Журналът преди

Независимата Зависимост

Често в разговори се чува гордото признание „аз съм независим човек“. Хубаво, ама май не си даваме сметка, че абсолютната независимост всъщност е мит, а стремежът към нея е по-скоро болест. Безспорно независимостта е доста високо ниво в развитието ни, но не и най-високото. Срамуваме се да признаем зависимостта си , пък всяка наша потребност се нуждае от сърцето, ума или ръцете на друг , за да бъде задоволена. Ако разберем и осъзнаем тази реалност няма да приемаме зависимостта като ограничение, а като красиво преживяване, което носи наслада.

Новороденият човек, остава много дълго време зависим от по-възрастните. Тази зависимост му е нужна, за да се развива и да достигне зрялост и независимост – физическа, емоционална, финансова. Вярно е, че едва, когато я постигнем, ние хората сме способни да се самоуправляваме и да разчитаме на себе си. Но! Не бива да пропускаме факта, че в живота, както и в природата всичко е свързано и взаимозависимо. Ние сме обречени да живеем в общност и да си взаимодействаме със себеподобните, а сред нас има зависими, независими и взаимозависими.

Как да разпознаем себе си и тях? Замисляме ли се колко често казваме „Аз“, когато говорим? Дали не се страхуваме от „Аз“ и предпочитаме да се скрием в „ние“. Дали обикновено, другите не са причината за моите/твоите неудачи ? И така – преди да се опитаме да си отговорим на тези въпроси, ето малко жокери*: (обяснени са подробно от Стивън Кови в книгата му „Седемте навика на високоефективните хора“

* Зависимите – разпознаваме ги по “вие” – „вие се грижите за мен”, “вие трябва да ми помогнете”, ” вие не го направихте”, “ваша е вината“.
Физически зависими – болни и инвалиди.
Емоционално зависими – нуждаят се от мнението на другите за тях, и от доброто отношение на околните, за да се чувстват значими и сигурни.
Интелектаулно зависими – оставят другите да мислят вместо тях и да създават решенията в живота им.

*Независимите – разпознаваме ги по “Аз” – „аз мога да го направя”, “аз съм отговорен”, “аз разчитам само на себе си”, “аз мога да избирам”.
Физически независими – справят се сами.
Емоционално независими – преценката им за лична стойност не се определя от отношението на другите към тях.
Интелектуално независими – мислят самостоятелно, творчески, организират живота си, имат ясни ценности и мотивирани цели.

*Взаимозависимите – разпознаваме ги по “ние” – „ние можем”, “ние съчетаваме способности и талант и създаваме повече и по-добро ”.
Физически взаимозависими – разчитат на себе си, но са убедени, че по-високи резултати се постигат в екип.
Емоционално взаимозависими – ценят себе си, това, което дават, както и това, което получават. Умеят да дават и да получават любов.
Интелектуално взаимозависими – съзнават потребността си от ползване на най-добрите мисли, идеи и постижения на другите.

Или накратко : Взаимозависимият човек цени и познава себе си, споделя и дава от себе си, ползва опита и познанието на другите – за своето и общо по-добро живеене.

“Взаимозависимостта е избор, който само независимите могат да направят.” – Стивън Кови

Разпозна ли се?

* обяснени са подробно от Стивън Кови в книгата му „Седемте навика на високоефективните хора“

Взаимозависими
Взаимозависими 🙂
На глас

В чинията пред Теб

Противно на популярното разбиране, че интелигентността е обема от знание, който притежаваме, аз съм привърженик на друго виждане. Интелигентността е целенасочено поведение + способност за адаптиране. И какво по-работещо за човека от това?

Целта е онзи живец, без който жевеенето е живуркане. Когато имаме ясни цели, ние се движим, изграждаме си поведение за тяхното реализиране, а движението е живот. Ако си мислим, че имаме цели, но нищо не ни се случва в посока към осъществяването им, то значи сме объркали понятията. Цел без движение не е цел, а пожелание.

Адаптивността ни пък е онази наша способност, чрез която устояваме на живота и запазваме цялостта си. Цялата личност има всичко в себе си – и болка и радост, и сила и слабост, и можене и неможене, но всичко това отглежда с любов за себе си и света, приема всичко това като свое присъщо, без съпротиви и отричане. Така сме в състояние да нагодим ситуациите към нас или ние да се нагодим към тях.

И щом пиша за цел и адаптивност не мога да отмина знанието и познанието, защото двете неща са различни, но имат взаимовръзка и връзка с всичко останало в живота.  Знанието е онова, което сме научили от многобройните и разнообразни информационни източници. Познанието е знанието, което сме вложили в живота си, което сме обогатили с опита си и вече можем да предадем на друг, както и самите ние да ползваме благата му. Казано образно знанието е храната в чинията пред нас, познанието е сдъвканата и преглътната храна – знаем вкуса й, имаме усещане за консистенцията и сме наясно дали искаме да я хапнем отново, дали е нужно да я доовкусяваме и с какво. Ето я  вече и връзката на познанието с ителигентността. Когато имаме цел, ние знаем какво и колко искаме да ядем и затова опитваме различни храни. Някой от тях оставяме в чиниите, защото видът и ароматът им не ни допадат . Така си оставаме със знанието за тях. Други изяждаме и вземаме решения – как да ги ядем, колко и кога.

Често правя паузи тук в журнала си и може би тогава ти липсвам, но пък не липсвам на себе си. Създадох Журнала на Ива заради себе си и заради теб, но той не ми е самоцел, а част от пътя ми към целите, които също имат направление мен и теб. Затова пиша тук, когато и колкото ми е потребно, както и ти четеш, каквото и колкото ти е нужно.

Имам приятели-читатели и читатели-приятели, които споделят с мен много от терзанията и битките си за щастие и удовлетворение от живота, а аз все още не съм им дала личен отговор. Знам, че отговорът до един ще е полезен и за други, защото ние хората сме различно щастливи, но еднакво нещастни. Всеки от нас е страдал или страда по различни причини, но източникът на страданието е един – търсене на щастие, защото ние човеците сме обречени да сме щастливи.

В журнала предстои да намериш неполучения от мен имейл или непроведения с теб разговор.

И още – до сега изпращах лични съобщения за новите си публикации, за да насоча къде съм, за какво и как пиша. Това спира! Защото както казвам тук в „Здравей“ – храна има навсякъде, но е нужно желание и усилие да достигнем до нея. Поднесеното „на тепсия“ храни мързела ни. Ако искаме да свършим работа за себе си е нужно желание и усилие да си сервираме храната. А аз пък продължавам да я приготвям с надеждата и ти да се запалиш по готвенето и… да похапваш с мен – Ива.