Журналът преди

Независимата Зависимост

Често в разговори се чува гордото признание „аз съм независим човек“. Хубаво, ама май не си даваме сметка, че абсолютната независимост всъщност е мит, а стремежът към нея е по-скоро болест. Безспорно независимостта е доста високо ниво в развитието ни, но не и най-високото. Срамуваме се да признаем зависимостта си , пък всяка наша потребност се нуждае от сърцето, ума или ръцете на друг , за да бъде задоволена. Ако разберем и осъзнаем тази реалност няма да приемаме зависимостта като ограничение, а като красиво преживяване, което носи наслада.

Новороденият човек, остава много дълго време зависим от по-възрастните. Тази зависимост му е нужна, за да се развива и да достигне зрялост и независимост – физическа, емоционална, финансова. Вярно е, че едва, когато я постигнем, ние хората сме способни да се самоуправляваме и да разчитаме на себе си. Но! Не бива да пропускаме факта, че в живота, както и в природата всичко е свързано и взаимозависимо. Ние сме обречени да живеем в общност и да си взаимодействаме със себеподобните, а сред нас има зависими, независими и взаимозависими.

Как да разпознаем себе си и тях? Замисляме ли се колко често казваме „Аз“, когато говорим? Дали не се страхуваме от „Аз“ и предпочитаме да се скрием в „ние“. Дали обикновено, другите не са причината за моите/твоите неудачи ? И така – преди да се опитаме да си отговорим на тези въпроси, ето малко жокери*: (обяснени са подробно от Стивън Кови в книгата му „Седемте навика на високоефективните хора“

* Зависимите – разпознаваме ги по “вие” – „вие се грижите за мен”, “вие трябва да ми помогнете”, ” вие не го направихте”, “ваша е вината“.
Физически зависими – болни и инвалиди.
Емоционално зависими – нуждаят се от мнението на другите за тях, и от доброто отношение на околните, за да се чувстват значими и сигурни.
Интелектаулно зависими – оставят другите да мислят вместо тях и да създават решенията в живота им.

*Независимите – разпознаваме ги по “Аз” – „аз мога да го направя”, “аз съм отговорен”, “аз разчитам само на себе си”, “аз мога да избирам”.
Физически независими – справят се сами.
Емоционално независими – преценката им за лична стойност не се определя от отношението на другите към тях.
Интелектуално независими – мислят самостоятелно, творчески, организират живота си, имат ясни ценности и мотивирани цели.

*Взаимозависимите – разпознаваме ги по “ние” – „ние можем”, “ние съчетаваме способности и талант и създаваме повече и по-добро ”.
Физически взаимозависими – разчитат на себе си, но са убедени, че по-високи резултати се постигат в екип.
Емоционално взаимозависими – ценят себе си, това, което дават, както и това, което получават. Умеят да дават и да получават любов.
Интелектуално взаимозависими – съзнават потребността си от ползване на най-добрите мисли, идеи и постижения на другите.

Или накратко : Взаимозависимият човек цени и познава себе си, споделя и дава от себе си, ползва опита и познанието на другите – за своето и общо по-добро живеене.

“Взаимозависимостта е избор, който само независимите могат да направят.” – Стивън Кови

Разпозна ли се?

* обяснени са подробно от Стивън Кови в книгата му „Седемте навика на високоефективните хора“

Взаимозависими
Взаимозависими 🙂

Поетично изречено

За кого се молиш, знаеш ли?

Кой е твоят Бог?
И за кого се молиш?
Знаеш ли?

Насаме с Него
Насаме с Него

Какво добро очакваш,
щом добрината само дума е
и показ?
Каква любов дириш,
щом да обичаш
е да притежаваш
и власт да упражняваш?
Що за успех постигаш,
щом важно е
името да славиш?
И на късмет се надяваш,
пък чуждата паница оценяваш.
Какво здраве да те споходи лелееш,
щом мисли за мъст лееш?
Що тез’ деца създаваш,
щом земята отравяш
и на живота им рамка сковаваш?
За коя душа се молиш,
щом сърце си не отвориш?

Кой е твоят Бог?
Знаеш ли?
Храмове скъпи вдигаш.
На икони и попове се кланяш,
пък за човека до теб
слепец оставаш.
Думите празни.
Притежаваш.
Оценяваш.
Мъстиш.
Отравяш.
И затваряш –
пътя си към твоя Бог.
А той – къс е!
На разстояние – едно осъзнаване,
че Той си Ти.
И дава – туй що Ти си дал.

На кого се молиш?
Знаеш ли?
И за кого?

 

Ивалина Ташева,

Юни 2014

Поетично изречено

В обятията на нощта

Сумракът прелъстява ме
и с нощта любовно заиграваме.
А тя дарба има –
да гали, отпуска и приютява ме.

Непрогледно става.
Тишина настава.
Загръща ме в скута си,
топли ме в уюта си.
Отдавам й се. Обладава ме.

Прониква в мен дълбоко.
От живота откъсва ме,
и в своя пренася ме,
там където „аз“ не съществува,
пък душата тържествува.

Обладана.
Безтегловна. Безпаметна.
Двете сме едно –
в нашето време неотмервано.

Екстаз. Душата стене.
От плътски клещи изпълзяла,
рее се, вилнее – хем дете е, хем зряла.
И сили сбира, че утрото
щом сумрак съзира
отново в тялото ми я прибира.

Пак да се родим зарана
на нощта от мъдрото зачатие,
силна да приема,
на деня дребнавото разпятие…

За да дочакам новия сумрак
и да потъна в ласките му пак.
Безтегловна. Безпаметна.
Обладана. Отдадена.

Но помъдряла – с още нощ една
и пожелана от живота с още ден един.

 

Ивалина Ташева,

Юни 2014

 

….Не, поет не съм!…

Но мислите ми нявга тъй потичат,
че кат’ планински ручей тичат –
та звънкат, бълбучат
и тъничко се сучат…

И.Т.

 

 

Преживелици

Ама, че късмет – българско културно чудо в Сиатъл

Пиша тези редове преди да ми е отшумяла емоцията от преживяното удоволствие. Тази вечер ( 26 април 2014) българският самодеен театър в Сиатъл представи пиесата „Прозорецът“ на Рей Куни.

Може да ти се стори, че съм пристрастна. Не отричам, така е! Ама, не защото някой от моето семейството е част от трупата на Малък театър зад граница, а защото обожавам театъра!

По време на социализма и в първите години на демократичните промени бях „абонат“ на големия по онова време Русенски драматичен театър „Сава Огнянов“. Не знам дали имаха такава практика, но един ден отидох на касата и помолих да ме улеснят като ми изпращат по пощата месечната програма на театъра. Съгласиха се и не ме забравяха доста време. Получавах програмата, избирахме си пиеса и поне веднъж в месеца праживявахме театрален празник. По ирония на съдбата на 10 ноември 1989 година вечерта със съпруга ми също бяхме на театър. Вече не помня коя пиеса гледахме, но беше доста пиперлива, даже бяхме изненадани, че е допусната на сцена. Когато се прибрахме, новините бяха свършили. Майка ми, която беше останала при децата, докато ние сме на театър, ни посрещна с думите „Тодор Живков падна!“ Е, това беше толкова отдавна…

За първи път гледах самодеен театър  в Сиатъл. През 2011 година около Великден беше първият рожден ден на този малък по име театър, но вече голям по качество на постановките, големина на трупата и брой на феновете си. „Криворазбраната цивилизация“ беше избрана за прощъпулник. Чаках представлението с нетърпение. Не бях ходила на театър няколко години. Гледах го с вълнение и голямо любопитство. По време на представлението (пиесата ми е позната, почти наизутена) бях потънала във възторг от ентусиазма на трупата. Не ми се беше случвало толкова високо да ценя театрална постановка и да се концентрирам  върху костюми и декори. Не ме напускаше мисълта, че всичко е плод на актьорските ръце, въображение, мерак и лични пари. Бяха наели сцената на малък театър с 300 места и в залата нямаше нито едно свободно. Зрителите бяха от няколко поколения българи – имаше и деца, и доста възрастни хора.

Криворазбраната цивилизация
Криворазбраната цивилизация

Последваха „Госпожа Министершата“ и „Женско царство“ – и по традиция все около Великден. Представленията си имат афиш и програма, която зрителите получават  при влизане в залата. Е, как да не се чувствам като на професионален спектакъл.

Афишите, които са и корици на програмите
Афишите, които са и корици на програмите

 

Госпожа Министершата
Госпожа Министершата

 

Женско царство
Женско царство

С постановката на „Прозорецът“, талантливите момичета и момчета от трупата на Малък Тетър зад Граница в Сиатъл вдигнаха летвата си толкова високо, че вече очакваме скок още нагоре около Великден 2015.

И "Прозорецът"
И „Прозорецът“

Ето фото-откъси от спектакъла:

Прозорецът 1 Прозорецът 2 Прозорецът 3 Прозорецът 4 Прозорецът 5Прозорецът 6Прозорецът 7

Консултант на самодейните актьори при поставянето на „Прозорецът“ и изпълнител на най-мъничката роля  (камериерката Мария) е актрисата Маргарита Карамитева, дъщеря на известното актьорско семейство Апостол Карамитев и Маргарита Дупаринова.

Почти във всеки американски щат, където българската общност е организирана има български училища и фолклорни танцови групи. През този уикенд в Чикаго се провежда за четвърта поредна година, български фолклорен фестивал, на който се представят голяма част от групите.

За съществуването на други театрални трупи – не знаех, въпреки че в САЩ  живеят и българи – професионални актьори. От сиатълските театрали разбрах, че има още две нашенски трупи в други щати, но са малки.

Размечтах се да станат повече и по-големи, та един ден, малкият ни -голям театър да бъде домакин на български театрален фестивал в Сиатъл. И-ха! Де, късмет, де!

И ако ти се гледат постановките на Малък театър зад граница ето видео:

Криворазбраната цивилизация

Женско царство

„Госпожа министершата“ е записана в няколко части, които може да проследиш в yоutube канала на театъра.

Надявам се скоро да пуснат и записа на „Прозорецът“.

Е, след толкова емоции, май е време да поспя 🙂

 

Преживелици

Бъркотия и Спектакъл

Пъзелът отново е разбъркан. Някой елементи не са на мястото си и дращят погледа. Да, ама вместо наместване – пълно разбъркване. Тъй де – да поразровя и нареденото, да го поизтупам и поразмърдам, а и нещо новичко да вкарам. Да, да голяма работа се отворя. Защо пък не? Не съм готова да потъна в скуката на подредения и вече заучен пъзел, който с лекота се реди отново и отново….. след полъха на някой ветрец или след очистителна буря.

Търся се в пъзелската бъркотия! И се радвам, когато Ти се вмъкваш в нея. Е, не питай какво ми даваш! Щом си влязъл в моя хаос – значи съм ти нужна, важна съм за теб – тук и сега. Приемай ме, но не вкарвай ме в роли. Не бъркай бъркотията с театър. В оставка съм от театъра житейски. Натрупала съм стаж за пенсия в него – от дете играя роли всякакви, а режисьорите – едни строги, като невидими надзиратели-спътници около мене – няма мърдане. И така свиквах с ролите, че чак забравях –  Тя не съм Аз.

От сцената...

А сцената е ветровито място – разболява без да боли, а болното – рожба на ролята . От най-дълго играните роли най-трудно се излиза, а извън тях има толкова много неизвестно… Когато ролята падне, кой ще остане при човека?  Ще срещне ли нови „Ти“, ще бъдат ли?

И в какво говорене обръщаме простичките човешки неща!…

Ще си  призная – и ми е смешно, и сълзи напират !…

Не ми се живее в представление! …

До утре, ама извън спектакъла 🙂

На глас

Седемте Тайни на Св.Валентин

Всъщност той, светецът няма нищо, което да крие от нас. Нали затова е светец – да осветява нашия живот чрез своето житие.

Тайните на св.Валентин са всичко онова, което не виждаме и не чуваме. Ослепели сме от блясъка и пъстротата на любовните „подаръчета“ и сладкишчета и оглушали от шума на суетата и конформизма.

Това е всичко, от което се нуждая
Това е всичко, от което се нуждая

Тайна първа: Предполага се, че денят на влюбените – св.Валентин има легендарен произход. Поради тази причина католическата църква го е премахвала от календара си, но по-късно е бил възстановен. Легендите около св.Валентин са свързани с любовните послания.

Тайна втора: Не е случайно, че през вековете е оцелял точно ден, почитащ и възхваляващ любовните послания. Любовта е сърцето на организма „човешки живот“. За да е здраво то и да тупти ритмично, на сърцето му е нужна кръв, съставена от два компонента – слово и действие. Ако един от тях липсва – сърцето бавно спира и любовта умира.

Тайна трета: На хората им е някак по-лесно да показват любовта си (с грижа, внимание, подкрепа, приемане), отколкото да я изказват. Ама само туй не стига. Словото, което иде от сърцето, носи особена енергия и върши чудеса. И това е голямата тайна мисия на св.Валентин – всяка година да ни напомня, че сърцето, има нужда да говори и да му говорят, защото това храни любовта и стопля душата..

Тайна четвърта: Денят на св.Валентин е само един в годината, но любовта живее и преди и след този ден.

Тайна пета: Св.Валентин го има, за да провокира твореца в нас – да чуем сърцето и да поднесем на другия изненадващо и мило неговото слово.

Тайна шеста: Св.Валентин няма нищо общо с целофанените букети, говорещите плюшени мечета и бонбониерите – сърца. В тях има бизнес – сделки и сметки, но не и любовни послания.
Св.Валентин е в „случайно“ изпуснатата в обувката малка смачкана бележка или в мълчаливата прегръдка под пълната луна…

Тайна седма: Св.Валентин не е на 14 февруари. Той е всеки ден, в който посветиш минутка от живота си, за да покажеш любовта си. Това е минутка на уважение и любов към двама – себе си и важния за теб човек.

Забежки, От кухнята на Ива

Лесни кулинарни идеи за Св.Валентин

Ако в деня на влюбените си останеш в къщи, може лесно да направиш вечерята си празнична и да й придадеш любовен дух. Символ на този ден е сърцето. Ето как може да приготвиш вкусни сърца като предястие, ястие и десерт:

Предястие „Сърце“:
Продукти:
Кренвирши – по 1 на човек, а защо не и повече
Бяло саламурено сирене
Яйца – приблизително по 1 за 2 кренвирша
Черен пипер (ако харесвате тази подправка)
Приготвяне:
Разрязваш кренвиршите през средата и по дължина, като оставяш около 1,5 -2 см неразрязана част. Обръщаш двете части, като рязаната повърхност остава отвън и свързате двата края с клечка за зъби така, че да се образува сърце. Подреждаш сърцата в леко намазана с мазнина тавичка (за по-чисто печене може да застелиш неомазнената тавичка с пергаментова хартия за печене и тогава да омазниш леко). Приготвяш гъста смес от натрошеното, смачкано сирене и яйцата. Подправяш леко с черен пипер. Във всяко сърце изливаш от тази смес до средата на стените му. Печеш във фурна на умерена температура, докато се стегне яйчената смес. Отлепяш сърцата от хартията (тавичката) с кухненска шпакличка и поставяш с чиния. Може да сервираш с прясна салата около сърцето.

Предястие "Сърце"

Кравай „Сърце“
Може да използваш готово тесто или да приготвиш такова, каквото знаеш и имаш опит с него. Разточваш 2 дълги и тесни ивици, а размерите им съобразяваш с пълнежа, който си избрал. Той може да е наденичка, кашкавал, шунка или някаква зеленчукова смес. Поставяш плънката в единия край по дължина (може двете части да са с различна плънка), навиваш всяко едно от тях, а после от двете „конструираш“ сърце. Намазваш с жълтък и печеш.

Кравай "Сърце" 1

Кравай "Сърце" 2

Малките кифлички в средата са завити от страничните изрезки на разточеното тесто.

Домашна пица „Сърце“
И в тази идея може да използваш готово тесто или да приготвиш такова, каквото знаеш и имаш опит с него. Разточваш кръг за основата на пицата. Поставяш в тавичката за печене и с остър нож изрязваш форма на сърце. Продуктите, с които гарнираш пицата ги подреждаш пак като сърце.

Домашна пица "Сърце"

Изпечените сърцати ястияТорта „Сърце“
Тази рецепта я съчиних за миналия празник и се получи много лесен за приготвяне и вкусен за ядене десерт.

Продукти за блата:
яйца (large) – 4 броя
захар – 1 cup ( или 1 чаена чаша с вместимост на течност 250 мл.)
брашно – същото количество като захарта
сода бикарбонат (baking soda) – 1 чаена лъжичка (не препълнена)
кисело мляко – 1 супена лъжица
ванилия

Приготвяне:
Яйцата и захарта разбивам с миксер на високи обороти до бледо жълта пухкава кремообразна смес. Към нея на няколко порции прибавям брашното като продължавам бъркането с миксера, но на по-бавни обороти. Размесвам в чашка содата с киселото мляко докато „кипне“, прибавям я към тестото и разбърквам добре с миксера. Накрая добавям и ванилията. Тази смес се излива и разстила в широка плитка правоъгълна тавичка. Аз си правя такава от по-дебело алуминиево фолио, което имам винаги в къщи и използвам за покриване на други печива. Размерът на тавичката е около 16 x 13 инча. Застилам я с пергаментова хартия, намазвам леко с мазнина и изливам сместа за блата. Важно: ако използвате самоделна тавичка като моята, преди да излеете сместа за печене, я поставете върху скарата, защото тавичката е мека, огъваща се и когато е пълна местенето й е невъзможно без разливане. Фурната не трябва да е загрята предварително. Пече се на умерена температура до леко покафеняване – може да се тества с клечка за зъби – пробожда се и ако клечката е суха след изваждане – блатът е изпечен добре.
От този голям блат изрязвам два по-малки под формата на сърца (еднакви). Рязането го правя върху пергаментовата хартия, но извън тавичката. За сърцата си изработвам шаблони от обикновена хартия.

Самоделната тавичка и разположението на шаблоните
Самоделната тавичка и разположението на шаблоните

Блатовете-сърца слепвам и украсявам с два вида кремове (пудинги) – шоколадов и ванилия, които се приготвят с прясно мляко. Може да се заместят и с готови, а също и да се използва някакъв конфитюр или мармалад, но във втория случай тортата ще бъде по-сладка. Както се вижда от снимката горе, извън шаблоните остава неизползван блат. От него може да изрежиш по-малки сърца и да направиш мини тортички или просто сладки сандвич-сърца слепени с крем, течен шоколад или каквото ти хрумне.

Торта "Сърце"

Тези сърцати вкусотийки са подходящи не само за св.Валентин. Те могат да създадат настроение и да превърнат в празник делничната вечер или да усмихнат  твоите гости.

А ето и две бързи и лесни декорации за маса. Те не се нуждаят от обяснения. Всичко е видимо:

Любовна ябълчица
Любовна ябълчица

Салфетка - валентинка, ама нали е и ден на винаря ;)
Салфетка – валентинка, ама нали е и ден на винаря 😉

С малко усилия, повече въображение и много любов, св.Валентин би могъл да е незабравим, а защо само този ден в годината?

Добър апетит! Любовен и забавен св.Валентин!
С Любов за Теб – Ива

На глас

Да повърнеш буцата в гърлото

Ти ми писа : Много ми се иска да махна някоя и друга дрешка от навлечената си душа, да я поразсъблека…Ами, ако някой консервативен злоупотреби?

Ива: Ето това съм аз и моята голота си е моя. Тя ме прави различна от теб. Дори грозна и неприятна за теб – това съм аз и не ме е срам, че съм такава. А твоята консервативност си е твоя. Избрал си я, за да живееш с нея – Ти. Защо аз трябва да живея според нея? За да ти се харесам? Добре, но ако спра да се харесвам на себе си? Ако ми стане задушливо, потно, тежко…Ако се изморя да ти се харесвам и започна да се мразя…А когато се намразя спирам да се грижа за себе си. Кой се грижи за нещо, което му е омразно? Тогава за кого от нас има смисъл, че ти се харесвам?
Разкажи и на други, онова което си видял у мен и чул от мен, щом ще ти стане по-добре. Но то не е нищо по-различно от онова, което ти не се осмеляваш да си помислиш и да преживееш. Или пък искаш да ме уязвиш?.. .Всички си имаме своите “мръсни” моменти, както и горди постижения. И аз не се срамувам, че си ги позволявам, защото не искам да съжалявам за пропуснато, когато времето ми свърши.

Ти : Ами, ако консервативните са много? Да речем цяла група! Ами, ако имам нужда от тях за да не съм сам?

Ива: Много сте! Всички сте! Свикнала съм с вас, за да не се чувствам сама. Страх ме е да не ви изгубя, защото си нямам други. Вие сте „моите“! Но скъпи мои, аз съвсем не съм само това, което виждате. Даже бих казала, че не виждате много от мен, защото не искате. Онова, за което сте ослепели са мои чувства и потебности, за които не подозирате. Сигурна съм, че и вие ги имате, че и на вас са ви заседнали като буца в гърлото, но така сте свикнали с нея, че дори не я усещате вече. А моята буца ме задушава и искам да я повърна. Гледката няма да ви хареса и вероятно ще избягате. На мен ще ми стане студено, че ви няма, но пък ще съм си върнала дишането без болка. Аз съм тук, не ви напускам и ако сте готови да видите човека в мен – без грим, върнете се. Ако не, аз тръгвам да търся тези, които не се гнусят от нищо човешко…Вярвам, че ги има! А  може би ми е време за нова „група“. Не може да ми се случи нещо ново без да скъсам със старото. Аз не късам с вас, а със старото у мен и  съм сигурна, че няма всички да ме загърбите. Тези, които наистина ме обичат ще  се зарадват, че си повърнах буцата, че дишам свободно…А може да ви се прииска да опитате и вие.

Хора

Що пък да ти е живо и здраво името?

Не се сещам за друг месец с толкова много именни дни в него. Дали ще е твърде смело да допусна, че 1/3 от българите празнуваме тогава. И аз съм в това число, нали съм Ивалина на баба си Ивана 🙂 Този интересен феномен „имен ден“ май си го имаме само ние, балканците. Не знам дали други нации или региони си имат подобен обичай, ама аз като разказвам на другоземци за имените дни, нашата традиция им изглежда много забавна. Ей такива едни мисли ме налегнаха покрай тазгодишните януарски именяшки поздрави и писания, че ми се роди идея за нова раздумка с Мадлен Алгафари. Тя пък доразви идеята – „и мама да отговори на въпросите ти за имените дни, нали е етнограф“. Питам – как да я представя – знам, че госпожа Йорданка Манкова има не малко професионални постижения, ама не знаех какви точно. „ Е, има, ама не е толкова важно. Доцент, доктор, автор на няколко книги, но най-вече безпощаден родолюбец е мама!“ – каза Мадлен за нея и свърши моята работа по представянето 🙂
И така, ни тръгна приказката за имената и имените дни.

От ляво на дясно - баба Мария, Йорданка, Мадлен, Александра. Майките стоят отляво на дъщерите. Най-възрастната е житейски психолог, най-младата продължава традицията вече в професията.
От ляво на дясно – баба Мария, Йорданка, Мадлен, Александра. Майките стоят отляво на дъщерите. Най-възрастната е житейски психолог, най-младата продължава традицията вече в професията.

Да си призная странно ми се вижда пожеланието „да ти е живо и здраво името“, а пък тъй инерционно го изричаме. Как може името да е живо, еле пък здраво? Че има ли мъртво име или болно? Толкоз ли не можем друго пожелание да съчиним? 🙂
Йорданка Манкова: Името в традиционната култура се е възприемало като еквивалент на човека. И затова пожелания от рода на „Да ти е живо и здраво името!“ са адресирани по-скоро към носителя му.

Ива : Така е, но на мен някак ми се губи човекът в това пожелание:) Ние не си избираме името, но то ни съпътства цял живот. В него родителите ни вплитат семейна и национална традиция. То може да носи техни спомени и сантименти, и всичко това енергийно се предава още на бебето.

Йорданка Манкова: По традициите на патриархалната култура обичайно новороденото, в зависимост от пола си, се именува на бабата или дядото в къщата, или пък на кръстника на семейството. Смята се, че с този уважителен към тях акт, имената им се подновяват, че щом имената им продължават да живеят и след тях, жив ще бъде и споменът за предците. В случаи, когато в семейството се роди дете – „поморче“ (след починало преди него дете), традиционната нормативна система допуска кръщаването на дете с друго име. Предпочитани в такива случаи са имена, които напомнят за твърдост, якост, здраве и сила : Камен/ка, Здравко/Здравка, Петър/Петрана…..Разчита се на символната им натовареност и вярата, че като здравеца и камъка детето ще бъде здраво и силно…

Ива : Някой изговарят името си ясно и отчетливо, други го смрънкват под носа си – имат си различни причини за това, често даже и неосъзнати. Когато бях дете ми беше неловко да изговарям пълното си име – Ивалина. Все трябваше да акцентирам на третата буква и да повтарям, че е А и точно това А смотавах най-много. Имах съученичка – Красимирка, която пък казваше „Красимирка е на село и копае, тук е Красимира“. Така възприемаше името си. Щом тя навърши пълнолетие, по законов ред премахна излишната за нея буква от името си. Каквито и конфликти да има между човека и името, дадено му от родителите,  законът позволява да го променяме, за да си осигурим комфорт, но интересно  как са се справяли предците ни в миналото с нежеланото си име?

Йорданка Манкова : В случаите, когато човек не си харесва името, законът позволява подмяната му с друго, но за това се очаква и одобрението на лицето, чието име е подновил. Особено важно е в такъв случай да се получи съгласие за подмяна на името от кръстника. Ако той откаже да го даде, хората оставяли нещата без промяна, поради страха „да не прекършат хатъра му“ и да предизвикат клетвени думи от него по адрес на лицето, което отказва да носи името му. Разбира се, така е било във времето, когато са вярвали, че „клетва от кум стига“, защото е била твърде силна. В днешни дни традицията да се подновява името на родител (баща или майка) не е толкова жизнена. Някой съвременни родители предпочитат имената на любими литературни герои, фолк певци, политически дейци или други. В тези случаи традицията е силно деформирана, а изборът пада върху имена даже със смешно звучение и децата са наказани цял живот да се срамуват от тях. Именуването с имена като Богиня, Салфетка, Дамаджана, Сталин, Ленин или Еузебио например е твърде задължаващо и предизвикващо смях и подигравки към носителите им, особено когато физическите им качества или интелектуалните им възможности са твърде далеч от тези на лицата, чиито имена носят.

Мадлен: Да, има значение дали си харесваш името. Отразява се на самочувствието. Влияе в детските години, когато средата повече обръща внимание на името и изгражда отношение към човека според това. Децата понякога се подиграват, измислят прякори. Имала съм клиенти, които са искали и са си сменяли името, защото вярват, че им влияе. Звуците са вибрация и наистина се отразяват. Но най-вече е важно в какво вярваш.

Ива : Мадлен, ти си нямаш имен ден, но в семейството ти чествате именици на два големи християнски празника – Йордановден и Никулден. Липсва ли ти такъв личен празник?

Мадлен: Имам си имен ден – 22 юли – Мария-Магдалена. Но преди 1989 година не го празнувах, защото е по католическия календар. Дори не знаех, че имам имен ден. Аз лично си харесвам името. То има особена история. Щяла съм да бъда Мария или Мариана (на баба Мария), но майка ми чела в последния момент някаква книга, чиято героиня се казвала Мадлен и решила да ме кръсти така. По неин спомен тази книга се казва „Вървя с червени карамфили“. Дори ми пази едно преписано листче с цитат от книгата. Но и до днес не съм открила такава книга в никоя библиотека. До края на гимназията всички ми викаха Меди. Аз сама съм се кръстила така като малка. Дори не реагирах на Мадлен. Учителите също ме наричаха Меди. С Мадлен свикнах след като влязох в Университета. Странен е превода на името ми. Алгафари означава опрощаваща, а Мадлен се свързва с грешницата Магдалина. Получава се нещо като опрощаващата грешница. Хем оксиморон, хем не! Бащината ми фамилия пък е Стайкова – тази, която стои, удържа, остава. Мисля, че все си отговарям на името. А пежоративното значение на Мадлен на френски е „ревла“. Идва оттам, че Мария Магдалена измила на Исус краката със сълзи. Когато някой доста плаче, французите казват „голяма Магдалена е“. Аз плача лесно, трогвам се често от реални неща, от филми.

Ива: Днес, освен памет за свети хора, имените дни са повод за тежки и дълги наздравици, гости, купони, подаръци. Какво по-хубаво от това да има поводи за празничност? 🙂

Йорданка Манкова: Българският календарен цикъл е изпълнен с празнични дни, в които празнуват именници. За такъв ден на празнична трапеза не се кани. Всеки, който е добронамерен към именника, идва да го поздрави, да почете името му и със словесен благослов, възприеман в далечното минало като вербална магия, да му пожелае благополучни дни в здраве и човешко добруване.

Да Бъде!

На глас

Мисля си, че съм тъпа…

Ти ми написа: Понякога, на някаква песен нещо в мен се отваря и спонтанно излиза възглас – душата ми, ах как искам да се отвори. Тъпо ли е? Не знам! Мисля си, че аз съм тъпа. Как тъпча на едно и също място?! А си мислех, че имам някакъв напредък…Опитвам се да се отдам на настоящия момент, когато той е щастлив. А ако е нещастен – да си мисля, че ще отмине, да нямам очаквания и претенции. Понякога успявам, но много често не.
Всъщност, не знам дали тези драсканици имат нещо общо с идеята на „Журнала на Ива“. Просто ми е нужно да споделя с някого, че искам да обичам без да се страхувам (и се сещам за твоето “Защо ти е споделена любов), че имам вътрешния порив да се разтворя в любов, а…” – Ан-Ив

Скъпа Ан-Ив, душата ни по своята същност и роля за нас, е нещо широко отворено, свободно, затова не очаквай тя да се отвори. Обикновено ние я заключваме нейде, а  тя  боледува и чака да отключим вратата. Затворът е противоестествено състояние за душата. Когато ни боли, когато ни се струва, че все „тъпчем на едно място“ означава, че тя напира да излезе на светло, да вдиша и да заживее. Ключът е в нас и е губене на време да го търсим някъде навън.

Аз също търсих ключа си къде ли не…Намерих го в себе си, но изпитах страх да го завъртя и да натисна бравата, защото душата ми щеше да изскочи като дух от бутилка, да гръмне и лумне като шампанско. Осъзнах причината за страха – загубата – на хора, на тогавашния си начин на живот. Опитах се да преживея хипотетично всички загуби, разиграх си въображаемо най-лошите сценарии, но все едно се случват сега – с емоции и чувства. И през цялото време следях реакциите на тялото – дали ще е спокойно или напрегнато. За голямо мое учудване се оказах готова и някак особено облекчена от загубите, които причиняваха страха ми. Разбрах, че е напразен и той се стопи. Тогава смело отключих и широко отворих вратата. Причиних болка на себе си и на други, но пътят към лечението на всички нас минава през болката. Просто няма друг вариант! Болеше…много, но очакваните загуби не се случиха, загубих само своята боязлива и зависима от „всеобщо“ одобрение същност.

Не е тъпота, щом мислиш и правиш стъпки, скъпа Ан-Ив. Тъпотата не забелязва липсите и дискомфорта, тя сраства с тях и ги приема за своя същност, примирява се, което е съвсем различно от смирява се.

А щастието? Ние сме устроени да го търсим и това търсене не ни дава основание да делим живота си на щастливи и нещастни мигове, защото всички те са взаимосвързани и всеки от тях съдържа и всички части на цялото.

А любовта? Тя пък е толкова присъща на душата, както главата за тялото. Да се страхуваш, че обичаш е все едно да се страхуваш, че имаш глава. Та нали главата носи твоя  ум и твоето лице,  и е част от твоята материална уникалност. Така и любовта носи твоята душевна уникалност, чрез начина, по който я изпитваш, показваш и раздаваш. Сърцето не се влияе от пол, възраст, раса и занятие. То просто обича и не допуска власт и въздействие…другото е сделка с дявола.

На глас

Отново Коледа

Моята елха и Коледна звездаВ деня преди Коледа си пожелаваме да ни е весело, а после си я честитим … Коледа!

Поемам риска да се измъкна от тази рамка. Да си призная изпитвам голяма доза досада от „автоматичните“ пожелания „да си жив и здрав“, „любов, късмет, щастие и сбъднати мечти“… Сякаш ми вгорчават празничното усещане на всеки повод за празнуване (защо да търсим поводи и да чакаме разни дати?)

Ама сега е пак време за празнуване ( на какво ли?), време за палуване (как ли?), за любуване (с кого ли?). Е, кой както иска и с когото иска, а аз ти пожелавам критерия за избор бъде само един – удоволствието. Има ли друго, за което си струва всеки миг от живота – не само в празника, ами и в делника?

Обичай и го показвай!

Честит да ти е всеки ден от живота!

Ива

Хора

Депресията ме застави да избирам

Веси в планинатаПродължавам разказа си за Весела Огнева, която познавам лично. Тя е почти на 27 години и е болна от множествена склероза. Болестта й отнема голямата мечта да стане ветеринарен лекар и Веси прекратява следването си. Въпреки връхлетялата я депресия и моментите на отчаяние и безполезност, Веси вдига глава и експериментира с алтернативни методи на лечение. Търси се в новата си реалност и открива начин да прави нещо, което й харесва – да бъде полезна и удовлетворена от себе си, да доставя радост и на други. Благодарение на добри хора тя участва  в планински поход, без да може да ходи. С всеотдайността на нейните приятели в момента се провежда кампания по набиране на сумата от 20 000 лв. за лечение на Веси в Индия.

Преди 5 години, Веси участва в уъркшоп, воден от Мадлен Алгафари. В началото, тя се предвижва бавно и трудно, прикрепяна от други, а последната вечер  дори танцува.

Kaк стигна до този уъркшоп, Веси? И какво се случи след него?

Тогава имах съвсем осъзната нужда да се срещна точно с Мадлен. Изпитвах тази нeобходимост от години, още преди да се разболея. Чувствах, че се побърквам и по цели нощи мокрех възглавниците със сълзи. Всичко беше причина и едновременно с това не можех да посоча причина. Бях самотно, комплексирано и свръхамбициозно момиченцe. Все се сравнявах с другите и стигах неизменно до извода, че за да съм щастлива трябва да бъда съвсем различна от това, което съм и да постигам коренно различни резултати от тези, които постигах…и разбира се, трябваше ми гадже 🙂
След втората година в университета ми поставиха диагнозата множествена склероза. Донякъде се радвах, понеже докторите казаха, че по никакъв начин болестта няма да промени начинът ми на живот. Отначало го приемах като някакво фиктивно обвързване, но постепенно разбрах, че не е точно така. Но болестта не се оказа достатъчна, за да престана със свръхамбициозните глупости в главата си. И когато се срещнах с Мадлен, бях все още една свръхамбициозна двойкаджийка с множествена склероза 🙂
Помня първия път, когато Надето (секретарката на Мадлен) ми звънна за среща с нея. Преди минути с мама спорехме – аз луда ли съм и имам ли нужда от психотерапевт. Аз, естествено защитавах своята теза, че имам се нуждая от психологическа помощ. Едно обаче винаги съм си знаела – духът и тялото са неразривно свързани. Исках помощ, за да навляза дълбоко в душата си,  да излекувам  депресията и тялото си. Срещата ми с Мадлен беше една от първите стъпки към това. Сама не можех да се справя в оня лабиринт от мисли и емоции…или просто трябваше да си намеря гадже (майтап бе).
Та може да се каже, че ефектът от уъркшопа продължава и сега и много неща се случват. Бавничко. Много терапии, срещи с хора и други важни неща.

Скоро ще сбъднеш мечтата си да отидеш на лечение в Индия. Какво има там, откъде научи за Индия и докъде ще ти стигнат тези 20 000 лв, които са ти нужни?

Бях чела още преди години статията на Биляна в списание “Ева” за лечението й в Индия. Това лято отидох на семинар с д-р Прашант в София, където говореха за аюрведа и за въпросната МС- “клиника” (клиника е в кавички, тъй като ми звучи твърде медицинско някак си, а аюрведа не е просто медицина, а изцелява тялото и духа заедно). Аз вярвам в резултата от лечението ми там, тъй като то включва всичко,  което съм убедена, че помага. Опитвала съм различни алтернативни терапии и тук, в България. Всеки метод е имал известен резултат, но след време отново се  връща старото ми състояние. Обикновено, докато посещавам специалист се подобрявам, но малко след завръщането в къщи отново дърпам назад по ред причини. В Индия ми предстои продължителна терапия под надзора на дългогодишен специалист, както и лично пространство, в което съзнанието ми може да си почива и да се изчиства от нездравосоловни мисли. С приятелите ми сега провеждаме кампания за набиране на сумата от 20 000 лв., която ще ми осигури  4-месечно лечение. Не може да се каже дали то ще бъде достатъчно. Д-р Прашант и асистентката му считат, че това е минималното  време, необходимо да се постигнем някакъв задоволителен резултат, предвид напредналия стадий на болестта ми.

След дълъг период на празнота, бездействие и търсене на полезното любимо занимание, ти „роди“ „Happy Cotton“. Как го зачена, кои бяха мотивите да се захванеш с рисуването върху изделия от памучни материи?  Кои са основните послания, които отпращаш към хората от твоите рисунки? 

Амии, все пак си мисля, че в основата на всичко хубаво, което ми се е случило напоследък, стои една „здрава“ депресия 🙂 Тя ме застави да избирам между това да я карам по старому – без да ми се живее и това да се “поглезя” – да правя каквото ми е кеф. Тогава зарязах упражнения, диети, дори “добрите обноски”. Първо заминах при моя позната в едно село за около месец. Като се върнах у дома, си купих боички. Отдавна си имах няколко картинки и надписи към тях в главата. Мислех колко хубаво ще стоят на тениски. И така започнах да рисувам, за да правя подаръци на приятели. Ръчно рисуваната тениска ми се стори особено хубав и личен подарък. Моя приятелка ми даде идея да ги продавам и дори ми направи страничка във фейсбук. Тя я кръсти „Happy Cotton“ и така се роди цялото това нещо 🙂 Не държа на послания, но не съм склонна да нарисувам нещо на тема лов или риболов.

Еко чантичка, изрисувана от Веси

В началото на декември тази година в твоя роден град Враца се състоя благотворителна изложба на  рисуваниte от теб памучни изделия. Някой от приятелите ти също се включиха в нея със свои ръчно изработени изделия. Как се роди идеята за това събитие? Кои хора и организации стоят зад реализацията на идеята?
Благотворителната изложба беше организирана със съдействието на Природен Парк „Врачански Балкан“.  А с тях ме свърза едно от момичетата, с които ходя на планина.

Откриването на изложбата

Твои приятели те изведоха на инвалидна количка в планината – това прецедент ли е за хора, които не могат да ходят? Знаеш ли и за други като теб, които са били на поход? Кои бяха хората с теб – от снимките виждаме голяма група? Как намерихте или приспособихте тази специална количка? Вероятно не е леко да се тегли и бута, но видимо е, че са го правили с голямо удоволствие за теб. Какво е усещането да имаш такива хора край себе си?

Това с ходенето на планината е най-голямото след-депресивно чудо, което преживях :). А то нямаше да се случи, ако сестра ми не се беше омъжила и на сватбата й не се бях запознала с Руми (Румяна Писанчева). Тя е планинар и с нея решихме да отидем до някое хубаво и лесно достъпно езеро, но нямахме идея как точно ще стане това. Веднъж се наложи тя да ме посрещне на автогарата в София. Руми дойде с неин приятел- Джого ( Георги Николов). Двамата сега са голяма любов, но няма да изпадам в подробности, понеже историята ще стане много заплетена 🙂  Джого ни светна за съществуването на „совалка“ за солидарен туризъм. Така  хората от фондация „Заедно“ наричат специалната количка, която предоставят. В сайта им има и снимки на други хора, които са я използвали. Когато предприехме похода, не познавах никого от групата, освен Руми и Джого, но сега всички те са ми едни от най-най-близките приятели. Мога много да говоря за тях, но всичко ми е толкова навътре в душичката, че не бих могла да го опиша с думи. Как се чувствам с такива хора около себе си, ли? Ами първото, което ми идва да кажа е – трогната до сълзи. Второто е, че се чувствам много обичаща, обичана, вдъхновена и какво ли още не. Когато съм с тях на планина или в София се чувствам на мястото си. Уютно ми е с тях 🙂

Поход със "совалката"

Коледа е! Време за подаръци, време за добрини, време за чудеса! А чудесата не се случват сами. Правим си ги пак ние, хората!

Чудото за Веси е да замине на лечение в Индия. За да дариш, не е нужен богат джоб, а богато сърце. Целевата банкова сметка на Веси е:

IBAN: BG15STSA93000010693585  Банка ДСК
Весела Енчева Огнева

Ето и идея за коледен подарък на твои близки – свържи се с Веси  на телефон 0897651921  и  поръчай ръчно рисувана тениска. Така подаръкът за любимия ти човек ще е с особена стойност неизмерима в пари – уникален, евтин, сътворен от душа и с любов. А на Веси ще подариш шанса да се лекува в Индия.

Веси  ти  БЛАГОДАРИ!

Благодаря и аз, Ива!

Хора

Благодарността и Любовта лекуват

Благодарствен погледРазговор с Мадлен Алгафари за благодарността и какво се случва в тялото и душата, когато благодарим и ни благодарят.

Имаме си ние българите, един лаф на възмущение – „и едно благодаря не каза“, а пък като решат да ни кажат – отговаряме „няма нужда“. Какъв знак е това в народопсихологията ни и още:

Знае ли психоантропологията кога се е появявила благодарността и защо?
В нашите най-древни езически традиции, докато прадедите ни са живели в Тибетските степи, не е имало нито един ритуал за славослов и благодарност на добрите божества, а предимно ритуали за омилостивяване на злите божества. Анималистичният възглед за света е карал хората да приемат за живо всичко в природата – гръмотевиците, дъждът. Климатичните условия, при които са живели, са били доста тежки и затова е логично да преобладават тези ритуали. Затова и предците ни са били скотовъдци, а не земеделци. Вероятно някъде във вените ни е останал този култ към злото. Трябвало е да внимаваме постоянно откъде ще ни сполети.
Благодарността е по-лесна за тези, които има за какво да благодарят.

Какво се случва с нас, когато ни благодарят и когато ние благодарим?
Чувстваме се значими. Това е утвърждаване. Но е трудно за човек, който сам се чувства неутвърден. Не можеш да дадеш нещо, което не си получил. Затова по-благодарен се чувства и го изразява човекът с добра самооценка. А иначе в организма скачат нивата на окситоцин, ендорфините, серотонинът – хормоните на щастието и намалява нивото на стресовите кортизол и адреналин. Подобрява се работата на имунната система. Благодарността, както и любовта лекуват. Не случайно формите на водните кристали, които японският учен Масаро Емото изследва, са най-красиви, когато водата реагира надумите „любов и благодарност“.

Българинът си има лаф „и едно благодаря не каза“. Неизказаната благодарност отваря рана и негативни емоции там, където я очакват – как се лекува това?
С повишаване на самооценката. Ние, например, учим нашите специализанти в института да бъдат благодарни, да го изразяват. По света дори на следващия ден, след като си бил на гости, има обичай да благодариш. Това създава чувство за принадлежност и утвърждаване, и мотивира за развитие към доброто и любовта.

Всичко в живота е неслучайно и има смисъл, дори да е невидим. Какъв е смисълът на куртоазната благодарност, която често дори не забелязваме?
Е, тя е формална. Само формата, без вътрешното съдържание. Благодарността има смисъл, когато е истинсска, от душата и сърцето. Тогава има и горния благотворителен ефект за здравето и щастието ни. Формалното е клише, което е като празна, лъскава опаковка. Тя дори е лицемерна. Но във социоконформните отношения все пак е по-добра от навъсеното излъчване.

Понякога, американците отговарят на благодарността с едно „аха“, което се възприема като „да, има защо“ или „заслужено ми благодариш“ . В нашата култура, това изглежда нескромно. А ние българите, възпитани на скромност, честичко казваме „няма защо“ или „за нищо“. Заучили сме тези отговори както да караме колело, но пък те са израз на нещо, което се случва дълбоко в нас – какво е то?
Пак ще разкажа епизода от приказката за грозното пате. Когато се спасява и успява да избяга от курника, то попада в къщата на една баба. Там едно коте му казва: Леле, колко си красиво! А патето отговаря: Какво искаш от мен? Когато сам се преживяваш като дефектен и вярваш в невярното – че си грозен, тогава ще си мислиш, че те лъжат, когато ти правят комплимент или ти благодарят. Тогава омаловажаваш чутото, тогава се казва „няма защо“. Все едно казваме „аз не струвам и съм никой“. Този, който харесва себе си, не се чувства притиснат от благодарността и комплиментите, защото не си мисли, че няма да може да ги оправдае и с чувство за заслуженост отговаря.
Важно е да ценим това, което другите правят за нас. Важно е да оценим и собствените си действия. Много харесвам шопската приказка: “ Я, па я к’во съм можал!“

Хора

Що за птици са летящите хора?

Често Мадлен Алгафари нарича хората, посещавали уъркшопите й – „нашето ято“. Тя е убедена, че „Всички можем да летим“ (заглавие на една от книгите й), стига да вярваме в това. След срещите й с български общности в САЩ се пръкна пък „Българско ято в САЩ„.  Е, след всички тези хвъркати събития около Мадлен, съвсем естествено е да я поразприказвам за ятото и „летящите хора“:

Свободата да живееш в истина
Свободата да живееш в истина

Защо ни е нужно ято, Мадлен?

На всеки човек му е нужно ято. Първата човешка потребност е потребността от принадлежност. Това означава да не се чувстваш аутсайдер, извън борда, самотник, а да усещаш принадлежност към общност, която ти дава сигурност. Обратното на самота и синоним на сигурност е пренадлежността. Затова, когато някой каже, че иска да е независим, все едно казва, че не иска да е човек. Просто сме родени да сме хора, стадни животни сме. Ако бяхме като червея и охлюва, щяхме да сме двуполови и да се самооплождаме даже , но сме хора. Хората се събират в групи от себеподобни и когато това липсва, настъпва депресия, появяват се симптоми. Затова птиците се събират в ята, бозайниците – в стада.

А защо ни е да се събираме точно в българско ято?

Разбира се, че в микросвета, който си изграждаме може да има и други хора, от други нации, но когато общността е от близки, от същата националност, усещането за близост е най-голямо, защото метафората-корени е точно като буквалните корени на едно растение. Общият език и култура дават сигурност и чувство, че си разбран, че разбират думите ти, както и между думите ти. Защото на роден език най-много можем да кажем, родният език и най-много ни казва. Дори между думите можем да четем, защото народопсихологията и манталитета, вярванията и традициите често са между думите. Затова мисля, че българите тук трябва да преодолеят капсулирането и да започнат да се търсят. Капсулата е реакция на националния характер – когато не си станал индивид, тогава като компенсация, ставаш индивидуалист и започва състезаването и съденето. Добрата самооценка е лекарството срещу това. Ако всеки си повярва, ще бъде по-малко враждебен към другите. Човекът с добра самооценка възприема света като добронамерен, а този с ниска – като враждебен. Това е аксиома в психотерапията.

Що за птици са летящите хора?

Мадлен често прегръща простора
Мадлен често прегръща простора

Летящите хора! Това е умението да се живее оптимистично и с лекота. Това не означава без проблеми, но летящите хора по друг начин интерпретират проблема – като шанс, като урок. Всички сме като птица – дясното крило е израз на мъжкото начало – символ на умението да правим избори, да проявяваме свободна воля, да имаме контрол над нещата и да усещаме, че владеем живота. Лявото крило – женското начало е символ на смирението, умението да се адаптираме, да пускаме контрола и да се доверяваме на по-голямото от нас, когато не можем да го управляваме. Дясното е нашата воля, лявото е „Да бъде волята Ти!“ – имам предвид волята на живота, съдбата, Бог. Само балансът между двете осигурява здравето и мъдростта. Ако човекът-птица „маха“ само с едното крило, той изобщо няма да може да полети. Ще кръжи по земята в кръг около себе си. Така е и по законите на физиката – когато искаме да се завъртим на ляво във водата, махаме с левия крак и обратното. Следователно, ако човек иска само да контролира, той иска всичко да зависи само от него, тогава животът го поставя в ситуации, които ще го карат да се смирява. Т.е. колкото повече има превес дясното – волята, изборът, толкова повече ще среща ситуации, които го карат да активира лявото – смирението, приемането. И обратното. За да летим, са нужни две балансирани крила, две балансирани начала в живота. Това ни прави мъдри, осъзнати, здрави. Не може да се лети, без да е постигнат този баланс. Следователно тези, които могат да летят, са го постигнали! Това дава чувство за щастие и смисъл, за истина!

Летящите хора – са тези, които харесват и обичат себе си, а тогава естествено могат да харесват и обичат и останалите! На тях им е леко!

На добър полет, българи! – пожела Мадлен в края на разговора

На глас

Голотата – страшна и красива

Ти ми писа :Изобщо не ме е страх от голотата, разкриването на душата. Знам, че съм красива в мислите си. Ти какво мислиш?

Ето какво:
Страх и голота вървят хванати за ръце и трудно се пускат, но не е невъзможно. Самият факт, че пишем или казваме „не ме е страх“ е знак, че дълбоко в себе си носим страха от разголването. По-скоро сме го подтиснали, но не и прогонили. Лесно можем сами да проверим дали е така. Тестът, който аз правя е да си задам въпроса, така ли бих постъпила (това ли бих казала), ако не ми пукаше какво ще кажат за мен и дали ще ме отхвърлят (двете основни причини, пораждащи страха). Повече отговори ДА, означават по-голяма голота. Отговорите обаче са достоверени, ако преди това сме се саморазголили – честни пред себе си. Не сме ли постигнали това, няма как да покажем голотата си на другите. Просто защото не я познаваме. А когато я познаваме лесно разбираме дали сме наметнали халата. Кръгът се затвори, нали?

С дрехи по тялото се чувстваме защитени от студ и изгаряне. Можем да изберем какво да облечем така, че да прикрием недостатъците на голото тяло, да го направим по-привлекателно за другите. А голо, тялото е такова, каквото е! Всичко е видимо, всичко е на показ и е страх-овито… Защото някой ще ни се присмее, а друг ще ни отхвърли без дори да се опита да разбере какво носи това тяло. А то носи душа,  която очаква да бъде изразена и опозната, но тя се свива от страх да не последва срам и самота, вместо жадуваното, простичко приемане на това, което е. Опитай се да прочетеш този абзац отново, като мислиш за душата, докато четеш за тялото, защото аз така го писах…

Красивите мисли са прекрасно преживяване за този, който ги поражда. Но, ако не получат живот, не ги материализираме такива, каквито са се родили, няма как да се види тяхната красота и те си остават просто мисли. Вярвам в силата на мисълта и в способността й да се материализира в живота . Знам, че всеки от нас е много повече от това, което мисли, че е! Но красотата оживява, когато страхът се стопява. Ти избираш кое да надделява.

А ти как разбираш, че наистина си разголил душата?

Хора

Голата НЕголота

Така Весела Огнева беше озаглавила своето есе, което преди време ми изпрати. Мислите й бяха провокирани от текстовете, които пиша за голото живеене. Тогава, както ще прочетеш в него, не беше сигурна дали иска да публикувам името й, но не отказа да поместя нейна уникална снимка. Там лицето й е загатнато, а Веси танцува! Ще кажеш какво му е уникалното на това млада жена да танцува? Да, не е нищо особено, ако жената е здрава, но ако младата жена е диагностицирана с множествена склероза и до преди 5 дни са я прикрепяли, за да измине 100 метра… Кога и какво се случи с Веси тогава, какво е да си турист в количка, за творческите й занимания и за очакваното лечение в Индия, предстои да разкажа в следващи публикации.

Танцът - тържество!
Танцът – тържество!

Следва „Голата НЕголота“ от Весела Огнева:

„Така реших да се казва есето…Не ми изглежда да е особено голо, но ако си навлечен с 300 пуловера трябва да започнеш отнякъде да сваляш…Аз усещам колко съм навлечена с какво ли не – със срам, с маски и страхове, даже понякога мисля, че съм забравила какво има под тия пуловери и…така да се каже… отдавна не съм бръснала…духовните си косми. Дори не зная дали искам да видя името си в сайта, твърде голо ще е това за мен, но мамка му, искам да видя там, написаното от мен.
Най-трудното е да се срещнеш със себе си. Да имаш мечти и да се наложи да признаеш, че не си готов за тях. Аз имам множествена склероза. Затруднено се движа. Но от това никак не ме е срам…
Абе, забравих какво искам да кажа, освен същността:
Преследваме мечти и цели – кой здраве, кой кариера…”Надминаваме” себе си или поне се опитваме. В името на целите, зубрим по цели нощи, гладуваме, правим упражнения…(често, защото другите така са го постигнали и мислим, че така ще постигнем своите цели и ние). Но всички знаем, че няма еднакви хора. Срещнах такива, които ми казаха да пия лекарства и и други, които ме съветваха в никакъв случай да не пия лекарства. Да ям всичко, да не ям нищо, да се моля, да се боря, да се примирявам…. Все истини, ама чужди. Изискват себе-отрицание, а можеш ли да изцелиш себе си отричайки себе си? Твоят път е неутъпкан път, отъпканите само ги пресичаш.
Нека съм болна, нека съм посредствена, нека не мога да ям 20 дена само краставици. И пак ще кажа, че съм силна и пак ще кажа, че път има – само дето трябва да си го проправя. Спомних си, когато бях малка и ми решеха косата, се питах как намират пътя в нея. После разбрах, че той-пътят се създавал с гребена и то както ти харесва.“

Веси вече върви с открито лице по своя неутъпкан път, но се намира в отсечка, където й е трудно да продължи без моята и твоята подкрепа. Тя е избрала да протегне ръка към нас, сега е наш ред да изберем – дали да я хванем или да потънем в себичното…

Ако си любител на вдъхновяващи, оптимистични и изпълнени с човечност истории – проследи следващите разкази за Веси в „Журналът на Ива“ 🙂 Най-малкото, което можеш да направиш за нея е да споделиш написаното, както и страничката „Помощ за Веси„. Всичко е полезно! Безполезно е само съжалението и безхаберието.

Хора

Защо голотата е неуязвимост?

Свободата да живееш в истина
Свободата да живееш в истина

Разговор с Мадлен Алгафари за голото живеене:

Мадлен, ти твърдиш, че голотата ни прави неуязвими, но не голота на тялото без дрехи, разбира се, а онази на оголената душа. Ти обичаш голотата, учиш на голота и живееш голо. Голотата прави живота простичък, спокоен и щастлив и сега  ни предстои да си говорим за твоето голо живеене.

Кога и как се почувства твърде облечена и кой те беше навлякъл?
В най-буквалния смисъл – някога баба ме навличаше. Даже спях в нещо като чувал, за да не се отвивам. Ужас! И досега, даже да е студено, поне единият пръст на стъпалото ми трябва да е отвън!
А понякога ме навличат с дрехи, които не са ми по мярка. Екранът и слуховете създават превратна представа. Дълго имах болезнено чувство за несправедливост, но после си дадох сметка, че няма как да не е така, щом като съм се набутала на хората в очите, избирайки да съм публична личност.

Имаше ли доста “дрехи” за разсъбличане?
Имах задръжки, срамове, несигурности. В ранните си детски години бях доста по-неуверена в себе си, отколкото съм сега. Имах бариери да бъда агресивна, страхувах се от отхвърляне. Не смеех и да съблазнявам, срам ме беше.

Кои “дрехи” свали най-трудно?
Най-трудно свалям пукането ми за другите. Все още ми се случва да се задрасквам, за да угодя на друг. Но доста по-малко в сравнение с преди години.

Кое съблече по-лесно – тялото или душата?
О, аз душата съм си я събличала винаги. Един шамар имам в детството и той е за лъжа. От тогава не мога да лъжа. Точно, когато човек е най-открит, хората често не му вярват, защото сме свикнали да проектираме себе си и очакваме другите да са като нас. Сигурно затова очакват да лъжа. Аз пък поради същата причина съм по-лековерна. Трудно ми хрумва, че другият лъже, след като аз не го правя…
А тялото съблякох по-трудно. Беше ме срам.

Има “дрехи”, които не можем да свалим без помощ. На теб кой ти помогна?
Първият помощник е професорът ми от Швейцария, който беше и мой терапевт. Иначе имам много помощници: класната от гимназията, днес – приятелите, Нидал и децата!

Риск ли беше разсъбличането ти? Какво загуби и какво спечели?
Нищо не съм загубила! Винаги ще има злонамерени хора, но няма по-необоримо от истината и така се чувствам най-силна и спокойна. Печеля доверие! Все пак, голяма част от хората усещат, че съм искрена и спонтанна!

Какво е усещането да си гола?
За страхотна сила, тържество, лекота, превъзходство дори! Някои се страхуват от уязвимостта, но точно тя ни помага да разберем кои са истинските хора до нас в живота.

Сега налага ли ти се да се обличаш и кога?
Когато ходех на родителски срещи! Понякога си траех, защото ако кажех на преподавателите (не на всичките, разбира се!), че ги виждам колко са по-незрели от децата, щях да направя лоша услуга на собствените си деца в училището.

Твоята голота разголва много хора, на които помагаш да заживеят по-добрия си живот. Случва ли ти се да се плашат от голотата ти и за кого е страшна?
Плашат се мъжете, защото си казвам всичко, пък и доста неща виждам, които другите жени не виждат. Подобна откритост предполага откритост и в отстрещната страна, а това ги кара да се чувстват уязвими, неконтролиращи. Но, не важи за всички мъже. Силните не се чувстват така.

Какво още искаш да кажеш за голото живеене, което аз пропуснах да те питам?
Че ми е лесно днес. Така прозрачни са и отношенията с мъжа ми. А това е лепилото за една връзка! Както и това, че човек трябва да избира пред кого да се разкрие до пълна голота. Естествено, не може наляво и надясно, тогава би изглеждал луд!

Хора

Ласката е най-бързият антидепресант

С Мадлен Алгафари разговаряме за секса.

Оказа се, че в медиите я питат за какво ли не, но за секс – рядко. Тази тема присъства някак набързо и между другото, а сексуалната неудовлетвореност ( съзнавана и несъзнателна), както и липсата на сексуален живот са в основата на редица болести. Темата е голяма и многоспектърна, и вероятно разговорът ни по нея ще има продължение.

Духовното измерение на висшата интимност -  правенето на любов –  усещането за пълно сливане и изтриване на егото...
Духовното измерение на висшата интимност – правенето на любов – усещането за пълно сливане и изтриване на егото…

Има ли здраве и щастие без секс?

Има, но не пълно! Може да се живее без секс, но остава цяло едно измерение от живота, което не се познава. А потиснатата сексуална потребност, която е една от петте основни човешки потребности, се проявява чрез симптоми, които могат да бъдат поведенчески или телесни, защото хормоналният баланс в тялото е смутен. А духовното измерение на висшата интимност – правенето на любов – лишава човека от усещането за пълно сливане, изтриване на егото, разтваряне в другия и докосване през тази свята врата на Божествената любов.

Сексът е потребност и преживяване на тялото, а защо от неговата липса страда душата?

Не е само на тялото. И на душата е! Не говоря, разбира се, за правенето на секс като гимнастика, а за правене на любов. Любовта, минаваща през Ерос, не може да бъде заместена само от любовта тип Агапе. Първата е страстната, с голям интензитет, с елемент на неизвестност, силната тръпка, изгарянето, това е влюбването и неустоимото физическо влечение. Втората – Агапе е привличането и близостта на душите, сигурността, доверието, дълбоките корени, а интензитетът може да бъде поддържан, ако са осъзнати партньорите и не забравят нужния елемент на изненада и забавление през годините. Често любовта от типа Ерос преминава към Агапе.

Как душата и тялото се свързват чрез секса?

Те винаги са свързани. Те са свързани и когато с огромно удоволствие ядем пълнените чушки, и когато размахваме юмруци и викаме ядосани, и когато прегръщаме и хвалим. Това, че са свързани, означава, че сме живи. Не са свързани, когато умрем, както и нощем, тъй като сънят е малкият брат на смъртта. Щом сме живи и будни, душата и тялото са винаги свързани. Тялото е вярното й превозно средство. Това, което липсва е съзнанието за тази постоянна свързаност. А сексът е едно от нейните многобройни проявления.

Митовете за секса, които вредят:

Че не е важен! И другата крайност – че всичко се свежда до него!

Може ли тялото да е сексуално удовлетворено, а душата не?

Може, ако човек просто прави гимнастика. Това обаче скоро създава чувство за дълбока тъга и самота. А понякога човек има проблем да отвори сърцето си, тогава също остава само на нивото на механичното и това налага помощ от психотерапевти или сексотерапевти.

Разум и секс – кога си пречат и кога си помагат?

Никога не си пречат! Но ако говорим за оня здрав природен разум, който дълбоко всички носим. Ако говорим за хилядите задръжки, скрупули, предразсъдъци, с които е пълно хилядолетното ни сексофобно възпитание – тогава винаги си пречат! Но сексуалността и агресията (зад които стои един и същи хормон – тестостерона!) са били потиснати в човешката история по различни причини – социални, икономически, политически, идеологически. Защото несвободният човек е по-лесно управлямем.

Морал и секс – съвместими ли са?

Да. Но природният морал и част от човешкият морал. Има крайности, които са не само извън морала, но и отвъд здравето! Порнографията например, нямаше да съществува, ако нямахме изкуствено създадените задръжки от морала, защото когато личният сексуален живот е пълен с бариери, се търси компенсация.

Сексуалната удовлетвореност е:

Много неща. Сексуалната потребност се намира на върха на пирамидата от човешки потребности. Тя е нещо като покривът. Затова, ако се клати основата, ще се клати и покривът. А в основата са: потребността от принадлежност – да не сме самотни, а да чувстваме сигурност и в близост; потребността от утвърждваване – нуждата ни да се чувстваме признати и приети такива, каквито сме; потребността от храна за тялото (буквалната храна, материалните неща) и за душата (знания, информация, любов); сензорната потребност, която се изразява в нуждата на прага на сетивата ни да постъпва приятна информация – красивите гледки за очите, приятните звуци за ушите, вкусовете и ароматите за носа и устата и най-вече ласка, нежност, топло докосване, прегръдка – тъй като най-голямото ни сетиво е кожата! Докосването може да има еротичен контекст, може и да е просто човешко докосване. Но като цяло докосването липсва на днешния обезтелесен човек, а това е причина за огромен брой симптоми, тъй като ласката е най-бързият антидепресант и анксиолитик.

По какво разпознаваш сексуално неудовлетворените хора?

По раздразнителността, недостиг на енергия, чувство за самота, ниска самооценка, понякога парадни демонстративни реакции, блокаж на тазовия мускулен сегмент, нерядко хормонални проблеми, напълняване в областта на ханша и още много други. А понякога в натрапливото говорене за секс. Пуританите, които често говорят критично за секса, намират по този начин единствено достъпната за тях възможност да се докоснат до желаната тема, защото задръжките им пречат да я докоснат през красотата и естествеността.

Сексуалната неудолетвореност обикновено се компенсира с:

С всичко, с което се компенсира някаква неудовлетвореност изобщо – с вещи, шопингмания, храна, алкохол, дрога, хазарт, работохолизъм, вманиачено колекциониране, дипломи, медали, изяви, социална активност, мигрена и доста други телесни симптоми, уви.

Кога човек влиза във възраст, която не се нуждае от секс?

Няма такава! Променят се позите, местата, играчките, но не и нуждата. Ако я няма, това говори за някакъв проблем. Може с хормоналните проблеми да намалее желанието. Може това да има и психологически причини. Но не е естествено да изчезне.

Желанието за кръшкане (смяната на партньора) е каприз, извращение, мода или естествена потребност?

Аз преподавам психоантропология. Според тази наука от 558 вида човешки общности в историята само 24% са моногамни. Оттам идват и големите спорове кое всъщност е естествено за човека. Понякога появата на трети е съживяваща за връзката и се оказва катализатор за любовта на постоянните партньори. Друг път, както често се случва, е повод за разпад на връзката. Съществуват отворени връзки, в които партньорите са честни и открити и споделят помежду си, когато това се случи. Това означава за тях, че няма изневяра, защото не е нарушено доверието. Но последното предполага много зрели партньори. Сред тийнейджърите може и да е мода и любопитство. Истината е, че когато любовта не е свободна, се стопява. Ако личната свобода е потисната, любовта трудно вирее в такава среда. Същевременно всички искаме да се чувстваме единствени и да имаме идеалния партньор. Мисля, че двойките са свободни да избират какъви ще бъдат техния кодекс и правила. Това, което не би било правилно е да изчезне любовта. Има ли я нея, всичко може да се случва в една двойка – хубаво, лошо – и всичко да е повод за израстване и осъзнаване!

Какво стои зад думите: „Нищо в секса не може да ме изненада!“

Много неща могат да стоят – от огромни комплекси, до мания за величие или евтина стратегия за печелене на симпатии от страна на незрели партньори.

Въздържането от секс е въздържане от:

От природата ни. Защо ни е дадено да имаме оргазъм? Само хората имат. Животните – не! Защо жената има клитор? Този орган няма никаква друга функция, освен удоволствието. Това означава, че сексът при човека има много по-висша функция от простото продължаване на вида.

Посочи някой „хватки“ за съживяване на заспала сексуалност.

Например, да се опитате да си представите, че днес за първи път се срещате с партньора си и да го видите с нови очи. Да си смените обичайните роли. Да има елемент на изненада. Да си въведете ден само за доставяне на удоволствие на партньора и ден само за получаване на удоволствие от партньора. Следват индивидуалните вкусове във всяка двойка. Важното е човек да посвещава време и внимание за подобна креативност и да не я подценява.

На глас

И Хелоуин не е случаен

Всичко в живота ни идва някъде от дълбините на душата – от там, където не  ни е отредено да достигаме. Но пък на повърхността има достатъчно символи, които не е трудно да видим (стига да поискаме), за да узнаем – от къде идваме, къде сме и накъде бихме желали да поемем.

Около всеки празник се вглеждам в ритуалите, в храната, в поздравите, в другите детайли  и търся образа първоизточник, защото празникът е само образ в огледало, ама маскиран, символизиран (подобно на сънищата). Искам да открия онзи – голия, необлечения образ и него да прочета.

Преди време „видях“ как на Хелоуин не пропъждаме лошите духове, а собствената си сянка  -защо имаме сянка и защо бягаме от нея?

После се вгледах от другата страна на Хелоуин – в символите му – кои са и къде стоят в живота ни.

Сега пък си побъбрих за маските в живота с една жена, която често ни набива в главите да живеем прозрачно и голо. Е, на този Хелоуин можеш да прочетеш и раздумката ми с Мадлен Алгафари.

Празниците не са само това, което виждаме! Гледай, лудей и търси! Любопитните живеят интересно 😉

Весел Хелоуин!

Хора

Животът не търпи дълго маски

На връх Хелоуин, питам Мадлен Алгафари за маските в живота и … защо ни е Хелоуин?

За протокола :)

Защо маскираме живота си?
– Защото сме хора! Животните не могат да се маскират! Ние сме единствените изкуствени същества, които умеят да се преструват. Човекът днес е забравил каква е разликата между „какво представлявам?“ и „играя представление“. Разбира се, че не важи за всички, когато говорим за съзнателното играене. Но важи за всички, когато говорим за неосъзнатото. Ние се маскираме постоянно – не показваме кога ни боли, кога сме виновни, кога сме уплашени, кога сме засрамени, кога сме гневни, кога сме завиждащи, кога сме влюбени дори… Няма по-енергоемко нещо от това да се преструваме. Но просто вярваме в много неверни неща…

Нужни ли са ни маски?
– Нужни са на протокола, на възпитанието, на дипломацията – всички те са процеси на обезприродяване. Това са изкуствените неверни правила в живота, които нямат нищо общо със здравето и природата. В природното има и естествени маски, но те обслужват само една единствена цел – оцеляването и съблазняването. В човешкия свят обслужват единствено властовата невроза.

Кои маски разболяват най-тежко?
– „Не показвай слабостта си“, „прави се на силен“. „Прави се на жертва“ – с тази най-добре се манипулира.

Трудно ли се свалят маските?
– Трудно, защото съпротивите на егото и на грешните вярвания са големи. Но когато човек е осъзнат, не е невъзможно! И затова няма по-сладко и смислено нещо от това да се живее в прозрачност. Но се иска сила, зрялост и осъзнатост!

Кога маските срастват?
– Когато не си стигнал до умението да се подложиш под съмнение. Когато обслужват интересите на егото, а не на душата. Здравата и мъдра душа не се нуждае от тях.

Защо ни е Хелоуин?
– За да ни подсеща, че сме хомо невротикус нормалис, че се крием зад камуфлажни костюми в живота си, че параванът дава анонимност и освобождава от отговорност и че истинската свобода е да бъдеш без маска. В същото време е една забавна игра! Когато остане в тази рамка е дори вентил, клапан на толкова напрежение в живота ни. Но когато животът ни е постоянно такава игра, е много жалко. А още по-жалкото е, че тези, чийто живот е такъв, обикновено като четат подобни обяснения, мислят, че написаното не се отнася до тях. Защото маската ги скрива не само от света, тя ги скрива и от самите себе си.

Кое е твоето „себе си“, читателю?- пита Мадлен и продължава: Направи си труда да си отговориш! Може да промени доста неща в живота ти този отговор! В посока на здравето и осъзнатостта! Ако не можеш сам – идва ред на психотерапията, която помага да се махнат маските – доброволно и безболезнено. Защото, когато го прави животът, боли! А той не ги търпи дълго. Все някога ни ги съблича насила!

А от мен, Ива – Весел Хелоуин! 🙂

Хора

Българинът вече осъзнава какво заслужава и какво не

Лягам и ставам с новините за случващото се в България…
Чак гърлото ме стяга вече… от недоумение, от безпътица…
Говори ми се с някого, който умее да вижда отвъд политическите страсти, където има само хора, човеци…

Мадлен Алгафари! Сетих се, че пише поредната си книга, а тя пък е с работно заглавие „Какво ще кажат хората“…

Мадлен  и нещото, което връща към смисъла...
Мадлен и нещото, което връща към смисъла…

Е, Мадлен какво казват българите сега? На кого го казват? Защо не се чуват едни други?

Чуват се, но никой не мисли за общото, а за индивидуалното.
Но когато в една нация, половината от историята е време на изтрития Аз и се живее от името на Ние, трудно се става индивид. А когато не можеш да станеш индивид, ставаш индивидуалист – като компенсация, гледаш в собствената си паница и светът свършва до там.

Толкова ли е зъл капанът на властта…Как се излиза от него?

Там е работата, че ако един орган или група клетки в тялото се интересуват само от себе си, те вредят на целия организъм и в крайна сметка ще „запротестира“ цялото. Ако се разболее, ще се разболеят и групата егоистични клетки или ако умре, ще умрат и те. Ето това е необходимо да осъзнае властта. Затова намирам, че тези протести са признак за излизането на нацията ни от пубертета, за порастване, отрезвяване, узряване. Това означава, че самооценката на българина расте и той вече осъзнава какво заслужава и какво не. Това е единственият начин да се промени нещо.

Пътят към новата епоха и новото съзнание от тук ли минава за българина, изобщо тръгнал ли е към това?

Да, мисля, че само оттук може да мине пътят към новото съзнание на българина, към промяната на ценностите му и на първо място към промяната на индивидуалното, а оттам и националното самочувствие. Случващото се е признак на това. Оптимистично е. Моята професия ми дава шанс да виждам какво се случва вътре в хората, а преди да се случи нещо отвън, то винаги се случва първо вътре. Вътре духовната интелигентност на българина расте, той вече се пита за смисъла на живота, за едниството на всичко. За децата ни това е нормалното мислене. През последните две години, по силата на един договор, който нашият институт сключи с Министерство на образованието, младежта и науката, обикалях много с колегите ми из цяла България за срещи с учители, родители и деца. От десет години пък обикалям на срещи по читалища и библиотеки с читатели. Това виждам – че осъзнатостта расте.

Какъв е шансът българският политик отново да влезе в човешкия си образ?

За съжаление не може да се промени с вълшебна пръчка и толкова бързо нещо, което векове е формирано по един не най-здрав начин, но има достатъчно признаци за промяната на ценностната система на българина, а това означава, че не може политиците да продължат да управляват по същия начин, защото няма да има кого да управляват – т.е. няма да има пасивно търпящи подигравателно отношение българи.

На глас

Да пазим децата От себе си

Твърди се, че Световният ден на детето води своето начало от 1925 година, но официално е обявен през 1949, а за първи път е отбелязан масово в 51 страни по света през 1950 година.

Стой далеч от мен ;)
Стой далеч от мен 😉

Кой празнува Световния ден на детето – 1 юни?
Празник е за децата, които раждаме, отглеждаме и все още са зависими от нашите грижи. Думата дете в българския език има и друг смисъл – рожба на своите родители. От една страна,  всички ние – пораснали и напълно самостоятелни хора, оставаме деца за своите родителите. От друга – детската спонтанност, емоционалната и чувствена неподправеност се запазват през годините и макар  подтиснати ни напомнят за детето, което продължава да живее в нас. При някой от нас – то остава много живо,  при други – е позаспало. Празнуваме радостта, че децата продължават живота. Празнуваме, защото сме деца на своите родители. Празнуваме лудешки, когато  детето в нас е будно или се налага да празнуваме шумно, за да го разбудим от дрямката му.

Какво празнуваме?
Всъщност нищо няма за празнуване! Този ден официално се назовава Световен ден за защита на децата. Той е символ на братството и разбирателството между децата по света. Тези ценности са им присъщи по природа, враждата и надмощието не се пораждат у тях, ако не ги изкопират от възрастните. На 1 юни с разнообразни дейности в различни страни по света се напомнят идеите на Хартата за правата на децата. Независимо от цвета на кожата, националната принадлежност, имущественото състояние, физическото и психическо развитие, децата еднакво се нуждаят от добро възпитание, образование, социална защита и здравна грижа.
Като всички подобни дни, 1 юни има за цел да напомни на нас възрастните основната ни мисия – да опазим децата – продължителите на живота и човешкия род. Да оставим след нас истински добродетелни човеци, способни да си взаимодействат, да съхранят Земята, да изправят грешките ни и да живеят по-добре и по-щастливо от нас.

От кого и от какво да защитаваме децата си?
От себе си, разбира се, от собствените ни ограничения, от безхаберието ни, от изкривените ни амбиции и стремежи, от криворазбраната ни любов.
Чудовищно е, че в този така модерен и цивилизован свят, децата продължават да са обект на физическо, емоционално и сексуално насилие. Голям брой деца не получават и основни грижи за развитието и оцеляването си. И ако всичко това не е пред очите ни – значи не съществува. Затова го има 1 юни – за да погледнем децата в очите, за да погледнем и отвъд собствения си поглед.

Добре си ни дошъл 1 юни!…

На глас, Преживелици

Питал ли си Гугъл – какво е човешка нежност?

Ти, може би не, ама друг, който не е намерил отговора в живота си, се е обърнал към всезнайкото, а той пък го е пратил в  „Журналът на Ива“. Не разбрах към кой пост го е насочил умникът, но съм сигурна, че не е намерил каквото е търсил .

Дни наред „дефиниция за човешка нежност“(точно това беше зададено на търсачката) ме преследваше и пораждаше множество въпроси…

Нежност...човешка
Нежност…човешка

Думата дефиниция (от латински: definitio — предел, граница) означава строго фиксирано, логическо определение за същността на езиков термин. Аз не бих се осмелила да поставя „граница“ на нежността. Нежност може да е езиков термин, но той изразява съкровено човешко отдаване – на себе си и на другия. Може ли на това преживяване да се даде „строго фиксирано, логическо определение за същността“?

Дали този, който търси дефиницията е изпитвал някога магията на човешката нежност върху себе си? Или може би иска да дари някого с нежност, но не знае какво изразява и как се дава? Дали пък не търси знание, за да разпознае нежността? Каквато и да е причината, ясно е едно – търсим информация тогава, когато  не знаем  (не познаваме) нещо.

Днес си имаме  богата материална и интелектуална храна, но сетивата ни са умиращо гладни. Причината за хронифициралия сензорен глад е стремежът ни да изглеждаме модерно силни, а това е несъвместимо с нежността. И митове сме създали за свое оправдание : „големите не са бебета, че да се галят“, „нежността е глезотия“, „нежният мъж е слаб и женствен“, „нуждаещият се от нежност е беззащитен“…

Доказано е, че липсата на нежност разболява, а приемането и отдаването на достатъчни „дози“ нежност може да е лек и за нелечимото.
През 1987 година, по време на бременост, по тялото ми се появиха странни петна, които лекарите обосноваха с временното ми състояние. След раждането, ми поставиха диагноза псориазис. Бях чувала за болестта. Знаех, че не се лекува, че си я носиш като доживотна присъда и толкова. Тогава мечтите и стремежите ми бяха свързани основно с децата и семейството, и това ми беше достатъчно да се чувствам щастлива жена. Използвах всякакви модерни лекарства, но никое нямаше траен ефект. Години по-късно започнах да изучавам и прилагам лечебното гладуване и храненето, съобразено с човешката природа. Промени се усещането ми за себе си, за смисъла, за другите. Преосмислих и разширих уменията си да давам и да получавам…

Днес върху кожата ми има само един малък участък – следа от болестта, който като камбанка на будилник ми напомня за нея. Наблюдавам го и забелязвам, че когато изпадна в състояние на нерешителност и колебание, когато се затварям и влизам в плен на страховете и догмите – то се обостря и уголемява. Ако съм спокойна и себеотстояваща  – моята „камбанка“ спира да бие – утихва и се прибира.

Псориазисът е болест–броня между болния и светът навън (както и всяка друга болест). Без да съзнавам, аз не съм допускала в себе си доста неща отвън, други пък ненужно съм задържала вътре.

Е, дойде ред да разкажа за връзката болест-нежност. Съществува психотерапевтичен център, в който използват човешката нежност, за да лекуват  псориазис и то в доста тежки форми (моят, си е направо „бял кахър“ пред тях). Там всеки болен влиза в ролята и на лечител, и на лекуван. Пациентът допуска голото му тяло да бъде галено от няколко чифта ръце, които не пренебрегват нито една частичка от плътта…

Чудиш се дали е възможно този метод да лекува нелечимата болест? И аз дълго мислих върху това, но обяснението е просто. Лекуваният е напълно отпуснат, доверчиво отдаден и концентриран с цялата си сетивност върху усешането на тялото. Не се вълнува нито как изглежда, нито какво мислят другите за него. Само чувства – като бебе. А лечителите мислят за него като за един от тях, който се нуждае от помощта им. Те му отдават с любов и загриженост цялото си внимание, старание и нежност. Отдават онова, което самите те очакват да получат. Мисълта на всички е насочена върху общото изцеление, върху удоволствието от днес, което носи по-доброто утре.
Е, ако и това не ти стига като дефиниция за човешка нежност, търси я другаде…

Аз, Ива бих желала да съм „лекувана“ с нежност и без да ми се налага, а ти?

Забежки, От кухнята на Ива

Как правя моите вкусни козунаци?

Похвалих се с козунаците си във фейсбук, пък те на снимката едни апетитни, че чак и ароматът им се носи. Мои приятелки, ентусиастки като мен пожелаха да им споделя рецептата. Аз нямам голям опит и рецептата, разбира се, не е моя авторска. Намерих я в интернет, харесах я, адаптирах си я и я експериментирах. За втора поредна година  се заемам с това тежко дело. Знаех, че козунакът изисква голям майсторлък и се възхищавах на жените, които го умеят, още повече, че се наемат да го правят, когато пазарът изобилства с толкова видове козунаци и производните им. Тук, където живея сега, козунаците не се вписват във великденската традиция и не се продават във всеки дюкян. Е, какво по-голямо предизвикателство от това, да се захвана и аз. Миналата година ми беше кръщаването в тази дейност и не се изложих.

Така изглеждаха козунаците ми при първия опит.
Така изглеждаха козунаците ми при първия опит.

Тази година се представих още по-добре. Затова имам смелост да споделя вкусотийката:

Видима е разликата, нали ?
Видима е разликата, нали ?

Продукти:

  • суха мая 2 пълни супени лъжици (може да се направи и с прясна мая, но може би кубче и половина – не съм сигурна в това)
  • 7 яйца
  • 400 гр. захар ( аз слагам 36 пълни супени лъжици)
  • 300 мл. прясно мляко
  • 1 лимон – сока и кората (повърхностният слой, настърган на ситно ренде)
  • 2 ванилии, ако е течна – 3 с.л (зависи колко е силна ванилията)
  • 1/4 ч.л. сол
  • мазнина – смес от краве масло около 120 гр. и растителна течна мазнина (олио или лек зехтин) около 230 мл.Размекнатото краве масло (не втечнено) се обърква заедно с другата мазнина до хомогенност с тел или миксер. Това е важна съставка за тази рецепта.

Важно! Всички продукти трябва да са със стайна температура, а брашното да е добре пресято – препоръчва се 2 пъти (аз го пресявам веднъж).

Дозата поема около 1,5 кг брашно.

Етапи на приготвяне:

1. Сухата мая се размесва с 2 супени лъжици захар (те не са включени в онези 36), прибавям топла вода около 1/2 ч.ч и я оставям да втаса – да шупне добре. Добавям брашно, докато се получи по-гъста от боза каша и отново втасва.
2. В отделен съд разбивам яйцата със захарта, добавям млякото, ванилията, сока и кората от лимона.
3. Прибавям към втасалата мая, разбърквам бавно и добре, и започвам омесването. Солта я размесвам с първото количество брашно  и така я внасям в тестото. Омесвам до твърдост, която не лепне по ръцете.
4. Най-цапащия етап – продължавам месенето като внасям на части мазнината, докато тестото я поеме. През този етап брашно не се прибавя, само незначителни количества, ако се наложи да предотвратя залепването по повърхността, на която меся. Тестото става жилаво и шуплесто, но това е нормалния вид.
5. Оставям да втасва до двоен обем. Важно – тестото се влияе от рязко нахлуване на студ в стаята или от въздушни течения. Нуждае се от много топлина, любов и внимание (както всеки човек 🙂 Само така може да ни дари с приятен вкус!
6. Увиване на козунаците – от тази доза правя 2 големи козунака или 4 по-малки. Плитката е от 3 ленти – разточват се, във всяка от тях се слага плънка – стафиди, орехи или други сушени плодове, може да се цвъкне тук-там и гъст конфитюр. Свиват се лентите, сплитат се и се поставят в тава, леко намазана с мазнина. Най-подходящи са тесните и дълбоки тави.
Може да се направи също и козуначно роло – 1 разточена лента, ама по-къса и по-широка, намазвам с мармелад и после навивам.
7. Готовите козунаци отново втасат – пак до двоен обем.
8.Втасалите козунаците намазвам с жълтък, разбит с една супена лъжица топла вода.Украсявам с бадеми и цветна или кристална захар.
9.Печене – на 150 целзиеви градуса, без предварително загряване (включвам фурната няколко минути преди да ги мушна, за да се затопли леко, че да не се стреснат козунаците от студеното и да спаднат). Пекат се около 40 минути (да получат приятна кафява коричка), после се покриват с фолио и се пекат още 20-30 мин.

Цялото действие отнема около 8 часа, заедно с печенето 🙂

Препоръчвам: да се заредиш с желание, търпение и време. И ако не ти е кеф, сиреч не изпитваш удоволствие от това действие – хич и не се захващай 🙂 И докато месиш – изхвърли си проблемите в другата стая, усмихни се на тесто и му се зарадвай като на бебе – с нежност, умиление и доброта!

И една идейка за поднасяне – кръглият козунак поставих в по-голям поднос, в дупката пъхнах цилиндричен свещник за чаени свещи – малко по-висок от козунака, около традиционния сладък хляб (така го обясняваме на американците) наредих боядисани яйца, запалих свещичката и го поднесох на трапезата. Съжалявам, че няма илюстрация, но емоциите и приятните ми гости бяха по-важни от снимките. Знам, обаче кой го снима и като получа снимката ще я добавя, обещавам 😉

Ето го и обещанието :)
Ето го и обещанието 🙂

Е? Добър апетит – от мен, Ива – толкоз!

А, още нещо – ако поискаш да ме зарадваш,  може да ми изпратиш  снимка на твоята „рожба“ или да ми разкажеш каква и как я свърши 😉

На глас

Дириш ли диря или оставяш?

Диря ли?
Да! Диря –  като следа и диря – като търся.
Нека помислим, колко много дири правим и как не ги забелязваме, а е нужно – за да се самооценим и самоуважим, за да осъзнаем, че има смисъл от нас, че не напразно сме тук ден след ден. Когато съзнаваме дирите си, дирим начин следващите да са по-значими и по-трайни, а така неусетно порастваме и помъдряваме.

Всеки ден, дори всеки миг оставяме дири по своя път. Някой по-трайни, други се заличават рано или късно, но пък отварят място за нови дири. Независимо дали са дълготрайни или краткотрайни, дирите имат смисъл и си струват усилията, заради удоволствието да се обърнем и видим, че остава нещо след нас. Не е нужно дирята да има материален образ или стойност, но е важно да идва от нас и да служи на други.
Дирята е „видима“, когато е докоснала душа, дори и само една. Да дирим и да оставяме диря – това е мисията ни човешка. Как, каква и къде – всеки сам избира, що за диря да създаде.

Преживелици

Как ме трогнаха турските имигранти?

Днес гледах едночасов концерт на Анадолска Турска Фолклорна Танцова Група в рамките на тридневен фестивал в един мол. Турските имигранти-самодейци от района на Сиатъл ми „подсказаха“, че не с американците, ами и с тях – комшиите не можем да се мерим по човешка толерантност (знам, че няма животинска).
Защо ли?
Анадолските емигранти изиграха два азърбайджански танца, защото в тяхната област имало много селища, където живеят хора от тази националност.

После водещата на програмата обяви цигански танц в чест и на този етнос, с който съжителстват (познато, нали?). Снимката е толкова недостатъчна, за да предаде чувството и емоцията, която танцьорката „пръсна“ към публиката. Просълзих се от удоволствие, докато я гледах.

„Следва един нетипичен за Анадола танц, който се играе в България, но и в някой наши селища“ – обявиха от сцената. Изгледах особен вариант на право хоро под звуците на българска народна песен. Изпълниха го 5 млади рускини, облечени в турски национални костюми.

Мизиката и тексата на песента – български. Танцът – вариант на право хоро, изпълнителките – рускини, костюмите – турски!

Кога ще постигнем това, скъпи сънародници?
Да се изправим под чуждо небе, на чужда сцена и да кажем – ние сме българи, но у дома живеем заедно с цигани, арменци и турци. Ще играем и техни танци…
Много ли се размечтах?

Внучката ми има късмета да расте сред деца и възрастни от всякакви раси и религии. Тя не се впечатлява от различията в кожата, лицето, косата, облеклото, обичаите, езика. Мария скоро ще навърши 5 години и никой не я е учил да бъде толерантна към тези, които не приличат на нея.

Така научих, че толерантността е присъща за човека. Тя не се възпитава, но лесно се изкоренява! После пък са нужни десетилетия, за да се възстановява…

На глас

Хелоуин от другата страна

Споделени мисли за „невидимата“ символика на празника.

Нашата тиква

Хелоуин е доста необичаен за българската култура празник, но щом е повод за разнообразяване на делника и забавление, го прегръщам с отворени обятия.

Вярвам, че всичко в природата и в живота има отношение към нашата душевност – към непрестанния сблъсък между разума и душата, към търсене на отговорите за смисъла и щастието. Всичко външно се отразява вътре, както и всичко вътрешно се проектира навън в живота ни. Затова нищо в ритуалите и традициите не е случайно. А тях ги има, за да ни свързват и да ни напомнят, че както всеки от нас е уникален, така и всички сме еднакви, защото сме хора.

Откроих няколко символа, за които се опитах да разбера „защо са ни“?

Сенките. Страховитите образи, които си придаваме на Хелоуин трябва да изплашят лошите, тъмните сенки на починалите, които в нощта на 31 октомври слизат на земята, за да търсят тела, в които да се вселят. Това е поверието, но какво е сянката в душевността ни? Тя е нашата тъмна, прикрита и лишена от образ страна. Какво стои в сянка ли? Различно е при всеки от нас и само ние си знаем това. При някой е добротата и ранимостта, при други агресията и злостта, но при всички е онова, което не искаме да покажем, пък то ни следва и „издава“. Понякога сянката е по-голяма от нас, друг път по-малка, понякога ни води, друг път ни следва, но никога не успяваме да се отървем от нея, освен като се скрием…на сянка. Но щом се покажем на слънце, на светло и открито място (там където сме видни и другите имат достъп до нас), сянката се появява отново. Каквото и да правим издаваме онова, което крием, макар и да не забелязваме това. Единственият начин да спрем тази „криеница“, която несъмнено не ни дава покой, е да приемем сянката, защото тя е част от нас. Не е срамно, нито страшно да показваме всичко, което сме, защото всички сме – и добри и лоши, раними и устойчиви, слаби и силни.
Без сянка, ние сме нещо неистинско, незавършено, нещо сякаш наполовина. Спрем ли да бягаме от нея или да я крием, изчезва страхът, че я има. А тя даже е полезна, когато се проявява.

Отвън е мрак, а вътре светло…Страшно, нали?

Страхът. Хелоуин се свързва и със страха от злите сили. Чудовищните образи и символите на смъртта ни следва като празнични декорации почти през целия октомври. И това не е случайно! За да заживеем по-пълноценно, по-дръзко и без отлагане е нужно да помним, че сме смъртни. Само пред лицето на смъртта можем да откроим истински важните неща в живота, само тя ни кара да се освободим от ограниченията на характера, разума и нормите, и да следваме гласа на сърцето си.
Страхът от смъртта и от всичко, което ни плаши пък блокира действията и мисълта ни, има способността да поглъща цялото ни внимание. Подобно на сянката и страховете ни преследват неотлъчно. Колкото повече бягаме от тях, толкова по-плътно ни следват. Избавлението е в прегръдката – често прегърщам мислено страховете си, за да се избавя от тях. Символичната прегръдка със страха ме поставя лице в лице с него, „докосвам“ го, показвам му близост, допускам го в себе си, случвам страшното и така разбирам, че то вече не е страшно.
Надяването на страховитите маски на Хелоуин е постигане на близост със страшното. Близост, която отнема страха и „отваря“ живота.

Цветовете. Постепенно мрачните цветове – черно, сиво и бяло са обогатени с почти цялата цветна гама. Сред тях обаче изпъкват два основни  символа на този ден – оранжево и черно. И това не е случайно!
Оранжевият цвят има отношение към първичните ни инстинкти, интимността и продължаването на рода. Той въздейства върху любовните емоции, общуването, творчеството, създава усещане за хармония.
Черното пък е тъга, скръб, но също тържество и превъзходство, както защита и прикритие. Това е цветът на материалността.
Какво виждам в съвместяването на тези два цвята? Индивидуалността, първичността и хармонията са свързани с тъгата, загубата, мрака и материалността, през които минаваме, за да ги постигнем.

Благодаря, че беше с мен в това страховито и студено време! 🙂

Весел Хелоуин!

Журналът преди

Как сливата храни тяло и душа – Флирт с Msr. Plum

Вече ти разказах как  ме съблазни една слива. А ето и какво Msr. Plum ми позволи да науча за нея от този флирт:

Да разбера коя е, от къде е и защо е?

Тези въпроси си задаваме и ние и те ни съпътвстват през целия живот. Дори и да не се питаме съзнателно, ние не спираме да търсим техните отговори макар и несъзнателно. Кой си, откъде си и защо пребиваваш в моя живот питаме и когато имаме нов посетител в него, или когато някой се задържи дълго, или когато искаме някой да остане, или пък…да си тръгне. Отговорите се появяват тогава, когато се свържем със себе си или с другия и когато освен своето имаме и нашето…

Но сега иде реч за сливата, нали?
Тя е вкусен и много полезен плод с тъмно син цвят и елипсовидна форма. Предполага се, че Msr. Plum произхожда от Китай, но родът й е много стар – на повече от 2000 години, та затова и тя няма точни спомени. Дошла е сред нас, за да дарява здраве и сила на телата, радост и мехлем за душата.
И ми се даде – да взема от нея всичко, на което е способна и което аз искам.

С какво може да нахрани тялото ?

Както всеки от нас си има видима и невидима същност, така и Msr. Plum си има своята скрита страна. Нейното невидимо съдържание храни нашата видима същност – тялото. Тя внася в него:

  • витамини – B1, B2, PP, провитамин А
  • минерали и микроелементи – натрий, калий, магнезий, фосфор, желязо

А антиоксидантите само в една слива са толкова, колкото в 100 гр. боровинки. Msr. Plum подпомага възстановяването на тялото след физически и умствени натоварвания. Тя е „съучредител“ и „директор“ на компания с благородна цел, наречена „Сини храни“. Всички „служители на хората“ от тази компания имат охлаждащ ефект и благоприятстват лечението на инфекциозни заболявания с висока температура, подпомагат лечението на авитаминози, анемии и стомашно-чревни нарушения, регулират обмяната на веществата.

Но! Не се нахвърляйте на съблазнителката Msr. Plum като изгладнели вълци, защото тя е и силен диуретик. Консумирайте я в разумни количества. Пет-шест сини дами могат да ни послужат като богата енергийна закуска или междинна храна между обяда и вечерята.
Msr. Plum казва, че улеснява и отстраняването на мазоли, ако сварим в прясно мляко няколко нейни сушени посестрими и после ги наложим върху удебелената кожа. Синята дама е горда, че ни разкрасява, защо отдавна се влага в кремовете и маските за лице.

Как сливата храни душата ни?

Тялото на Msr. Plum – нейната видима и достъпна за сетивата същност, храни нашата невидима страна – душевността. Формата, цветът и аромата на Msr. Plum си кореспондират със скритата ни страна и даже не ни питат дали искаме или не. Ако се вслушаме или вгледаме в тяхното взаимодействие, може и да научим нещо повече за себе си. Ако ли не – да сме!

„Дамата“ е „облечена“ в синьо – цвят, който предизвиква усещания за покой, свобода, простор, размисъл. Той въздейства в дълбочината на душата, оттласква ни от материалното и подтиква към доверие, чистота, спокойствие, удоволствие.
Oвалната форма на Msr. Plum е символ на цялост, завършеност, вечност, хармонизация, обединяване, толерантност.
Хайде сега прочети отново за форма и цвят, и ги обедини в едно – нещата, които носят здраве и усещане за наслада от живота.
Нужно е само да им обърнем повече внимание и да сменим очилата, с които гледаме Msr. Plum. Да видим в нея не само материалното, което храни материята ни, но да отворим и устата на душата. Онази наша същност, която не виждаме и не пипаме, се храни през ръцете и очите и най-пълноценно поглъща, когато остане в тишина.
Ето какво си казахме в тишината с Msr. Plum и душата.

Нарязани сливи, пергаментова хартия и тишина

Композицията със сливи, в която има и детско творчество

Извън хартията и рамката

Когато ръцете спряха да създават, дойде ред на очите – да наблюдават сътвореното и да позволят на тялото да усеща.

Разказах ти за сливата, но и всяка друга жива храна като има своето значение за тялото и за душата. Знам! Бързаме в живота за нИкъде и нямаме време нито да видим какво ядем, нито да мислим за храната като стойност за душата!…
Е, всеки има своите избори и си ги обича такива, каквито са!
И аз моите!

Благодаря ти, че отдели време на разказа за Msr. Plum 🙂 Беше удоволствие да го споделя с теб!

Забежки, От кухнята на Ива

Ролца от пиле в шунка

Това е поредният ми импровизиран кулинарен експеримент. Оказа се успешен и много вкусен и някак ми се прииска да го опиташ и ти. И ето го вече в журнала – споделената сладост – двойна наслада 😉

Продукти:

  • бяло пилешко месо (може и всяко друго)
  • нарязана пуешка пушена шунка (става всякаква, стига да е удобна за навиване)
  • пушен кашкавал (може обикновен или пушено сирене)
  • пресни гъби
  • кремообразно сирене (всякакво, което може да се размазва)
  • чеснова сол с подправки (може някаква друга осоляваща и подправяща смес – от готовите)
  • малко къри паста за любителите на пикантен вкус (може и без него)

Приготвяне:
Нарязаните на ситно гъби задушавам с краве масло, кремообразното сирене и чесновата сол.

Когато сосът започне да се сгъстява добявам вода – толкова, че да е дотатъчно рядък, за да отцедя и отделя с решетъчна лъжица гъбите от него.

Свивам ролцата – от шунка, гъби и парченца пушен кашкавал.

Подреждам ги в тава, леко намазана със зехтин за готвене (може олио). Ако е необходимо добавам в соса още малко вода и сол. Размивам в него къри пастата и заливам ролцата – повече от половината височина да е в сос. С дървена лъжица леко ги побутвам, за да влезе сосът добре навсякъде.

Пече се около 20 минути след като ястието заври – клока не само в краищата на тавата, но и между ролцата.

Да ти е сладко на сетивата, а защо не и на душата! 🙂

Хора

МилКа като MИЛи КАамъни

Сътвореното от ръката е гласът на душата. Всеки човек е творец и когато създаваме разговаряме със себе си. Така изпращаме най-точните си послания към другите.
Посланията на Милка Ботушева идват от причудливите форми на естествените камъните, но ръцете й извайват почти всичко, до което се докосне – чаши, купички, гърненца, тикви, портокали, дрехи, рисува дори върху навалял сняг. Усетих тази творческа експлозия като силен взрив пръскащ Любов и Живот и ми се прииска да си поговорим.

Милка, как забеляза, че камъкът не е само студ и твърдина?

Камъкът е точно това – студ и твърдина, но е красив. Аз му давам живот и душа, става топъл и нежен! А той ми помага с причудливите си форми и естествени цветове да го превърна в прекрасен декор и украшение. И най-обикновените камъни могат да дарят хармония и равновесиe.

Как ти хрумна да правиш мозайки от морски камъчета?
Първата ми мозайка беше от начупени фаянсови и теракотени плочки, която успешно осъществих в банята си. След това експериментирах, като смесвах различните материали. Започна да ми харесва все повече и повече. Идеята за мозайка от морски камъчета ми хрумна спонтанно. Докато ги събирах по брега бях пленена от очарованието им, създадено от природата. Моите камъчета са оцветени с боичките на природата и с години са заглаждани от морските вълни. Първо започнах да ги рисувам, впоследствие реших, че може да се получи и красива мозайка – опитах и стана. Първите са сякаш малко по-груби, но всяка следваща ставаше все по-интересна. След това експериментирах с паната и така.

Банята – първата мозайка – от счупени плочки

Каква е професията ти? Ти и рисуваш майсторски. Шлайфала ли си този талант с подходящо образование?
Нямам художествено образование, за което безкрайно съжалявам, но пък съдба – работя като дизайнер в завод за килими. Рисувам килими.

Нужни са ти доста камъни, а твориш на отдалечени от морския бряг места. Разкажи как ги набавяш и пренасяш, къде ги съхраняваш?
Добре, че е съпругът ми! По цели дни ми угажда да събира камъчета с мен край морето, а после се товари с тежките торби. А и разходката по морския бряг е толкова приятна! Фамилно съм свързана с Бургас и морето и ходим там често. Така съчетаваме полезното с приятното. И приятелите също ми помагат – май вече всички ми носят по торбичка камъчета от лятната си ваканция. Съхранявам ги където сваря – по тераси, в мазето, нося ги в къщата на един приятел – там направих и последното си пано.

Милка „яхнала“ с радост поредното си завършено творение в къщата на приятел

Какви послания получаваш от камъните и какви са твоите към хората, които ги гледат и притежават?
На мен камъните и мозайките ми носят удоволствие, радост, душевна наслада. Затова ги изработвам първо заради себе си. Надявам се другите да усетят това настроение, да се усмихват като ги гледат, да им внасят хармония и красота, а чрез тях се постига здраве. И камъкът може да стопли душата.

На какво те научиха морските камъчета?
Може би на търпение, търсене на хармония, съвършенство…

Когато завършиш една композиция или докато я работиш, оставаш ли насаме с нея, чуваш ли я, какво си казвате двете?
Това е най-хубавият момент – да видя сътвореното от мен в завършен вид. Радвам се като малко дете – ако е гърненце, чашка, картина, нося ги от стая в стая и им се радвам, а за монументалните пана – не пропускам всяка възможност да си ги съзерцавам отново.

Какво или кой те вдъхновява?
Вдъхновение – какво значи това, просто ми идва отвътре, искам да го направя и го правя. Обикновено правя мозайки, когато съм сама вкъщи, когато ми е скучно и не ми се занимава с домакинска работа. В повечето случаи камъните ми подсказват как да ги подредя, но понякога си измислям композиция, скицирам я и подреждам върху нея. Спонтанната идея винаги става някак си по-романтична, по-чаровна, по-зареждаща.

Каменните ти мозайки се раждат освен от женско сътворяване (идеята, подреждането) и от мъжко съграждане (мъжките, „твърдите“ дейности). Как се справят нежните женски ръце с мъжката работа по мозайките? Допускаш ли някой да ти помага?
Да, допускам. Етапите на изработване на мозайката са три – първо я редя, съхне, след това запълвам фугите – пак съхне и накрая лакирам – отнема три дена. Съпругът ми се научи да фугира и прави това на по-големите мозайки. Той ми помага, за което съм му много благодарна. Да, цапам си ръцете, наранявам ги, но си струва. Създавам мозайките с огромно желание и изпитвам изключително удоволствие, когато виждам как след всяко залепено камъче се появява форма, композиция, завършена мозайка.

Как реши да украсиш с мозайки месността Карандила в природен парк „Сините камъни“ край Сливен?
Това са стълбичките след лифта, те се рушат и никой не ги поправя, та реших да внеса малко свежест. Съпругът ми работи там и аз ходя с него вечер, когато няма хора да редя мозайки. Той ми подготвя терена – почиства го от лишеи, мъх и прах, за да може да се запази мозайката. Не съм питала никого, но се надявам да не ми се скарат за това. Направих го на добра воля.

Милка реди мозайки в месността Карандила край Сливен

Каква е ролята на любимите ти хора в твоите творби?
Моят съпруг, който е голям естет винаги ме насърчава и подкрепя, защото аз съм неуверена в себе си. Но той е и моят критик, който не ме щади. А синът ми – щом каже „мамо, много е красиво“ – душата ми се пълни!

Къде излагаш творбите, които могат да бъдат пренесени?Продаваш ли тази красота?
Не съм излагала творбите си, освен тези, които направих на Карандила, те са общодостъпни. Да, случвало се е да продам нещичко, но рядко. Нали знаеш как е в България – хората не се хранят с изкуство.

Зимата ти отнема творческия простор. И тогава?
Зимата – малко почивка.Но когато имам творчески порив, намирам къде и как да го реализирам. Разстилам стари вестници на масата в кухнята и започвам да правя някое малко пано или гърненце, каквото имам налично. Не спирам да редя, искам да видя какво ще се получи от следващото…и следващото…

Панички с морски камъчета

Всички мозайки може да разгледате във Facebook на Milka Pebble Mosaics

Гърненце с дух на море

Ако и на теб ти харесват творенията на Милка, разкажи за нея, сподели тази статия. Не задържай насладата само за себе си! Има за всички! 🙂

 

Хора

Защо отказвам да бъда кръстница?

Мисли на Розмари Де Мео за ранното вричане в православието и разказа й за българските духовни практики преди появата на светото кръщение.

Розмари Де Мео е Българка с много силен корен, толкова силен, че не й дава мира докато живее в чужбина. И се връща, за да дълбае и търси що за сила има в него и какво е туй що се е заселило в нея.

Тя търси и предава, за да остава…

Розмари е завършила актьорско майсторство в НАТФИЗ, но определя себе си накратко като „член на фондация „Щедро сърце“, тв редактор и сценарист, измисляч, търсач на хора и легенди“. Тя обикаля селата и издирва живата памет за старите духовни практики, вплетени в традициите ни. Жената-търсач преподава българската духовна практика Огнище – тренировка на тялото, духа, волята и Благополучието. В нея се ползва енергията Оренда. „Това е българското име на Божествената сила, извираща от древните ни корени! А Благополучие е всичко, което можете да наречете “благо” и от което имате нужда, за да сбъднете Радостта в живота си: Здраве, Любов, Мъдрост, Уважение, Признание, Споделяне, Нова работа, материални блага, Вярна интуиция, Сила, Самочувствие, Красота, Дом …“ – казва Розмари. Тя изучава и вече практикува старите наричания. Вярва, че „никога не е късно да имаш щастливо детство!“

Розмари често получава покани да стане кръстница на малки дечица, чиито родители са избрали да ги въведат в православната вяра още докато са невръстни…както повелява традицията. Ето какво разказва тя за своите откази:

Отново отказах да бъда кръстница. Детенцето е на годинка, момиченце. Не познавам лично майка му. Обади ми се по телефона с думите: “Госпожо, искам да кръстя дъщеря си, за да порастне добра християнка и българка. Вие сте най-подходящия човек да й станете кръстница.”
Стана ми тъжно. За кой ли път трябваше да обяснявам…

Колко пъти ме е жегвало, когато някой по телевизията каже култовата фраза “според изконните ни християнски корени”…
Искам да споделя няколко мои си размисли по въпроса.

Първо за кръщаването. Днес, деветдесет процента от българите кръщават децата си, защото така е редно – за да са в мир с роднините или просто заради някакъв необясним вътрешен комфорт. Общо взето много малко от тях знаят, че акта на църковното кръщение до голяма степен се гради върху изчистването на душата от първородния грях.

Кой е първородният грях?
Змията се явила на Ева и я провокирала. Тогава Ева откъснала червената ябълка от Дървото и я споделила с Адам. И после…следва историята с голотата, осъзнаването, съвкуплението и…изгонването от Рая. ПЪРВОРОДНИЯТ ГРЯХ!
Как се казвало онова дърво? ДЪРВОТО НА ПОЗНАНИЕТО.
Простичкият извод е, че първородният грях е свързан с познанието, наказанието и в последствие създаването на човешкия род. Днешното християнство твърди, че човешкият род по рождение е грешен. И акта на кръщението изчиства всяка новородена душа от въпросния грях.

Не, няма да правя дълги теологични упражнения, защото категорично вярвам в интелекта на хората, които биха прочели тези редове.
Ще кажа само, че се чувствам до голяма степен християнка. Смея да се нарека такава, защото дългите ми проучвания и търсения са ме убедили , че Исус е бил велик учител и наистина е променил света, проповядвайки любов. Но се убедих и в друго, векове наред църквата се опитва да изопачи великото му учение, поставяйки го на базата на греха и наказанието.

Ритуалите преди да се появи светото кръщение? В старите български практики, много преди християнската църква да се наложи по нашите земи, е съществувало едно тайнство, с името РОЖБЕНО НАРИЧАНЕ. В последствие църквата го замества със светото кръщение.
Когато детенцето навърши 40 дни, са се събирали жените и са правили рожбен кръг. В този кръг са се извършвали няколко обредни действия. Първото е свързано с почитта и приветстването на Душата, която се завръща! Изразява се благодарност към избора на тази душа към тази земя, тези родители и тези роднини за своя бъдещ живот. Целият рожбен кръг поднася почитта си към Избора.
Следващото действие е свързването с корените. Жените поднасят най-големия си дар : “Душата да чуе хорото, което дедите му са играли” . Думите на кръвта , гените, опита и мъдростта.
И третото действие е същинското наричане. Тук, обаче, има едно условие. Жените се обръщат към Свободната воля на новозавърналата се душа и й “предлагат” различни Пътища за радост и щастие. Наричат за обич, здраве, сбъдване, споделяне, добри другари, хубост, добруване, но отчитат Волята на душата. Знаят, че всяка душа има свой Път и само тя може да го избере. Те могат само да посочат някои от вратите и да помогнат да бъдат отворени. НИКОГА не се нарича за Вяра и Религия, които са свещено право на Душата!

Искрено се гордея, че съм част от тези корени, дори докато пиша това!
Колко трябва да е бил мъдър народът ми…

Кръщението днес? Бебето бива въведено в църква, за да бъде пречистено от първородния грях. Замълчавам…
Родителите му са тези, които вместо него решават в коя вяра да го врекат и как да се казва Бога му. Замълчавам…
Кръстницата му, от негово име се отрича от Сатаната. Позволете ми да се усмихна…
Не бих станала ничия кръстница, точно заради това! И не бих нарекла изконните ни практики християнски!

В същия момент обаче, ще ви кажа и друго. Ако наистина с цялата си душа усещате потребност да кръстите себе си или детето си, направете го! Със сигурност душата ви знае най добре!
А аз мога да говоря само от името на моята.
Категорично вярвам, че моята душа е направила своя избор. Научих се да го уважавам! Вярвам, че зачеването ми е плод не на грях, а на огромната обич на родителите ми. И вярвам, че душата ми всеки път идва пречистена, за да учи новите си уроци.

Знаете ли, в старите практики има още едно тайнство. Казва се ЛЯСТОВИЧЕ НАРИЧАНЕ. Тогава детето е поне на седем. Вече е достатъчно голямо , за да има мнение и да взима решения (крилата му са достатъчно заякнали, за да лети само). Прави се лястовичи кръг. И детето се пита какво иска. Жената най-близо до слънцето (баба му) го подготвя три месеца за този обред. По време на тайнството никой няма право да оспорва Волята на “лястовичката”. Жените могат само да помагат и насочват, а Бабата следи за “чистотата” на наричането.
Това е най-красивото Тайнство, до което съм стигнала и което посмявам да водя с цялата си обич и почит! За мен винаги е огромна чест да бъда поканена за НАРЕЧНИЦА!
Благодаря ви, че ми позволихте да споделя това с вас!

Подготви за печат – Ивалина Ташева

Публикувано във в.“Зорница“ – Монреал

Журналът преди

Как да промениш родителите си?

Четиво за тинейджъри, забранено за големи!

Не ти ли върви с мама и тате? Трудно ли се разбирате? Сякаш не говорите на един език и не живеете на една планета? Хм, но живеете в един дом и все още за много неща зависиш от тях, пък това неразбираемо положение не те прави щастлив, нито тях. Ти можеш да промениш ситуацията, и затова искам да ти разкажа кое е „семенцето на раздора“.

Мама и тате са забравили, че ти стоиш разкрачен между детството и младостта. Сбогуваш се с игрите и се запознаваш със света на големите. А в него има нови и непознати неща, които си длъжен да „вкусиш“, за да започнеш сам да правиш своите избори. Длъжен си опитваш, дори да сгрешиш и да не се плашиш от грешките си, защото без тях няма как да опознаеш живота. Ти съвсем естествено се нуждаеш от по-голяма близост с връстниците си, отколкото с родителите. Мама и тате също са минали през своя тинейджърски бунт, но при други условия, ама са позабравили това, откакто са станали родители. Защото да си родител е грижа и отговорност. Те са ти дали толкова внимание и любов, за да може онова мъничко беззащитно човече, което си бил, да стане днес такъв пракрасен тинейджър. Ти продължаваш да бъдеш много важен за тях, дори да не ти го казват, дори да сте много деца в семейството, дори да работят много и да нямат време за теб…

Но ти не забравяй – каквото и да правят, те искат да ти дадат най-доброто, което могат. Ако ти забраняват нещо, те го правят, за да те предпазят от беди и грешки, но са забравили, колко им е било сладко да опитват своите грешки, а те ги правят и днес, ама понякога не ги виждат, друг път много страдат от тях.

Е, май е време да ти пошушна как да отстраниш подводните камъни, в които са заседнали отношенията ти с тях и да ги направиш онези родители, които искаш да имаш. Действието се нарича любовна манипулация. И още една тайна – с родителите имаш възможност да тренираш това умение и после с успех да го приложиш, когато се влюбиш. Да обичаш означава да поднасяш най-доброто от себе си, да доставяш радост и всички ние правим това в очакване да получим същото. Ето защо е манипулация – най-красивата, която познавам.

Как да я приложиш? С внимание и грижа! Интересувай се как е минал денят на родителите ти, какви са им проблемите, предложи им помощта си или просто ги придружи в разходка, която ще ги разтовари от грижите. Задавай им въпроси – това сближава. Не се страхувай да питаш. Всичко, което сега вълнува теб, някога е вълнувало и тях. Питай ги за неща от сексуалния живот, помоли да ти разкажат за своите първи трепети и преживявания. Може да се почувстват засрамени, дори и да те нагрубят, заради тези въпроси. Но ти запази спокойствие и им кажи, че предпочиташ да разговаряш с тях вместо да се информираш от филми, книги приятели (това не се изключва, разбира се). Така им даваш доверието си и съм сигурна, че ще получиш и тяхното. По няколко пъти в седмицата, отделяй време, за да им покажеш, че искаш да бъдете приятели. След като си пробил стената между вас с „най-страшните“ и „срамни“ въпроси вече е лесно. Не очаквай да се досещат от какво се нуждаеш (разбира се не само вещи), а им го казвай с най-приятелски и мили думи. Никога не ги нападай и обвинявай, а им казвай открито как се чувстваш от техните реакции и поведение.

Всичко казано до тук мога да събера в едно изречение – отнасяй се с тях така, както би желал да се отнасят те с теб.

Ако искаш да получиш по-конкретни идеи как да промениш родителите си, пиши на „Зорница“ ( а може и тук) и ни разкажи твоята ситуация.

Ивалина Ташева

Публикувано във в.“Зорница“-Монреал

Журналът преди

Защо мъжете страдат от депресия повече от жените?

По отношение на депресията, май всички сме специалисти (особено жените), защото бързичко поставяме диагнозата на себе си или на друг. Само да усетим, че животът е скъсал връзката си с нас или нещо не тече както е текло и вече сме болни, първо от депресия. Но с нея шега не бива. Депресията е сериозно заболяване и се излиза от него след дълго лечение, в което пациентът играе най-значителна роля. Ако реши да излезе от дупката – участва с най-голям дял на включеност – 70% и повече, останалата част е работа на медикаментите и на психотерапията. Затова внимателно с диагнозата, че е възможно и да си я вменим.

По-често се случва да изпадаме в депресивно състояние, но от него можем сами да излезем с повечко усилия и желание, разбира се. Почувстваме ли дискомфорт, нерешим проблем, нежелание за доста дейности – общуване, работа, секс, развлечения – значи е нужно да се погрижим за себе си и да отскочим. Останем ли дълго в това състояние, има опасност да ни споходи депресия, без да се усетим. Статистиките сочат, че повече жени страдат от депресия. Други изследвания показват, че мъжете са по-податливи на това заболяване, но по-рядко търсят помощ, за да справят. А именно това, че по-рядко търсят помощ в живота си е причина да „прихващат“ депресията. Разковничето е в различния начин, по който е устроен мъжкият и женският мозък и различният начин, по който функционира психиката на двата пола.

Като „илюстрация“ на това, нека видим какво предприемат мъжът и жената, когато нещо в работата не върви или връзката с партньора се руши.

Жената казва „ах, горката аз, как всичко е срещу мен, как не ме разбират и защо ли не ме харесват…“ и влиза в ролята на жертва. Има нужда да се жалва, да сподели. Тя излива проблема си и негативните емоции пред приятелите, колегите, партньора, склонна е да потърси лекар или терапевт. „Натоварва“ тях, но разтоварва себе си. А разтоварването освобождава, извежда страдалеца от страданието. Така си помага сама, помагат й и другите, всеки със своята роля в живота й.

Мъжът има самосъзнание, че е силната половина от човечеството, че с всичко може и е длъжен да се справя сам. Когато се появи ситуация, която не може да реши самостоятелно, той се затваря в себе си. Преживява се като безсилен, неспособен, слаб и защото не е мъжко да показва това, се бетонира още повече в себе си. Така неусетно го спохожда и депресията, но остава в нея, отново сам.

Независимо какъв е биологичният пол, психиката ни е двуполова. Във всеки от нас живее и мъж, и жена. Силата и слабостта са ни еднакво присъщи и имаме потребност да ги проявяваме, защото сме хора. Да си позволиш да бъдеш понякога и слаб – това е поведение, което има особен чар и носи здраве!

Ивалина Ташева

Публикувано във в.“Зорница“-Монреал

Преживелици

Как ме съблазни една слива?

Всичко в живота навън има отношение към живота вътре в нас, сиреч към телесното ни и душевно съществуване, даже и една слива.

Съблазнителката

Слънцето, луната, морето, дърветата, сезоните, тревата, мъглата, дъжда и какво ли още не, са ми „разкривали“ връзката си с мен, с нас. Но най-неочаквано, една слива се оказа поредният провокатор за творчество, питане и търсене на отговори.

В двора на селската ни къща в България имахме 6 сливови дървета. Те щедро ни даряваха с плод и раздавахме това изобилие и на съседите. Превръщахме сливките в ракийка и всякакви сладости. Откакто живея отвъд океана, сливите останаха мил спомен и поредната стока за пазаруване, докато в семейството ни влезе зет, американец със сливово дърво в двора си. Той бащински обгрижва овощката, но богатата реколта няма изяждане, дори и ракуните да помагат. Така се заех със сладката задача да оползотворявам сливките както знам и мога.

И аз, взех, че ги преоткрих! До сега, май не бях се вглеждала така в сливи – свежи, здрави, ароматни с ярка окраска… какво изящество на форма и цвят! Споходиха ме мисли, каквито слива не беше пораждала у мен до сега. „Подсказа“ ми, че и тя  има своята мисия в живота ни.

Невидимата страна на сливата (хранителните вещества) хранят моята видима – тялото ми. А пък видимата й страна – цвят, форма и аромат подхранва моята невидима част – душата. Сътворих си няколко арт композиции със сливи и ето ти – разговор със себе си и послание до други.

И това не е всичко. Споходи ме идея и организирах арт парти „Msr.Plum”, защото полезното става още по-полезно, ако е споделено. А онова, на което сливата може да ни научи си струва.

Докато подготвях  Арт парти „Mrs.Plum – 2012” се оставих на „вкусната дама“ с цвят на индиго – да ме съблазнява. Флиртувахме си няколко дни и с различни похвати!

А каква я свършихме ние двете със сливата, продължавам да разказвам с думи и картини тук 🙂

Поетично изречено

Вещици*

                                                                       на Розмари Де Мео
                                                                       и Даниела Иванова – Найберг

Прочетох те, тайнице!

„Нестинарка“ – рисунка на проф. Стефан Лазаров, туш-перо.
Нестинарките следват порива и играят върху Благодатен огън, който не изгаря, но … все пак е огън!

Прочетох те!

На две вдишвания,
само!
Изпълних се цялата
от цялост.
Кожата няма я!
Душата хоро заиграва.
Музиката нейна,
стъпките знайни!
В легендите твои
себе си познала!
И запяла!
Била е! Тогава!
И сега е! И после!…

От скоро познавам те,
но отдавна зная те.
Жено, вещице – веща,
съкровищнице, българска!
Пълни си раклата стара.
Не сменяй я с нова!
Препълвай, изпълвай,
предавай и завещавай!
Наследници има – жадни,
гладни и с очи отворени.
Гледат, за да видят,
наречени да познаят себе си
в твоето хоро мълчано!
Води го, Жено!
Виж, колко прихващат се
към силата на корена ти,
чули гласа на душата си.
Дарувай!
Ратувай!
Вещице, веща, българска Жено!

2012 година ме срещна с тези две българки, почти по едно и също време, но при различни обстоятелства. Разговаряли сме не много, четох ги не малко, гледам ги, слушам ги и виждам нещо близко на мен и общо у тях. Е, изрeкох го вече!

*вещица – веща (знаеща, можеща, даряваща) жена

Преживелици

Какво научих и какво не, през моите 50

Че без модата на рождените чествания, никога не бих избрала числото 50 като мой хронологичен белег!

Вече няма да ми светят 😉

Тогава кое, ли? Ами, аз съм в периода 30- 35. Отдавна влязох в него и още съм там. Докога – не знам? Но, ето какво вече знам:

  • Ние сме пластелинени човечета. Всичко и всеки ни моделира. Най-трайни са формите от най-пластичния ни период. Колкото повече засъхва пластелина, толкова по-трудно се моделира. А как боли, когато се размърдам, за да променя модела… Боли от застиналост! Корекциите са трудни и болезнени, но най-много ми се услаждат формите, които сама си придам.

                                      Защо се страхуваме от болката, когато не води до смърт?

  • Животът е твърде кратък и докато се оглеждам, ослушвам и умувам как да го живея, той изтекъл … през сърцето – там откъдето е дошъл и където е!

                                     Защо живем предимно чрез ума, след като много преди той да започне да ни служи, сме живели доста по-добре и то само чрез сърцето си?

  • Доста години се стремях да разбирам другите и когато започнах да разбирам себе си, разбрах, че нищо не съм разбрала.

                                    Как е възможно да разбереш друг, когато не си разбрал себе си?

  • Дълго живях отвън и когато заживях вътре, самотата ми стана приятел.

                                    Защо бягаме от самотата, като тя е пътят до несамотата?

  • Когато престанах да обичам Его-то си, сетих що е Любов…И започнах да обичам отначало…първо себе си. Давам на себе си от себе си най-доброто, защото  така се уча да давам и на друг. А любовта е даване и получаване със знак за равенство между тях.

                                  Защо се надлъгваме, че всичко хубаво правим заради другите? Защо се срамуваме да получаваме, а прекаляваме с даването?

  • Суетата е цирей, който все някога се пука. Колкото е по-стар, толкова по-гадно мирише след пробива му. Докато не изтече гнойта и не лъсне голотата, не иде свободата.
  • Свободата е усещане за неуязвимост. Докато има от какво да се стряскам и да ме е страх от загуби – все съм в джендема – своя.
  • Стените не се изправят пред мен, за да си троша главата в тях, а за да направят тази глава по-мъдра.
  • Апетитът към храна е знак за гладна душа. Щом огладнее тялото, душата започва да се изпълва, оживява и болестта залинява.

                                Защо всичко чакаме отвън – лечението, щастието, любовта?

  • Явленията в природата и събитията в живота са част от мен и са вътре в мен. Външното има вътрешен аналог. Когато прогледнах в това – видях себе си.

                                Каква e силата, която ни е приспала в будността и защо?

  • Тревогата не решава и не предотвратява. Тя обърква и разболява.

                                 Защо все търсим нещо, за което да се тревожим?

  • Мисълта е сила, чрез която се побеждава, ако се управлява.

                                 Защо не смеем да поемем това управление?

  • Вярата е свобода, религията е рамката, която я затваря. Бог сме ние и ние сме Той. Всяко тяло е негов храм, душата – олтар.

                                 Защо се молим за душите си, щом грешници са умовете ни? Защо вместо да чупим рамката, я правим по-здрава и по красива, че и се радваме на това?

  • Твърде много заучаваме и много малко сътворяваме. Заучаването е папагалско повтаряне на казаното и направено от друг. Сътворяването е моят, твоят глас, личния ни щемпъл, материалът, с който да творят тези, които идват след нас.

                                 Защо не виждаме, не ценим и не разгръщаме твореца във всеки от нас?

  • Хората са гладни за внимание и използват всякакви похвати, за да го получат. Това е хубаво, но понякога тези упражнения са остри подводни камъни. Затова внимавам какво привлича вниманието ми.

                                 Защо не си го казваме простичко „имам нужда от теб“?

  • Доверие не се печели, а се дава. То е способност, която ако не притежаваме, трудно успяваме да придобием. Да очаквам някой да заслужи доверието ми, значи да очаквам животът да ми засвидетелства заслугите си.

                                  Защо не се отдаваме, а се правим на скали, които чакат чудото, за да се размекнат?

  • Лъжата е балон, в който сме се вкарали. Докато го надуваме, се опитваме и други да засмучем вътре. Но като всеки балон, той или се пука с гръм на парчета, или спихва от нажежената среда.

                                 Защо обичаме толкова много надуването и празните пространства, които могат да поемат тази „пара“?

  • Най-силно крещи „разпни го“ онзи, който най-мощно е викал „осанна“. Затова лаврите и кръста са ми еднакво скъпи.

                                  На кого му става по-добре от тези викове?

  • Човек вижда и чува онова, което иска да види и чуе, независимо какво му се показва и казва!

                               Защо толкова време пилеем в казване, пък пестим изразяването?

  • Секс и интелект са несъвместими понятия! Интелектът е за ума, сексът е за тялото. Ако правим секс с ума, значи нищо не правим, но ако влагаме секс в интелекта значи водим успешен живот!

                              Защо не си „признаваме“ сексуалността, като е навсякъде?

Надявам се разбра, че въпросите са онова, което все още не знам, но сякаш и не искам да го научавам.
А това, което прочете съвсем не е всичко, което научих или не през моите 50 ! О-па, 30-35 🙂 Но съдържа почти всичко, което ми е нужно, за да продължа напред и е лек анонс към нов проект.

Поетично изречено

Глад

„Пътуване към Сатори“, рисунка на проф. Стефан Лазаров, туш-перо

Тялото задръстено е,
от ядене и неядене!
Апетитът към храната – голям,
към живота – изтерзан!
Запушена му е устата.
Да мълчи!
По-лесно дъвче се материалното…
И линее без да е заболяло,
напълняло, без да е яло.

Утро е!
Образът в огледалото плаши…
Копнее, а не смее.
Умее, но не вилнее.
Смее се,
пък в дълбокото плаче…

И все бърка да търси,
разбърква – да намести.
Гладът го побърква,
пък ядене – бол…
Но копнежът с таз храна
се не наяжда!

Врагове ли? Къде ги?
Не виждам други освен мене…

март, 2012

Поетично изречено

Една тишина разстояние

„Полет“ – картина на проф. Стефан Лазаров, пастел

Тук ли си Любов?
Без образ, но със сърце!
Прелиташ и топиш
небесните разстояния.

Сгушвам се в теб,
щом студ скове ме.
Докосвам те, щом
топлина изпълни ме –
да ти дам от моята.

Чувствам те в сърцето,
виждам те в цветята,
чувам те в тишината,
говоря ти в мълчанието.

В мен си, без да си до мен…
Защото си Любов!
Има те дори и след мен.
Има те, но не те разбират.

Защо те търсят, като си тук?
Само на една тишина разстояние…

февруари, 2012

Преживелици

Ихааа 50! Къф Кеф!

Един приятел ми каза „след 50-така – майката си трака“ :)))) Предстои да разбера 🙂 А после ще ти разкажа какво и как трака 😉

Усещането ми е, че плочата вече започна да свири на по-бързи обороти :)) Не, защото иска по-бързо да свърши песента, а защото иска по-бързо да дава и да взема.

Да сваря за всичко и за още в оставащото време…най-хубавото време! 🙂

Тази цифра ме прави особено щастлива! Майката си трака, да ?

Пожелавам го на всеки, който го поиска! 🙂

Поетично изречено

Душа зелена

„Спомени“ – картина на проф. Стефан Лазаров

Косите – сняг е навалял,
челото – есенни бразди,
лицето – от палавост, отъпкана поляна,
очите – лик на душата.

А моите – зелени…

Зеленото – за слънце гладува,
за роса – жадува,
суче от земята
и гледа в небесата.

Топлината храни ми душата,
светлината – пои я,
коренът крепи я,
полетът държи я жива.

В есен не вехне
и в зима не гине!
Душа е! Зелена!
Казват ми очите!

Април 2012

Поетично изречено

Изкуствени

„Страдание“ – рисунка на проф.Стефан Лазаров
Естественото – напира, но е „срамно“. Изкуственото е лицеприятно, но задушава…Така страданието ражда се и тялото свива се…

Животът прост,
изгледът сложен.
Почива умът,
шепти душата,
остават неразбрани й словата.

Крещи мълчанието
и вика на природата голото.
Поднася доверие,
стъпкват му цветята,
постлани пред тях…

Сложното е просто,
простото – сложно,
пълното – празно,
празното – пълно.
Изглеждането важно,
душевното – страшно?

Време на изкуствен интелект,
изкуствени стави,
изкуствени връзки,
изкуствени клапи,
изкуствени устни,
изкуствени очи,
изкуствени гърди…
изкуствена природа,
изкуствена храна…

Къде в това да найда
естествена душа,
тупкат ли нейде
неизкуствени сърца?

Юли, 2012

Поетично изречено

Бяг и Тишина

Aз – едно пораснало момиче.

„Гея“ – картина на проф.Стефан Лазаров, пастел

Ти – пораснало момче.

Тичахме под слънцето и под луната,
на брега и във гората…
Треперихме от студ,
потихме се от жега.
Заслепяваше ни светлината,
търсихме ръка във тъмнината.

Всеки в своя коловоз,
тегли на времето влака си…
Пресичат се релсите ни,
влизаме си в пътищата…
Отново раздяла задъхана
и пак своите друми следваме.

Така, без да усетим пораснахме.
Но останахме – момче и момиче,
хванали се за ръце, без да се държим.
Бягаме един от друг, а се гоним.
Настигаме се, без да се стигаме.
И пак бягаме, бягаме… но не от друг,
от себе си бягаме.
С бяг, който води към никъде…

Тишина!
Топлина и светлина в огнището…
Две чаши вино…
И две тела на пораснали деца…
настигнали се, без да са се стигали,
с души неразделяни от времето…

януари,2012

Поетично изречено

Нима обича се с очи?

Картина на проф.Стефан Лазаров от цикъла „Разтопени форми“ – пастел

Заминах далеч и
умът им, ме изтри.
До вчера бях важна…
Днес – мъртва съм! А ме има!

Казват „далеч от очите –
далеч си от сърцето“
Нима обича се с очи?…

Мисля ги,
прегръщам ги,
говоря им със сълзи и с усмивка…
Не пуска ги сърцето.

Любов било ли е
или нужда?
За мен все едно е!

Мойта любов за ответност се не ражда!
И не живее в отговор…
Нищо, че мене погребват приживе,
затуй, че далеч съм аз от очи!

Май, 2012

Преживелици

Разбъркване преди Реда и в „Журналът на Ива“

Отслабвам с Ива

Днес се заех да изтупам и измажа „Журналът на Ива“ и „Отслабвам с Ива„. Ако забелязваш имат нов „интериор“. Отдавна не бях отключвала тези две „къщички“и кракът ми не бе влизал в тях. Но пък ти не си ги изоставил, навестявал си ги и затова не бяха прашасали. И Аз Ти Благодаря!

Подготвих ги за живеене, преподредих ги. И защото не съм много на ТИ с новите технологии, нямам представа, дали моето разбъркване преди въвеждането на реда, не е известявало абонатите ми за всяко мое действие. Ле-ле !!! Ако е така – Приемете моите голеееееми изивнения за „пушилката“ в пощенските ви кутии, ако е стигнала до тях.

Вече съм доста уморена от това шетане и ще почина една нощ, но имам още за вършене. Сега видях, че хипервръзките са разрушени от голямото мазане.  🙂 Предстои да ги възстановя, а до тогава – извинявай за неудобствата при…

View original post 5 more words

Журналът преди

Обичам Джулай морнинг

Посрещала съм първоюлския изгрев край морето само няколко пъти, но имам усещането, че го правя откакто се помня. Не търся обяснение, защо чувствам тази традиция толкова близка, но се наслаждавам на особеното вълнение, което ме обзема всяка година, часове преди първи юли.

Ето  накратко онова, което знам за Джулай морнинг:

Началото. Джулай морнинг носи името на популярната песен на групата Юрая Хийп и е свързан с хипи движението от 70-те години на миналия век. Твърди се, че няма друга европейска държава, в която Джулай морнинг да се чества толкова възторжено и до днес, както в България. Посрещането на слънчевия изгрев е празнувано  за първи път у нас в средата на 80-те години, когато в нощта на 30 юни срещу 1 юли, на морския бряг във Варна се събират привърженици на идеите на хипи движението в САЩ. Предполага  се, че тогава празникът е бил по-скоро завоалирана протестна проява срещу комунистическия режим, отколкото подкрепа на модното хипи движение. Хората и днес посрещат  Джулай морнинг като прекарват нощта на открито, палят огньове, слушат музика и пеят „патронната“ песен на Юрая Хийп. Символиката на песента и изгрева над морето изразяват надеждите ни към зараждането на новия живот и новото начало. Традицията не е обвързана с религиозни или езически обреди, но носи вярата, че  изгревът ни пречиства и влизаме обновени в новия ден. Джулай морнинг продължава да се чества у нас и след падането на комунистическия режим през 1989 година. Основната идея на хипи движението вече се поизмества и забравя, а надеждите са други.

Хипи движението (от английската дума hippy или hippie – моден, стилен) възниква сред младото поколение на САЩ  през 60-те години на миналия век. Активността му запада десетилетие след това, но и до сега съществуват хипи общности в отделни страни или региони. Доста са противоречиви мненията  за същността и идеите на хипи движението. Определят го  като културно,  политическо, че дори и религиозно по характер. Културно, защото създава  хипи култура –  нови тенденции в модата, музиката, изобразителното изкуство и дори в литературата. Политическо, защото хипитата организират редица протести срещу войната във Виетнам. Влечението на неговите привърженици към източните религии и мистичното  го бележи пък като религиозно.
След САЩ, движението се „настанява“ в Англия, а от там и в Европа. Последователи има и в Япония, Австралия и Нова Зеландия. Mакар и отричани хипитата внасят сравнително нови и непопулярни за времето си идеи като здравословната храна, защитата на природата, сексуална толерантност, свободно изразяване на индивидуалността. Те приемат любовта като основен смисъл на човешкото съществуване. Мотото им е „мир, любов, свобода“. Тяхна емблема са цветята – символ на естественост и красота. Идеите си изразяват чрез музиката.Така и  песента „Джулай морнинг“, създадена по време на „хипи епохата“ вдъхновява  група българи да посрещнат  слънчевия изгрев на 1 юли край брега на Черно море.

Сега. През 2008 година  авторът на песента „Джулай морнинг“ – Кен Хенсли пее своя хит, посрещайки изгрева на 1 юли край с. Камен Бряг. И от тогава, почти всяка година, той посреща този ден на нашето черноморие. През 2011 година българската група „Сънрайз“ и Кен Хенсли  започнаха кампания за обявяване на Първи Юли като официален празник на свободния дух в България. Идеята има и по-смели планове – този ден да стане официален европейски празник.


Опитите да се комерсиализира Джулая и участието в него на хора, които не познават идеята му, принуждават „старите хипари“ алтернативно да честват Джулай ивнинг като се събират на 30 юни в с. Варвара.

Идеята на Джулай морнинг  има своето съвремено послание – освобождаване от ограниченията на цивилизацията, раждане на ново отношение към природата и единение на човешкия род.

Първият юлски изгрев вече не се посреща само край морето. Ентусиасти има край реки и всякакви възвишения. А може да се посрещне и на някой източен прозорец или тераса под звуците на песента „Джулай морнинг“. Уверявам те – насладата от първите слънчеви лъчи, като символ на зараждащия се живот, няма да е по-малка.

Посрещането на Слънцето и на новия ден има силно емоционално въздействие върху мен. Пречистващо е! За душата! Вероятно затова обичам Джулай морнинг!

Пожелавам ти поне един изгрев в годината да е твой!

На глас

Защо ти е споделена Любов ?

    


Провокацията за тази тема: „Това, което изгонва самотата, както светлината мрака, е споделената любов. Дори и на Луната да се намира човек, когато знае, че някъде там е неговата любов, то самота няма и не може да има. Тя дава сила за всичко – за адаптация, за борба, дава сила за онази неизчерпаема воля за победа, която преобразява света.“

Това ми написа скоро един приятел, с който водихме дискусия по темата. И тъй като за доста хора, така наречената „несподелена любов“ е повод за болка и нещастие, реших да му отговоря тук.

Аз обичам морето, слънцето, природата и съм щастлива от това, без любовта ми да е споделена от тях. Удоволствие за мен е да им се наслаждавам, когато и както мога. Достатъчно ми е да знам, че ги има и винаги, когато се срещам с тях съм спокойна, радостна и нямам очаквания за ответност. Любовта е грижа, но Слънцето е титан и не се нуждае от такова отношение. Към природата и морето ( и то е част от нея, но защото много го обичам акцентирам и на него) изпитвам особено уважение и грижата, която им давам е – да ги пазя и ценя. Любовта ми към тях остава непокътната дори когато морето е бурно и недружелюбно, дори когато слънцето остава скрито зад облаците или ме мъчи от жега, дори когато природата е безмълвна или стане повод за човешки трагедии. Аз пак ги обичам, без да имам и най-малък знак от тях за споделеност на моите чуства.

Защо любовта ми към човешките същества трябва да е различна и да съм щастлива само, когато е споделена? Защо да ме боли, когато няма ответност? Любов ли е това или размяна?

Слънцето, морето и природата не принадлежат само на мен. Те си имат своя „живот“, своя простор и идентичност, но въпреки това ги усещам близки. Значими са за много хора, на които също служат, раздават и отдават себе си, но това не поражда у мен ревност, нито усещане за пренебрежение или отхвърленост. Те нямат собственически претенции към мен. Не се нагаждат, за да ги харесам, нито пък аз се глася пред тях.

Защо между нас – човеците да е различно? В нашите представи споделената любов е създадената връзка. Защо, когато свободният избор на другия не съм аз, е нужно да мисля, че не заслужавам обич и да давам воля на болката, стараданието, самотата и озлоблението – усещания, които са плод на  мисълта и въображението. Така ни спохожда самосъжалението. Изгубваме се, забравяме кои сме и колко струваме, ако изобщо сме знаели това.

Аз нямам желание да затворя слънцето, морето или природата в буркани и да си ги отнеса в къщи, защото вече няма да бъдат онова, което обичам. Когато се наслаждавам на тяхната свобода, усещам по-силно своята и това вдъхновява живота ми.

Опитай се да обичаш човек така, както обичаш морето. Имай себе си и не искай да имаш другия само за себе си. Позволи му да бъде море, радвай му се и се грижи за него и ще усетиш любовта си като споделена с цялата Вселена.

Аз, Ива ти обещавам това 🙂

„Дори и на Луната да се намира човек, когато знае, че някъде там е неговата любов, то самота няма и не може да има.“

Уточнение: Завърших поста си и се върнах пак към началото. Открих, че авторът на цитата, във второто изречение е изпуснал определението „споделена“ за думата любов. Дали случайно или за граматическа чистота – не знам, но извадено от контекста ми хареса и реших да го напиша за край.

Към илюстрацията: Писах тези редове излегнала се по корем на плажа край едно езеро. Когато привърших, се обърнах по гръб и погледнах нагоре…Снимката в началото на поста  е онова, което видях над себе си -моята любов – като една Вселена!

Преживелици

Рожден Ден – Последният с 4 отпред

Аз не крия годината си на раждане и си имам основание за това – хронологичната възраст за мен е само идентифициращ знак и във всяка цифра, независимо каква е, намирам някакъв особен чар.

Днес е последният ми личен празник с 4-ри отпред и за първи път този ден ме обърна назад. Спомних си какво се случи с мен докато бях в обсега на четворката и се изненадах от споходилото ме богатство на радост и тъга, на болка и открит лек за нея, на промени и застои…

Децата ми се разделиха с ученическата скамейка и преживях всички емоции в „синдрома на празното гнездо“, но душата ми ги пусна да следват своя си живот.

Станах баба и изпитах един особен вид майчинство. Както ми каза моята гинеколожка д-р Радка Дойчинова, която също днес има рожден ден – „бабинството е осъзнато майчинство“.

Намалих теглото си с 40 кг. за 2 години. Изпитах магията на гладолечението и се заех да го изучавам и експериментирам върху себе си. Познах нов за мен тип храни. Вече 8 години свалям и качвам колкото си искам, но подържам амплитуда 5-7 кг. Скоро имах пик от 9 кг. в плюс, но това вече е коригирано. Така открих връзката тяло-душа и свойството на двете да функционират като скачени съдове.

Успях да се погледна отвън и дълбоко отвътре. Откритията, които направих разпалиха у мен страст към изучаване и изследване на човешката душа. Намирам знание отвън, а после го проверявам като влизам в ролята на изследовател и изследвано лице едновременно. Така някак естествено се озовах в университета като специализант по психология. Имах нужда да подредя знанията си. Докоснах се до човека Мадлен Алгафари и си дадох възможност една година да работя върху себе си и да се уча от практиката й – един невероятен житейски университет.

Срещнах много, ама много нови хора и нито един от тях не ми е излишен. Всички те ми дават много ново знание и опит. Преоткрих сърцата и душите на старите приятели и на близките си. Сякаш видях нови хора в лицата им.

Разделих се с бизнес, който заедно със съпруга ми „отглеждахме“ 12 години. Беше дошло време разделно,…а то присъстваше и във всичките тези години.

Загубих баща си…И осъзнах колко още можехме да си дадем един на друг, ако не живеехме „както трябва“, а както чувстваме…

Смених местоживеенето си… Време не само разделно, но и предизвикателно.

Осъзнах, че съм влязла в един много прекрасен период от човешкото развитие. Всъщност прекрасността зависи от нас и аз мисля да я продължа…

Благодаря ви! Благодаря си!

Аз, Ива!

На глас

Пред стълбата – искам, ама НЕмога


Преди време започнах да следя  себе си и моите събеседници – кога употребяваме израза „не мога“. В нашия език той означава – неспособност да направя нещо – липса на знания, на умения, на физически възможности. Но това значение отдавна е изместено и „не мога“ често има друг смисъл –  красиво, оправдателно изразяване на „не ми стиска“, „ не искам“, „мързи ме“.

Искаме ли нещо – просто го правим! Не искаме ли – откриваме пречки – някой не го одобрил, нямаме парите, нямаме място, нямаме знание или умение, нямаме условия, обстоятелствата не го позволяват, млади сме или прекалено стари, криви са ни държавата, обществената система, световната криза, съседа, шефа, семейството…Пропуснах ли нещо в списъка? Давай, продължи го!

А аз да попитам – някъде в изреждането долавя ли се желание?…

Добре! Нека си представим, че онова, което искаме, ама не можем, вече е факт – постигнали сме го, ей така, въпреки пречките. Нека го изживеем – по детски, с цялата палитра от емоции, съпровождащи постижението ни…Да затворим очи и да му се отдадем… Забравяме за пречките! Мислим само за желанието – вече реален факт. Влизаме във „филма“ – гледаме всички подробности от него…Главната роля си я играем ние – Ти, Аз, всеки от нас в своя си филм.

Какво чувстваме?

Вариант 1 – Напрегнати сме, притеснени, неспокойни, стягане в гърлото, тежест в раменете – знаци, че искането (желанието ни) няма почва в нас. То е резултат на чужди очаквания и влияния или на нашата криворазбрана амбиция за самодоказване. Тогава е по-добре да го забравим  и да не се терзаем, че имаме пречки. Те са форма на спирачка, когато желанието не е наше. Отхвърлянето му ще ни върне спокойствието. А негодуванието , което изпитваме не е срещу пречките. То е израз на дълбокото ни нежелание да осъществим искането. А речевият израз е „не искам“ –  точно и себеизразено.

Вариант 2 – Усмихваме се, отпускаме се, чувстваме се окрилени, сякаш сме разтворили крила за полет – знаци, че искането си е искане и е наше. Време е да започнем! Ако нямаме знания или умения – ще намерим откъде да ги добием, ако нямаме пари или място – ще ни хрумне как да ги намерим, ако нямаме хората, с които да го осъществим – ще се появят пътищата към тях. Просто започваме да изкачваме стълбата „желание“, която е пред нас, вместо да стоим долу в пречките. Още на първото стъпало сме малко по-високо от пречките, а с всяко следващо те остават все по-назад. Стъпалата се изкачват последователно, защото всяко поредно ни показва как да стъпим на следващото. Понякога може да ни се стори толкова гладко и безоблачно изкачването, че да решим да попрескочим някое стъпалце. Забързаме ли се нараства вероятността да се спънем, че и да паднем, а може и най-долу. Най-славното изкачване е плавното – онова, в което следваме себе си, своите чувства и своето удовлетворение. Съществено важно е, докато изкачваме стълбата да не изпускаме онази емоция, която преживяхме със затворени очи.

Независимо в кой от двата варианта попадаме е нужно да изпитваме удовлетворение, да сме изразили с действие най-точно онова, което чувстваме. Така сме се уважили! Нашето самоуважение извиква уважението на другите към нас – дори на тези, които бяха в пречките.

Искам – немога! Нека започнем проверката сега!

От утре – ще сме преживяли един ден повече в обречена борба срещу себе си, ако искането не идва от сърцето!

От утре – ще имаме един ден по-малко, за да изкачим стълбата.

Аз – Ива те подкрепям

Преживелици

Чрез GOOGLE източват дебитни карти

       

Доброто и лошото вървят ръка за ръка.

Те просто не могат едно без друго, следват се и така образуват своето цяло.

В събота през нощта, чрез компанията Google е била източена дебитната карта на дъщеря ми. Направени са около 50 таранзакции, докато в картата остават само 4 $. В неделя рано сутринта дъщеря ми открива грабежа и се обажда на дежурния телефон в банката. Докато провежда разговора, сметката олеква с още 1,20$.

По време на разговора картата е блокирана, открита е нова, а до 24 часа банката ще възстанови сумата, с която е ощетен нейния клиент.

Не разказвам този случай, за да очерня Google. Не допускам, че една толкова социално ориентирана компания би се занимавала с такива кокошкарски обири. Ненапразно започнах разказа си за доброто и злото.

Новите технологии са голяма глезотия и изключително удобство. С тях задоволяваме и дори заместваме по изкуствен начин много от потребностите си. Но точно те са и тези, чрез които разбираме, че нашият личен свят вече не е личен и винаги може да бъде обект на посегателство. Може някъде някой да живее с нашата самоличност и ние да не подозираме това, може съвсем непознат човек от другия край на света, от друга нация да се окаже притежател на цялата ни лична история (без да сме я описвали в мрежата). Пак тези технологии позволяват докато отпускаш след тежка работна нощ да сигнализираш за  посегателството, в момента на разговора да се провери къде и какво се случва с парите ти и да получиш нова карта, без да се мърдаш от леглото си, а после успокоен да заспиш.

Банките са необходимото ни зло. Те печелят от парите ни и от парите, с които ни правят услуги . Затова все ги ругаем и наричаме обиржии. Има общества, в които банките се грижат за клиентите и спокойствието им и създават доверие, което те кара с кеф да им бъдеш длъжник. Не допускам, че банката ще пие една студена вода за парите, които въстановява и едва ли ще разберем какво е направила и как си е взела дължимото.

Но в случая новите технологии са състезание по надхитряване… Кой ще победи – времето ще покаже!

Аз, Ива- свидетел на събитието

На глас

С глава в стената

Умновато е да си счупиш главата в стена не веднъж и дваж. Глуповато е, когато стената е едната и съща.“ – Аз

 Да приемем правото на стените да съществуват в живота ни е мъдрост, а да спрем да си чупим главите в тях е знак, че сме постигнали смирение. Не казах  примирение,  а смирение. Различни са! Примирението е отказ от действие и няма нищо общо със смирението.

Стените не оказват съпротива, ако ние не се стремим да ги бутаме, нали? Спрем ли да се блъскаме в тях,  ще спрем да усещаме и съпротивата им. Ако разрушаването на стена ни причинява рани една след друга, значи или не сме достатъчно тренирани или нямаме необходимите инструменти за събарянето й. Тогава блъскането на стената е борба не срещу нея, а срещу себе си. Заплаха сме за собственото ни оцеляване.

Нужно е да сме тренирани за съпротивата на стената и да разполагаме с инструменти за отстраняването й (което не винаги е нужно). Знанието ни е оръжието. Тренировката с него създава опит,  усилва умението да си служим с оръжието (знанието). Колкото и добре да сме тренирани, ако нямаме оръжието (знанието), с което да съборим стената тя все ще ни е на пътя. Ако пък имаме оръжието (знанието), но не сме тренирани да си служим с него, също няма да ни свърши работа срещу стената.

По пътя ни през живота има всичко – и стени, и камъни, и трънаци, и хищници. Всичко край нас носи добро, просто защото го има. Ако не приемаме това, често ще сме наранени и ще ни се иска да спрем, защото болката расте, а раните не заздравяват. Спрем ли – примирили сме се! Станали сме жертва на неприемането си, на несмирението си. Не можем да съборим или изместим стената, но можем да променим отношението си към нея, нали? Ако вместо препятствие я приемем като необходимост – значи сме се смирили. Напрежението и тревогата са отстъпили място на спокойния и ведър поглед и вече виждаме стената с други очи. Отключва се творческия ни заряд. Страшната и лоша стена можем  да превърнем в инструмент, който да ни служи, или в красив декор, или да сътворим най-прекрасния път, по който да я заобиколим. Тогава съвсем естествено настъпва онова огромно удовлетворение, наречено свобода – ние сме избрали решението си и ние сме  сторили действието.

Свободата е изборът ни да приемем ограниченията си и да решим как да постъпим с тях. За да постигнем свобода е нужно на пътя ни да застане стена. Както, за да се нахраним е нужно да огладнеем и за да отворим очи е нужно преди това да са били затворени.

А стената?…Тя не е друго освен … отново ние!

Аз, Ива и моите стени

снимка: http://www.phototargets.com