Защо ти е споделена ЛЮБОВ ?

    

     Провокацията за тази тема: “Това, което изгонва самотата, както светлината мрака, е споделената любов. Дори и на Луната да се намира човек, когато знае, че някъде там е неговата любов, то самота няма и не може да има. Тя дава сила за всичко – за адаптация, за борба, дава сила за онази неизчерпаема воля за победа, която преобразява света.”

Това ми написа скоро един приятел, с който водихме тематична кореспонденция. И тъй като за доста хора, така наречената „несподелена любов“ е повод за болка и нещастие, реших да му отговоря тук.

Аз обичам морето, слънцето, природата и съм щастлива от това, без любовта ми да е споделена. Удоволствие за мен е да им се наслаждавам, когато и както мога. Достатъчно ми е да знам, че ги има и винаги, когато се срещаме  съм спокойна, радостна и нямам  претенции към тях. Любовта е грижа, но Слънцето е титан и не  се нуждае от такова отношение. Към природата и морето ( и то е част от нея, но от любов акцентирам и на него) изпитвам особено уважение и най-малкото, но и достатъчно много, което им давам като грижа е да ги пазя и ценя. Любовта ми към тях остава непокътната дори когато морето е бурно и недружелюбно, дори когато слънцето остава скрито зад облаците или ме мъчи от жега, дори когато природата е безмълвна или стане повод за човешки трагедии. Аз пак ги обичам без да имам и най-малък знак от тях за споделеност на чуствата ми.

Защо любовта ми към човешките същества трябва да е различна и да съм щастлива само, когато е споделена? Защо да ме боли, когато няма ответност? Любов ли е това или размяна?

Слънцето, морето и природата не принадлежат само на мен. Те си имат своя „живот“, своя простор и идентичност, но въпреки това ги усещам близки. Значими са за  много хора, на които също служат, раздават и отдават себе си, но това не поражда у мен ревност, нито усещане за пренебрежение или отхвърленост. Моите любови нямат собственически претенции към мен. Не се нагаждат, за да ги харесам, нито пък аз се глася пред тях.

Защо между нас – човеците да е различно? В нашите представи споделената любов е създадената връзка. Но когато свободният избор на другия не сме ние, приемаме, че не заслужаваме обич и даваме воля на болката, стараданието и самотата – усещания, които са плод на нашата мисъл, самосъжаление и въображение. Изгубваме се, забравяме кои сме и колко струваме, ако изобщо сме знаели това.

Аз нямам желание да затворя слънцето, морето или природата в буркани и да си ги отнеса в къщи, защото вече няма да бъдат онова, което обичам. Когато се наслаждавам на тяхната свобода, усещам по-силно своята и това вдъхновява живота ми.

Опитай се да обичаш човек така, както обичаш морето. Имай себе си и не искай да го имаш само за себе си. Позволи му да бъде море, радвай му се и се грижи за него и ще усетиш любовта си споделена.

Аз, Ива ти обещавам това

„Дори и на Луната да се намира човек, когато знае, че някъде там е неговата любов, то самота няма и не може да има.“

Допълнение: Завърших поста си и се върнах пак към началото. Открих, че авторът на цитата, във второто изречение е изпуснал определението „споделена“ за думата любов. Дали случайно или за граматическа чистота – не знам, но извадено от контекста ми хареса и реших да го напиша за край.

Към илюстрацията: Писах тези редове излегла се по корем на плажа край едно езеро. Когато привърших, се обърнах по гръб и погледнах нагоре…Снимката в началото на поста ми е онова, което видях над себе си!…