Поетично изречено

Тихото и бавното

Тихото поражда смисленост,

бавното – оглежда, подрежда, балансира.

Тихото и бавното в едно

са достатъчното,

за да се погледнем,

прегърнем,

създадем

и съзрем защо сме,

кои сме.

Тихо! Бавно!

И с обич!

Октомври, 2021

Поетично изречено

Хората на 21 век

Оглупяха!

Огрубяха!

Много!

Оядоха се!

Не наядоха се!

Не напазаруваха се!

Не надлъгаха се!

Не надприказваха се!

Не насъстезаваха се!

Не навоюваха се!

Не настроиха се!

Не напътуваха се!

Не нагиздиха се!

Не наглезиха се!

Не нахраниха гладните!

Не напоиха жадните!

Не стоплиха самотните!

Не облякоха голите!…

Хората на 21 век!

Дали наследниците им ще знаят

как да се обичат,

как род и земя да обгрижват…

Искам ли да видя това!?

Време нечовешко!

15, октомври 2021

Поетично изречено

Да родиш Бързина

Дадоха й друго име,

а тя със свойто си дошла.

И забърза се животът

да отгледа нея.

В недоимък и имане,

в грижа и безгрижие,

в смях и сълзи,

в срещи и раздели,

във възходи и провали,

в шум и тишина,

за да я бъде нея – Бързина.

И заживя тя в бързане,

бързане и пак бързане.

До задъхване, до изнемога…

Но такъв и е нрава!

Тя такава се обича

и онзи що в нейния ритъм не тича,

Бързината не разбира

и да е като нея претендира.

А жената,

в есента на кръговрата,

износила, родила и

кърмила Бързината, чака.

И ще чака до края на времето си.

Бързината да поспре за миг,

да усети кръговрата

и да роди Топлината.

юни, 2020

Поетично изречено

Търся си приятел в мълчанието

Някой!…
Който да ме слуша, когато мълча.
Да ми говори с очи,
без да се взира в мен.
Да смири страховете ми.
Да пие от сълзите на душата ми.
Да съблече суетата ми,
да приеме без свян голотата ми,
да държи за ръка мълчанието ми
и да приседне кротко до моето безсрамие!…
Човешко!…
Някой?
Който да ми каже най-нежните думи без думи…
Къде си, Някой?
Мълчанието ми те вика…
Ела… Ела… Ела…

Ивалина Ташева

юли, 2017

Поетично изречено

Кой да води хорото

Предизборни мисли в стих

 

И настана време разделно!

Състезателно време!…

Хороводците – знайни!

Уж лични !

Пък свирепи и потайни..

Нахъсани !

Играчите – от придърпване изпокъсани.

Едни са те за всичките хора.

Гледат  и се маят

кой водач да улавят.

Един вее байрака,

друг накривил калпака.

Свойте си не дават,

с друг се не залавят,

стъпките преплитат

и посоките – оплитат…

Играчите път един дирят  –

ясен и безопасен.

Посоката – Любов да е!

Че тогава, важното не е,

хороводец кой ще да е!

 

Ивалина Ташева ,  Март 2017

 

Поетично изречено

Кафе на джезве

Просто записани мисли…

 

Мрачна октомврийска утрин… Обичам я!…

Дъжд!…Обичам го!…

Дакелът ми Луси – не!

Бърза да се върне в къщи след кратка сутрешна разходка.

Кафе на джезве!…

Мирис на онова време,

когато домашни кафе машини нямаше!

Уютно време! Човешко и … любовно!

Дъжд и … кафе на джезве!

Вкус на онова време!…

Посядам със себе си!…

Горещо е!

Кафето … на джезве!

 

Ива,  13.октомври.2016

 

Поетично изречено

Сладостно

sladostno textЧесто вдигам глава…
Към небето…
Плъзвам поглед по някой бор висок.
Най-сладостно е –
до върха му чак да стигна!…
И там да остана!
Докоснал небето…
И да потъна!
И да политна без да усетя!
И без да го искам!…
И няма ме,
и тук съм!..
Ееех, колко много го искам…

 

Август 2016

Поетично изречено

Надигам се!

Надигам се!
От покоя бял и леден!
В-дишвам!
Полъх свеж
и топлина в едно със хлад
усещам!
Надигам се!
Бавно.
Протягам се!
Бавно.
И дишам, и душа.
И бавно, и не толкоз!
Екстаз!…

А беше мраз,
тихо, бяло, прибрано..
Там дълбоко в черупката
свряно.
Да нарежда и извежда
чувства, преживяно, премълчано…
В мъдрина да ги превърне
преди слънцето да зърне.
И да покълне сякаш пак –
отмита,
цветна,
игрива,
закачлива,
обичлива,
пряма,
и безсрамно гола…
Защото душа е!
Жива!
И в Пролет прелива!

Март 2015, Ива

Поетично изречено

За кого се молиш, знаеш ли?

Кой е твоят Бог?
И за кого се молиш?
Знаеш ли?

Насаме с Него
Насаме с Него

Какво добро очакваш,
щом добрината само дума е
и показ?
Каква любов дириш,
щом да обичаш
е да притежаваш
и власт да упражняваш?
Що за успех постигаш,
щом важно е
името да славиш?
И на късмет се надяваш,
пък чуждата паница оценяваш.
Какво здраве да те споходи лелееш,
щом мисли за мъст лееш?
Що тез’ деца създаваш,
щом земята отравяш
и на живота им рамка сковаваш?
За коя душа се молиш,
щом сърце си не отвориш?

Кой е твоят Бог?
Знаеш ли?
Храмове скъпи вдигаш.
На икони и попове се кланяш,
пък за човека до теб
слепец оставаш.
Думите празни.
Притежаваш.
Оценяваш.
Мъстиш.
Отравяш.
И затваряш –
пътя си към твоя Бог.
А той – къс е!
На разстояние – едно осъзнаване,
че Той си Ти.
И дава – туй що Ти си дал.

На кого се молиш?
Знаеш ли?
И за кого?

 

Ивалина Ташева,

Юни 2014

Поетично изречено

В обятията на нощта

Сумракът прелъстява ме
и с нощта любовно заиграваме.
А тя дарба има –
да гали, отпуска и приютява ме.

Непрогледно става.
Тишина настава.
Загръща ме в скута си,
топли ме в уюта си.
Отдавам й се. Обладава ме.

Прониква в мен дълбоко.
От живота откъсва ме,
и в своя пренася ме,
там където „аз“ не съществува,
пък душата тържествува.

Обладана.
Безтегловна. Безпаметна.
Двете сме едно –
в нашето време неотмервано.

Екстаз. Душата стене.
От плътски клещи изпълзяла,
рее се, вилнее – хем дете е, хем зряла.
И сили сбира, че утрото
щом сумрак съзира
отново в тялото ми я прибира.

Пак да се родим зарана
на нощта от мъдрото зачатие,
силна да приема,
на деня дребнавото разпятие…

За да дочакам новия сумрак
и да потъна в ласките му пак.
Безтегловна. Безпаметна.
Обладана. Отдадена.

Но помъдряла – с още нощ една
и пожелана от живота с още ден един.

 

Ивалина Ташева,

Юни 2014

 

….Не, поет не съм!…

Но мислите ми нявга тъй потичат,
че кат’ планински ручей тичат –
та звънкат, бълбучат
и тъничко се сучат…

И.Т.

 

 

Поетично изречено

Вещици*

                                                                       на Розмари Де Мео
                                                                       и Даниела Иванова – Найберг

Прочетох те, тайнице!

„Нестинарка“ – рисунка на проф. Стефан Лазаров, туш-перо.
Нестинарките следват порива и играят върху Благодатен огън, който не изгаря, но … все пак е огън!

Прочетох те!

На две вдишвания,
само!
Изпълних се цялата
от цялост.
Кожата няма я!
Душата хоро заиграва.
Музиката нейна,
стъпките знайни!
В легендите твои
себе си познала!
И запяла!
Била е! Тогава!
И сега е! И после!…

От скоро познавам те,
но отдавна зная те.
Жено, вещице – веща,
съкровищнице, българска!
Пълни си раклата стара.
Не сменяй я с нова!
Препълвай, изпълвай,
предавай и завещавай!
Наследници има – жадни,
гладни и с очи отворени.
Гледат, за да видят,
наречени да познаят себе си
в твоето хоро мълчано!
Води го, Жено!
Виж, колко прихващат се
към силата на корена ти,
чули гласа на душата си.
Дарувай!
Ратувай!
Вещице, веща, българска Жено!

2012 година ме срещна с тези две българки, почти по едно и също време, но при различни обстоятелства. Разговаряли сме не много, четох ги не малко, гледам ги, слушам ги и виждам нещо близко на мен и общо у тях. Е, изрeкох го вече!

*вещица – веща (знаеща, можеща, даряваща) жена

Поетично изречено

Глад

„Пътуване към Сатори“, рисунка на проф. Стефан Лазаров, туш-перо

Тялото задръстено е,
от ядене и неядене!
Апетитът към храната – голям,
към живота – изтерзан!
Запушена му е устата.
Да мълчи!
По-лесно дъвче се материалното…
И линее без да е заболяло,
напълняло, без да е яло.

Утро е!
Образът в огледалото плаши…
Копнее, а не смее.
Умее, но не вилнее.
Смее се,
пък в дълбокото плаче…

И все бърка да търси,
разбърква – да намести.
Гладът го побърква,
пък ядене – бол…
Но копнежът с таз храна
се не наяжда!

Врагове ли? Къде ги?
Не виждам други освен мене…

март, 2012

Поетично изречено

Една тишина разстояние

„Полет“ – картина на проф. Стефан Лазаров, пастел

Тук ли си Любов?
Без образ, но със сърце!
Прелиташ и топиш
небесните разстояния.

Сгушвам се в теб,
щом студ скове ме.
Докосвам те, щом
топлина изпълни ме –
да ти дам от моята.

Чувствам те в сърцето,
виждам те в цветята,
чувам те в тишината,
говоря ти в мълчанието.

В мен си, без да си до мен…
Защото си Любов!
Има те дори и след мен.
Има те, но не те разбират.

Защо те търсят, като си тук?
Само на една тишина разстояние…

февруари, 2012

Поетично изречено

Душа зелена

„Спомени“ – картина на проф. Стефан Лазаров

Косите – сняг е навалял,
челото – есенни бразди,
лицето – от палавост, отъпкана поляна,
очите – лик на душата.

А моите – зелени…

Зеленото – за слънце гладува,
за роса – жадува,
суче от земята
и гледа в небесата.

Топлината храни ми душата,
светлината – пои я,
коренът крепи я,
полетът държи я жива.

В есен не вехне
и в зима не гине!
Душа е! Зелена!
Казват ми очите!

Април 2012

Поетично изречено

Изкуствени

„Страдание“ – рисунка на проф.Стефан Лазаров
Естественото – напира, но е „срамно“. Изкуственото е лицеприятно, но задушава…Така страданието ражда се и тялото свива се…

Животът прост,
изгледът сложен.
Почива умът,
шепти душата,
остават неразбрани й словата.

Крещи мълчанието
и вика на природата голото.
Поднася доверие,
стъпкват му цветята,
постлани пред тях…

Сложното е просто,
простото – сложно,
пълното – празно,
празното – пълно.
Изглеждането важно,
душевното – страшно?

Време на изкуствен интелект,
изкуствени стави,
изкуствени връзки,
изкуствени клапи,
изкуствени устни,
изкуствени очи,
изкуствени гърди…
изкуствена природа,
изкуствена храна…

Къде в това да найда
естествена душа,
тупкат ли нейде
неизкуствени сърца?

Юли, 2012

Поетично изречено

Бяг и Тишина

Aз – едно пораснало момиче.

„Гея“ – картина на проф.Стефан Лазаров, пастел

Ти – пораснало момче.

Тичахме под слънцето и под луната,
на брега и във гората…
Треперихме от студ,
потихме се от жега.
Заслепяваше ни светлината,
търсихме ръка във тъмнината.

Всеки в своя коловоз,
тегли на времето влака си…
Пресичат се релсите ни,
влизаме си в пътищата…
Отново раздяла задъхана
и пак своите друми следваме.

Така, без да усетим пораснахме.
Но останахме – момче и момиче,
хванали се за ръце, без да се държим.
Бягаме един от друг, а се гоним.
Настигаме се, без да се стигаме.
И пак бягаме, бягаме… но не от друг,
от себе си бягаме.
С бяг, който води към никъде…

Тишина!
Топлина и светлина в огнището…
Две чаши вино…
И две тела на пораснали деца…
настигнали се, без да са се стигали,
с души неразделяни от времето…

януари,2012

Поетично изречено

Нима обича се с очи?

Картина на проф.Стефан Лазаров от цикъла „Разтопени форми“ – пастел

Заминах далеч и
умът им, ме изтри.
До вчера бях важна…
Днес – мъртва съм! А ме има!

Казват „далеч от очите –
далеч си от сърцето“
Нима обича се с очи?…

Мисля ги,
прегръщам ги,
говоря им със сълзи и с усмивка…
Не пуска ги сърцето.

Любов било ли е
или нужда?
За мен все едно е!

Мойта любов за ответност се не ражда!
И не живее в отговор…
Нищо, че мене погребват приживе,
затуй, че далеч съм аз от очи!

Май, 2012

Поетично изречено

Имаме нямане

Рисунка на проф.Стефан Лазаров

 

Нямаме време за обичане
и времето ни бичува.
Нямаме време за даване
и времето ни предава.
Нямаме време да получим
и нищо няма да изучим.

Имаме време за тичане,
но не можем да се надбягаме.
Имаме време да градим кули,
но не умеем да налеем основи.
Имаме време да живеем,
но животът изтекъл…

Аз, Ива
юни 2011

Поетично изречено

Неуморно Искане

Уморих се от очаквания и изисквания.

Уморих се от изпълнители и публика!

Уморих се от собственост и единственост!

Искам да искат от себе си.

Искам да изпълнявам на себе си.

Искам си собствеността над собственото…

=======

Искам да не съм сама и съм сред вас,

но сред вас искам да съм сама…понякога.

Искам да не съм безплодна и раждам,

но когато раждам недогаждам.

Защо?

Ям от студ и гладувам при жега.

Защо?

Преяждам от топлината

и за още е гладна душата.

Защо?

В студ все не стига храната.

Пълна съм, а гладна е душата.

Защо?

Аз, Ива

Май 2011

Поетично изречено

Ако искаш…

Изхвърли ме щом можеш.

Не приемай щом не можеш.

Обичай щом живееш.

Радвай се, ако умееш.

Дивей без да вилнееш.

Мрази и ще пълнееш.

Пълни и ще слабееш.

Гладувай, за да проумееш…

Ако искаш!

Аз – Ива

април,2011

Поетично изречено

Цялост

Мога и не мога, но което искам постигам!

Знам и не знам, но което искам научавам!

Давам и вземам, но което искам не отказвам!

Когато боли, знам, че ще отмине!

Когато нежно ме погали съдбата, знам, че ще отмине…

за да заболи отново и отново да усетя нежност!

Аз, Ива

април2011

Поетично изречено

Сънувана Будност

Kъде си, приятелю? Как си? Ако спиш, аз неканена влизам в съня ти, за да се гушнеш в мен и отпуснеш, така както не смееш в будността. Ако спиш, сънуваш ли? Ако си буден, будуваш ли? Ако си буден, дали си събуден за истински важното в живота? Ако мълчиш, чуваш ли гласа ми? Той е в шума на вълните и в песента на птиците, той те къпе, а после нежно гали душата ти. Ако говориш, изразяваш ли се? Ако мълчиш, чуваш ли се? Ако говориш, аз се вмъквам неканена в думите ти и говоря вместо теб, говоря онова, което сам на себе си не смееш да кажеш. Когато спя – сънувам, че търся топлина, а съм на топло под завивките… Когато съм будна – раздавам топлина, а съм на открито и студено, въпреки че грее слънце… Когато мълча, говоря с теб, а чувам себе си… Когато говоря, очаквам вълните и птиците да пренесат моя глас до теб, за да ме чуеш как сънувам и как будувам, когато ти мълчиш…

Аз, Ива – януари, 2011