Журналът на ИваТова, което искам да ти кажа написах в „Отслабвам с Ива“, но всъщност е предназначено за читателите и на двата ми блога, затова тук , в журнала давам само връзка към публикацията.
Аз, Ива 
Провокацията за тази тема: „Това, което изгонва самотата, както светлината мрака, е споделената любов. Дори и на Луната да се намира човек, когато знае, че някъде там е неговата любов, то самота няма и не може да има. Тя дава сила за всичко – за адаптация, за борба, дава сила за онази неизчерпаема воля за победа, която преобразява света.“
Това ми написа скоро един приятел, с който водихме тематична кореспонденция. И тъй като за доста хора, така наречената „несподелена любов“ е повод за болка и нещастие, реших да му отговоря тук.
Аз обичам морето, слънцето, природата и съм щастлива от това, без любовта ми да е споделена. Удоволствие за мен е да им се наслаждавам, когато и както мога. Достатъчно ми е да знам, че ги има и винаги, когато се срещаме съм спокойна, радостна и нямам претенции към тях. Любовта е грижа, но Слънцето е титан и не се нуждае от такова отношение. Към природата и морето ( и то е част от нея, но от любов акцентирам и на него) изпитвам особено уважение и най-малкото, но и достатъчно много, което им давам като грижа е да ги пазя и ценя. Любовта ми към тях остава непокътната дори когато морето е бурно и недружелюбно, дори когато слънцето остава скрито зад облаците или ме мъчи от жега, дори когато природата е безмълвна или стане повод за човешки трагедии. Аз пак ги обичам без да имам и най-малък знак от тях за споделеност на чуствата ми.
Защо любовта ми към човешките същества трябва да е различна и да съм щастлива само, когато е споделена? Защо да ме боли, когато няма ответност? Любов ли е това или размяна?
Слънцето, морето и природата не принадлежат само на мен. Те си имат своя „живот“, своя простор и идентичност, но въпреки това ги усещам близки. Значими са за много хора, на които също служат, раздават и отдават себе си, но това не поражда у мен ревност, нито усещане за пренебрежение или отхвърленост. Моите любови нямат собственически претенции към мен. Не се нагаждат, за да ги харесам, нито пък аз се глася пред тях.
Защо между нас – човеците да е различно? В нашите представи споделената любов е създадената връзка. Но когато свободният избор на другия не сме ние, приемаме, че не заслужаваме обич и даваме воля на болката, стараданието и самотата – усещания, които са плод на нашата мисъл, самосъжаление и въображение. Изгубваме се, забравяме кои сме и колко струваме, ако изобщо сме знаели това.
Аз нямам желание да затворя слънцето, морето или природата в буркани и да си ги отнеса в къщи, защото вече няма да бъдат онова, което обичам. Когато се наслаждавам на тяхната свобода, усещам по-силно своята и това вдъхновява живота ми.
Опитай се да обичаш човек така, както обичаш морето. Имай себе си и не искай да го имаш само за себе си. Позволи му да бъде море, радвай му се и се грижи за него и ще усетиш любовта си споделена.
Аз, Ива ти обещавам това
„Дори и на Луната да се намира човек, когато знае, че някъде там е неговата любов, то самота няма и не може да има.“
Допълнение: Завърших поста си и се върнах пак към началото. Открих, че авторът на цитата, във второто изречение е изпуснал определението „споделена“ за думата любов. Дали случайно или за граматическа чистота – не знам, но извадено от контекста ми хареса и реших да го напиша за край.
Към илюстрацията: Писах тези редове излегла се по корем на плажа край едно езеро. Когато привърших, се обърнах по гръб и погледнах нагоре…Снимката в началото на поста ми е онова, което видях над себе си!…
Аз не крия годината си на раждане и си имам основание за това – хронологичната възраст за мен е само идентифициращ знак и във всяка цифра, независимо каква е, намирам някакъв особен чар.
Днес е последният ми личен празник с 4-ри отпред и за първи път този ден ме обърна назад. Спомних си какво се случи с мен докато бях в обсега на четворката и се изненадах от споходилото ме богатство на радост и тъга, на болка и открит лек за нея, на промени и застои…
Децата ми се разделиха с ученическата скамейка и преживях всички емоции в „синдрома на празното гнездо“, но душата ми ги пусна да следват своя си живот.
Станах баба и изпитах един особен вид майчинство. Както ми каза моята гинеколожка д-р Радка Дойчинова, която също днес има рожден ден – „бабинството е осъзнато майчинство“.
Намалих теглото си с 40 кг. за 2 години. Изпитах магията на гладолечението и се заех да го изучавам и експериментирам върху себе си. Познах нов за мен тип храни. Вече 8 години свалям и качвам колкото си искам, но подържам амплитуда 5-7 кг. Скоро имах пик от 9 кг. в плюс, но това вече е коригирано. Така открих връзката тяло-душа и свойството на двете да функционират като скачени съдове.
Успях да се погледна отвън и дълбоко отвътре. Откритията, които направих разпалиха у мен страст към изучаване и изследване на човешката душа. Намирам знание отвън, а после го проверявам като влизам в ролята на изследовател и изследвано лице едновременно. Така някак естествено се озовах в университета като специализант по психология. Имах нужда да подредя знанията си. Докоснах се до човека Мадлен Алгафари и си дадох възможност една година да работя върху себе си и да се уча от практиката й – един невероятен житейски университет.
Срещнах много, ама много нови хора и нито един от тях не ми е излишен. Всички те ми дават много ново знание и опит. Преоткрих сърцата и душите на старите приятели и на близките си. Сякаш видях нови хора в лицата им.
Разделих се с бизнес, който заедно със съпруга ми „отглеждахме“ 12 години. Беше дошло време разделно,…а то присъстваше и във всичките тези години.
Загубих баща си...И осъзнах колко още можехме да си дадем един на друг, ако не живеехме „както трябва“, а както чувстваме…
Смених местоживеенето си… Време не само разделно, но и предизвикателно.
Осъзнах, че съм влязла в един много прекрасен период от човешкото развитие. Всъщност прекрасността зависи от нас и аз мисля да я продължа…
Благодаря ви! Благодаря си!
Аз, Ива!
Преди време започнах да следя кога аз или моите събеседници употребяваме израза „не мога“. В нашия език той означава – неспособност да направя нещо – липса на знания, на умения, на физически възможности. Но това значение отдавна е изместено и „не мога“ е избран за красиво оправдателно изразяване на „не ми стиска“, „ не искам“, „мързи ме“.
Искаме ли нещо – просто го правим! Не искаме ли – откриваме пречки – някой не го одобрил, нямаме парите, нямаме място, нямаме знание или умение, нямаме условия, обстоятелствата не го позволяват, млади сме или прекалено стари, криви са ни държавата, обществената система, световната криза, съседа, шефа, семейството…Пропуснах ли нещо в списъка? Давай, продължи го!
А аз да попитам – някъде усети ли желанието?…
Добре! Нека си представим, че онова, което искаме вече е факт! Постигнали сме го, ей така, въпреки пречките. Нека го изживеем, по детски с цялата палитра от емоции, които усещаме от постигнатото…Нека затворим очи и да му се отдадем. Но, за да постигнем резултат е нужно да сме пропъдили пречките от мислите си и да имаме ясна, конкретна визия за желанието си.
Сега нека да доловим какво чувстваме?
Вариант 1 – Напрегнати сме, притеснени, неспокойни, стягане в гърлото, тежест в раменете – знаци, че искането няма почва в нас. То е резултат на чужди очаквания и влияния или на нашата криворазбрана амбиция за самодоказване. Тогава е по-добре да забравим искането и да не се терзаем, че имаме пречки. Те са форма на спирачка, когато желанието не е наше. Отхвърлянето му ще ни върне спокойствието. Негодуванието ни не е срещу пречките, то е израз на дълбокото ни нежелание да осъществим искането. А речевият израз е „не искам“ – защитено и точно себеизразено.
Вариант 2 – Усмихваме се, отпускаме се, чувстваме се окрилени, сякаш сме разтворили криле за полет – знаци, че искането е искане и е наше. Време е да започнем! Ако нямаме знания или умения – ще намерим откъде да ги добием, ако нямаме пари или място – ще ни хрумне как да ги намерим, ако нямаме хората, с които да го осъществим – ще се появят пътищата към тях. Просто започваме да изкачваме стълбата „желание“, която е пред нас, вместо да стоим долу в пречките. Още на първото стъпало сме малко по-високо от пречките, а с всяко следващо те остават все по-назад. Стъпалата се изкачват последователно, защото всяко поредно ни показва как да стъпим на следващото. Понякога може да ни се стори толкова гладко и безоблачно изкачването, че да решим да попрескочим някое стъпалце. Забързаме ли се нараства вероятността да се спънем, че и да паднем, а може и най-долу. Най-славното изкачване е плавното, онова, в което следваме себе си, своите чувства и своето удовлетворение. Единствено важно е да не изпускаме онази емоция, която преживяхме със затворени очи.
Независимо в кой от двата варианта попадаме е нужно да изпитваме удовлетворение, да сме изразили с действие най-точно онова, което чувстваме. Така сме се уважили! Нашето самоуважение извиква уважение към нас, дори от тези, които бяха в пречките.
Искам – немога! Нека започнем проверката сега!
От утре – ще сме преживяли един ден повече в обречена борба срещу себе си, ако е нужно да се откажем от искането си!
От утре – ще имаме един ден по-малко, за да изкачим стълбата.
Аз – Ива те подкрепям
Доброто и лошото вървят ръка за ръка.
Те просто не могат едно без друго, следват се и така образуват своето цяло.
В събота през нощта, чрез компанията Google е била източена дебитната карта на дъщеря ми. Направени са около 50 таранзакции, докато в картата остават само 4 $. В неделя рано сутринта дъщеря ми открива грабежа и се обажда на дежурния телефон в банката. Докато провежда разговора, сметката олеква с още 1,20$.
По време на разговора картата е блокирана, открита е нова, а до 24 часа банката ще възстанови сумата, с която е ощетен нейния клиент.
Не разказвам този случай, за да очерня Google. Не допускам, че една толкова социално ориентирана компания би се занимавала с такива кокошкарски обири. Ненапразно започнах разказа си за доброто и злото.
Новите технологии са голяма глезотия и изключително удобство. С тях задоволяваме и дори заместваме по изкуствен начин много от потребностите си. Но точно те са и тези, чрез които разбираме, че нашият личен свят вече не е личен и винаги може да бъде обект на посегателство. Може някъде някой да живее с нашата самоличност и ние да не подозираме това, може съвсем непознат човек от другия край на света, от друга нация да се окаже притежател на цялата ни лична история (без да сме я описвали в мрежата). Пак тези технологии позволяват докато отпускаш след тежка работна нощ да сигнализираш за посегателството, в момента на разговора да се провери къде и какво се случва с парите ти и да получиш нова карта, без да се мърдаш от леглото си, а после успокоен да заспиш.
Банките са необходимото ни зло. Те печелят от парите ни и от парите, с които ни правят услуги . Затова все ги ругаем и наричаме обиржии. Има общества, в които банките се грижат за клиентите и спокойствието им и създават доверие, което те кара с кеф да им бъдеш длъжник. Не допускам, че банката ще пие една студена вода за парите, които въстановява и едва ли ще разберем какво е направила и как си е взела дължимото.
Но в случая новите технологии са състезание по надхитряване… Кой ще победи – времето ще покаже!
Аз, Ива- свидетел на събитието
„Умновато е да си счупиш главата в стена не веднъж и дваж. Глуповато е, когато стената е едната и съща.“ – Аз
Да приемем правото на стените в живота ни да съществуват е мъдрост, а да спрем да си чупим главите в тях е знак, че сме постигнали смирение. Не бързай да ме упрекваш в пропаганда към примирение. Примирението е отказ от действие и няма нищо общо със смирението.
Стените няма да ни оказват съпротива, ако ние не се стремим да ги бутаме. Спрем ли да се блъскаме в тях ще спрем да усещаме и съпротивата им. Ако разрушаването на стена причинява рани една след друга, значи не сме достатъчно тренирани и нямаме необходимите инструменти за събарянето й. Тогава блъскането в стената е борба не срещу нея, а срещу себе си. Заплаха за оцеляването ни.
Тренировката е нашият опит, а въоръжението е нашето знание и умението ни да си служим с опита. Тренировката без оръжие няма да ни свърши работа срещу стената, както и оръжието, с което не сме тренирани да си служим, няма да ни е особено полезно.
По пътя ни през живота има всичко – и стени, и камъни, и трънаци, и хищници. Всичко край нас носи добро, просто защото го има. Ако не приемаме това, често ще сме наранени и ще ни се иска да спрем, защото болката расте, а раните не заздравяват. Спрем ли – примирили сме се! Станали сме жертва на неприемането си, на несмирението си. Не можем да съборим или изместим стената, но можем да променим отношението си към нея. Ако вместо препятствие я приемем като необходимост – значи сме се смирили. Напрежението и тревогата са отстъпили място на спокойния и ведър поглед и вече виждаме стената с други очи. Отключва се творческия ни заряд. Страшната и лоша стена можем да изберем да превърнем в инструмент, който да ни служи, в красив декор или да сътворим най-прекрасния път, по който да я заобиколим. Тогава съвсем естествено настъпва онова огромно удовлетворение, наречено свобода – ние сме избрали решението и ние сме го сторили. Свободата е изборът ни да приемем ограниченията си и да решим как да постъпим с тях. За да постигнем свобода е нужно на пътя ни да застане стена. Както, за да се нахраним е нужно да огладнеем и за да отворим очи е нужно преди това да са били затворени.
А стената?…Тя не е друго освен … отново ние!
Аз, Ива и моите стени
снимка: http://www.phototargets.com
Обичам да вали, да е мрачно и хладно. Шумът на дъжда ми създава особен уют. Приглушената светлина на дъждовния ден сякаш ме сгушва. Хладното време ме кара да се стопля сама, да се погрижа за себе си.
Никой друг не може да се погрижи за нас по-добре от самите нас.
И това усещане към дъжда не е от вчера и днес, а от детските ми години.
Във всичко, което обичаме, харесваме и вършим проектираме себе си, както и всичко бележи нас. Нищо, което ни е чуждо и непознато не може да ни докосне, не може да събуди вълнението ни.
Дали дъждовното време не е аналог на душата ми – склонна да плаче и да се къпе, да търси сълзите, за да ги прегръща, да се топли сама…за по-сигурно?
Обичам да съм навън, когато вали.
Ромоленето ме гали някак особено, а проливният дъжд предизвиква екстаз в душата ми.
Помня, че бях на 14 години, когато един порой ме разплака неутешимо. Плачех с глас, а ми беше приятно, синхронно, единно…Тогава се страхувах да не влезе някой в стаята, защото не бих могла да обясня причината за плача си. А толкова имах нужда от друг, с когото да плачем заедно, без да сме тъжни…
Сега живея на място, където липсата на дъжд е празник. Не е случайно, знам! И сега, докато пиша над мен вали – някак закрилнически, благодарствено…Усили се и просветна! Какво ли ми казва моя дъжд?…Аха! Прегърна ме и се усмихна! Разбра, че пиша за него, а всъщност пиша за нея – моята душа, която е волна заедно с дъжда.
А толкова обичам Слънцето!
Но само дъжда ме ражда отново…
Мен – Ива
снимка: http://www.phototargets.com
Рисунка на проф.Стефан Лазаров
Нямаме време за обичане
и времето ни бичува.
Нямаме време за даване
и времето ни предава.
Нямаме време да получим
и нищо няма да изучим.
Имаме време за тичане,
но не можем да се надбягаме.
Имаме време да градим кули,
но не умеем да налеем основи.
Имаме време да живеем,
но животът изтекъл…
Аз, Ива
юни 2011
Здравей, Петя!
Чух името ти – Петя Дубарова, много време след като ти беше напуснала живота. Тогава, когато ти си водила борба между правилата и очакванията – от една страна и поривът за свободност и изразеност – от друга, аз не знаех, че има и друга страна. Разбрах го едва в зрелостта…Но ти знаеш, Петя – събитията в живота идват във времето си и на мястото си. И в моето време, някак случайно неслучайно ми се яви Ти! Ха! Та ние сме се родили в една година…Но защо си напуснала живота, кога? Едва на 17…Усетих те близо, усетих подобност! И сега в Деня на детето започнах да ти пиша…Знам! И това не е случайно, защото Ти остана завинаги дете, прозряла, че в теб живеят две Пети. Едната иска просто да бъде , другата трябва да изглежда. Ти не можа да приемеш изглеждането и избра бъде-нето в безбъдното.
„Само я погледнете (другата Петя – б.а) и ако ви се усмихне, знайте, че когато се усмихваме си приличаме най-много.“ Много ми се иска, Петя да крещя след големите намусени деца – „Усмихвайте се, за да съберете двете/двамата у вас“. Не пречете и на децата си да се усмихват! Оставете ги сами да си напишат правилата, сами да проверят света и хората в него.
Знаеш ли, Петя колко модерно живеем днес? И колкото по-модерни ставаме, толкова сме по-лъжовни. Лъжите на големите са истините на малките. И понеже толкова често се лъжем, вече вярваме в лъжите си, а истините крием – потъпкваме ги и се страхуваме от тях. Стремим се да ги отнемем и от децата си…
Петя, ти не успя да сприятелиш двете Пети в теб, а можеше! Детето, което живееше в теб не пожела да приеме лъжовния свят и да порасне изглеждайки…Гледай ни от Слънцето и ни се смей!
Ива
Влак
Петя Дубарова
Как искам да съм малък светъл влак,
по-пъстър от крилете на хвърчило.
Да чувствувам във светлия си бяг
че слънце в моя ритъм се е скрило.
Да бъде мойта гара слънчев знак,
от хиляди очи благословена.
Да бягам срещу вятъра, но пак
да върщам там мечтата си зелена.
Как искам да съм малък светъл влак.
Тогава бих посока подарила
на някого. Искри родени в бяг
от релсите. И свойта пъстра сила.
Защо не съм добър среднощен влак?!
Тогава аз на всеки бих раздала
завръщане. Но бих поела пак
по релсите на радостта си бяла.
11.2.1977
Сгазих себе си! Раздадох се цяла! Отдадох обич и грижа, на които съм способна. Мечтаех за топлота без повод – усмивка, нежност, признание, подкрепа, … а те сякаш по-скъпи от злато. За жалост не можем сами да си ги дадем, с изключение на признанието, но пак ни се иска да не е само нашето…
Вярвам, че за да получим е нужно първо да дадем. Някой го наричат закон за вселенския енергиен обмен. Питам се защо тогава получавам противното на даденото от мен – хлад, необич, безразличие. Не, Вселената не греши. Тя ми изпраща нужното – болка, за да си домилея, за да се заобичам и за да се подсетя, че това, което очакваме от другите към нас е нужно първо ние да умеем да си го дадем. Онова, от което лишаваме себе си, не можем да привличем към нас.
Болката е лекарство и ни е нужна като сутрешната роса за тревата. Тя – болката, както и росата – съживява, ободрява и оздравява…душата. Боли ли – не охкай, а учи!
Аз, Ива записах това през юни 2010
Майчината обич е най-желаната обич, от която се нуждаем, независимо от възрастта ни. Тя се поражда с лекота в женската душа. Не е необходимо бебето да я заслужи, то просто се сдобива с нея още в мига на своето раждане, заради това, че го има. Любовта на майката към бебето, по своята същност, е онази безусловна любов, която всички търсим. Очакваме я от родителите си, докато сме деца, от приятелите и партньора си в по-късна възраст. Всъщност няма друга любов освен безусловната, различното от нея е нелюбов – стремеж за притежание и властване над друго човешко същество. Способността да даваме и да получаваме безусловна любов е изкуство, което се научава. Родителите могат да ни предадат това умение, ако го притежават, ако не – можем да се научим и по-късно, но обикновено тогава е болезнено, свързано е със страдание за нас и другите. Овладеем ли го, няма да чувстваме болка от любов в живота си, ще сме по-щастливи и спокойни. Любовта на майката към бебето е даване без очакване на нещо в замяна и най-голямата й награда е усмивката му. Майката е удовлетворена и щастлива само от това, че бебето го има и че с нейните грижи то оцелява и се развива като човек. Не е ли това чувството, от което се нуждаем и като възрастни? Можем ли да обичаме така порасналите си деца, приятелите си, нашите родители, партньорите си, незвисимо дали сме майки или бащи, мъже или жени?
Ние, възрастните имаме естествена потребност да бъдем създатели в живота си, както и да изразяваме превъзходство и сила в най-добрия смисъл. Жената задоволява тези свои потребности чрез отглеждане на бебето – създава, отглежда човек, който е беззащитен. Тя го превъзхожда и притежава силата да го закриля с грижа. Мъжът задоволява същите тези потребности като създава материални блага, като закриля със сила.
Лесно е за майката да се проявява като любяща, докато детето е невръстно и напълно зависимо, но истинската й обич се доказва в отношението й към израстващото дете, когато става все по-трудно да запази безусловният й характер. Тогава е изкушена от чувството, че детето й принадлежи, че е длъжник за раждането и грижите й, че има власт да направлява живота и изборите му. Настъпва периодът, в който любовта й трябва да се заслужи – с послушание, с успехи, с внимание към нея. Така тя предава урока, че любовта е заслуга. Урок, който самите ние сме научили в нашето детство. Стремим се да заслужим обичта с нагаждане, за да се харесаме. Ние също даваме обич на онези, които я заслужат…и те с нагаждане пред нас.
Между еротичната и майчината любов има същностна разлика, за която едва ли се досещаш. При еротичната любов – две същества се сливат в едно, при майчината – две същества, които са били едно се разделят и отдалечават все повече през живота. Сливането при еротичната любов също е следвано от раздяла, породена от личностното ни развитие и динамиката в живота. Болката, неудовлетворението и негативните чувства и при двете раздяли могат да си спестим единствено чрез умението да обичаме безусловно. Физическата раздяла между майката и детето започва от момента на раждането и продължава през израстването му като самостоятелен човек със своите лични избори и интереси. Когато майката дарява любов, дори неговата човешка реализация да не съвпада с нейните представи и желания за него, дори и да не остава все така посветен на нейните нужди и очаквания – тогава любовта й запазва своя безусловен характер, от който се нуждае вече порасналия човек. Най-силният израз на любовта е подкрепата – в грешките, в успехите, в слабостите.
Невръстното дете се нуждае само от мляко, но когато израства то има нужда млякото му да бъде подслаждано с мед. Млякото символно е израз на елементарната грижа – физическото оцеляване и развитие. Медът символизира сладостта на живота – обичта към живота и радостта от това, че живеем. За да може майката да дава мед е нужно да го има – тя самата да е щастлива, да посреща с радост всеки ден от живота си, да обича безусловно първо себе си, защото щастието и любовта са също толкова заразителни, колкото нещастието.
Ние порасналите също сме жадни за мляко с мед , защото дълбоко в нас си оставаме деца (но не си признаваме). Нуждаем се от грижа на щастлив човек до себе си! А когато сме напоени, имаме нужда да поим и други с медено мляко.
Твоята любов към онези, които обичаш прилича ли на майчината към бебето?
Аз, Ива се опитвам … от години. Получава се!
Уморих се от очаквания и изисквания.
Уморих се от изпълнители и публика!
Уморих се от собственост и единственост!
Искам да искат от себе си.
Искам да изпълнявам на себе си.
Искам си собствеността над собственото…
=======
Искам да не съм сама и съм сред вас,
но сред вас искам да съм сама…понякога.
Искам да не съм безплодна и раждам,
но когато раждам недогаждам.
Защо?
Ям от студ и гладувам при жега.
Защо?
Преяждам от топлината
и за още е гладна душата.
Защо?
В студ все не стига храната.
Пълна съм, а гладна е душата.
Защо?
Аз, Ива
Май 2011
6-ти май – Ден на храбростта…“и тръгна стадо с агнета дребни, върви и крета от път убито, та сичко младо под нож да легне за свети Гергя – Божи разбойник…“ – казал го е Христо Ботев.
Дали св.Георги е разбойник, аз не знам, но съм убедена, че дори и за победител не си заслужава да се принася млад живот в жертва (в случая – агнешки)?
Храброст ли е това?
Често асоциираме храбростта с бойно поле. Но какво е бойно поле? За едни то е теренът, на който човек отнема живота на друг човек, за да утвърди каузата на трети, който бленува лаври.
Храброст ли е това?
И лошите се раждат добри!
За други бойното поле е навсякъде, където са. Те нямат враг. Те не убиват, за да утвърдят водача. Те се съединяват с други, за да дадат повече на трети. Тяхното оръжие е любовта, от която няма загинали.
Храброст ли е това?
Добрите остават добри, въпреки лошите!
Коя храброст почитаме на Гергьовден?
Тази, възпятата от Ботев, ли?
ГЕРГЬОВДЕН
Христо Ботев
„Паситесь, добрые народы!
Вас не разбудит чести клыч;
Начто стадам дары свободы?
Их должно резать или стричь. . . „
А.С.Пушкин
Ликуй, народе! Старо и младо
хвалете и днес бога и царят!
Днес е Гергьовден. От овце стадо
тъй блейше вчера подир овчарят,
когато тоз цар, безгрижен, глупав,
както и всички царьове земни,
поведе стадо с кривакът хубав
и с умни псета – министри верни,
без портфейли, но и без заплата,
на кои същ цар и да погледне,
„Блазе й – би казал, – живей овцата
и от народът мой по-честито!“
И тръгна стадо с агнета дребни,
върви и крета от път убито,
та сичко младо под нож да легне
за свети Гергя – божи разбойник…
Бездушен, глуп, изгнил покойник
жертви ли иска? Иска овчарят,
гладното гърло, попът пиени,
както от тебе, народе, царят
иска за свойте гнусни хареми
и за тез, що те мъчат, обират;
а ти им даваш потът, кръвта си
и играйш даже, кога те бият!
На` – днес богати и сиромаси,
пиени там – те песни пеят
и хвалят с попът бога и царят…
Ликуй, народе! Тъй овце блеят
и вървят с псета подир овчарят.
Това се отнася за блога ми! Да, за Журнала на Ива, който четеш и сега! А аз самата съм болна жена. Да, боледувам от до-верие и любов. Болката е особено силна, когато ме смажат хора със слонски нозе, но умея да слушам, когато малкият човек ми говори, дори и без думи. Лекувам се, когато заедно с този малък човек по детски се радваме на удоволствия като Disney on ice!
Моите публикации, към които ти дадох връзка бяха илюстрирани със снимки на този малък и много чист човек, който ми е ценен учител в живота. Дано всички имаме по един такъв във всеки етап от живота си, защото както казва майка Тереза – „Най-добрите учители са децата“. Илюстрациите вече са свалени, защото Журналът на Ива е оценен от пристойни хора, като сайт с непристойно съдържание. Причината – в него има заглавия като „Секс със слънцето“, но аз не съм сигурна, че оценяващият е прочел какво има под заглавието, а то може и да му е полезно…
Всеки има право да оценява според ценностите си. Аз свалих снимките заради своите ценности и защото вярвам, че всичко се лекува с любов , че се разболяваме от липса на любов…първо към себе си!
Правно ни е да живеем и то свободно. Правилно ни е всичко, което прави душата щастлива. Неправилно е само онова, което отнема правното на друг – живот и свобода.
Аз, Ива ти благодаря!…
Ето най-непристойното съдържание, заради което махам илюстрациите с детски снимки от други публикации в журнала ми! И те питам – каква представа получи за почтения – пристоен , достоен човек?
Срещаме човек и пътищата ни се преплитат временно – няма постоянна заедност, не и за телата…Преживяваме много заедно, преодоляваме много заедно, телата са близко, уж заедно, но усещане за близост на душите не се поражда. Няма синхронност на душевността и магичността не се задейства.
Срещаме човек и изведнъж усещаме магията. Сякаш винаги е бил в живота ни, сякаш е много близък, познат, а той не е… Някак мислите се преплитат, думите се допълват, интересите подобни, терзанията същите и в съдбите „случайни“ съвпадения…Стряскаме се, а не е нужно – знак за истинско привличане. В нашата материална същност-тялото доловяме трептене, пърхане някъде там и сякаш ни отлепя от земята, сякаш ни разтваря крилата. Магията…Дали ще полетим? Само ние можем да се осмелим…
Един човек идва с магията, друг без нея, но и двамата са похлопали на вратата ни, а щом са стигнали до нея те идват с мисия за нас. Отваряме и посрещаме гостите си подобаващо – единият – свойски, другият по-сдържано, но нека и двамата срещнем със сърце. Защото без сърце няма да случим мисиите – нашата за другия и на другите за нас. Кой е другия и защо е – не е от особено значение, по-важно е да се отворим, да допуснем и приемем случващото се, защото нещо от него остава. Не знаем какво е и не е нужно да знаем! Когато е необходимо, дори и без да видим то ще си свърши работата в живота ни.
Какво е нужно, за да случваме мисиите и да усетим магиите?
отпусни се и наблюдавай себе си и другия – думи, действия, реакции
отвори се и приемай посланията на другия, без да оценяавш и анализираш
слушай и се опитай да бъдеш в другия
изрази се – покажи и кажи всичко, което мислиш и чувстваш
усети се – какво, къде и как чувстваш, за да се разбереш
Как ни говори тялото и как да разберем себе си?
Когато реагира гръдната област и се променя сърцебиенето или дишането – задействат се чувствата. Разбери ги!
Реагира ли коремната област – пърхане или неприятна тежест – задействали са се емоциите. Пусни ги, но не ги изпускай!
Реагират ли гениталиите с приятна възбудимост – възбудил ни е не полът на човека (независимо какъв е), а животът. Той ни е съблазнил и ние вече сме в готовност да му се отдадем. Случим ли го – даваме шанс на другия да изпълни мисията си за нас, въздържим ли се, животът пак го случва, но е възможно да се почувстваме като изнасилени.
Животът се е венчал с любов за нас още от утробата. Ние съществуваме чрез тази любов, обречени сме да се отдаваме на живота и да го приемаме такъв какъвто е. Усещането, че сме изнасилени от партньора ни Живот и неудоволствието от него произлизат от съпротивите ни да му се отдадем, от неслучените мисии, от неизживяните магии…
Христос се роди
, за да ни даде Любов.
Живя, за да ни научи на Любов!
Умря, за да разберем какво е НеЛюбов!
Възкръсна, за да ни покаже, че се оцелява и оживява с Любов.
Днес сме разпнати повече от всякога. Разпнати между програмирания ни мозък и ощетената, гладна и отритната душа. Тя не може да бъде вкарана в програми. Душата може да живее само такава каквато е! Ако не й позволим, тя боли и боледува, разболява затвора си – тяло и го срива, за да се измъкне от него.
Тялото линее от пресищане и пълнее от празнота, въпреки охолството.
Търсим Бог в ритуалите и богатите храмове, а Той стои свит в увитите ни души и се надява да прогледнем, за да го чуем.
Нашата НеЛюбов не му дава мира, но Той не се гневи и не наказва със смърт и стихии. Може ли Любовта да накаже себе си? Самонаказваме се! С нашите програми по нашите глави.
Без разпятие няма Възкресение! Колко можем още да издържим разпнати на кръста. Не е ли време да пуснем агонията да случи смъртта, за да оживеем живеейки.
Великите дни идват не, за да натъпчем телата с храна, а да стъпчем нехраната, която ни трови.
Аз – Ива ти пожелавам да празнуваш не защото има дата в календара, а ако има защо!
Изхвърли ме щом можеш.
Не приемай щом не можеш.
Обичай щом живееш.
Радвай се, ако умееш.
Дивей без да вилнееш.
Мрази и ще пълнееш.
Пълни и ще слабееш.
Гладувай, за да проумееш…
Ако искаш!
Аз – Ива
април,2011
Мога и не мога, но което искам постигам!
Знам и не знам, но което искам научавам!
Давам и вземам, но което искам не отказвам!
Когато боли, знам, че ще отмине!
Когато нежно ме погали съдбата, знам, че ще отмине…
за да заболи отново и отново да усетя нежност!
Аз, Ива
Kъде си, приятелю? Как си?
Ако спиш, аз неканена влизам в съня ти,
за да се гушнеш в мен и отпуснеш,
така както не смееш в будността.
Ако спиш, сънуваш ли?
Ако си буден, будуваш ли?
Ако си буден, дали си събуден за истински важното в живота?
Ако мълчиш, чуваш ли гласа ми?
Той е в шума на вълните и в песента на птиците,
той те къпе, а после нежно гали душата ти.
Ако говориш, изразяваш ли се?
Ако мълчиш, чуваш ли се?
Ако говориш, аз се вмъквам неканена в думите ти и говоря вместо теб,
говоря онова, което сам на себе си не смееш да кажеш.
Когато спя, аз сънувам, че търся топлина,
а съм на топло под завивките…
Когато съм будна, аз раздавам топлина,
а съм на открито и студено, въпреки че грее слънце…
Когато мълча, говоря с теб, а чувам себе си…
Когато говоря, очаквам вълните и птиците да пренесат моя глас до теб,
за да ме чуеш как сънувам и как будувам, когато ти мълчиш…
Аз, Ива – януари, 2011
Сложният човек е труден за разбиране и често се оказва нерешима от другите задача, защото той самият не се разбира – формулировката на задачата е неясна, объркана.
Когато срещнем простия човек – просто формулираната и лесно решима задача, ни се струва толкова невероятна, че не искаме да повярваме. Не вярваме и в мислите си започваме да го конструираме сложно. Във видимата простота търсим сложното, защото ние самите сме се усложнили до неузнаваемост.
Сложният човек е като сложната машина – има просто управление, за да е достъпно масово и без особена квалификация. А вътре е изградена от сложни механизми и връзки, които са толкова взаимозависими, че когато някоя от тях се повреди, машината излиза от строя…както и човека, сложният. Тогава заменяме машината, както и човека, с новото, по-съвършено поколение сложно устройство с още по-опростено управление. Технологичният напредък днес ни го доказва – колкото по-сложно е заданието вътре, толкова по-лесно се управлява отвън, толкова по-бързо се подчинява на командите. Вече не е нужен и пулт за управление – само докосваме чувствителния екран и влизаме там, където искаме.
Простата машинарийка е от друго тесто. Всичко в нея е видимо и ясно. Не се нуждае от управление, сама реагира на средата, задвижват я обстоятелствата. Косачката за трева се задейства под силата на ръцете (обстоятелства) щом усети избуялите стръкове (средата си). Но когато я поставим върху камъни, тя отказва да работи, отказва да се задвижи от обстоятелствата, защото на камъните няма какво да им коси, а нейните усилия биха я убили…
Животът, подчинен на сложните машини е зависим живот, обречен на гибел. Както и обществото изградено от сложни хора с просто управление е мъртво общество.
Представи си една седмица без интернет и компютри…апокалипсис!
Живото живеене се поддържа от простите устройства. И ние сме обречени да се връщаме към тях, да ги търсим и пазим, както себе си…
Аз, Ива в отговор на…сложен човек!
Ако не си разбрал – не отричам сложните машинки, а хората отъждествили се с техния принцип на функциониране!
О, да! Страхотно изживяване е! Ама на кого му стиска да си го случи? На децата, разбира се! Виж 3-4 годишните – локвите и калта ги привличат като магнит. Цоп и усмивка до уши! Преживяват кеф от калта по себе си! Дай им боички и гледай без да ги направляваш – първо ще омажат себе си после по листа или дъската. Такива сме били и ние във възрастта на прехода от естествения порив към обществения пробив в зараждащото се съзнание.
Калта не плаши малчугана, защото той познава и водата, другото – срам и неприличие още е далеч от него. Да попаднеш в калта е ужас за порасналите, защото те познават очите на другите, а в тях е нужно да изглеждат чисти. Калта, обаче освен, че омърсява има способността и да калява. Само изкаляния може да цени водата и да се наслаждава на чистотата. Изкаляният е преодолявал не веднъж хлъзгащото измъкване от калта, което пак го връща обратно и събаря долу. Изправя се, измъква се и се калява в битките с калта.
Чистият стъпва внимателно, заобикаля калта, но и без да стъпва в нея често е по-кален от окаляния, но калта му не се вижда, защото той е чистник – преструвач.
Окаляният е свободен да се цапа, показва и мие, като децата.
Чистникът пък е в клетката на мнимата си чистотата.
Аз, Ива не се страхувам да нагазя в калта. Знам, че в близост мога да намеря трева и вода, да се пречистя и каля…за да не ме плаши следващата кал.
Поискала си да бъдеш с друг и си била (естествено е).
Поискала си да споделиш с правнообвързания, защото ти е и приятел (нормално е, с кого друг, освен с най-близкия) и си го направила. Той те изстрада, защото сте правно обвързани. Не те разбра, защото сте правно обвързани. Прие те отново, защото сте свързани. Отрече от живота си другия, защото му беше приятел. Приятелите не постъпвали така. А ти какво си му, че можеш и те приема? Вероятно си не-приятел, а правно обвързано притежание? Човек трудно се разделя с притежанията и лесно с приятелите, каквото и да са направили за него. Той, другият трябвало да те отблъсне, защото „на мой приятел си жена“. Не, не жена, а притежание като къщата му. И както не можеш да пожелаеш къщата му, така не е прието да пожелаеш и жена му, нито къщата да пожелае друг обитател, защото е къща и няма думата, нито желанията.
И кой е този дето е приел да е така? Кой си ти дето си измислил правилата за живота на другите, че така доверчиво те ги следват? Ти ли им го живееш?
Приятел в нужда се познава, но когато нуждата не е твоя, а негова може и да не го познаеш, можеш и да го раз-приятелиш…с един клик, като във facebook.com . С малко чувство и много гордост, като в живота… Яж си гордостта, топли се с нея! Имай си и къщата, но аз, Ива искам да ти припомня – ако не внесеш храна в къщата, ще останеш гладен, ако не внесеш топлина, ще живееш на студено. Притежанието завързва притежаващия.
Свободата – храни, любовта – топли, откритостта свързва!
Написаното е валидно и при смяна на ролите 
Срещнахме се и се взряхме. Видяхме в другия онова, което не сме и поискахме да сме, да си го имаме, да се прибавим и го направихме. Последваха години на щастие. Тайно от нас и в нас, развитието ни, обаче е текло, естествено различно при всеки. После аз видях, че ти не си онова, което искам да е до мен, затърсих и плахо показвах новата в мен. В тази новата ти не позна онази твоята.
Плакахме, страдахме, очуждихме се. Не разбирахме разминаването, не случихме раздялата, заживяхме с агонията. А тя агонията вещае смърт и…ново раждане. Приемахме и не приемахме. Някак особено свикнахме и всеки си каза „майната ти“. А тази майна не беше друго, тя беше другото име на свобода – свобода за себе си и другия. Дали сме я имали и преди? Къде е била? Имали сме я! Но всеки доброволно я беше превърнал в картина, окована в красива рамка и окачена на стената в душата – да я пазим и гледаме. Но тя свободата не е за гледане, а за употреба, както храната – не те засища, ако само я гледаш.
И ние така си гледахме картините от стената и оставахме гладни. Не се осмелявахме да се нахраним, за да не вгорчим залъка на другия , а това си е само предположение – живот във въображението.
Но гладът е най-големия възбудител, а възбудата иска действие, за да се случи насищането и да настъпи отпускането. Лишихме телата от храна и ги променихме. Осмелихме се и се насладихме…после отново дойде апетитът към живота и храната. Очиствахме се с глад до следващия повик на тялото. А в тялото живее и душа, и каквото му се случи на него, преживява го и тя – глад, възбуда, действие, отпускане.
Осмелихме се да си казваме, да си искаме и да си даваме най-хранителната храна – свобода, родена от любовта към себе си и света.
Моята душа ти е чужда, но я приемаш, макар и неспокойно. Твоите ценности са неразбираеми за мен, но са си твои и аз ги приемам.
Ние сме правно обвързани, духовно развързани и това ни прави свързани…
Животът и връзките на хората в него са толкова простички! На кого му е хрумнало така да ги усложни и да ги свърже с болката? Притежанието ли? Та ние се раждаме без притежания и си отиваме от живота без всички притежания, които сме създали в него. Какъв е смисълът тогава да притежаваш? Притежанието храни ли те? О, разбира се, че Да! Притежанието е най-питателната храна за диктатора Разум. Аз обаче не приемам господството му и емигрирах в държавата Любов. Здравей Любов!
Ти, дето ме четеш, не знам какво разбра, но много искам да те науча на това. Много искам!
Аз -Ива
Пролет е! Сезонът на раждането! Изворът на новото ухание, на новия живот в природата! Тялото се ражда веднъж, но душата има способност да се ражда и възражда неколкократно в живота, защото е душа.
Както има залези и изгреви, нощ и ден, студ и топлина в природата, така тези явления се проектират, отразяват и в душата ни. Да живеем и чрез душата си означава да я синхронизираме с природата край нас. Да и дадем възможност да се възражда през пролетта, да цъфти бурно през лятото, да мъдрее през есента и да се отдаде на покой през зимата. Пълната душа е като пълната река през пролетта – забързана, подхранваща по пътя си всичко жадно за живот, отмиваща замърсеното и загиналото през зимния покой. А след нея – много нови раждания, свеж дъх и чистота.
Пролет е! Време да родим душата отново, да напоим и измием мисълта, да посеем новите семена на мъдростта.
Аз, Ива си пожелавам ДА БЪДЕ!
Днес се срещнах много насаме с лицето си и видях в него една непозната за мен жена!?
Взирах се в нея, разглеждах я. В погледа видях общите ни преживявания. В челото прочетох вълненията. В устните и около тях съзрах неизказаното. Но във всяко кътче на това лице имаше отпечатък на годините, които бяха превърнали познатата в непозната познайница.
Забързана, търсеща, изтерзана и замечтана, през последната година бях пропуснала промените, които времето не пропуска.
Нуждая се от малко време, за да свикна и приема образа, но нямам никакво време за отлагане на решенията и начинанията.
Тя новата ще е тук! Не само няма да ме напусне, но вероятно забързано ще ми поднася промяна след промяна. А аз не бива да ги пропускам, както и да забавам приемането им.
Сега е нужно да побързам да кажа каквото искам, да дам каквото имам и да взема каквото ми е потребно!
Аз – Ива ти казвам: Здравей, моя непозната познайнице…и ти Благодаря!
Пореден хубав ден, но различен от всички останали. Специален и кошмарен ден, защото ми е „донесъл” ужасяваща диагноза. Защо точно на мен, какво ме разболя, от какво се получи? Все въпроси, за които се сещаме само в състояние на стрес. Въпроси, на които трудно търсим и намираме отговор. Дори и да го намерим, отговорът ще е нагласен така, че да оправдаем себе си – напрежение, ядове в работата или семейството, много грижи и проблеми, лошо хранене…И всички тези отговори са верни, но не съвсем. Всички тези фактори са навън, но преживяни вътре, където е болестта. Ние сме създали средата, в която тя да се роди, ние сме нейния дом, ние я отглеждаме от зародиш до зрялост и когато тя е достатъчно самоуверена изразява своя характер, дава знак, че живее. Тогава като грижовни родители, ние се впускаме да я подчиним на амбициите си за нейното развитие – искаме да я контролираме и елиминираме. Но тя е непокорна и воюва за свободата си. Войната срещу болестите ни е война срещу себе си, срещу средата, в която сме ги отгледали и ако тази среда остава неизменна, няма как да излезем победители от битката. Победата е в чистотата на тялото и душата. Чистата душа не е утроба за болести, чистото тяло не е тяхната люлка. Всичко нечисто и неестествено – храна, мисъл и действие, които вливаме в тялото е среда, в която зачеваме болести.
Хапчето е продукт отвън , чужд за тялото. Поемането му е агресия към нас самите и благодат за болестта. Хапчето е в съюз с болестта – храни я и тя се укротява, защото се засища. Ситата болест създава илюзорна представа, че я няма…до следващия й пристъп на глад , до новото подхранващо хапче и така до безкрай.
Сещате ли се за напълно излекувана болест днес? А хапчета бол…
Но – само един лек …досети ли се?
Аз , Ива го имам и ми служи….
Тези дни в един разговор за политика и криворазбрано живеене казах, че отдавна не чета вестици и не слушам новини. Е, изпросих си и въпрос: „Не те ли плаши това безразличие?“…Замълчах със себе си известно време…
Безразличие? Какво е това?
Безучастност, бездействие? Това ли съм Аз?
Не, разбира се! Аз участвам в живота. Изпитвам способностите на тялото, за да ги дам и на теб (скоро ще се случи). Разголвам душа, за да ти я дам – несресана, първична, цяла. Аз действам в живота, а ти не подозираш как потвърждаваш това – разбивам мрачното лице и виждам как проблясва усмивка, отварям заключената ти врата и усещам топлина, копнежи и доброта, хващам отпуснатата ти ръка, а тя потръпва и оживявя от допира…Толкова забравени неща…А прости, като самия Живот!
И докато ти усложняваш Живота с неразбираеми идеали и показни ценности, аз се стремя да си остана просто…човек. Ти си облечен бляскаво, а аз съм гола. На мен все ми е топло, защото в душата си отглеждам слънчев лъч. На теб все ти е студено, защото си фен на новите технологии за изкуствено отопление. Ти си сложен и съвършен, аз съм проста и…гола.
Моето „безразличие“ докосва поне една душа всеки ден и я подхранва. Твоята активност днес смущава десетки сънища нощем.
Не вярвай като ти внушават, вече години на ред, че има икономическа криза. Това е чудовищна манипулация, с която те карат да си траеш и чакаш края, а може би своя край. Хляб и работа има за всеки на тази планета, но достигнахме етап на много тежка човешка криза. Криза на ценности, смисъл и стил на живот. Твърде много се отдалечихме от природата си човешка. Докато не се върнем към същността си, кризата няма да свърши. Няма как душевността да деградира, а животът да прогресира, защото животът, такъв какъвто е, извира от вътре. Векове сме полагали усилия да ставаме по-малко човеци и няма как за няколко години да станем повече.
…Не, не е безразличие, нито бездействие, това е моето действие, такова каквото го мога и чувствам, нали усещаш…
мен, Ива
Един много стар приятел поиска да си простим и ме замисли….
Има ли на кого да прощавам и какво? Защо да има ден, празник за всеобщо опрощение? Традиция, която години наред съм спазвала чинно и все с усещането за нещо неистинско, нещо наложено…
Прошката е потребност, нужна ни, за да съхраним хармонията в себе си и душата си спокойна. Прошката е неизменно свързана с приемането. Да приемем себе си, да приемем другия и света край себе си такива, каквито са без съпротиви, с разбиране , толерантност и не на последно място с голяма благодарност.
Всеки от нас във всеки момент постъпва така както реши, както му диктуват чувствата, убежденията и ценностите, и това, че друг се чувства наранен или ощетен е единствено проблем на другия. Да простим на себе си е начин да изчистим чувството на вина. Грешките са мъдри учители и не е нужно да се съпротивляваме срещу тях. Усетим ли съпротива и дискомфорт в душата – значи не сме си простили…мъчително усещане.
Да простим поведението на другия – значи да го приемем, да го разберем. Има ли усещане за обида, за нараняване или озлобяване срещу злосторника – значи не сме му простили.
Прошката не е дума, нито жест. Изказана, тя не означава нищо и не променя нищо. Случва ли ти се да получиш извинение, а усещането за злост да остане още дълго време? Прошката е действие в душата, активна работа на душата, всеки ден и всеки час. Прошката е умение, което може да бъде научено. Прошката е мъдрост, която не се постига с броя на изживяните години, а с качеството ни на живеене.
Когато дойде денят на прошката и не ни идва на ум от кого да искаме и на кого да дадем, значи сме усвоили това умение.
Искам да прегърна света с благодарност и сълза на радост, че го имам, че имам и теб! Щастлива съм от всичко, което съм преживяла, което имам и нямам!
Аз-Ива
Татко, изминаха почти 7 години откакто замина и не сме се виждали, но всъщност ние не сме се разделяли…Ти остана в мен! В живота стотици пъти се разделяхме и сякаш този опит ни помага сега и на двамата. Макар да не те виждам, аз долавям присъствието ти край мен, където и да съм. Често си говоря с теб и усещам, че ме слушаш, а аз чувам отговорите ти.
Когато замина сякаш изгубих себе си… Всъщност аз се изгубих още щом разбрах, че ще си идеш от живота, но толкова бях потънала в борбата да те задържа по-дълго, че не разбрах. Ти пък не виждаше смисъл в борбата ми, но я приемаше…
Загубата на близък човек е урок за живите, едно от най-тежките ни изпитания. Успеем ли да преминем през него, заживяваме по-истински. В лицето на твоята телесна смърт, моята душа прогледна, осъзнах слепотата си за смисъла. Скоро след раздялата ни, животът ми се оказа вариант на твоя. Борбите ни, стремежите ни, радостите ни, целите ни, дори липсите ни много си приличат. Знам, че си свидетел на всичко, усещам и подкрепата ти, когато се колебая и радостта от постиженията ми. Щом потъна в дребнавости и напразни страхове, знам, че ти си този, който ме връща с ритник в живота и ми напомня, че животът има край, че вече живея в оставащото време – ценност, имаща силата на мощно гориво.
Чувствам те и така ще е докато дишам. Няма как да е друго, защото част от теб живее в мен. Усетихме се близки на раздяла, всъщност ние сме били, но защо ли го таяхме и се правехме на безчувствени…и това е имало смисъл…
Днес нашата религия почита душите на починалите. Няколко дни в годината за почит към онова парче земя, белязано с твоето или друго име. Земя, в която не е останало нищо ценно от теб. Ценното от теб е в мен, в сърцето ми, а почитта няма определен ден.
Знаеш ли, татко, има един въпрос, който не ми дава мира: Защо почитаме душите на починалите, а не почитаме своите души докато сме живи? Може би е по-лесно да почиташ непонятното отвън, вместо непокорното вътре. Душата живее в телата, за да дава на другите и на земята, за да получава от другите и от земята, но ние й стъпкваме живота и я убиваме приживе. Тя обаче е непримирима и напира да изживее мисията си. Защо няма ден за почит на живите души, ден за възкресяване на живите мъртъвци?
Когато разбра, че краят на земното ти присъствие е видим, ти, татко каза „е, поне взех от живота онова, което исках“… аз бих добавила „и му даде не малко“.
След това писмо продължавам напред така, че да мога да кажа същото, когато му дойде времето…
До утре, татко…в другото измерение!
Аз – Ива
Разбира се, ако имаш уши да ме слушаш и душа да ме разбереш!
Ти, пораснал човеко умееш да се радваш на мъниците като мен, но допускаш грешка, че ме подценяваш. Мислиш си, че не разбирам! О, да не грешиш! Аз нямам достатъчно развито мозъче, за да те разбера, нямам и разума, на който ти си роб, но имам живи сетива, а твоите отдавна са убити…затова си забравил какво е да живееш чрез тях. Когато и ти си бил като мен, други пораснали хора са се погрижили да те лишат от сетива, с които да усещаш тях и света…уж за твое добро. По-късно разбираш каква развалина си без тях и ти е много трудно да ги съживиш, но не е невъзможно, повярвай ми! Затова – не ми затривай сетивата, пораснал човеко! Не ме програмирай с правила, остави ме сам да ги науча и избера!
Още докато съм част от тялото на мама, аз знам всичко за света на порасналите. Още преди да съм зърнал слънцето знам какво е топлина и светлина, но там вътре в душата на мама. Още преди да съм се сгушвал в мрака на нощта знам какво е болка, мрак и самота – там в душата на мама. Още преди да съм усетил блаженството на майчината прегръдка знам какво е липса на нежност и грижа…пак от душата на мама. Онова, което мама преживява, аз го научавам и то без разум. Помислил ли си за това, че разумът не учи. Защо иначе, аз ще се сдобивам първо със сърце, а много по-късно с мозъче, което бавно съзрява и разУм-ява? Така е решила нашата мъдра Майка – Природата, която не греши и не предприема случайни дела. Затова – мисли и учи със сърцето си, ако си забравил как се прави – поглеждай често към мен.
Когато ме учиш на правилните неща, не ми ги казвай (не защото не те разбирам), а ми показвай (защото запомням чрез чувствата, а не чрез думите). Аз ще разбера думите ти, но ще запомня със сърцето си. Ако там съм усетил радост ще искам пак да я преживея. Ако съм преживял тревога – ще се страхувам, ще се плаша и ще избягвам твоето правилно нещо. Затова – ако искаш да запомня нещо, направи го радостно за мен!
Ти, пораснал човеко имаш да учиш още много от мен, но…май не искаш. Ти се страхуваш от моята спонтанност и откритост, затова бързаш да ги убиеш с уроците си по срам и приличност. Защо толкова се радваш на моя смях, а ти вече не умееш да се смееш,…а аз искам да се смеем заедно. Защо краката ти омекват, когато те гушна, а ти не смееш да даваш и искаш гушки? Та, нали и твоята мама те е родила такъв като мен.! Къде си се изгубил? Пораснал човеко, кажи ми и аз ли ще стана глух за сърцето си и слуга на разума, и аз ли ще забравя смеха, и аз ли трябва да крия любовта? О, не ! Оставам си тук, непораснал, в света на малките хора – твоите учители-напомнители за това, което си. А ти не ме убивай преди да съм ти показал какъв можеш да бъдеш…ако поискаш!
Аз, Ива поисках и не след дълго учителят-напомнител ми се яви
Да, пак за любов! Месецът на св.Валентин е все пак! И нали любовта ни създава и съзидава, та затова й посвещавам повече размисли.Този път за покупката на любов, ама не с пари, а с любов…
Когато купим вещ вече я притежаваме и можем да властваме над нея. Но! Любов не можем да купим, дори с любов. Да, ще кажеш онова дето не се купува с пари, се купува с много пари, но с много пари ще купиш продажната душа, но не и любовта й. Даваме любовта си безвъзмездно, но си запазваме правото на собственост върху нея и я оттегляме бързо, щом усетим, че ни я присвояват. Всъщност любовта остава, оттегля се стремежът ни за заедност, близост и споделеност. Нашата любов е свободна да бъде навсякъде, да бъде за всеки и не се управлява, дори от нас самите. Който дръзне да я обсеби – загубва себе си в себе си и… дадената му любов, защото любовта е свободност. Любовта не търпи власт!
Любовта, която притежава и властва ни поболява, причинява ни болка. Но от любов не боли! Разболяват ни притежанието и властта, когато ни се изплъзват!
Криворазбраната любов – давам, ако ми дадеш или щом ти давам, очаквам и ти да дадеш, причинява нещастие. Жалваме се и саможалим неспособността си да обичаме.
Ние произлизаме от любов, обречени сме да живеем в любов, да търсим любов за себе си и да даваме любов на друго човешко същество. Когато сме обичани, сме стоплени и щастливи. Kогато обичаме, често страдаме от незнанието си да обичаме. Обичаме егоцентрично, обсебващо и по търговски – аз на тебе, ти на мене. Е, каква е цената? Колко струва, това което получаваме? Съизмеримо ли е с платеното? Рано или късно идва момент, в който се оказва, че търговската сделка е била неравностойна, някъде „договорът” се е пропукал. Да, защото обект на размяната е чувство, а чувството не може да е стока.
Чувството любов носи щастие от самото преживяване, а споделеността само усилва усещането. Несподелената любов не може да е повод за нещастие. Да се научим да обичаме заради себе си, без на всяка цена да очакваме същото е мъдрост, път към личностно извисяване, път към здраве. Ние, човеците не сме създадени да обичаме един/една. Колкото повече и различни човешки същества обичаме, толкова по-изпълнени и жизнени се чувстваме. Любовта като очакване за дължимост, е не-любов и не поражда любов. Даването без очакване извиква любовта на другия.
Магазинът за любов фалира и е нужно да инвестираме дълготрайно! Нека си създадем капитал от доброта и всеотдайност, от усмивка и подкрепа, от разбиране и приемане. Нека го инвестираме в свободата и изборите на другия. Така можем да постигнем кариера на мъдри инвеститори, които знаят какво искат и каква цена да платят…
Важно е да знаем какво искаме…за себе си…
Е, аз – Ива, почти знам
След 7 години, в които с доверие ползвах услугите на АБВ поща, внезапно загубих достъп до нея. Поведох кореспонденция с администраторите като се надявах да ми помогнат, но получавах само напътствия, които могат да се намерят навсякъде в gbg.bg. Регистрирах и нова парола, но и тя не проработи. Препоръчаха ми да си регистрирам нова поща!? Вие ще го направите ли? Вероятно ДА, ама НЕ в АБВ! Загубих важна информация и кореспонденции…А вероятно е било нужно да скъсам нишките към миналото, защото всичко старо, колкото и да е ценно е само минало. В този ред на мисли, може би е нужно да благодаря на АБВ поща, както на всичко, което някога си отива от нас. Благодаря ти АБВ, ти беше първата ми електронна поща, учих се от теб, радвах ти се, беше ново и вълнуващо преживяване за мен. Ти, АБВ, ми откри нов начин за „среща“ с хората, вършеше ми добра работа, беше ми вярна и аз на теб. Дълго време не ти изневерих, но рутината убива и преди година-две се отдадох и на друг пощальон, скоро и на още един, но най-често и най-всеотдайно бях с теб. Егоцентричността ти, обаче надделя и ти реши да ме зарежеш по най-непочтен начин. Е, добре! Пожелавам ти щастие и успех! Оставам с благодарност и добри чувства към нашата 7 годишна връзка, благодаря ти дори за гадното зарязване. Много ми взе, но и много ми даде, така че няма да потънеш в забрава. Което е трябвало си е отишло и няма да го търся, което ми е нужно е останало и то е такова, че никой не може да ми го вземе!
Започнах да пиша леко гневна и тревожна, а сега ми е толкова пърхащо и забавно…Може би защото е Св.Валентин…Ха ,и това не е случайно – раздялата ми с АБВ се случва навръх деня на влюбените!
Да загърбим егоцентризма си, да се отдадем на влюбеността в Живота и да помним, че сърцата ни имат неограничен капацитет за обичане. Хубаво е да обичаме повече хора, плашещо е да обичаме Един или Една!
С-Богом и Здрав-Ей
От мен – Ива
Нито за миг не съм си помислила, че съвпадането на нашия Трифон Зарезан и католическия Св.Валентин е случайна работа. На Зарезан честваме хората, които с труда си създават виното, защото преди да потече вино, изтича много пот, а за да излееш тази пот е нужно да влееш любов, иначе няма да ти се поти.
Св.Валентин е ден на влюбените, но за да премине влюбването в обичане е нужна много вътрешна работа – да дадеш, да разбереш, да приемеш…И тази работа ще е ялова, ако не е зачената с любов.
Е, какво излиза и виното се ражда с работа и любов, и влюбването става на обич пак с работа и любов.
Още Фройд е казал, че животът е работа и любов. „Че какво друго, освен тези двете?“ – чувам да казваш. А аз ще ти отговоря – не, двете – те са две в едно, двете половини на цялото. Работата без любов не ни изпълва, влачи ни неудовлетворение от нас самите. Любовта, върху която не работим е обсебване, но не и обичане, защото обичането без условия, очаквания и изисквания си е майсторлък. Майсторлъкът пък се постига с…работа. Е?
По време на студентска бригада (справка в историята ), млад инженер началник-смяна написа на парче от кашон „Меракът движи света“ и го окачи до работното ни място. Ние бяхме група от няколко момичета и приехме лозунга като странен начин да се задява с нас. От тогава ме делят 30 години и още го помня – не случайно. През това време животът ми показа, че нещото захванато без мерак става нищо Какво е меракък ли – желание, страст! Какво е страстта – любов в действие! Какво е действие – ……
Е, стига Ти! Сега мисли, ако искаш…Аз отивам да пия чаша червено вино за … любовта!
От мен – Ива…. тост за теб и…нея!
Преди близо 7 години осинових дакел-ка! Чудя се как и къде в тази малка главичка и в това още по-малко сърце се събират толкова чувства и такава безусловна любов. Всъщност не знам дали са точно чувства, но след като събуждат чувства у мен, значи са! Никой не учи кучето да обича, а ние, човеците все се учим и все бъркаме обичането с търговията и властта (но за това ще пиша следващия път). Кученцето долавя тъгата ми и се стреми да я отнеме, да я намали. То ме очаква, когато го лишавам от присъствието си за дни или седмици, страда, но като ме зърне вие от радост и се отдава – щедро раздава ласките си, доверчиво се подлага и иска да получи моята нежност. Следва ме в студ и жега, в мрак и светлина. Все е до мен и не иска нищо, не очаква нищо. Щастливо е само от моето присъствие. Дори да е гладно или жадно, пак е до мен, сякаш това е смисълът на съществуването му. Говори с очи, разбира без думи и се извисява над онези най-висши животни, които са способни да отхвърлят. Независимо колко сме ги нахранили или напоили, те отхвърлят, когатоусетят, че сме по-значими за себе си, когато днешната им дажба не е повече от вчерашната, когато днес се окажем не толкова силни колкото вчера, когато усетят, че ни делят с други. Тези висши създания обичат, ако им принадлежим, ако сме готови да гърбим всички и всичко заради тях, себе си дори! Те не могат да дават без равностойна размяна, а условностите са им право. Любовта им е задължение за другия и ако не приемем задлъжението сме обречени на самота. А страхът от самота е окова, която доброволно си поставяме и оставяме още по-сами – сам сред хора – най-тъжната самота.
Да обичаш по кучешки, ей така заради себе си и заради другия, за да се чувстваш щастлив от това, че другият е жив, че го има и това да ти стига…
Нищо и никой не влиза случайно в живота ни…Така и моята дакелка…
До преди 7 години не понасях домашни, ходещи из къщите, животни. Изпитвах страх и погнуса.
През 2004 г. на 15 май оперираха липом на баща ми. Седем дни по-късно получих съобщение, че липомът не е липом, а метастаза на рак в последен стадий. За мен се заредиха 7 месеца борба с предизвестения победител, но аз не се отказах…На втория месец в „случаен“ разговор ми предлoжиха да си взема новородено дакелче. Не помня дали на живо бях виждала дакел? Вероятно да, но когато нещо не ни интересува е незабележимо за очите. Отговорих на предложението, че не са попаднали на точния човек и разговора приключи. Същата нощ сънувах моята малка бебе-дакелка…Гледа ме с очакващи и пълни с любов очи …още ги виждам и на сън и на яве. Събудих се трепереща от силната емоция, с влажни очи и ускорено сърцебиене…След две седмици организирах парти за приятели, защото бях станала мама на космато, четирикрако бебе. Това бебе се оказа родено на…15 май. Моята дакелка беше една от последните радости в живота на баща ми, а неговата кончина беше едно от първите страдания в нейния живот.
Стига ти толкова!
Разказаното тук е хубаво, много хубаво!
Ти прочете моите силни и много красиви преживявания, но аз-Ива съм ги усетила… с тяло, сърце и душа.
Две успоредни релси… В далечината те се сливат, но само в илюзията на погледа. Иначе винаги са на разстояние една от друга, във всяка своя точка…
И в човешките отношения е така. Вътрешният поглед слива пътя ни с този на човека до нас, но всъщност моят път и твоят път никога не се сливат.
Релсите са изковани от як, устойчив метал. Изстиват до болка от зимния студ и се нагорещяват до болка от летния зной. И при студ и при зной все боли. Не се докосват през зимата, за да се стоплят, защото са релси. Не се докосват и през лятото, когато са горещи , защото натискът на телата им едно в друго ще ги деформира и повече няма да бъдат релси… А те дали искат да останат такива, дали искат да са праволинейни или предпочитат да се деформират, дори след това да не стават за релси? Тогава ще ги изхвърлят, ще ги претопят, ще ги убият, за да ги превърнат в други…релси. И пак ще бъдат студени, горещи, но релси. Да, но преди да умрат те ще са опитали другостта – да бъдат различни. Докоснали са се, стоплили са се и са изгоряли в желанието си да стигнат една до друга…да намерят път за нЯкъде.
Но релсите са релси, защото са заковани в коловози и са обречени да следват пътя за нИкъде, в който няма да се срещнат и докоснат…
Разбра ли ме?
Така именувах модното занимание да търсим, копираме и лепим по стени, хладилници и социални мрежи, мисли на велики хора, някога живяли. Небивало състезание се разиграва! И какво от това кой е по- и кой е най- като все сме си ние? Преписваме и ръкопляскаме и пак сме ние, веднъж в ролята на цитат-ели, друг път на читатели-харесватели! Сега и аз ще вляза в ролята на цитат-ел, за да ти подхвърля малко поводи за раз-мисъл (раз-мърдване на мисъл-та )
Скоро Пламен Петров (blogatstvo.com) ми написа: (Надявам се, Плам да не ми се сърдиш, че те цитирам без съгласието ти)
„Понякога си мисля, че всичките мъдрости и ефектни лафове са като препарирани животни или хербаризирани растения. Извън контекста на този, който ги е изрекъл за сефте…В смисъл, че всеки от нас трябва да преоткрие живота сам. И чуждият опит не само не помага – а и вреди. Съдба… “
Да, който обаче иска – той преоткрива! С чужд опит или без него, той, преоткривателят достига до своите прозрения, чрез своята си съдба и своите си решения.
А ето какво пише и М.Норбеков в „Опитът на един глупак…“: „Моят наставник често ми повтаряше:“Не ме закърмяй с отрова, не ми повтаряй чужди мисли“. Докато в Европа е прието да се изказваш иззад раменете на великите мъдреци, т.е да ги цитираш, в Изтока това се смята за глупашки навик, защото цитатът, минал през съзнанието на оратора, е информация втора употреба.“ В този смисъл интернет отдавна е безплатен магазин за n-та ръка мъдрости , в които всеки е продавач и купувач, а стоката не знае броя на ръцете и умовете през които е минала. Да, да ще кажете нали за това е мъдрост – да ни учи, нали затова е оцеляла през вековете.
Оцеляла е, ама как? – В една и съща дума всеки от нас влага и своя си смисъл, затова разбираме каквото си искаме и препредаваме както си искаме (всеки е творец и копнее за изява), особено, ако позабравим как точно сме го прочели или чули…
Учи ни, ама как? - Когато често четеш мъдрости, не започват ли да ти изглеждат подобни, не се ли чувстваш като преял – не ти се поглежда и най-вкусната храна , а ах-кането отстъпва място на пух-кането? Я да опитаме да преживем един ден без цитат-елство и читателство, а после още един…да поогладнеем и сами да тръгнем да търсим каквото ни се яде, пък и да го сготвим както ни се ще.
„Книгите са само част от живота, но не целия. Те са нужни само, за да се научим да мислим“ – казваше мой преподавател. Пак съм цитат-ел, но не само , защото добавям – чуждият опит, чуждите прозрения не са и най-малка част от нашия живот, защото са чужди. Нас ни очаква нашият вълнуващ опит и нашите велики прозрения, но само, ако си позволим да ги преживеем. Мъдростта е преживяване на чувството и мисълта.
А мисленето се тренира с мислене и живеене, не с цитиране.
Аз Ива съм до тук ! Отстъпвам място за треноровка на твоите мисли.
Сутрин е! В страната, където имената имат своите дни за празнуване, моят ден вече изтича, а тук – сега започва. В задни години по това време преживявах незабравими купони…с вас!
Тук е сутрин! Телефонът ми не звъни от рано както преди…Купонът няма да същия, няма да са същите и хората…
Знам, че всички вие сте се сетили за мен и сте си спомнили…както преди. Знам, че всичко в живота следва и има своя смисъл – за мен и за вас.
Отдалечеността и раздялата на телата е само в главата. Сърцата, живяли в заедност остават в нея и продължават да преживяват свързаността.
Ние сме там, където искаме и преживяваме онова, което искаме. Дори и да не съзнаваме, всичко в живота е единствено наш избор. Независимо каква е ситуацията, ние можем да й предадем смисъла, който искаме и тя да има за нас значението, от което се нуждаем.
Мисля за вас, празнувам с вас, говоря с вас, защото и вие сте с мен.
Честит да е Денят на празнуващите своето име и на обичащите ги! Независимо какво е името ни, то е само наш белег, но то не сме ние. Ние сме много повече от името, от земята, на която се раждаме, от всичко, което преживяваме. Ние сме Сила, необятна Енергия! Нека я осъзнаем, обикнем и устремим към щастието си, към потребностите си човешки…въпреки онова, вън от нас!
С обич и щастие, че съм тук и ви имам – Аз, Ива.
Съзнателно или не отново сме разкрачили душата си. Стъпваме от двете страни на предела между Старата и Новата. Правим равносметка на миналото, в което не можем да се върнем и не е възможно да променим. Чертаем планове за бъдещето, а то е пълно с неизвестни и непридвидими обстоятелства. Колкото по-голяма е разкрачката ни, толкова по-нестабилна е позата ни в днес, на предела. А ние сме винаги на предела – между две години, между два дни, между два часа, между два мига. Но животът тече в мига – тук и сега, в онзи миг, който свършва в момента, когато започва. От този миг стартира следващият и за да сме уверени в крачката си към него е нужно да сме стъпили устойчиво сега, а не с разкрачена душа.
Как ли са живяли нашите прадеди, когато примитивният живот все още не е познавал летоброенето? Как са живяли без Новите години пълни с надежди, очаквания и благопожелания? Вероятно са се радвали на всеки свой нов ден без да познават разкрачката на душата. Стъпвали са примитивно, но здраво и устойчиво на Земята, защото както тогава, така и днес тя е тази, която храни и подържа Живота. Не са се терзали за вчера, очаквали са смирено утре и са живяли простичко днес…Кой знае, може би животът е такъв, когато не познаваш мисленето преди и отвъд предела, когато не знаеш да кажеш „след Нова година ще“ или „от Нова година започвам“. Това не знаем, но пък можем да проверим какъв е животът на предела, в мига, защото имаме свободата да изберем за какво и как да мислим, а каквото мислим – такова преживяваме.
Искрящи огънчета на свещи греят на предела между Старата и Новата. И този символ не е случаен. Огънят топли и свети. Огънят на предела ни напомня, че щастливото, здраво и успешно живеене се постига със светлина в ума и топлина в душата. А всеки миг е предел и всеки миг се нуждае от пламък.
Човешкият род има потребност от своите общи празници, с които очакваме едно – по-добро, с които си напомняме, че всички сме едно – днес и утре и во веки веков!
Да Бъде Добро! ….Да Бъдем Едно!…Сега!
Весело празнуване на Мига
от Мен – Ива
Коледа е! Време за Рождество! Разпали огънчето на любовта в душата си и го поддържай, защото точно топлината и светлината на огъня сътворяват раждането и живота.
При прачовеците жената е разпалвала и поддържала огъня, мъжът е доставял дървата, защото и Той, и Тя са съществували чрез него. Сгрявали са и са озарявали рожбите си с него. Той, огънят е бил връзката на детето с неговите създатели.
Усети ли вече топлината и светлината в душата си? Тяхното име там в невидимото не е огън, а Любов. Любовта е състояние на душата, както движението е състояние на тялото. Без движение тялото атрофира, без любов душата агонизира. Агонията е НЕживот, а съществуване водещо бавно, но сигурно до смърт. Смърт, чрез която душата се освобождава от оковите на студа и мрака, за да се роди отново…свободна.
Коледа е !Време за огън! Огънят е любов, любовта е свобода.
Истинната любов е присъща на свободните духом. Свободният дух не познава притежанието. Да се стремим да притежаваме живота на друг, да търсим доказателства за неговата посветеност само и единствено на нас, да даваме в замяна себе си и да очакваме отплата …Това е власт и НЕлюбов.
Всеки живот принадлежи само на своя носител – клетката или организма, в който процесите се движат, обновяват, пулсират, развиват. Развитието няма ход назад. Няма сила, която да върне отишлото си лято, няма сила, която да върне отминаващия ден…защото след нощта идва Нов ден, след зимата идва Ново лято! Спри! Дишай дълбоко! Разпусни!
Ти си Тук и Сега и Бъди!
Коледа е! Време за Рождество! Потърси раждащата се в теб Божественост. Затвори очи и мълчи! Чуй се! Бог се ражда, но не някъде там, а в нас! Той е Любов! Той сме Ние и Ние сме Той! Затова Ние сме Любов – онази радваща се и ликуваща, че е Тук и Сега в света на дишащите и усещащите.
Обичай без да искаш размяна и ще получиш! Обичай без да очакваш награда и ще получиш! Обичай цветето и ще усетиш аромат! Обичай птичката и ще почувстваш единството! Обичай слънцето и топлината ще те достигне! Обичай нощта и ще забравиш страха! Но първо обичай себе си, защото без тази любов другите са невъзможни. Всъщност няма много любови, има само една и тя е „свобода + светлина + топлина“ и Тя ни дава силата да бъдем въпреки!
Коледа е! Отвори си душата и посрещни чудесата.
Коледа е! Време за любов и доброта! Имаме цялото време на Зямята.
Коледа е!
Време за Рождество!
Време за Огън!
Да Бъде!
Аз, Ива те прегръщам !
Противно на популярното разбиране, че интелигентността е обема от знание, който притежаваме, аз съм привърженик на друго виждане. Интелигентността е целенасочено поведение + способност за адаптиране. И какво по-работещо за човека от това?
Целта е онзи живец, без който жевеенето е живуркане. Когато имаме ясни цели, ние се движим, изграждаме си поведение за тяхното реализиране, а движението е живот. Ако си мислим, че имаме цели, но нищо не ни се случва в посока към осъществяването им, то значи сме объркали понятията. Цел без движение не е цел, а пожелание.
Адаптивността ни пък е онази наша способност, чрез която устояваме на живота и запазваме цялостта си. Цялата личност има всичко в себе си – и болка и радост, и сила и слабост, и можене и неможене, но всичко това отглежда с любов за себе си и света, приема всичко това като свое присъщо, без съпротиви и отричане. Така сме в състояние да нагодим ситуациите към нас или ние да се нагодим към тях.
И щом пиша за цел и адаптивност не мога да отмина знанието и познанието, защото двете неща са различни, но имат взаимовръзка и връзка с всичко останало в живота. Знанието е онова, което сме научили от многобройните и разнообразни информационни източници. Познанието е знанието, което сме вложили в живота си, което сме обогатили с опита си и вече можем да предадем на друг, както и самите ние да ползваме благата му. Казано образно знанието е храната в чинията пред нас, познанието е сдъвканата и преглътната храна – знаем вкуса й, имаме усещане за консистенцията и сме наясно дали искаме да я хапнем отново, дали е нужно да я доовкусяваме и с какво. Ето я вече и връзката на познанието с ителигентността. Когато имаме цел, ние знаем какво и колко искаме да ядем и затова опитваме различни храни. Някой от тях оставяме в чиниите, защото видът и ароматът им не ни допадат . Така си оставаме със знанието за тях. Други изяждаме и вземаме решения – как да ги ядем, колко и кога.
Често правя паузи тук в журнала си и може би тогава ти липсвам, но пък не липсвам на себе си. Създадох Журнала на Ива заради себе си и заради теб, но той не ми е самоцел, а част от пътя ми към целите, които също имат направление мен и теб. Затова пиша тук, когато и колкото ми е потребно, както и ти четеш, каквото и колкото ти е нужно.
Имам приятели-читатели и читатели-приятели, които споделят с мен много от терзанията и битките си за щастие и удовлетворение от живота, а аз все още не съм им дала личен отговор. Знам, че отговорът до един ще е полезен и за други, защото ние хората сме различно щастливи, но еднакво нещастни. Всеки от нас е страдал или страда по различни причини, но източникът на страданието е един – търсене на щастие, защото ние човеците сме обречени да сме щастливи.
В журнала предстои да намериш неполучения от мен имейл или непроведения с теб разговор.
И още – до сега изпращах лични съобщения за новите си публикации, за да насоча къде съм, за какво и как пиша. Това спира! Защото както казвам тук в „Здравей“ – храна има навсякъде, но е нужно желание и усилие да достигнем до нея. Поднесеното „на тепсия“ храни мързела ни. Ако искаме да свършим работа за себе си е нужно желание и усилие да си сервираме храната. А аз пък продължавам да я приготвям с надеждата и ти да се запалиш по готвенето и… да похапваш с мен – Ива.
В края на ноември хората, населяващи държавата, която приютява представители на всички нации и култури по света, празнуват Thanksgiving day – денят, в който дават благодарност. За някой отдаването на благодарност е част от националната им култура, за други не, но всички празнуват. Различията между хората се приемат като своеобразно богатство и носят принадена стойност в обществените взаимоотношения. Тук всяка култура и всяка традиция се уважава, липсва стремеж към уеднаквяване, няма етническо, расово или национално напрежение. Е, поне не се усеща! Може би, защото си багодарят непрекъснато и за всичко, може би, защото на благодарността е отредено празнуване не по-малко значимо от Коледа…
Благодарността е личен акт, който ни пречиства и смирява. Не напразно мъдри люде ни учат да благодарим сутрин щом отворим очи – за това, че ни предстои да преживеем още един ден – всеки ден е дар, за това, че виждаме слънцето, за това, че имаме възможност и днес да извървим част от пътя до мечтите си, за това, че не сме сами на света, за това, че и днес имаме възможност да обичаме. При такова начало на деня и то преживяно не само в умовете, но и в сърцата, съпротивите и неудовлетвореностите сякаш изчезват и ни става по-леко на душата. А чувството за лекота е знак за смирение.
В българската култура имаме ден на прошката. Да дадем или поискаме прошка е личен избор, с който потушаваме пламъците на неспокойната си душа, но едно е да кажем прости ми/ прощавам ти, а съвсем различно е да благодарим на стореното зло, да благодарим и на себе си за грешките и неудачите. По-лесно е да благодарим за доброто, въпреки че често и това забравяме, отколкото да благодарим за злото, за грешката. А то си е за благодарност. Защото доброто ни учи, но най-много се помни наученото от грешките, стига те да не застрашават оцеляването ни. Благодарността е признание за -дареното ни благо-, но благо за нас е всичко преживяно – и добро и зло, защото и двете ни дават опит и мъдрост. Какво би бил животът без опит и колко пуста би била душата без мъдрост.
Британците, които решили да се заселят в земите на днешните САЩ са преживели много трудности. Голяма част от тях не са оцелели, но оцелелите предават на поколенията признателността си към Бог и към местното население, което им помогнало да се адаптират и да продължат живота си в новите земи. Така Thanksgiving day e много жив и днес и ще продължи да живее, защото докато има хора на земята, ще има за какво да благодарят – на Бог, на Другите и на Себе си.
БЛАГОДАРЯ !
от мен Ива
Спектакълът на лед с анимационните герои на компанията Walt Disney е създаден през 1981 година под името Walt Disney’s World on Ice (Светът Уолт Дисни на лед), а от 1998 години носи името Disney on Ice (Дисни на лед).
Дисни на лед е не само утвърдена марка на спектакъл, който въздейства върху детските емоции, но докосва и душата на възрастните, събужда заспалото дете в нас, въздейства с красотата и чистотата на анимационните герои, съпътствали детството на вече няколко поколения хора от цял свят.
В един от спектаклите героите празнуват рожден ден, хелоуин, коледа, а влюбените двойките от филмите на Дисни преживяват приказен св.Валентин, така както е приказен и животът им. Героите на спектакъла намират вълшебен начин да пътуват по света и на леда се пресъздават няколко колоритни сцени. Сетивата преживяват истинска наслада, когато Дисни-героите са сред типични елементи от хавайската, китайската, японската и ирландската култура. Музиката, танците, декорите и костмите ни пренасят на една друга, приказна планета. На тази планета хармонията, любовта, красотата и спокойствието галят душата и предизвикват сълзички на възторг и умиление от силата на човешкия талант. А Дисни на лед е събрал в едно най-разнородни човешки способности и доказва, че 1+1 е много повече от 2.
Марката Дисни на лед е повела след себе си цяла индустрия. Малчуганите се радват на книжки за оцветяване, пият напитки от специални бутилки с марката, ядат пуканки в красиви кофи с марката, подслаждат се със захарен памук, опакован в големи торби с марката, към които е прикрепена шапчица, за да заприличат с нея на емблематичния Мики Маус.
Спектаклите на Дисни на лед са празник за децата, на който много момиченца отиват подобаващо облечени – като принцеси. А тя, приказната принцеса или той, приказният принц са живи у всяко дете, но у нас възрастните те са се скътали и спят , макар и да не ги забелязваме. Чистотата, неподправеността, спонтанността и изразеността на чувства и емоции, толкова типични черти за детето, никога не си отиват от нас. Тялото израства, душевността се изменя под въздействие на културата и възпитанието, но онази вродена чистота остава и напира да бъде изразена. Дисни на лед е живото огледало, в което можем да видим образа на детето в нас. Но този образ не е само в Дисни – той е в локвата, той е в снежната купчина, в омазаните с шоколад ръце и уста…
Усмихни се и го срещни, заживей с него – твоето дете…в теб!
От мястото на събитието – Аз, Ива
Halloween – ден, в който се преобразуваме на чудовища, в който страховитостта и мрачните образи надничат от всякъде? И въпреки това е празник , защото се забавляваме, какъвто всеки ден, преживян от нас би следвало да бъде.
Страшните образи на Halloween имат задача да изплашат тъмните сенки на починалите хора , за да не се вселят в нас. Но! Нетленното няма сянка! Духът извън материята е светъл и чист, защото е освободен от разума, които го засенчва. Той се вселява отново, но само в чистото тяло на новородения човек, за да продължи на чисто пътя си към съвършенството.
Всъщност, на Halloween ние май плашим и прогонваме собствената си тъмна сянка. A то светла сянка няма! Във физическото измерение сянката има тъмен образ. Тя се ражда от светлина. Светлината проектира телата ни върху земята като лишен от цветност и пъстрота образ. Създава ни сянката, за да ни напомни, че освен това, което виждаме в огледалото имаме и черна страна – безцветна, мрачна и празна…
Опитите ни да прогоним сянката или да я уловим са оказват неуспешни. Тя, сянката е част от нас и ни следва независимо дали я забелязваме или не. Щом сме безсилни да я прогоним е добре да се сприятелим с нея, за да можем да я управляваме. Способни сме да управляваме само онова, което е прието от нас и тогава избираме – дали да му позволим да властва или не. Управляваната сянка е безвредна, безопасна и дори полезна.
Сенчестият ни образ е покрит с мрак. А дали точно под този мрак не крием най-светлата си страна, най-чистата, онази вселила ни тогава, когато все още сме живяли само със сърце, без разум…
Сянката обикновено е по-голяма от нас? Дали, защото и онова, което държим в мрак, не е по-голямо от онова, което излагаме на слънцето?
Сещам се за два израза в нашия език, свързани със сянката. „Бягам (плаша се) от сянката си“ – ясно е, че отразява страховете ни и сремежа да се отскубнем от тъмното в нас. Докато със „засенчвам някого“ си придаваме толкова светъл ореол, че се изживяваме на слънце, което е способно да извади сянката на всеки или да поставя в сянка.
Страховитите образи на Halloween вече не са толкова страшни . Срещаме образи на приказни герои – принцеси, всесилни закрилници, животни, че дори плодове и зеленчуци. С тези превъплъщения едва ли ще прогоним тъмните сенки, но даваме знак, че все по-малко се страхуваме от тях , защото без тях сме нещо незавършено, нещо наполовина.
Затова нека празнуваме, нека се забавляваме, а когато се забавляваме, се сприятеляваме.
Аз, Ива, вече го направих – със сянката си и не само…
Да се събудиш със съобщение, което иска да ти свие крилата не е най-доброто начало на деня. Миг униние и намирам начин да покажа глава над облаците. А зад тях е скрито слънцето. То ме озарява за поздрав, а аз го прегръщам в отговор.
Знам, имам крила! Те са разтворени, а небето е широко, обгръща цялата земя и аз мога да полетя във всяка посока. Дори и да свия крила, дори и да се приземя, то е временно, защото имам крила. Мога да променя посоката, но няма да допусна да ми отрежат крилата, защото душата е създадена от полет и за полет. Без нейните крила тялото линее и бавно умира …всеки ден.
Аз – Ива съм жива…все още!
Защо ли ми хрумна да напиша думата така? Така я усетих, разделена, съставена от две части – ДО, което в нашия език бележи някакъв предел и верието (вярата). Какво ли иска да ни подскаже думата? Какво се случва с нас, когато до-стигнем до-вярата? Какво преживяваме, когато решим да дадем до-вярата си някому?
До-веряваме се на морето и се впускаме във водите му, но не го оставяме да разполага с тялото ни, а плуваме и управляваме движенията си. До-веряваме се на гората и се потапяме в зеленината и величието й, но влизаме в нея с компас или следваме маркирани пътеки.
Ако се оставим на морето, то ще ни погълне. Ако влезем сляпо в гората, ще се изгубим. Можем ли да ги виним тогава, че са злоупотребили с доверието ни? Поглъщат ни и се изгубваме тогава, когато изпуснем кормилото на собственото си управление.
Да се до-верим на хора и ситуации означава да сме спокойни с тях и в тях, да сме сигурни за своята цялост и оцеляване. Но нищо и никой не би могъл да се грижи за нас, както самите ние го правим. А ние сме си самогрижовни, когато вярвяме в себе си, тогава сме способни да до-вярваме и другиму.
Не-до-верието пък е болест, която ни изолира от света и хората в него. Обрича ни на самотност, чувстваме се неразбрани и неприети. Заживяваме в хронична липса на вода, в която да се потопим и на природа, от която да сме част…А ние сме! Не-до-верието е отказ от естественото, самотност в многолюдието.
Човек се подчинява, когато се до-верява. До-верието е управление, а управлението е продукт на решения, на нашите решения. Отговорността за тях не може да се носи от друг.
Нека се подчиним на природата си и да й се до-верим!
Аз – Ива се потапям в нея, но не изпускам кормилото, макар понякога и да не го използвам.
Трудно ли ти е да отговориш на този въпрос? Труден отговор е онзи, който не знаем или не сме потърсили.
Зададох въпроса „кой съм аз“ във Фейсбук като исках отговорът да съдържа две думи. Това, което четеш са отговорите, които получих (с удебелени букви), но облечени с мое съдържание.
Аз съм свободна и добра и това ми е присъщо, защото съм родена човек. Има периоди от живота, когато с възпитание и учене са се опитвали да окастрят тези вродености, но душата е програмирана да живее в свободност и доброта и се бори за тях, докато е в мен.
Аз съм жена и това е видно, но биологичният ми пол е моя универсална характеристика, но не и уникална. Аз съм по своему майка, любяща закрилница, пазителка и грижовница, но като много, много други жени.
Аз съм птица, защото пускам душата в полет, когато поискам, но както птицата, така и душата могат да са затворени в клетка за удоволствие и наслада на другите.
Аз съм мечтател, но не реалист, защото мечтите ми произлизат от реалността, но отиват отвъд нея, така те нямат ограничения и затова са мечти.
Аз съм приятел и съм отдадена на другите, но съм отдадена и на себе си, защото иначе не бих могла да съм пълноценен приятел.
Аз съм цивилизована, защото принадлежа на моята цивилизация, но в душата ми има следи от всички периоди в развитието на цивилизацията.
Аз съм хъш, защото съм напуснала родината си и защото нося революционен заряд към мен самата – обичам да случвам обрати, преломи в живота си, но революционерите действат насилствено, а личните ми революции са мой доброволен акт.
Аз се надявам да преживея разнообразен опит, да сбъдна мечтите си…Знам, че надявам се е в утре, а в утре има несигурност и неизвестност, защото всеки час и ден се променяме както аз, така и обстоятелствата около мен. Аз не се надявам за това, което съм, защото ако се надявам значи съм несигурна в това, което съм или очаквам отговор отвън. Аз съм вътре, вън е само моето отражение, което всеки вижда различно.
Аз съм! - и така заявявам категорично, че ме има и присъствам тук и сега.
Да се определим с две думи е малък разказ, но с една е истинско предизвикателство, което отново отправих във Феисбук, но не получих никакъв отговор. Ето ти моя:
Аз съм море… Не случайно го обичам от дете, не случайно обичам да оставам насаме с него .
Аз съм море, защото морето е дом на разнообразен живот.
Аз съм море, защото морето отразява топлината и светлината на слънцето, разпръсква ги по земята и храни живота.
Аз съм море – тихо и спокойно, но морето се вълнува и дори се бунтува.
Аз съм море, защото морето е път с много посоки.
Аз съм море, защото мога да се превърна в пара и да полетя към слънцето, после да се върна разпиляна на капчици, за да се събера отново в цялото.
Аз съм море и допускам в себе си всичко и всички – вас и вашите пътища, и вашите терзания, и вашия взор, и вашите мечти, и вашата помия дори. Но!
Аз съм море и имам способността да се самоочиствям, за да продължавам да бъда…
Аз – Ива…до края
Да, да в заглавието пише общност, но изписах думата така, за да дам повод да се заиграеш с нея и да довършиш…, ама без да се замисляш много.
Моята общност не съм аз, но аз съм част от общност и тя ми е жизнено необходима. Родствената общност е биологично разклонение, а сродната общност е духовно притегляне. Сродната общност идва при нас тогава, когато сме готови да я приемем и е такава каквато я нарисува сърцето ни. Тя има способността да разчита сърца, но няма ключ да ги отваря. Тя влиза само при отворени врати и само в онзи дом, където ще й е уютно. Никой не желае да пребивава в хаос, студ и тъмнина. Ние сме портиери на нашите души, ние държим ключа за тях и само ние можем да ги отворим или заключим за общност. Има и вкаменени врати, които не са били отваряни. През тях не може да проникне и най-благодатната общност…
Нашата общност, кръгът от хора, които обичаме и чувстваме близки, е част от нас тогава, когато ни вдъхновява, когато в нея се чувстваме приети, заради това, което сме, когато се чувстваме обичани, ценени, забелязвани – да забелязват не само грешките и спадовете ни, но и постиженията ни, да се радват на нашите успехи, повече отколкото на своите. Но, дали ние умеем да даваме онова, което желаем да получаваме? Умеем ли да обичаме без да имаме очаквания и без да изискваме? Умеем ли да приемем свободата на другия да бъде онова, което е? Умеем ли да слушаме, вместо да чуваме? Умеем ли да обичаме себе си така, както бихме искали да ни обичат? Искаме от друг, но не искаме от себе си. Даваме на друг, но не даваме на себе си. Докато се движим така само в едната посока не можем да постигнем щастие. Щастието е състояние на духа, то е вътре в нас, в заедност с общността, но и в заедност със себе си.
Ние не избираме родителите си, нито децата си, но избираме партньора, с когото искаме да сме, както и мястото където да сме. Нашите избори не са предопределени от НЕизборите ни. Никой и нищо не ни задържа в зоната на некомфорта, освен страхът от загуба на общност и от неизвестната нова общност, която несъмнено ще привлечем, но само когато случим промяната.
Промяната е онова малко „погребение“, от което се нуждаем, за да се родим отново, за да пуснем новата сила да ни споходи и да ни изведе на онзи път към онази общност, която ни забелязва и вдъхновява. Дай на другия. И да не получиш пак дай, но не пропускай да дадеш и на себе си, защото пропуските към нас ни правят незабележими в общността. Ако нашата общност приема само ръцете, краката и умът, а душата ни остава незабелязана, значи и ние не си я забелязваме.
Сродност има и тя ни намира… ако държим вратата си отключена!
Аз – Ива отдавна изгубих ключа си…
Нямаше ме тук дълго, но не съм избягала, не съм забравила, нито съм си отишла. Просто пауза! Паузата е едно от ония житейски действия, при които ни няма някъде, но пък сме другаде. Ние сме там, където имаме да вземем уроци, да изживеем нов опит, да постигнем още мъдрост, за да се върнем по-богати там, където ни е нямало. Паузата не е бездействие, всъщност тя е действие вътре в нас – самозавръщане, ровене вътре, подреждане, обезвреждане.
В живота, както и в природата, паузи няма. Движението е неспирно. Нищо не спира своя ход, макар и за малко. НЕдвижението съществува само в нашите представи, а те често изкривяват реалността. Паузите в живота са усещане, знак от душата да спрем, да изчезнем, но само от някои аспекти на живота ни. Усетим ли този знак е нужно да му се подчиним. Останем ли там, където душата не иска да бъде, можем да си навлечем неудовлетвореност от нас самите или неудачи. Да се подчиним смирено на душевния порив е постигане на хармония, синхрон със себе си. Така системата душа-действие е в баланс, няма конфликтност вътре и паузата започва да работи…за нас!
Докато ме нямаше тук изпитвах желание да пиша, в главата ми се изливаше порой от мисли, провокирани от природата, хората и ситуациите край мен, но някой сякаш не ме допускаше до листа, до компютъра…Съпротивлявах се и когато успеех да направя пробив на своебразната обсада, резулатът беше жалък – мисълта секваше. Подчиних се и дочаках! Но вече съм друга, всъщност съм същата, само мъничко по-богата с опит от нови уроци. Завръщам се още по-готова, по-открита и откриваща.
Паузата не е ваканцията, дадена ни от работодателя. Тя не е нито взиране в тв-екрана, нито излежаване на плажа. Тя не е ленност! Тя е мълчание със себе си, тя е вглеждане в малкото дете, в домашния любимец, в цветето, в гората, в простора. Паузата е изживяване на неизживяния траур, на неизразената агресия, на не показаната любов.
Понякога може да ни се струва, че сме влезли в прекалено дълга пауза и сякаш няма път, който да ни изведе от нея. Заблуда! Път има! Душата го е начертала, още когато ни е вкарала в паузата, но щом не сме тръгнали по него, значи не сме намерили силата да го извървим. Никой и нищо не ни държи в паузата, освен собствената ни нерешителност или неподготвеност. Щом боли, значи е време … да тръгнем!
Докато пиша легнала по корем, дакелът ми Луси дойде при мен, бутна ме с муцунка като знак да се обърна настрани и се гушна в мен. Облиза ме няколко пъти, отпусна се и бързо заспа.
Ти имаш ли нужда да се гмурнеш в нечии обятия, да поискаш топлина, да благодариш с целувка? – Да-а-а!
Е, време ти е за пауза!
Аз – Ива, направих своята и съм тук, отново!
Преди няколко десетилетия един мъж избрал красива, млада и плодородна почва и посадил в нея семенце. Почвата приютила семенцето, топлила го и го хранила докато пробие повърхността й и поеме към слънцето. Докато цветето било младо и крехко, почвата го хранила, а мъжът го поливал и грижливо го пазел от стихии и вредители. Когато цветето станало достатъчно силно и здраво започнало само да се справя с ветровете, със сушите и студовете, с наводненията и ураганите, с плевелите, насекомите и хищниците… Мъжът, който посадил семенцето отдавна е отлетял при слънцето, но продължава да живее в цветето, на което дал живот. Почвата отдавна не е мястото, което храни и топли цветето, но тя все очаква да го зърне и все се надява то да е силно, свежо и красиво…
Това е моята приказка!
На този ден преди 48 години аз отправих взор към слънцето, с болка и много плахо. Раждането на тялото се случва веднъж, но душата, приютила се в него, преживява свои смърти и раждания не веднъж. Боли ни, когато погребваме, но за това, което погребваме агонията е приключила и е настъпило облекчение. Боли ни, когато раждаме новото в нас, но няма нов живот без болка, няма радост без страдание, така както няма ден без нощ. Колко ли още раждания ще стори душата моя! Колко ли пот, сълзи и усмивки ще ми нарисува? Нека Бъде! Така Мъдрее!
Но! Днес е време за празнуване! Днес е време за палуване! Днес е Моята Нова Година! А Утре? Нека бъде като днес! Това е смисълът!
…за мен – Ива
Има човешки пориви, които тлеят като жарава в нас…
Монархът-Разум властва седнал здраво на трона. Той – Негово Величество има богат интелект, знае много за правилното и правното. Въоръжен е и с набор от инструменти за упражняване на своята власт. Според провинението, той ни наказва с чувство за вина, със срам, със страх, дори със себеомраза. Но никое наказание не е в състояние да потуши жаравата, предизвикала провинението. Колкото по-строги са наказанията, толкова повече жаравата ни пари. Тя се нуждае от вуздух, за да се възпламени…
Да, знам! Огънят е опасен, опустошава! Но огън от огъня не се бои! А две жарави дават по-силен пламък, по-светъл и по-топъл. Докато е светло и топло няма пустош. Пусто става, когато огънят изгасне! Щом и ние горим заедно с жаравата, няма как да изгорим!…А на светлина и топлина, и Монархът се подчинява – превръща се в огън, за да оцелее, за да не изгори…Е, вече всичко в нас е едно – Огън!
Поривът да сме диви не е симптом за лудост. Той е необходима лудост като „хапче против рак“. Произлезли сме от дивото. Носим го в нас. То, дивото има нужда да бъде изживяно и преживяно като наслада. Натискът на Монарха върху него скъсява живота. Все се стискаме и се стараем да избегнем наказанията и да сме прилични, а …ставаме безлични. И, пред кого е НЕприлично – пред себеподобния, дето има същите пориви, ама е подложил врат на Монарха си? Заради него ли да се стискаме?
Децата ни карат да се усмихваме и да им се възхищаваме. Те носят тъй нужната ни спонтанност, те са неподправени, а ние сме толкова оправени, че чак изкривени до болест. Детето не знае, а и не може да разбере думата прилично. То изживява онова, което му при-ляга на сърцето и преживява радост от това. Умее и да я изрази! Ние порасналите сме изгубили тези умения, за да сме при-лични.
Приличието е норма изискваща да приличаш на … Дивото е порив, изискващ обич към …себе си. Ако сме много, много прилични забравяме за себе си. Тогава Монархът е силен, пламъкът едва тлее, а навред е пусто, грозно и тъмно, даже хлад навява…Ако сме много, много диви, забравяме, че не сме сами, че се нуждаем и от другите. Пламъкът ни е толкова силен, че топлината му изгаря, светлината му заслепява и край нас не остава никой…
Монархията е институция, изживяла времето си. Тя не управлява, а само представлява. Ти ако искаш й се подчинявай!
Аз Ива, предпочитам да последвам дивото, щом ме призове, вместо „хапче против рак“.
| Как се вижда любов? … on ЗА ПАУЗИТЕ …… | |
 | Maria Panova on ДЪЖДОВНА ДУША |
| Мария Панова on ЗДРАВЕЙ! |
 | Yahya Akbulut on ПИСМО ДО ПЕТЯ, КОЯТО НЕ ПОЖЕЛА… |
| Повече от сексуална … on MИСИИ И МАГИИ – за да не те из… |
