Преди време започнах да следя кога аз или моите събеседници употребяваме израза „не мога“. В нашия език той означава – неспособност да направя нещо – липса на знания, на умения, на физически възможности. Но това значение отдавна е изместено и „не мога“ е избран за красиво оправдателно изразяване на „не ми стиска“, „ не искам“, „мързи ме“.
Искаме ли нещо – просто го правим! Не искаме ли – откриваме пречки – някой не го одобрил, нямаме парите, нямаме място, нямаме знание или умение, нямаме условия, обстоятелствата не го позволяват, млади сме или прекалено стари, криви са ни държавата, обществената система, световната криза, съседа, шефа, семейството…Пропуснах ли нещо в списъка? Давай, продължи го!
А аз да попитам – някъде усети ли желанието?…
Добре! Нека си представим, че онова, което искаме вече е факт! Постигнали сме го, ей така, въпреки пречките. Нека го изживеем, по детски с цялата палитра от емоции, които усещаме от постигнатото…Нека затворим очи и да му се отдадем. Но, за да постигнем резултат е нужно да сме пропъдили пречките от мислите си и да имаме ясна, конкретна визия за желанието си.
Сега нека да доловим какво чувстваме?
Вариант 1 – Напрегнати сме, притеснени, неспокойни, стягане в гърлото, тежест в раменете – знаци, че искането няма почва в нас. То е резултат на чужди очаквания и влияния или на нашата криворазбрана амбиция за самодоказване. Тогава е по-добре да забравим искането и да не се терзаем, че имаме пречки. Те са форма на спирачка, когато желанието не е наше. Отхвърлянето му ще ни върне спокойствието. Негодуванието ни не е срещу пречките, то е израз на дълбокото ни нежелание да осъществим искането. А речевият израз е „не искам“ – защитено и точно себеизразено.
Вариант 2 – Усмихваме се, отпускаме се, чувстваме се окрилени, сякаш сме разтворили криле за полет – знаци, че искането е искане и е наше. Време е да започнем! Ако нямаме знания или умения – ще намерим откъде да ги добием, ако нямаме пари или място – ще ни хрумне как да ги намерим, ако нямаме хората, с които да го осъществим – ще се появят пътищата към тях. Просто започваме да изкачваме стълбата „желание“, която е пред нас, вместо да стоим долу в пречките. Още на първото стъпало сме малко по-високо от пречките, а с всяко следващо те остават все по-назад. Стъпалата се изкачват последователно, защото всяко поредно ни показва как да стъпим на следващото. Понякога може да ни се стори толкова гладко и безоблачно изкачването, че да решим да попрескочим някое стъпалце. Забързаме ли се нараства вероятността да се спънем, че и да паднем, а може и най-долу. Най-славното изкачване е плавното, онова, в което следваме себе си, своите чувства и своето удовлетворение. Единствено важно е да не изпускаме онази емоция, която преживяхме със затворени очи.
Независимо в кой от двата варианта попадаме е нужно да изпитваме удовлетворение, да сме изразили с действие най-точно онова, което чувстваме. Така сме се уважили! Нашето самоуважение извиква уважение към нас, дори от тези, които бяха в пречките.
Искам – немога! Нека започнем проверката сега!
От утре – ще сме преживяли един ден повече в обречена борба срещу себе си, ако е нужно да се откажем от искането си!
От утре – ще имаме един ден по-малко, за да изкачим стълбата.
Аз – Ива те подкрепям
