Продължавам разказа си за Весела Огнева, която познавам лично. Тя е почти на 27 години и е болна от множествена склероза. Болестта й отнема голямата мечта да стане ветеринарен лекар и Веси прекратява следването си. Въпреки връхлетялата я депресия и моментите на отчаяние и безполезност, Веси вдига глава и експериментира с алтернативни методи на лечение. Търси се в новата си реалност и открива начин да прави нещо, което й харесва – да бъде полезна и удовлетворена от себе си, да доставя радост и на други. Благодарение на добри хора тя участва в планински поход, без да може да ходи. С всеотдайността на нейните приятели в момента се провежда кампания по набиране на сумата от 20 000 лв. за лечение на Веси в Индия.
Преди 5 години, Веси участва в уъркшоп, воден от Мадлен Алгафари. В началото, тя се предвижва бавно и трудно, прикрепяна от други, а последната вечер дори танцува.
Kaк стигна до този уъркшоп, Веси? И какво се случи след него?
Тогава имах съвсем осъзната нужда да се срещна точно с Мадлен. Изпитвах тази нeобходимост от години, още преди да се разболея. Чувствах, че се побърквам и по цели нощи мокрех възглавниците със сълзи. Всичко беше причина и едновременно с това не можех да посоча причина. Бях самотно, комплексирано и свръхамбициозно момиченцe. Все се сравнявах с другите и стигах неизменно до извода, че за да съм щастлива трябва да бъда съвсем различна от това, което съм и да постигам коренно различни резултати от тези, които постигах…и разбира се, трябваше ми гадже 🙂
След втората година в университета ми поставиха диагнозата множествена склероза. Донякъде се радвах, понеже докторите казаха, че по никакъв начин болестта няма да промени начинът ми на живот. Отначало го приемах като някакво фиктивно обвързване, но постепенно разбрах, че не е точно така. Но болестта не се оказа достатъчна, за да престана със свръхамбициозните глупости в главата си. И когато се срещнах с Мадлен, бях все още една свръхамбициозна двойкаджийка с множествена склероза 🙂
Помня първия път, когато Надето (секретарката на Мадлен) ми звънна за среща с нея. Преди минути с мама спорехме – аз луда ли съм и имам ли нужда от психотерапевт. Аз, естествено защитавах своята теза, че имам се нуждая от психологическа помощ. Едно обаче винаги съм си знаела – духът и тялото са неразривно свързани. Исках помощ, за да навляза дълбоко в душата си, да излекувам депресията и тялото си. Срещата ми с Мадлен беше една от първите стъпки към това. Сама не можех да се справя в оня лабиринт от мисли и емоции…или просто трябваше да си намеря гадже (майтап бе).
Та може да се каже, че ефектът от уъркшопа продължава и сега и много неща се случват. Бавничко. Много терапии, срещи с хора и други важни неща.
Скоро ще сбъднеш мечтата си да отидеш на лечение в Индия. Какво има там, откъде научи за Индия и докъде ще ти стигнат тези 20 000 лв, които са ти нужни?
Бях чела още преди години статията на Биляна в списание “Ева” за лечението й в Индия. Това лято отидох на семинар с д-р Прашант в София, където говореха за аюрведа и за въпросната МС- “клиника” (клиника е в кавички, тъй като ми звучи твърде медицинско някак си, а аюрведа не е просто медицина, а изцелява тялото и духа заедно). Аз вярвам в резултата от лечението ми там, тъй като то включва всичко, което съм убедена, че помага. Опитвала съм различни алтернативни терапии и тук, в България. Всеки метод е имал известен резултат, но след време отново се връща старото ми състояние. Обикновено, докато посещавам специалист се подобрявам, но малко след завръщането в къщи отново дърпам назад по ред причини. В Индия ми предстои продължителна терапия под надзора на дългогодишен специалист, както и лично пространство, в което съзнанието ми може да си почива и да се изчиства от нездравосоловни мисли. С приятелите ми сега провеждаме кампания за набиране на сумата от 20 000 лв., която ще ми осигури 4-месечно лечение. Не може да се каже дали то ще бъде достатъчно. Д-р Прашант и асистентката му считат, че това е минималното време, необходимо да се постигнем някакъв задоволителен резултат, предвид напредналия стадий на болестта ми.
След дълъг период на празнота, бездействие и търсене на полезното любимо занимание, ти „роди“ „Happy Cotton“. Как го зачена, кои бяха мотивите да се захванеш с рисуването върху изделия от памучни материи? Кои са основните послания, които отпращаш към хората от твоите рисунки?
Амии, все пак си мисля, че в основата на всичко хубаво, което ми се е случило напоследък, стои една „здрава“ депресия 🙂 Тя ме застави да избирам между това да я карам по старому – без да ми се живее и това да се “поглезя” – да правя каквото ми е кеф. Тогава зарязах упражнения, диети, дори “добрите обноски”. Първо заминах при моя позната в едно село за около месец. Като се върнах у дома, си купих боички. Отдавна си имах няколко картинки и надписи към тях в главата. Мислех колко хубаво ще стоят на тениски. И така започнах да рисувам, за да правя подаръци на приятели. Ръчно рисуваната тениска ми се стори особено хубав и личен подарък. Моя приятелка ми даде идея да ги продавам и дори ми направи страничка във фейсбук. Тя я кръсти „Happy Cotton“ и така се роди цялото това нещо 🙂 Не държа на послания, но не съм склонна да нарисувам нещо на тема лов или риболов.
В началото на декември тази година в твоя роден град Враца се състоя благотворителна изложба на рисуваниte от теб памучни изделия. Някой от приятелите ти също се включиха в нея със свои ръчно изработени изделия. Как се роди идеята за това събитие? Кои хора и организации стоят зад реализацията на идеята?
Благотворителната изложба беше организирана със съдействието на Природен Парк „Врачански Балкан“. А с тях ме свърза едно от момичетата, с които ходя на планина.
Твои приятели те изведоха на инвалидна количка в планината – това прецедент ли е за хора, които не могат да ходят? Знаеш ли и за други като теб, които са били на поход? Кои бяха хората с теб – от снимките виждаме голяма група? Как намерихте или приспособихте тази специална количка? Вероятно не е леко да се тегли и бута, но видимо е, че са го правили с голямо удоволствие за теб. Какво е усещането да имаш такива хора край себе си?
Това с ходенето на планината е най-голямото след-депресивно чудо, което преживях :). А то нямаше да се случи, ако сестра ми не се беше омъжила и на сватбата й не се бях запознала с Руми (Румяна Писанчева). Тя е планинар и с нея решихме да отидем до някое хубаво и лесно достъпно езеро, но нямахме идея как точно ще стане това. Веднъж се наложи тя да ме посрещне на автогарата в София. Руми дойде с неин приятел- Джого ( Георги Николов). Двамата сега са голяма любов, но няма да изпадам в подробности, понеже историята ще стане много заплетена 🙂 Джого ни светна за съществуването на „совалка“ за солидарен туризъм. Така хората от фондация „Заедно“ наричат специалната количка, която предоставят. В сайта им има и снимки на други хора, които са я използвали. Когато предприехме похода, не познавах никого от групата, освен Руми и Джого, но сега всички те са ми едни от най-най-близките приятели. Мога много да говоря за тях, но всичко ми е толкова навътре в душичката, че не бих могла да го опиша с думи. Как се чувствам с такива хора около себе си, ли? Ами първото, което ми идва да кажа е – трогната до сълзи. Второто е, че се чувствам много обичаща, обичана, вдъхновена и какво ли още не. Когато съм с тях на планина или в София се чувствам на мястото си. Уютно ми е с тях 🙂
Коледа е! Време за подаръци, време за добрини, време за чудеса! А чудесата не се случват сами. Правим си ги пак ние, хората!
Чудото за Веси е да замине на лечение в Индия. За да дариш, не е нужен богат джоб, а богато сърце. Целевата банкова сметка на Веси е:
IBAN: BG15STSA93000010693585 – Банка ДСК
Весела Енчева Огнева
Ето и идея за коледен подарък на твои близки – свържи се с Веси на телефон 0897651921 и поръчай ръчно рисувана тениска. Така подаръкът за любимия ти човек ще е с особена стойност неизмерима в пари – уникален, евтин, сътворен от душа и с любов. А на Веси ще подариш шанса да се лекува в Индия.
Веси ти БЛАГОДАРИ!
Благодаря и аз, Ива!
Журналът на Ива 