4240 километра – дължината на Тихоокеанския хребетен път! Пустиня, снежни планини, буйни реки, гъсти гори и един млад българин! Дни наред едно и също – просто върви и преодолява себе си, ден след ден – със силна воля и търпение да достигне целта. Петър Ванев вървя през това не ден или два, не седмица дори… Пет месеца цели! Спи под открито небе и върви – от зори до здрач. Всеки ден! Природата е негов дом, провокатор, мотиватор и дори закрилник, щом двамата в хармония дишат…
Хайде сега, Приятелю, затвори очи и си представи това, което прочете, но вместо Петър – да си ти… Вървиш – 1, 2, 3… 150 дни. Крачиш по път непознат. Нарамил си семпличък багаж, но и торба с голяма отговорност – към себе си е тя – да оцелееш, да стигнеш до края, за да проумееш, че това е началото на големия път към теб, самия! Път, който започва щом се осмелиш да напуснеш уюта на суетата…
Да, и аз преживях мислено тази картина. Усетих също предизвикателствата, пред които е изправено физическото тяло. Но в такава среда се случва и нещо друго – отключва се сякаш подсъзнанието и на повърхността излиза непознатото, първично и нешлифовано Аз. Свържем ли се с него, значи поемаме път към мъдростта, към осъзнатост на несъзнаваното. Точно за това ми беше интересно да си поговоря с Петър. И както самият той ми призна, някой мои въпроси са извадили на съзнателно ниво несъзнавани от него неща.
За да подготвя този разговор изслушах и прочетох всички интервюта, които е дал нашия пътешественик. Запознах се и с историята на неговата вдъхновителка Черил Стрейд. Повечето от въпросите ми са продиктувани от думи на Петър или Черил, които цитирам или преразказвам.
Разказваш за моменти, в които си се питал какъв е смисълът да продължиш, защо си там и защо си изоставил живота си. Какви бяха отговорите, които си даваше тогава?
Давах си много и то различни отговори, защото ако си повтарях едно и също нещо може би нямаше да имам положителния успех. През повечето моменти си мислех за семейството ми и вярата им в мен, че ще успея да стигна до края. В този ред на мисли идват и хората, които ме следваха във facebook страницата ми. Знаех, че тази мечта е не само моя, но и на всички тези хора. Не исках да ги предам и да проваля една наша обща мечта.
„Няма неуважителна причина да се откажеш“ , според теб. А коя е най-уважителната причина да продължиш?
Когато храната намалява, това може би е най-уважителната причина да продължа напред или още повече, ако водата е на привършване. Това, разбира се, е поглед от материална гледна точка, на психично ниво отговорът е друг. Причината да продължа е чувството за пълноценност, когато достигна края. Желанието да продължа ме изгаря, за да изпитам момента на удовлетворение от себе си и постигнатото.
„Има момент, в който изминаваш всички тези километри всеки ден и удоволствието ти започва да се губи, защото гледаш пътеката и мислиш само за това колко мили остават.“ От какво се поражда удоволствието по време на пътя и от какво се губи това усещане?
Удоволствие е да се събудя и да имам желание да вървя, за да изследвам неизвестното, непознатото напред по прехода. А се губи, когато приключението се превърне в „death march“.
„Най-хубавото за мен беше, че срещнах хора, за които съм бил вдъхновение и сами са поискали да преминат собствените си ограничения – независимо дали с ходене, или по някакъв друг начин.“ Кои твои ограничения успя да превъзмогнеш, изминавайки този дълъг път ?
Живеем във време, когато често ни се казва да бъдем силни, да не плачем и да не позволяваме на други да видят емоциите ни. Всъщност, да изразиш емоция е знак на много повече сила и характер, вместо да се скриеш зад някаква маска. Научих се да допускам своите емоции да излизат и да ги споделям с други около мен, без значение дали имам нужда от помощ или някой ще почерпи нещо от тях.
„Животът по време на път е едно от най-простите неща.“ Опрости ли се животът ти след това пътешествие?
Определено! Когато приключих прехода осъзнах, че имам много материални неща, без които мога да живея. Вече не си задавам въпроса „искам ли това или имам нужда от него“, а се питам „мога ли да живея и без това“. Лесно е просто да изхвърля тези неща, но се замислям дали някой има нужда от тях.
Когато човек остане дълго време сам, без близки хора, без информация и контакт със суетата на деня започва да рови из собствените си дълбини. Случи ли се това и с теб? До каква дълбочина в себе си достигна и какво откри там?
Когато остана сам определено имам мнооого време за размисъл върху себе си и живота ми. Аз съм благодарен за всичко, което ми се е случило и е довело до обстоятелставата, в които се намирам. Спомнях си събитията от живота ми, които потенциално са ме довели точно до този момент, в който съм сега, как съм афектирал хората около мен, за да се стекат обстоятелствата в този ред и дали съм ги лишил от нещо, за да продължа живота си в тази насока.
Черил Стрейд, твоята вдъхновителка, предприема това пътуване, за да се върне към себе си, след като е достигнала дъното в живота си. Теб, къде те върна или отпрати този път?
Моята история определено не е толкова драматична като тази на Черил, но всеки поема по този път със своя личен мотив. Аз не тръгнах с цел да намеря себе си или пътя да ме върне към мен. Вярвам в себе си и исках да докажа, че мога повече. Винаги можем да бъдем едно по-добро копие на старото си аз. Пътят ме отпрати напред към по-добрата версия на самия мен.
Стрейд казва, че е имала нужда да извърви пътя на мъката си. Кой свой вътрешен път извървя ти? Може да не си го съзнавал в началото, но по време на физическото пътешествие да си открил, че и душата ти изминава свой път, различен от този пред теб.
Бих свързал този въпрос с пътя към силата да споделяме емоциите си. Да им позволим да се срещнат с нас самите. Имаше моменти, в които нещо сякаш напираше вътре в мен. Нямах представа какво е, от къде е дошло и сякаш се страхувах да го пусна навън. Да намерия силата и да освободия тези емоции, е пътят който аз извървях.
Черил споделя, че пътят сякаш й е дал сили да продължи живота си, извел я на „място“, от което е могла да го направи. Къде, Тихоокеанският хребетен път изведе теб и за какво ти даде сили?
Определено ме изведе в посоката, в която се надявам да намеря заниманието на живота си. Това, което да правя с любов и да изпълва живота ми в личен и професионален план. Също така ми даде увереността в себе си, за да не се страхувам от стереотипите на света, в който живеем.
Черил Стрейд казва, че излиза променена от това „пътуване към себе си“ и започва да приема живота си. „Не по онзи възвишен начин, на който се надяваме или търсим, щом тръгнем на толкова дълъг път като моя, но знаех, че съм се измъкнала от пропастта и няма да се върна назад.“ Има ли нещо (мисли, действия, взаимоотношения, убеждения или друго), към което ти няма да се върнеш, защото пътят те измъкна от там?
Няма да се върна към стереотипите на живот и мненията на обществото за това „какво е правилно да се направи“. Ние сме индивиди, уникални сами по себе, които трудно намират смисъла на живота си и през повечето време следват чужди идеали и вярвания. Аз определено няма да се върна към този начин на живот.
Опитай да опишеш себе се с едно изречение сега и как би се описал преди да изминеш Тихоокеанския хребетен път.
Преди: Стереотип за живот.
Сега: Пример за подръжание.
Открих информация, че днес Черил Стрейд живее в малкото градче Каскейд Локс, на границата между щатите Вашингтон и Орегон. Там, при Моста на Боговете тя е завършила своето пътешествие. Ти си минал покрай градчето. Ако тази информация е актуална и ти е била известна, защо не се опита да се срещнеш с Черил ?
Аз имах информация, че тя живее в Портланд, Орегон. Това е на около час път от Каскейд Локс, а и в онзи момент мислите ми бяха фокусирани върху друга жена в живота ми. Силно вярвам, че един ден ще имам възможност да се срещна с нея.
Днес Черил Стрейд е щастлива и успешна жена и казва, че всичко дължи на наученото по време на пътя. Пожелавам ти и в твоя живот да се родят много красиви неща, плод на пътешествието по хребета на планините.
Журналът на Ива 