Аз, Ива

    

     Провокацията за тази тема: „Това, което изгонва самотата, както светлината мрака, е споделената любов. Дори и на Луната да се намира човек, когато знае, че някъде там е неговата любов, то самота няма и не може да има. Тя дава сила за всичко – за адаптация, за борба, дава сила за онази неизчерпаема воля за победа, която преобразява света.“

Това ми написа скоро един приятел, с който водихме тематична кореспонденция. И тъй като за доста хора, така наречената „несподелена любов“ е повод за болка и нещастие, реших да му отговоря тук.

Аз обичам морето, слънцето, природата и съм щастлива от това, без любовта ми да е споделена. Удоволствие за мен е да им се наслаждавам, когато и както мога. Достатъчно ми е да знам, че ги има и винаги, когато се срещаме  съм спокойна, радостна и нямам  претенции към тях. Любовта е грижа, но Слънцето е титан и не  се нуждае от такова отношение. Към природата и морето ( и то е част от нея, но от любов акцентирам и на него) изпитвам особено уважение и най-малкото, но и достатъчно много, което им давам като грижа е да ги пазя и ценя. Любовта ми към тях остава непокътната дори когато морето е бурно и недружелюбно, дори когато слънцето остава скрито зад облаците или ме мъчи от жега, дори когато природата е безмълвна или стане повод за човешки трагедии. Аз пак ги обичам без да имам и най-малък знак от тях за споделеност на чуствата ми.

Защо любовта ми към човешките същества трябва да е различна и да съм щастлива само, когато е споделена? Защо да ме боли, когато няма ответност? Любов ли е това или размяна?

Слънцето, морето и природата не принадлежат само на мен. Те си имат своя „живот“, своя простор и идентичност, но въпреки това ги усещам близки. Значими са за  много хора, на които също служат, раздават и отдават себе си, но това не поражда у мен ревност, нито усещане за пренебрежение или отхвърленост. Моите любови нямат собственически претенции към мен. Не се нагаждат, за да ги харесам, нито пък аз се глася пред тях.

Защо между нас – човеците да е различно? В нашите представи споделената любов е създадената връзка. Но когато свободният избор на другия не сме ние, приемаме, че не заслужаваме обич и даваме воля на болката, стараданието и самотата – усещания, които са плод на нашата мисъл, самосъжаление и въображение. Изгубваме се, забравяме кои сме и колко струваме, ако изобщо сме знаели това.

Аз нямам желание да затворя слънцето, морето или природата в буркани и да си ги отнеса в къщи, защото вече няма да бъдат онова, което обичам. Когато се наслаждавам на тяхната свобода, усещам по-силно своята и това вдъхновява живота ми.

Опитай се да обичаш човек така, както обичаш морето. Имай себе си и не искай да го имаш само за себе си. Позволи му да бъде море, радвай му се и се грижи за него и ще усетиш любовта си споделена.

Аз, Ива ти обещавам това

„Дори и на Луната да се намира човек, когато знае, че някъде там е неговата любов, то самота няма и не може да има.“

Допълнение: Завърших поста си и се върнах пак към началото. Открих, че авторът на цитата, във второто изречение е изпуснал определението „споделена“ за думата любов. Дали случайно или за граматическа чистота – не знам, но извадено от контекста ми хареса и реших да го напиша за край.

Към илюстрацията: Писах тези редове излегла се по корем на плажа край едно езеро. Когато привърших, се обърнах по гръб и погледнах нагоре…Снимката в началото на поста ми е онова, което видях над себе си!…

Аз не крия годината си на раждане и си имам основание за това – хронологичната възраст за мен е само идентифициращ знак и във всяка цифра, независимо каква е, намирам някакъв особен чар.

Днес е последният ми личен празник с 4-ри отпред и за първи път този ден ме обърна назад. Спомних си какво се случи с мен докато бях в обсега на четворката и се изненадах от споходилото ме богатство на радост и тъга, на болка и открит лек за нея, на промени и застои…

Децата ми се разделиха с ученическата скамейка и преживях всички емоции в „синдрома на празното гнездо“, но душата ми ги пусна да следват своя си живот.

Станах баба и изпитах един особен вид майчинство. Както ми каза моята гинеколожка д-р Радка Дойчинова, която също днес има рожден ден – „бабинството е осъзнато майчинство“.

Намалих теглото си с 40 кг. за 2 години. Изпитах магията на гладолечението и се заех да го изучавам и експериментирам върху себе си. Познах нов за мен тип храни. Вече 8 години свалям и качвам колкото си искам, но подържам амплитуда 5-7 кг. Скоро имах пик от 9 кг. в плюс, но това вече е коригирано. Така открих връзката тяло-душа и свойството на двете да функционират като скачени съдове.

Успях да се погледна отвън и дълбоко отвътре. Откритията, които направих разпалиха у мен страст към изучаване и изследване на човешката душа. Намирам знание отвън, а после го проверявам като влизам в ролята на изследовател и изследвано лице едновременно. Така някак естествено се озовах в университета като специализант по психология. Имах нужда да подредя знанията си. Докоснах се до човека Мадлен Алгафари и си дадох възможност една година да работя върху себе си и да се уча от практиката й – един невероятен житейски университет.

Срещнах много, ама много нови хора и нито един от тях не ми е излишен. Всички те ми дават много ново знание и опит. Преоткрих сърцата и душите на старите приятели и на близките си. Сякаш видях нови хора в лицата им.

Разделих се с бизнес, който заедно със съпруга ми „отглеждахме“ 12 години. Беше дошло време разделно,…а то присъстваше и във всичките тези години.

Загубих баща си...И осъзнах колко още можехме да си дадем един на друг, ако не живеехме „както трябва“, а както чувстваме…

Смених местоживеенето си… Време не само разделно, но и предизвикателно.

Осъзнах, че съм влязла в един много прекрасен период от човешкото развитие. Всъщност прекрасността зависи от нас и аз мисля да я продължа…

Благодаря ви! Благодаря си!

Аз, Ива!

Преди време започнах да следя кога аз или моите събеседници употребяваме израза „не мога“. В нашия език той означава – неспособност да направя нещо – липса на знания, на умения, на физически възможности. Но това значение отдавна е изместено и „не мога“ е избран за красиво оправдателно изразяване на „не ми стиска“, „ не искам“, „мързи ме“.

Искаме ли нещо – просто го правим! Не искаме ли – откриваме пречки – някой не го одобрил, нямаме парите, нямаме място, нямаме знание или умение, нямаме условия, обстоятелствата не го позволяват, млади сме или прекалено стари, криви са ни държавата, обществената система, световната криза, съседа, шефа, семейството…Пропуснах ли нещо в списъка? Давай, продължи го!

А аз да попитам – някъде усети ли желанието?…

Добре! Нека си представим, че онова, което искаме вече е факт! Постигнали сме го, ей така, въпреки пречките. Нека го изживеем, по детски с цялата палитра от емоции, които усещаме от постигнатото…Нека затворим очи и да му се отдадем. Но, за да постигнем резултат е нужно да сме пропъдили пречките от мислите си и да имаме ясна, конкретна визия за желанието си.

Сега нека да доловим какво чувстваме?

Вариант 1 – Напрегнати сме, притеснени, неспокойни, стягане в гърлото, тежест в раменете – знаци, че искането няма почва в нас. То е резултат на чужди очаквания и влияния или на нашата криворазбрана амбиция за самодоказване. Тогава е по-добре да забравим искането и да не се терзаем, че имаме пречки. Те са форма на спирачка, когато желанието не е наше. Отхвърлянето му ще ни върне спокойствието. Негодуванието ни не е срещу пречките,  то е израз на дълбокото ни нежелание да осъществим искането. А  речевият израз е „не искам“ – защитено и точно себеизразено.

Вариант 2 – Усмихваме се, отпускаме се, чувстваме се окрилени, сякаш сме разтворили криле за полет – знаци, че искането е искане и е наше. Време е да започнем! Ако нямаме знания или умения – ще намерим откъде да ги добием, ако нямаме пари или място – ще ни хрумне как да ги намерим, ако нямаме хората, с които да го осъществим – ще се появят пътищата към тях. Просто започваме да изкачваме стълбата „желание“, която е пред нас, вместо да стоим долу в пречките. Още на първото стъпало сме малко по-високо от пречките, а с всяко следващо те остават все по-назад. Стъпалата се изкачват последователно, защото всяко поредно ни показва как да стъпим на следващото. Понякога може да ни се стори толкова гладко и безоблачно изкачването, че да решим да попрескочим някое стъпалце. Забързаме ли се нараства вероятността да се спънем, че и да паднем, а може и най-долу. Най-славното изкачване е плавното, онова, в което следваме себе си, своите чувства и своето удовлетворение. Единствено важно е да не изпускаме онази емоция, която преживяхме със затворени очи.

Независимо в кой от двата варианта попадаме е нужно да изпитваме удовлетворение, да сме изразили с действие най-точно онова, което чувстваме. Така сме се уважили! Нашето самоуважение извиква уважение към нас, дори от тези, които бяха в пречките.

Искам – немога! Нека започнем проверката сега!

От утре – ще сме преживяли един ден повече в обречена борба срещу себе си, ако е нужно да се откажем от искането си!

От утре – ще имаме един ден по-малко, за да изкачим стълбата.

Аз – Ива те подкрепям

Доброто и лошото вървят ръка за ръка.

Те просто не могат едно без друго, следват се и така образуват своето цяло.

В събота през нощта, чрез компанията Google е била източена дебитната карта на дъщеря ми. Направени са около 50 таранзакции, докато в картата остават само 4 $. В неделя рано сутринта дъщеря ми открива грабежа и се обажда на дежурния телефон в банката. Докато провежда разговора, сметката олеква с още 1,20$.

По време на разговора картата е блокирана, открита е нова, а до 24 часа банката ще възстанови сумата, с която е ощетен нейния клиент.

Не разказвам този случай, за да очерня Google. Не допускам, че една толкова социално ориентирана компания би се занимавала с такива кокошкарски обири. Ненапразно започнах разказа си за доброто и злото.

Новите технологии са голяма глезотия и изключително удобство. С тях задоволяваме и дори заместваме по изкуствен начин много от потребностите си. Но точно те са и тези, чрез които разбираме, че нашият личен свят вече не е личен и винаги може да бъде обект на посегателство. Може някъде някой да живее с нашата самоличност и ние да не подозираме това, може съвсем непознат човек от другия край на света, от друга нация да се окаже притежател на цялата ни лична история (без да сме я описвали в мрежата). Пак тези технологии позволяват докато отпускаш след тежка работна нощ да сигнализираш за  посегателството, в момента на разговора да се провери къде и какво се случва с парите ти и да получиш нова карта, без да се мърдаш от леглото си, а после успокоен да заспиш.

Банките са необходимото ни зло. Те печелят от парите ни и от парите, с които ни правят услуги . Затова все ги ругаем и наричаме обиржии. Има общества, в които банките се грижат за клиентите и спокойствието им и създават доверие, което те кара с кеф да им бъдеш длъжник. Не допускам, че банката ще пие една студена вода за парите, които въстановява и едва ли ще разберем какво е направила и как си е взела дължимото.

Но в случая новите технологии са състезание по надхитряване… Кой ще победи – времето ще покаже!

Аз, Ива- свидетел на събитието

Да приемем правото на стените в живота ни да съществуват е мъдрост, а да спрем да си чупим главите в тях е знак, че сме постигнали смирение. Не бързай да ме упрекваш в пропаганда към примирение. Примирението е отказ от действие и няма нищо общо със смирението.

Стените няма да ни оказват съпротива, ако ние не се стремим да ги бутаме. Спрем ли да се блъскаме в тях ще спрем да усещаме и съпротивата им. Ако разрушаването на стена причинява рани една след друга, значи не сме достатъчно тренирани и нямаме необходимите инструменти за събарянето й. Тогава блъскането в стената е борба не срещу нея, а срещу себе си. Заплаха за оцеляването ни.

Тренировката е нашият опит, а въоръжението е нашето знание и умението ни да си служим с опита. Тренировката без оръжие няма да ни свърши работа срещу стената, както и оръжието, с което не сме тренирани да си служим, няма да ни е особено полезно.

По пътя ни през живота има всичко – и стени, и камъни, и трънаци, и хищници. Всичко край нас носи добро, просто защото го има. Ако не приемаме това, често ще сме наранени и ще ни се иска да спрем, защото болката расте, а раните не заздравяват. Спрем ли – примирили сме се! Станали сме жертва на неприемането си, на несмирението си. Не можем да съборим или изместим стената, но можем да променим отношението си към нея. Ако вместо препятствие я приемем като необходимост – значи сме се смирили. Напрежението и тревогата са отстъпили място на спокойния и ведър поглед и вече виждаме стената с други очи. Отключва се творческия ни заряд. Страшната и лоша стена можем да изберем да превърнем в инструмент, който да ни служи, в красив декор или да сътворим най-прекрасния път, по който да я заобиколим. Тогава съвсем естествено настъпва онова огромно удовлетворение, наречено свобода – ние сме избрали решението и ние сме го сторили. Свободата е изборът ни да приемем ограниченията си и да решим как да постъпим с тях. За да постигнем свобода е нужно на пътя ни да застане стена. Както, за да се нахраним е нужно да огладнеем и за да отворим очи е нужно преди това да са били затворени.

А стената?…Тя не е друго освен … отново ние!

Аз, Ива и моите стени

снимка:  http://www.phototargets.com

Обичам да вали, да е мрачно и хладно. Шумът на дъжда ми създава особен уют. Приглушената светлина на дъждовния ден сякаш ме сгушва. Хладното време ме кара да се стопля сама, да се погрижа за себе си.

Никой друг не може да се погрижи за нас по-добре от самите нас.

И това усещане към дъжда не е от вчера и днес, а от детските ми години.

Във всичко, което обичаме, харесваме и вършим проектираме себе си, както и всичко бележи нас. Нищо, което ни е чуждо и непознато не може да ни докосне, не може да събуди вълнението ни.

Дали дъждовното време не е аналог на душата ми – склонна да плаче и да се къпе, да търси сълзите, за да ги прегръща, да се топли сама…за по-сигурно?

Обичам да съм навън, когато вали.

Ромоленето ме гали някак особено, а проливният дъжд предизвиква екстаз в душата ми.

Помня, че бях на 14 години, когато един порой ме разплака неутешимо. Плачех с глас, а ми беше приятно, синхронно, единно…Тогава се страхувах да не влезе някой в стаята, защото не бих могла да обясня причината за плача си. А толкова имах нужда от друг, с когото да плачем заедно, без да сме тъжни…

Сега живея на място, където липсата на дъжд е празник. Не е случайно, знам! И сега, докато пиша над мен вали – някак закрилнически, благодарствено…Усили се и просветна! Какво ли ми казва моя дъжд?…Аха! Прегърна ме и се усмихна! Разбра, че пиша за него, а всъщност пиша за нея – моята душа, която е волна заедно с дъжда.

А толкова обичам Слънцето!

Но само дъжда ме ражда отново…

Мен – Ива

снимка:    http://www.phototargets.com

Рисунка на проф.Стефан Лазаров

Нямаме време за обичане
и времето ни бичува.
Нямаме време за даване
и времето ни предава.
Нямаме време да получим
и нищо няма да изучим.

Имаме време за тичане,
но не можем да се надбягаме.
Имаме време да градим кули,
но не умеем да налеем основи.
Имаме време да живеем,
но животът изтекъл…

Аз, Ива
юни 2011

Здравей, Петя!

Чух името ти – Петя Дубарова, много време след като ти беше напуснала живота. Тогава, когато ти си водила борба между правилата и очакванията – от една страна и поривът за свободност и изразеност – от друга, аз не знаех, че има и друга страна. Разбрах го едва в зрелостта…Но ти знаеш, Петя – събитията в живота идват във времето си и на мястото си. И в моето време, някак случайно неслучайно ми се яви Ти! Ха! Та ние сме се родили в една година…Но защо си напуснала живота, кога? Едва на 17…Усетих те близо, усетих подобност! И сега в Деня на детето започнах да ти пиша…Знам! И това не е случайно, защото Ти остана завинаги дете, прозряла, че в теб живеят две Пети. Едната иска просто да бъде , другата трябва да изглежда. Ти не можа да приемеш изглеждането и избра бъде-нето в безбъдното.

„Само я погледнете (другата Петя – б.а) и ако ви се усмихне, знайте, че когато се усмихваме си приличаме най-много.“ Много ми се иска, Петя да крещя след големите намусени деца – „Усмихвайте се, за да съберете двете/двамата у вас“. Не пречете и на децата си да се усмихват! Оставете ги сами да си напишат правилата, сами да проверят света и хората в него.

Знаеш ли, Петя колко модерно живеем днес? И колкото по-модерни ставаме, толкова сме по-лъжовни. Лъжите на големите са истините на малките. И понеже толкова често се лъжем, вече вярваме в лъжите си, а истините крием – потъпкваме ги и се страхуваме от тях. Стремим се да ги отнемем и от децата си…

Петя, ти не успя да сприятелиш двете Пети в теб, а можеше! Детето, което живееше в теб не пожела да приеме лъжовния свят и да порасне изглеждайки…Гледай ни от Слънцето и ни се смей!

Ива

Влак

Петя Дубарова

Как искам да съм малък светъл влак,

по-пъстър от крилете на хвърчило.

Да чувствувам във светлия си бяг

че слънце в моя ритъм се е скрило.

Да бъде мойта гара слънчев знак,

от хиляди очи благословена.

Да бягам срещу вятъра, но пак

да върщам там мечтата си зелена.

Как искам да съм малък светъл влак.

Тогава бих посока подарила

на някого. Искри родени в бяг

от релсите. И свойта пъстра сила.

Защо не съм добър среднощен влак?!

Тогава аз на всеки бих раздала

завръщане. Но бих поела пак

по релсите на радостта си бяла.

11.2.1977

Сгазих себе си! Раздадох се цяла! Отдадох обич и грижа, на които съм способна. Мечтаех за топлота без повод – усмивка, нежност, признание, подкрепа, … а те сякаш по-скъпи от злато. За жалост не можем сами да си ги дадем, с изключение на признанието, но пак ни се иска да не е само нашето…

Вярвам, че за да получим е нужно първо да дадем. Някой го наричат закон за вселенския енергиен обмен. Питам се защо тогава получавам противното на даденото от мен – хлад, необич, безразличие. Не, Вселената не греши. Тя ми изпраща нужното – болка, за да си домилея, за да се заобичам и за да се подсетя, че това, което очакваме от другите към нас е нужно първо ние да умеем да си го дадем. Онова, от което лишаваме себе си, не можем да привличем към нас.

Болката е лекарство и ни е нужна като сутрешната роса за тревата. Тя – болката, както и росата – съживява, ободрява и оздравява…душата. Боли ли – не охкай, а учи!

Аз, Ива записах това през юни 2010

Майчината обич е най-желаната обич, от която се нуждаем, независимо от възрастта ни. Тя се поражда с лекота в женската душа. Не е необходимо бебето да я заслужи, то просто се сдобива с нея още в мига на своето раждане, заради това, че го има. Любовта  на майката към бебето, по своята същност, е онази безусловна любов, която всички търсим. Очакваме я от родителите си, докато сме деца, от приятелите и партньора си в по-късна възраст. Всъщност няма друга любов освен безусло

Ние, възрастните имаме естествена потребност да бъдем създатели в живота си, както и да изразяваме превъзходство и сила в най-добрия смисъл. Жената задоволява тези свои потребности чрез отглеждане на бебето – създава, отглежда човек, който е беззащитен. Тя го превъзхожда и притежава силата да го закриля с грижа. Мъжът задоволява същите тези потребности като създава материални блага, като закриля със сила.

Лесно е за майката да се проявява като любяща, докато детето е невръстно и напълно зависимо, но истинската й обич се доказва в отношението й към израстващото дете, когато става все по-трудно да запази безусловният й характер. Тогава е изкушена от чувството, че детето й принадлежи, че е длъжник за раждането и грижите й, че има власт да направлява живота и изборите му. Настъпва периодът, в който любовта й трябва да се заслужи – с послушание, с успехи, с внимание към нея. Така тя предава урока, че любовта е заслуга. Урок, който самите ние сме научили в нашето детство. Стремим се да заслужим обичта с нагаждане, за да се харесаме. Ние също даваме обич на онези, които я заслужат…и те с нагаждане пред нас.

Между еротичната и майчината любов има същностна разлика, за която едва ли се досещаш. При еротичната любов – две същества се сливат в едно, при майчината – две същества, които са били едно се разделят и отдалечават все повече през живота. Сливането при еротичната любов също е следвано от раздяла, породена от личностното ни развитие и динамиката в живота. Болката, неудовлетворението и негативните чувства и при двете раздяли могат да си спестим единствено чрез умението да обичаме безусловно. Физическата раздяла между майката и детето започва от момента на раждането и продължава през израстването му като самостоятелен човек със своите лични избори и интереси. Когато майката дарява любов, дори неговата човешка реализация да не съвпада с нейните представи и желания за него, дори и да не остава все така посветен на нейните нужди и очаквания – тогава любовта й запазва своя безусловен характер, от който се нуждае вече порасналия човек. Най-силният израз на любовта е подкрепата – в грешките, в успехите, в слабостите.

Невръстното дете се нуждае само от мляко, но когато израства то има нужда млякото му да бъде подслаждано с мед. Млякото символно е израз на елементарната грижа – физическото оцеляване и развитие. Медът символизира сладостта на живота – обичта към живота и радостта от това, че живеем. За да може майката да дава мед е нужно да го има – тя самата да е щастлива, да посреща с радост всеки ден от живота си, да обича безусловно първо себе си, защото щастието и любовта са също толкова заразителни, колкото нещастието.

Ние порасналите също сме жадни за мляко с мед , защото дълбоко в нас си оставаме деца (но не си признаваме). Нуждаем се от грижа на щастлив човек до  себе си! А когато сме напоени, имаме нужда да поим и други с медено мляко.

Твоята любов към онези, които обичаш прилича ли на майчината към бебето?

Аз, Ива се опитвам … от години. Получава се!

Filed under: АКО СИ РАЗПИЛЯН Tagged: безусловна любов, дете, душа, еротична любов, любов, майка, майчина любов, оцеляване, раждане, сърце ]]> http://ivlive.wordpress.com/2011/05/18/%d0%bb%d1%8e%d0%b1%d0%be%d0%b2%d1%82%d0%b0-%e2%80%93-%d0%bf%d0%be%d0%bb%d0%b5%d0%b7%d0%bd%d0%b0-%d0%b8-%d0%b2%d1%80%d0%b5%d0%b4%d0%bd%d0%b0/feed/ 0 ivlive свързващ разделител http://ivlive.wordpress.com/2011/05/10/%d0%bd%d0%b5%d1%83%d0%bc%d0%be%d1%80%d0%bd%d0%be-%d0%b8%d1%81%d0%ba%d0%b0%d0%bd%d0%b5/ http://ivlive.wordpress.com/2011/05/10/%d0%bd%d0%b5%d1%83%d0%bc%d0%be%d1%80%d0%bd%d0%be-%d0%b8%d1%81%d0%ba%d0%b0%d0%bd%d0%b5/#comments Wed, 11 May 2011 00:27:32 +0000 Ива http://ivlive.wordpress.com/?p=721 ]]> Уморих се от очаквания и изисквания.

Уморих се от изпълнители и публика!

Уморих се от собственост и единственост!

Искам да искат от себе си.

Искам да изпълнявам на себе си.

Искам си собствеността над собственото…

=======

Искам да не съм сама и съм сред вас,

но сред вас искам да съм сама…понякога.

Искам да не съм безплодна и раждам,

но когато раждам недогаждам.

Защо?

Ям от студ и гладувам при жега.

Защо?

Преяждам от топлината

и за още е гладна душата.

Защо?

В студ все не стига храната.

Пълна съм, а гладна е душата.

Защо?

Аз, Ива

Май 2011

6-ти май – Ден на храбростта…“и тръгна стадо с агнета дребни, върви и крета от път убито, та сичко младо под нож да легне за свети Гергя – Божи разбойник…“ – казал го е Христо Ботев.

Дали св.Георги е разбойник, аз не знам, но съм убедена, че дори и за победител не си заслужава да се принася млад живот в жертва (в случая – агнешки)?

Храброст ли е това?

Често асоциираме храбростта с бойно поле. Но какво е бойно поле? За едни то е теренът, на който човек отнема живота на друг човек, за да утвърди каузата на трети, който бленува лаври.

Храброст ли е това?

И лошите се раждат добри!

За други бойното поле е навсякъде, където са. Те нямат враг. Те не убиват, за да утвърдят водача. Те се съединяват с други, за да дадат повече на трети. Тяхното оръжие е любовта, от която няма загинали.

Храброст ли е това?

Добрите остават добри, въпреки лошите!

Коя храброст почитаме на Гергьовден?

Тази, възпятата от Ботев, ли?

ГЕРГЬОВДЕН

Христо Ботев

„Паситесь, добрые народы!
Вас не разбудит чести клыч;
Начто стадам дары свободы?
Их должно резать или стричь. . . „
                     А.С.Пушкин

Ликуй, народе! Старо и младо
хвалете и днес бога и царят!
Днес е Гергьовден. От овце стадо
тъй блейше вчера подир овчарят,
когато тоз цар, безгрижен, глупав,
както и всички царьове земни,
поведе стадо с кривакът хубав
и с умни псета – министри верни,
без портфейли, но и без заплата,
на кои същ цар и да погледне,
„Блазе й – би казал, – живей овцата
и от народът мой по-честито!“
И тръгна стадо с агнета дребни,
върви и крета от път убито,
та сичко младо под нож да легне
за свети Гергя – божи разбойник…
Бездушен, глуп, изгнил покойник
жертви ли иска? Иска овчарят,
гладното гърло, попът пиени,
както от тебе, народе, царят
иска за свойте гнусни хареми
и за тез, що те мъчат, обират;
а ти им даваш потът, кръвта си
и играйш даже, кога те бият!
На` – днес богати и сиромаси,
пиени там – те песни пеят
и хвалят с попът бога и царят…
Ликуй, народе! Тъй овце блеят
и вървят с псета подир овчарят.

Моите публикации, към които ти дадох връзка бяха илюстрирани със снимки на този малък и много чист човек, който ми е ценен учител в живота. Дано всички имаме по един такъв във всеки етап от живота си, защото както казва майка Тереза – „Най-добрите учители са децата“. Илюстрациите вече са свалени, защото Журналът на Ива е оценен от пристойни хора, като сайт с непристойно съдържание. Причината – в него има заглавия като „Секс със слънцето“, но аз не съм сигурна, че оценяващият е прочел какво има под заглавието, а то може и да му е полезно…

Всеки има право да оценява според ценностите си. Аз свалих снимките заради своите ценности и защото вярвам, че всичко се лекува с любов ,  че се разболяваме от липса на любов…първо към себе си!

Правно ни е да живеем и то свободно. Правилно ни е всичко, което прави душата щастлива. Неправилно е само онова, което отнема правното на друг – живот и свобода.

Аз, Ива ти благодаря!…

Ето най-непристойното съдържание, заради което махам  илюстрациите с детски снимки от други публикации в журнала ми! И те питам – каква представа получи за почтения – пристоен , достоен човек?

Секс със слънцето – забранено за пуритани

Срещаме човек и пътищата ни се преплитат временно – няма постоянна заедност, не и за телата…Преживяваме много заедно, преодоляваме много заедно, телата са близко, уж заедно, но усещане за близост на душите не се поражда. Няма синхронност на душевността и магичността не се задейства.

Срещаме човек и изведнъж усещаме магията. Сякаш винаги е бил в живота ни, сякаш е много близък, познат, а той не е… Някак мислите се преплитат, думите се допълват, интересите подобни, терзанията същите и в съдбите „случайни“ съвпадения…Стряскаме се, а не е нужно – знак за истинско привличане. В нашата материална същност-тялото доловяме трептене, пърхане някъде там и сякаш ни отлепя от земята, сякаш ни разтваря крилата. Магията…Дали ще полетим? Само ние можем да се осмелим…

Един човек идва с магията, друг без нея, но и двамата са похлопали на вратата ни, а щом са стигнали до нея те идват с мисия за нас. Отваряме и посрещаме гостите си подобаващо – единият – свойски, другият по-сдържано, но нека и двамата срещнем със сърце. Защото без сърце няма да случим мисиите – нашата за другия и на другите за нас. Кой е другия и защо е – не е от особено значение, по-важно е да се отворим, да допуснем и приемем случващото се, защото нещо от него остава. Не знаем какво е и не е нужно да знаем! Когато е необходимо, дори и без да видим то ще си свърши работата в живота ни.

Какво е нужно, за да случваме мисиите и да усетим магиите?

• отпусни се и наблюдавай себе си и другия – думи, действия, реакции

• отвори се и приемай посланията на другия, без да оценяавш и анализираш

• слушай и се опитай да бъдеш в другия

• изрази се – покажи и кажи всичко, което мислиш и чувстваш

• усети се – какво, къде и как чувстваш, за да се разбереш

Как ни говори тялото и как да разберем себе си?

Когато реагира гръдната област и се променя сърцебиенето или дишането – задействат се чувствата. Разбери ги!

Реагира ли коремната област – пърхане или неприятна тежест – задействали са се емоциите. Пусни ги, но не ги изпускай!

Реагират ли гениталиите с приятна възбудимост – възбудил ни е не полът  на човека (независимо какъв е), а животът. Той ни е съблазнил и ние вече сме в готовност да му се отдадем. Случим ли го – даваме шанс на другия да изпълни мисията си за нас, въздържим ли се, животът пак го случва, но е възможно да се почувстваме като изнасилени.

Животът се е венчал с любов за нас още от утробата. Ние съществуваме чрез тази любов, обречени сме да се отдаваме на живота и да го приемаме такъв какъвто е. Усещането, че сме изнасилени от партньора ни Живот и неудоволствието от него произлизат от съпротивите ни да му се отдадем, от неслучените мисии, от неизживяните магии…

Христос се роди, за да ни даде Любов.

Живя, за да ни научи на Любов!

Умря, за да разберем какво е НеЛюбов!

Възкръсна, за да ни покаже, че се оцелява и оживява с Любов.

                                                                                                                                                                                                                                                                               Днес сме разпнати повече от всякога. Разпнати между програмирания ни мозък и ощетената, гладна и отритната душа. Тя не може да бъде вкарана в програми. Душата може да живее само такава каквато е! Ако не й позволим, тя боли и боледува, разболява затвора си – тяло и го срива, за да се измъкне от него.

Тялото линее от пресищане и пълнее от празнота, въпреки охолството.

Търсим Бог в ритуалите и богатите храмове, а Той стои свит в увитите ни души и се надява да прогледнем, за да го чуем.

Нашата НеЛюбов не му дава мира, но Той не се гневи и не наказва със смърт и стихии. Може ли Любовта да накаже себе си? Самонаказваме се! С нашите програми по нашите глави.

Без разпятие няма Възкресение! Колко можем още да издържим разпнати на кръста. Не е ли време да пуснем агонията да случи смъртта, за да оживеем живеейки.

Великите дни идват не, за да натъпчем телата с храна, а да стъпчем нехраната, която ни трови.

Аз – Ива ти пожелавам да празнуваш не защото има дата в календара, а ако има защо!

Не приемай щом не можеш.

Обичай щом живееш.

Радвай се, ако умееш.

Дивей без да вилнееш.

Мрази и ще пълнееш.

Пълни и ще слабееш.

Гладувай, за да проумееш…

Ако искаш!

Аз – Ива

април,2011

Знам и не знам, но което искам научавам!

Давам и вземам, но което искам не отказвам!

Когато боли, знам, че ще отмине!

Когато нежно ме погали съдбата, знам, че ще отмине…

за да заболи отново и отново да усетя нежност!

Аз, Ива

Kъде си, приятелю? Как си?

Ако спиш, аз неканена влизам в съня ти,

за да се гушнеш в мен и отпуснеш,

така както не смееш в будността.

Ако спиш, сънуваш ли?

Ако си буден, будуваш ли?

Ако си буден, дали си събуден за истински важното в живота?

Ако мълчиш, чуваш ли гласа ми?

Той е в шума на вълните и в песента на птиците,

той те къпе, а после нежно гали душата ти.

Ако говориш, изразяваш ли се?

Ако мълчиш, чуваш ли се?

Ако говориш, аз се вмъквам неканена в думите ти и говоря вместо теб,

говоря онова, което сам на себе си не смееш да кажеш.

Когато спя, аз сънувам, че търся топлина,

а съм на топло под завивките…

Когато съм будна, аз раздавам топлина,

а съм на открито и студено, въпреки че грее слънце…

Когато мълча, говоря с теб, а чувам себе си…

Когато говоря, очаквам вълните и птиците да пренесат моя глас до теб,

за да ме чуеш как сънувам и как будувам, когато ти мълчиш…

Аз, Ива – януари, 2011

Сложният човек е труден за разбиране и често се оказва нерешима от другите задача, защото той самият не се разбира – формулировката на задачата е неясна, объркана.

Когато срещнем простия човек – просто формулираната и лесно решима задача, ни се струва толкова невероятна, че не искаме да повярваме. Не вярваме и в мислите си започваме да го конструираме сложно. Във видимата простота търсим сложното, защото ние самите сме се усложнили до неузнаваемост.

Сложният човек е като сложната машина – има просто управление, за да е достъпно масово и без особена квалификация. А вътре е изградена от сложни механизми и връзки, които са толкова взаимозависими, че когато някоя от тях се повреди, машината излиза от строя…както и човека, сложният. Тогава заменяме машината, както и човека, с новото, по-съвършено поколение сложно устройство с още по-опростено управление. Технологичният напредък днес ни го доказва – колкото по-сложно е заданието вътре, толкова по-лесно се управлява отвън, толкова по-бързо се подчинява на командите. Вече не е нужен и пулт за управление – само докосваме чувствителния екран и влизаме там, където искаме.

Простата машинарийка е от друго тесто. Всичко в нея е видимо и ясно. Не се нуждае от управление, сама реагира на средата, задвижват я обстоятелствата. Косачката за трева се задейства под силата на ръцете (обстоятелства) щом усети избуялите стръкове (средата си). Но когато я поставим върху камъни, тя отказва да работи, отказва да се задвижи от обстоятелствата, защото на камъните няма какво да им коси, а нейните усилия биха я убили…

Животът, подчинен на сложните машини е зависим живот, обречен на гибел. Както и обществото изградено от сложни хора с просто управление е мъртво общество.

Представи си една седмица без интернет и компютри…апокалипсис!

Живото живеене се поддържа от простите устройства. И ние сме обречени да се връщаме към тях, да ги търсим и пазим, както себе си…

Аз, Ива в отговор на…сложен човек!

Ако не си разбрал – не отричам сложните машинки, а хората отъждествили се с техния принцип на функциониране!

О, да! Страхотно изживяване е! Ама на кого му стиска да си го случи? На децата, разбира се! Виж 3-4 годишните – локвите и калта ги привличат като магнит. Цоп и усмивка до уши! Преживяват кеф от калта по себе си! Дай им боички и гледай без да ги направляваш – първо ще омажат себе си после по листа или дъската. Такива сме били и ние във възрастта на прехода от естествения порив към обществения пробив в зараждащото се съзнание.

Калта не плаши малчугана, защото той познава и водата, другото – срам и неприличие още е далеч от него. Да попаднеш в калта е ужас за порасналите, защото те познават очите на другите, а в тях е нужно да изглеждат чисти. Калта, обаче освен, че омърсява има способността и да калява. Само изкаляния може да цени водата и да се наслаждава на чистотата. Изкаляният е преодолявал не веднъж хлъзгащото измъкване от калта, което пак го връща обратно и събаря долу. Изправя се, измъква се и се калява в битките с калта.

Чистият стъпва внимателно, заобикаля калта, но и без да стъпва в нея често е по-кален от окаляния, но калта му не се вижда, защото той е чистник – преструвач.

Окаляният е свободен да се цапа, показва и мие, като децата.

Чистникът пък е в клетката на мнимата си чистотата.

Аз, Ива не се страхувам да нагазя в калта. Знам, че в близост мога да намеря трева и вода, да се пречистя и каля…за да не ме плаши следващата кал.

Поискала си да бъдеш с друг и си била (естествено е).

Поискала си да споделиш с правнообвързания, защото ти е и приятел (нормално е, с кого друг, освен с най-близкия) и си го направила. Той те изстрада, защото сте правно обвързани. Не те разбра, защото сте правно обвързани. Прие те отново, защото сте свързани. Отрече от живота си другия, защото му беше приятел. Приятелите не постъпвали така. А ти какво си му, че можеш и те приема? Вероятно си не-приятел, а правно обвързано притежание? Човек трудно се разделя с притежанията и лесно с приятелите, каквото и да са направили за него. Той, другият трябвало да те отблъсне, защото „на мой приятел си жена“. Не, не жена, а притежание като къщата му. И както не можеш да пожелаеш къщата му, така не е прието да пожелаеш и жена му, нито къщата да пожелае друг обитател, защото е къща и няма думата, нито желанията.

И кой е този дето е приел да е така? Кой си ти дето си измислил правилата за живота на другите, че така доверчиво те ги следват? Ти ли им го живееш?

Приятел в нужда се познава, но когато нуждата не е твоя, а негова може и да не го познаеш, можеш и да го раз-приятелиш…с един клик, като във facebook.com . С малко чувство и много гордост, като в живота… Яж си гордостта, топли се с нея! Имай си и къщата, но аз, Ива искам да ти  припомня – ако не внесеш храна в къщата, ще останеш гладен, ако не внесеш топлина, ще живееш на студено. Притежанието завързва притежаващия.

Свободата – храни, любовта – топли, откритостта свързва!

Написаното е валидно и при смяна на ролите 

Срещнахме се и се взряхме. Видяхме в другия онова, което не сме и поискахме да сме, да си го имаме, да се прибавим и го направихме. Последваха години на щастие. Тайно от нас и в нас, развитието ни, обаче е текло, естествено различно при всеки. После аз видях, че ти не си онова, което искам да е до мен, затърсих и плахо показвах новата в мен. В тази новата ти не позна онази твоята.

Плакахме, страдахме, очуждихме се. Не разбирахме разминаването, не случихме раздялата, заживяхме с агонията. А тя агонията вещае смърт и…ново раждане. Приемахме и не приемахме. Някак особено свикнахме и всеки си каза „майната ти“. А тази майна не беше друго, тя беше другото име на свобода – свобода за себе си и другия. Дали сме я имали и преди? Къде е била? Имали сме я! Но всеки доброволно я беше превърнал в картина, окована в красива рамка и окачена на стената в душата – да я пазим и гледаме. Но тя свободата не е за гледане, а за употреба, както храната – не те засища, ако само я гледаш.

И ние така си гледахме картините от стената и оставахме гладни. Не се осмелявахме да се нахраним, за да не вгорчим залъка на другия , а това си е само предположение – живот във въображението.

Но гладът е най-големия възбудител, а възбудата иска действие, за да се случи насищането и да настъпи отпускането. Лишихме телата от храна и ги променихме. Осмелихме се и се насладихме…после отново дойде апетитът към живота и храната. Очиствахме се с глад до следващия повик на тялото. А в тялото живее и душа, и каквото му се случи на него, преживява го и тя – глад, възбуда, действие, отпускане.

Осмелихме се да си казваме, да си искаме и да си даваме най-хранителната храна – свобода, родена от любовта към себе си и света.

Моята душа ти е чужда, но я приемаш, макар и неспокойно. Твоите ценности са неразбираеми за мен, но са си твои и аз ги приемам.

Ние сме правно обвързани, духовно развързани и това ни прави свързани…

Животът и връзките на хората в него са толкова простички! На кого му е хрумнало така да ги усложни и да ги свърже с болката? Притежанието ли? Та ние се раждаме без притежания и си отиваме от живота без всички притежания, които сме създали в него. Какъв е смисълът тогава да притежаваш? Притежанието храни ли те? О, разбира се, че Да! Притежанието е най-питателната храна за диктатора Разум. Аз обаче не приемам господството му и емигрирах в държавата Любов. Здравей Любов!

Ти, дето ме четеш, не знам какво разбра, но много искам да те науча на това. Много искам!

Аз -Ива

Пролет е! Сезонът на раждането! Изворът на новото ухание, на новия живот в природата! Тялото се ражда веднъж, но душата има способност да се ражда и възражда неколкократно в живота, защото е душа.

Както има залези и изгреви, нощ и ден, студ и топлина в природата, така тези явления се проектират, отразяват и в душата ни. Да живеем и чрез душата си означава да я синхронизираме с природата край нас. Да и дадем възможност да се възражда през пролетта, да цъфти бурно през лятото, да мъдрее през есента и да се отдаде на покой през зимата. Пълната душа е като пълната река през пролетта – забързана, подхранваща по пътя си всичко жадно за живот, отмиваща замърсеното и загиналото през зимния покой. А след нея – много нови раждания, свеж дъх и чистота.

Пролет е! Време да родим душата отново, да напоим и измием мисълта, да посеем новите семена на мъдростта.

Аз, Ива си пожелавам ДА БЪДЕ!

Днес се срещнах много насаме с лицето си и видях в него една непозната за мен жена!?

Взирах се в нея, разглеждах я. В погледа видях общите ни преживявания. В челото прочетох вълненията. В устните и около тях съзрах неизказаното. Но във всяко кътче на това лице имаше отпечатък на годините, които бяха превърнали познатата в непозната познайница.

Забързана, търсеща, изтерзана и замечтана, през последната година бях пропуснала промените, които времето не пропуска.

Нуждая се от малко време, за да свикна и приема образа, но нямам никакво време за отлагане на решенията и начинанията.

Тя новата ще е тук! Не само няма да ме напусне, но вероятно забързано ще ми поднася промяна след промяна. А аз не бива да ги пропускам, както и да забавам приемането им.

Сега е нужно да побързам да кажа каквото искам, да дам каквото имам и да взема каквото ми е потребно!

Аз – Ива ти казвам: Здравей, моя непозната познайнице…и ти Благодаря!

Пореден хубав ден, но различен от всички останали. Специален и кошмарен ден, защото ми е „донесъл” ужасяваща диагноза. Защо точно на мен, какво ме разболя, от какво се получи? Все въпроси, за които се сещаме само в състояние на стрес. Въпроси, на които трудно търсим и намираме отговор. Дори и да го намерим, отговорът ще е нагласен така, че да оправдаем себе си – напрежение, ядове в работата или семейството, много грижи и проблеми, лошо хранене…И всички тези отговори са верни, но не съвсем. Всички тези фактори са навън, но преживяни вътре, където е болестта. Ние сме създали средата, в която тя да се роди, ние сме нейния дом, ние я отглеждаме от зародиш до зрялост и когато тя е достатъчно самоуверена изразява своя характер, дава знак, че живее. Тогава като грижовни родители, ние се впускаме да я подчиним на амбициите си за нейното развитие – искаме да я контролираме и елиминираме. Но тя е непокорна и воюва за свободата си. Войната срещу болестите ни е война срещу себе си, срещу средата, в която сме ги отгледали и ако тази среда остава неизменна, няма как да излезем победители от битката. Победата е в чистотата на тялото и душата. Чистата душа не е утроба за болести, чистото тяло не е тяхната люлка.  Всичко нечисто и неестествено – храна, мисъл и действие, които вливаме в тялото е среда, в която зачеваме болести.

Хапчето е  продукт отвън , чужд за тялото. Поемането му е агресия към нас самите и благодат за болестта. Хапчето е в съюз с болестта – храни я и тя се укротява, защото се засища. Ситата болест създава  илюзорна представа, че я няма…до следващия й пристъп на глад , до новото  подхранващо хапче и така до безкрай.

Сещате ли се за напълно излекувана болест днес? А хапчета бол…

Но  – само един лек …досети ли се?

Аз , Ива го имам и ми служи….

Тези дни в един разговор за политика и криворазбрано живеене казах, че отдавна не чета вестици и не слушам новини. Е, изпросих си и въпрос: „Не те ли плаши това безразличие?“…Замълчах със себе си известно време…

Безразличие? Какво е това?

Безучастност, бездействие? Това ли съм Аз?

Не, разбира се! Аз участвам в живота. Изпитвам способностите на тялото, за да ги дам и на теб (скоро ще се случи). Разголвам душа, за да ти я дам – несресана, първична, цяла. Аз действам в живота, а ти не подозираш как потвърждаваш това – разбивам мрачното лице и виждам как проблясва усмивка, отварям заключената ти врата и усещам топлина, копнежи и доброта, хващам отпуснатата ти ръка, а тя потръпва и оживявя от допира…Толкова забравени неща…А прости, като самия Живот!

И докато ти усложняваш Живота с неразбираеми идеали и показни ценности, аз се стремя да си остана просто…човек. Ти си облечен бляскаво, а аз съм гола. На мен все ми е топло, защото в душата си отглеждам слънчев лъч. На теб все ти е студено, защото си фен на новите технологии за изкуствено отопление. Ти си сложен и съвършен, аз съм проста и…гола.

Моето „безразличие“ докосва поне една душа всеки ден и я подхранва. Твоята активност днес смущава десетки сънища нощем.

Не вярвай като ти внушават, вече години на ред, че има икономическа криза. Това е чудовищна манипулация, с която те карат да си траеш и чакаш края, а може би своя край. Хляб и работа има за всеки на тази планета, но достигнахме етап на много тежка човешка криза. Криза на ценности, смисъл и стил на живот. Твърде много се отдалечихме от природата си човешка. Докато не се върнем към същността си, кризата няма да свърши. Няма как душевността да деградира, а животът да прогресира, защото животът, такъв какъвто е, извира от вътре. Векове сме полагали усилия да ставаме по-малко човеци и няма как за няколко години да станем повече.

…Не, не е безразличие, нито бездействие, това е моето действие, такова каквото го мога и чувствам, нали усещаш…

мен, Ива

Има ли на кого да прощавам и какво? Защо да има ден, празник за всеобщо опрощение? Традиция, която години наред съм спазвала чинно и все с усещането за нещо неистинско, нещо наложено…

Прошката е потребност, нужна ни, за да съхраним хармонията в себе си и душата си спокойна. Прошката е неизменно свързана с приемането. Да приемем себе си, да приемем другия и света край себе си такива, каквито са без съпротиви, с разбиране , толерантност и не на последно място с голяма благодарност.

Всеки от нас във всеки момент постъпва така както реши, както му диктуват чувствата, убежденията и ценностите, и това, че друг се чувства наранен или ощетен е единствено проблем на другия. Да простим на себе си е начин да изчистим чувството на вина. Грешките са мъдри учители и не е нужно да се съпротивляваме срещу тях. Усетим ли съпротива и дискомфорт в душата – значи не сме си простили…мъчително усещане.

Да простим поведението на другия – значи да го приемем, да го разберем. Има ли усещане за обида, за нараняване или озлобяване срещу злосторника – значи не сме му простили.

Прошката не е дума, нито жест. Изказана, тя не означава нищо и не променя нищо. Случва ли ти се да получиш извинение, а усещането за злост да остане още дълго време? Прошката е действие в душата, активна работа на душата, всеки ден и всеки час. Прошката е умение, което може да бъде научено. Прошката е мъдрост, която не се постига с броя на изживяните години, а с качеството ни на живеене.

Когато дойде денят на прошката и не ни идва на ум от кого да искаме и на кого да дадем, значи сме усвоили това умение.

Искам да прегърна света с благодарност и сълза на радост, че го имам, че имам и теб! Щастлива съм от всичко, което съм преживяла, което имам и нямам!

Аз-Ива

Татко, изминаха почти 7 години откакто замина и не сме се виждали, но всъщност ние не сме  се разделяли…Ти остана в мен! В живота стотици пъти се разделяхме и сякаш този опит ни помага сега и на двамата. Макар да не те виждам, аз долавям присъствието ти край мен, където и да съм. Често си говоря с теб и усещам, че ме слушаш, а аз чувам отговорите ти.

Когато замина сякаш изгубих себе си… Всъщност аз се изгубих още щом разбрах, че ще си идеш от живота, но толкова бях потънала в борбата да те задържа по-дълго, че не разбрах. Ти пък не виждаше смисъл в борбата ми, но я приемаше…

Загубата на близък човек е урок за живите, едно от най-тежките ни изпитания. Успеем ли да преминем през него, заживяваме по-истински. В лицето на твоята телесна смърт, моята душа прогледна, осъзнах слепотата си за смисъла. Скоро след раздялата ни, животът ми се оказа вариант на твоя. Борбите ни, стремежите ни, радостите ни, целите ни, дори липсите ни много си приличат. Знам, че си свидетел на всичко, усещам и подкрепата ти, когато се колебая и радостта от постиженията ми. Щом потъна в дребнавости и напразни страхове, знам, че ти си този, който ме връща с ритник в живота и ми напомня, че животът има край, че вече живея в оставащото време – ценност, имаща силата на мощно гориво.

Чувствам те и така ще е докато дишам. Няма как да е друго, защото част от теб живее в мен. Усетихме се близки на раздяла, всъщност ние сме били, но защо ли го таяхме и се правехме на безчувствени…и това е имало смисъл…

Днес нашата религия почита душите на починалите. Няколко дни в годината за почит към онова парче земя, белязано с твоето или друго име. Земя, в която не е останало нищо ценно от теб. Ценното от теб е в мен, в сърцето ми, а почитта няма определен ден.

Знаеш ли, татко, има един въпрос, който не ми дава мира: Защо почитаме душите на починалите, а не почитаме своите души докато сме живи? Може би е по-лесно да почиташ непонятното отвън, вместо непокорното вътре.  Душата живее в телата, за да дава на другите и на земята, за да получава от другите и от земята, но ние й стъпкваме живота и я убиваме приживе. Тя обаче е непримирима и напира да изживее мисията си. Защо няма ден за почит на живите души, ден за възкресяване на живите мъртъвци?

Когато разбра, че краят на земното ти присъствие е видим, ти, татко каза „е, поне взех от живота онова, което исках“… аз бих добавила „и му даде не малко“.

След това писмо продължавам напред така, че да мога  да кажа същото, когато му дойде времето…

До утре, татко…в другото измерение!

Аз – Ива

Filed under: ВИДЯНО И ПРЕЖИВЯНО Tagged: душа, живот, задушница, мъртви души, смърт, събуждане ]]> http://ivlive.wordpress.com/2011/02/26/%d0%bf%d0%b8%d1%81%d0%bc%d0%be-%d0%b4%d0%be-%d0%be%d1%82%d0%b2%d1%8a%d0%b4%d0%bd%d0%be%d1%82%d0%be/feed/ 1 ivlive Благодаря, че те имам... http://ivlive.wordpress.com/2011/02/22/%d0%b0%d0%b7-%d0%bc%d0%b0%d0%bb%d0%ba%d0%b8%d1%8f%d1%82-%d1%87%d0%be%d0%b2%d0%b5%d0%ba-%d1%82%d0%b8-%d0%ba%d0%b0%d0%b7%d0%b2%d0%b0%d0%bc/ http://ivlive.wordpress.com/2011/02/22/%d0%b0%d0%b7-%d0%bc%d0%b0%d0%bb%d0%ba%d0%b8%d1%8f%d1%82-%d1%87%d0%be%d0%b2%d0%b5%d0%ba-%d1%82%d0%b8-%d0%ba%d0%b0%d0%b7%d0%b2%d0%b0%d0%bc/#comments Wed, 23 Feb 2011 02:13:51 +0000 Ива http://ivlive.wordpress.com/?p=505 ]]> Разбира се, ако имаш уши да ме слушаш и душа да ме разбереш!

Ти, пораснал човеко умееш да се радваш на мъниците като мен, но допускаш грешка, че ме подценяваш. Мислиш си, че не разбирам! О, да не грешиш! Аз нямам достатъчно развито мозъче, за да те разбера, нямам и разума, на който ти си роб, но имам живи сетива, а твоите отдавна са убити…затова си забравил какво е да живееш чрез тях. Когато и ти си бил като мен, други пораснали хора са се погрижили да те лишат от сетива, с които да усещаш тях и света…уж за твое добро. По-късно разбираш каква развалина си без тях и ти е много трудно да ги съживиш, но не е невъзможно, повярвай ми! Затова – не ми затривай сетивата, пораснал човеко! Не ме програмирай с правила, остави ме сам да ги науча и избера!

Още докато съм част от тялото на мама, аз знам всичко за света на порасналите. Още преди да съм зърнал слънцето знам какво е топлина и светлина, но там вътре в душата на мама. Още преди да съм се сгушвал в мрака на нощта знам какво е болка, мрак и самота – там в душата на мама. Още преди да съм усетил блаженството на майчината прегръдка знам какво е липса на нежност и грижа…пак от душата на мама. Онова, което мама преживява, аз го научавам и то без разум. Помислил ли си за това, че разумът не учи. Защо иначе, аз ще се сдобивам първо със сърце, а много по-късно с мозъче, което бавно съзрява и разУм-ява? Така е решила нашата мъдра Майка – Природата, която не греши и не предприема случайни дела. Затова – мисли и учи със сърцето си, ако си забравил как се прави – поглеждай често към мен.

Когато ме учиш на правилните неща, не ми ги казвай (не защото не те разбирам), а ми показвай (защото запомням чрез чувствата, а не чрез думите). Аз ще разбера думите ти, но ще запомня със сърцето си. Ако там съм усетил радост ще искам пак да я преживея. Ако съм преживял тревога – ще се страхувам, ще се плаша и ще избягвам твоето правилно нещо. Затова – ако искаш да запомня нещо, направи го радостно за мен!

Ти, пораснал човеко имаш да учиш още много от мен, но…май не искаш. Ти се страхуваш от моята спонтанност и откритост, затова бързаш да ги убиеш с уроците си по срам и приличност. Защо толкова се радваш на моя смях, а ти вече не умееш да се смееш,…а аз искам да се смеем заедно. Защо краката ти омекват, когато те гушна, а ти не смееш да даваш и искаш гушки? Та, нали и твоята мама те е родила такъв като мен.! Къде си се изгубил? Пораснал човеко, кажи ми и аз ли ще стана глух за сърцето си и слуга на разума, и аз ли ще забравя смеха, и аз ли трябва да крия любовта? О, не ! Оставам си тук, непораснал, в света на малките хора – твоите учители-напомнители за това, което си. А ти не ме убивай преди да съм ти показал какъв можеш да бъдеш…ако поискаш!

Аз, Ива поисках и не след дълго учителят-напомнител ми се яви