На глас

Посочи ми столетник, който яде здравословно!

Преди време в една дискусия около гладолечението и природосъобразния начин на живот, бях провокирана да посоча столетник, който се храни здравословно.

Аз не познавам дълголетници, а тези които медиите представят  живеят обикновено в полуобезлюдени села в контакт с природата и водят примитивен начин на живот от преди 70-80 години. Често на въпроса за тяхното хранене чуваме, че то съвсем не е здравословно, според днешните норми. Те съобщават, че хапват и мазничко, пийват дори често винце, ракийка и нокой не е целял да доживее столетие. 🙂

Повече от всякога храната ни днес е продукт на модерната индустрия и е изгубила естествената си способност да храни живота в тялото, а засища само сетивата ни.  Прочистването и лечението на тялото със семпло хранене, съдържащо плодове, малко зеленчуци и сурови ядки цели да подържаме активна и работоспособна форма, да избегнем преждевременното стареене, безпричинната умора, унинието, апатията, дискомфорта и болките. В такова състояние не можем да изпитаме радостите и удоволствията от живота. Дълголетието днес не бива да е самоцел, то е следствие на разумен начин на живот, но и твърде комплексно понятие.

Идеята на прочистващите практики чрез плодово-зеленчуково хранене не е да надживеем орлите, а колкото и години да са ни отредени да останем пълноценни за себе си с добра активност и запазен ум. И още нещо много важно, което вече и личният ми опит доказа – и най-прекрасният режим на хранене няма да оздрави и очисти никого, ако мислите останат „отровни“, а душата неспокойна и затворена в клетка. Душевната хармония, мирът вътре в нас са много важни. Има хора, които се хранят с какво ли не и са по-здрави от други, които следят всяка хапка и това е факт.

food picture edit text

Днес методът на Лидия Ковачева за лечение с оскъдна консумация на плодове е доразвит  в по-лесно поносими форми със същия ефект. Има лекари, които работят с храната като лечебно средство и постигат  добри резултати в лечението на свои пациенти.

Хора, които са редуцирали теглото  и подобрили здравето си чрез този метод на хранене, изтъкват като недостатък йо-йо ефекта. Аз не познавам метод за отслабване, при който да не настъпва този ефект, когато хората се върнат към старите си хранителни навици. Посочете ми, моля, ако ви е известен такъв.

Отново искам да отбележа, че основен фактор е личната отговорност и ангажираност към себе си. Защото, както съм писала вече, отслабването и лечението чрез храната не е еднократен акт. Трайният оздравителен ефект е възможен само при радикална промяна на личността – начин на мислене и  начин на живот ( работа, взаимоотношения, хранене, почивка, двигателна актовност).

Ние живеем в нашето си високотехнолигично време  и социална среда. Заобиколени сме от всички „изкушения“ и често ни е много трудно да устоим на вкусен сладолед, хрупкав чипс или сочен сандвич. Ако сме изградили непоколебима мотивация и убеждение към природосъобразното хранене и го следваме с лекота, не е проблем да прегрешим инцидентно с необичайна за нас храна. Прекомерната самозабрана и лишение, може да бъде по-лошо за емоционалния ни комфорт, отколкото да си го позволим.

Тялото е по-умно от нас и е за наше добро да го слушаме.

Нека не мислим за стоте, а за комфорта на тялото и душата днес!

Обичай живота и той ще ти отвърне с любов!

Ива

 

На глас

Как искам да спася Коледа !

От маскарада на парите и суетата, искам да я спася. От пошлостта на модата да я измъкна. Да си я запазя смирена, тиха, любяща и творяща.

Mimi Christmas text 1

Обичам Коледа заради:

  • Семейността
  • Уюта на сезона
  • Светлините, елхите, играчките
  • Творческото подстрекателство

Но и не обичам коледната :

  • комерсиалност
  • суета
  • конформизъм
  • религиозност

Коледа е, а на мен отново ми е тъжно да видя как празникът е деградирал до днешния си безумен вариант. Колкото повече имаме, толкова по-малко радост изпитваме. Завладя ни потреблението, забравихме създаването и обездушихме Коледа. Днес  имаме много повече, отколкото ни е нужно и подаръците са „практични“- гифт карти или пари. Възхищение буди стойността, а не съдържанието. Децата разкъсват луксозните опаковки ( в това е най-голямото им забавление) поглеждат, подхвърлят настрани и посягат към следващия лъскав, бездушен пакет…

Купуваме какво ли не! Защото всички го правят… Размяната на подаръци по схемата – аз на теб, ти на мен, всъщност е – аз на себе си. Защото и други така правят! А пропускаме най-жадувания подарък – мъничко време и внимание към другия – да дадем и да получим. Но с гифт карти любов не се купува…

Казват, че Бог всъщност е любов и  неговото раждане празнуваме на Коледа, сиреч нейното – на Любовта…  А как само го празнуваме – с трескаво пазаруване!

Объркано ми е! И радостно, и Коледно, но и плачливо.

А толкова много искам да си откупя Коледа! … И дори плащам за това – със самота, а пък не съм сама…

Ех, Коледо! А, ако те нямаше? Чуй ме – има смисъл да те има – дори и тази смешната и обезобразената, защото ни сбираш и спираш, макар и за малко!

 

 

На глас

Празнични делници

Добра среща и в 2017-та!

Наближава средата на януари. Празниците скоро отминаха, а сякаш бяха толкова отдавна. Животът влезе в коловоз – без елхи, без шейни и елени, без приказни лампички…

Лесно е да отпразнуваме празник, по-трудно е да превърнем делника в празник.

А толкова малко е нужно! Три минути в тишина! Насаме със себе си! И аз в голямата картина на неповторимото днес и шанса този миг и този ден да са мои! И да попитам себе си:

Онова,  което вчера разбуди гнева ми, дали би имало смисъл, ако утре животът свърши?

Ако днес отложа за утре да кажа, да направя, да науча, да прегърна, да се радвам, да обичам, а утре не настъпи…

Защо да са сиви мислите, когато наоколо е толкова цветно?…

Ако не ти дам, полезното, което знам…защо съм бил?

….И празничния делник започва!

С усмивка, радост и дързост да прегърна всеки миг от лудостта наречена Живот!

colibri-text

На глас

Къде сте картички с душа…

Докато има на кого да изпращаме

snowman-2016
Моят весел снежко може да се превърне и в картичка 🙂

Някога картичката е възприемана като подарък. Днес, тя е индустриален продукт, който радва окото и ограбва душата. Хубаво е, че е улеснена и тази човешка дейност, но на мен ми е тъжно, защото иззема още една възможност за творчество, за проява на душевност, за искреност… Търсим по-лесното и не забелязваме, как улесненията ни обезличават.

Мога да си купя картичка не само за Коледа, Нова година, Рожден ден, но и за всякакви годишнини и събития, фабрично адресирани до всякакъв вид роднини и приятели, за национални празници, Хелоуин и погребения дори. И даже текст имат вътре… за по-лесно, пак! Има „сериозни“ картички  с дълбоки послания, има и смешни с шеговити пожелания. Изборът е толкова голям, че когато искам да купя, ми отнема много време да избера. Прехвърлям почти всичко за моя повод – оглеждам, чета, мисля. Да не съм пропуснала най-доброто за моя човек… Колкото по-голямо предлагане, толкова по-бавен и труден избор. Вече имам няколко фаворита, но продължавам да се ровя. Търпението ми се изчерпва! Стига! Ето това ще е!…

Някога, картичките са били изписвани като писма. Отваряш душата си, разказваш, пожелаваш, благославяш. Днес, ако производителят не е написал твоето послание, в интернет могат да се открият всякакви прочувствени, даже римувани такива. На някой това му е била работата – да ги съчини, вместо мен и теб. За електронните картички, поздравленията с групови имейли или поздравителните статуси в социалните мрежи – не иде реч сега. Те са от друго тесто замесени и хляб от него не става.

Най-модното сега са клишираните картички със семейни снимки… Забавно е, пести много време на изпращача, но е дейност на конвейер. Какво всъщност се изпраща, а?

Е, скъпи приятели и роднини, не мислете, че не се радвам на всичко, което получавам от вас. Просто не искам да се примиря с роботизирането ни. Тъгувам за изгубването на малките дейности, пълни с топлинка и човечност!

Преди време попаднах на един форум, в който българи, живеещи в чужбина споделяха опита си около изпращането и получаването на коледни картички. Ето какво прочетох:

„Аз изпращам всяка година, но вече почти не получавам от България. В първите години, когато напуснах страната получавах, но с всяка следваща ставаха все по-малко. Аз, обаче продължавам да изпращам.“

„От моите роднини и приятели много малко има в България. Пръснахме се! И аз изпращам и получавам всяка година, но до и от различни краища на света.“

„Изпращам много и получавам много, но тук (САЩ). До България вече не изпращам. Отдавна и не получавам.“

„Аз вече няма на кого да изпращам в България!…“

Е, аз имам ! …

 

 

На глас

Тишина за Двама

Любовната връзка се храни от времето посветено един на друг, от откритите разговори и от мълчанието заедно. Толкова много неща могат да се изкажат, когато двама останат в тишина, когато се отдадат на бездумието и безумието. Да, безумието! Защото умът също мълчи! Говори и действа само сърцето.

Силно е! Свързващо, успокояващо, преосмислящо, опознавателно, романтично…

… Нещо като медитация за двама.

Опитай!

Ето какво може да се случи:

Сядаме един срещу друг – на земята, както ни е удобно. Важно е – да се гледаме в очите, не обезателно през цялото време. Пред нас – по чаша вино. Горят ароматни свещи. Тиха релакситраща музика. Умът е спокоен и не ме залива с думи. Затова пък тишината говори. Тръпка минава като нежна вълна по цялото ми тяло.

Започва нашето време на тишина, заедно !…

Ти мълчиш и гледаш – ту мен, ту встрани. И аз така. Когато очите ти питат, аз ти отговарям с поглед, дискретно и едва доловим спонтанен жест. Докосвам с върха на пръстите си твоята полусвита длан. Тя трепва леко, ратваря се и се изплъзва из под моята…Да хване чашата, да я подържи с две ръце пред устата и да отпие. Бавен знак за наздравица. Последвам те. Не докосваме чашите, няма стъклен звън. Почти не мислим, само усещаме. И двамата задържаме глъдката в уста, сякаш сме се наговорили така да задържим времето. Притваряме очи, отпускаме леко глави назад… едновременно, а нямаме сценарий. Вдишвам  дълбоко и оставам така известно време… със затворени очи. Не знам колко дълго е било, но ги отварям стреснато и погледът ми търси теб. Откривам те, все така срещу мен. Седиш с приведена глава, обгърнал здраво с две ръце чашата, а тя е на земята пред теб и не се нуждае от твоето вкопчване. Повдигаш глава и погледите ни се прегръщат. Краищата на устните ни са повдигнати нагоре, очите – грейнали слънца. Сваляш ръце от чашата и плахо с разтворени длани ги проплъзваш към мен. Подавам ти моите с охота. Толкова дълго съм чакала този момент! И ти ли? Защо не тръгна към мен до сега? Вървял си! Не съм го усетила!.. Бавно отдръпнах сгорещените си длани. Погледът ти е някъде наоколо край мен. Не го търся. Избягах навън при листата на дърветата. Те палуват с вятъра и слънцето. Заиграх се с тях….

Връщам се отново.  Не срещам очите ти. Те пак са се гмурнали в чашата. Търся ги там, чакам ги да изплуват…

И ето ги – уверени, ведри, усмихнати, говорещи – „ЕЛА“. Ръцете им помагат – повдигнати и по-широко отворени очакват… мен. Положих глава в скута ти…Пелена от любов стопли душата ми и разби твърдините в тяло.

Сила и слабост! Прошка и смирение! Благодат и благодарност! В едно!

Толкова малко време, без думи, а толкова много си казахме и дадохме!

****

Разбира се, ако решиш да опиташ „тишина за двама“ с любимия човек,  действията и усещанията ви няма да повторят описаните тук. Преживяването си струва, особено ако връзката е влязла в някаква монотонност или се е превърнала в рутина. „Тишината за двама“ може да събуди тръпката и да помогне да преосмислиш значението на партньора в твоя живот или просто едно романтично преживяване.

Искам да предупредя, че може да се случи ти или другия да не понесете тази ситуация. Някой да се почувства некомфортно,  да не може да погледне другия или да остане по-дълго очи в очи, да не изпита желание за докосване.

Хубаво би било, ако първият разговор след „тишината“ е за това как сте се чувствали, какво сте изпитали, как сте разбрали действията на другия, кои са били най-силните ви моменти и защо. Открито до болка и радост!

Пожелавам ти неповторимо изживяване!

mult-pict_narod_ru24

 

На глас

Катастрофа с непочтеността

О, колко ще се радвам да ми кажеш, че не знаеш какво е това непочтеност?

За жалост тя често нахлува в пътищата ни. Човешко е да се сблъскаме, но е много вредно да катастрофираме с нея и да се превърнем в жертви 🙂  Поизтупай се и продължавай!

Но, не! Обикновено, непочтеността към нас преживяваме като обида, незачитане, непризнание, обвинение. Да? Заблуда е, че е нормално тя да е причина за страдание.

Непочтеността не може да ни отнеме нищо – опит, знания, умения, енергия, талант. Никой не може да ни причини каквото и да било, ако не допуснем това в мислите си. Те са на входа на нашите преживявания и те ги създават или не.

Добродетелният няма енергия да твори непочтеност 🙂

Непочтеността се ражда от негативни мисли и егоцентрични амбиции, и трови онзи, който я сътворява. Най-доброто, което можем да направим за него (и за себе си) е да му помогнем,  да се отърве от страстта си към непочтеност. Често това е доста трудно, но не е причина да не опитаме – нежно и с любов! Да, с любов, въпреки! Защото авторът на непочтеност има силна нужда точно от това – много, много любов!

 

 

На глас

По маските ще се познаем

Едва ли някой може да каже, че живее живота си без маски.

Маската е другото ни лице – онова, което надяваме, когато искаме да поукрасим или да скрием това, което сме или не сме. Но, като всяко нещо в живота и маската не е еднозначна. Тя може да е затвор, но може и да е полезна – да ни пази и защитава, но … зависи!

Макар да не е българска, традицията Хелоуин все по-удобно се настанява у нас и е  добър повод  да се запитаме – що за маска съм аз? Че не е случаен този празник и  леко шантавото му празнуване – е ясно. Че има смисъл и има какво да ни даде –  е другото ясно нещо.

А пък той Животът не търпи маски. Рано или късно, насила ги съблича от нас.

А какъв маскарад без маски се получава тогава! …

Просто повод да се опитаме, да се погледнем, вгледаме и огледаме …

Просто лека провокацийка … за добро 🙂

Не е лесно! Знам! Но и друго знам – не е невъзможно, ако се осмилим…

Е, време е за украса, забавление и Хелоуин! 🙂

По маските ще се познаем! 🙂

Семейното духче

Есенно време!

Прибрано, сгушено!

По-тихо и безлюдно!

Умърлушено!

Но шарено и щуро!

Тиквено и маскарадно!

Отвън – хлад настава,

а вътре, във душата и

студът на огън става.

Ива,

октомври 2015,

последна редакция – октомври 2017

На глас

Коледа ли, що ли?

Повече от месец – истерия и фалш хранят суетата на вярвашите в Христа, че и не само.

Вярваш ли, че цялата тази трополия има нещо общо с Бог и Любовта? Аз не!

Суетата е като егото – и вреди, и помага! Но и тя като него – толкова е сраснала с нас, че даже не забелязваме колко здраво ни е заключила в капана си.

Дали ще сме по-малко българи, ако не наредим на масата 7 или 9 ястия, ако питката не е постна, ако подаръците не са от магазина, а от сърцето, ако вместо молитвата си създадем уникален  семеен ритуал, с който да си засвидетелстваме отново любовта и благодарността.

Дали ще ни се разсърди Бог, че сме се проявили като творци, каквито ни е създал? Дали ще ни накаже, че не продължаваме да подражаваме на предците си? Дали ще ни споходи лоша година, ако отхвърлим някой ритуали? Дали ще си забравим миналото и произхода?

Нима, ако не спазвам хилядолетни ритуали съм изгубила вярата си? (Малко уточнение – вяра и религия са различни неща!)

Около Коледа в моето семейство правим онова, което е свързано със скъпи семейни спомени за всички нас. Създаваме си нови, свои традиции. От няколко години,  имаме свой ритуал преди вечеря – говорим за смисъла и силата на Любовта и всяка година то е различно, защото за 12 месеца сме осъзнали и научили още нещо за себе си и за смисъла да бъдеш жив.

И ако решиш да скочиш отвъд, погледни рутинните неща  – те ще ти подскажат как да го направиш.

Хайде, Весела и Здрава да е!

Честита Коледа!

На глас

Седемте Тайни на Св.Валентин

Всъщност той, светецът няма нищо, което да крие от нас. Нали затова е светец – да осветява нашия живот чрез своето житие.

Тайните на св.Валентин са всичко онова, което не виждаме и не чуваме. Ослепели сме от блясъка и пъстротата на любовните „подаръчета“ и сладкишчета и оглушали от шума на суетата и конформизма.

Това е всичко, от което се нуждая
Това е всичко, от което се нуждая

Тайна първа: Предполага се, че денят на влюбените – св.Валентин има легендарен произход. Поради тази причина католическата църква го е премахвала от календара си, но по-късно е бил възстановен. Легендите около св.Валентин са свързани с любовните послания.

Тайна втора: Не е случайно, че през вековете е оцелял точно ден, почитащ и възхваляващ любовните послания. Любовта е сърцето на организма „човешки живот“. За да е здраво то и да тупти ритмично, на сърцето му е нужна кръв, съставена от два компонента – слово и действие. Ако един от тях липсва – сърцето бавно спира и любовта умира.

Тайна трета: На хората им е някак по-лесно да показват любовта си (с грижа, внимание, подкрепа, приемане), отколкото да я изказват. Ама само туй не стига. Словото, което иде от сърцето, носи особена енергия и върши чудеса. И това е голямата тайна мисия на св.Валентин – всяка година да ни напомня, че сърцето, има нужда да говори и да му говорят, защото това храни любовта и стопля душата..

Тайна четвърта: Денят на св.Валентин е само един в годината, но любовта живее и преди и след този ден.

Тайна пета: Св.Валентин го има, за да провокира твореца в нас – да чуем сърцето и да поднесем на другия изненадващо и мило неговото слово.

Тайна шеста: Св.Валентин няма нищо общо с целофанените букети, говорещите плюшени мечета и бонбониерите – сърца. В тях има бизнес – сделки и сметки, но не и любовни послания.
Св.Валентин е в „случайно“ изпуснатата в обувката малка смачкана бележка или в мълчаливата прегръдка под пълната луна…

Тайна седма: Св.Валентин не е на 14 февруари. Той е всеки ден, в който посветиш минутка от живота си, за да покажеш любовта си. Това е минутка на уважение и любов към двама – себе си и важния за теб човек.

На глас

Да повърнеш буцата в гърлото

Ти ми писа : Много ми се иска да махна някоя и друга дрешка от навлечената си душа, да я поразсъблека…Ами, ако някой консервативен злоупотреби?

Ива: Ето това съм аз и моята голота си е моя. Тя ме прави различна от теб. Дори грозна и неприятна за теб – това съм аз и не ме е срам, че съм такава. А твоята консервативност си е твоя. Избрал си я, за да живееш с нея – Ти. Защо аз трябва да живея според нея? За да ти се харесам? Добре, но ако спра да се харесвам на себе си? Ако ми стане задушливо, потно, тежко…Ако се изморя да ти се харесвам и започна да се мразя…А когато се намразя спирам да се грижа за себе си. Кой се грижи за нещо, което му е омразно? Тогава за кого от нас има смисъл, че ти се харесвам?
Разкажи и на други, онова което си видял у мен и чул от мен, щом ще ти стане по-добре. Но то не е нищо по-различно от онова, което ти не се осмеляваш да си помислиш и да преживееш. Или пък искаш да ме уязвиш?.. .Всички си имаме своите “мръсни” моменти, както и горди постижения. И аз не се срамувам, че си ги позволявам, защото не искам да съжалявам за пропуснато, когато времето ми свърши.

Ти : Ами, ако консервативните са много? Да речем цяла група! Ами, ако имам нужда от тях за да не съм сам?

Ива: Много сте! Всички сте! Свикнала съм с вас, за да не се чувствам сама. Страх ме е да не ви изгубя, защото си нямам други. Вие сте „моите“! Но скъпи мои, аз съвсем не съм само това, което виждате. Даже бих казала, че не виждате много от мен, защото не искате. Онова, за което сте ослепели са мои чувства и потебности, за които не подозирате. Сигурна съм, че и вие ги имате, че и на вас са ви заседнали като буца в гърлото, но така сте свикнали с нея, че дори не я усещате вече. А моята буца ме задушава и искам да я повърна. Гледката няма да ви хареса и вероятно ще избягате. На мен ще ми стане студено, че ви няма, но пък ще съм си върнала дишането без болка. Аз съм тук, не ви напускам и ако сте готови да видите човека в мен – без грим, върнете се. Ако не, аз тръгвам да търся тези, които не се гнусят от нищо човешко…Вярвам, че ги има! А  може би ми е време за нова „група“. Не може да ми се случи нещо ново без да скъсам със старото. Аз не късам с вас, а със старото у мен и  съм сигурна, че няма всички да ме загърбите. Тези, които наистина ме обичат ще  се зарадват, че си повърнах буцата, че дишам свободно…А може да ви се прииска да опитате и вие.

На глас

Мисля си, че съм тъпа…

Ти ми написа: Понякога, на някаква песен нещо в мен се отваря и спонтанно излиза възглас – душата ми, ах как искам да се отвори. Тъпо ли е? Не знам! Мисля си, че аз съм тъпа. Как тъпча на едно и също място?! А си мислех, че имам някакъв напредък…Опитвам се да се отдам на настоящия момент, когато той е щастлив. А ако е нещастен – да си мисля, че ще отмине, да нямам очаквания и претенции. Понякога успявам, но много често не.
Всъщност, не знам дали тези драсканици имат нещо общо с идеята на „Журнала на Ива“. Просто ми е нужно да споделя с някого, че искам да обичам без да се страхувам (и се сещам за твоето “Защо ти е споделена любов), че имам вътрешния порив да се разтворя в любов, а…” – Ан-Ив

Скъпа Ан-Ив, душата ни по своята същност и роля за нас, е нещо широко отворено, свободно, затова не очаквай тя да се отвори. Обикновено ние я заключваме нейде, а  тя  боледува и чака да отключим вратата. Затворът е противоестествено състояние за душата. Когато ни боли, когато ни се струва, че все „тъпчем на едно място“ означава, че тя напира да излезе на светло, да вдиша и да заживее. Ключът е в нас и е губене на време да го търсим някъде навън.

Аз също търсих ключа си къде ли не…Намерих го в себе си, но изпитах страх да го завъртя и да натисна бравата, защото душата ми щеше да изскочи като дух от бутилка, да гръмне и лумне като шампанско. Осъзнах причината за страха – загубата – на хора, на тогавашния си начин на живот. Опитах се да преживея хипотетично всички загуби, разиграх си въображаемо най-лошите сценарии, но все едно се случват сега – с емоции и чувства. И през цялото време следях реакциите на тялото – дали ще е спокойно или напрегнато. За голямо мое учудване се оказах готова и някак особено облекчена от загубите, които причиняваха страха ми. Разбрах, че е напразен и той се стопи. Тогава смело отключих и широко отворих вратата. Причиних болка на себе си и на други, но пътят към лечението на всички нас минава през болката. Просто няма друг вариант! Болеше…много, но очакваните загуби не се случиха, загубих само своята боязлива и зависима от „всеобщо“ одобрение същност.

Не е тъпота, щом мислиш и правиш стъпки, скъпа Ан-Ив. Тъпотата не забелязва липсите и дискомфорта, тя сраства с тях и ги приема за своя същност, примирява се, което е съвсем различно от смирява се.

А щастието? Ние сме устроени да го търсим и това търсене не ни дава основание да делим живота си на щастливи и нещастни мигове, защото всички те са взаимосвързани и всеки от тях съдържа и всички части на цялото.

А любовта? Тя пък е толкова присъща на душата, както главата за тялото. Да се страхуваш, че обичаш е все едно да се страхуваш, че имаш глава. Та нали главата носи твоя  ум и твоето лице,  и е част от твоята материална уникалност. Така и любовта носи твоята душевна уникалност, чрез начина, по който я изпитваш, показваш и раздаваш. Сърцето не се влияе от пол, възраст, раса и занятие. То просто обича и не допуска власт и въздействие…другото е сделка с дявола.

На глас

Отново Коледа

Моята елха и Коледна звездаВ деня преди Коледа си пожелаваме да ни е весело, а после си я честитим … Коледа!

Поемам риска да се измъкна от тази рамка. Да си призная изпитвам голяма доза досада от „автоматичните“ пожелания „да си жив и здрав“, „любов, късмет, щастие и сбъднати мечти“… Сякаш ми вгорчават празничното усещане на всеки повод за празнуване (защо да търсим поводи и да чакаме разни дати?)

Ама сега е пак време за празнуване ( на какво ли?), време за палуване (как ли?), за любуване (с кого ли?). Е, кой както иска и с когото иска, а аз ти пожелавам критерия за избор бъде само един – удоволствието. Има ли друго, за което си струва всеки миг от живота – не само в празника, ами и в делника?

Обичай и го показвай!

Честит да ти е всеки ден от живота!

Ива

На глас

Голотата – страшна и красива

Ти ми писа :Изобщо не ме е страх от голотата, разкриването на душата. Знам, че съм красива в мислите си. Ти какво мислиш?

Ето какво:
Страх и голота вървят хванати за ръце и трудно се пускат, но не е невъзможно. Самият факт, че пишем или казваме „не ме е страх“ е знак, че дълбоко в себе си носим страха от разголването. По-скоро сме го подтиснали, но не и прогонили. Лесно можем сами да проверим дали е така. Тестът, който аз правя е да си задам въпроса, така ли бих постъпила (това ли бих казала), ако не ми пукаше какво ще кажат за мен и дали ще ме отхвърлят (двете основни причини, пораждащи страха). Повече отговори ДА, означават по-голяма голота. Отговорите обаче са достоверени, ако преди това сме се саморазголили – честни пред себе си. Не сме ли постигнали това, няма как да покажем голотата си на другите. Просто защото не я познаваме. А когато я познаваме лесно разбираме дали сме наметнали халата. Кръгът се затвори, нали?

С дрехи по тялото се чувстваме защитени от студ и изгаряне. Можем да изберем какво да облечем така, че да прикрием недостатъците на голото тяло, да го направим по-привлекателно за другите. А голо, тялото е такова, каквото е! Всичко е видимо, всичко е на показ и е страх-овито… Защото някой ще ни се присмее, а друг ще ни отхвърли без дори да се опита да разбере какво носи това тяло. А то носи душа,  която очаква да бъде изразена и опозната, но тя се свива от страх да не последва срам и самота, вместо жадуваното, простичко приемане на това, което е. Опитай се да прочетеш този абзац отново, като мислиш за душата, докато четеш за тялото, защото аз така го писах…

Красивите мисли са прекрасно преживяване за този, който ги поражда. Но, ако не получат живот, не ги материализираме такива, каквито са се родили, няма как да се види тяхната красота и те си остават просто мисли. Вярвам в силата на мисълта и в способността й да се материализира в живота . Знам, че всеки от нас е много повече от това, което мисли, че е! Но красотата оживява, когато страхът се стопява. Ти избираш кое да надделява.

А ти как разбираш, че наистина си разголил душата?

На глас

И Хелоуин не е случаен

Всичко в живота ни идва някъде от дълбините на душата – от там, където не  ни е отредено да достигаме. Но пък на повърхността има достатъчно символи, които не е трудно да видим (стига да поискаме), за да узнаем – от къде идваме, къде сме и накъде бихме желали да поемем.

Около всеки празник се вглеждам в ритуалите, в храната, в поздравите, в другите детайли  и търся образа първоизточник, защото празникът е само образ в огледало, ама маскиран, символизиран (подобно на сънищата). Искам да открия онзи – голия, необлечения образ и него да прочета.

Преди време „видях“ как на Хелоуин не пропъждаме лошите духове, а собствената си сянка  -защо имаме сянка и защо бягаме от нея?

После се вгледах от другата страна на Хелоуин – в символите му – кои са и къде стоят в живота ни.

Сега пък си побъбрих за маските в живота с една жена, която често ни набива в главите да живеем прозрачно и голо. Е, на този Хелоуин можеш да прочетеш и раздумката ми с Мадлен Алгафари.

Празниците не са само това, което виждаме! Гледай, лудей и търси! Любопитните живеят интересно 😉

Весел Хелоуин!

На глас

Да пазим децата От себе си

Твърди се, че Световният ден на детето води своето начало от 1925 година, но официално е обявен през 1949, а за първи път е отбелязан масово в 51 страни по света през 1950 година.

Стой далеч от мен ;)
Стой далеч от мен 😉

Кой празнува Световния ден на детето – 1 юни?
Празник е за децата, които раждаме, отглеждаме и все още са зависими от нашите грижи. Думата дете в българския език има и друг смисъл – рожба на своите родители. От една страна,  всички ние – пораснали и напълно самостоятелни хора, оставаме деца за своите родителите. От друга – детската спонтанност, емоционалната и чувствена неподправеност се запазват през годините и макар  подтиснати ни напомнят за детето, което продължава да живее в нас. При някой от нас – то остава много живо,  при други – е позаспало. Празнуваме радостта, че децата продължават живота. Празнуваме, защото сме деца на своите родители. Празнуваме лудешки, когато  детето в нас е будно или се налага да празнуваме шумно, за да го разбудим от дрямката му.

Какво празнуваме?
Всъщност нищо няма за празнуване! Този ден официално се назовава Световен ден за защита на децата. Той е символ на братството и разбирателството между децата по света. Тези ценности са им присъщи по природа, враждата и надмощието не се пораждат у тях, ако не ги изкопират от възрастните. На 1 юни с разнообразни дейности в различни страни по света се напомнят идеите на Хартата за правата на децата. Независимо от цвета на кожата, националната принадлежност, имущественото състояние, физическото и психическо развитие, децата еднакво се нуждаят от добро възпитание, образование, социална защита и здравна грижа.
Като всички подобни дни, 1 юни има за цел да напомни на нас възрастните основната ни мисия – да опазим децата – продължителите на живота и човешкия род. Да оставим след нас истински добродетелни човеци, способни да си взаимодействат, да съхранят Земята, да изправят грешките ни и да живеят по-добре и по-щастливо от нас.

От кого и от какво да защитаваме децата си?
От себе си, разбира се, от собствените ни ограничения, от безхаберието ни, от изкривените ни амбиции и стремежи, от криворазбраната ни любов.
Чудовищно е, че в този така модерен и цивилизован свят, децата продължават да са обект на физическо, емоционално и сексуално насилие. Голям брой деца не получават и основни грижи за развитието и оцеляването си. И ако всичко това не е пред очите ни – значи не съществува. Затова го има 1 юни – за да погледнем децата в очите, за да погледнем и отвъд собствения си поглед.

Добре си ни дошъл 1 юни!…

На глас, Преживелици

Питал ли си Гугъл – какво е човешка нежност?

Ти, може би не, ама друг, който не е намерил отговора в живота си, се е обърнал към всезнайкото, а той пък го е пратил в  „Журналът на Ива“. Не разбрах към кой пост го е насочил умникът, но съм сигурна, че не е намерил каквото е търсил .

Дни наред „дефиниция за човешка нежност“(точно това беше зададено на търсачката) ме преследваше и пораждаше множество въпроси…

Нежност...човешка
Нежност…човешка

Думата дефиниция (от латински: definitio — предел, граница) означава строго фиксирано, логическо определение за същността на езиков термин. Аз не бих се осмелила да поставя „граница“ на нежността. Нежност може да е езиков термин, но той изразява съкровено човешко отдаване – на себе си и на другия. Може ли на това преживяване да се даде „строго фиксирано, логическо определение за същността“?

Дали този, който търси дефиницията е изпитвал някога магията на човешката нежност върху себе си? Или може би иска да дари някого с нежност, но не знае какво изразява и как се дава? Дали пък не търси знание, за да разпознае нежността? Каквато и да е причината, ясно е едно – търсим информация тогава, когато  не знаем  (не познаваме) нещо.

Днес си имаме  богата материална и интелектуална храна, но сетивата ни са умиращо гладни. Причината за хронифициралия сензорен глад е стремежът ни да изглеждаме модерно силни, а това е несъвместимо с нежността. И митове сме създали за свое оправдание : „големите не са бебета, че да се галят“, „нежността е глезотия“, „нежният мъж е слаб и женствен“, „нуждаещият се от нежност е беззащитен“…

Доказано е, че липсата на нежност разболява, а приемането и отдаването на достатъчни „дози“ нежност може да е лек и за нелечимото.
През 1987 година, по време на бременост, по тялото ми се появиха странни петна, които лекарите обосноваха с временното ми състояние. След раждането, ми поставиха диагноза псориазис. Бях чувала за болестта. Знаех, че не се лекува, че си я носиш като доживотна присъда и толкова. Тогава мечтите и стремежите ми бяха свързани основно с децата и семейството, и това ми беше достатъчно да се чувствам щастлива жена. Използвах всякакви модерни лекарства, но никое нямаше траен ефект. Години по-късно започнах да изучавам и прилагам лечебното гладуване и храненето, съобразено с човешката природа. Промени се усещането ми за себе си, за смисъла, за другите. Преосмислих и разширих уменията си да давам и да получавам…

Днес върху кожата ми има само един малък участък – следа от болестта, който като камбанка на будилник ми напомня за нея. Наблюдавам го и забелязвам, че когато изпадна в състояние на нерешителност и колебание, когато се затварям и влизам в плен на страховете и догмите – то се обостря и уголемява. Ако съм спокойна и себеотстояваща  – моята „камбанка“ спира да бие – утихва и се прибира.

Псориазисът е болест–броня между болния и светът навън (както и всяка друга болест). Без да съзнавам, аз не съм допускала в себе си доста неща отвън, други пък ненужно съм задържала вътре.

Е, дойде ред да разкажа за връзката болест-нежност. Съществува психотерапевтичен център, в който използват човешката нежност, за да лекуват  псориазис и то в доста тежки форми (моят, си е направо „бял кахър“ пред тях). Там всеки болен влиза в ролята и на лечител, и на лекуван. Пациентът допуска голото му тяло да бъде галено от няколко чифта ръце, които не пренебрегват нито една частичка от плътта…

Чудиш се дали е възможно този метод да лекува нелечимата болест? И аз дълго мислих върху това, но обяснението е просто. Лекуваният е напълно отпуснат, доверчиво отдаден и концентриран с цялата си сетивност върху усешането на тялото. Не се вълнува нито как изглежда, нито какво мислят другите за него. Само чувства – като бебе. А лечителите мислят за него като за един от тях, който се нуждае от помощта им. Те му отдават с любов и загриженост цялото си внимание, старание и нежност. Отдават онова, което самите те очакват да получат. Мисълта на всички е насочена върху общото изцеление, върху удоволствието от днес, което носи по-доброто утре.
Е, ако и това не ти стига като дефиниция за човешка нежност, търси я другаде…

Аз, Ива бих желала да съм „лекувана“ с нежност и без да ми се налага, а ти?

На глас

Дириш ли диря или оставяш?

Диря ли?
Да! Диря –  като следа и диря – като търся.
Нека помислим, колко много дири правим и как не ги забелязваме, а е нужно – за да се самооценим и самоуважим, за да осъзнаем, че има смисъл от нас, че не напразно сме тук ден след ден. Когато съзнаваме дирите си, дирим начин следващите да са по-значими и по-трайни, а така неусетно порастваме и помъдряваме.

Всеки ден, дори всеки миг оставяме дири по своя път. Някой по-трайни, други се заличават рано или късно, но пък отварят място за нови дири. Независимо дали са дълготрайни или краткотрайни, дирите имат смисъл и си струват усилията, заради удоволствието да се обърнем и видим, че остава нещо след нас. Не е нужно дирята да има материален образ или стойност, но е важно да идва от нас и да служи на други.
Дирята е „видима“, когато е докоснала душа, дори и само една. Да дирим и да оставяме диря – това е мисията ни човешка. Как, каква и къде – всеки сам избира, що за диря да създаде.

На глас

Хелоуин от другата страна

Споделени мисли за „невидимата“ символика на празника.

Нашата тиква

Хелоуин е доста необичаен за българската култура празник, но щом е повод за разнообразяване на делника и забавление, го прегръщам с отворени обятия.

Вярвам, че всичко в природата и в живота има отношение към нашата душевност – към непрестанния сблъсък между разума и душата, към търсене на отговорите за смисъла и щастието. Всичко външно се отразява вътре, както и всичко вътрешно се проектира навън в живота ни. Затова нищо в ритуалите и традициите не е случайно. А тях ги има, за да ни свързват и да ни напомнят, че както всеки от нас е уникален, така и всички сме еднакви, защото сме хора.

Откроих няколко символа, за които се опитах да разбера „защо са ни“?

Сенките. Страховитите образи, които си придаваме на Хелоуин трябва да изплашят лошите, тъмните сенки на починалите, които в нощта на 31 октомври слизат на земята, за да търсят тела, в които да се вселят. Това е поверието, но какво е сянката в душевността ни? Тя е нашата тъмна, прикрита и лишена от образ страна. Какво стои в сянка ли? Различно е при всеки от нас и само ние си знаем това. При някой е добротата и ранимостта, при други агресията и злостта, но при всички е онова, което не искаме да покажем, пък то ни следва и „издава“. Понякога сянката е по-голяма от нас, друг път по-малка, понякога ни води, друг път ни следва, но никога не успяваме да се отървем от нея, освен като се скрием…на сянка. Но щом се покажем на слънце, на светло и открито място (там където сме видни и другите имат достъп до нас), сянката се появява отново. Каквото и да правим издаваме онова, което крием, макар и да не забелязваме това. Единственият начин да спрем тази „криеница“, която несъмнено не ни дава покой, е да приемем сянката, защото тя е част от нас. Не е срамно, нито страшно да показваме всичко, което сме, защото всички сме – и добри и лоши, раними и устойчиви, слаби и силни.
Без сянка, ние сме нещо неистинско, незавършено, нещо сякаш наполовина. Спрем ли да бягаме от нея или да я крием, изчезва страхът, че я има. А тя даже е полезна, когато се проявява.

Отвън е мрак, а вътре светло…Страшно, нали?

Страхът. Хелоуин се свързва и със страха от злите сили. Чудовищните образи и символите на смъртта ни следва като празнични декорации почти през целия октомври. И това не е случайно! За да заживеем по-пълноценно, по-дръзко и без отлагане е нужно да помним, че сме смъртни. Само пред лицето на смъртта можем да откроим истински важните неща в живота, само тя ни кара да се освободим от ограниченията на характера, разума и нормите, и да следваме гласа на сърцето си.
Страхът от смъртта и от всичко, което ни плаши пък блокира действията и мисълта ни, има способността да поглъща цялото ни внимание. Подобно на сянката и страховете ни преследват неотлъчно. Колкото повече бягаме от тях, толкова по-плътно ни следват. Избавлението е в прегръдката – често прегърщам мислено страховете си, за да се избавя от тях. Символичната прегръдка със страха ме поставя лице в лице с него, „докосвам“ го, показвам му близост, допускам го в себе си, случвам страшното и така разбирам, че то вече не е страшно.
Надяването на страховитите маски на Хелоуин е постигане на близост със страшното. Близост, която отнема страха и „отваря“ живота.

Цветовете. Постепенно мрачните цветове – черно, сиво и бяло са обогатени с почти цялата цветна гама. Сред тях обаче изпъкват два основни  символа на този ден – оранжево и черно. И това не е случайно!
Оранжевият цвят има отношение към първичните ни инстинкти, интимността и продължаването на рода. Той въздейства върху любовните емоции, общуването, творчеството, създава усещане за хармония.
Черното пък е тъга, скръб, но също тържество и превъзходство, както защита и прикритие. Това е цветът на материалността.
Какво виждам в съвместяването на тези два цвята? Индивидуалността, първичността и хармонията са свързани с тъгата, загубата, мрака и материалността, през които минаваме, за да ги постигнем.

Благодаря, че беше с мен в това страховито и студено време! 🙂

Весел Хелоуин!

На глас

Защо ти е споделена Любов ?

    


Провокацията за тази тема: „Това, което изгонва самотата, както светлината мрака, е споделената любов. Дори и на Луната да се намира човек, когато знае, че някъде там е неговата любов, то самота няма и не може да има. Тя дава сила за всичко – за адаптация, за борба, дава сила за онази неизчерпаема воля за победа, която преобразява света.“

Това ми написа скоро един приятел, с който водихме дискусия по темата. И тъй като за доста хора, така наречената „несподелена любов“ е повод за болка и нещастие, реших да му отговоря тук.

Аз обичам морето, слънцето, природата и съм щастлива от това, без любовта ми да е споделена от тях. Удоволствие за мен е да им се наслаждавам, когато и както мога. Достатъчно ми е да знам, че ги има и винаги, когато се срещам с тях съм спокойна, радостна и нямам очаквания за ответност. Любовта е грижа, но Слънцето е титан и не се нуждае от такова отношение. Към природата и морето ( и то е част от нея, но защото много го обичам акцентирам и на него) изпитвам особено уважение и грижата, която им давам е – да ги пазя и ценя. Любовта ми към тях остава непокътната дори когато морето е бурно и недружелюбно, дори когато слънцето остава скрито зад облаците или ме мъчи от жега, дори когато природата е безмълвна или стане повод за човешки трагедии. Аз пак ги обичам, без да имам и най-малък знак от тях за споделеност на моите чуства.

Защо любовта ми към човешките същества трябва да е различна и да съм щастлива само, когато е споделена? Защо да ме боли, когато няма ответност? Любов ли е това или размяна?

Слънцето, морето и природата не принадлежат само на мен. Те си имат своя „живот“, своя простор и идентичност, но въпреки това ги усещам близки. Значими са за много хора, на които също служат, раздават и отдават себе си, но това не поражда у мен ревност, нито усещане за пренебрежение или отхвърленост. Те нямат собственически претенции към мен. Не се нагаждат, за да ги харесам, нито пък аз се глася пред тях.

Защо между нас – човеците да е различно? В нашите представи споделената любов е създадената връзка. Защо, когато свободният избор на другия не съм аз, е нужно да мисля, че не заслужавам обич и да давам воля на болката, стараданието, самотата и озлоблението – усещания, които са плод на  мисълта и въображението. Така ни спохожда самосъжалението. Изгубваме се, забравяме кои сме и колко струваме, ако изобщо сме знаели това.

Аз нямам желание да затворя слънцето, морето или природата в буркани и да си ги отнеса в къщи, защото вече няма да бъдат онова, което обичам. Когато се наслаждавам на тяхната свобода, усещам по-силно своята и това вдъхновява живота ми.

Опитай се да обичаш човек така, както обичаш морето. Имай себе си и не искай да имаш другия само за себе си. Позволи му да бъде море, радвай му се и се грижи за него и ще усетиш любовта си като споделена с цялата Вселена.

Аз, Ива ти обещавам това 🙂

„Дори и на Луната да се намира човек, когато знае, че някъде там е неговата любов, то самота няма и не може да има.“

Уточнение: Завърших поста си и се върнах пак към началото. Открих, че авторът на цитата, във второто изречение е изпуснал определението „споделена“ за думата любов. Дали случайно или за граматическа чистота – не знам, но извадено от контекста ми хареса и реших да го напиша за край.

Към илюстрацията: Писах тези редове излегнала се по корем на плажа край едно езеро. Когато привърших, се обърнах по гръб и погледнах нагоре…Снимката в началото на поста  е онова, което видях над себе си -моята любов – като една Вселена!

На глас

Пред стълбата – искам, ама НЕмога


Преди време започнах да следя  себе си и моите събеседници – кога употребяваме израза „не мога“. В нашия език той означава – неспособност да направя нещо – липса на знания, на умения, на физически възможности. Но това значение отдавна е изместено и „не мога“ често има друг смисъл –  красиво, оправдателно изразяване на „не ми стиска“, „ не искам“, „мързи ме“.

Искаме ли нещо – просто го правим! Не искаме ли – откриваме пречки – някой не го одобрил, нямаме парите, нямаме място, нямаме знание или умение, нямаме условия, обстоятелствата не го позволяват, млади сме или прекалено стари, криви са ни държавата, обществената система, световната криза, съседа, шефа, семейството…Пропуснах ли нещо в списъка? Давай, продължи го!

А аз да попитам – някъде в изреждането долавя ли се желание?…

Добре! Нека си представим, че онова, което искаме, ама не можем, вече е факт – постигнали сме го, ей така, въпреки пречките. Нека го изживеем – по детски, с цялата палитра от емоции, съпровождащи постижението ни…Да затворим очи и да му се отдадем… Забравяме за пречките! Мислим само за желанието – вече реален факт. Влизаме във „филма“ – гледаме всички подробности от него…Главната роля си я играем ние – Ти, Аз, всеки от нас в своя си филм.

Какво чувстваме?

Вариант 1 – Напрегнати сме, притеснени, неспокойни, стягане в гърлото, тежест в раменете – знаци, че искането (желанието ни) няма почва в нас. То е резултат на чужди очаквания и влияния или на нашата криворазбрана амбиция за самодоказване. Тогава е по-добре да го забравим  и да не се терзаем, че имаме пречки. Те са форма на спирачка, когато желанието не е наше. Отхвърлянето му ще ни върне спокойствието. А негодуванието , което изпитваме не е срещу пречките. То е израз на дълбокото ни нежелание да осъществим искането. А речевият израз е „не искам“ –  точно и себеизразено.

Вариант 2 – Усмихваме се, отпускаме се, чувстваме се окрилени, сякаш сме разтворили крила за полет – знаци, че искането си е искане и е наше. Време е да започнем! Ако нямаме знания или умения – ще намерим откъде да ги добием, ако нямаме пари или място – ще ни хрумне как да ги намерим, ако нямаме хората, с които да го осъществим – ще се появят пътищата към тях. Просто започваме да изкачваме стълбата „желание“, която е пред нас, вместо да стоим долу в пречките. Още на първото стъпало сме малко по-високо от пречките, а с всяко следващо те остават все по-назад. Стъпалата се изкачват последователно, защото всяко поредно ни показва как да стъпим на следващото. Понякога може да ни се стори толкова гладко и безоблачно изкачването, че да решим да попрескочим някое стъпалце. Забързаме ли се нараства вероятността да се спънем, че и да паднем, а може и най-долу. Най-славното изкачване е плавното – онова, в което следваме себе си, своите чувства и своето удовлетворение. Съществено важно е, докато изкачваме стълбата да не изпускаме онази емоция, която преживяхме със затворени очи.

Независимо в кой от двата варианта попадаме е нужно да изпитваме удовлетворение, да сме изразили с действие най-точно онова, което чувстваме. Така сме се уважили! Нашето самоуважение извиква уважението на другите към нас – дори на тези, които бяха в пречките.

Искам – немога! Нека започнем проверката сега!

От утре – ще сме преживяли един ден повече в обречена борба срещу себе си, ако искането не идва от сърцето!

От утре – ще имаме един ден по-малко, за да изкачим стълбата.

Аз – Ива те подкрепям

На глас

С глава в стената

Умновато е да си счупиш главата в стена не веднъж и дваж. Глуповато е, когато стената е едната и съща.“ – Аз

 Да приемем правото на стените да съществуват в живота ни е мъдрост, а да спрем да си чупим главите в тях е знак, че сме постигнали смирение. Не казах  примирение,  а смирение. Различни са! Примирението е отказ от действие и няма нищо общо със смирението.

Стените не оказват съпротива, ако ние не се стремим да ги бутаме, нали? Спрем ли да се блъскаме в тях,  ще спрем да усещаме и съпротивата им. Ако разрушаването на стена ни причинява рани една след друга, значи или не сме достатъчно тренирани или нямаме необходимите инструменти за събарянето й. Тогава блъскането на стената е борба не срещу нея, а срещу себе си. Заплаха сме за собственото ни оцеляване.

Нужно е да сме тренирани за съпротивата на стената и да разполагаме с инструменти за отстраняването й (което не винаги е нужно). Знанието ни е оръжието. Тренировката с него създава опит,  усилва умението да си служим с оръжието (знанието). Колкото и добре да сме тренирани, ако нямаме оръжието (знанието), с което да съборим стената тя все ще ни е на пътя. Ако пък имаме оръжието (знанието), но не сме тренирани да си служим с него, също няма да ни свърши работа срещу стената.

По пътя ни през живота има всичко – и стени, и камъни, и трънаци, и хищници. Всичко край нас носи добро, просто защото го има. Ако не приемаме това, често ще сме наранени и ще ни се иска да спрем, защото болката расте, а раните не заздравяват. Спрем ли – примирили сме се! Станали сме жертва на неприемането си, на несмирението си. Не можем да съборим или изместим стената, но можем да променим отношението си към нея, нали? Ако вместо препятствие я приемем като необходимост – значи сме се смирили. Напрежението и тревогата са отстъпили място на спокойния и ведър поглед и вече виждаме стената с други очи. Отключва се творческия ни заряд. Страшната и лоша стена можем  да превърнем в инструмент, който да ни служи, или в красив декор, или да сътворим най-прекрасния път, по който да я заобиколим. Тогава съвсем естествено настъпва онова огромно удовлетворение, наречено свобода – ние сме избрали решението си и ние сме  сторили действието.

Свободата е изборът ни да приемем ограниченията си и да решим как да постъпим с тях. За да постигнем свобода е нужно на пътя ни да застане стена. Както, за да се нахраним е нужно да огладнеем и за да отворим очи е нужно преди това да са били затворени.

А стената?…Тя не е друго освен … отново ние!

Аз, Ива и моите стени

снимка: http://www.phototargets.com

На глас, Хора

Писмо до Петя, която не пожела да порастне…

 

Здравей, Петя!

Чух името ти – Петя Дубарова, много време след като ти беше напуснала живота. Тогава, когато ти си водила борба между правилата и очакванията – от една страна и поривът за свободност и изразеност – от друга, аз не знаех, че има и друга страна. Разбрах го едва в зрелостта…Но ти знаеш, Петя – събитията в живота идват във времето си и на мястото си. И в моето време, някак случайно неслучайно ми се яви Ти! Ха! Та ние сме се родили в една година…Но защо си напуснала живота, кога? Едва на 17…Усетих те близо, усетих подобност! И сега в Деня на детето започнах да ти пиша…Знам! И това не е случайно, защото Ти остана завинаги дете, прозряла, че в теб живеят две Пети. Едната иска просто да бъде , другата трябва да изглежда. Ти не можа да приемеш изглеждането и избра бъде-нето в безбъдното.

„Само я погледнете (другата Петя – б.а) и ако ви се усмихне, знайте, че когато се усмихваме си приличаме най-много.“ Много ми се иска, Петя, да крещя след големите намусени деца – „Усмихвайте се, за да съберете двете/двамата у вас“. Не пречете и на децата си да се усмихват! Оставете ги сами да си напишат правилата, сами да проверят света и хората в него.

Знаеш ли, Петя, колко модерно живеем днес? И колкото по-модерни ставаме, толкова сме по-лъжовни. Лъжите на големите са истините на малките. И понеже толкова често се лъжем, вече вярваме в лъжите си, а истините крием – потъпкваме ги и се страхуваме от тях. Стремим се да ги отнемем и от децата си…

Петя, ти не успя да сприятелиш двете Пети в теб…! Детето, което живееше в теб не пожела да приеме лъжовния свят и да порасне изглеждайки…

Гледай ни от Слънцето и ни се смей сега!

Ива

 

Влак

Петя Дубарова

Как искам да съм малък светъл влак,

по-пъстър от крилете на хвърчило.

Да чувствувам във светлия си бяг

че слънце в моя ритъм се е скрило.

Да бъде мойта гара слънчев знак,

от хиляди очи благословена.

Да бягам срещу вятъра, но пак

да върщам там мечтата си зелена.

Как искам да съм малък светъл влак.

Тогава бих посока подарила

на някого. Искри родени в бяг

от релсите. И свойта пъстра сила.

Защо не съм добър среднощен влак?!

Тогава аз на всеки бих раздала

завръщане. Но бих поела пак

по релсите на радостта си бяла.

11.2.1977

На глас

Храброст извън боя

6-ти май – Ден на храбростта…“и тръгна стадо с агнета дребни, върви и крета от път убито, та сичко младо под нож да легне за свети Гергя – Божи разбойник…“ – казал го е Христо Ботев (виж цялото стихотворение в края).

Дали св.Георги е разбойник, аз не знам, но съм убедена, че дори и за победител не си заслужава да се принася млад живот в жертва (в случая – агнешки)?

Храброст ли е това?

Често асоциираме храбростта с бойно поле. Но какво е бойно поле? За едни то е теренът, на който човек отнема живота на друг човек, за да утвърди каузата на трети, който бленува лаври.

Храброст ли е това?

И лошите се раждат добри!

За други бойното поле е навсякъде, където са. Те нямат враг. Те не убиват, за да утвърдят водача. Те се съединяват с други, за да дадат повече на трети. Тяхното оръжие е любовта, от която няма загинали.

Храброст ли е това?

Добрите остават добри, въпреки лошите!

Коя храброст почитаме на Гергьовден?

Тази, възпятата от Ботев, ли?

 

ГЕРГЬОВДЕН

Христо Ботев

Паситесь, добрые народы!
Вас не разбудит чести клыч;
Начто стадам дары свободы?
Их должно резать или стричь. . . „
А.С.Пушкин

Ликуй, народе! Старо и младо
хвалете и днес бога и царят!
Днес е Гергьовден. От овце стадо
тъй блейше вчера подир овчарят,
когато тоз цар, безгрижен, глупав,
както и всички царьове земни,
поведе стадо с кривакът хубав
и с умни псета – министри верни,
без портфейли, но и без заплата,
на кои същ цар и да погледне,
„Блазе й – би казал, – живей овцата
и от народът мой по-честито!“
И тръгна стадо с агнета дребни,
върви и крета от път убито,
та сичко младо под нож да легне
за свети Гергя – божи разбойник…
Бездушен, глуп, изгнил покойник
жертви ли иска? Иска овчарят,
гладното гърло, попът пиени,
както от тебе, народе, царят
иска за свойте гнусни хареми
и за тез, що те мъчат, обират;
а ти им даваш потът, кръвта си
и играйш даже, кога те бият!
На` – днес богати и сиромаси,
пиени там – те песни пеят
и хвалят с попът бога и царят…
Ликуй, народе! Тъй овце блеят
и вървят с псета подир овчарят.

На глас

Mисии и Магии – за да не те изнасили Живота

Срещаме човек и пътищата ни се преплитат временно – няма постоянна заедност, не и за телата…Преживяваме много заедно, преодоляваме много заедно, телата са близко, уж заедно, но усещане за близост на душите не се поражда. Няма синхронност на душевността и магичността не се задейства.

Отдаване…

Срещаме човек и изведнъж усещаме магията. Сякаш винаги е бил в живота ни, сякаш е много близък, познат, а той не е… Някак мислите се преплитат, думите се допълват, интересите подобни, терзанията същите и в съдбите „случайни“ съвпадения… Стряскат ни знаците за  привличане. В тялото – трептене, пърхане някъде там и сякаш се отлепя от земята, сякаш се разтварят крилата. Магията… Дали ще полетим? Само, ако се осмелим…

Един човек идва с магията, друг без нея.  И двамата са похлопали на вратата ни, а щом са стигнали до нея – значи идват с мисия за нас. Отваряме и посрещаме гостите си подобаващо – единият – свойски, другият по-сдържано, но  и двамата срещаме със сърце. Защото без сърце няма да случим мисиите – нашата за другия и на другите за нас. Кой е другия и защо е – не е от особено значение, по-важно е да се отворим, да допуснем и приемем случващото се, защото нещо от него остава, носи смисъл. Не знаем какво е то и не е нужно да търсим отговор! Дори и без да го видим то ще си свърши работата за нас.

Какво е нужно, за да случваме мисиите и да усетим магиите?

  • отпусни се и наблюдавай себе си и другия – думи, действия, реакции
  • отвори се и приемай посланията на другия, без да оценяавш и анализираш
  • слушай и се опитай да бъдеш в другия
  • изрази се – покажи и кажи всичко, което мислиш и чувстваш
  • усети се – какво, къде и как чувстваш, за да се разбереш

Как ни говори тялото и как да разберем себе си?

  • Когато реагира гръдната област и се променя сърцебиенето или дишането – задействат се чувствата. Разбери ги!
  • Реагира ли коремната област – пърхане или неприятна тежест – задействали са се емоциите. Пусни ги, но не ги изпускай!
  • Реагират ли гениталиите с приятна възбудимост – възбудил ни е не полът на човека (независимо какъв е), а животът. Той ни е съблазнил и ние вече сме в готовност да му се отдадем. Случим ли го – даваме шанс на другия да изпълни мисията си за нас, въздържим ли се, животът пак го случва, но е възможно да се почувстваме като изнасилени.

Животът се е венчал с любов за нас още от утробата. Ние съществуваме чрез тази любов, обречени сме да се отдаваме на живота и да го приемаме такъв какъвто е. Усещането, че сме изнасилени от партньора ни Живот и неудоволствието от него произлизат от съпротивите ни да му се отдадем, от неслучените мисии, от неизживяните магии…

На глас

Разпятие

                                                                                                                                                                                                                                                       

Да излюпим себе си и да се ошарим...Христос се роди, за да ни даде Любов.

Живя, за да ни научи на Любов!

Умря, за да разберем какво е НеЛюбов!

Възкръсна, за да ни покаже, че се оцелява и оживява с Любов.

Днес сме разпнати повече от всякога. Разпнати между програмирания ни мозък и ощетената, гладна и отритната душа. Тя умира, щом е вкарана в програми. Душата може да живее само такава каквато е! Ако не й позволим, тя боли и боледува, разболява затвора си – тяло и го срива, за да се измъкне от него.

Тялото линее от пресищане и пълнее от празнота, въпреки охолството.

Търсим Бог в ритуалите и богатите храмове, а Той стои в свитите ни души и се надява да прогледнем, за да го чуем.

Нашата НеЛюбов не му дава мира, но Той не се гневи и не наказва със смърт и стихии. Може ли Любовта да накаже себе си?…

Самонаказваме се! С нашите програми по нашия  живот…

Без разпятие няма Възкресение! Толкова дълго висим разпнати на кръста! Нужно ни е да пуснем агонията „о’време“, за да настъпи смъртта… на нагаждането, изглеждането, следването… И тогава да оживеем в любов живеейки, вместо както сега – да живеем от НеЛюбов умирайки …

Великите дни идват не, за да натъпчем телата с храна, а да стъпчем нехраната, която ни трови.

Аз – Ива ти пожелавам да празнуваш не защото има дата в календара, а ако има защо!

На глас

Стиска ли ти да си в калта

О, да! Страхотно изживяване е! Ама на кого му стиска да си го случи? На децата, разбира се! Виж 3-4 годишните – локвите и калта ги привличат като магнит. Цоп и усмивка до уши! Преживяват кеф от калта по себе си! Дай им боички и гледай без да ги направляваш – първо ще омажат себе си после по листа или дъската. Такива сме били и ние във възрастта на прехода от естествения порив към обществения пробив в зараждащото се съзнание.

Калта не плаши малчугана, защото той познава и водата, другото – срам и неприличие още е далеч от него. Да попаднеш в калта е ужас за порасналите, защото те познават очите на другите, а в тях е нужно да изглеждат чисти. Калта, обаче освен, че омърсява има способността и да калява. Само изкаляния може да цени водата и да се наслаждава на чистотата. Изкаляният е преодолявал не веднъж хлъзгащото измъкване от калта, което пак го връща обратно и събаря долу. Изправя се, измъква се и се калява в битките с калта.

Чистият стъпва внимателно, заобикаля калта, но и без да стъпва в нея често е по-кален от окаляния, но калта му не се вижда, защото той е чистник – преструвач.

Окаляният е свободен да се цапа, показва и мие, като децата.

Чистникът пък е в клетката на мнимата си чистотата.

Аз, Ива не се страхувам да нагазя в калта. Знам, че в близост мога да намеря трева и вода, да се пречистя и каля…за да не ме плаши следващата кал.

На глас

Здравей Любов! (странен урок)

Срещнахме се и се взряхме. Видяхме в другия онова, което не сме и поискахме да сме, да си го имаме, да се прибавим и го направихме. Последваха години на щастие. Тайно от нас и в нас, развитието ни, обаче е текло, естествено различно при всеки. После аз видях, че ти не си онова, което искам да е до мен, затърсих и плахо показвах новата в мен. В тази новата ти не позна онази твоята.

Плакахме, страдахме, очуждихме се. Не разбирахме разминаването, не случихме раздялата, заживяхме с агонията. А тя агонията вещае смърт и…ново раждане. Приемахме и не приемахме. Някак особено свикнахме и всеки си каза „майната ти“. А тази майна не беше друго, тя беше другото име на свобода – свобода за себе си и другия. Дали сме я имали и преди? Къде е била? Имали сме я! Но всеки доброволно я беше превърнал в картина, окована в красива рамка и окачена на стената в душата – да я пазим и гледаме. Но тя свободата не е за гледане, а за употреба, както храната – не те засища, ако само я гледаш.

И ние така си гледахме картините от стената и оставахме гладни. Не се осмелявахме да се нахраним, за да не вгорчим залъка на другия , а това си е само предположение – живот във въображението.

Но гладът е най-големия възбудител, а възбудата иска действие, за да се случи насищането и да настъпи отпускането. Лишихме телата от храна и ги променихме. Осмелихме се и се насладихме…после отново дойде апетитът към живота и храната. Очиствахме се с глад до следващия повик на тялото. А в тялото живее и душа, и каквото му се случи на него, преживява го и тя – глад, възбуда, действие, отпускане.

Осмелихме се да си казваме, да си искаме и да си даваме най-хранителната храна – свобода, родена от любовта към себе си и света.

Моята душа ти е чужда, но я приемаш, макар и неспокойно. Твоите ценности са неразбираеми за мен, но са си твои и аз ги приемам.

Ние сме правно обвързани, духовно развързани и това ни прави свързани…

Животът и връзките на хората в него са толкова простички! На кого му е хрумнало така да ги усложни и да ги свърже с болката? Притежанието ли? Та ние се раждаме без притежания и си отиваме от живота без всички притежания, които сме създали в него. Какъв е смисълът тогава да притежаваш? Притежанието храни ли те? О, разбира се, че Да! Притежанието е най-питателната храна за диктатора Разум. Аз обаче не приемам господството му и емигрирах в държавата Любов. Здравей Любов!

Ти, дето ме четеш, не знам какво разбра, но много искам да те науча на това. Много искам!

Аз -Ива

На глас

Роди се на Пролет


Пролет е! Сезонът на раждането! Изворът на новото ухание и новия живот в природата!

Тялото се ражда веднъж, но душата може да се ражда и възражда неколкократно в живота…защото е душа!

Цялата природа се отразява в душата ни – залези и изгреви, нощ и ден, студ и топлина, бури и покой… Та нали ние живеем чрез нея и в нея. Затова душа и природа танцуват в ритъм! И се бунтуват, когато им пречим и ги объркваме.

Да оставим душата да се възражда през пролетта, да цъфти бурно през лятото, да мъдрее през есента и да се отдаде на покой през зимата е най-добрата грижа, която можем да й дадем.

Пълната душа е като пълната река през пролетта – забързано подхранва по пътя си всичко жадно за живот, отмива замърсеното и загнилото през зимния покой. А след нея – нови раждания, свеж дъх и чистота.

Пролет е! Време да родим душата отново, да напоим и измием мисълта, да посеем новите семена на мъдростта.

Аз, Ива си пожелавам ДА БЪДЕ!

На глас

Болестта ни е Рожба

 Пореден хубав ден, но различен от всички останали. Специален и кошмарен ден, защото ми е „донесъл” ужасяваща диагноза. Защо точно на мен, какво ме разболя, от какво се получи? Все въпроси, за които се сещаме само в състояние на стрес. Въпроси, на които трудно търсим и намираме отговор. Дори и да го намерим, отговорът ще е нагласен така, че да оправдаем себе си – напрежение, ядове в работата или семейството, много грижи и проблеми, лошо хранене…И всички тези отговори са верни, но не съвсем. Всички тези фактори са навън, но преживяни вътре, където е болестта. Ние сме създали средата, в която тя да се роди, ние сме нейния дом, ние я отглеждаме от зародиш до зрялост и когато тя е достатъчно самоуверена изразява своя характер, дава знак, че живее. Тогава като грижовни родители, ние се впускаме да я подчиним на амбициите си за нейното развитие – искаме да я контролираме и елиминираме. Но тя е непокорна и воюва за свободата си. Войната срещу болестите – е война срещу себе си, срещу средата, в която сме ги отгледали и ако тази среда остава неизменна, няма как да излезем победители от битката. Победата е в чистотата на тялото и душата. Чистата душа не е утроба за болести, чистото тяло не е тяхната люлка. Всичко нечисто и неестествено – храна, мисъл и действие, които вливаме в тялото е среда, в която зачеваме болести.

Хапчето е продукт отвън , чужд за тялото. Поемането му е агресия към нас самите и благодат за болестта. Хапчето е в съюз с болестта – храни я и тя се укротява, защото се засища. Ситата болест създава илюзорна представа, че я няма…до следващия й пристъп на глад , до новото подхранващо хапче и така до безкрай.

Сещаш ли се за напълно излекувана болест днес? А хапчета бол…

Но – само един лек …досети ли се?

Аз , Ива го имам и ми служи….

На глас

Не давам прошка и не искам…

Има ли на кого да прощавам и какво? Защо е нужен ден-празник за всеобщо опрощение? Години наред съм спазвала чинно тази традиция и все с усещането за нещо неистинско, нещо наложено…

Прошката е потребност – нужна ми е, за да съхраня хармонията в себе си и душата си спокойна. Прошката е неизменно свързана с приемането. А умея ли да приема себе си,  другите хора и света край мен такива, каквито са – без да се съпротивлявам, че нещо не е както ми се иска, да ги разбирам с толерантност и благодарност?

Всеки от нас, във всеки момент прави свой избор и постъпва така, както му диктуват характерът, възпитанието, чувствата, убежденията, ценностите. Това, че друг се чувства неудовлетворен,  ощетен или обиден е проблем на другия. Да простим на себе си – е начин да изчистим чувството на вина, което често сами си насаждаме или други ни вменяват. Да си простим, значи да прегърнем грешките си, вместо да се страхуваме и срамуваме от тях.

Да простим поведението на другия – означава да го приемем и разберем. Чувстваш ли се обиден,  наранен или озлобен срещу злосторника – това е знак, че не си простил и тровиш душа и тяло.

Прошката не е дума, нито жест. Изказана, тя не означава нищо и не променя нищо. Прошката е действие в душата, активна вътрешна работа. Тя е умение, което може да бъде научено и мъдрост, която не се постига с броя на изживяните години, а с качеството на живеене.

Когато дойде денят за прошка и не се сещаш от кого да я поискаш и на кого да я дадеш, значи я умееш.

Прегръщам света с благодарност и сълза на радост, че го имам!

Щастлива съм от всичко, което съм преживяла, което имам и нямам!

Аз-Ива

На глас

Аз, Малкият Човек ти казвам!

Разбира се, ако имаш уши да ме слушаш и душа да ме разбереш!

Ти, пораснал човеко умееш да се радваш на мъниците като мен, но допускаш грешка, че ме подценяваш. Мислиш си, че не разбирам! О, да не грешиш! Аз нямам достатъчно развито мозъче, за да те разбера, нямам и разума, на който ти си роб, но имам живи сетива, а твоите отдавна са убити…затова си забравил какво е да живееш чрез тях. Когато и ти си бил като мен, други пораснали хора са се погрижили да те лишат от сетива, с които да усещаш тях и света…уж за твое добро. По-късно разбираш каква развалина си без тях и ти е много трудно да ги съживиш, но не е невъзможно, повярвай ми! Затова – не ми затривай сетивата, пораснал човеко! Не ме програмирай с правила, остави ме сам да ги науча и избера!

Още докато съм част от тялото на мама, аз знам всичко за света на порасналите. Още преди да съм зърнал слънцето знам какво е топлина и светлина, но там вътре в душата на мама. Още преди да съм се сгушвал в мрака на нощта знам какво е болка, мрак и самота – там в душата на мама. Още преди да съм усетил блаженството на майчината прегръдка знам какво е липса на нежност и грижа…пак от душата на мама. Онова, което мама преживява, аз го научавам и то без разум. Помислил ли си за това, че разумът не учи. Защо иначе, аз ще се сдобивам първо със сърце, а много по-късно с мозъче, което бавно съзрява и разУм-ява? Така е решила нашата мъдра Майка – Природата, която не греши и не предприема случайни дела. Затова – мисли и учи със сърцето си, ако си забравил как се прави – поглеждай често към мен.

Когато ме учиш на правилните неща, не ми ги казвай (не защото не те разбирам), а ми показвай (защото запомням чрез чувствата, а не чрез думите). Аз ще разбера думите ти, но ще запомня със сърцето си. Ако там съм усетил радост ще искам пак да я преживея. Ако съм преживял тревога – ще се страхувам, ще се плаша и ще избягвам твоето правилно нещо. Затова – ако искаш да запомня нещо, направи го радостно за мен!

Ти, пораснал човеко имаш да учиш още много от мен, но…май не искаш. Ти се страхуваш от моята спонтанност и откритост, затова бързаш да ги убиеш с уроците си по срам и приличност. Защо толкова се радваш на моя смях, а ти вече не умееш да се смееш,…а аз искам да се смеем заедно. Защо краката ти омекват, когато те гушна, а ти не смееш да даваш и искаш гушки? Та, нали и твоята мама те е родила такъв като мен.! Къде си се изгубил? Пораснал човеко, кажи ми и аз ли ще стана глух за сърцето си и слуга на разума, и аз ли ще забравя смеха, и аз ли трябва да крия любовта? О, не ! Оставам си тук, непораснал, в света на малките хора – твоите учители-напомнители за това, което си. А ти не ме убивай преди да съм ти показал какъв можеш да бъдеш…ако поискаш!

Аз, Ива поисках и не след дълго учителят-напомнител ми се яви 🙂

На глас

Магазинът за Любов Фалира


Да, пак за любов! Месецът на св.Валентин е все пак! И нали любовта ни създава и съзидава, та затова й посвещавам повече размисли.Този път за покупката на любов, ама не с пари, а с любов…

Когато купим вещ вече я притежаваме и можем да властваме над нея. Но! Любов не можем да купим, дори с любов. Да, ще кажеш онова дето не се купува с пари, се купува с много пари, но с много пари ще купиш продажната душа, но не и любовта й. Даваме любовта си безвъзмездно, но си запазваме правото на собственост върху нея и я оттегляме бързо, щом усетим, че ни я присвояват. Всъщност любовта остава, оттегля се стремежът ни за заедност, близост и споделеност. Нашата любов е свободна да бъде навсякъде, да бъде за всеки и не се управлява, дори от нас самите. Който дръзне да я обсеби – загубва себе си в себе си и… дадената му любов, защото любовта е свободност. Любовта не търпи власт!

Любовта, която притежава и властва ни поболява, причинява ни болка. Но от любов не боли! Разболяват ни притежанието и властта, когато ни се изплъзват!

Криворазбраната любов – давам, ако ми дадеш или щом ти давам, очаквам и ти да дадеш, причинява нещастие. Жалваме се и саможалим неспособността си да обичаме.

Ние произлизаме от любов, обречени сме да живеем в любов, да търсим любов за себе си и да даваме любов на друго човешко същество. Когато сме обичани, сме стоплени и щастливи. Kогато обичаме, често страдаме от незнанието си да обичаме. Обичаме егоцентрично, обсебващо и по търговски – аз на тебе, ти на мене. Е, каква е цената? Колко струва, това което получаваме? Съизмеримо ли е с платеното? Рано или късно идва момент, в който се оказва, че търговската сделка е била неравностойна, някъде „договорът” се е пропукал. Да, защото обект на размяната е чувство, а чувството не може да е стока.

Чувството любов носи щастие от самото преживяване, а споделеността само усилва усещането. Несподелената любов не може да е повод за нещастие. Да се научим да обичаме заради себе си, без на всяка цена да очакваме същото е мъдрост, път към личностно извисяване, път към здраве. Ние, човеците не сме създадени да обичаме един/една. Колкото повече и различни човешки същества обичаме, толкова по-изпълнени и жизнени се чувстваме. Любовта като очакване за дължимост, е не-любов и не поражда любов. Даването без очакване извиква любовта на другия.

Магазинът за любов фалира и е нужно да инвестираме дълготрайно! Нека си създадем капитал от доброта и всеотдайност, от усмивка и подкрепа, от разбиране и приемане. Нека го инвестираме в свободата и изборите на другия. Така можем да постигнем кариера на мъдри инвеститори, които знаят какво искат и каква цена да платят…

Важно е да знаем какво искаме…за себе си…

Е, аз – Ива, почти знам 😉

На глас

Любов, Мерак и Работа за Влюбени

Нито за миг не съм си помислила, че съвпадането на нашия Трифон Зарезан и католическия Св.Валентин е случайна работа. На Зарезан честваме хората, които с труда си създават виното, защото преди да потече вино, изтича много пот, а за да излееш тази пот е нужно да влееш любов, иначе няма да ти се поти.

Св.Валентин е ден на влюбените, но за да премине влюбването в обичане е нужна много вътрешна работа – да дадеш, да разбереш, да приемеш…И тази работа ще е ялова, ако не е зачената с любов.

Е, какво излиза и виното се ражда с работа и любов, и влюбването става на обич пак с работа и любов.

Още Фройд е казал, че животът е работа и любов. „Че какво друго, освен тези двете?“ – чувам да казваш. А аз ще ти отговоря – не, двете – те са две в едно, двете половини на цялото. Работата без любов не ни изпълва, влачи ни неудовлетворение от нас самите. Любовта, върху която не работим е обсебване, но не и обичане, защото обичането без условия, очаквания и изисквания си е майсторлък. Майсторлъкът пък се постига с…работа. Е?

По време на студентска бригада (справка в историята 😉 ), млад инженер началник-смяна написа на парче от кашон „Меракът движи света“ и го окачи до работното ни място. Ние бяхме група от няколко момичета и приехме лозунга като странен начин да се задява с нас. От тогава ме делят 30 години и още го помня – не случайно. През това време животът ми показа, че нещото захванато без мерак става нищо. Какво е меракък ли – желание, страст! Какво е страстта – любов в действие! Какво е действие – ……

Е, стига Ти! Сега мисли, ако искаш…Аз отивам да пия чаша червено вино за … любовта!

От мен – Ива…. тост за теб и…нея!

На глас

Пътуване за Никъде

Две успоредни релси… В далечината  се сливат, но само в илюзията на погледа. Иначе винаги са на разстояние – една от друга, във всяка своя точка…

Както в човешките отношения – вътрешният поглед слива пътя ни с този на човека до нас, но всъщност моят път и твоят път никога не се сливат.

Релсите са изковани от як, устойчив метал. Изстиват до болка от зимния студ и се нагорещяват до болка от летния зной. И при студ и при зной все ги боли. Не се докосват през зимата, за да се стоплят… защото са релси. Не се докосват и през лятото, когато са горещи , защото натискът на телата  едно в друго ще ги деформира и повече няма да бъдат релси… А те, дали искат да останат релси, дали искат да са праволинейни или ще рискуват да се деформират, от прегръдка, дори след това да не стават за релси? Тогава – ще ги изхвърлят може би, ще ги претопят, ще ги убият, за да ги превърнат в други…релси. И пак ще бъдат студени, горещи, но релси. Да, но преди да умрат те ще са опитали другостта – да бъдат различни. Докоснали са се, стоплили са се и са изгоряли в желанието си да стигнат една до друга…да намерят път за нЯкъде.

Но релсите са релси – заковани в коловози и  обречени да следват пътя за нИкъде, в който няма да се срещнат и докоснат…

Разбра ли ме?

На глас

Цитат-елство

Така именувах модното занимание да търсим, копираме и лепим по стени, хладилници и социални мрежи, мисли на велики хора, някога живяли. Небивало състезание се разиграва! И какво от това кой е по- и кой е най- като все сме си ние? Преписваме и ръкопляскаме и пак сме ние, веднъж в ролята на цитат-ели, друг път на читатели-харесватели! Сега и аз ще вляза в ролята на цитат-ел, за да ти подхвърля малко поводи за раз-мисъл (раз-мърдване на мисъл-та )

Скоро Пламен Петров (blogatstvo.com) ми написа: (Надявам се, Плам да не ми се сърдиш, че те цитирам без съгласието ти)

Понякога си мисля, че всичките мъдрости и ефектни лафове са като препарирани животни или хербаризирани растения. Извън контекста на този, който ги е изрекъл за сефте…В смисъл, че всеки от нас трябва да преоткрие живота сам. И чуждият опит не само не помага – а и вреди. Съдба…

Да, който обаче иска – той преоткрива! С чужд опит или без него, той,  преоткривателят достига до своите прозрения, чрез своята си съдба и своите си решения.

А ето какво пише и М.Норбеков в „Опитът на един глупак…“: „Моят наставник често ми повтаряше:“Не ме закърмяй с отрова, не ми повтаряй чужди мисли“. Докато в Европа е прието да се изказваш иззад раменете на великите мъдреци, т.е да ги цитираш, в Изтока това се смята за глупашки навик, защото цитатът, минал през съзнанието на оратора, е информация втора употреба.“ В този смисъл интернет  отдавна е безплатен магазин за n-та ръка мъдрости , в които всеки е продавач и купувач, а стоката не знае броя на ръцете и умовете през които е минала. Да, да ще кажете нали за това е мъдрост – да ни учи, нали затова е оцеляла през вековете.

Оцеляла е, ама как? – В една и съща дума всеки от нас влага и своя си смисъл, затова разбираме каквото си искаме и препредаваме както си искаме (всеки е творец и копнее за изява), особено, ако позабравим как точно сме го прочели или чули…

Учи ни, ама как? – Когато често  четеш мъдрости, не започват ли да ти изглеждат подобни, не се ли чувстваш като преял – не ти се поглежда и най-вкусната храна , а ах-кането отстъпва място на пух-кането? Я да опитаме да преживем един ден без цитат-елство и читателство, а после още един…да поогладнеем и сами да тръгнем да търсим каквото ни се яде, пък и да го сготвим както ни се ще.

Книгите са само част от живота, но не целия. Те са нужни само, за да се научим да мислим“ – казваше мой преподавател. Пак съм   цитат-ел, но не само , защото добавям – чуждият опит, чуждите прозрения не са и най-малка част от нашия живот, защото са чужди. Нас ни очаква нашият вълнуващ опит и нашите велики прозрения, но само, ако си позволим да ги преживеем. Мъдростта е преживяване на чувството и мисълта.

А мисленето се тренира с мислене и живеене, не с цитиране.

Аз Ива съм до тук ! Отстъпвам място за треноровка на твоите мисли.

На глас

Нова Година Е!

Съзнателно или не, отново сме разкрачили душата си. Стъпваме от двете страни на предела между Старата и Новата. Правим равносметка на миналото, в което не можем да се върнем и не е възможно да променим. Чертаем планове за бъдещето, а то е пълно с неизвестни и непридвидими обстоятелства. Колкото по-голяма е разкрачката ни, толкова по-нестабилна е позата ни в днес, на предела. А ние сме винаги на предела – между две години, между два дни, между два часа, между два мига. Но животът тече в мига – тук и сега, в онзи миг, който свършва в момента, когато започва. От този миг стартира следващият и за да сме уверени в крачката си към него е нужно да сме стъпили устойчиво сега, а не с разкрачена душа.

Как ли са живяли нашите прадеди, когато примитивният живот все още не е познавал летоброенето? Как са живяли без Новите години пълни с надежди, очаквания и благопожелания? Вероятно са се радвали на всеки свой нов ден без да познават разкрачката на душата. Стъпвали са примитивно, но здраво и устойчиво на Земята, защото както тогава, така и днес тя е тази, която храни и подържа Живота. Не са се терзали за вчера, очаквали са смирено утре и са живяли простичко днес…Кой знае, може би животът е такъв, когато не познаваш мисленето преди и отвъд предела, когато не знаеш да кажеш „след Нова година ще“ или „от Нова година започвам“. Това не знаем, но пък можем да проверим какъв е животът на предела, в мига, защото имаме свободата да изберем за какво и как да мислим, а каквото мислим – такова преживяваме.

Искрящи огънчета на свещи греят на предела между Старата и Новата. И този символ не е случаен. Огънят топли и свети. Огънят на предела ни напомня, че щастливото, здраво и успешно живеене се постига със светлина в ума и топлина в душата. А всеки миг е предел и всеки миг се нуждае от пламък.

Човешкият род има потребност от своите общи празници, с които очакваме едно – по-добро, с които си напомняме, че всички сме едно – днес и утре и во веки веков!

Да Бъде Добро! ….Да Бъдем Едно!…Сега!

Весело празнуване на Мига 🙂

от мен, Ива

На глас

Любовта в Душата


Коледа е! Време за Рождество!

Потърси раждащата се в теб Божественост. Затвори очи и мълчи! Чуй се! Бог се ражда, но не някъде там, а в нас! Той е Любов! Той сме Ние и Ние сме Той! Затова Ние сме Любов – онази радваща се и ликуваща, че сме Тук и Сега в света на дишащите и усещащите. Разпали огънчето на любовта в душата си и го поддържай, защото точно топлината и светлината на огъня сътворяват раждането и живота.

При прачовеците жената е разпалвала и поддържала огъня, мъжът е доставял дървата, защото и Той, и Тя са съществували чрез него. Сгрявали са и са озарявали рожбите си с него. Той, огънят е бил връзката на детето с неговите създатели.

Усети ли вече топлината и светлината в душата си? Тяхното име там в невидимото не е огън, а Любов. Любовта е състояние на душата, както движението е състояние на тялото. Без движение тялото атрофира, без любов душата агонизира. Агонията е НЕживот, а съществуване водещо бавно, но сигурно до смърт. Смърт, чрез която душата се освобождава от оковите на студа и мрака, за да се роди отново…свободна.

Коледа е !Време за огън! Огънят е любов, любовта е свобода.

Истинната любов е присъща на свободните духом. Свободният дух не познава притежанието. Да се стремим да притежаваме живота на друг, да търсим доказателства за неговата посветеност само и единствено на нас, да даваме в замяна себе си и да очакваме отплата …Това е власт и НЕлюбов.

Всеки живот принадлежи само на своя носител – клетката или организма, в който процесите се движат, обновяват, пулсират, развиват. Развитието няма ход назад. Няма сила, която да върне отишлото си лято, няма сила, която да върне отминаващия ден…защото след нощта идва Нов ден, след зимата идва Ново лято! Спри! Дишай дълбоко! Разпусни!

Коледа е! Време за Любов!

Обичай без да искаш размяна и ще получиш! Обичай без да очакваш награда и ще получиш! Обичай цветето и ще усетиш аромат! Обичай птичката и ще почувстваш единството! Обичай слънцето и топлината ще те достигне! Обичай нощта и ще забравиш страха! Но първо обичай себе си, защото без тази любов другите са невъзможни. Всъщност няма много любови, има само една и тя е „свобода + светлина + топлина“ и Тя ни дава силата да бъдем въпреки!

Коледа е! Отвори си душата и посрещни чудесата.Ти си Тук и Сега и Бъди!

Коледа е! Време за Любов и Доброта! Имаме цялото време на Зямята.

Коледа е!

Време за Рождество!

Време за Огън!

Да Бъде!

Аз, Ива те прегръщам !

На глас

В чинията пред Теб

Противно на популярното разбиране, че интелигентността е обема от знание, който притежаваме, аз съм привърженик на друго виждане. Интелигентността е целенасочено поведение + способност за адаптиране. И какво по-работещо за човека от това?

Целта е онзи живец, без който жевеенето е живуркане. Когато имаме ясни цели, ние се движим, изграждаме си поведение за тяхното реализиране, а движението е живот. Ако си мислим, че имаме цели, но нищо не ни се случва в посока към осъществяването им, то значи сме объркали понятията. Цел без движение не е цел, а пожелание.

Адаптивността ни пък е онази наша способност, чрез която устояваме на живота и запазваме цялостта си. Цялата личност има всичко в себе си – и болка и радост, и сила и слабост, и можене и неможене, но всичко това отглежда с любов за себе си и света, приема всичко това като свое присъщо, без съпротиви и отричане. Така сме в състояние да нагодим ситуациите към нас или ние да се нагодим към тях.

И щом пиша за цел и адаптивност не мога да отмина знанието и познанието, защото двете неща са различни, но имат взаимовръзка и връзка с всичко останало в живота.  Знанието е онова, което сме научили от многобройните и разнообразни информационни източници. Познанието е знанието, което сме вложили в живота си, което сме обогатили с опита си и вече можем да предадем на друг, както и самите ние да ползваме благата му. Казано образно знанието е храната в чинията пред нас, познанието е сдъвканата и преглътната храна – знаем вкуса й, имаме усещане за консистенцията и сме наясно дали искаме да я хапнем отново, дали е нужно да я доовкусяваме и с какво. Ето я  вече и връзката на познанието с ителигентността. Когато имаме цел, ние знаем какво и колко искаме да ядем и затова опитваме различни храни. Някой от тях оставяме в чиниите, защото видът и ароматът им не ни допадат . Така си оставаме със знанието за тях. Други изяждаме и вземаме решения – как да ги ядем, колко и кога.

Често правя паузи тук в журнала си и може би тогава ти липсвам, но пък не липсвам на себе си. Създадох Журнала на Ива заради себе си и заради теб, но той не ми е самоцел, а част от пътя ми към целите, които също имат направление мен и теб. Затова пиша тук, когато и колкото ми е потребно, както и ти четеш, каквото и колкото ти е нужно.

Имам приятели-читатели и читатели-приятели, които споделят с мен много от терзанията и битките си за щастие и удовлетворение от живота, а аз все още не съм им дала личен отговор. Знам, че отговорът до един ще е полезен и за други, защото ние хората сме различно щастливи, но еднакво нещастни. Всеки от нас е страдал или страда по различни причини, но източникът на страданието е един – търсене на щастие, защото ние човеците сме обречени да сме щастливи.

В журнала предстои да намериш неполучения от мен имейл или непроведения с теб разговор.

И още – до сега изпращах лични съобщения за новите си публикации, за да насоча къде съм, за какво и как пиша. Това спира! Защото както казвам тук в „Здравей“ – храна има навсякъде, но е нужно желание и усилие да достигнем до нея. Поднесеното „на тепсия“ храни мързела ни. Ако искаме да свършим работа за себе си е нужно желание и усилие да си сервираме храната. А аз пък продължавам да я приготвям с надеждата и ти да се запалиш по готвенето и… да похапваш с мен – Ива.

На глас, Преживелици

Благо-Дарни

Природната белота смирява - прибира ни вътре в себе си,  подтиква към благодарност, чистота и светлина.
Природната белота смирява – прибира ни вътре в себе си, подтиква към благодарност, чистота и светлина.

В края на месец ноември , хората, населяващи държавата, която приютява представители на всички нации и култури по света, празнуват Thanksgiving  – денят, в който дават благодарност. За някой отдаването на благодарност е част от националната им култура, за други не, но всички празнуват. В тази част на света различията между хората се приемат като своеобразно богатство и носят принадена стойност в обществените взаимоотношения. Тук всяка култура и всички традиции се удостояват с уважение, липсва стремеж към уеднаквяване, няма етническо, расово или национално напрежение. Е, поне не се усеща! Може би, защото хората си багодарят непрекъснато и за всичко, може би, защото на благодарността е отредено празнуване, не по-малко значимо от Коледа…

Благодарността е личен акт, който  пречиства, смирява и лекува. Мъдри люде ни учат да благодарим всяка сутрин щом отворим очи – за това, че ни предстои да преживеем още един ден. Всеки ден е дар, за който да сме благодарни – за това, че виждаме слънцето, за това, че имаме възможност и днес да извървим част от пътя до мечтите си, за това, че не сме сами на света, за това, че и днес имаме възможност да обичаме. Благодарсвеното начало на деня и то преживяно не само в умовете, но и в сърцата, стопява съпротивите и неудовлетвореностите, вдъхновява делата, припомня ни смисъла и на душата става леко и чисто.

В българската култура имаме ден на прошката. Да дадем или поискаме прошка е личен избор, с който потушаваме пламъците на неспокойната си душа. Но едно е да кажем прости ми/ прощавам ти, а съвсем различно е да благодарим на стореното зло, да благодарим и на себе си за грешките и неудачите. По-лесно е да благодарим за доброто, въпреки че често и това забравяме, отколкото да благодарим за злото, за грешката. А това си е наистина повод за благодарност. Защото доброто е учител, но най-много  помним наученото от грешките. Благодарността е признание за –дареното ни благо-, а благо е всичко преживяно – и добро и зло, защото и двете дават опит и мъдрост. Колко скучен би бил животът  без разнообразен опит и колко гладна и болна би била душата без възможност да мъдрее.

Британците, които  заселили новата земя – Америка, са преживяли много трудности. Голяма част от тях не са оцелели, затова поколенията помнят и предават своята признателност  към Бог и към местното население, което им помогнало да се адаптират и да продължат живота си. Така Thanksgiving  остава жив и днес и ще продължи да живее, защото докато има хора на земята, ще има за какво да благодарят – на Бог, на Другите и на Себе си.

БЛАГОДАРЯ !
от мен, Ива

На глас

Хелоуин, сенките и още нещо…


Халоуин е деня, в който традицията вещае да се преобразуваме на чудовища, а страховитостта и мрачните образи да надничат от всякъде? И въпреки това е празник , защото се забавляваме, както би следвало да преживяваме всеки наш ден.

Страшните образи на Хелоуин имат задача да изплашат тъмните сенки на мъртвите , за да не се вселят в нас. Но! Нетленното няма сянка! Духът извън материята е светъл и чист, защото е освободен от разума, който го засенчва. Той се вселява отново, но само в неопетненото тяло на новородения човек, за да продължи на чисто пътя си към съвършенството.

Всъщност, на Хелоуин ние май плашим и прогонваме собствената си тъмна сянка. A то светла сянка няма! Във физическото измерение сянката има тъмен образ. Тя се ражда от светлина. Светлината проектира телата ни върху земята като лишен от цветност и пъстрота образ. Създава ни сянката, за да ни напомни, че освен това, което виждаме в огледалото имаме и черна страна – безцветна, мрачна и празна…

Опитите ни да прогоним сянката или да я уловим са оказват неуспешни. Тя, сянката е част от нас и ни следва независимо дали я забелязваме или не. Щом сме безсилни да я прогоним е добре да се сприятелим с нея, за да можем да я управляваме. Способни сме да управляваме само онова, което е прието от нас и тогава избираме – дали да му позволим да властва или не. Управляваната сянка е безвредна, безопасна и дори полезна.

Сенчестият ни образ е покрит с мрак. А дали точно под този мрак не крием най-светлата си страна, най-чистата, онази вселила ни тогава, когато все още сме живяли само със сърце, без разум…

Сянката обикновено е по-голяма от нас? Дали, защото и онова, което държим в мрак, не е по-голямо от онова, което излагаме на слънцето?

Сещам се за два израза в нашия език, свързани със сянката. „Бягам (плаша се) от сянката си“ – ясно е, че отразява страховете ни и сремежа да се отскубнем от тъмното в нас. Докато със „засенчвам някого“ си придаваме толкова светъл ореол, че се изживяваме на слънце, което е способно да извади сянката на всеки или да поставя в сянка.

Страховитите образи на Helouin вече не са толкова страшни . Срещаме образи на приказни герои – принцеси, всесилни закрилници, животни, че дори плодове и зеленчуци. С тези превъплъщения едва ли ще прогоним тъмните сенки, но даваме знак, че все по-малко се страхуваме от тях , защото без тях сме нещо незавършено, нещо наполовина.

Затова нека празнуваме, нека се забавляваме, а когато се забавляваме, се сприятеляваме.

Аз, Ива, вече го направих – със сянката си и не само…

На глас

До-Верие

Защо ли ми хрумна да напиша думата така? Така я усетих, разделена, съставена от две части – ДО, което в нашия език бележи някакъв предел и верието (вярата). Какво ли иска да ни подскаже думата? Какво се случва с нас, когато до-стигнем до-вярата? Какво преживяваме, когато решим да дадем до-вярата си някому?

До-веряваме се на морето и се впускаме във водите му, но не го оставяме да разполага с тялото ни, а плуваме и управляваме движенията си. До-веряваме се на гората и се потапяме в зеленината и величието й, но влизаме в нея с компас или следваме маркирани пътеки.

Ако се оставим на морето, то ще ни погълне. Ако влезем сляпо в гората, ще се изгубим. Можем ли да ги виним тогава, че са злоупотребили с доверието ни? Поглъщат ни и се изгубваме тогава, когато изпуснем кормилото на собственото си управление.

Да се до-верим на хора и ситуации означава да сме спокойни с тях и в тях, да сме сигурни за своята цялост и оцеляване. Но нищо и никой не би могъл да се грижи за нас, както самите ние го правим. А ние сме си самогрижовни, когато вярвяме в себе си, тогава сме способни да до-вярваме и другиму.

Не-до-верието пък е болест, която ни изолира от света и хората в него. Обрича ни на самотност, чувстваме се неразбрани и неприети. Заживяваме в хронична липса на вода, в която да се потопим и на природа, от която да сме част…А ние сме! Не-до-верието е отказ от естественото, самотност в многолюдието.

Човек се подчинява, когато се до-верява. До-верието е управление, а управлението е продукт на решения, на нашите решения. Отговорността за тях не може да се носи от друг.

Нека се подчиним на природата си и да й се до-верим!

Аз – Ива се потапям в нея, но не изпускам кормилото, макар понякога и да не го използвам.

На глас

Oбщ, но ст…?

       Да, да в заглавието пише  общност, но изписах думата така, за да дам повод да се заиграеш с нея и да довършиш…, ама без да се замисляш много.

      Моята общност не съм аз, но аз съм част от общност и тя ми е жизнено необходима. Родствената общност е биологично разклонение, а сродната общност е духовно притегляне. Сродната общност идва при нас тогава, когато сме готови да я приемем и е такава каквато я нарисува сърцето ни. Тя има способността да разчита сърца, но няма ключ да ги отваря. Тя влиза само при отворени врати и само в онзи дом, където ще й е уютно. Никой не желае да пребивава в хаос, студ и тъмнина. Ние сме портиери на нашите души, ние държим ключа за тях и само ние можем да ги отворим или заключим за общност. Има и вкаменени врати, които не са били отваряни. През тях не може да проникне и най-благодатната общност…

      Нашата общност, кръгът от хора, които обичаме и чувстваме близки, е част от нас тогава, когато ни вдъхновява, когато в нея се чувстваме приети, заради това, което сме, когато се чувстваме обичани, ценени, забелязвани – да забелязват не само грешките и спадовете ни, но и постиженията ни, да се радват на нашите успехи, повече отколкото на своите. Но, дали ние умеем да даваме онова, което желаем да получаваме? Умеем ли да обичаме без да имаме очаквания и без да изискваме? Умеем ли да приемем свободата на другия да бъде онова, което е? Умеем ли да слушаме, вместо да чуваме? Умеем ли да обичаме себе си така, както бихме искали да ни обичат? Искаме от друг, но не искаме от себе си. Даваме на друг, но не даваме на себе си. Докато се движим така само в едната посока не можем да постигнем щастие. Щастието е състояние на духа, то е вътре в нас, в заедност с общността, но и в заедност със себе си.

      Ние не избираме родителите си, нито децата си, но избираме партньора, с когото искаме да сме, както и мястото където да сме. Нашите избори не са предопределени от НЕизборите ни. Никой и нищо не ни задържа в зоната на некомфорта, освен страхът от загуба на общност и от неизвестната нова общност, която несъмнено ще привлечем, но само когато случим промяната.

      Промяната е онова малко „погребение“, от което се нуждаем, за да се родим отново, за да пуснем новата сила да ни споходи и да ни изведе на онзи път към онази общност, която ни забелязва и вдъхновява. Дай на другия. И да не получиш пак дай, но не пропускай да дадеш и на себе си, защото пропуските към нас ни правят незабележими в общността. Ако нашата общност приема само ръцете, краката и умът, а душата ни остава незабелязана, значи и ние не си я забелязваме.

      Сродност има и тя ни намира… ако държим вратата си отключена!

 Аз – Ива отдавна изгубих ключа си…

На глас

Зовът на Дивото

     Има човешки пориви, които тлеят като жарава в нас…

     Монархът-Разум властва седнал здраво на трона. Той – Негово Величество има богат интелект, знае много за правилното и правното. Въоръжен е и с набор от инструменти за упражняване на своята власт. Според провинението, той ни наказва с чувство за вина, със срам, със страх, дори със себеомраза. Но никое наказание не е в състояние да потуши жаравата, предизвикала провинението. Колкото по-строги са наказанията, толкова повече жаравата ни пари. Тя се нуждае от вуздух, за да се възпламени…

     Да, знам! Огънят е опасен, опустошава! Но огън от огъня не се бои! А две жарави дават по-силен пламък, по-светъл и по-топъл. Докато е светло и топло няма пустош. Пусто става, когато огънят изгасне! Щом и ние горим заедно с жаравата, няма как да изгорим!…А на светлина и топлина, и Монархът се подчинява – превръща се в огън, за да оцелее, за да не изгори…Е, вече всичко в нас е едно – Огън!

     Поривът да сме диви не е симптом за лудост. Той е необходима лудост като „хапче против рак“. Произлезли сме от дивото. Носим го в нас. То, дивото има нужда да бъде изживяно и преживяно като наслада. Натискът на Монарха върху него скъсява живота. Все се стискаме и се стараем да избегнем наказанията и да сме прилични, а …ставаме безлични. И, пред кого е НЕприлично – пред себеподобния, дето има същите пориви, ама е подложил врат на Монарха си? Заради него ли да се стискаме?

     Децата ни карат да се усмихваме и да им се възхищаваме. Те носят тъй нужната ни спонтанност, те са неподправени, а ние сме толкова оправени, че чак изкривени до болест. Детето не знае, а и не може да разбере думата прилично. То изживява онова, което му при-ляга на сърцето и преживява радост от това. Умее и да я изрази! Ние порасналите сме изгубили тези умения, за да сме при-лични.

     Приличието е норма изискваща да приличаш на … Дивото е порив, изискващ обич към …себе си. Ако сме много, много прилични забравяме за себе си. Тогава Монархът е силен, пламъкът едва тлее, а навред е пусто, грозно и тъмно, даже хлад навява…Ако сме много, много диви, забравяме, че не сме сами, че се нуждаем и от другите. Пламъкът ни е толкова силен, че топлината му изгаря, светлината му заслепява и край нас не остава никой…

     Монархията е институция, изживяла времето си. Тя не управлява, а само представлява. Ти ако искаш й се подчинявай!

     Аз Ива, предпочитам да последвам дивото, щом ме призове, вместо „хапче против рак“.

На глас

Правното и Правилното за Душата

       Бил ли си в лодка сред морето? Може и на мостик, врязан навътре във водната шир…Затварял ли си очи в мълчание,…ако можеш да мълчиш със себе си? Там, под нас и над нас са двата необятни, бездънни гиганта – морето и небето, които за миг ни вадят от клетката и ни пускат в простора да изразим себе си, да изживеем съкровените пориви на душата, които клетката забранява. Птицата не влиза сама в клетка! Душата сама си я изгражда и поставя катинара, защото клетката е гаранция за обич и одобрение… Обич? О, да ние обичаме птиците в клетка, защото така пеят само за нас и можем да ги чуем по всяко време, но долавяме ли разликата в песните от клетка и песните от простора? Свободната птичка пее волно и можем да я чуем, ако я потърсим…навън. Тя ще кацне кротко на рамото ни, ако ни се довери, ще попее, ако умеем да я слушаме и когато реши ще отлети, защото в небето няма самота, там има други свободно летящи. Другата, с тъжната песен от клетката, има късмета да е нахранена без да полага усилие сама да търси храната си, но дали тя е търсила този късмет? Клетка й отнема простора, крилете атрофират и птичката умира с тъжна песен и сит корем…

       …..Там извън клетката на душата има и други волни души, има и храна, но добита с повече усилие, ама затова пък е по-сладка. Там, обаче не сме защитени от гръмотевици и бури, нито от хищници, но в простора има и укрития…Кой тогава би избрал смъртта в клетка, вместо смърт в простора, така или иначе тя е неизбежна. Е? Ако не е изживяла душата, защо е живяло тялото? Защо живеем, за да храним тленното, а оставяме да живее и умре в глад непреходното?

                                     „Всички хора се раждат свободни и равни по достойнство и права. Те са надарени с разум и съвест и следва да се отнасят  помежду си в дух на братство. “    –  Из „Всеобща декларация за правата на човека“ на ООН

        И още – Човешките права са естествено присъщи на хората, а не дадени от някого. Всички хора притежават човешки права – те са в нас, носим ги и те са тези, които ни карат да сме щастливи! Основните ни права – живот и свобода са витамините и въздуха за душата. Ако линеем и се чувстваме нещастни, значи сме спрели притока си на витамини и кислород. Птичката не избира сама живота в клетка, защото няма разум! Хората „са надарени с разум и съвест“, и точно разумът и съвестта поставят клетките на душата. „И следва да се отнасят помежду си в дух на братство“ – какво ти братство между затворници? Само волните живеят в братство, защото ценят волността – своята и на другите. Волните имат едно единствено право – да бъдат в простора и следват правилата на простора, където място за полет има за всеки. Правилата на простора не коват клетки за крила.

       Между душата в клетка и разума братството е както между птичката в клетка и стопанина й. С каквото и да храним затворника, той все е устремен навън!

        Правно ни е да живеем и то свободно. Правилно ни е всичко, което прави душата щастлива. Неправилно е само онова, което отнема правното на друг – живот и свобода.

                                                                                Аз – Ива

 

На глас

Събуждане в Будността – душ или кафе

 

                                                                  

      Отваряме очи, гледаме, но не сме прогледнали…Сънено ни е!

        Ставаме от постелята и се движим, но не сме се задвижили! Енергията не достига за желаната активност.

        Мозъкът е буден и работи, но още не ражда очакваните решения! Мисли, но не измисля.

        … Лягаме   в  удобното си легло и заспиваме, за да дадем време за покой на всички органи и системи в тялото, да се възстановят и отново да ни служат. За какво?

  •  да се движим, но вместо това, ние мърдаме
  • да мъдреем и сътворяваме, но вместо това ние следваме и изпълняваме
  • да виждаме и отвън, и вътре в себе си, но вместо това сме развили по-силна слепота и от незрящите

       Спим, но душата остава будна. Изчаква подходящия момент и ни напуска, за да си почине от нас. Излиза на разходка като затворник – да усети, че съществува, да усети, че е Тя, че може да е волна и изразена. Рее се, плува в простора, усмихната, с енергия и заряд…до утрото. Докато се разсънваме като мощен магнит ние я прибираме обратно…в затвора, където мястото не стига да разтвори крилата си, където е тъмно и студено, а устата й е запушена… Протягаме се и се прозяваме, за да я наместим и да се представяме чрез нея. Като какви?

  • устремени към контрол над всичко и всички или примирени до самосъжаление, вместо мъдро смирени
  • обсебващи и направляващи, вместо любящи и зачитащи
  • представящи се, за да сме одобрени и приети, вместо добронамерено да се изявяваме и изразяваме

             Съмна! Утро е! Кафе! Може би и душ, и вече мислим, че сме будни! Да, само мислим!

               НО! Будността е Живот! Животът е енергия!

 Кафе или душ? Вариант ДУШ – От топлата постеля излизаме вън под изгряващото слънце ! Бегом! Слънчевата енергия ни атакува да я приемем, движещото се тяло е отворило входовете на резервоарите за енергия и поееема жадно… Дишай! Изпълни всяка клетка…Дишай!

Следва студен душ, може и след топлия – малко неприятно е, но само докато се превърне в навик. Спящото ни кръвообръщение вече е динамично, работливо, стигa до всяка клетка, събужда я, храни я . Всички клетки са изпълнени с кислород, енергия и бодрост. Работят за нас както пчелите в кошера.

Подобно на студения душ за тялото е страданието… за душата – усещането е неприятно, почти непоносимо…отвън, а отвътре – живително, лековито… Любителите на студения душ се пробуждат от страданието, отварят си очите, търсят отговорите и решенията. Страданието е кислород и енергия за душата им. И както зареденото тяло нищо не го спира да генерира живот, така и изстрадалата душа има силен заряд да се прероди в живота – вече по-мъдра и по-зряла.

Вариант КАФЕ: Будилник! …И с полуотворени очи тръгваме към уреда за кафе. Протягане , вестник, телевизор и кафето…Представи си как се поставя инжекция на заспал човек. Мръдва стреснато, разбужда се, за да разбере какво му се случва и не след дълго потъва отново в съня си. Ето така и кафето събужда тялото. С няколко чаши кафе и минаваме през деня си като теглени на буксир.

За любителите на кафето и страданието е кафе. Мръдват, за да разберат на тях ли се случва и минават през живота си като теглени на буксир от няколко чаши кафе … всеки ден…

Разликата между двата варианта е малка! Долови ли я?

На глас

Секс със Слънцето (забранено за пуритани)

        

 

 

           Не е перверзия, не! Просто ще сапунисам душата ти, пък после, ако искаш я измий!

 

        

 

     Колко пъти сме вдигали глава към Слънцето и сме го приветствали с разтворени обятия? Колко пъти сме му се отдали безусловно и с Любов? Не е нужно полово съзряване, за да правим любов със Слънцето, няма и пределна възраст за това сношение.

          Всеки ден Слънцето праща енергията си към Земята, някъде там – в цветето, в птичката, в човека, в скалата дори. Земята пък му отдава своята. Тези два титана се прегръщат с любов и без да се срещат дори правят любов. Любовта им ражда Живот. Любовта им храни и отглежда Живота. И този Живот никога не напуска Земята. Той оцелява чрез цветето, птичката, човека. Ние човеците сме обречени да почитаме създателите си – Земя-та и Слънце-то. Земята – да я пазим и обгрижваме, защото тя ни кърми (за това говорим много и нещичко правим). Слънцето – да му се отдаваме, защото то ни чисти и лекува. Да, но ние сме заключили душите си и не му се отдаваме, а проституираме с него твърде професионално. Даваме телата си, а Слънцето ни плаща с тен – модерният загар, с който се надпреварваме кой да е по- и най -квалитетна проститутка.

          Сексът е изключително важен за нас. Сексът, чрез който здравеем, оцеляваме и се продължаваме. Сексът, в който  отдаваме и телата, и душите. Ако душата не участва възпроизвеждаме механично действие, което дрънка, чука…на кухо!

          Слънцето е всеотдаен партньор! Дори скрито от очите, из зад облаците, то ни дарява светлина и топлина, нежно гали телата с лъчите си… и това е неговият израз на Любов. То ни я дава, независимо дали сме лоши или добри, дали го зачитаме или не. О, да! Слънцето може и да е опасно, може и да ни изгори…с Любовта си. Но виновно ли е то, че не умеем да се пазим и обгрижваме, да отстояваме и обичаме себе си, в любовта дори.

          Слънцето дава любовта си безусловно и не очаква друга отплата, освен безусловно да я приемем. Да, но ние не я усещаме , защото сме изгубили сетивата си. Обвили сме ги в дебела броня от съмнение и недоверие, която ни пази от всичко и всички, дори и от сянката ни.

          Слънцето не престава да ни съблазнява и да очаква нашето безусловно отдаване. Усетим ли  жадна душата си – това е неговият зов за любов. Изпиваме голяма доза Желание и смирено полягаме в постелята на Земята. Разголваме тялото, за да освободим сетивата, разтваряме душата, за да усетим свободата, отдаваме мисълта на Слънцето и даваме ваканция на Его-то…

       „Всички болести на ума произтичат от недоимък на светлина.

        Всички болести на сърцето произтичат от недоимък на топлина.

        Всички болести на душата произтичат от недоимък на истина.“

                                                               Петър Дънов

           Слънцето е Истина! Слънцето ни топли и ни дава светлина.  

           Отвори ума си и пусни вътре светлината му да го просветли! Отвори сърцето си и пусни вътре топлината му да го стопли! Отвори душата си за истината, че си тук и заслужаваш! Е, вече и ти прави любов със Слънцето… Как се чувстваш?

Аз Ива се чувствам (вдишвам!) прекрасно !

…ако ти е достатъчен сапуна, може да се измиеш!

На глас

Заиграване с Успех-а

УСПЕХ-а за Природата

                           Умение, Способности, Поведение, Емоции, Хъс

     Думичката успех често излиза от устата ни и често тресе сърцето ни. Пожелаваме успех, мечтаем за успех, самозабравяме се при успех, не почитаме чуждия успех, страхуваме се от НЕуспех, плачем и страдаме при НЕуспех…

     Думите са най-несъвършения инструмент за общуване между хората, защото от една страна е значението на думите – обясненията в речниците и общоприетото разбиране, но от друга страна  всеки човек влага и своя собствен смисъл в тях. Да вземем за пример обекта на моите съждения – УСПЕХ-а като акцентирам върху смисъла. За някой хора постигането на успех има смисъл на предизвикателство, свързано с изживяването на много емоции по целия път до него, а в края е изблика  УАУ, ИЕС!!! За други, думата успех извиква съвсем различни асоциации – безсънни нощи, много труд, срещи с непознати…и после въпреки успеха се откъсва „ОХ, най-после!“ Е, как биха се разбрали едните с другите, когато говорят за успех ! 

    Тъй като аз силно вярвам в НЕслучайната случайност, търся НЕслучайното и в думите. ЗАиграх се с УСПЕХ-а като приех думата за абревиатура, вкарах буквичките в душата си и ето:

                 Умението е сбор от талант и знания  и ни осигурява възможност за успех, но…само възможност.

                 Способностите са нашия почерк, те идентифицират уменията ни, те са степен на нашето можене да направим нещата според дарбата и познанията си.

                  Поведението е движението, с което вървим през живота, то е нашият двигател, чиито параметри сами задаваме.

                 Емоциите са горивото, което наливаме в двигателя, а от качеството на горивото зависи качеството на работа на двигателя.

                 Хъсът е началното ускорение, от което се нуждаем. То се формира като сложен сбор от умението, способностите, поведението и емоциите, които влагаме, за да постигнем УСПЕХ. НО!

     Айнщайн казва „Не се старай да си успешен, а да носиш стойност!“ Тогава? 🙂

     Очаквам Ти да продължиш или да се заиграеш по своему с УСПЕХ-а и да го споделиш;)

 

Към илюстрацията: Обикновено илюстрираме успех-а с книги, бизнес, пари…Аз избрах за илюстрация Величието на Природата? Разчитането на абревиатурата УСПЕХ, отнесено към Природата, видях така:

Умението й да е Вечна, да ни радва и храни!

Способността ни да я съхраним!

Поведението ни към нея – да го преосмислим!

Емоцията, която ни дава – да я държим жива!

Хъсът да живеем с нея и чрез нея!

 

Това съм Аз,

Ива

На глас

Ученици до Края

 

     Всеки човек, влязъл в живота ни е учител, всичко преживяно е урок.

    Нашият житейски път пресича пътищата на много хора и всички те различни. Нашите вървежи се кръстосват или сливат, после отново се разделят. Понякога достигаме приветливи булеварди – широки, чисти, добронамерени. Друг път се налага да пресичаме тесни, каменисти и невзрачни улички, но няма друм без изход. Озовем ли се на кръстовище сме изправени пред избор на една от няколко посоки. Не е възможно да тръгнем по две едновременно. Всички чужди пътища оставят отпечатък върху нашия, но не всички събуждат боеца в нас. Този, който ни разтърси и подсети, че е време за ремонт е Учителят. В ролята на  ученици ние сътворяваме и изживяваме нов опит, а често без да подозираме се оказва, че сме скочили и в ролята на учители.

     Учителят не е източникът на знание, а този, който ни кара да се замислим, да преосмислим, да направим опита част от нас и да го вложим напред в живота си. Урокът не е прочетената книга, а ситуациите, преживяни от нас. Знанието само по себе си е безплодно, ако не го е погълнала душата ни, ако не го е приело сърцето ни, ако липсва в следите и уханието ни.

     Моите уроци са много, учителите ми също, но те едва ли подозират значимостта си за мен. Благодарна съм на всеки, до когото съм се докоснала и на всичко, което съм преживяла, защото точно тези учители и тези уроци са ме направили тази, която съм днес. Утре ще съм друга, защото вървежът продължава. Има още много друми за пресичане и още много за преживяване, но каквото и да е то знам, че аз съм архитекта и строителя на моя път, че от мен зависи колко удобен ще е за вървеж или пресичане…за мен и другите.

     Ако още не сме успели да видим учителите си и да научим уроците си, значи още не сме готови за тях. Рано или късно всеки получава своя будител, който стряска съня му и го провокира да реконструира пътя си житейски.

     Преди години, потно и тежко пъплех по своя път, тогава стръмен, каменист и необгрижван, сякаш чаках друг да поеме отговорност за него, а моето внимание беше насочено навън…Тогава на пръсти в моя път се промъкна Тя – смирена и лъчезарна. За първи път срещах човек, който излъчва любов към някого без дори да го познава. По-късно разбрах,че това е Тя – моя будител и не напразно носи името Велика. Посланията на Велика не са в думите й, а в живота й. Кратко повървяхме и всяка влезе в посоката си, но след нея аз бях различна. От нея се научих да не обръщам гръб на никого, да давам най-доброто от себе си на всекиго, защото утре пак може да се застигнем и ще са ни нужни очи да се погледнем и сърце, за да тръгнем един към друг. От нея научих, че семейството е място за подкрепа и любов, които се дават заради теб самия, а не са награда за заслуги и изпълнени очаквания.

… Продължавам да уча и всеки ден да очаквам учителите си и то не само добронамерените и успешните. Знам, че ако бягам от часовете на лошите, много уроци ще останат само прочетени, но не и изучени…

„…всички проблеми, които изникват в живота са продукти на досегашния ни учебен план. Ако се провалим при решаването на конкретен проблем или ако не можем да разберем неговия смисъл, то съзнателното наблюдение на целия житейски път, довел ни до тази точка, ще даде необходимото разбиране, за да решим проблема.“(Торвалд Детлефсен „Съдбата като шанс“)

     Ако съм те подсетила за твоя будител или някой от учителите ти, обади му се, поговорете, а защо не и да му благодариш…просто така…