Посочи ми столетник, който яде здравословно!

Преди време в една дискусия около гладолечението и природосъобразния начин на живот, бях провокирана да посоча столетник, който се храни здравословно.

Аз не познавам дълголетници, а тези които медиите представят  живеят обикновено в полуобезлюдени села в контакт с природата и водят примитивен начин на живот от преди 70-80 години. Често на въпроса за тяхното хранене чуваме, че то съвсем не е здравословно, според днешните норми. Те съобщават, че хапват и мазничко, пийват дори често винце, ракийка и нокой не е целял да доживее столетие. 🙂

Повече от всякога храната ни днес е продукт на модерната индустрия и е изгубила естествената си способност да храни живота в тялото, а засища само сетивата ни.  Прочистването и лечението на тялото със семпло хранене, съдържащо плодове, малко зеленчуци и сурови ядки цели да подържаме активна и работоспособна форма, да избегнем преждевременното стареене, безпричинната умора, унинието, апатията, дискомфорта и болките. В такова състояние не можем да изпитаме радостите и удоволствията от живота. Дълголетието днес не бива да е самоцел, то е следствие на разумен начин на живот, но и твърде комплексно понятие.

Идеята на прочистващите практики чрез плодово-зеленчуково хранене не е да надживеем орлите, а колкото и години да са ни отредени да останем пълноценни за себе си с добра активност и запазен ум. И още нещо много важно, което вече и личният ми опит доказа – и най-прекрасният режим на хранене няма да оздрави и очисти никого, ако мислите останат „отровни“, а душата неспокойна и затворена в клетка. Душевната хармония, мирът вътре в нас са много важни. Има хора, които се хранят с какво ли не и са по-здрави от други, които следят всяка хапка и това е факт.

food picture edit text

Днес методът на Лидия Ковачева за лечение с оскъдна консумация на плодове е доразвит  в по-лесно поносими форми със същия ефект. Има лекари, които работят с храната като лечебно средство и постигат  добри резултати в лечението на свои пациенти.

Хора, които са редуцирали теглото  и подобрили здравето си чрез този метод на хранене, изтъкват като недостатък йо-йо ефекта. Аз не познавам метод за отслабване, при който да не настъпва този ефект, когато хората се върнат към старите си хранителни навици. Посочете ми, моля, ако ви е известен такъв.

Отново искам да отбележа, че основен фактор е личната отговорност и ангажираност към себе си. Защото, както съм писала вече, отслабването и лечението чрез храната не е еднократен акт. Трайният оздравителен ефект е възможен само при радикална промяна на личността – начин на мислене и  начин на живот ( работа, взаимоотношения, хранене, почивка, двигателна актовност).

Ние живеем в нашето си високотехнолигично време  и социална среда. Заобиколени сме от всички „изкушения“ и често ни е много трудно да устоим на вкусен сладолед, хрупкав чипс или сочен сандвич. Ако сме изградили непоколебима мотивация и убеждение към природосъобразното хранене и го следваме с лекота, не е проблем да прегрешим инцидентно с необичайна за нас храна. Прекомерната самозабрана и лишение, може да бъде по-лошо за емоционалния ни комфорт, отколкото да си го позволим.

Тялото е по-умно от нас и е за наше добро да го слушаме.

Нека не мислим за стоте, а за комфорта на тялото и душата днес!

Обичай живота и той ще ти отвърне с любов!

Ива

 

Различни вкусове домашен хляб от спелта

Как да постигнем разнообразни вкусове с една и съща рецепта за домашен хляб в машина?

Вече описах моята най-сполучлива и семпла рецепта за домашен хляб с пълнозърнесто брашно от спелта без мазнина, яйца и мляко.

Приготвям го всяка седмица. Докато е топъл, обичам да хапна филийка, намазана  с кокосово масло, поръсена леко с хималайска сол и гарнирана с доматче. Вкусен начин да приема полезната кокосова мазнина. Този аромат ме препраща с лека носталгия към детството и бабините препечените филийки със свинска мас. 🙂

Добре изстиналия хляб съхранявам във фризер, нарязан на филийки за по-лесна употреба.

Реших отново да се върна към този хляб, за да споделя идеи за разнообразяване на вкуса, които съм изпробвала и смело препоръчвам.

  • Добавят се 2-3 супени лъжици смес от сушени зеленчуци. Желателно е да се използват такива, които не съдържат  сол, консерванти и оцветители.
  • Или същото количество италианска подправка. Това е микс от сухи подправки – майорана, мащерка, розмарин, чубрица, градински чай, риган и босилек. Тук я намирам в натурален вид без сол и консерванти, но ако трябва да я приготвя, рецептата е – равни количества от всяка съставка и хубаво миксиране ( бих изплзвала за целта буркан).
  • Независимо дали хлябът е със сушени зеленчуци, италианска подправка или съвсем натурален, могат да се добавят сурови слънчогледови семки – около една препълнена шепа.

seasoning edit text

От снимката се вижда и следващото ми намерение за овкусяване на хляба от спелта – ще добавя пресен розмарин. Разбира се, че ще споделя резултата, както и добрите постижения с други вкусови добавки . 🙂

Аз ти пожелавам ароматен живот и вдъхновение в кухнята! 🙂

Ива

 

Тя и Мартеничките

Утре, щеше да е пак онзи пъстър и усмихнат ден, който в родината й наричат „Баба Марта“…

А днес отново се събудиха спомените и отключиха скътаните емоции…

Дъх на пролет, украшения в бяло и червено, усмихнати хора и потрепващо от радост тяло. Утре щеше да бъде отново ден, изпълнен повече със спомени, отколкото с нови първомартенски преживявания.

Когато беше дете, още от средата на февруари, започваше да дебне пощальона.  Височка жена със слабо и стройно тяло, което  не се огъваше дори от препълнената, пощальонска чанта.  Леля Димитричка не беше възрастна, но лицето й бе прорязано от множество къси и плитки бръчици, които сякаш подчертаваха чара на миловидното й и почти постоянно усмихнато лице.  Раздавачката почукваше на ниския прозорец с изглед към улицата, подпираше чантата си на перваза и изчакваше стопаните да го отворят. Тогава започваше да вади дебелите пликове с мартенички, които Тя и сестричката й получаваха от роднини и приятели от цялата страна.

На първи март сутринта Тя ставаше по-рано. Нуждаеше се от допълнително време, защото освен обичайните приготовления, на този ден окачваше върху ученическата си престилка всички мартеници, които беше получила. Когато Тя и съучениците й събличаха палтата си преди първия учебен час, всеки гордо показваше „изложбата“ върху гърдите си. Подаряваха си един друг мартенички и колекциите им се увеличаваха. Нито Тя, нито някой от приятелите й се сещаха, че мартеничката е просто символ на пролетта и носи надеждата на хората за здраве, дълъг живот и добър късмет. Денят на Баба Марта в нейното детство беше ден на  радост, споделеност, цветност и преди всичко на забавление.

Леля Димитричка беше отлетяла в отвъдното. Събориха и къщата им. От малките улички с неогледни, но уютни домове изникна сив, панелен, жилищен квартал.

Когато беше ученичка в гимназията, парада с мартеничките беше по-семпъл. Смехотворните значки с двуцветните пискюли от детството бяха отстъпили място на по-стилни и красиво преплетени гривни, герданчета и брошки. Тя и сестра й  почти не получаваха писма с мартеници, защото бяха станали „големи“, но все трепнеше пред паната с мартеници в магазина.  Обичаше да ги гледа и дълго избираше мартеници за приятелките си, защото искаше да ги зарадва с най-нежните и най-красиви от тях.

Да получиш матреничка от момче в класа се приемаше като жест на особено внимание, на ухажване даже. Тя получаваше мартенички от четири момчета. Бяха добри приятели и тя се ласкаеше от вниманието им на този ден.

Никога,  не намери отговор на въпроса защо толкова много обичаше Баба Марта. Дори се омъжи на този ден и така стана още по-любима за нея.

Утре отново шеше да е първи март. През последните 5 години празникът я сварваше на различни места по света, където хората не познават Баба Марта. Работата й беше такава – изследваше национални култури.  Нямаше от къде да купи мартенички. Научи се да плете на пръсти двуцветни гривни. Успяваше да намери и подходящи орнаменти за моделите си. Подаряваше на всички хора, с които я свързваше работата й в момента, разказваше за традицията, обясняваше символиката. За местните хора беше забавно да се окичат с мартеничките и да чуят историята на традицията…

На този ден Тя се закичваше с мартеничка, но не й беше празнично! Тя подаряваше десетки мартеници, но на нея – никой! Нямаше и кой да й каже милия, макар и нищо не означаващ поздрав „Честита Баба Марта“. Някой приятели от родината й се сещаха да я поздравят с картичка от интернет, но не й написваха нито дума повече. Бездушността на този модерен жест я натъжаваше, вместо да я радва.

Тя се опитваше да си направи малко подобие на Баба Марта както у дома, но нещичко не й достигаше, за да я стопли и сгрее. Нямаше ги хората, които са израстнали с Баба Марта, като нея.

Утре отново ще е първи март и Тя отново ще притвори очи, за да събуди топлината на нейната Баба Марта.  Душата й я пази и пресъздава винаги, когато Тя я извика.

SAMSUNG CAMERA PICTURES

 

 

Немски тиквен сладкиш

Да, ама не съм сигурна, че родината на това сладкишче е Германия. Истината е, че съвсем случайно (дали?) открих рецептата в немскоезичен сайт. Привлече ме заради нетипичните за нашата кухня сладкарски подправки. Усетих дъх на Коледа, на зима и уют, и се захванах да я изпробвам и адаптирам към моите кулинарни правила – без бяла захар и бяло брашно. Получи се изискан вкус и тази зима традиционният тиквеник у дома отстъпи място на новия сладкиш. Подходящ е като празничен и ежедневен десерт, може да се хапва с кафенце или чай, както и да бъде подарък за любим човек.

sn.1 text

Продукти:

сухи                                                                               течни

1 1/2 cup – брашно спелта                              1 cup тиквено пюре

1 cup захар демерара                                      2 бр.  яйца – големи

1/2 ч.л. сол – хималайска                               1/2  cup зехтин

1/2 cup нарязани орехи                                  1/4 cup  вода

1/2 ч.л. смляно индийско орехче                 1 с.л. кисело мляко

1 ч.л. сода бикарбонат

1/2 ч.л. канела

3-4 зрънца карамфил – счукани

Вместо мярката cup, може да се използва чаена чаша в вместимост около 240-250 милилитра.

Тиквеното пюре е сварена на пара тиква, която се пасира добре.

Орехите режа по-ситно в механична резачка (чопър).

В киселото мляко се разтваря содата, непосредствено преди прибавяне към сместа.

Приготвяне:

Смесват се отделно сухите и течните съставки без содата и киселото мляко. Сухите се объркват добре, течните се размесват до хомогенност с телена бъркалка.

sn.2 text
sn.3 text

Прибавят се течните към сухите, объркват се добре и накрая се прибавя содата, разтворена в киселото мляко.

sn.4 text

sn.5 text

Отново сместа се обърква добре.

Изсипвам по равно количество в две малки кексови форми с омаслени стени. Декорирам с накиснати във вода, обелени, нарязани бадеми и стафиди.

sn.6 text

Пече се в предварително загрята до 375 градуса F или 180 C в продължение на 30-35 мин. Препоръчвам, преди да се прекрати печенето, да се направи тест с тънка клечка.

Най-вкусна е споделената храна!

Да ти е сладко, обичащо и уютно с хората, които са около теб и разбира се, с  този нежен, тиквен сладкиш.

sn.1 text

Не пропускай да споделиш тук впечатления,  когато го опиташ. Със сигурност ще са полезни на други и на мен!

Благодаря!

 

 

Петър Ванев – по-добрата версия на себе си

4240 километра – дължината на Тихоокеанския хребетен път! Пустиня, снежни планини, буйни реки, гъсти гори и един млад българин! Дни наред едно и също – просто върви и преодолява себе си, ден след ден – със силна воля и търпение да достигне целта. Петър Ванев вървя през това не ден или два, не седмица дори… Пет месеца цели!  Спи под открито небе и върви – от зори до здрач. Всеки ден! Природата е негов дом, провокатор, мотиватор и дори закрилник, щом двамата в хармония дишат…

21743762_919604671530057_1523441178296980799_o

Хайде сега, Приятелю, затвори очи и си представи това, което прочете, но вместо Петър – да си ти… Вървиш – 1, 2, 3… 150 дни. Крачиш по път непознат.  Нарамил си семпличък багаж, но и торба с голяма отговорност – към себе си е тя – да оцелееш, да стигнеш до края, за да проумееш, че това е началото на големия път към теб, самия! Път, който започва щом се осмелиш да напуснеш уюта на суетата…

Да, и аз преживях мислено тази картина. Усетих също предизвикателствата, пред които е изправено физическото тяло. Но  в такава среда се случва и нещо друго – отключва се сякаш  подсъзнанието и на повърхността излиза непознатото, първично и нешлифовано Аз. Свържем ли се с него, значи  поемаме път към мъдростта, към осъзнатост на несъзнаваното. Точно за това ми беше интересно да си поговоря с Петър. И както самият той  ми призна, някой  мои въпроси са извадили на съзнателно ниво несъзнавани от него неща.

За да подготвя този разговор изслушах и прочетох всички интервюта, които е дал нашия пътешественик. Запознах се и с историята на неговата вдъхновителка Черил Стрейд. Повечето от въпросите ми са продиктувани от думи на Петър или Черил, които цитирам или преразказвам.

Разказваш за моменти, в които си се питал какъв е смисълът да продължиш, защо си там и защо си изоставил живота си. Какви бяха отговорите, които си даваше тогава?

Давах си много и то различни отговори, защото ако си повтарях едно и също нещо може би нямаше да имам положителния успех. През повечето моменти си мислех за семейството ми и вярата им в мен, че ще успея да стигна до края. В този ред на мисли идват и хората, които ме следваха във facebook страницата ми. Знаех, че тази мечта е не само моя, но и на всички тези хора. Не исках да ги предам и да проваля една наша обща мечта.

„Няма неуважителна причина да се откажеш“ , според теб. А коя е най-уважителната причина да продължиш?

Когато храната намалява, това може би е най-уважителната причина да продължа напред или още повече, ако водата е на привършване. Това, разбира се, е поглед от материална гледна точка, на психично ниво отговорът е друг. Причината да продължа е чувството за пълноценност, когато достигна края. Желанието да продължа ме изгаря, за да изпитам момента на удовлетворение от себе си и постигнатото.

„Има момент, в който изминаваш всички тези километри всеки ден и удоволствието ти започва да се губи, защото гледаш пътеката и мислиш само за това колко мили остават.“ От какво се поражда удоволствието по време на пътя и от какво се губи това усещане?

Удоволствие е да се събудя и да имам желание да вървя, за да изследвам неизвестното, непознатото напред по прехода. А се губи, когато  приключението се превърне в „death march“.

„Най-хубавото за мен беше, че срещнах хора, за които съм бил вдъхновение и сами са поискали да преминат собствените си ограничения – независимо дали с ходене, или по някакъв друг начин.“ Кои твои ограничения успя да превъзмогнеш, изминавайки този дълъг път ?

Живеем във време, когато често ни се казва да бъдем силни, да не плачем и да не позволяваме на други да видят емоциите ни. Всъщност, да изразиш емоция е знак на много повече сила и характер, вместо да се скриеш зад някаква маска. Научих се да допускам своите емоции да излизат и да ги споделям с други около мен, без значение дали имам нужда от помощ или някой ще почерпи нещо от тях.

„Животът по време на път е едно от най-простите неща.“ Опрости ли се животът ти след това пътешествие?

Определено! Когато приключих прехода осъзнах, че имам  много материални неща, без които мога да живея. Вече не си задавам въпроса „искам ли това или имам нужда от него“, а се питам „мога ли да живея и без това“. Лесно е просто да изхвърля тези неща, но се замислям дали някой има нужда от тях.

Когато човек остане дълго време сам, без близки хора, без информация и контакт със суетата на деня започва да рови из собствените си дълбини. Случи ли се това и с теб? До каква дълбочина в себе си достигна и какво откри там?

Когато остана сам определено имам мнооого време за размисъл върху себе си и живота ми. Аз съм благодарен за всичко, което ми се е случило и е довело до обстоятелставата, в които се намирам. Спомнях си събитията от живота ми, които потенциално са ме довели точно до този момент, в който съм сега, как съм афектирал хората около мен, за да се стекат обстоятелствата в този ред и дали съм ги лишил от нещо, за да продължа живота си в тази насока.

Черил Стрейд, твоята вдъхновителка, предприема това пътуване, за да се върне към себе си, след като е достигнала дъното в живота си. Теб, къде те върна или отпрати този път?

Моята история определено не е толкова драматична като тази на Черил, но всеки поема по този път със своя личен мотив. Аз не тръгнах с цел да намеря себе си или пътя да ме върне към мен. Вярвам в себе си и исках да докажа, че мога повече. Винаги можем да бъдем едно по-добро копие на старото си аз. Пътят ме отпрати напред към по-добрата версия на самия мен.

Стрейд казва, че е имала нужда да извърви пътя на мъката си. Кой свой вътрешен път извървя ти? Може да не си го съзнавал в началото, но по време на физическото пътешествие да си открил, че и душата ти изминава свой път, различен от този пред теб.

Бих свързал този въпрос с пътя към силата да споделяме емоциите си. Да им позволим да се срещнат с нас самите. Имаше моменти, в които нещо сякаш напираше вътре в мен. Нямах представа какво е, от къде е дошло и сякаш се страхувах да го пусна навън. Да намерия силата и да освободия тези емоции, е пътят който аз извървях.

Черил споделя, че пътят сякаш й е дал сили да продължи живота си, извел я на „място“, от което е могла да го направи. Къде, Тихоокеанският хребетен път изведе теб и за какво ти даде сили?

Определено ме изведе в посоката, в която се надявам да намеря заниманието на живота си. Това, което да правя с любов и да изпълва живота ми в личен и професионален план. Също така ми даде увереността в себе си, за да не се страхувам от стереотипите на света, в който живеем.

Черил Стрейд казва, че излиза променена от това „пътуване към себе си“ и започва да приема живота си. „Не по онзи възвишен начин, на който се надяваме или търсим, щом тръгнем на толкова дълъг път като моя, но знаех, че съм се измъкнала от пропастта и няма да се върна назад.“ Има ли нещо (мисли, действия, взаимоотношения, убеждения или друго), към което ти няма да се върнеш, защото пътят те измъкна от там?

Няма да се върна към стереотипите на живот и мненията на обществото за това „какво е правилно да се направи“. Ние сме индивиди, уникални сами по себе, които трудно намират смисъла на живота си и през повечето време следват чужди идеали и вярвания. Аз определено няма да се върна към този начин на живот.

Опитай да опишеш себе се с едно изречение сега и как би се описал преди да изминеш Тихоокеанския хребетен път.

Преди: Стереотип за живот.
Сега: Пример за подръжание.

Открих информация, че днес Черил Стрейд живее в малкото градче Каскейд Локс, на границата между щатите Вашингтон и Орегон. Там, при Моста на Боговете тя е завършила своето пътешествие. Ти си минал покрай градчето. Ако тази информация е актуална и ти е била известна, защо не се опита да се срещнеш с Черил ?

Аз имах информация, че тя живее в Портланд, Орегон. Това е на около час път от Каскейд Локс, а и в онзи момент мислите ми бяха фокусирани върху друга жена в живота ми.  Силно вярвам, че един ден ще имам възможност да се срещна с нея.

Днес  Черил Стрейд е щастлива и успешна жена и казва, че всичко дължи на наученото по време на пътя. Пожелавам ти и в твоя живот да се родят много красиви неща, плод на пътешествието по хребета на планините.

Как искам да спася Коледа !

От маскарада на парите и суетата, искам да я спася. От пошлостта на модата да я измъкна. Да си я запазя смирена, тиха, любяща и творяща.

Mimi Christmas text 1

Обичам Коледа заради:

  • Семейността
  • Уюта на сезона
  • Светлините, елхите, играчките
  • Творческото подстрекателство

Но и не обичам коледната :

  • комерсиалност
  • суета
  • конформизъм
  • религиозност

Коледа е, а на мен отново ми е тъжно да видя как празникът е деградирал до днешния си безумен вариант. Колкото повече имаме, толкова по-малко радост изпитваме. Завладя ни потреблението, забравихме създаването и обездушихме Коледа. Днес  имаме много повече, отколкото ни е нужно и подаръците са „практични“- гифт карти или пари. Възхищение буди стойността, а не съдържанието. Децата разкъсват луксозните опаковки ( в това е най-голямото им забавление) поглеждат, подхвърлят настрани и посягат към следващия лъскав, бездушен пакет…

Купуваме какво ли не! Защото всички го правят… Размяната на подаръци по схемата – аз на теб, ти на мен, всъщност е – аз на себе си. Защото и други така правят! А пропускаме най-жадувания подарък – мъничко време и внимание към другия – да дадем и да получим. Но с гифт карти любов не се купува…

Казват, че Бог всъщност е любов и  неговото раждане празнуваме на Коледа, сиреч нейното – на Любовта…  А как само го празнуваме – с трескаво пазаруване!

Объркано ми е! И радостно, и Коледно, но и плачливо.

А толкова много искам да си откупя Коледа! … И дори плащам за това – със самота, а пък не съм сама…

Ех, Коледо! А, ако те нямаше? Чуй ме – има смисъл да те има – дори и тази смешната и обезобразената, защото ни сбираш и спираш, макар и за малко!

 

 

Как да се отдадеш на себе си?

sunrise 2-1Отдаването на себе си е изживяване, което носи удоволствие. Има различни начини да постигнеш това. А защо да го правиш ли? Ами, защото себеотдаването ни вади от центрофугата на ежедневието, откъсва ни от магнетизма на материалността, пречиства тялото и ума, вдъхновява и събужда творческата ни същност. Точно така полезно въздейства на мен и затова го споделям и с теб. Вярвам, че добрият опит ни се дава, за да го предаваме и да достигне до други хора, които да го повторят, проверят, обогатят и отново да го споделят.

Предстои дa ти опиша експериментите ми в себеотдаването, които вече съм превърнала в практика, защото ми носят мигове на удоволствие и пълно отпускане. Не е нужна специална подготовка, място, обстановка, музика, ритуали, мантри… Много от ежедневните дейности могат да бъдат „мястото“, където да се отдадем на себе си.

Но, внимание! Тази „среща“ може да роди сълзи! Сладки! Очистителни! Без причина! … Но, не ги спотайвай! Остави ги да те измият!…

И така:

Какво е да се отдадеш на себе си?

Това е способността да се пренесеш въображаемо „в себе си“ и да усещаш единствено връзка с теб самия. Няма го времето, пространството,  другите. Няма ги целите, плановете, амбициите, суетата. Само ти … със себе си! В пълно отдаване!

Как и къде ?

В постелята! Лежа в очакване да ме погълне сънят – моята малка сладка смърт, когато тялото е живо, а умът не е в контакт с живота!…  Денят ми вече е минало! Донесъл ми е най-полезното за мен. Аз пък – най-доброто от мен съм му дала!… Затварям очи! Оставям душата да излети. Като ангел е – с образ на усмихнатата две годишна Ива… (имам една такава снимка, която съм запечатала в съзнанието си). Полита душата ми над мен, а аз – излегната върху полянка с мека, зелена трева, щедро огряна от слънцето. Отпуснала съм се доверчиво на земята,  приветствам с поглед небето и записвам птичите песни в сърцето… Душата кръжи над мен и ми се радва. Махам й! Ставам и се затичвам! Гоним се двете! Смеем се много! Прегръщаме се! Топло е! Вълна на силна радост!… Играем! Още! И още!… Заспивам неусетно в играта!… Влизам чиста и спокойна в моя сън! Чудесна нощ! Вълшебно утро!… Благодат и благодарност!…

В банята! Тук сме само аз и моето тяло! Не бързам за никъде! Топла струя вода се стича по мен и ме гали с неподражаема нежност, каквато само тя умее. Мислите ми следват единствено струята вода и усещането от нея! Нищо друго! Притварям очи! Топлината продължава да ме облива. Изпращам обич към всяка част от моето тяло – от върха на главата до ходилата. Обхождам го цялото – отвътре и отвън. Галя го с върха на пръстите си. Навсякъде! Не пропускам нито частица от него! Няма такава, която да е по-маловажна от друга или пък някоя да заслужава по-голяма част от моето внимания! Няма! Изпъвам ръце високо нагоре под струята течаща топлина! …Обтривам бавно тялото с мека памучна кърпа и виждам как кръвта в мен оживява като поточе през пролетта, как всички мои органи се освежават и събуждат за новия ден – здрави, жизнени и пълни с енергия. Готови са да ми се отдадат! Започваме заедно поредния прекрасен ден от живота… Студен душ! Възторг! Свежест! Благост и радост! Тялото е също толкова отпуснато и спокойно, колкото и под топлата струя! (това се постига с редовно практикуване) Студената вода – жадувания от тялото екстаз! Как да не му го дам! Та нали То съм Аз! И нали само То знае какво е най-добро за мен! …

А ти – опитай! Спомни си! Осмели се и после разкажи! 🙂

 

Има и други начини за себеотдаване. Как  се постига това по време на хранене предстои да разкажа в отделна статия за другия ми блог!

Благодаря, че остана с мен! 🙂