Да родиш Бързина

Дадоха й друго име,

а тя със свойто си дошла.

И забърза се животът

да отгледа нея.

В недоимък и имане,

в грижа и безгрижие,

в смях и сълзи,

в срещи и раздели,

във възходи и провали,

в шум и тишина,

за да я бъде нея – Бързина.

И заживя тя в бързане,

бързане и пак бързане.

До задъхване, до изнемога…

Но такъв и е нрава!

Тя такава се обича

и онзи що в нейния ритъм не тича,

Бързината не разбира

и да е като нея претендира.

А жената,

в есента на кръговрата,

износила, родила и

кърмила Бързината, чака.

И ще чака до края на времето си.

Бързината да поспре за миг,

да усети кръговрата

и да роди Топлината.

юни, 2020

Когато всеки ден е Св.Валентин и така цели 50 години

IMG_0396

Тази история започва и свършва в един от най-малките австрийски градове Бишофсхофен. Нейните герои Юта и Райнер Бандау  я създават с любовта си в продължение на 50 години, когато смъртта на Юта я прекъсва. От тогава до края на живота си през 2004 година, Райнер не се разделя с едно малко дървено сандъче с метален обков. То е най-ценната му вещ, но никой не знае какво има в него. Дори, когато той пътува, сандъчето е част от багажа му.

Трите дъщери на Юта и Райнер виждат за първи път това сандъче, прегърнато от баща им, по време на прощалната церемония с тяхната майка. Преди тялото й да бъде отнесено за кремация,  Райнер се приближава с усмивка до Юта и със закачлив поглед на влюбен младеж пъха малка бележка в джобчето на бялата й блуза. И до днес само той знае текста на последното му любовно послание. 

Юта и Райнер се срещат през лятото на 1947 година в Залцбург. Тогава и двамата са на 21 години. Любовта един към друг пламва мигновенно и изгарящо, както в приказките.  В късната есен на същата година се венчаят в Залцбург, но те вече са избрали своя дом в планинското градче Бишофсхофен. Планирали са и собствен семеен бизнес, който се оказва мечта и на двамата още преди да се срещнат. И друго мило съвпадение има в техните лични истории – те не само са родени в една и съща година, но и в един месец – март, та дори и в последователни дни – 14 и 15.

С много старание и любов Юта и Райнер превръщат семейната къща в малък уютен хотел, където гостите са гости на семейството, а не на хотела. Всеки, който веднъж е отсядал при тях се връща отново и отново, а усещането да са гости на семейство Бандау,  хората често определят като „чувствам се обичан“.

Тук, сякаш дишам любов. Въздухът е изпълнен с добрина.“

„Отношението на съпрузите един към друг е заразително и аз преосмислих  моето поведението към любимите ми хора. Промениха ме. Научих се да показвам любовта си и да бъда признателен.“

„Те са урок по любов без да го преподават. Всяка година вземаме поне по два урока тук. Изградихме и ние щастливо семейство“

Така някой от гостите на Юта и Райнер описват причините, поради които се връщат отново при тях. А стопаните на хотела  просто умеят да обичат. Отнасят се с грижа и внимание не само един към друг, но и към другите хора в живота им – гости, партньори, съседи, приятели и съграждани.

Никой не  подозира  каква е тайната, която държи жива цели 50 години любовната искра между съпрузите Бандау. 

Още в първите дни от семейния им живот, наричани и сега, и тогава медени, Райнер измислил закачлив начин да ухажва и задява съпругата си. Той пишел на малки листчета кратки любовни признания, дори и желания за интимност. Сгъвал ги няколко пъти, за да станат още по-мънички и ги пъхал  на различни места, където изненадващо да ги открие Юта. Това били джобчета на нейни дрехи, обувки, шапки, кутии за бонбони, макарони, захар, чекмеджета за бельо, под завивки, под възглавници и всякакви подобни „тайници“. Поласкана, Юта решила да пише свои отговори и да ги „изпраща“ по същия начин – в тайници, където само той да ги открие.

И така цели 50 години, до 1997-ма, когато внезапно Юта умира, а тялото й е изпепелено заедно с последното любовно обяснение на обичания мъж.

В следващите 7 години дъщерите на семейство Бандау често виждат баща си с тайнственото сандъче в скута му.  Когато през 2004 година, Райнер, също така внезапно като Юта, умира в съня си, под леглото му е открито сандъчето и още няколко куфара в стила на 50те години от миналия век . Те се оказват пълни със старателно съхранени и подредени по години малки бележчици. До смъртта си Райнер пазел непокътнати голяма част от личните кътчета на Юта в дома им и продължил да оставя в тях любовните си писъмца до нея.

През 2017 година, когато се навършили 70 години от първата среща и сватбата на Юта и Райнер, дъщерите им разкрили текстовете на някой бележчици.

„Вчера, докато беше на фризьор и обядвах без теб, стомахът ми не приемаше храната. А тя даже и не беше вкусна. Липсваше ми най-прекрасната подправка – Ти, любимо момиче!“

„Благодаря ти, че подкрепи и доразви идеята ми за преустройство на всекидневната. Нямам търпение да започнем да правим и това! Толкова обичам всичко, което създаваме заедно!“

„Вчера те видях край цветните лехи в двора и открих какъв особен чар имат цветята, когато Ти, любима си сред тях.“

„Докато карахме колелата си към нашето мястото за пикник бях радостно дете, поело към поредната лудория с най-близката си приятелка.  По-късно бях влюбена девойка и лежах в тревата с моето момче. Ти ми държеше ръката, докато гледахме облаците и съчинявахме приказки за тях, а тялото ми се изпълваше от сладка тръпка на вълнение.  Само с теб мога да преживея толкова различни и прекрасни мигове  в един ден!“

„Благодаря ти, че ми прости и тази мъжка небрежност.“ …

 

 

 

 

 

 

 

Посочи ми столетник, който яде здравословно!

Преди време в една дискусия около гладолечението и природосъобразния начин на живот, бях провокирана да посоча столетник, който се храни здравословно.

Аз не познавам дълголетници, а тези които медиите представят  живеят обикновено в полуобезлюдени села в контакт с природата и водят примитивен начин на живот от преди 70-80 години. Често на въпроса за тяхното хранене чуваме, че то съвсем не е здравословно, според днешните норми. Те съобщават, че хапват и мазничко, пийват дори често винце, ракийка и нокой не е целял да доживее столетие. 🙂

Повече от всякога храната ни днес е продукт на модерната индустрия и е изгубила естествената си способност да храни живота в тялото, а засища само сетивата ни.  Прочистването и лечението на тялото със семпло хранене, съдържащо плодове, малко зеленчуци и сурови ядки цели да подържаме активна и работоспособна форма, да избегнем преждевременното стареене, безпричинната умора, унинието, апатията, дискомфорта и болките. В такова състояние не можем да изпитаме радостите и удоволствията от живота. Дълголетието днес не бива да е самоцел, то е следствие на разумен начин на живот, но и твърде комплексно понятие.

Идеята на прочистващите практики чрез плодово-зеленчуково хранене не е да надживеем орлите, а колкото и години да са ни отредени да останем пълноценни за себе си с добра активност и запазен ум. И още нещо много важно, което вече и личният ми опит доказа – и най-прекрасният режим на хранене няма да оздрави и очисти никого, ако мислите останат „отровни“, а душата неспокойна и затворена в клетка. Душевната хармония, мирът вътре в нас са много важни. Има хора, които се хранят с какво ли не и са по-здрави от други, които следят всяка хапка и това е факт.

food picture edit text

Днес методът на Лидия Ковачева за лечение с оскъдна консумация на плодове е доразвит  в по-лесно поносими форми със същия ефект. Има лекари, които работят с храната като лечебно средство и постигат  добри резултати в лечението на свои пациенти.

Хора, които са редуцирали теглото  и подобрили здравето си чрез този метод на хранене, изтъкват като недостатък йо-йо ефекта. Аз не познавам метод за отслабване, при който да не настъпва този ефект, когато хората се върнат към старите си хранителни навици. Посочете ми, моля, ако ви е известен такъв.

Отново искам да отбележа, че основен фактор е личната отговорност и ангажираност към себе си. Защото, както съм писала вече, отслабването и лечението чрез храната не е еднократен акт. Трайният оздравителен ефект е възможен само при радикална промяна на личността – начин на мислене и  начин на живот ( работа, взаимоотношения, хранене, почивка, двигателна актовност).

Ние живеем в нашето си високотехнолигично време  и социална среда. Заобиколени сме от всички „изкушения“ и често ни е много трудно да устоим на вкусен сладолед, хрупкав чипс или сочен сандвич. Ако сме изградили непоколебима мотивация и убеждение към природосъобразното хранене и го следваме с лекота, не е проблем да прегрешим инцидентно с необичайна за нас храна. Прекомерната самозабрана и лишение, може да бъде по-лошо за емоционалния ни комфорт, отколкото да си го позволим.

Тялото е по-умно от нас и е за наше добро да го слушаме.

Нека не мислим за стоте, а за комфорта на тялото и душата днес!

Обичай живота и той ще ти отвърне с любов!

Ива

 

Различни вкусове домашен хляб от спелта

Как да постигнем разнообразни вкусове с една и съща рецепта за домашен хляб в машина?

Вече описах моята най-сполучлива и семпла рецепта за домашен хляб с пълнозърнесто брашно от спелта без мазнина, яйца и мляко.

Приготвям го всяка седмица. Докато е топъл, обичам да хапна филийка, намазана  с кокосово масло, поръсена леко с хималайска сол и гарнирана с доматче. Вкусен начин да приема полезната кокосова мазнина. Този аромат ме препраща с лека носталгия към детството и бабините препечените филийки със свинска мас. 🙂

Добре изстиналия хляб съхранявам във фризер, нарязан на филийки за по-лесна употреба.

Реших отново да се върна към този хляб, за да споделя идеи за разнообразяване на вкуса, които съм изпробвала и смело препоръчвам.

  • Добавят се 2-3 супени лъжици смес от сушени зеленчуци. Желателно е да се използват такива, които не съдържат  сол, консерванти и оцветители.
  • Или същото количество италианска подправка. Това е микс от сухи подправки – майорана, мащерка, розмарин, чубрица, градински чай, риган и босилек. Тук я намирам в натурален вид без сол и консерванти, но ако трябва да я приготвя, рецептата е – равни количества от всяка съставка и хубаво миксиране ( бих изплзвала за целта буркан).
  • Независимо дали хлябът е със сушени зеленчуци, италианска подправка или съвсем натурален, могат да се добавят сурови слънчогледови семки – около една препълнена шепа.

seasoning edit text

От снимката се вижда и следващото ми намерение за овкусяване на хляба от спелта – ще добавя пресен розмарин. Разбира се, че ще споделя резултата, както и добрите постижения с други вкусови добавки . 🙂

Аз ти пожелавам ароматен живот и вдъхновение в кухнята! 🙂

Ива

 

Тя и Мартеничките

Утре, щеше да е пак онзи пъстър, усмихнат и дори малко шантав ден, който в родината й наричат „Баба Марта“…

А днес отново се събудиха спомените и отключиха скътани емоции…

Дъх на пролет, украшения в бяло и червено, усмихнати хора и тръпка на  радост пролазва тялото й отвътре навън. Утре щеше да бъде отново ден, изпълнен повече със спомени, отколкото с нови първомартенски преживявания.

Когато Тя беше дете, още от средата на февруари, започваше да дебне пощальона.  Височка жена със слабо и стройно тяло, което  не се огъваше дори от препълнената, пощальонска чанта. Леля Димитричка не беше възрастна, но лицето й бе прорязано от множество къси и плитки бръчици, които сякаш подчертаваха чара на миловидното й и почти постоянно усмихнато лице. Походката й беше забързана, почти потичваща. Раздавачката почукваше на ниския прозорец с изглед към улицата, подпираше чантата си на перваза и изчакваше стопаните да го отворят, за да им предаде лично дебелите пликове с мартенички, които Тя и сестричката й получаваха от роднини и приятели от цялата страна.

На първи март сутринта Тя ставаше по-рано. Нуждаеше се от допълнително време, защото освен обичайните приготовления, на този ден окачваше върху ученическата си престилка всички мартеници, които беше получила. Когато Тя и съучениците й събличаха своите палта преди първия учебен час, всеки гордо показваше „изложбата“ върху гърдите си. Подаряваха си един на друг мартенички и колекциите им се увеличаваха. Нито Тя, нито някой от приятелите й се сещаха, че мартеничката е просто символ на пролетта и носи надеждата на хората за здраве, дълъг живот и добър късмет. Денят на Баба Марта в нейното детство беше ден на  радост, споделеност, цветност и преди всичко на забавление.

Когато стана ученичка в гимназията, парада с мартеничките беше по-семпъл. Смехотворните значки  от детството с ликове на актьори и анимационни герои с добавка бяло-червени пискюли  бяха отстъпили място на по-стилни и красиво преплетени гривни, герданчета и брошки. Тя и сестра й  вече почти не получаваха писма с мартеници, защото бяха „големи“, но търговските паната с мартеници все още предизвикваха онази толкова сладка, детска тръпка.  Обичаше да ги гледа и дълго избираше мартеници за приятелките си, защото искаше да ги зарадва с най-нежните и най-красиви от тях.

А по онова време пък в гимназията, ако момиче получи матреничка от момче се приема като жест на особено внимание, на ухажване даже. Леля Димитричка отдавна е отлетяла в отвъдното. Събориха и къщата им. От малките улички с неогледни, но уютни домове изникна сив, панелен, жилищен квартал.

И днес Тя  продължава да  обича Баба Марта, дори се омъжи на този ден и така й стана още по-любим.

Утре отново щеше да е първи март. През последните 5 години празникът я сварва на различни места по света, където хората не познават Баба Марта. Работата й е такава – изследва национални култури и често пътува до отдалечени места.  Няма от къде да купува мартенички и се научи  да плете на пръсти бяло-червени гривни. Подарява ги на всички хора, с които я свързва работата й, разказва им за традицията, обяснява символиката. За местните хора е забавно да чуят историята и да се окичат с мартеници.

Тя и себе си закичва, но усещането за празничност не е както у дома й! Тя подарява десетки мартеници, но на нея – никой! Няма и кой да й каже „Честита Баба Марта“. Само някой приятели от родината й изпращат електронна картичка, но… без душа.  Този  жест на модерния и забързан човек по-скоро я натъжава, вместо да я радва.

Утре отново ще е първи март и Тя отново ще притвори очи, за да събуди топлината на нейната Баба Марта.  Душата й я пази и преражда винаги, когато Тя я извика.

SAMSUNG CAMERA PICTURES

 

 

Немски тиквен сладкиш

Да, ама не съм сигурна, че родината на това сладкишче е Германия. Истината е, че съвсем случайно (дали?) открих рецептата в немскоезичен сайт. Привлече ме заради нетипичните за нашата кухня сладкарски подправки. Усетих дъх на Коледа, на зима и уют, и се захванах да я изпробвам и адаптирам към моите кулинарни правила – без бяла захар и бяло брашно. Получи се изискан вкус и тази зима традиционният тиквеник у дома отстъпи място на новия сладкиш. Подходящ е като празничен и ежедневен десерт, може да се хапва с кафенце или чай, както и да бъде подарък за любим човек.

sn.1 text

Продукти:

сухи                                                                               течни

1 1/2 cup – брашно спелта                              1 cup тиквено пюре

1 cup захар демерара                                      2 бр.  яйца – големи

1/2 ч.л. сол – хималайска                               1/2  cup зехтин

1/2 cup нарязани орехи                                  1/4 cup  вода

1/2 ч.л. смляно индийско орехче                 1 с.л. кисело мляко

1 ч.л. сода бикарбонат

1/2 ч.л. канела

3-4 зрънца карамфил – счукани

Вместо мярката cup, може да се използва чаена чаша в вместимост около 240-250 милилитра.

Тиквеното пюре е сварена на пара тиква, която се пасира добре.

Орехите режа по-ситно в механична резачка (чопър).

В киселото мляко се разтваря содата, непосредствено преди прибавяне към сместа.

Приготвяне:

Смесват се отделно сухите и течните съставки без содата и киселото мляко. Сухите се объркват добре, течните се размесват до хомогенност с телена бъркалка.

sn.2 text
sn.3 text

Прибавят се течните към сухите, объркват се добре и накрая се прибавя содата, разтворена в киселото мляко.

sn.4 text

sn.5 text

Отново сместа се обърква добре.

Изсипвам по равно количество в две малки кексови форми с омаслени стени. Декорирам с накиснати във вода, обелени, нарязани бадеми и стафиди.

sn.6 text

Пече се в предварително загрята до 375 градуса F или 180 C в продължение на 30-35 мин. Препоръчвам, преди да се прекрати печенето, да се направи тест с тънка клечка.

Най-вкусна е споделената храна!

Да ти е сладко, обичащо и уютно с хората, които са около теб и разбира се, с  този нежен, тиквен сладкиш.

sn.1 text

Не пропускай да споделиш тук впечатления,  когато го опиташ. Със сигурност ще са полезни на други и на мен!

Благодаря!

 

 

Петър Ванев – по-добрата версия на себе си

4240 километра – дължината на Тихоокеанския хребетен път! Пустиня, снежни планини, буйни реки, гъсти гори и един млад българин! Дни наред едно и също – просто върви и преодолява себе си, ден след ден – със силна воля и търпение да достигне целта. Петър Ванев вървя през това не ден или два, не седмица дори… Пет месеца цели!  Спи под открито небе и върви – от зори до здрач. Всеки ден! Природата е негов дом, провокатор, мотиватор и дори закрилник, щом двамата в хармония дишат…

21743762_919604671530057_1523441178296980799_o

Хайде сега, Приятелю, затвори очи и си представи това, което прочете, но вместо Петър – да си ти… Вървиш – 1, 2, 3… 150 дни. Крачиш по път непознат.  Нарамил си семпличък багаж, но и торба с голяма отговорност – към себе си е тя – да оцелееш, да стигнеш до края, за да проумееш, че това е началото на големия път към теб, самия! Път, който започва щом се осмелиш да напуснеш уюта на суетата…

Да, и аз преживях мислено тази картина. Усетих също предизвикателствата, пред които е изправено физическото тяло. Но  в такава среда се случва и нещо друго – отключва се сякаш  подсъзнанието и на повърхността излиза непознатото, първично и нешлифовано Аз. Свържем ли се с него, значи  поемаме път към мъдростта, към осъзнатост на несъзнаваното. Точно за това ми беше интересно да си поговоря с Петър. И както самият той  ми призна, някой  мои въпроси са извадили на съзнателно ниво несъзнавани от него неща.

За да подготвя този разговор изслушах и прочетох всички интервюта, които е дал нашия пътешественик. Запознах се и с историята на неговата вдъхновителка Черил Стрейд. Повечето от въпросите ми са продиктувани от думи на Петър или Черил, които цитирам или преразказвам.

Разказваш за моменти, в които си се питал какъв е смисълът да продължиш, защо си там и защо си изоставил живота си. Какви бяха отговорите, които си даваше тогава?

Давах си много и то различни отговори, защото ако си повтарях едно и също нещо може би нямаше да имам положителния успех. През повечето моменти си мислех за семейството ми и вярата им в мен, че ще успея да стигна до края. В този ред на мисли идват и хората, които ме следваха във facebook страницата ми. Знаех, че тази мечта е не само моя, но и на всички тези хора. Не исках да ги предам и да проваля една наша обща мечта.

„Няма неуважителна причина да се откажеш“ , според теб. А коя е най-уважителната причина да продължиш?

Когато храната намалява, това може би е най-уважителната причина да продължа напред или още повече, ако водата е на привършване. Това, разбира се, е поглед от материална гледна точка, на психично ниво отговорът е друг. Причината да продължа е чувството за пълноценност, когато достигна края. Желанието да продължа ме изгаря, за да изпитам момента на удовлетворение от себе си и постигнатото.

„Има момент, в който изминаваш всички тези километри всеки ден и удоволствието ти започва да се губи, защото гледаш пътеката и мислиш само за това колко мили остават.“ От какво се поражда удоволствието по време на пътя и от какво се губи това усещане?

Удоволствие е да се събудя и да имам желание да вървя, за да изследвам неизвестното, непознатото напред по прехода. А се губи, когато  приключението се превърне в „death march“.

„Най-хубавото за мен беше, че срещнах хора, за които съм бил вдъхновение и сами са поискали да преминат собствените си ограничения – независимо дали с ходене, или по някакъв друг начин.“ Кои твои ограничения успя да превъзмогнеш, изминавайки този дълъг път ?

Живеем във време, когато често ни се казва да бъдем силни, да не плачем и да не позволяваме на други да видят емоциите ни. Всъщност, да изразиш емоция е знак на много повече сила и характер, вместо да се скриеш зад някаква маска. Научих се да допускам своите емоции да излизат и да ги споделям с други около мен, без значение дали имам нужда от помощ или някой ще почерпи нещо от тях.

„Животът по време на път е едно от най-простите неща.“ Опрости ли се животът ти след това пътешествие?

Определено! Когато приключих прехода осъзнах, че имам  много материални неща, без които мога да живея. Вече не си задавам въпроса „искам ли това или имам нужда от него“, а се питам „мога ли да живея и без това“. Лесно е просто да изхвърля тези неща, но се замислям дали някой има нужда от тях.

Когато човек остане дълго време сам, без близки хора, без информация и контакт със суетата на деня започва да рови из собствените си дълбини. Случи ли се това и с теб? До каква дълбочина в себе си достигна и какво откри там?

Когато остана сам определено имам мнооого време за размисъл върху себе си и живота ми. Аз съм благодарен за всичко, което ми се е случило и е довело до обстоятелставата, в които се намирам. Спомнях си събитията от живота ми, които потенциално са ме довели точно до този момент, в който съм сега, как съм афектирал хората около мен, за да се стекат обстоятелствата в този ред и дали съм ги лишил от нещо, за да продължа живота си в тази насока.

Черил Стрейд, твоята вдъхновителка, предприема това пътуване, за да се върне към себе си, след като е достигнала дъното в живота си. Теб, къде те върна или отпрати този път?

Моята история определено не е толкова драматична като тази на Черил, но всеки поема по този път със своя личен мотив. Аз не тръгнах с цел да намеря себе си или пътя да ме върне към мен. Вярвам в себе си и исках да докажа, че мога повече. Винаги можем да бъдем едно по-добро копие на старото си аз. Пътят ме отпрати напред към по-добрата версия на самия мен.

Стрейд казва, че е имала нужда да извърви пътя на мъката си. Кой свой вътрешен път извървя ти? Може да не си го съзнавал в началото, но по време на физическото пътешествие да си открил, че и душата ти изминава свой път, различен от този пред теб.

Бих свързал този въпрос с пътя към силата да споделяме емоциите си. Да им позволим да се срещнат с нас самите. Имаше моменти, в които нещо сякаш напираше вътре в мен. Нямах представа какво е, от къде е дошло и сякаш се страхувах да го пусна навън. Да намерия силата и да освободия тези емоции, е пътят който аз извървях.

Черил споделя, че пътят сякаш й е дал сили да продължи живота си, извел я на „място“, от което е могла да го направи. Къде, Тихоокеанският хребетен път изведе теб и за какво ти даде сили?

Определено ме изведе в посоката, в която се надявам да намеря заниманието на живота си. Това, което да правя с любов и да изпълва живота ми в личен и професионален план. Също така ми даде увереността в себе си, за да не се страхувам от стереотипите на света, в който живеем.

Черил Стрейд казва, че излиза променена от това „пътуване към себе си“ и започва да приема живота си. „Не по онзи възвишен начин, на който се надяваме или търсим, щом тръгнем на толкова дълъг път като моя, но знаех, че съм се измъкнала от пропастта и няма да се върна назад.“ Има ли нещо (мисли, действия, взаимоотношения, убеждения или друго), към което ти няма да се върнеш, защото пътят те измъкна от там?

Няма да се върна към стереотипите на живот и мненията на обществото за това „какво е правилно да се направи“. Ние сме индивиди, уникални сами по себе, които трудно намират смисъла на живота си и през повечето време следват чужди идеали и вярвания. Аз определено няма да се върна към този начин на живот.

Опитай да опишеш себе се с едно изречение сега и как би се описал преди да изминеш Тихоокеанския хребетен път.

Преди: Стереотип за живот.
Сега: Пример за подръжание.

Открих информация, че днес Черил Стрейд живее в малкото градче Каскейд Локс, на границата между щатите Вашингтон и Орегон. Там, при Моста на Боговете тя е завършила своето пътешествие. Ти си минал покрай градчето. Ако тази информация е актуална и ти е била известна, защо не се опита да се срещнеш с Черил ?

Аз имах информация, че тя живее в Портланд, Орегон. Това е на около час път от Каскейд Локс, а и в онзи момент мислите ми бяха фокусирани върху друга жена в живота ми.  Силно вярвам, че един ден ще имам възможност да се срещна с нея.

Днес  Черил Стрейд е щастлива и успешна жена и казва, че всичко дължи на наученото по време на пътя. Пожелавам ти и в твоя живот да се родят много красиви неща, плод на пътешествието по хребета на планините.

Как искам да спася Коледа !

От маскарада на парите и суетата, искам да я спася. От пошлостта на модата да я измъкна. Да си я запазя смирена, тиха, любяща и творяща.

Mimi Christmas text 1

Обичам Коледа заради:

  • Семейността
  • Уюта на сезона
  • Светлините, елхите, играчките
  • Творческото подстрекателство

Но и не обичам коледната :

  • комерсиалност
  • суета
  • конформизъм
  • религиозност

Коледа е, а на мен отново ми е тъжно да видя как празникът е деградирал до днешния си безумен вариант. Колкото повече имаме, толкова по-малко радост изпитваме. Завладя ни потреблението, забравихме създаването и обездушихме Коледа. Днес  имаме много повече, отколкото ни е нужно и подаръците са „практични“- гифт карти или пари. Възхищение буди стойността, а не съдържанието. Децата разкъсват луксозните опаковки ( в това е най-голямото им забавление) поглеждат, подхвърлят настрани и посягат към следващия лъскав, бездушен пакет…

Купуваме какво ли не! Защото всички го правят… Размяната на подаръци по схемата – аз на теб, ти на мен, всъщност е – аз на себе си. Защото и други така правят! А пропускаме най-жадувания подарък – мъничко време и внимание към другия – да дадем и да получим. Но с гифт карти любов не се купува…

Казват, че Бог всъщност е любов и  неговото раждане празнуваме на Коледа, сиреч нейното – на Любовта…  А как само го празнуваме – с трескаво пазаруване!

Объркано ми е! И радостно, и Коледно, но и плачливо.

А толкова много искам да си откупя Коледа! … И дори плащам за това – със самота, а пък не съм сама…

Ех, Коледо! А, ако те нямаше? Чуй ме – има смисъл да те има – дори и тази смешната и обезобразената, защото ни сбираш и спираш, макар и за малко!

 

 

Как да се отдадеш на себе си?

sunrise 2-1Отдаването на себе си е изживяване, което носи удоволствие. Има различни начини да постигнеш това. А защо да го правиш ли? Ами, защото себеотдаването ни вади от центрофугата на ежедневието, откъсва ни от магнетизма на материалността, пречиства тялото и ума, вдъхновява и събужда творческата ни същност. Точно така полезно въздейства на мен и затова го споделям и с теб. Вярвам, че добрият опит ни се дава, за да го предаваме и да достигне до други хора, които да го повторят, проверят, обогатят и отново да го споделят.

Предстои дa ти опиша експериментите ми в себеотдаването, които вече съм превърнала в практика, защото ми носят мигове на удоволствие и пълно отпускане. Не е нужна специална подготовка, място, обстановка, музика, ритуали, мантри… Много от ежедневните дейности могат да бъдат „мястото“, където да се отдадем на себе си.

Но, внимание! Тази „среща“ може да роди сълзи! Сладки! Очистителни! Без причина! … Но, не ги спотайвай! Остави ги да те измият!…

И така:

Какво е да се отдадеш на себе си?

Това е способността да се пренесеш въображаемо „в себе си“ и да усещаш единствено връзка с теб самия. Няма го времето, пространството,  другите. Няма ги целите, плановете, амбициите, суетата. Само ти … със себе си! В пълно отдаване!

Как и къде ?

В постелята! Лежа в очакване да ме погълне сънят – моята малка сладка смърт, когато тялото е живо, а умът не е в контакт с живота!…  Денят ми вече е минало! Донесъл ми е най-полезното за мен. Аз пък – най-доброто от мен съм му дала!… Затварям очи! Оставям душата да излети. Като ангел е – с образ на усмихнатата две годишна Ива… (имам една такава снимка, която съм запечатала в съзнанието си). Полита душата ми над мен, а аз – излегната върху полянка с мека, зелена трева, щедро огряна от слънцето. Отпуснала съм се доверчиво на земята,  приветствам с поглед небето и записвам птичите песни в сърцето… Душата кръжи над мен и ми се радва. Махам й! Ставам и се затичвам! Гоним се двете! Смеем се много! Прегръщаме се! Топло е! Вълна на силна радост!… Играем! Още! И още!… Заспивам неусетно в играта!… Влизам чиста и спокойна в моя сън! Чудесна нощ! Вълшебно утро!… Благодат и благодарност!…

В банята! Тук сме само аз и моето тяло! Не бързам за никъде! Топла струя вода се стича по мен и ме гали с неподражаема нежност, каквато само тя умее. Мислите ми следват единствено струята вода и усещането от нея! Нищо друго! Притварям очи! Топлината продължава да ме облива. Изпращам обич към всяка част от моето тяло – от върха на главата до ходилата. Обхождам го цялото – отвътре и отвън. Галя го с върха на пръстите си. Навсякъде! Не пропускам нито частица от него! Няма такава, която да е по-маловажна от друга или пък някоя да заслужава по-голяма част от моето внимания! Няма! Изпъвам ръце високо нагоре под струята течаща топлина! …Обтривам бавно тялото с мека памучна кърпа и виждам как кръвта в мен оживява като поточе през пролетта, как всички мои органи се освежават и събуждат за новия ден – здрави, жизнени и пълни с енергия. Готови са да ми се отдадат! Започваме заедно поредния прекрасен ден от живота… Студен душ! Възторг! Свежест! Благост и радост! Тялото е също толкова отпуснато и спокойно, колкото и под топлата струя! (това се постига с редовно практикуване) Студената вода – жадувания от тялото екстаз! Как да не му го дам! Та нали То съм Аз! И нали само То знае какво е най-добро за мен! …

А ти – опитай! Спомни си! Осмели се и после разкажи! 🙂

 

Има и други начини за себеотдаване. Как  се постига това по време на хранене предстои да разкажа в отделна статия за другия ми блог!

Благодаря, че остана с мен! 🙂

Картофи с тиквички

Любима храна 🙂 Как да не я споделя!? 🙂 Рецептата е вегетарианска, но лесно може да стане веган, ако замениш кравето масло със зехтин.

Отслабвам с Ива

Лека, лесна и вкусна храна за обяд или вечеря. Тази, салата за едни, манджичка за мен е доста популярна, но аз съм  прибавила още някой лековити и здравословни благинки, затова я споделям. Надявам се да ти бъде полезен жокер за нови идеи в твоето хранене. 🙂

Ето и продуктите:

Сварени картофи (препоръчвам на пара)

Сварена тиквичка (на пара)

Зелен лук

Лимонов сок – прясно изцеден

Копър (сух или пресен)

Куркума

Смлени изсушени семки от папая

Краве масло (нека да е малко, а може и без него)

Хималайска сол

Пресовам с вилица топлите картофи и тиквичката заедно с кравето масло. Добавям ситно нарязаните зелен лук и копър, заедно с останалите подправки. Количествата са според личния ти вкус. Обърквам добре всичко. Оставям да престои около 30 мин. и сервирам с домашно отгледани доматки в градината на дъщеря ми. 🙂

kartofi s tikvichki text

Вкусно да ти е и в устата, и в душата! 🙂

За теб…

View original post 3 more words

Търся си приятел в мълчанието

Някой!…
Който да ме слуша, когато мълча.
Да ми говори с очи,
без да се взира в мен.
Да смири страховете ми.
Да пие от сълзите на душата ми.
Да съблече суетата ми,
да приеме без свян голотата ми,
да държи за ръка мълчанието ми
и да приседне кротко до моето безсрамие!…
Човешко!…
Някой?
Който да ми каже най-нежните думи без думи…
Къде си, Някой?
Мълчанието ми те вика…
Ела… Ела… Ела…

Ивалина Ташева

юли, 2017

Безценна закуска за над 50

Веган рецепта!

Отслабвам с Ива

Всъщност тази закуска е безценна за всяка възраст, но за мъже и жени над 50-те е истинско съкровище.

Зарекла съм се, тук да не преписвам от други източници коя храна какво внася в тялото и какво подобрява. Причините са две – първо – аз не съм изследвала какво съдържат храните, а само използвам това знание; второ – информационната мрежа разполага с пре-богато съдържание по въпроса и то е лесно и бързо достъпно.

И така, връщам се към скъпоценната закуска.

Тя е вскусен, сладък мус (сурово кремче) приготвено само за няколко минути от следните продукти:

  • смляно сурово сусамено семе
  • смляно сурово ленено семе
  • стафиди и/или фурми (натурални или сушени, но без захар) – количеството е според желаната сладост
  • канела
  • кокосови стърготини
  • парче пресен корен джинджифил
  • няколко орехови ядки
  • кълнове
  • месест плод по избор и според сезона  – банан, манго, райска ябълка, кайсии, праскови, пъпеш, може и ананас (препоръчително е да…

View original post 301 more words

Пухкав хляб от спелта в машина

Ако предпочиташ семпличък домашен хляб без бяло брашно и масло, може да опиташ тази изпитана от мен рецепта.

Отслабвам с Ива

През 2012 започнах да си приготвям „черен“ хляб в домашна машина. Приятели с опит в тази дейност ми казваха, че ако половината от брашното не е бяло, няма шанс да се получи хубав хляб. И аз започнах да експериментирам – с видовете и пропорции брашно, с количеството мая и  допълнителните съставки. Целта ми беше хлябът да не е „сплескан“, да съдържа малко мая, да е от 100% брашно спелта, без масло или мляко, т.е да бъде семпъл откъм продукти и с пухкавичък вид.

При всички експерименти използвах програмата за пълнозърнест хляб, която е с продължителност 3 часа и 40 мин. До края на процесите месене и втасване тестото ставаше пухкаво и почти удвояваше обема си. Когато започне печенето „калпачето“ на тесто започва да хлътва откъм средата и до края на програмата кратерчето е значително, а готовия хляб леко лепнещ.

Предстои да опиша подробно най-сполучливия вариант, който постигам при всяко негово…

View original post 282 more words

Истории за възглавнички със снимки и любов

През 2013 година се вдъхнових от идеята да правя калъфки за възглавнички с лични снимки. Набавих си необходимите материали, направих пробите и естествено изработих първите възглавнички за семейството си.

Това е подарък на дъщеря ми и нейния съпруг за св.Валентин, а снимката е от последните дни преди раждането на втората ми внучка 🙂

photocat

После изработих няколко възглавнички за коледен подарък на роднини, а на снимката вече беше и новият член на семейството – 7 месечната Зоуи.

photocat 1

Последва подарък за прабаба :

photocat

И идеята вече беше в онлайн магазинчето на Iva’s Art House. Така както мартеничките ме направиха съпричастна на много лични истории, възглавничките станаха повод да се докосна до още мили човешки преживявания.

„Това е любимата снимка на мама с нейната майка. Баба почина скоро и аз искам сега, за деня на майката, да подаря такава възглавничка на мама.“

photocat yes

„Моята сестра има рожден ден и бих искала да й подаря възглавничка със снимката на любимия й актьор.“

photocat yes

„Почина кученцето на сестра ми. Тя тъгува много и аз се надявам да я усмихна като й подаря възглавничка с негова снимка и в нейните любими хипи цветове.“

angel's order

Ето, още няколко истории, но без илюстрации.

Децата растат и напускат дома, а за майките остават…снимките. Поръчаната възглавничка беше коледен подарък от мама за нейната дъщеря, чиито дечица скоро са поели по своя път, но далеч от дома. На снимката е дъщеря й с децата си от времето на тяхното детството.

Телевизионен журналист изненада съпругата си с такъв подарък по повод първата годишнина от сватбата им. Той беше избрал най-артистичната и любима на двамата снимка от този ден.

Снаха поръча възглавничка за подарък на свекърва си за деня на майката, а снимката е – младата двойка по време на танц.

А това е подарък за моя приятелка, която живее далеч от малките си внучета.

fotor text

Драго ми е като си помисля колко усмивки, мили изненади и сладки сълзи са донесли моите възглавнички със снимки… А когато ги изработвам пипам внимателно, защото всяка една е история за Любов!

Животът тече!  Наслаждавай му се!

Благодаря ти, че се отби тук!

Ива

 

Бананов сладкиш


Това е най-семплата рецепта на популярния в САЩ Banana bread. Неин вариант има описан дори върху пакетите на някой марки бяло брашно. В кулинарните сайтове могат да се намерят разновидности на „банановия хляб“ с добавка на ядки, сметана, шоколадов чипс.

Описаната тук рецепта може да се използва за десерт в делник и празник. Подходяща е и за похапване по време на пътуване и разходки. Банановият сладкиш не може да бъде прибавен към „храни за здраве“ и не бих препоръчала да се хапва често. Приготвяла съм го десетина пъти и затова го представям тук с добавка на чаена къжичка „Ива опит“ 🙂 И така:

Продукти:   (мярката 1 cup = 1 ч.ч с вместимост  230-250 мл.)

1/2 cup  размекнато краве масло

1 cup  захар (рецептите са с бяла рафинирана захар, но аз използвам демерара и също се получава чудесен сладкиш)

2 cup брашно – бяло (планирам  да го заменя със спелта и ще допълня тук резултата от този експеримент)

1 ч.л. сода бикарбонат

1 с.л. кисело мляко

1 щипка сол (може и хималайска)

2 големи яйца (размер L)

2-3  банана (според големината) смачкани на кашичка

Приготвяне:  стъпка по стъпка

1.Захарта и кравето масло се разбиват с миксер до пухкавост.

sn.1 text

2.Добавя се брашното и пак се разбива на бавна скорост до хомогенност

sn.2 text

3.Следва да се добави содата, като преди това бъде разтворена (шупната ) в киселото мляко

sn.3 text

4. Ред е на солта, яйцата и банановата кашичка. която изглежда така:

sn.4 text

А ето я добавена:

sn.5 text

След хубаво размесване на всички продукти, консистенцията, която е готова за печене изглежда така:

sn.6 text

5. За печенето използвам кръгла тава с диаметър 25 см. (10 инча). За улеснение я постилам с пергаментова хартия, но това не е наложително. Ако няма хартия, тавичката се намазва леко с олио или зехтин. Изсипвам сместа като я разстилам развномерно с гърба на лъжица.

sn.7 text

6. Не се загрява фурната предварително. Банановият сладкиш се пече 30-35 мин. на 190 градуса по Целзий ( 375 F ). Препоръчвам да се направи теста с клечицата преди да се извади.

И ето разултата:

sn.8 text

Добър апетит!

sn.9 text

Вкусът на сладкишчето ще ти се стори още по-нежен, ако споделиш с любим човек момента на  похапването 🙂

Аз, Ива ти пожелавам :

Наслаждавай се – и в кухнята, и на масата 🙂

 

Кой да води хорото

Предизборни мисли в стих

 

И настана време разделно!

Състезателно време!…

Хороводците – знайни!

Уж лични !

Пък свирепи и потайни..

Нахъсани !

Играчите – от придърпване изпокъсани.

Едни са те за всичките хора.

Гледат  и се маят

кой водач да улавят.

Един вее байрака,

друг накривил калпака.

Свойте си не дават,

с друг се не залавят,

стъпките преплитат

и посоките – оплитат…

Играчите път един дирят  –

ясен и безопасен.

Посоката – Любов да е!

Че тогава, важното не е,

хороводец кой ще да е!

 

Ивалина Ташева ,  Март 2017

 

Празнични делници

Добра среща и в 2017-та!

Наближава средата на януари. Празниците скоро отминаха, а сякаш бяха толкова отдавна. Животът влезе в коловоз – без елхи, без шейни и елени, без приказни лампички…

Лесно е да отпразнуваме празник, по-трудно е да превърнем делника в празник.

А толкова малко е нужно! Три минути в тишина! Насаме със себе си! И аз в голямата картина на неповторимото днес и шанса този миг и този ден да са мои! И да попитам себе си:

Онова,  което вчера разбуди гнева ми, дали би имало смисъл, ако утре животът свърши?

Ако днес отложа за утре да кажа, да направя, да науча, да прегърна, да се радвам, да обичам, а утре не настъпи…

Защо да са сиви мислите, когато наоколо е толкова цветно?…

Ако не ти дам, полезното, което знам…защо съм бил?

….И празничния делник започва!

С усмивка, радост и дързост да прегърна всеки миг от лудостта наречена Живот!

colibri-text

Къде сте картички с душа…

Докато има на кого да изпращаме

snowman-2016
Моят весел снежко може да се превърне и в картичка 🙂

Някога картичката е възприемана като подарък. Днес, тя е индустриален продукт, който радва окото и ограбва душата. Хубаво е, че е улеснена и тази човешка дейност, но на мен ми е тъжно, защото иззема още една възможност за творчество, за проява на душевност, за искреност… Търсим по-лесното и не забелязваме, как улесненията ни обезличават.

Мога да си купя картичка не само за Коледа, Нова година, Рожден ден, но и за всякакви годишнини и събития, фабрично адресирани до всякакъв вид роднини и приятели, за национални празници, Хелоуин и погребения дори. И даже текст имат вътре… за по-лесно, пак! Има „сериозни“ картички  с дълбоки послания, има и смешни с шеговити пожелания. Изборът е толкова голям, че когато искам да купя, ми отнема много време да избера. Прехвърлям почти всичко за моя повод – оглеждам, чета, мисля. Да не съм пропуснала най-доброто за моя човек… Колкото по-голямо предлагане, толкова по-бавен и труден избор. Вече имам няколко фаворита, но продължавам да се ровя. Търпението ми се изчерпва! Стига! Ето това ще е!…

Някога, картичките са били изписвани като писма. Отваряш душата си, разказваш, пожелаваш, благославяш. Днес, ако производителят не е написал твоето послание, в интернет могат да се открият всякакви прочувствени, даже римувани такива. На някой това му е била работата – да ги съчини, вместо мен и теб. За електронните картички, поздравленията с групови имейли или поздравителните статуси в социалните мрежи – не иде реч сега. Те са от друго тесто замесени и хляб от него не става.

Най-модното сега са клишираните картички със семейни снимки… Забавно е, пести много време на изпращача, но е дейност на конвейер. Какво всъщност се изпраща, а?

Е, скъпи приятели и роднини, не мислете, че не се радвам на всичко, което получавам от вас. Просто не искам да се примиря с роботизирането ни. Тъгувам за изгубването на малките дейности, пълни с топлинка и човечност!

Преди време попаднах на един форум, в който българи, живеещи в чужбина споделяха опита си около изпращането и получаването на коледни картички. Ето какво прочетох:

„Аз изпращам всяка година, но вече почти не получавам от България. В първите години, когато напуснах страната получавах, но с всяка следваща ставаха все по-малко. Аз, обаче продължавам да изпращам.“

„От моите роднини и приятели много малко има в България. Пръснахме се! И аз изпращам и получавам всяка година, но до и от различни краища на света.“

„Изпращам много и получавам много, но тук (САЩ). До България вече не изпращам. Отдавна и не получавам.“

„Аз вече няма на кого да изпращам в България!…“

Е, аз имам ! …

 

 

Как се научих да благодаря на себе си

SAMSUNG CAMERA PICTURES
Благодаря си и за тази отгледана красота 🙂

Случи се във времето, когато компютрите още не бяха улеснили толкова живота и срещите ни един с друг. Фейсбук не беше роден, а вероятно току що е бил заченат . Тогава, мечтаех за среща с една личност, популярна в България – автор на едни от най-четените български книги тогава. Доста трудна задача, но не и невъзможна – казах си аз.

По телефона ми отговориха, че най-рано след 6 месеца мога да се видя с нея. Намерих пощенски адрес и написах писмо. В продължение на една седмица писмото отлежаваше върху работната ми маса, а аз размишлявах – коя съм аз, да искам това;  как ще приеме историята и молбата ми, ако изобщо лично прочете писмото ми;  дали няма да дам повод за насмешки… Ами, ако се лъжа?… Докато една сутрин се събудих с мисълта, че няма откъде да знам какво ще се случи, без да съм изпратила писмото.
Денят на изпращане беше понеделник. В сряда ми позвъня непознат номер. Отговорих и чух: „Здравей Иве. Аз съм …. …. ( Беше тя и ми говореше като дългогодишна моя приятелка)….. Можеш ли да дойдеш утре?…“
Срещнахме се след една седмица. Благодарих й, а тя : „Защо на мен, на себе си благодари. Аз не съм направила друго, освен да прочета писмото ти. На ден получавам повече от 50 писма, на някой отговарям, на други – не, трети давам на секретарката си за отговор, но да се обадя по телефона, веднага след края на писмото, не ми се случва често. Заслугата е твоя. На себе си благодари!“

Тутманикът на двете засукани баби

или
Как тутманикът на Роси стана тутманик на Боби?

Героините в този разказ са баби на своите внуци, но не и баби на възраст.

Засукани сме, защото сме млади с души засмяни и внуци сладурани.:)

И така – имам си дружка, дето се знаем с нея от време накогашно. Сега и двете сме по чужбина, и двете си имаме пълни къщи с детски глъч и лудории. И озовали се отвъд океана, (макар и пак да не сме близо) хортуваме си дистанционно и опит обменяме – за мъниците внуци, за порасналите ни деца, за родината далечна и за разни други неща 🙂

*****

– И като каже зет ми „мама, има мекици?“ – аз се захващам да правя мекици, като каже „мама, има баница?“ – подхващам баницата. Удоволствие ми е, Иве. Нека усетят, че баба е дошла. За закуска обичат тутманик да им правя.

– Какъв тутманик за закуска, Боби. Та той си иска време – месене, втасване, разточване. Кога сварваш, не спиш ли?

*****

Боби си падала по бързите рецепти. Лесно се правел този тутманик и свършвал още топъл, разказва ми тя.

Вече рядко се впускам в приключението да готвя с бяло брашно, яйца и повечко масло, но пък затова връщането към храната от моето детство и от детството на децата ми, има особено мил носталгичен вкус, който няма да зачеркна окончателно. Тук е мястото за едно отклонение – най-лесно се отказва нещо, когато се зарека, че не го отказвам завинаги. Но повече за това ще разкажа в отделна публикация. Сега отивам пак при двете баби и тутманика.

Разбира се, Боби се отзова веднага на молбата ми да сподели рецептата и аз се развихрих в кухнята без да подозирам, че скоро няма да изляза от там. И то не защото тутманикът изисква много време, а защото се наложи да правя два.

Рецептата беше съвсем в нашенски стил – чаени чаши за мярка, ако яйцата са по-големки  брашното трябва да е повечко от 2 чаши, че да докараме тестото по-гъсто от кексовото… Едва ли има българката от моето поколение и преди нас, която не би се справила блестящо с такава рецепта. Но дъщеря ми пита „каква е тази гъстота, колко време се пече, абе как до розово, колко розово?“ :))

Та, затова извадих набора от универсални кухненски мерки и – мерих, бърках, записвах, снимах. После дойде ред на внуците да дегустират. Мария, Зоуи и малкия Алекс лапаха по детски лакомо сакаш някой ще изяде тутманика всеки момент. Ние с мама Деси не гледахме отстрани, разбира се, и скоро в тавата се мяркаше около 1/3 от вкусотията. Отнесоха си го в къщи, че и тати Скот  да опита. Така, експериментът ми не свари да изстине и понеже за дядо Пламен остана само миризмата, аз отново размятах мерки и купи.

Реших да опиша това лесно и бързо кулинарно изкушение под заглавието „Тутманикът на Боби“. Някога всяка приятелка и роднина имаше по един тефтер с рецепти. Моят беше с начална страница като книга и заглавие „Добър апетит“. Рецептите носеха името на жената, от която съм ги взела – „Пита Леля“, „Туршия леля Виолетка“, „Медена торта Мими“, „Сладки с нишесте Валя“  и затова някак естествено дойде и името на тутманика. Тези женски имена са част от моя живот. Отдавна кулинарната  ръкописна книга не ми служи, но всяка рецепта остана като една малка история от моята голяма лична история.

*****

-Ха-ха, вярно е Иве. В моята тетрадка съм записала „Бърз тутманик от Росито“.

*****

Е, време е да разкажа и самата рецепта за тутманика, който се роди за публикуване от вкусната раздумка между две засукани и скопосани млади баби или както аз искам да си го помня „Тутманикът на Боби“. Историята му вече е разказана 🙂

Продуктите:

4  яйца размер L

1 cup   кисело млако

2 cups   бяло брашно (може и спелта)

1 1/2 cups   натрошено сирене

1/2 cup   зехтин

1 tsp  сода бикарбонат

Приготвянето стъпка по стъпка:

  1. Разбивам яйцата до хомогенност и  прибавям киселото мляко с разтворената в него сода. sn-1-text
  2. Добавям сиренето и разбърквам добре collage-2-text
  3. Следват зехтина и брашното и пак размесвам до хомогенност с телената бъркалкаcollage-3-text
  4. Добре обърканото тесто разстилам върху омаслена хартия за печене в тавичка с размери 13 х 9 инча или 33 х 23 см. Тутманикът се пече в предварително загрята  до фурна до 375 градуса по Фаренхайт / 190 градуса по Целзий. Времето за печене е 35 минути.collage-4-text
  5.  Намазвам изпеченият тутманик с парченце краве масло.sn-5-text Предупреждение!  Нарежи го и му дай поне 5 минути време да поизстине, че на горещо няма да усетиш  нежния вкус и пухкавостта на тутманика от Боби 🙂                         sn-6-text

Актуализация в резултат на експеримент с рецептата: Бялото брашно замених със спелта в същото количество. Получи се много добър вкус с по-пухкав и бухнал вид . Според мен, със спелта тутманикът е по-вкусен.

Ние, Ива и Боби (Бонка Гагашева) ти пожелаваме :

Добър Апетит ! И да ти е вкусно в Живота!

Кафе на джезве

Просто записани мисли…

 

Мрачна октомврийска утрин… Обичам я!…

Дъжд!…Обичам го!…

Дакелът ми Луси – не!

Бърза да се върне в къщи след кратка сутрешна разходка.

Кафе на джезве!…

Мирис на онова време,

когато домашни кафе машини нямаше!

Уютно време! Човешко и … любовно!

Дъжд и … кафе на джезве!

Вкус на онова време!…

Посядам със себе си!…

Горещо е!

Кафето … на джезве!

 

Ива,  13.октомври.2016

 

Сладкиш с пресни сини сливи

Следва рецепта, която приготвям вече 4-ти сливов сезон. Споделям я, защото е вкусна и не изисква специални кулинарни умения. Селекцията е от интернет, но рецептата от там ми послужи като база за експерименти. Заменила съм основните съставки – бяла захар и пшенично брашно с по-щядящите здравето – трастикова захар демерара и брашно спелта. Въпреки това не препоръчвам този сладкиш на хора, които провеждат лечебно хранене, защото съдържа яйца, мляко и масло. Спелта и демерара не са критерий за здравословност на десерта.

След като съм изпитала ползите от гладолечението и простата храна защо приготвям и дори споделям с теб такива рецепти? Отговорът е кратък – не съм почитател на крайностите дори когато касаят здравето. Защото всяка крайност е не-здраве! За крайностите – в друга статия ще си поговорим.

И така, два-три сливови десерта на сезон едва ли ще причинят фатална болест, но ако хапваме подобни сладости всеки ден – веротността е голяма.

И така :

Продукти:

3/4 cup  (чаена чаша) сурова трастикова захар демерара

1 cup (чаена чаша) брашно спелта

1/3 cup (чаена чаша) прясно мляко

2  големи (large) яйца

7 супени лъжици меко краве масло

1/2 чаена лъжица бакпулвер

ванилия

12-13 пресни сини сливи

за карамела – 4 – 5 супени лъжици захар демерара;  1 чаена лъжица вода

Приготвяне:

  1. В неголяма тава (кръгла или правоъгълна) се разстила захарта за карамелизиране и се поръсва с водата. Поставя се във фурната на 180 градуса C  (350 F )и се запича до леко разтапяне и потъмняване. Карамелизирането на демерара няма поведението на кристалната бяла захар. Не се превръща е течна маса.step-1-1-text
  2. Захарта и яйцата се разбиват с миксер до кремообразен пухкав вид.step-2-1-text
  3. Добавя се маслото и отново се разбива до гладка хомогенностstep-3-1-text

4. Брашното се обърква с бакпулвера и като се редуват с млякото се добавят на порцийки  към маслената смес. Бъркането не спира. Прибавя  се и ванилията.step-4-1-text

5. Сливите се нарязват на половинки и се подреждат захлупени към карамелизираната захар на дъното на тавата. Върху тях се разстила тестото и се поставя в студена фурна. Пече се около 35 минути на 190 градуса C ( 375 F ). За готовност се тества с клечка за зъби – пробожда се сладкишът  докато клечката достигне тавата и се изважда – сухата клечка означава, че десертът е опечен.step-5-1-text

6. Изпеченият сладкиш се отлепя с нож от стените на тавата, обръща се върху голяма тортена чиния или кутия и… тук се казва

Добър Апетит

или

Да ти е сладко!

step-6-1-text

.

Сладостно

sladostno textЧесто вдигам глава…
Към небето…
Плъзвам поглед по някой бор висок.
Най-сладостно е –
до върха му чак да стигна!…
И там да остана!
Докоснал небето…
И да потъна!
И да политна без да усетя!
И без да го искам!…
И няма ме,
и тук съм!..
Ееех, колко много го искам…

 

Август 2016

Тишина за Двама

Любовната връзка се храни от времето посветено един на друг, от откритите разговори и от мълчанието заедно. Толкова много неща могат да се изкажат, когато двама останат в тишина, когато се отдадат на бездумието и безумието. Да, безумието! Защото умът също мълчи! Говори и действа само сърцето.

Силно е! Свързващо, успокояващо, преосмислящо, опознавателно, романтично…

… Нещо като медитация за двама.

Опитай!

Ето какво може да се случи:

Сядаме един срещу друг – на земята, както ни е удобно. Важно е – да се гледаме в очите, не обезателно през цялото време. Пред нас – по чаша вино. Горят ароматни свещи. Тиха релакситраща музика. Умът е спокоен и не ме залива с думи. Затова пък тишината говори. Тръпка минава като нежна вълна по цялото ми тяло.

Започва нашето време на тишина, заедно !…

Ти мълчиш и гледаш – ту мен, ту встрани. И аз така. Когато очите ти питат, аз ти отговарям с поглед, дискретно и едва доловим спонтанен жест. Докосвам с върха на пръстите си твоята полусвита длан. Тя трепва леко, ратваря се и се изплъзва из под моята…Да хване чашата, да я подържи с две ръце пред устата и да отпие. Бавен знак за наздравица. Последвам те. Не докосваме чашите, няма стъклен звън. Почти не мислим, само усещаме. И двамата задържаме глъдката в уста, сякаш сме се наговорили така да задържим времето. Притваряме очи, отпускаме леко глави назад… едновременно, а нямаме сценарий. Вдишвам  дълбоко и оставам така известно време… със затворени очи. Не знам колко дълго е било, но ги отварям стреснато и погледът ми търси теб. Откривам те, все така срещу мен. Седиш с приведена глава, обгърнал здраво с две ръце чашата, а тя е на земята пред теб и не се нуждае от твоето вкопчване. Повдигаш глава и погледите ни се прегръщат. Краищата на устните ни са повдигнати нагоре, очите – грейнали слънца. Сваляш ръце от чашата и плахо с разтворени длани ги проплъзваш към мен. Подавам ти моите с охота. Толкова дълго съм чакала този момент! И ти ли? Защо не тръгна към мен до сега? Вървял си! Не съм го усетила!.. Бавно отдръпнах сгорещените си длани. Погледът ти е някъде наоколо край мен. Не го търся. Избягах навън при листата на дърветата. Те палуват с вятъра и слънцето. Заиграх се с тях….

Връщам се отново.  Не срещам очите ти. Те пак са се гмурнали в чашата. Търся ги там, чакам ги да изплуват…

И ето ги – уверени, ведри, усмихнати, говорещи – „ЕЛА“. Ръцете им помагат – повдигнати и по-широко отворени очакват… мен. Положих глава в скута ти…Пелена от любов стопли душата ми и разби твърдините в тяло.

Сила и слабост! Прошка и смирение! Благодат и благодарност! В едно!

Толкова малко време, без думи, а толкова много си казахме и дадохме!

****

Разбира се, ако решиш да опиташ „тишина за двама“ с любимия човек,  действията и усещанията ви няма да повторят описаните тук. Преживяването си струва, особено ако връзката е влязла в някаква монотонност или се е превърнала в рутина. „Тишината за двама“ може да събуди тръпката и да помогне да преосмислиш значението на партньора в твоя живот или просто едно романтично преживяване.

Искам да предупредя, че може да се случи ти или другия да не понесете тази ситуация. Някой да се почувства некомфортно,  да не може да погледне другия или да остане по-дълго очи в очи, да не изпита желание за докосване.

Хубаво би било, ако първият разговор след „тишината“ е за това как сте се чувствали, какво сте изпитали, как сте разбрали действията на другия, кои са били най-силните ви моменти и защо. Открито до болка и радост!

Пожелавам ти неповторимо изживяване!

mult-pict_narod_ru24

 

Катастрофа с непочтеността

О, колко ще се радвам да ми кажеш, че не знаеш какво е това непочтеност?

За жалост тя често нахлува в пътищата ни. Човешко е да се сблъскаме, но е много вредно да катастрофираме с нея и да се превърнем в жертви 🙂  Поизтупай се и продължавай!

Но, не! Обикновено, непочтеността към нас преживяваме като обида, незачитане, непризнание, обвинение. Да? Заблуда е, че е нормално тя да е причина за страдание.

Непочтеността не може да ни отнеме нищо – опит, знания, умения, енергия, талант. Никой не може да ни причини каквото и да било, ако не допуснем това в мислите си. Те са на входа на нашите преживявания и те ги създават или не.

Добродетелният няма енергия да твори непочтеност 🙂

Непочтеността се ражда от негативни мисли и егоцентрични амбиции, и трови онзи, който я сътворява. Най-доброто, което можем да направим за него (и за себе си) е да му помогнем,  да се отърве от страстта си към непочтеност. Често това е доста трудно, но не е причина да не опитаме – нежно и с любов! Да, с любов, въпреки! Защото авторът на непочтеност има силна нужда точно от това – много, много любов!

 

 

Киноа с цвекло и други разни

Я виж ти, какво полезно нещо, че и вкусно даже! 🙂

Отслабвам с Ива

Това е идея за много полезна вкусотийка. Може да се хапва на вечеря или обяд, истинска храна, която чисти тялото и внася сила и живот. Казвам идея, а не рецепта, защото няма точни количества на съставките, а продуктите могат да се заменят според предпочитанията и наличностите в кухнята ти 🙂 Ти си творец на своята рецепта!

beet+quinoa text

Ето как  направих тази вкусотийка:

  1. Пасирах едно авокадо, добавих прясно изцеден лимонов сок, хималайска сол, смлени семки от папая, куркума.
  2. В блендера нарязах едно малко цвекло, 3 пръчки селари, 1 морков, няколко скилидки чесън и много силантро, защото го обожавам 🙂
  3. Сместа от блендера добавих към пасираното овкусено авокадо. Разбърках до хомогенност.
  4. Добавих още – сурови тиквени семки и чия. Обърках отново и…

Вече е в чинийката с добавка на домати за украса и разядка 🙂 Някой ще я нарекат салат, но тази семпла вкусотойка е основно блюдо и глези тялото ни с куп…

View original post 31 more words

За какво сме гладни?

Дали за хляб или за зрелища?

Въпреки „Кулинарни забежки„, „Журналът на Ива“ няма претенциите да е и кулинарен сайт, но за моя радост и огорчение най-четената публикация всеки ден  през последните няколко месеца е „Как да си опечем питка„. През 2015 година описах тази успешна рецепта, до която стигнах чрез промени и експерименти върху други рецепти. Даже за миг не ми е хрумвало, че питката ще е предпочетена сред толкова душевна храна в журнала 🙂 Не бях изненадана от множеството посетители по Коледа и заговезни, но да продължава питката да води класацията всеки ден през април и май  – това си е вече повод за усмивка и кулинарна гордост 🙂

Какво пък, ако яденето на питка радва червата, то месенето може да храни и радва душата. Сетих се за няколко женски срещи „Хляб и душевност“, в които  чрез хляба срещахме себе си и преоткривахме другите. Сърцето се отвори, заговори…докато не спъпахме на улицата. А там – зрелище – нашето си за пред нас и трябва да сме в час.

bread 2 text

От доста време се опитвам да разгадая тази улична магия, която не допуска да бъдеш отворен…по хастар. Няма такава магия, по скоро има орисия  – да те е страх от улицата, защото тя била място за лустросани, другите ставали за смях. Дали?…

А лустрото се поощрява и го наричат „добро възпитание“. Каква борба за този приз!  А под него – плачещи души!

Да ти е сладък хлябът!

bread 1 text

Снимката е от една женска среща „Хляб и душевност“. С филия черен хляб, поръсена с пипер и олио усетихме отново вкуса на детството си, докато слушахме :

„Детство мое реално и вълшебно,

детство мое така си ми потребно,

пак с пипер да поръся филия

от хлаба чер!“

А най-четенета питка си струва да се опита! 🙂

 

Път през Времето Разделно

Не присъстваш тялом в живота ми вече няколко години и усещах…отдалеченост. Не вярвах, че се случва. Сякаш бавно ставаме си непознати. Дали? Времето не спира и ни развива – мъдреем, силнеем, отстъпваме, атакуваме. Живеем!

Някога знаех какво те радва и какво те натъжава. Сега твоите радости и сълзи идват по-издълбоко и се простират по-нашироко. По кой път вървиш днес, също не знам и не е нужно. Но знам, че е твоят, а изборите ти, надминаха мечтите ми за теб!

И се обичаме, даже някак още по-осъзнали връзката си един с друг. И очи вече имаме да видим местата си в отминалото време. А то единствено за добро било е – за учене, обичане и растеж.

Срещаме се отново и … сякаш го е нямало времето разделно. Познати жестове, речта – пак е твоята, очите все тъй говорещите, сърцето силно любящо, ръцете топло прегръщащи… Ние не сме същите, но връзката по-могъща е –  дава криле и сила за полет – на всеки по пътя му във висините общи. Там, където пак се срещат и разделят тела и души. Живеем!

Ама как да започна – какво да разкажа, за какво да те питам. Искам всичко за теб да знам – какви са грижите ти,  как си падал, колко ти е струвало да се изправиш, лесно ли си политал. Дали все още те вълнува това, което и мен? … Я, по-добре да замълчим. Тишината често  по-плодовита е и лековита…

И, сега разбирам, защо избра по-малкото говорене в туй време разделно. Как ми се искаше да бъбрим често за това-онова. Другите така го правят, защото по-скъпи са един на друг…Дали, с говорене по-близко бих те чувствала?…Сякаш между нас няма океани, делници изпълнени и празници изпразнени… Дали?

Ето колко много изписах, а то е толкоз кратко за казване и просто за  разбиране!

За свързаността на душите няма значение колко са отдалечени телата и колко често бъбрят устата. Другото е важно! В моя случай!…

По-лесна рецепта за козунак

Няколко поредни години правих козунаци по класическа рецепта – цял ден стаята се отоплява (дори и да е топло навън), аз омазана в тесто и мазнина, но заредена с мерак, любов и трепет да зърна крайния резултат. Да, но разнообразието държи живи любовта и мерака. И ето – дойде времето за нещо ново, за експеримент – козунаци в машина за хляб. Естествено, „стъпих“ на чуждия опит – Таня. Тя живее  край Сиатъл, но не я познавам лично. Моя приятелка ми похвали нейните „Рецепти прелитащи през океана“ така „няма нещо, което да съм готвила от там и да не ми стане“ :))

Е, и на мен така – козунакът в машина ми стана от първия път (Великден, 2015). Ама аз съм чешит и не повтарям чуждия опит 1:1. Все си добавям по няколко щипки „експеримент“ и няколко лъжици „Ива опит“ – на риск 🙂

И така – ето я стъпка по стъпка по-лесната и сигурна рецепта за козунак:

Продуктите:

2 яйца + 1 белтък (жълтъкът остава за намазване преди печене)
около 1 cup прясно мляко
¼ cup  разтопено масло
1 cup захар демерера – (това е захарта, която аз използвам в кухнята си, но може и с бяла захар)
1/2 ч.л. сол
4 1/2 cup пресято бяло брашно
1 с.л. суха мая
настъргана кора от един лимон, ванилия

за плънката : орехи, конфитюр, стафиди, сушени смокини.

Важно е да се спазват мерките и да се използват мерителни прибори – cup, teaspoon, Tablespoon и техните производни. Това се налага, поради използването на машина в процеса на месене и втасване.

Приготвяне:

Предварителна подготовка на продуктите:

Необходимо е всички продукти да са с еднаква, стайна температура. Как затоплям продуктите, които се съхраняват в хладилник? Яйцата оставям да престоят около 30 мин в съд с гореща, но не вряла вода (температурата да е поносима за потопяне на пръст от ръката). Млякото затоплям на водна баня. По същия начин разтопявам маслото, като внимавам за температурата им.sn.2 text

Не съм почитател на микровълновата фурна и затова не прибягвам до това „удобство“.

Стъпките в картинки и текст:

  1. В мерителен съд поставям яйцата и захарта и разбърквам с миксер докато се разтвори захарта. sn.1 text

sn.3 text

2. Добавям маслото и разбърквам до хомогенност. sn.4 text3. Доливам млякото – до 2 1/2 cups обем на всички продукти. sn.5 text4. Прибавам настърганата лимонова кора и ванилията. sn.6 text5. Докато пресявам брашното оставям течната смест в купа с топла вода и разбъркавам периодично. sn.7 textТака я запазвам топла и хомогенна. Важно е да се знае, че захар демерера е по-трудно разтворима. Въпреки честото разбъркване, на дъното на съда остава неразтворена част, дори към момента на изливане в машината. Това не променя вкуса и вида на козунаците.

6. Непосредствено преди поставяне в машината отново разбърквам сместта. Маслото се отделя на повърхността като гъста пяна , но и това не е проблем 🙂 Нужно е сместта да се обере хубаво от мерителната купа и да се изсипе всичко в машината.sn.8 text7. Важно за прибавянето на солта – тъй като директният й контакт с маята влияе неблагоприятно на процеса втасване, тя се размесва с част от брашното. В нашия случай – прибавям солта към първия cup брашно, който добавям в машината върху течната смес. sn.9 text8. Брашното се изсипва разпръснато по цялата течна повърхност, без да се разбърква и без да се скупчва в средата или в краищата. Върху първия cup брашно (осоленото) изсипвам по същия начин следващите 3 1/2 cups. Внимателно в средата правя недълбоко „кладенче“, в което изсипвам маята.sn.10 text

9. Сега е ред и на машината за хляб да си свърши работата 🙂 Програмата е тесто (dough), времетраенето 1 час и 30 мин.sn.11 text10. Когато машинката приключи зададената й работа,  оставям тестото в нея около 30 мин., без да отварям капака.sn.12 text11. Поставям тестото върху намаслена повърхност, поръсвам го леко с пресято брашно и премесвам кратко време. sn.13 text12. Връщам го в съда и оставям на топло място в стаята за довтасване в продължение на 30-40 мин. sn.14 text edited

13.Творческият момент – оформям козунаците (обикновено от тази доза излизат 2 неголеми козунака). Рзделям тестото, разточвам, поставям плънка, сплитам.sn.15 text

14. И пропуснах да снимам как е нагизден козунакът точно преди печенето – намазан с жълтък, поръсен със захар демерера и разкрасен с белени разполовени бадеми, престояли 2 дни в хладилник, накиснати в вода (за по-лесно белене).

15. Отново втасване на козунаците до удвояване на обема им.

16. И дойде ред за печене – козунаците се пекат на 180 целзиеви градуса (350 F) без предварително загряване на фурната в продължение на 30-40 мин. После …. не сварих да ги снимам цели 🙂sn.16 text

Вкусен козунак се прави с мерак, търпение, любов и чисти мисли. 

Козунакът изваян от ръка – носи душа. Магичен е!

Добър Апетит!

Американските истории с мартеници продължават

Защото и аз продължавам, почти целогодишно, да си преплитам бяла и червеничка преждица. Може би съм орисана да нямам „правене на нищо“ и в най-бездействените моменти. Дори, когато пътувам, ръцете ми плетат (мартеници, дрешки) или пишат. Навик, който ми носи  наслада и удоволствие. 🙂

В първата част на американските истории с мартеници имаше една недоразказана, за да не наруша момента на изненада 🙂 А тя, изненадата беше от  американка за българки. Диригентката и създателка на хор „Български гласове в Сиатъл“поръча мартеници за всичките 30 (тогава) хористки. Мило, нали?

През 2016 година предложих една нетрадиционна мартеница-декорация – венец за врата или стена, който изработвам само по поръчка. И поръчката за него, заедно с няколко мартеници дойде от американец. „Имам колега от България, който всяка година ни подарява мартеници, а на Великден ядем козунаци. Опитвал съм даже българска ракия. Учи ме малко и на български език. Тази година около първи март той ще празнува  10 години откакто работи в компанията  (аз работя там доста по-малко). Реших, че венецът и мартениците ще бъдат най-хубавия подарък, който мога да му направя.“

photocat 4-1

„Когато си се влюбил в българка,  посетил си България и си научил някой традиции, искаш да изненадаш любимата си….А мусака и баница мога да ям всеки ден!“ С тази бележка беше придружена една  покупка от  Масачузетс.

„Това, нали са мартеници за българската Баба Марта и румънската Мартисор? Имам приятелка румънка и искам да й направя подарък-изненада.“

Е, Баба Марта може и да е уникална за България, но мартеницата – съвсем не е! 🙂

„Ива, аз съм българка, но моят съпруг е американец и цялото му семейство харесва нашата традиция. Всички носят мартеници с удоволствие .“

А, аз с удоволствие продължавам да плета на пръсти  мартеници и да създавам нови модели за следващата Баба Марта! 🙂

 

По маските ще се познаем

Едва ли някой може да каже, че живее живота си без маски.

Маската е другото ни лице – онова, което надяваме, когато искаме да поукрасим или да скрием това, което сме или не сме. Но, като всяко нещо в живота и маската не е еднозначна. Тя може да е затвор, но може и да е полезна – да ни пази и защитава, но … зависи!

Макар да не е българска, традицията Хелоуин все по-удобно се настанява у нас и е  добър повод  да се запитаме – що за маска съм аз? Че не е случаен този празник и  леко шантавото му празнуване – е ясно. Че има смисъл и има какво да ни даде –  е другото ясно нещо.

А пък той Животът не търпи маски. Рано или късно, насила ги съблича от нас.

А какъв маскарад без маски се получава тогава! …

Просто повод да се опитаме, да се погледнем, вгледаме и огледаме …

Просто лека провокацийка … за добро 🙂

Не е лесно! Знам! Но и друго знам – не е невъзможно, ако се осмилим…

Е, време е за украса, забавление и Хелоуин! 🙂

По маските ще се познаем! 🙂

Семейното духче

Есенно време!

Прибрано, сгушено!

По-тихо и безлюдно!

Умърлушено!

Но шарено и щуро!

Тиквено и маскарадно!

Отвън – хлад настава,

а вътре, във душата и

студът на огън става.

Ива,

октомври 2015,

последна редакция – октомври 2017

Прегрешение с конфитюрче от сини сливи

Каква нездравословна сладост забърках отново! 🙂 И то въпреки, че знам – в конфитюрчето  няма и следа от хранителната стойност на сливите и не е нищо друго освен някакъв захарен концентрат с аромат на сини сливи. Е, и да не кажеш, че не съм предупредила. 😉

От година насам почти не използвам бяла захар. Във всички мои изпитани рецепти я заместих с „демерера“, дори и в козунака. Всичко се получава много добре. Ще опитам и малка доза конфитюр с тази захар, но първо традиционния и сигурен. След лошото, което казах следват и добри, успокоителни думи за злто наречено „конфитюрче“ – сливките и бурканчетата сме си ги измили ние, приготвили сме го със собствените си ръчички, мерак и любов, а рецептичката не съдържа нищо друго освен плод (в моя случай от домашното дърво) и захар (о-ле-ле) 😦

И още нещо умиротворяващо борбата със себе си – не се глезим всеки ден с конфитюрчета, нали. Само по празници и тук-там без празници забърквам ролце – хем красиво (като от магазин), хем домашно, хем със захар демерера, хем е сладко, хем и леко. Е, все намирам причини да не се виня за сладките прегрешения :))))

И ето как от сливките става конфитюрче. Или както казва моя зет „Yesterday – plums, today – jam!“ 🙂

Измивам хубаво (всяко плодче отделно) здрави и меки (но не съвсем) сини сливки – количество – колкото толкова

text 1

Избирам си мерителен съд – каквато и да е купичка, може и чаша (по-голяма) . Няма значение колко е голямо и от какъв материал е направена 🙂

Почиствам всеки плод от костилката и разрязвам всяка половинка на 3-4 части ( в зависимост от едрината на сливките)

Пълня нарязаните плодчета в мерителния съд ( да е с връх)

text 2

Изсипвам нарязаните сливи в метална тава. На два мерителни съда с плод, съответства един непрепълнен мерителен съд със захар, която също изсипвам в тавата. Моята тава събира 2 такива дози или 4:2 мерителни съдчета плод/захар.

text 3

text 4

text 5

Разбърквам нежно с ръце сместта и оставям в хладилника да престои 1 нощ (и повече да е – е добре). Внимание – тавата не трябва да е пълна повече от 2/3.

text 6

На следващия ден сливите плуват в захарен сироп.

text 7

Разбърквам добре с дървена лъжица и поставям сместта  да се пече във фурна на 180-200 целзиеви градуса (375 по Фаренхайт). В моя случай (количество  – 4:2 плод/захар) отнема около 3 часа за печене. Разбърква се не много често, но е необходимо за по-добър вкус.

Тест за край на печенето: От лъжицата, с която разбърквам, капвам върху малка чинийка и след 20 секунди накланям почти вертикално. Конфитюрът е готов, когато капката почти не се стича.

text 8

Още един тест ( аз използвам и двата ) – Когато прокарам лъжицата през конфитюра – трябва да остава кратка следа. Трудно ми беше да я уловя в кадър 🙂 Ако следата остава видима за по-дълго време – това е знак, че изстиналата сладост ще е доста гъстичка.

text 9

Веднага след изпичането, изсипвам готовия конфитюр в чисти и сухи буркани, които затварям добре.

text 10

text 11

И това е всичко!

text 12

Ако решиш да опиташ рецептата – наслаждавай се на всяко действие и се радвай на резултата!

Следващата доза  направих със захар демерера. Скоро ще споделя детайлите.

Пролетното почистване като медитация

Ама, хич не е смешно. Възможно е! Е, не мисля, че щом при мен се получава ще се случи и на всеки, който опита.

Обичам полъха на пролет. Дава знак за събуждане, за изтупване, за размърдване, за пренареждане – сякаш започвам живота отначало и случвам поредното си раждане в него.

Харесва ми да разхвърлям дома си. Да освободя всеки затулен ъгъл, за да му дам светлина и свежест. Дали има затъмнени ъгълчета в душата ми, които чакат да се сетя за тях?

Да бръкна във всеки шкаф – правя го с някакво особено детско любопитство на откривател. 🙂 И дори на местата, където ежедневно влизам, пак откривам нещичко забравено, че е там, че го има. Уж всеки ден душата и тяло живеят в едно, пък като вляза вътре и току узная, че някое от тях прашасало е от забрава. И съживявам го…

Изтупвам де що скрито има,

срещам го сякаш отново и решавам.

Ненужното – подарявам!

Да служи на друг!

При мен вече било е

и работа повече няма.

Негодното – умряло е то,

погребвам го –  в буклука,

но с благодарност – за вярност и поука.

Това, че за кратко мисълта ми стана напевна, не омаловажава сериозността на пролетното почистване като форма на медитация. 🙂

И така – тя се получава, защото си върша работата сама и в тишина. Не, защото не обичам да споделям разни дейности с други, а защото само аз мога да реша съдбата на моите прибрани и прашни потайности. Както и не дръзвам да почиствам пролетно кътчетата на друг – защото там няма нищо мое; нищо, което да познавам и нищо, с което да разполагам.

Удовлетворение и облекчение! Започваме отново играта живот – освежени, преоткрити, освободени от ненужното, заредени за предстоящото. Ние – душа, тяло и дом!

Пролетното почистване – на пръв поглед рутинно и не особено желано действие, но и чрез него мога да остана насаме със себе си, да вляза в себе си и да посвърша малко „работа“ там!… Ако решиш да опиташ, има две необходими и важни условия – да подходиш с желание и да виждаш аналогиите между вътре и вън.

А цветята – ех, какъв дар от природата! Толкова страдам, когато видя живо цвете, понякога и в красива саксия, оставено до контейнера за боклук – често се случва тук. Иска ми се да приютя всички… Преди няколко дни, късно вечерта, видях подхвърлена на шосето изкоренена, голяма, цъфнала азалия!…

А това е моята азалия – подарена ми за деня на майката преди 4 години. Обикновено започва да цъфти в края на април и около 10 май, когато е празникът, тя е отрупана с най-богат цвят. Тази година зимата беше толкова мека, че цъфтежът й започна в средата на март.

Азалията март 2015Листата на здравеца са все още бебета, но корените му вече са родили цвят. Вероятно за Георгьовден вече ще е прецъфтял. :)))

Здравецът цъфти през март 2015 Когато остана насаме с цветята, всички други мисли се стопяват – остава възторгът, радостта, единството…

Оставам със себе си и влизам в себе си – чрез тях – цветята !…

Надигам се!

Надигам се!
От покоя бял и леден!
В-дишвам!
Полъх свеж
и топлина в едно със хлад
усещам!
Надигам се!
Бавно.
Протягам се!
Бавно.
И дишам, и душа.
И бавно, и не толкоз!
Екстаз!…

А беше мраз,
тихо, бяло, прибрано..
Там дълбоко в черупката
свряно.
Да нарежда и извежда
чувства, преживяно, премълчано…
В мъдрина да ги превърне
преди слънцето да зърне.
И да покълне сякаш пак –
отмита,
цветна,
игрива,
закачлива,
обичлива,
пряма,
и безсрамно гола…
Защото душа е!
Жива!
И в Пролет прелива!

Март 2015, Ива

Мартеници с американски истории и една недоразказана

Когато преди няколко години реших да сложа на онлайн пазара моите изплетени на пръсти мартеници, не подозирах, че клиентите ми ще са предимно американци.

Поръчките не идват по обичайния мълчалив начин –  избираш, плащаш, получаваш и толкова. Много често, диалогът ми с клиентите чрез формата за контакт в сайта надхвърля 10 съобщения. Те искат да питат или да си кажат – от къде познават мартеницата, защо или за кого купуват.

***

Моят съквартирант е българин и от него знам за вашата традиция „Баба Марта“. Сега искам да купя мартеници за моето семейството. Да им разкажа за мартеницата и да им подаря, защото е за здраве и късмет.“

***

„Годеникът ми е българин. Исках да го изненадам с подарък мартеница, направена от мен, но няма да мога. Надявам се до следващата година да имам повече време да практикувам и да направя мартеници за него, семейството си и приятелите. Този български празник е толкова красив и забавен.“

***

„Преди няколко години с приятели бяхме на екскурзия в Турция, Гърция и България. От София си купихме мартеници и запомних тяхната забавна история. Още пазим мартениците, но сега искам да направя подарък изненада за приятелите, с които бяхме на тази екскурзия и да им изпратя мартеници. А ти от къде си?

…Надявах се да си българка, но не бях сигурна. Каква прекрасна страна е България!!! Когато влязох в храма „Св.Александър Невски“ разбрах, че тази държава ще остане завинаги в мен!!!“

И получих снимки от Пловдив и София, направени от Ан.

***

„Прадядото на моята внучка Брук е българин. Тя сега прави училищен проект за България и искаме да покажем мартеница. Поръчахме престилка от София, но за съжаление няма да пристигне навреме. Ние намерихме  за Брук дрехи, близки до българския фолклорен костюм и тя ще ги облече. Ще изпечем и традиционния български ябълков сладкиш за 50 деца. Леля й, майка й и аз сме толкова въодушевени, колкото и Брук. Не знаем български език, но искаме да знаем за България.“

Брук и нейния проект за България
Брук и нейният проект за България

Тази история ми беше разказана, след като изпратих поръчката, но когато я прочетох, без колебание за Виржиния тръгна нов пакет с мартеници – непоръчани, но заредени от мен с много любов и приятни емоции, с  усещане за родственост.

***

И…… недоразказаната история. Всъщност, ще я разкажа след няколко дни, за да не наруша изненадата. Изненада, която американец подготвя за група българи. Спирам до тук, защото има вероятност някой от тях да надникне в журнала. Кой и за кого – предстои да прочетеш. (Вече е разказана в следващата статия – продължение на тези истории.)

По детски се вълнувам, че американци от двайсетина щати (към толкова съм изпращала) ще се окичват на 1 март с червено-бели гривнички, излезли от моите ръце, а за тях това ще е България.

Честита Баба Марта!

Как да си опечем питка с мая – стъпка по стъпка

Това вкусно, хлебно чудо е голяма наслада за сетивата, но препоръчвам да се хапва само на празник, че това бяло брашенце, не е много на добре 😉

Хайде да започваме, че хубавата питка иска да й отделим повече време, да я глезим в топла стая и да я месим с любов и в тишина. Месенето на хляб е чудесна възможност за медитация, но ще я разкажа в отделна статия. Нашите баби и прабаби точно това са правили докато са месили, въпреки че не са знаели какво е туй нещо „медитация“. Но сега да се концентрираме върху питката.

Продукти:

1 с л  суха мая

1 с л  сурова захар демерера (това е захарта, която използвам, но може и с обикновена бяла захар)

1/4 ч ч  топла вода  (Чашата е с мярка 250 мл. Ако използваш мярката cup това е точно 1/4 cup и всичко, което в рецептите ми е ч.ч всъщност е cup)

около 6 ч ч брашно

1 ч ч  прясно мляко

2   яйца  (едното е за намазване на питката преди печене)

2 с л   зехтин или олио

1/2 ч ч   кисело мляко

1/2 ч л  сода бикарбонат

1 равна супена лъжица хималайска сол (това е солта, която използвам, но може и обикновена готварска сол)

Важно! Всички продукти трябва да са със стайна температура. Стопли ги преди да ги вложиш в питката. За тази дейност аз не използвам микровълновата фурна. Яйцата поставям в купа с топла вода за около 1 час. По същия начин стоплям и двата вида мляко. Докато престояват в купичките с гореща вода, проверявам температурата като първо разбърквам млякото, а после потапям върха на кутрето си – трябва да усещам топлина близка до тази на тялото.

Стъпка 1: Маята размесвам със захарта, добавям 1/4 ч ч (cup) топла вода и оставям да шупне.

 step 1Стъпка 2: Добавям 1/2 ч ч  брашно, разбърквам по-енергично с дървена плоска лъжица, докато се получи хомогенна гладка смес и оставям да втаса. Пресявам 7 ч ч (cups) брашно (повечко от необходимото).

step 2Стъпка 3: Размесвам до хомогенност прясното мляко и яйцето и ги добавам към втасала смес.

 step 3Стъпка 4: Добявям зехтина.

step 4Стъпка 5: Прибавям 1 ч ч брашно, размесено със солта. Обърквам съставките с телена бъркалка до хомогенност. Разбърквам киселото мляко със содата и също ги добавям към сместа.

 step 5Стъпка 6: Омесвам тестото за питката и отново го оставям на топло да втасва.

 step 6Стъпка 7: Оформяне на питката. До сега съм я завършвала по два начина – топки и охлювчета със сирене.

Питка „топки“: Премесвам втасалото тесто и го разделям на две, всяка половина пак на две, четвъртините и тях на две, осминките – също. Получавам 16 парчета, които замесвам като топчета и ги подреждам в кръгла тава с диаметър 25 см (10 инча). Оставям питката да втасва докато изпълни хубаво тавата. Разбивам 1 яйце (напомням – да не е студено) с една супена лъжица топличка вода (не гореща, защото ще пресече яйцето), намазвам питката и я поръсвам със суров сусам. Пече се на 180 C (375 F) в продължение на 1 час. Когато отгоре е добре запечена до бледо кафяво, я покривам с домакинско алуминиево фолио.

step 7-1Питка „охлювчета със сирене“: Разделям втасалото тесто на две части и ги разточвам. Намазвам обилно с размекнато краве масло и поръсвам с натрошено сирене. Покривам с втория лист като притискам в края по цялата обиколка. Отново намазвам с маслото, поръсвам със сирене и увивам на руло. Рулото усуквам и леко изтеглям встрани. Двете ръце усукват в срещуположни посоки и едновременно с това изтеглят. Рулото се стреми да се върне, но не му разрешавам като го задържам в покой и в положението до което искам да остане. След като съм се убедила, че не „шава“, бавно го освобождавам от ръцете си. Режа го напречно на охлювчета с ширина около 1,5 см (половин инч).

 step 7-2-1Подреждам ги в кръглата тава (както се вижда на снимката) – в средата, едно върху друго, слагам двете крайни парчета. Първото охлювче е легнало хоризонтално изцяло върху тавата, а всяко следващо поставям „на възглавница“ върху предходното. Подредената питка минава по същата процедура като питката „топки“ – втасва, мажа с яйце, пека по същия начин. Използвам пергаментова хартия за печене, защото улеснява изваждането на питката от тавата.

photocat step 7-2-2 photocat step 7-3-2Хубавата питка изисква търпение, топлина, концентрация на вниманието върху нея и много любов към хората, с които ще я споделиш.

Да ти е сладко! 🙂

Как се правят меденките, които не омръзват?

Повече от 30 години знам тази рецепта и я правя  за коледните и новогодишни празници. В състава на меденките са включени доста нездравословни  продукти – бяло брашно, мазнина, яйца, шоколад и затова не препоръчвам да ги консумираш всяка седмица. 🙂 Но ако в твоето меню, през по-голямата част от годината, преобладава здравословната и живителна храна, и те със сигурност няма да те отровят, нито ще те разболеят. В такива моменти обикновено си припомням, че няма вредни храни, има вредни дози. 🙂

Тази година експериментирах и замених изцяло бялата захар със сурова демерера захар. Прибавих от нея същите количества както бялата захар не само в меденките, но също в баклавата и тиквеника. Вкусовете не се промениха, така че смело замествай и елиминираш един „вредител“. Ако не ти се намира от тази захар, използвай традиционната бяла, но и в двата случая умната с дозите. 😉

И сега и да ти кажа защо меденките не омръзват ?

Ами, първо защото са крехки и вкусни и второ – как може да втръсне десерт, който се прави веднъж в годината? 🙂 Затова пък  приготвянето, украсяването и хапването на меденките е част от нашата коледна, семейна традиция и този  ритуал вече е забавление и за следващото ни поколение – моите внучки.

Време е за същинската част:

Продукти:

3 ч ч   брашно

3 големи яйца

1 ч ч   захар демерера

3/4 ч ч   олио (зехтин)

3 пълни (преливащи) супени лъжици мед

1 ч л   сода бикарбонат + 2 с л   кисело мляко за „гасене“ на содата

2 с л   канела

шоколадов чипс за разтапяне (шоколад)

за декорация – разноцветни захарни топчета или причици (орехи, бадеми, стафиди)

Приготвяне:

Обърквам брашното със захарта.

 medenki 1Прибавям яйцата, канелата, меда, олиото и разбърквам добре с дървена лъжица (може да бъркаш с каквото ти е удобно).

medenki 2В малка купичка сипвам киселото мляко и прибавям содата. Разбърквам да шупне и го добавям към тестото.

medenki 3Омесвам тестото с ръце до хомогенна смес. Изглежда леко трошлива, твърда и доста мазна, но това е нормално. Готовите меденки не стават  мазни, колкото  тестото.

С намаслени ръце оформям малки питки, поставям ги върху намаслено алуминиево фолио за печене, а него  – върху решетъчните скари от фурната.

 medenki 4Меденките се пекат се около 15 минути в предварително загрята до 180 градуса C ( 375 F) фурна. Не допускам краищата да станат по-тъмно кафяви от вътрешната страна на питчиците.

medenki 5Отлепвам ги от фолиото с дървена шпакла още докато са горещи и ги оставям да изстинат върху него. Прясно изпечените меденки са твърди като бисквитки, но след няколко часа омекват. Докато изстиват, разтапям на водна баня шоколадов чипс (може и шоколад, но начупен на парченца).

medenki 6С нож намазвам плоската страна на меденките и ги оставям обърнати докато се втвърди шоколада ( 5-10 мин).

medenki 7

medenki 9Върху овалната страна на меденките капвам от разстопения шоколад с чаена лъжица и докато е още мек поръсвам с цветни захарни топчета (пръчици). Може в купчинката разтопен шоколад на върха на меденката да се бодне парченце орехова или бадемова ядка, или стафидка.

 medenki 10И ето го крайният резултат:

medenki 11-1Да ти е сладко хапването и още по-сладък живота – да са добри хора край теб!

Не омръзващите меденки изпече – Ива 🙂

Коледа ли, що ли?

Повече от месец – истерия и фалш хранят суетата на вярвашите в Христа, че и не само.

Вярваш ли, че цялата тази трополия има нещо общо с Бог и Любовта? Аз не!

Суетата е като егото – и вреди, и помага! Но и тя като него – толкова е сраснала с нас, че даже не забелязваме колко здраво ни е заключила в капана си.

Дали ще сме по-малко българи, ако не наредим на масата 7 или 9 ястия, ако питката не е постна, ако подаръците не са от магазина, а от сърцето, ако вместо молитвата си създадем уникален  семеен ритуал, с който да си засвидетелстваме отново любовта и благодарността.

Дали ще ни се разсърди Бог, че сме се проявили като творци, каквито ни е създал? Дали ще ни накаже, че не продължаваме да подражаваме на предците си? Дали ще ни споходи лоша година, ако отхвърлим някой ритуали? Дали ще си забравим миналото и произхода?

Нима, ако не спазвам хилядолетни ритуали съм изгубила вярата си? (Малко уточнение – вяра и религия са различни неща!)

Около Коледа в моето семейство правим онова, което е свързано със скъпи семейни спомени за всички нас. Създаваме си нови, свои традиции. От няколко години,  имаме свой ритуал преди вечеря – говорим за смисъла и силата на Любовта и всяка година то е различно, защото за 12 месеца сме осъзнали и научили още нещо за себе си и за смисъла да бъдеш жив.

И ако решиш да скочиш отвъд, погледни рутинните неща  – те ще ти подскажат как да го направиш.

Хайде, Весела и Здрава да е!

Честита Коледа!

Независимата Зависимост

Често в разговори се чува гордото признание „аз съм независим човек“. Хубаво, ама май не си даваме сметка, че абсолютната независимост всъщност е мит, а стремежът към нея е по-скоро болест. Безспорно независимостта е доста високо ниво в развитието ни, но не и най-високото. Срамуваме се да признаем зависимостта си , пък всяка наша потребност се нуждае от сърцето, ума или ръцете на друг , за да бъде задоволена. Ако разберем и осъзнаем тази реалност няма да приемаме зависимостта като ограничение, а като красиво преживяване, което носи наслада.

Новороденият човек, остава много дълго време зависим от по-възрастните. Тази зависимост му е нужна, за да се развива и да достигне зрялост и независимост – физическа, емоционална, финансова. Вярно е, че едва, когато я постигнем, ние хората сме способни да се самоуправляваме и да разчитаме на себе си. Но! Не бива да пропускаме факта, че в живота, както и в природата всичко е свързано и взаимозависимо. Ние сме обречени да живеем в общност и да си взаимодействаме със себеподобните, а сред нас има зависими, независими и взаимозависими.

Как да разпознаем себе си и тях? Замисляме ли се колко често казваме „Аз“, когато говорим? Дали не се страхуваме от „Аз“ и предпочитаме да се скрием в „ние“. Дали обикновено, другите не са причината за моите/твоите неудачи ? И така – преди да се опитаме да си отговорим на тези въпроси, ето малко жокери*: (обяснени са подробно от Стивън Кови в книгата му „Седемте навика на високоефективните хора“

* Зависимите – разпознаваме ги по “вие” – „вие се грижите за мен”, “вие трябва да ми помогнете”, ” вие не го направихте”, “ваша е вината“.
Физически зависими – болни и инвалиди.
Емоционално зависими – нуждаят се от мнението на другите за тях, и от доброто отношение на околните, за да се чувстват значими и сигурни.
Интелектаулно зависими – оставят другите да мислят вместо тях и да създават решенията в живота им.

*Независимите – разпознаваме ги по “Аз” – „аз мога да го направя”, “аз съм отговорен”, “аз разчитам само на себе си”, “аз мога да избирам”.
Физически независими – справят се сами.
Емоционално независими – преценката им за лична стойност не се определя от отношението на другите към тях.
Интелектуално независими – мислят самостоятелно, творчески, организират живота си, имат ясни ценности и мотивирани цели.

*Взаимозависимите – разпознаваме ги по “ние” – „ние можем”, “ние съчетаваме способности и талант и създаваме повече и по-добро ”.
Физически взаимозависими – разчитат на себе си, но са убедени, че по-високи резултати се постигат в екип.
Емоционално взаимозависими – ценят себе си, това, което дават, както и това, което получават. Умеят да дават и да получават любов.
Интелектуално взаимозависими – съзнават потребността си от ползване на най-добрите мисли, идеи и постижения на другите.

Или накратко : Взаимозависимият човек цени и познава себе си, споделя и дава от себе си, ползва опита и познанието на другите – за своето и общо по-добро живеене.

“Взаимозависимостта е избор, който само независимите могат да направят.” – Стивън Кови

Разпозна ли се?

* обяснени са подробно от Стивън Кови в книгата му „Седемте навика на високоефективните хора“

Взаимозависими
Взаимозависими 🙂

За кого се молиш, знаеш ли?

Кой е твоят Бог?
И за кого се молиш?
Знаеш ли?

Насаме с Него
Насаме с Него

Какво добро очакваш,
щом добрината само дума е
и показ?
Каква любов дириш,
щом да обичаш
е да притежаваш
и власт да упражняваш?
Що за успех постигаш,
щом важно е
името да славиш?
И на късмет се надяваш,
пък чуждата паница оценяваш.
Какво здраве да те споходи лелееш,
щом мисли за мъст лееш?
Що тез’ деца създаваш,
щом земята отравяш
и на живота им рамка сковаваш?
За коя душа се молиш,
щом сърце си не отвориш?

Кой е твоят Бог?
Знаеш ли?
Храмове скъпи вдигаш.
На икони и попове се кланяш,
пък за човека до теб
слепец оставаш.
Думите празни.
Притежаваш.
Оценяваш.
Мъстиш.
Отравяш.
И затваряш –
пътя си към твоя Бог.
А той – къс е!
На разстояние – едно осъзнаване,
че Той си Ти.
И дава – туй що Ти си дал.

На кого се молиш?
Знаеш ли?
И за кого?

 

Ивалина Ташева,

Юни 2014

В обятията на нощта

Сумракът прелъстява ме
и с нощта любовно заиграваме.
А тя дарба има –
да гали, отпуска и приютява ме.

Непрогледно става.
Тишина настава.
Загръща ме в скута си,
топли ме в уюта си.
Отдавам й се. Обладава ме.

Прониква в мен дълбоко.
От живота откъсва ме,
и в своя пренася ме,
там където „аз“ не съществува,
пък душата тържествува.

Обладана.
Безтегловна. Безпаметна.
Двете сме едно –
в нашето време неотмервано.

Екстаз. Душата стене.
От плътски клещи изпълзяла,
рее се, вилнее – хем дете е, хем зряла.
И сили сбира, че утрото
щом сумрак съзира
отново в тялото ми я прибира.

Пак да се родим зарана
на нощта от мъдрото зачатие,
силна да приема,
на деня дребнавото разпятие…

За да дочакам новия сумрак
и да потъна в ласките му пак.
Безтегловна. Безпаметна.
Обладана. Отдадена.

Но помъдряла – с още нощ една
и пожелана от живота с още ден един.

 

Ивалина Ташева,

Юни 2014

 

….Не, поет не съм!…

Но мислите ми нявга тъй потичат,
че кат’ планински ручей тичат –
та звънкат, бълбучат
и тъничко се сучат…

И.Т.

 

 

Ама, че късмет – българско културно чудо в Сиатъл

Пиша тези редове преди да ми е отшумяла емоцията от преживяното удоволствие. Тази вечер ( 26 април 2014) българският самодеен театър в Сиатъл представи пиесата „Прозорецът“ на Рей Куни.

Може да ти се стори, че съм пристрастна. Не отричам, така е! Ама, не защото някой от моето семейството е част от трупата на Малък театър зад граница, а защото обожавам театъра!

По време на социализма и в първите години на демократичните промени бях „абонат“ на големия по онова време Русенски драматичен театър „Сава Огнянов“. Не знам дали имаха такава практика, но един ден отидох на касата и помолих да ме улеснят като ми изпращат по пощата месечната програма на театъра. Съгласиха се и не ме забравяха доста време. Получавах програмата, избирахме си пиеса и поне веднъж в месеца праживявахме театрален празник. По ирония на съдбата на 10 ноември 1989 година вечерта със съпруга ми също бяхме на театър. Вече не помня коя пиеса гледахме, но беше доста пиперлива, даже бяхме изненадани, че е допусната на сцена. Когато се прибрахме, новините бяха свършили. Майка ми, която беше останала при децата, докато ние сме на театър, ни посрещна с думите „Тодор Живков падна!“ Е, това беше толкова отдавна…

За първи път гледах самодеен театър  в Сиатъл. През 2011 година около Великден беше първият рожден ден на този малък по име театър, но вече голям по качество на постановките, големина на трупата и брой на феновете си. „Криворазбраната цивилизация“ беше избрана за прощъпулник. Чаках представлението с нетърпение. Не бях ходила на театър няколко години. Гледах го с вълнение и голямо любопитство. По време на представлението (пиесата ми е позната, почти наизутена) бях потънала във възторг от ентусиазма на трупата. Не ми се беше случвало толкова високо да ценя театрална постановка и да се концентрирам  върху костюми и декори. Не ме напускаше мисълта, че всичко е плод на актьорските ръце, въображение, мерак и лични пари. Бяха наели сцената на малък театър с 300 места и в залата нямаше нито едно свободно. Зрителите бяха от няколко поколения българи – имаше и деца, и доста възрастни хора.

Криворазбраната цивилизация
Криворазбраната цивилизация

Последваха „Госпожа Министершата“ и „Женско царство“ – и по традиция все около Великден. Представленията си имат афиш и програма, която зрителите получават  при влизане в залата. Е, как да не се чувствам като на професионален спектакъл.

Афишите, които са и корици на програмите
Афишите, които са и корици на програмите

 

Госпожа Министершата
Госпожа Министершата

 

Женско царство
Женско царство

С постановката на „Прозорецът“, талантливите момичета и момчета от трупата на Малък Тетър зад Граница в Сиатъл вдигнаха летвата си толкова високо, че вече очакваме скок още нагоре около Великден 2015.

И "Прозорецът"
И „Прозорецът“

Ето фото-откъси от спектакъла:

Прозорецът 1 Прозорецът 2 Прозорецът 3 Прозорецът 4 Прозорецът 5Прозорецът 6Прозорецът 7

Консултант на самодейните актьори при поставянето на „Прозорецът“ и изпълнител на най-мъничката роля  (камериерката Мария) е актрисата Маргарита Карамитева, дъщеря на известното актьорско семейство Апостол Карамитев и Маргарита Дупаринова.

Почти във всеки американски щат, където българската общност е организирана има български училища и фолклорни танцови групи. През този уикенд в Чикаго се провежда за четвърта поредна година, български фолклорен фестивал, на който се представят голяма част от групите.

За съществуването на други театрални трупи – не знаех, въпреки че в САЩ  живеят и българи – професионални актьори. От сиатълските театрали разбрах, че има още две нашенски трупи в други щати, но са малки.

Размечтах се да станат повече и по-големи, та един ден, малкият ни -голям театър да бъде домакин на български театрален фестивал в Сиатъл. И-ха! Де, късмет, де!

И ако ти се гледат постановките на Малък театър зад граница ето видео:

Криворазбраната цивилизация

Женско царство

„Госпожа министершата“ е записана в няколко части, които може да проследиш в yоutube канала на театъра.

Надявам се скоро да пуснат и записа на „Прозорецът“.

Е, след толкова емоции, май е време да поспя 🙂

 

Бъркотия и Спектакъл

Пъзелът отново е разбъркан. Някой елементи не са на мястото си и дращят погледа. Да, ама вместо наместване – пълно разбъркване. Тъй де – да поразровя и нареденото, да го поизтупам и поразмърдам, а и нещо новичко да вкарам. Да, да голяма работа се отворя. Защо пък не? Не съм готова да потъна в скуката на подредения и вече заучен пъзел, който с лекота се реди отново и отново….. след полъха на някой ветрец или след очистителна буря.

Търся се в пъзелската бъркотия! И се радвам, когато Ти се вмъкваш в нея. Е, не питай какво ми даваш! Щом си влязъл в моя хаос – значи съм ти нужна, важна съм за теб – тук и сега. Приемай ме, но не вкарвай ме в роли. Не бъркай бъркотията с театър. В оставка съм от театъра житейски. Натрупала съм стаж за пенсия в него – от дете играя роли всякакви, а режисьорите – едни строги, като невидими надзиратели-спътници около мене – няма мърдане. И така свиквах с ролите, че чак забравях –  Тя не съм Аз.

От сцената...

А сцената е ветровито място – разболява без да боли, а болното – рожба на ролята . От най-дълго играните роли най-трудно се излиза, а извън тях има толкова много неизвестно… Когато ролята падне, кой ще остане при човека?  Ще срещне ли нови „Ти“, ще бъдат ли?

И в какво говорене обръщаме простичките човешки неща!…

Ще си  призная – и ми е смешно, и сълзи напират !…

Не ми се живее в представление! …

До утре, ама извън спектакъла 🙂

Седемте Тайни на Св.Валентин

Всъщност той, светецът няма нищо, което да крие от нас. Нали затова е светец – да осветява нашия живот чрез своето житие.

Тайните на св.Валентин са всичко онова, което не виждаме и не чуваме. Ослепели сме от блясъка и пъстротата на любовните „подаръчета“ и сладкишчета и оглушали от шума на суетата и конформизма.

Това е всичко, от което се нуждая
Това е всичко, от което се нуждая

Тайна първа: Предполага се, че денят на влюбените – св.Валентин има легендарен произход. Поради тази причина католическата църква го е премахвала от календара си, но по-късно е бил възстановен. Легендите около св.Валентин са свързани с любовните послания.

Тайна втора: Не е случайно, че през вековете е оцелял точно ден, почитащ и възхваляващ любовните послания. Любовта е сърцето на организма „човешки живот“. За да е здраво то и да тупти ритмично, на сърцето му е нужна кръв, съставена от два компонента – слово и действие. Ако един от тях липсва – сърцето бавно спира и любовта умира.

Тайна трета: На хората им е някак по-лесно да показват любовта си (с грижа, внимание, подкрепа, приемане), отколкото да я изказват. Ама само туй не стига. Словото, което иде от сърцето, носи особена енергия и върши чудеса. И това е голямата тайна мисия на св.Валентин – всяка година да ни напомня, че сърцето, има нужда да говори и да му говорят, защото това храни любовта и стопля душата..

Тайна четвърта: Денят на св.Валентин е само един в годината, но любовта живее и преди и след този ден.

Тайна пета: Св.Валентин го има, за да провокира твореца в нас – да чуем сърцето и да поднесем на другия изненадващо и мило неговото слово.

Тайна шеста: Св.Валентин няма нищо общо с целофанените букети, говорещите плюшени мечета и бонбониерите – сърца. В тях има бизнес – сделки и сметки, но не и любовни послания.
Св.Валентин е в „случайно“ изпуснатата в обувката малка смачкана бележка или в мълчаливата прегръдка под пълната луна…

Тайна седма: Св.Валентин не е на 14 февруари. Той е всеки ден, в който посветиш минутка от живота си, за да покажеш любовта си. Това е минутка на уважение и любов към двама – себе си и важния за теб човек.

Лесни кулинарни идеи за Св.Валентин

Ако в деня на влюбените си останеш в къщи, може лесно да направиш вечерята си празнична и да й придадеш любовен дух. Символ на този ден е сърцето. Ето как може да приготвиш вкусни сърца като предястие, ястие и десерт:

Предястие „Сърце“:
Продукти:
Кренвирши – по 1 на човек, а защо не и повече
Бяло саламурено сирене
Яйца – приблизително по 1 за 2 кренвирша
Черен пипер (ако харесвате тази подправка)
Приготвяне:
Разрязваш кренвиршите през средата и по дължина, като оставяш около 1,5 -2 см неразрязана част. Обръщаш двете части, като рязаната повърхност остава отвън и свързате двата края с клечка за зъби така, че да се образува сърце. Подреждаш сърцата в леко намазана с мазнина тавичка (за по-чисто печене може да застелиш неомазнената тавичка с пергаментова хартия за печене и тогава да омазниш леко). Приготвяш гъста смес от натрошеното, смачкано сирене и яйцата. Подправяш леко с черен пипер. Във всяко сърце изливаш от тази смес до средата на стените му. Печеш във фурна на умерена температура, докато се стегне яйчената смес. Отлепяш сърцата от хартията (тавичката) с кухненска шпакличка и поставяш с чиния. Може да сервираш с прясна салата около сърцето.

Предястие "Сърце"

Кравай „Сърце“
Може да използваш готово тесто или да приготвиш такова, каквото знаеш и имаш опит с него. Разточваш 2 дълги и тесни ивици, а размерите им съобразяваш с пълнежа, който си избрал. Той може да е наденичка, кашкавал, шунка или някаква зеленчукова смес. Поставяш плънката в единия край по дължина (може двете части да са с различна плънка), навиваш всяко едно от тях, а после от двете „конструираш“ сърце. Намазваш с жълтък и печеш.

Кравай "Сърце" 1

Кравай "Сърце" 2

Малките кифлички в средата са завити от страничните изрезки на разточеното тесто.

Домашна пица „Сърце“
И в тази идея може да използваш готово тесто или да приготвиш такова, каквото знаеш и имаш опит с него. Разточваш кръг за основата на пицата. Поставяш в тавичката за печене и с остър нож изрязваш форма на сърце. Продуктите, с които гарнираш пицата ги подреждаш пак като сърце.

Домашна пица "Сърце"

Изпечените сърцати ястияТорта „Сърце“
Тази рецепта я съчиних за миналия празник и се получи много лесен за приготвяне и вкусен за ядене десерт.

Продукти за блата:
яйца (large) – 4 броя
захар – 1 cup ( или 1 чаена чаша с вместимост на течност 250 мл.)
брашно – същото количество като захарта
сода бикарбонат (baking soda) – 1 чаена лъжичка (не препълнена)
кисело мляко – 1 супена лъжица
ванилия

Приготвяне:
Яйцата и захарта разбивам с миксер на високи обороти до бледо жълта пухкава кремообразна смес. Към нея на няколко порции прибавям брашното като продължавам бъркането с миксера, но на по-бавни обороти. Размесвам в чашка содата с киселото мляко докато „кипне“, прибавям я към тестото и разбърквам добре с миксера. Накрая добавям и ванилията. Тази смес се излива и разстила в широка плитка правоъгълна тавичка. Аз си правя такава от по-дебело алуминиево фолио, което имам винаги в къщи и използвам за покриване на други печива. Размерът на тавичката е около 16 x 13 инча. Застилам я с пергаментова хартия, намазвам леко с мазнина и изливам сместа за блата. Важно: ако използвате самоделна тавичка като моята, преди да излеете сместа за печене, я поставете върху скарата, защото тавичката е мека, огъваща се и когато е пълна местенето й е невъзможно без разливане. Фурната не трябва да е загрята предварително. Пече се на умерена температура до леко покафеняване – може да се тества с клечка за зъби – пробожда се и ако клечката е суха след изваждане – блатът е изпечен добре.
От този голям блат изрязвам два по-малки под формата на сърца (еднакви). Рязането го правя върху пергаментовата хартия, но извън тавичката. За сърцата си изработвам шаблони от обикновена хартия.

Самоделната тавичка и разположението на шаблоните
Самоделната тавичка и разположението на шаблоните

Блатовете-сърца слепвам и украсявам с два вида кремове (пудинги) – шоколадов и ванилия, които се приготвят с прясно мляко. Може да се заместят и с готови, а също и да се използва някакъв конфитюр или мармалад, но във втория случай тортата ще бъде по-сладка. Както се вижда от снимката горе, извън шаблоните остава неизползван блат. От него може да изрежиш по-малки сърца и да направиш мини тортички или просто сладки сандвич-сърца слепени с крем, течен шоколад или каквото ти хрумне.

Торта "Сърце"

Тези сърцати вкусотийки са подходящи не само за св.Валентин. Те могат да създадат настроение и да превърнат в празник делничната вечер или да усмихнат  твоите гости.

А ето и две бързи и лесни декорации за маса. Те не се нуждаят от обяснения. Всичко е видимо:

Любовна ябълчица
Любовна ябълчица

Салфетка - валентинка, ама нали е и ден на винаря ;)
Салфетка – валентинка, ама нали е и ден на винаря 😉

С малко усилия, повече въображение и много любов, св.Валентин би могъл да е незабравим, а защо само този ден в годината?

Добър апетит! Любовен и забавен св.Валентин!
С Любов за Теб – Ива

Да повърнеш буцата в гърлото

Ти ми писа : Много ми се иска да махна някоя и друга дрешка от навлечената си душа, да я поразсъблека…Ами, ако някой консервативен злоупотреби?

Ива: Ето това съм аз и моята голота си е моя. Тя ме прави различна от теб. Дори грозна и неприятна за теб – това съм аз и не ме е срам, че съм такава. А твоята консервативност си е твоя. Избрал си я, за да живееш с нея – Ти. Защо аз трябва да живея според нея? За да ти се харесам? Добре, но ако спра да се харесвам на себе си? Ако ми стане задушливо, потно, тежко…Ако се изморя да ти се харесвам и започна да се мразя…А когато се намразя спирам да се грижа за себе си. Кой се грижи за нещо, което му е омразно? Тогава за кого от нас има смисъл, че ти се харесвам?
Разкажи и на други, онова което си видял у мен и чул от мен, щом ще ти стане по-добре. Но то не е нищо по-различно от онова, което ти не се осмеляваш да си помислиш и да преживееш. Или пък искаш да ме уязвиш?.. .Всички си имаме своите “мръсни” моменти, както и горди постижения. И аз не се срамувам, че си ги позволявам, защото не искам да съжалявам за пропуснато, когато времето ми свърши.

Ти : Ами, ако консервативните са много? Да речем цяла група! Ами, ако имам нужда от тях за да не съм сам?

Ива: Много сте! Всички сте! Свикнала съм с вас, за да не се чувствам сама. Страх ме е да не ви изгубя, защото си нямам други. Вие сте „моите“! Но скъпи мои, аз съвсем не съм само това, което виждате. Даже бих казала, че не виждате много от мен, защото не искате. Онова, за което сте ослепели са мои чувства и потебности, за които не подозирате. Сигурна съм, че и вие ги имате, че и на вас са ви заседнали като буца в гърлото, но така сте свикнали с нея, че дори не я усещате вече. А моята буца ме задушава и искам да я повърна. Гледката няма да ви хареса и вероятно ще избягате. На мен ще ми стане студено, че ви няма, но пък ще съм си върнала дишането без болка. Аз съм тук, не ви напускам и ако сте готови да видите човека в мен – без грим, върнете се. Ако не, аз тръгвам да търся тези, които не се гнусят от нищо човешко…Вярвам, че ги има! А  може би ми е време за нова „група“. Не може да ми се случи нещо ново без да скъсам със старото. Аз не късам с вас, а със старото у мен и  съм сигурна, че няма всички да ме загърбите. Тези, които наистина ме обичат ще  се зарадват, че си повърнах буцата, че дишам свободно…А може да ви се прииска да опитате и вие.

Що пък да ти е живо и здраво името?

Не се сещам за друг месец с толкова много именни дни в него. Дали ще е твърде смело да допусна, че 1/3 от българите празнуваме тогава. И аз съм в това число, нали съм Ивалина на баба си Ивана 🙂 Този интересен феномен „имен ден“ май си го имаме само ние, балканците. Не знам дали други нации или региони си имат подобен обичай, ама аз като разказвам на другоземци за имените дни, нашата традиция им изглежда много забавна. Ей такива едни мисли ме налегнаха покрай тазгодишните януарски именяшки поздрави и писания, че ми се роди идея за нова раздумка с Мадлен Алгафари. Тя пък доразви идеята – „и мама да отговори на въпросите ти за имените дни, нали е етнограф“. Питам – как да я представя – знам, че госпожа Йорданка Манкова има не малко професионални постижения, ама не знаех какви точно. „ Е, има, ама не е толкова важно. Доцент, доктор, автор на няколко книги, но най-вече безпощаден родолюбец е мама!“ – каза Мадлен за нея и свърши моята работа по представянето 🙂
И така, ни тръгна приказката за имената и имените дни.

От ляво на дясно - баба Мария, Йорданка, Мадлен, Александра. Майките стоят отляво на дъщерите. Най-възрастната е житейски психолог, най-младата продължава традицията вече в професията.
От ляво на дясно – баба Мария, Йорданка, Мадлен, Александра. Майките стоят отляво на дъщерите. Най-възрастната е житейски психолог, най-младата продължава традицията вече в професията.

Да си призная странно ми се вижда пожеланието „да ти е живо и здраво името“, а пък тъй инерционно го изричаме. Как може името да е живо, еле пък здраво? Че има ли мъртво име или болно? Толкоз ли не можем друго пожелание да съчиним? 🙂
Йорданка Манкова: Името в традиционната култура се е възприемало като еквивалент на човека. И затова пожелания от рода на „Да ти е живо и здраво името!“ са адресирани по-скоро към носителя му.

Ива : Така е, но на мен някак ми се губи човекът в това пожелание:) Ние не си избираме името, но то ни съпътства цял живот. В него родителите ни вплитат семейна и национална традиция. То може да носи техни спомени и сантименти, и всичко това енергийно се предава още на бебето.

Йорданка Манкова: По традициите на патриархалната култура обичайно новороденото, в зависимост от пола си, се именува на бабата или дядото в къщата, или пък на кръстника на семейството. Смята се, че с този уважителен към тях акт, имената им се подновяват, че щом имената им продължават да живеят и след тях, жив ще бъде и споменът за предците. В случаи, когато в семейството се роди дете – „поморче“ (след починало преди него дете), традиционната нормативна система допуска кръщаването на дете с друго име. Предпочитани в такива случаи са имена, които напомнят за твърдост, якост, здраве и сила : Камен/ка, Здравко/Здравка, Петър/Петрана…..Разчита се на символната им натовареност и вярата, че като здравеца и камъка детето ще бъде здраво и силно…

Ива : Някой изговарят името си ясно и отчетливо, други го смрънкват под носа си – имат си различни причини за това, често даже и неосъзнати. Когато бях дете ми беше неловко да изговарям пълното си име – Ивалина. Все трябваше да акцентирам на третата буква и да повтарям, че е А и точно това А смотавах най-много. Имах съученичка – Красимирка, която пък казваше „Красимирка е на село и копае, тук е Красимира“. Така възприемаше името си. Щом тя навърши пълнолетие, по законов ред премахна излишната за нея буква от името си. Каквито и конфликти да има между човека и името, дадено му от родителите,  законът позволява да го променяме, за да си осигурим комфорт, но интересно  как са се справяли предците ни в миналото с нежеланото си име?

Йорданка Манкова : В случаите, когато човек не си харесва името, законът позволява подмяната му с друго, но за това се очаква и одобрението на лицето, чието име е подновил. Особено важно е в такъв случай да се получи съгласие за подмяна на името от кръстника. Ако той откаже да го даде, хората оставяли нещата без промяна, поради страха „да не прекършат хатъра му“ и да предизвикат клетвени думи от него по адрес на лицето, което отказва да носи името му. Разбира се, така е било във времето, когато са вярвали, че „клетва от кум стига“, защото е била твърде силна. В днешни дни традицията да се подновява името на родител (баща или майка) не е толкова жизнена. Някой съвременни родители предпочитат имената на любими литературни герои, фолк певци, политически дейци или други. В тези случаи традицията е силно деформирана, а изборът пада върху имена даже със смешно звучение и децата са наказани цял живот да се срамуват от тях. Именуването с имена като Богиня, Салфетка, Дамаджана, Сталин, Ленин или Еузебио например е твърде задължаващо и предизвикващо смях и подигравки към носителите им, особено когато физическите им качества или интелектуалните им възможности са твърде далеч от тези на лицата, чиито имена носят.

Мадлен: Да, има значение дали си харесваш името. Отразява се на самочувствието. Влияе в детските години, когато средата повече обръща внимание на името и изгражда отношение към човека според това. Децата понякога се подиграват, измислят прякори. Имала съм клиенти, които са искали и са си сменяли името, защото вярват, че им влияе. Звуците са вибрация и наистина се отразяват. Но най-вече е важно в какво вярваш.

Ива : Мадлен, ти си нямаш имен ден, но в семейството ти чествате именици на два големи християнски празника – Йордановден и Никулден. Липсва ли ти такъв личен празник?

Мадлен: Имам си имен ден – 22 юли – Мария-Магдалена. Но преди 1989 година не го празнувах, защото е по католическия календар. Дори не знаех, че имам имен ден. Аз лично си харесвам името. То има особена история. Щяла съм да бъда Мария или Мариана (на баба Мария), но майка ми чела в последния момент някаква книга, чиято героиня се казвала Мадлен и решила да ме кръсти така. По неин спомен тази книга се казва „Вървя с червени карамфили“. Дори ми пази едно преписано листче с цитат от книгата. Но и до днес не съм открила такава книга в никоя библиотека. До края на гимназията всички ми викаха Меди. Аз сама съм се кръстила така като малка. Дори не реагирах на Мадлен. Учителите също ме наричаха Меди. С Мадлен свикнах след като влязох в Университета. Странен е превода на името ми. Алгафари означава опрощаваща, а Мадлен се свързва с грешницата Магдалина. Получава се нещо като опрощаващата грешница. Хем оксиморон, хем не! Бащината ми фамилия пък е Стайкова – тази, която стои, удържа, остава. Мисля, че все си отговарям на името. А пежоративното значение на Мадлен на френски е „ревла“. Идва оттам, че Мария Магдалена измила на Исус краката със сълзи. Когато някой доста плаче, французите казват „голяма Магдалена е“. Аз плача лесно, трогвам се често от реални неща, от филми.

Ива: Днес, освен памет за свети хора, имените дни са повод за тежки и дълги наздравици, гости, купони, подаръци. Какво по-хубаво от това да има поводи за празничност? 🙂

Йорданка Манкова: Българският календарен цикъл е изпълнен с празнични дни, в които празнуват именници. За такъв ден на празнична трапеза не се кани. Всеки, който е добронамерен към именника, идва да го поздрави, да почете името му и със словесен благослов, възприеман в далечното минало като вербална магия, да му пожелае благополучни дни в здраве и човешко добруване.

Да Бъде!

Мисля си, че съм тъпа…

Ти ми написа: Понякога, на някаква песен нещо в мен се отваря и спонтанно излиза възглас – душата ми, ах как искам да се отвори. Тъпо ли е? Не знам! Мисля си, че аз съм тъпа. Как тъпча на едно и също място?! А си мислех, че имам някакъв напредък…Опитвам се да се отдам на настоящия момент, когато той е щастлив. А ако е нещастен – да си мисля, че ще отмине, да нямам очаквания и претенции. Понякога успявам, но много често не.
Всъщност, не знам дали тези драсканици имат нещо общо с идеята на „Журнала на Ива“. Просто ми е нужно да споделя с някого, че искам да обичам без да се страхувам (и се сещам за твоето “Защо ти е споделена любов), че имам вътрешния порив да се разтворя в любов, а…” – Ан-Ив

Скъпа Ан-Ив, душата ни по своята същност и роля за нас, е нещо широко отворено, свободно, затова не очаквай тя да се отвори. Обикновено ние я заключваме нейде, а  тя  боледува и чака да отключим вратата. Затворът е противоестествено състояние за душата. Когато ни боли, когато ни се струва, че все „тъпчем на едно място“ означава, че тя напира да излезе на светло, да вдиша и да заживее. Ключът е в нас и е губене на време да го търсим някъде навън.

Аз също търсих ключа си къде ли не…Намерих го в себе си, но изпитах страх да го завъртя и да натисна бравата, защото душата ми щеше да изскочи като дух от бутилка, да гръмне и лумне като шампанско. Осъзнах причината за страха – загубата – на хора, на тогавашния си начин на живот. Опитах се да преживея хипотетично всички загуби, разиграх си въображаемо най-лошите сценарии, но все едно се случват сега – с емоции и чувства. И през цялото време следях реакциите на тялото – дали ще е спокойно или напрегнато. За голямо мое учудване се оказах готова и някак особено облекчена от загубите, които причиняваха страха ми. Разбрах, че е напразен и той се стопи. Тогава смело отключих и широко отворих вратата. Причиних болка на себе си и на други, но пътят към лечението на всички нас минава през болката. Просто няма друг вариант! Болеше…много, но очакваните загуби не се случиха, загубих само своята боязлива и зависима от „всеобщо“ одобрение същност.

Не е тъпота, щом мислиш и правиш стъпки, скъпа Ан-Ив. Тъпотата не забелязва липсите и дискомфорта, тя сраства с тях и ги приема за своя същност, примирява се, което е съвсем различно от смирява се.

А щастието? Ние сме устроени да го търсим и това търсене не ни дава основание да делим живота си на щастливи и нещастни мигове, защото всички те са взаимосвързани и всеки от тях съдържа и всички части на цялото.

А любовта? Тя пък е толкова присъща на душата, както главата за тялото. Да се страхуваш, че обичаш е все едно да се страхуваш, че имаш глава. Та нали главата носи твоя  ум и твоето лице,  и е част от твоята материална уникалност. Така и любовта носи твоята душевна уникалност, чрез начина, по който я изпитваш, показваш и раздаваш. Сърцето не се влияе от пол, възраст, раса и занятие. То просто обича и не допуска власт и въздействие…другото е сделка с дявола.

Отново Коледа

Моята елха и Коледна звездаВ деня преди Коледа си пожелаваме да ни е весело, а после си я честитим … Коледа!

Поемам риска да се измъкна от тази рамка. Да си призная изпитвам голяма доза досада от „автоматичните“ пожелания „да си жив и здрав“, „любов, късмет, щастие и сбъднати мечти“… Сякаш ми вгорчават празничното усещане на всеки повод за празнуване (защо да търсим поводи и да чакаме разни дати?)

Ама сега е пак време за празнуване ( на какво ли?), време за палуване (как ли?), за любуване (с кого ли?). Е, кой както иска и с когото иска, а аз ти пожелавам критерия за избор бъде само един – удоволствието. Има ли друго, за което си струва всеки миг от живота – не само в празника, ами и в делника?

Обичай и го показвай!

Честит да ти е всеки ден от живота!

Ива

Депресията ме застави да избирам

Веси в планинатаПродължавам разказа си за Весела Огнева, която познавам лично. Тя е почти на 27 години и е болна от множествена склероза. Болестта й отнема голямата мечта да стане ветеринарен лекар и Веси прекратява следването си. Въпреки връхлетялата я депресия и моментите на отчаяние и безполезност, Веси вдига глава и експериментира с алтернативни методи на лечение. Търси се в новата си реалност и открива начин да прави нещо, което й харесва – да бъде полезна и удовлетворена от себе си, да доставя радост и на други. Благодарение на добри хора тя участва  в планински поход, без да може да ходи. С всеотдайността на нейните приятели в момента се провежда кампания по набиране на сумата от 20 000 лв. за лечение на Веси в Индия.

Преди 5 години, Веси участва в уъркшоп, воден от Мадлен Алгафари. В началото, тя се предвижва бавно и трудно, прикрепяна от други, а последната вечер  дори танцува.

Kaк стигна до този уъркшоп, Веси? И какво се случи след него?

Тогава имах съвсем осъзната нужда да се срещна точно с Мадлен. Изпитвах тази нeобходимост от години, още преди да се разболея. Чувствах, че се побърквам и по цели нощи мокрех възглавниците със сълзи. Всичко беше причина и едновременно с това не можех да посоча причина. Бях самотно, комплексирано и свръхамбициозно момиченцe. Все се сравнявах с другите и стигах неизменно до извода, че за да съм щастлива трябва да бъда съвсем различна от това, което съм и да постигам коренно различни резултати от тези, които постигах…и разбира се, трябваше ми гадже 🙂
След втората година в университета ми поставиха диагнозата множествена склероза. Донякъде се радвах, понеже докторите казаха, че по никакъв начин болестта няма да промени начинът ми на живот. Отначало го приемах като някакво фиктивно обвързване, но постепенно разбрах, че не е точно така. Но болестта не се оказа достатъчна, за да престана със свръхамбициозните глупости в главата си. И когато се срещнах с Мадлен, бях все още една свръхамбициозна двойкаджийка с множествена склероза 🙂
Помня първия път, когато Надето (секретарката на Мадлен) ми звънна за среща с нея. Преди минути с мама спорехме – аз луда ли съм и имам ли нужда от психотерапевт. Аз, естествено защитавах своята теза, че имам се нуждая от психологическа помощ. Едно обаче винаги съм си знаела – духът и тялото са неразривно свързани. Исках помощ, за да навляза дълбоко в душата си,  да излекувам  депресията и тялото си. Срещата ми с Мадлен беше една от първите стъпки към това. Сама не можех да се справя в оня лабиринт от мисли и емоции…или просто трябваше да си намеря гадже (майтап бе).
Та може да се каже, че ефектът от уъркшопа продължава и сега и много неща се случват. Бавничко. Много терапии, срещи с хора и други важни неща.

Скоро ще сбъднеш мечтата си да отидеш на лечение в Индия. Какво има там, откъде научи за Индия и докъде ще ти стигнат тези 20 000 лв, които са ти нужни?

Бях чела още преди години статията на Биляна в списание “Ева” за лечението й в Индия. Това лято отидох на семинар с д-р Прашант в София, където говореха за аюрведа и за въпросната МС- “клиника” (клиника е в кавички, тъй като ми звучи твърде медицинско някак си, а аюрведа не е просто медицина, а изцелява тялото и духа заедно). Аз вярвам в резултата от лечението ми там, тъй като то включва всичко,  което съм убедена, че помага. Опитвала съм различни алтернативни терапии и тук, в България. Всеки метод е имал известен резултат, но след време отново се  връща старото ми състояние. Обикновено, докато посещавам специалист се подобрявам, но малко след завръщането в къщи отново дърпам назад по ред причини. В Индия ми предстои продължителна терапия под надзора на дългогодишен специалист, както и лично пространство, в което съзнанието ми може да си почива и да се изчиства от нездравосоловни мисли. С приятелите ми сега провеждаме кампания за набиране на сумата от 20 000 лв., която ще ми осигури  4-месечно лечение. Не може да се каже дали то ще бъде достатъчно. Д-р Прашант и асистентката му считат, че това е минималното  време, необходимо да се постигнем някакъв задоволителен резултат, предвид напредналия стадий на болестта ми.

След дълъг период на празнота, бездействие и търсене на полезното любимо занимание, ти „роди“ „Happy Cotton“. Как го зачена, кои бяха мотивите да се захванеш с рисуването върху изделия от памучни материи?  Кои са основните послания, които отпращаш към хората от твоите рисунки? 

Амии, все пак си мисля, че в основата на всичко хубаво, което ми се е случило напоследък, стои една „здрава“ депресия 🙂 Тя ме застави да избирам между това да я карам по старому – без да ми се живее и това да се “поглезя” – да правя каквото ми е кеф. Тогава зарязах упражнения, диети, дори “добрите обноски”. Първо заминах при моя позната в едно село за около месец. Като се върнах у дома, си купих боички. Отдавна си имах няколко картинки и надписи към тях в главата. Мислех колко хубаво ще стоят на тениски. И така започнах да рисувам, за да правя подаръци на приятели. Ръчно рисуваната тениска ми се стори особено хубав и личен подарък. Моя приятелка ми даде идея да ги продавам и дори ми направи страничка във фейсбук. Тя я кръсти „Happy Cotton“ и така се роди цялото това нещо 🙂 Не държа на послания, но не съм склонна да нарисувам нещо на тема лов или риболов.

Еко чантичка, изрисувана от Веси

В началото на декември тази година в твоя роден град Враца се състоя благотворителна изложба на  рисуваниte от теб памучни изделия. Някой от приятелите ти също се включиха в нея със свои ръчно изработени изделия. Как се роди идеята за това събитие? Кои хора и организации стоят зад реализацията на идеята?
Благотворителната изложба беше организирана със съдействието на Природен Парк „Врачански Балкан“.  А с тях ме свърза едно от момичетата, с които ходя на планина.

Откриването на изложбата

Твои приятели те изведоха на инвалидна количка в планината – това прецедент ли е за хора, които не могат да ходят? Знаеш ли и за други като теб, които са били на поход? Кои бяха хората с теб – от снимките виждаме голяма група? Как намерихте или приспособихте тази специална количка? Вероятно не е леко да се тегли и бута, но видимо е, че са го правили с голямо удоволствие за теб. Какво е усещането да имаш такива хора край себе си?

Това с ходенето на планината е най-голямото след-депресивно чудо, което преживях :). А то нямаше да се случи, ако сестра ми не се беше омъжила и на сватбата й не се бях запознала с Руми (Румяна Писанчева). Тя е планинар и с нея решихме да отидем до някое хубаво и лесно достъпно езеро, но нямахме идея как точно ще стане това. Веднъж се наложи тя да ме посрещне на автогарата в София. Руми дойде с неин приятел- Джого ( Георги Николов). Двамата сега са голяма любов, но няма да изпадам в подробности, понеже историята ще стане много заплетена 🙂  Джого ни светна за съществуването на „совалка“ за солидарен туризъм. Така  хората от фондация „Заедно“ наричат специалната количка, която предоставят. В сайта им има и снимки на други хора, които са я използвали. Когато предприехме похода, не познавах никого от групата, освен Руми и Джого, но сега всички те са ми едни от най-най-близките приятели. Мога много да говоря за тях, но всичко ми е толкова навътре в душичката, че не бих могла да го опиша с думи. Как се чувствам с такива хора около себе си, ли? Ами първото, което ми идва да кажа е – трогната до сълзи. Второто е, че се чувствам много обичаща, обичана, вдъхновена и какво ли още не. Когато съм с тях на планина или в София се чувствам на мястото си. Уютно ми е с тях 🙂

Поход със "совалката"

Коледа е! Време за подаръци, време за добрини, време за чудеса! А чудесата не се случват сами. Правим си ги пак ние, хората!

Чудото за Веси е да замине на лечение в Индия. За да дариш, не е нужен богат джоб, а богато сърце. Целевата банкова сметка на Веси е:

IBAN: BG15STSA93000010693585  Банка ДСК
Весела Енчева Огнева

Ето и идея за коледен подарък на твои близки – свържи се с Веси  на телефон 0897651921  и  поръчай ръчно рисувана тениска. Така подаръкът за любимия ти човек ще е с особена стойност неизмерима в пари – уникален, евтин, сътворен от душа и с любов. А на Веси ще подариш шанса да се лекува в Индия.

Веси  ти  БЛАГОДАРИ!

Благодаря и аз, Ива!