Преживелици

Как се научих да благодаря на себе си

SAMSUNG CAMERA PICTURES
Благодаря си и за тази отгледана красота 🙂

Случи се във времето, когато компютрите още не бяха улеснили толкова живота и срещите ни един с друг. Фейсбук не беше роден, а вероятно току що е бил заченат . Тогава, мечтаех за среща с една личност, популярна в България – автор на едни от най-четените български книги тогава. Доста трудна задача, но не и невъзможна – казах си аз.

По телефона ми отговориха, че най-рано след 6 месеца мога да се видя с нея. Намерих пощенски адрес и написах писмо. В продължение на една седмица писмото отлежаваше върху работната ми маса, а аз размишлявах – коя съм аз, да искам това;  как ще приеме историята и молбата ми, ако изобщо лично прочете писмото ми;  дали няма да дам повод за насмешки… Ами, ако се лъжа?… Докато една сутрин се събудих с мисълта, че няма откъде да знам какво ще се случи, без да съм изпратила писмото.
Денят на изпращане беше понеделник. В сряда ми позвъня непознат номер. Отговорих и чух: „Здравей Иве. Аз съм …. …. ( Беше тя и ми говореше като дългогодишна моя приятелка)….. Можеш ли да дойдеш утре?…“
Срещнахме се след една седмица. Благодарих й, а тя : „Защо на мен, на себе си благодари. Аз не съм направила друго, освен да прочета писмото ти. На ден получавам повече от 50 писма, на някой отговарям, на други – не, трети давам на секретарката си за отговор, но да се обадя по телефона, веднага след края на писмото, не ми се случва често. Заслугата е твоя. На себе си благодари!“

Преживелици

За какво сме гладни?

Дали за хляб или за зрелища?

Въпреки „Кулинарни забежки„, „Журналът на Ива“ няма претенциите да е и кулинарен сайт, но за моя радост и огорчение най-четената публикация всеки ден  през последните няколко месеца е „Как да си опечем питка„. През 2015 година описах тази успешна рецепта, до която стигнах чрез промени и експерименти върху други рецепти. Даже за миг не ми е хрумвало, че питката ще е предпочетена сред толкова душевна храна в журнала 🙂 Не бях изненадана от множеството посетители по Коледа и заговезни, но да продължава питката да води класацията всеки ден през април и май  – това си е вече повод за усмивка и кулинарна гордост 🙂

Какво пък, ако яденето на питка радва червата, то месенето може да храни и радва душата. Сетих се за няколко женски срещи „Хляб и душевност“, в които  чрез хляба срещахме себе си и преоткривахме другите. Сърцето се отвори, заговори…докато не спъпахме на улицата. А там – зрелище – нашето си за пред нас и трябва да сме в час.

bread 2 text

От доста време се опитвам да разгадая тази улична магия, която не допуска да бъдеш отворен…по хастар. Няма такава магия, по скоро има орисия  – да те е страх от улицата, защото тя била място за лустросани, другите ставали за смях. Дали?…

А лустрото се поощрява и го наричат „добро възпитание“. Каква борба за този приз!  А под него – плачещи души!

Да ти е сладък хлябът!

bread 1 text

Снимката е от една женска среща „Хляб и душевност“. С филия черен хляб, поръсена с пипер и олио усетихме отново вкуса на детството си, докато слушахме :

„Детство мое реално и вълшебно,

детство мое така си ми потребно,

пак с пипер да поръся филия

от хлаба чер!“

А най-четенета питка си струва да се опита! 🙂

 

Преживелици

Път през Времето Разделно

Не присъстваш тялом в живота ми вече няколко години и усещах…отдалеченост. Не вярвах, че се случва. Сякаш бавно ставаме си непознати. Дали? Времето не спира и ни развива – мъдреем, силнеем, отстъпваме, атакуваме. Живеем!

Някога знаех какво те радва и какво те натъжава. Сега твоите радости и сълзи идват по-издълбоко и се простират по-нашироко. По кой път вървиш днес, също не знам и не е нужно. Но знам, че е твоят, а изборите ти, надминаха мечтите ми за теб!

И се обичаме, даже някак още по-осъзнали връзката си един с друг. И очи вече имаме да видим местата си в отминалото време. А то единствено за добро било е – за учене, обичане и растеж.

Срещаме се отново и … сякаш го е нямало времето разделно. Познати жестове, речта – пак е твоята, очите все тъй говорещите, сърцето силно любящо, ръцете топло прегръщащи… Ние не сме същите, но връзката по-могъща е –  дава криле и сила за полет – на всеки по пътя му във висините общи. Там, където пак се срещат и разделят тела и души. Живеем!

Ама как да започна – какво да разкажа, за какво да те питам. Искам всичко за теб да знам – какви са грижите ти,  как си падал, колко ти е струвало да се изправиш, лесно ли си политал. Дали все още те вълнува това, което и мен? … Я, по-добре да замълчим. Тишината често  по-плодовита е и лековита…

И, сега разбирам, защо избра по-малкото говорене в туй време разделно. Как ми се искаше да бъбрим често за това-онова. Другите така го правят, защото по-скъпи са един на друг…Дали, с говорене по-близко бих те чувствала?…Сякаш между нас няма океани, делници изпълнени и празници изпразнени… Дали?

Ето колко много изписах, а то е толкоз кратко за казване и просто за  разбиране!

За свързаността на душите няма значение колко са отдалечени телата и колко често бъбрят устата. Другото е важно! В моя случай!…

Преживелици

Американските истории с мартеници продължават

Защото и аз продължавам, почти целогодишно, да си преплитам бяла и червеничка преждица. Може би съм орисана да нямам „правене на нищо“ и в най-бездействените моменти. Дори, когато пътувам, ръцете ми плетат (мартеници, дрешки) или пишат. Навик, който ми носи  наслада и удоволствие. 🙂

В първата част на американските истории с мартеници имаше една недоразказана, за да не наруша момента на изненада 🙂 А тя, изненадата беше от  американка за българки. Диригентката и създателка на хор „Български гласове в Сиатъл“поръча мартеници за всичките 30 (тогава) хористки. Мило, нали?

През 2016 година предложих една нетрадиционна мартеница-декорация – венец за врата или стена, който изработвам само по поръчка. И поръчката за него, заедно с няколко мартеници дойде от американец. „Имам колега от България, който всяка година ни подарява мартеници, а на Великден ядем козунаци. Опитвал съм даже българска ракия. Учи ме малко и на български език. Тази година около първи март той ще празнува  10 години откакто работи в компанията  (аз работя там доста по-малко). Реших, че венецът и мартениците ще бъдат най-хубавия подарък, който мога да му направя.“

photocat 4-1

„Когато си се влюбил в българка,  посетил си България и си научил някой традиции, искаш да изненадаш любимата си….А мусака и баница мога да ям всеки ден!“ С тази бележка беше придружена една  покупка от  Масачузетс.

„Това, нали са мартеници за българската Баба Марта и румънската Мартисор? Имам приятелка румънка и искам да й направя подарък-изненада.“

Е, Баба Марта може и да е уникална за България, но мартеницата – съвсем не е! 🙂

„Ива, аз съм българка, но моят съпруг е американец и цялото му семейство харесва нашата традиция. Всички носят мартеници с удоволствие .“

А, аз с удоволствие продължавам да плета на пръсти  мартеници и да създавам нови модели за следващата Баба Марта! 🙂

 

Преживелици

Пролетното почистване като медитация

Ама, хич не е смешно. Възможно е! Е, не мисля, че щом при мен се получава ще се случи и на всеки, който опита.

Обичам полъха на пролет. Дава знак за събуждане, за изтупване, за размърдване, за пренареждане – сякаш започвам живота отначало и случвам поредното си раждане в него.

Харесва ми да разхвърлям дома си. Да освободя всеки затулен ъгъл, за да му дам светлина и свежест. Дали има затъмнени ъгълчета в душата ми, които чакат да се сетя за тях?

Да бръкна във всеки шкаф – правя го с някакво особено детско любопитство на откривател. 🙂 И дори на местата, където ежедневно влизам, пак откривам нещичко забравено, че е там, че го има. Уж всеки ден душата и тяло живеят в едно, пък като вляза вътре и току узная, че някое от тях прашасало е от забрава. И съживявам го…

Изтупвам де що скрито има,

срещам го сякаш отново и решавам.

Ненужното – подарявам!

Да служи на друг!

При мен вече било е

и работа повече няма.

Негодното – умряло е то,

погребвам го –  в буклука,

но с благодарност – за вярност и поука.

Това, че за кратко мисълта ми стана напевна, не омаловажава сериозността на пролетното почистване като форма на медитация. 🙂

И така – тя се получава, защото си върша работата сама и в тишина. Не, защото не обичам да споделям разни дейности с други, а защото само аз мога да реша съдбата на моите прибрани и прашни потайности. Както и не дръзвам да почиствам пролетно кътчетата на друг – защото там няма нищо мое; нищо, което да познавам и нищо, с което да разполагам.

Удовлетворение и облекчение! Започваме отново играта живот – освежени, преоткрити, освободени от ненужното, заредени за предстоящото. Ние – душа, тяло и дом!

Пролетното почистване – на пръв поглед рутинно и не особено желано действие, но и чрез него мога да остана насаме със себе си, да вляза в себе си и да посвърша малко „работа“ там!… Ако решиш да опиташ, има две необходими и важни условия – да подходиш с желание и да виждаш аналогиите между вътре и вън.

А цветята – ех, какъв дар от природата! Толкова страдам, когато видя живо цвете, понякога и в красива саксия, оставено до контейнера за боклук – често се случва тук. Иска ми се да приютя всички… Преди няколко дни, късно вечерта, видях подхвърлена на шосето изкоренена, голяма, цъфнала азалия!…

А това е моята азалия – подарена ми за деня на майката преди 4 години. Обикновено започва да цъфти в края на април и около 10 май, когато е празникът, тя е отрупана с най-богат цвят. Тази година зимата беше толкова мека, че цъфтежът й започна в средата на март.

Азалията март 2015Листата на здравеца са все още бебета, но корените му вече са родили цвят. Вероятно за Георгьовден вече ще е прецъфтял. :)))

Здравецът цъфти през март 2015 Когато остана насаме с цветята, всички други мисли се стопяват – остава възторгът, радостта, единството…

Оставам със себе си и влизам в себе си – чрез тях – цветята !…

Преживелици

Мартеници с американски истории и една недоразказана

Когато преди няколко години реших да сложа на онлайн пазара моите изплетени на пръсти мартеници, не подозирах, че клиентите ми ще са предимно американци.

Поръчките не идват по обичайния мълчалив начин –  избираш, плащаш, получаваш и толкова. Много често, диалогът ми с клиентите чрез формата за контакт в сайта надхвърля 10 съобщения. Те искат да питат или да си кажат – от къде познават мартеницата, защо или за кого купуват.

***

Моят съквартирант е българин и от него знам за вашата традиция „Баба Марта“. Сега искам да купя мартеници за моето семейството. Да им разкажа за мартеницата и да им подаря, защото е за здраве и късмет.“

***

„Годеникът ми е българин. Исках да го изненадам с подарък мартеница, направена от мен, но няма да мога. Надявам се до следващата година да имам повече време да практикувам и да направя мартеници за него, семейството си и приятелите. Този български празник е толкова красив и забавен.“

***

„Преди няколко години с приятели бяхме на екскурзия в Турция, Гърция и България. От София си купихме мартеници и запомних тяхната забавна история. Още пазим мартениците, но сега искам да направя подарък изненада за приятелите, с които бяхме на тази екскурзия и да им изпратя мартеници. А ти от къде си?

…Надявах се да си българка, но не бях сигурна. Каква прекрасна страна е България!!! Когато влязох в храма „Св.Александър Невски“ разбрах, че тази държава ще остане завинаги в мен!!!“

И получих снимки от Пловдив и София, направени от Ан.

***

„Прадядото на моята внучка Брук е българин. Тя сега прави училищен проект за България и искаме да покажем мартеница. Поръчахме престилка от София, но за съжаление няма да пристигне навреме. Ние намерихме  за Брук дрехи, близки до българския фолклорен костюм и тя ще ги облече. Ще изпечем и традиционния български ябълков сладкиш за 50 деца. Леля й, майка й и аз сме толкова въодушевени, колкото и Брук. Не знаем български език, но искаме да знаем за България.“

Брук и нейния проект за България
Брук и нейният проект за България

Тази история ми беше разказана, след като изпратих поръчката, но когато я прочетох, без колебание за Виржиния тръгна нов пакет с мартеници – непоръчани, но заредени от мен с много любов и приятни емоции, с  усещане за родственост.

***

И…… недоразказаната история. Всъщност, ще я разкажа след няколко дни, за да не наруша изненадата. Изненада, която американец подготвя за група българи. Спирам до тук, защото има вероятност някой от тях да надникне в журнала. Кой и за кого – предстои да прочетеш. (Вече е разказана в следващата статия – продължение на тези истории.)

По детски се вълнувам, че американци от двайсетина щати (към толкова съм изпращала) ще се окичват на 1 март с червено-бели гривнички, излезли от моите ръце, а за тях това ще е България.

Честита Баба Марта!

Преживелици

Ама, че късмет – българско културно чудо в Сиатъл

Пиша тези редове преди да ми е отшумяла емоцията от преживяното удоволствие. Тази вечер ( 26 април 2014) българският самодеен театър в Сиатъл представи пиесата „Прозорецът“ на Рей Куни.

Може да ти се стори, че съм пристрастна. Не отричам, така е! Ама, не защото някой от моето семейството е част от трупата на Малък театър зад граница, а защото обожавам театъра!

По време на социализма и в първите години на демократичните промени бях „абонат“ на големия по онова време Русенски драматичен театър „Сава Огнянов“. Не знам дали имаха такава практика, но един ден отидох на касата и помолих да ме улеснят като ми изпращат по пощата месечната програма на театъра. Съгласиха се и не ме забравяха доста време. Получавах програмата, избирахме си пиеса и поне веднъж в месеца праживявахме театрален празник. По ирония на съдбата на 10 ноември 1989 година вечерта със съпруга ми също бяхме на театър. Вече не помня коя пиеса гледахме, но беше доста пиперлива, даже бяхме изненадани, че е допусната на сцена. Когато се прибрахме, новините бяха свършили. Майка ми, която беше останала при децата, докато ние сме на театър, ни посрещна с думите „Тодор Живков падна!“ Е, това беше толкова отдавна…

За първи път гледах самодеен театър  в Сиатъл. През 2011 година около Великден беше първият рожден ден на този малък по име театър, но вече голям по качество на постановките, големина на трупата и брой на феновете си. „Криворазбраната цивилизация“ беше избрана за прощъпулник. Чаках представлението с нетърпение. Не бях ходила на театър няколко години. Гледах го с вълнение и голямо любопитство. По време на представлението (пиесата ми е позната, почти наизутена) бях потънала във възторг от ентусиазма на трупата. Не ми се беше случвало толкова високо да ценя театрална постановка и да се концентрирам  върху костюми и декори. Не ме напускаше мисълта, че всичко е плод на актьорските ръце, въображение, мерак и лични пари. Бяха наели сцената на малък театър с 300 места и в залата нямаше нито едно свободно. Зрителите бяха от няколко поколения българи – имаше и деца, и доста възрастни хора.

Криворазбраната цивилизация
Криворазбраната цивилизация

Последваха „Госпожа Министершата“ и „Женско царство“ – и по традиция все около Великден. Представленията си имат афиш и програма, която зрителите получават  при влизане в залата. Е, как да не се чувствам като на професионален спектакъл.

Афишите, които са и корици на програмите
Афишите, които са и корици на програмите

 

Госпожа Министершата
Госпожа Министершата

 

Женско царство
Женско царство

С постановката на „Прозорецът“, талантливите момичета и момчета от трупата на Малък Тетър зад Граница в Сиатъл вдигнаха летвата си толкова високо, че вече очакваме скок още нагоре около Великден 2015.

И "Прозорецът"
И „Прозорецът“

Ето фото-откъси от спектакъла:

Прозорецът 1 Прозорецът 2 Прозорецът 3 Прозорецът 4 Прозорецът 5Прозорецът 6Прозорецът 7

Консултант на самодейните актьори при поставянето на „Прозорецът“ и изпълнител на най-мъничката роля  (камериерката Мария) е актрисата Маргарита Карамитева, дъщеря на известното актьорско семейство Апостол Карамитев и Маргарита Дупаринова.

Почти във всеки американски щат, където българската общност е организирана има български училища и фолклорни танцови групи. През този уикенд в Чикаго се провежда за четвърта поредна година, български фолклорен фестивал, на който се представят голяма част от групите.

За съществуването на други театрални трупи – не знаех, въпреки че в САЩ  живеят и българи – професионални актьори. От сиатълските театрали разбрах, че има още две нашенски трупи в други щати, но са малки.

Размечтах се да станат повече и по-големи, та един ден, малкият ни -голям театър да бъде домакин на български театрален фестивал в Сиатъл. И-ха! Де, късмет, де!

И ако ти се гледат постановките на Малък театър зад граница ето видео:

Криворазбраната цивилизация

Женско царство

„Госпожа министершата“ е записана в няколко части, които може да проследиш в yоutube канала на театъра.

Надявам се скоро да пуснат и записа на „Прозорецът“.

Е, след толкова емоции, май е време да поспя 🙂

 

Преживелици

Бъркотия и Спектакъл

Пъзелът отново е разбъркан. Някой елементи не са на мястото си и дращят погледа. Да, ама вместо наместване – пълно разбъркване. Тъй де – да поразровя и нареденото, да го поизтупам и поразмърдам, а и нещо новичко да вкарам. Да, да голяма работа се отворя. Защо пък не? Не съм готова да потъна в скуката на подредения и вече заучен пъзел, който с лекота се реди отново и отново….. след полъха на някой ветрец или след очистителна буря.

Търся се в пъзелската бъркотия! И се радвам, когато Ти се вмъкваш в нея. Е, не питай какво ми даваш! Щом си влязъл в моя хаос – значи съм ти нужна, важна съм за теб – тук и сега. Приемай ме, но не вкарвай ме в роли. Не бъркай бъркотията с театър. В оставка съм от театъра житейски. Натрупала съм стаж за пенсия в него – от дете играя роли всякакви, а режисьорите – едни строги, като невидими надзиратели-спътници около мене – няма мърдане. И така свиквах с ролите, че чак забравях –  Тя не съм Аз.

От сцената...

А сцената е ветровито място – разболява без да боли, а болното – рожба на ролята . От най-дълго играните роли най-трудно се излиза, а извън тях има толкова много неизвестно… Когато ролята падне, кой ще остане при човека?  Ще срещне ли нови „Ти“, ще бъдат ли?

И в какво говорене обръщаме простичките човешки неща!…

Ще си  призная – и ми е смешно, и сълзи напират !…

Не ми се живее в представление! …

До утре, ама извън спектакъла 🙂

На глас, Преживелици

Питал ли си Гугъл – какво е човешка нежност?

Ти, може би не, ама друг, който не е намерил отговора в живота си, се е обърнал към всезнайкото, а той пък го е пратил в  „Журналът на Ива“. Не разбрах към кой пост го е насочил умникът, но съм сигурна, че не е намерил каквото е търсил .

Дни наред „дефиниция за човешка нежност“(точно това беше зададено на търсачката) ме преследваше и пораждаше множество въпроси…

Нежност...човешка
Нежност…човешка

Думата дефиниция (от латински: definitio — предел, граница) означава строго фиксирано, логическо определение за същността на езиков термин. Аз не бих се осмелила да поставя „граница“ на нежността. Нежност може да е езиков термин, но той изразява съкровено човешко отдаване – на себе си и на другия. Може ли на това преживяване да се даде „строго фиксирано, логическо определение за същността“?

Дали този, който търси дефиницията е изпитвал някога магията на човешката нежност върху себе си? Или може би иска да дари някого с нежност, но не знае какво изразява и как се дава? Дали пък не търси знание, за да разпознае нежността? Каквато и да е причината, ясно е едно – търсим информация тогава, когато  не знаем  (не познаваме) нещо.

Днес си имаме  богата материална и интелектуална храна, но сетивата ни са умиращо гладни. Причината за хронифициралия сензорен глад е стремежът ни да изглеждаме модерно силни, а това е несъвместимо с нежността. И митове сме създали за свое оправдание : „големите не са бебета, че да се галят“, „нежността е глезотия“, „нежният мъж е слаб и женствен“, „нуждаещият се от нежност е беззащитен“…

Доказано е, че липсата на нежност разболява, а приемането и отдаването на достатъчни „дози“ нежност може да е лек и за нелечимото.
През 1987 година, по време на бременост, по тялото ми се появиха странни петна, които лекарите обосноваха с временното ми състояние. След раждането, ми поставиха диагноза псориазис. Бях чувала за болестта. Знаех, че не се лекува, че си я носиш като доживотна присъда и толкова. Тогава мечтите и стремежите ми бяха свързани основно с децата и семейството, и това ми беше достатъчно да се чувствам щастлива жена. Използвах всякакви модерни лекарства, но никое нямаше траен ефект. Години по-късно започнах да изучавам и прилагам лечебното гладуване и храненето, съобразено с човешката природа. Промени се усещането ми за себе си, за смисъла, за другите. Преосмислих и разширих уменията си да давам и да получавам…

Днес върху кожата ми има само един малък участък – следа от болестта, който като камбанка на будилник ми напомня за нея. Наблюдавам го и забелязвам, че когато изпадна в състояние на нерешителност и колебание, когато се затварям и влизам в плен на страховете и догмите – то се обостря и уголемява. Ако съм спокойна и себеотстояваща  – моята „камбанка“ спира да бие – утихва и се прибира.

Псориазисът е болест–броня между болния и светът навън (както и всяка друга болест). Без да съзнавам, аз не съм допускала в себе си доста неща отвън, други пък ненужно съм задържала вътре.

Е, дойде ред да разкажа за връзката болест-нежност. Съществува психотерапевтичен център, в който използват човешката нежност, за да лекуват  псориазис и то в доста тежки форми (моят, си е направо „бял кахър“ пред тях). Там всеки болен влиза в ролята и на лечител, и на лекуван. Пациентът допуска голото му тяло да бъде галено от няколко чифта ръце, които не пренебрегват нито една частичка от плътта…

Чудиш се дали е възможно този метод да лекува нелечимата болест? И аз дълго мислих върху това, но обяснението е просто. Лекуваният е напълно отпуснат, доверчиво отдаден и концентриран с цялата си сетивност върху усешането на тялото. Не се вълнува нито как изглежда, нито какво мислят другите за него. Само чувства – като бебе. А лечителите мислят за него като за един от тях, който се нуждае от помощта им. Те му отдават с любов и загриженост цялото си внимание, старание и нежност. Отдават онова, което самите те очакват да получат. Мисълта на всички е насочена върху общото изцеление, върху удоволствието от днес, което носи по-доброто утре.
Е, ако и това не ти стига като дефиниция за човешка нежност, търси я другаде…

Аз, Ива бих желала да съм „лекувана“ с нежност и без да ми се налага, а ти?

Преживелици

Как ме трогнаха турските имигранти?

Днес гледах едночасов концерт на Анадолска Турска Фолклорна Танцова Група в рамките на тридневен фестивал в един мол. Турските имигранти-самодейци от района на Сиатъл ми „подсказаха“, че не с американците, ами и с тях – комшиите не можем да се мерим по човешка толерантност (знам, че няма животинска).
Защо ли?
Анадолските емигранти изиграха два азърбайджански танца, защото в тяхната област имало много селища, където живеят хора от тази националност.

После водещата на програмата обяви цигански танц в чест и на този етнос, с който съжителстват (познато, нали?). Снимката е толкова недостатъчна, за да предаде чувството и емоцията, която танцьорката „пръсна“ към публиката. Просълзих се от удоволствие, докато я гледах.

„Следва един нетипичен за Анадола танц, който се играе в България, но и в някой наши селища“ – обявиха от сцената. Изгледах особен вариант на право хоро под звуците на българска народна песен. Изпълниха го 5 млади рускини, облечени в турски национални костюми.

Мизиката и тексата на песента – български. Танцът – вариант на право хоро, изпълнителките – рускини, костюмите – турски!

Кога ще постигнем това, скъпи сънародници?
Да се изправим под чуждо небе, на чужда сцена и да кажем – ние сме българи, но у дома живеем заедно с цигани, арменци и турци. Ще играем и техни танци…
Много ли се размечтах?

Внучката ми има късмета да расте сред деца и възрастни от всякакви раси и религии. Тя не се впечатлява от различията в кожата, лицето, косата, облеклото, обичаите, езика. Мария скоро ще навърши 5 години и никой не я е учил да бъде толерантна към тези, които не приличат на нея.

Така научих, че толерантността е присъща за човека. Тя не се възпитава, но лесно се изкоренява! После пък са нужни десетилетия, за да се възстановява…

Преживелици

Как ме съблазни една слива?

Всичко в живота навън има отношение към живота вътре в нас, сиреч към телесното ни и душевно съществуване, даже и една слива.

Съблазнителката

Слънцето, луната, морето, дърветата, сезоните, тревата, мъглата, дъжда и какво ли още не, са ми „разкривали“ връзката си с мен, с нас. Но най-неочаквано, една слива се оказа поредният провокатор за творчество, питане и търсене на отговори.

В двора на селската ни къща в България имахме 6 сливови дървета. Те щедро ни даряваха с плод и раздавахме това изобилие и на съседите. Превръщахме сливките в ракийка и всякакви сладости. Откакто живея отвъд океана, сливите останаха мил спомен и поредната стока за пазаруване, докато в семейството ни влезе зет, американец със сливово дърво в двора си. Той бащински обгрижва овощката, но богатата реколта няма изяждане, дори и ракуните да помагат. Така се заех със сладката задача да оползотворявам сливките както знам и мога.

И аз, взех, че ги преоткрих! До сега, май не бях се вглеждала така в сливи – свежи, здрави, ароматни с ярка окраска… какво изящество на форма и цвят! Споходиха ме мисли, каквито слива не беше пораждала у мен до сега. „Подсказа“ ми, че и тя  има своята мисия в живота ни.

Невидимата страна на сливата (хранителните вещества) хранят моята видима – тялото ми. А пък видимата й страна – цвят, форма и аромат подхранва моята невидима част – душата. Сътворих си няколко арт композиции със сливи и ето ти – разговор със себе си и послание до други.

И това не е всичко. Споходи ме идея и организирах арт парти „Msr.Plum”, защото полезното става още по-полезно, ако е споделено. А онова, на което сливата може да ни научи си струва.

Докато подготвях  Арт парти „Mrs.Plum – 2012” се оставих на „вкусната дама“ с цвят на индиго – да ме съблазнява. Флиртувахме си няколко дни и с различни похвати!

А каква я свършихме ние двете със сливата, продължавам да разказвам с думи и картини тук 🙂

Преживелици

Какво научих и какво не, през моите 50

Че без модата на рождените чествания, никога не бих избрала числото 50 като мой хронологичен белег!

Вече няма да ми светят 😉

Тогава кое, ли? Ами, аз съм в периода 30- 35. Отдавна влязох в него и още съм там. Докога – не знам? Но, ето какво вече знам:

  • Ние сме пластелинени човечета. Всичко и всеки ни моделира. Най-трайни са формите от най-пластичния ни период. Колкото повече засъхва пластелина, толкова по-трудно се моделира. А как боли, когато се размърдам, за да променя модела… Боли от застиналост! Корекциите са трудни и болезнени, но най-много ми се услаждат формите, които сама си придам.

                                      Защо се страхуваме от болката, когато не води до смърт?

  • Животът е твърде кратък и докато се оглеждам, ослушвам и умувам как да го живея, той изтекъл … през сърцето – там откъдето е дошъл и където е!

                                     Защо живем предимно чрез ума, след като много преди той да започне да ни служи, сме живели доста по-добре и то само чрез сърцето си?

  • Доста години се стремях да разбирам другите и когато започнах да разбирам себе си, разбрах, че нищо не съм разбрала.

                                    Как е възможно да разбереш друг, когато не си разбрал себе си?

  • Дълго живях отвън и когато заживях вътре, самотата ми стана приятел.

                                    Защо бягаме от самотата, като тя е пътят до несамотата?

  • Когато престанах да обичам Его-то си, сетих що е Любов…И започнах да обичам отначало…първо себе си. Давам на себе си от себе си най-доброто, защото  така се уча да давам и на друг. А любовта е даване и получаване със знак за равенство между тях.

                                  Защо се надлъгваме, че всичко хубаво правим заради другите? Защо се срамуваме да получаваме, а прекаляваме с даването?

  • Суетата е цирей, който все някога се пука. Колкото е по-стар, толкова по-гадно мирише след пробива му. Докато не изтече гнойта и не лъсне голотата, не иде свободата.
  • Свободата е усещане за неуязвимост. Докато има от какво да се стряскам и да ме е страх от загуби – все съм в джендема – своя.
  • Стените не се изправят пред мен, за да си троша главата в тях, а за да направят тази глава по-мъдра.
  • Апетитът към храна е знак за гладна душа. Щом огладнее тялото, душата започва да се изпълва, оживява и болестта залинява.

                                Защо всичко чакаме отвън – лечението, щастието, любовта?

  • Явленията в природата и събитията в живота са част от мен и са вътре в мен. Външното има вътрешен аналог. Когато прогледнах в това – видях себе си.

                                Каква e силата, която ни е приспала в будността и защо?

  • Тревогата не решава и не предотвратява. Тя обърква и разболява.

                                 Защо все търсим нещо, за което да се тревожим?

  • Мисълта е сила, чрез която се побеждава, ако се управлява.

                                 Защо не смеем да поемем това управление?

  • Вярата е свобода, религията е рамката, която я затваря. Бог сме ние и ние сме Той. Всяко тяло е негов храм, душата – олтар.

                                 Защо се молим за душите си, щом грешници са умовете ни? Защо вместо да чупим рамката, я правим по-здрава и по красива, че и се радваме на това?

  • Твърде много заучаваме и много малко сътворяваме. Заучаването е папагалско повтаряне на казаното и направено от друг. Сътворяването е моят, твоят глас, личния ни щемпъл, материалът, с който да творят тези, които идват след нас.

                                 Защо не виждаме, не ценим и не разгръщаме твореца във всеки от нас?

  • Хората са гладни за внимание и използват всякакви похвати, за да го получат. Това е хубаво, но понякога тези упражнения са остри подводни камъни. Затова внимавам какво привлича вниманието ми.

                                 Защо не си го казваме простичко „имам нужда от теб“?

  • Доверие не се печели, а се дава. То е способност, която ако не притежаваме, трудно успяваме да придобием. Да очаквам някой да заслужи доверието ми, значи да очаквам животът да ми засвидетелства заслугите си.

                                  Защо не се отдаваме, а се правим на скали, които чакат чудото, за да се размекнат?

  • Лъжата е балон, в който сме се вкарали. Докато го надуваме, се опитваме и други да засмучем вътре. Но като всеки балон, той или се пука с гръм на парчета, или спихва от нажежената среда.

                                 Защо обичаме толкова много надуването и празните пространства, които могат да поемат тази „пара“?

  • Най-силно крещи „разпни го“ онзи, който най-мощно е викал „осанна“. Затова лаврите и кръста са ми еднакво скъпи.

                                  На кого му става по-добре от тези викове?

  • Човек вижда и чува онова, което иска да види и чуе, независимо какво му се показва и казва!

                               Защо толкова време пилеем в казване, пък пестим изразяването?

  • Секс и интелект са несъвместими понятия! Интелектът е за ума, сексът е за тялото. Ако правим секс с ума, значи нищо не правим, но ако влагаме секс в интелекта значи водим успешен живот!

                              Защо не си „признаваме“ сексуалността, като е навсякъде?

Надявам се разбра, че въпросите са онова, което все още не знам, но сякаш и не искам да го научавам.
А това, което прочете съвсем не е всичко, което научих или не през моите 50 ! О-па, 30-35 🙂 Но съдържа почти всичко, което ми е нужно, за да продължа напред и е лек анонс към нов проект.

Преживелици

Ихааа 50! Къф Кеф!

Един приятел ми каза „след 50-така – майката си трака“ :)))) Предстои да разбера 🙂 А после ще ти разкажа какво и как трака 😉

Усещането ми е, че плочата вече започна да свири на по-бързи обороти :)) Не, защото иска по-бързо да свърши песента, а защото иска по-бързо да дава и да взема.

Да сваря за всичко и за още в оставащото време…най-хубавото време! 🙂

Тази цифра ме прави особено щастлива! Майката си трака, да ?

Пожелавам го на всеки, който го поиска! 🙂

Преживелици

Разбъркване преди Реда и в „Журналът на Ива“

Отслабвам с Ива

Днес се заех да изтупам и измажа „Журналът на Ива“ и „Отслабвам с Ива„. Ако забелязваш имат нов „интериор“. Отдавна не бях отключвала тези две „къщички“и кракът ми не бе влизал в тях. Но пък ти не си ги изоставил, навестявал си ги и затова не бяха прашасали. И Аз Ти Благодаря!

Подготвих ги за живеене, преподредих ги. И защото не съм много на ТИ с новите технологии, нямам представа, дали моето разбъркване преди въвеждането на реда, не е известявало абонатите ми за всяко мое действие. Ле-ле !!! Ако е така – Приемете моите голеееееми изивнения за „пушилката“ в пощенските ви кутии, ако е стигнала до тях.

Вече съм доста уморена от това шетане и ще почина една нощ, но имам още за вършене. Сега видях, че хипервръзките са разрушени от голямото мазане.  🙂 Предстои да ги възстановя, а до тогава – извинявай за неудобствата при…

View original post 5 more words

Преживелици

Рожден Ден – Последният с 4 отпред

Аз не крия годината си на раждане и си имам основание за това – хронологичната възраст за мен е само идентифициращ знак и във всяка цифра, независимо каква е, намирам някакъв особен чар.

Днес е последният ми личен празник с 4-ри отпред и за първи път този ден ме обърна назад. Спомних си какво се случи с мен докато бях в обсега на четворката и се изненадах от споходилото ме богатство на радост и тъга, на болка и открит лек за нея, на промени и застои…

Децата ми се разделиха с ученическата скамейка и преживях всички емоции в „синдрома на празното гнездо“, но душата ми ги пусна да следват своя си живот.

Станах баба и изпитах един особен вид майчинство. Както ми каза моята гинеколожка д-р Радка Дойчинова, която също днес има рожден ден – „бабинството е осъзнато майчинство“.

Намалих теглото си с 40 кг. за 2 години. Изпитах магията на гладолечението и се заех да го изучавам и експериментирам върху себе си. Познах нов за мен тип храни. Вече 8 години свалям и качвам колкото си искам, но подържам амплитуда 5-7 кг. Скоро имах пик от 9 кг. в плюс, но това вече е коригирано. Така открих връзката тяло-душа и свойството на двете да функционират като скачени съдове.

Успях да се погледна отвън и дълбоко отвътре. Откритията, които направих разпалиха у мен страст към изучаване и изследване на човешката душа. Намирам знание отвън, а после го проверявам като влизам в ролята на изследовател и изследвано лице едновременно. Така някак естествено се озовах в университета като специализант по психология. Имах нужда да подредя знанията си. Докоснах се до човека Мадлен Алгафари и си дадох възможност една година да работя върху себе си и да се уча от практиката й – един невероятен житейски университет.

Срещнах много, ама много нови хора и нито един от тях не ми е излишен. Всички те ми дават много ново знание и опит. Преоткрих сърцата и душите на старите приятели и на близките си. Сякаш видях нови хора в лицата им.

Разделих се с бизнес, който заедно със съпруга ми „отглеждахме“ 12 години. Беше дошло време разделно,…а то присъстваше и във всичките тези години.

Загубих баща си…И осъзнах колко още можехме да си дадем един на друг, ако не живеехме „както трябва“, а както чувстваме…

Смених местоживеенето си… Време не само разделно, но и предизвикателно.

Осъзнах, че съм влязла в един много прекрасен период от човешкото развитие. Всъщност прекрасността зависи от нас и аз мисля да я продължа…

Благодаря ви! Благодаря си!

Аз, Ива!

Преживелици

Чрез GOOGLE източват дебитни карти

       

Доброто и лошото вървят ръка за ръка.

Те просто не могат едно без друго, следват се и така образуват своето цяло.

В събота през нощта, чрез компанията Google е била източена дебитната карта на дъщеря ми. Направени са около 50 таранзакции, докато в картата остават само 4 $. В неделя рано сутринта дъщеря ми открива грабежа и се обажда на дежурния телефон в банката. Докато провежда разговора, сметката олеква с още 1,20$.

По време на разговора картата е блокирана, открита е нова, а до 24 часа банката ще възстанови сумата, с която е ощетен нейния клиент.

Не разказвам този случай, за да очерня Google. Не допускам, че една толкова социално ориентирана компания би се занимавала с такива кокошкарски обири. Ненапразно започнах разказа си за доброто и злото.

Новите технологии са голяма глезотия и изключително удобство. С тях задоволяваме и дори заместваме по изкуствен начин много от потребностите си. Но точно те са и тези, чрез които разбираме, че нашият личен свят вече не е личен и винаги може да бъде обект на посегателство. Може някъде някой да живее с нашата самоличност и ние да не подозираме това, може съвсем непознат човек от другия край на света, от друга нация да се окаже притежател на цялата ни лична история (без да сме я описвали в мрежата). Пак тези технологии позволяват докато отпускаш след тежка работна нощ да сигнализираш за  посегателството, в момента на разговора да се провери къде и какво се случва с парите ти и да получиш нова карта, без да се мърдаш от леглото си, а после успокоен да заспиш.

Банките са необходимото ни зло. Те печелят от парите ни и от парите, с които ни правят услуги . Затова все ги ругаем и наричаме обиржии. Има общества, в които банките се грижат за клиентите и спокойствието им и създават доверие, което те кара с кеф да им бъдеш длъжник. Не допускам, че банката ще пие една студена вода за парите, които въстановява и едва ли ще разберем какво е направила и как си е взела дължимото.

Но в случая новите технологии са състезание по надхитряване… Кой ще победи – времето ще покаже!

Аз, Ива- свидетел на събитието

Преживелици

Дъждовна душа

Обичам да вали, да е мрачно и хладно.

Шумът на дъжда ми създава особен уют. Приглушената светлина на дъждовния ден сякаш ме сгушва. Хладното време ме кара да се стопля сама, да се погрижа за себе си.

Никой друг не може да се погрижи за мен по-добре от мен самата.

Във всичко, което обичам, харесвам и върша проектирам себе си, както и всичко ме бележи с отпечатъка си. Нищо, което ми е чуждо и непознато не може да ме докосне, не може да събуди вълнението ми. Да!…

Дали дъждовното време не е аналог на душата ми – склонна да плаче и да се къпе, да търси сълзите, за да ги прегръща, да се топли сама…за по-сигурно?

Обичам да съм навън, когато вали.

Ромоленето ме гали някак особено, а проливният дъжд предизвиква екстаз в душата ми.

И това усещане към дъжда не е от вчера и днес. Помня го от детските си години.

Бях на 14, когато един порой ме разплака неутешимо. Плачех с глас, а ми беше приятно, синхронно, единно… Плувах и летях едновременно! Страхувах се да не влезе някой в стаята. Не бих могла да обясня причината за този плач. А толкова имах нужда от друг, с когото да плачем заедно, без да сме тъжни…

Сега живея на място, където липсата на дъжд е празник. Не е случайно, знам! И в момента, докато пиша над мен вали – някак закрилнически, благодарствено…Усили се и просветна! Какво ли ми казва моя дъжд?…Аха! Прегърна ме и се усмихна! Разбра, че пиша за него, а всъщност пиша за нея – моята душа, която е волна ведно с дъжда.

А толкова обичам Слънцето!

Но само дъждът ме ражда отново…

Мен – Ива
снимка:    http://www.phototargets.com

Преживелици

Сайт с непристойно съдържание?

Това се отнася за блога ми! Да, за Журнала на Ива, който четеш и сега! А аз самата съм болна жена. Да, боледувам от до-верие и любов. Болката е особено силна, когато ме смажат хора със слонски нозе, но умея да слушам, когато малкият човек ми говори, дори и без думи. Лекувам се, когато заедно с този малък човек по детски се радваме на удоволствия като Disney on ice!

Моите публикации, към които ти дадох връзка бяха илюстрирани със снимки на този малък и много чист човек, който ми е ценен учител в живота. Дано всички имаме по един такъв във всеки етап от живота си, защото както казва майка Тереза – „Най-добрите учители са децата“. Илюстрациите вече са свалени, защото Журналът на Ива е оценен от пристойни хора, като сайт с непристойно съдържание. Причината – в него има заглавия като „Секс със слънцето“, но аз не съм сигурна, че оценяващият е прочел какво има под заглавието, а то може и да му е полезно…

Всеки има право да оценява според ценностите си. Аз свалих снимките заради своите ценности и защото вярвам, че всичко се лекува с любов ,  че се разболяваме от липса на любов…първо към себе си!

Правно ни е да живеем и то свободно. Правилно ни е всичко, което прави душата щастлива. Неправилно е само онова, което отнема правното на друг – живот и свобода.

Аз, Ива ти благодаря!…

Ето най-непристойното съдържание, заради което махам  илюстрациите с детски снимки от други публикации в журнала ми! И те питам – каква представа получи за почтения – пристоен , достоен човек?


Секс със слънцето – забранено за пуритани

Преживелици

Непознатата Познайница

Днес се срещнах много насаме с лицето си и видях в него една непозната за мен жена!?

Взирах се в нея, разглеждах я. В погледа видях общите ни преживявания. В челото прочетох вълненията. В устните и около тях съзрах неизказаното. Но във всяко кътче на това лице имаше отпечатък на годините, които бяха превърнали познатата в непозната познайница.

Забързана, търсеща, изтерзана и замечтана, през последната година бях пропуснала промените, които времето не пропуска.

Нуждая се от малко време, за да свикна и приема образа, но нямам никакво време за отлагане на решенията и начинанията.

Тя новата ще е тук! Не само няма да ме напусне, но вероятно забързано ще ми поднася промяна след промяна. А аз не бива да ги пропускам, както и да забавам приемането им.

Сега е нужно да побързам да кажа каквото искам, да дам каквото имам и да взема каквото ми е потребно!

Аз – Ива ти казвам: Здравей, моя непозната познайнице…и ти Благодаря!

Преживелици

Кризата няма да свърши?

Тези дни в един разговор за политика и криворазбрано живеене казах, че отдавна не чета вестици и не слушам новини. Е, изпросих си и въпрос: „Не те ли плаши това безразличие?“…Замълчах със себе си известно време…

Безразличие? Какво е това?

Безучастност, бездействие? Това ли съм Аз?

Не, разбира се! Аз участвам в живота. Изпитвам способностите на тялото, за да ги дам и на теб (скоро ще се случи). Разголвам душа, за да ти я дам – несресана, първична, цяла. Аз действам в живота, а ти не подозираш как потвърждаваш това – разбивам мрачното лице и виждам как проблясва усмивка, отварям заключената ти врата и усещам топлина, копнежи и доброта, хващам отпуснатата ти ръка, а тя потръпва и оживявя от допира…Толкова забравени неща…А прости, като самия Живот!

И докато ти усложняваш Живота с неразбираеми идеали и показни ценности, аз се стремя да си остана просто…човек. Ти си облечен бляскаво, а аз съм гола. На мен все ми е топло, защото в душата си отглеждам слънчев лъч. На теб все ти е студено, защото си фен на новите технологии за изкуствено отопление. Ти си сложен и съвършен, аз съм проста и…гола.

Моето „безразличие“ докосва поне една душа всеки ден и я подхранва. Твоята активност днес смущава десетки сънища нощем.

Не вярвай като ти внушават, вече години на ред, че има икономическа криза. Това е чудовищна манипулация, с която те карат да си траеш и чакаш края, а може би своя край. Хляб и работа има за всеки на тази планета, но достигнахме етап на много тежка човешка криза. Криза на ценности, смисъл и стил на живот. Твърде много се отдалечихме от природата си човешка. Докато не се върнем към същността си, кризата няма да свърши. Няма как душевността да деградира, а животът да прогресира, защото животът, такъв какъвто е, извира от вътре. Векове сме полагали усилия да ставаме по-малко човеци и няма как за няколко години да станем повече.

…Не, не е безразличие, нито бездействие, това е моето действие, такова каквото го мога и чувствам, нали усещаш…

мен, Ива

Преживелици

Писмо до Отвъдното…

Татко, изминаха вече 12 години откакто замина и не сме се виждали, но всъщност ние не сме се разделяли…Ти остана в мен! В живота стотици пъти се разделяхме и сякаш този опит ни помага сега и на двамата. Макар да не те виждам, аз долавям присъствието ти край мен, където и да съм. Често си говоря с теб и усещам, че ме слушаш, а аз чувам отговорите ти.

Когато замина сякаш изгубих себе си… Всъщност аз се изгубих още щом разбрах, че ще си идеш от живота, но толкова бях потънала в борбата да те задържа по-дълго, че не разбрах. Ти пък не виждаше смисъл в борбата ми, но я приемаше…

Загубата на близък човек е урок за живите, едно от най-тежките ни изпитания. Успеем ли да преминем през него, заживяваме по-истински. В лицето на твоята телесна смърт, моята душа прогледна, осъзнах слепотата си за смисъла. Скоро след раздялата ни, животът ми се оказа вариант на твоя. Борбите ни, стремежите ни, радостите ни, целите ни, дори липсите ни много си приличат. Знам, че си свидетел на всичко, усещам и подкрепата ти, когато се колебая и радостта от постиженията ми. Щом потъна в дребнавости и напразни страхове, знам, че ти си този, който ме връща с ритник в живота и ми напомня, че животът има край, че вече живея в оставащото време – ценност, имаща силата на мощно гориво.

Чувствам те и така ще е докато дишам. Няма как да е друго, защото част от теб живее в мен. Усетихме се близки на раздяла, всъщност ние сме били, но защо ли го таяхме и се правехме на безчувствени…и това е имало смисъл…

Нашата религия си има дни за душата „задушници“, в които почита душите на починалите. Няколко дни в годината за почит към онова парче земя, белязано с твоето или друго име. Земя, в която не е останало нищо ценно от теб. Ценното от теб е в мен, в сърцето ми, а почитта няма определен ден.

Знаеш ли, татко, има един въпрос, който не ми дава мира: Защо почитаме душите на починалите, а не почитаме своите души докато сме живи? Може би е по-лесно да почиташ непонятното отвън, вместо непокорното вътре. Душата живее в телата, за да дава на другите и на земята, за да получава от другите и от земята, но ние й стъпкваме живота и я убиваме приживе. Тя обаче е непримирима и напира да изживее мисията си. Защо няма ден за почит на живите души, ден за възкресяване на живите мъртъвци?

Когато разбра, че краят на земното ти присъствие е видим, ти, татко каза „е, поне взех от живота онова, което исках“… аз бих добавила „и му даде не малко“.

След това писмо продължавам напред така, че да мога да кажа същото, когато му дойде времето…

До утре, татко…в другото измерение!

Аз – Ива

Преживелици

Любов по Кучешки

Вълнуваща е историята за появата на Лусина в живота ми (кръстник е синът ми, който тогава беше тинейджър). Изпитвах страх и погнуса от животните и не разбирах как може да се съжителства с куче… Но нищо в живота не е случайно, нали?

През 2004 г. на 15 май оперираха липом на баща ми. Седем дни по-късно получих съобщение, че липомът не е липом, а метастаза на рак в последен стадий. Заредиха се 7 месеца борба с предизвестения победител, но аз не се отказах… На втория месец в „случаен“ разговор ми предлoжиха да си взема новородено дакелче. Не помня дали на живо бях виждала дакел… Вероятно да, но когато нещо не ме интересува е незабележимо за очите. Отговорих,че предложението не е попаднало на точния човек и разговорът приключи. Същата нощ сънувах моята малка бебе-дакелка… Гледа ме с очакващи и пълни с любов очи … още ги виждам и на сън и на яве. Събудих се трепереща от силната емоция, с влажни очи и ускорено сърцебиене…

След две седмици организирах парти за приятели, защото бях станала мама на космато, четирикрако бебе. Оказа, че е родено на…15 май! Луси беше една от последните радости в живота на баща ми, а неговата кончина беше едно от първите страдания в нейния живот.

Вече 13 години Луси е част от живота ни – моя и на съпруга ми! Дори стана имигрант като нас. 🙂 Чудя се как и къде в тази малка главичка и в това още по-малко сърце се събират толкова чувства и такава безусловна любов. Всъщност не знам дали са точно чувства, но след като събуждат такива у мен, значи са! 🙂 Никой не учи кучето да обича, а толкова добре го може.

Луси долавя тъгата ми и се стреми да я отнеме, да я намали. Когато се наложи да не сме заедно за известно време, тя ме очаква, страда мълчаливо. Вие от радост, щом се върна, дарява ме с много ласки, доверчиво се отдава и очаква да получи нежност. Следва ме в студ и жега, в мрак и светлина без да изисква и очаква. Щастлива е, когато сме близо, дори да е гладна или жадна. Говори с очи и разбира без думи, както дори и човек не умее. За разлика от хората, Луси не ни отхвърля, когато днешната й дажба не е повече от вчерашната, когато днес  не сме толкова силни колкото вчера или когато разбере, че ни дели с други. Човешката „обич“ е различна от кучешката и често се отключва само при определени условия – да принадлежиш,  да гърбиш всички и всичко, дори себе си, заради обичащия те! Хората трудно дават без равностойна размяна, а условностите сякаш са правило. Любовта задължава и ако не приемеш задължението, се обричаш на самота. А страхът от самотата е окова, която поражда още по-силно усещане за самотност, но в присъствието хора … Най-тъжната самота!

Да обичаш по кучешки е различно… и лесно!

 

 

Преживелици

Денят на Моето Име


Сутрин е! В страната, където имената имат своите дни за празнуване, моят ден вече изтича, а тук – сега започва. В задни години по това време преживявах незабравими веселби…с вас!

Тук е сутрин! Телефонът ми не звъни от рано както преди…Празникът не е същия, други са и хората…

Знам, че всички вие сте се сетили за мен и сте си спомнили…както преди. Знам, че всичко в живота следва и има своя смисъл – за мен и за вас.

Отдалечеността и раздялата на телата е само в главата. Сърцата, живяли в заедност остават в нея и продължават да преживяват свързаността.

Ние сме там, където искаме и преживяваме онова, което искаме. Дори и да не съзнаваме, всичко в живота е просто избор, наш – мой, твой!… Независимо в каква  ситуация сме, ние можем да й придадем смисъла, който искаме и тя да има за нас значението, от което се нуждаем. И аз така – друга държава, нов вариант на имен ден… 🙂

Мисля за вас, празнувам с вас, говоря с вас…

Честит да е Денят на моето и твое име! Каквото и да е, то е само наш белег и то не сме ние. Ние сме много повече от името и от всичко, което преживяваме. Ние сме Сила и Енергия! И днес си пожелавам – да съзнаем тази сила, да я обикнем и да я устремим към щастието си, към потребностите си човешки…въпреки онова, дето кръжи вън от нас!

Аз, Ива – с обич и щастие, че съм жива и че теб те има 🙂

На глас, Преживелици

Благо-Дарни

Природната белота смирява - прибира ни вътре в себе си,  подтиква към благодарност, чистота и светлина.
Природната белота смирява – прибира ни вътре в себе си, подтиква към благодарност, чистота и светлина.

В края на месец ноември , хората, населяващи държавата, която приютява представители на всички нации и култури по света, празнуват Thanksgiving  – денят, в който дават благодарност. За някой отдаването на благодарност е част от националната им култура, за други не, но всички празнуват. В тази част на света различията между хората се приемат като своеобразно богатство и носят принадена стойност в обществените взаимоотношения. Тук всяка култура и всички традиции се удостояват с уважение, липсва стремеж към уеднаквяване, няма етническо, расово или национално напрежение. Е, поне не се усеща! Може би, защото хората си багодарят непрекъснато и за всичко, може би, защото на благодарността е отредено празнуване, не по-малко значимо от Коледа…

Благодарността е личен акт, който  пречиства, смирява и лекува. Мъдри люде ни учат да благодарим всяка сутрин щом отворим очи – за това, че ни предстои да преживеем още един ден. Всеки ден е дар, за който да сме благодарни – за това, че виждаме слънцето, за това, че имаме възможност и днес да извървим част от пътя до мечтите си, за това, че не сме сами на света, за това, че и днес имаме възможност да обичаме. Благодарсвеното начало на деня и то преживяно не само в умовете, но и в сърцата, стопява съпротивите и неудовлетвореностите, вдъхновява делата, припомня ни смисъла и на душата става леко и чисто.

В българската култура имаме ден на прошката. Да дадем или поискаме прошка е личен избор, с който потушаваме пламъците на неспокойната си душа. Но едно е да кажем прости ми/ прощавам ти, а съвсем различно е да благодарим на стореното зло, да благодарим и на себе си за грешките и неудачите. По-лесно е да благодарим за доброто, въпреки че често и това забравяме, отколкото да благодарим за злото, за грешката. А това си е наистина повод за благодарност. Защото доброто е учител, но най-много  помним наученото от грешките. Благодарността е признание за –дареното ни благо-, а благо е всичко преживяно – и добро и зло, защото и двете дават опит и мъдрост. Колко скучен би бил животът  без разнообразен опит и колко гладна и болна би била душата без възможност да мъдрее.

Британците, които  заселили новата земя – Америка, са преживяли много трудности. Голяма част от тях не са оцелели, затова поколенията помнят и предават своята признателност  към Бог и към местното население, което им помогнало да се адаптират и да продължат живота си. Така Thanksgiving  остава жив и днес и ще продължи да живее, защото докато има хора на земята, ще има за какво да благодарят – на Бог, на Другите и на Себе си.

БЛАГОДАРЯ !
от мен, Ива

Преживелици

За Паузите …

      Нямаше ме тук дълго, но не съм избягала, не съм забравила, нито съм си отишла. Просто пауза! Паузата е едно от ония житейски действия, при които ни няма някъде, но пък сме другаде. Ние сме там, където имаме да вземем уроци, да изживеем нов опит, да постигнем още мъдрост, за да се върнем по-богати там, където ни е нямало. Паузата не е бездействие, всъщност тя е действие вътре в нас – самозавръщане, ровене вътре, подреждане, обезвреждане.

      В живота, както и в природата, паузи няма. Движението е неспирно. Нищо не спира своя ход, макар и за малко. НЕдвижението съществува само в нашите представи, а те често изкривяват реалността. Паузите в живота са усещане, знак от душата да спрем, да изчезнем, но само от някои аспекти на живота ни. Усетим ли този знак е нужно да му се подчиним. Останем ли там, където душата не иска да бъде, можем да си навлечем неудовлетвореност от нас самите или неудачи. Да се подчиним смирено на душевния порив е постигане на хармония, синхрон със себе си. Така системата душа-действие е в баланс, няма конфликтност вътре и паузата започва да работи…за нас!

      Докато ме нямаше тук изпитвах желание да пиша, в главата ми се изливаше порой от мисли, провокирани от природата, хората и ситуациите край мен, но някой сякаш не ме допускаше до листа, до компютъра…Съпротивлявах се и когато успеех да направя пробив на своебразната обсада, резулатът беше жалък – мисълта секваше. Подчиних се и дочаках! Но вече съм друга, всъщност съм същата, само мъничко по-богата с опит от нови уроци. Завръщам се още по-готова, по-открита и откриваща.

      Паузата не е ваканцията, дадена ни от работодателя. Тя не е нито взиране в тв-екрана, нито излежаване на плажа. Тя не е ленност! Тя е мълчание със себе си, тя е вглеждане в малкото дете, в домашния любимец, в цветето, в гората, в простора. Паузата е изживяване на неизживяния траур, на неизразената агресия, на не показаната любов.

      Понякога може да ни се струва, че сме влезли в прекалено дълга пауза и сякаш няма път, който да ни изведе от нея. Заблуда! Път има! Душата го е начертала, още когато ни е вкарала в паузата, но щом не сме тръгнали по него, значи не сме намерили силата да го извървим. Никой и нищо не ни държи в паузата, освен собствената ни нерешителност или неподготвеност. Щом боли, значи е време … да тръгнем!

      Докато пиша легнала по корем, дакелът ми Луси дойде при мен, бутна ме с муцунка като знак да се обърна настрани и се гушна в мен. Облиза ме няколко пъти, отпусна се и бързо заспа.

      Ти имаш ли нужда да се гмурнеш в нечии обятия, да поискаш топлина, да благодариш с целувка? – Да-а-а!

      Е, време ти е за пауза!

Аз – Ива, направих своята и съм тук, отново!

Преживелици

Раждане!

       Преди няколко десетилетия един мъж избрал красива, млада и плодородна почва и посадил в нея семенце. Почвата приютила семенцето, топлила го и го хранила докато пробие повърхността й и поеме към слънцето. Докато цветето било младо и крехко, почвата го хранила, а мъжът го поливал и грижливо го пазел от стихии и вредители. Когато цветето станало достатъчно силно и здраво започнало само да се справя с ветровете, със сушите и студовете, с наводненията и ураганите, с плевелите, насекомите и хищниците… Мъжът, който посадил семенцето отдавна е отлетял при слънцето, но продължава да живее в цветето, на което дал живот. Почвата отдавна не е мястото, което храни и топли цветето, но тя все очаква да го зърне и все се надява то да е силно, свежо и красиво…

       Това е моята приказка!

       На този ден преди 48 години аз отправих взор към слънцето, с болка и много плахо. Раждането на тялото се случва веднъж, но душата, приютила се в него, преживява свои смърти и раждания не веднъж. Боли ни, когато погребваме, но за това, което погребваме агонията е приключила и е настъпило облекчение. Боли ни, когато раждаме новото в нас, но няма нов живот без болка, няма радост без страдание, така както няма ден без нощ. Колко ли още раждания ще стори душата моя! Колко ли пот, сълзи и усмивки ще ми нарисува? Нека Бъде! Така Мъдрее!

       Но! Днес е време за празнуване! Днес е време за палуване! Днес е Моята Нова Година! А Утре? Нека бъде като днес! Това е смисълът!

 …за мен – Ива

Преживелици

Хора със Слонски Нозе?

       Слонът бил символ на сила и мъдрост, неуязвимост и власт. Олицетворявал добродетелността и целомъдрието. Фигурката на слон носела късмет и укрепвала духа. Подсилвала паметта и вярността на близките хора, учела на търпение и състрадание, а ако галим слон по хобота в труден момент , той се отплаща за гальовността, като ни дава най-доброто за нас решение на проблема!

       Не знам кой, кога и как е съчинил този мит, но малките симпатични слонски фигурки са във всеки магазин за подаръци. А, и още – колкото по-голяма колекция от симпатични слончета, толкова повече късмет и щастие вещаят на стопанина си, че и защита от зло му осигуряват.

       Слонът е безобидно, мило животно, а в някой части на света и верен приятел на човека. Но слонът има тежка, много тежка лапа, а пък килограмите му пречат да е прецизен и гальовен, затова по-добре да сме на щрек край милото животно. Сещаш се за сравнението „като слон в стъкларски магазин“.

       Срещал ли си човек със слонски нозе?

Той не забелязва къде стъпва, тежат му килограмите величие и превъзходство. Гази, мачка и чупи, независимо дали си нежна стъкленица или добре вкоренена, свежа и мека трева, устремила се към слънцето, за да дарявя радост и наслада на човеците… Стъпканата трева оцелява, защото земята не спира да я храни, слънцето отново я огрява , а росата я измива, стига слонът да отмести лапата си … към следващата трева. Но, ако си стъкленица, макар и кристално звънтяща, ставаш на сол под лапата слонска… И най-съвършеното лепило не може да сътвори от стъклената сол кристална ваза.

       Срещал ли си човек със слонски нозе?

Те не са рядкост и за да оцелем след срещата е по-добре да сме трева, още по-добре да сме с крила – хем стъпваме сигурно на земята, хем летим, когато пожелаем… Тогава и слонът е приятел! Ако крилата ни са читави не може да ни смаже и даже с гордост ни носи на хобота си!

       …И когато се случи да ни подарят фигурка на слонче, добре е да се вгледаме в нозете на посланика, защото подобни се харесват…

Преживелици

То в Мен

        Когато видим портрет, рисуван или фотографиран си изграждаме представа за човека от него без нито да сме го виждали на яве, нито да сме разговаряли с него. Може да съставим малък разказ за лика и до голяма степен казаното ще съвпада с реалните характеристики на човека. Днес нарисувах себе си, като се опитах да забравя, че някога съм се виждала в огледало. Рисувах по представа за Мен и вижте резултата.

        Главата ми е слънце, което огрява и топли широко пространство около Мен. Очите ми са приютили частица от синьо-зелената, кристално чиста морска вода, през която можеш да надникнеш в тайствените дълбини на душата-море. Усмивката ми подарява цвете на всеки, който ме погледне. Тялото ми е едно голямо сърце – любящо, доверяващо се, копнеещо и искащо. Краката ми са топлата земя, обрасла с мека трева, по която съм обречена да крача. Ръцете…ах, ръцете ми са крила, които с възторг разтварям, щом душата пожелае да лети…Аз ли съм това или е То? Как бих искала да съм Аз!

       То е в Мен! Живо е! Благодаря Ти Боже!

       Добре, че те имам То! Добре, че не спираш да ми задаваш въпроси! Често ти се ядосвам „спри да ми досаждаш“, но какво бих правила без твоите въпроси, как бих живяла без да търся отговорите, които очакваш. А когато намеря правилния, заедно с теб ликуваме по детски спонтанно.

       То е моята Вяра, То е будилникът, който не ми дава мира. То се сгушва в Мен, когато усети светът отвън студен и неуютен, но после отново се изправя и пак по детски  прегръща света, защото той е мой-наш!

      То в Мен още очаква да разбере защо го обичат само за заслуги, защо изразените чувства са белег на слабост, защо го отхвърлят, когато отстоява себе си, защо доверието е лошо нещо…десетки трудни защо и всяко едно е важна частица от красивата картина-пъзел наречена от нас „ЛЮБОВ“. Струва си да я сглобим! Елате ни вижте тогава 🙂

       И тук  Аз и То продължаваме да редим пазела. То пита и чака, защото е още чисто, а Аз го пазя такова, защото имам нужда от неговата чистота, за да остана цяла и добра!