На глас

Да пазим децата От себе си

Твърди се, че Световният ден на детето води своето начало от 1925 година, но официално е обявен през 1949, а за първи път е отбелязан масово в 51 страни по света през 1950 година.

Стой далеч от мен ;)
Стой далеч от мен 😉

Кой празнува Световния ден на детето – 1 юни?
Празник е за децата, които раждаме, отглеждаме и все още са зависими от нашите грижи. Думата дете в българския език има и друг смисъл – рожба на своите родители. От една страна,  всички ние – пораснали и напълно самостоятелни хора, оставаме деца за своите родителите. От друга – детската спонтанност, емоционалната и чувствена неподправеност се запазват през годините и макар  подтиснати ни напомнят за детето, което продължава да живее в нас. При някой от нас – то остава много живо,  при други – е позаспало. Празнуваме радостта, че децата продължават живота. Празнуваме, защото сме деца на своите родители. Празнуваме лудешки, когато  детето в нас е будно или се налага да празнуваме шумно, за да го разбудим от дрямката му.

Какво празнуваме?
Всъщност нищо няма за празнуване! Този ден официално се назовава Световен ден за защита на децата. Той е символ на братството и разбирателството между децата по света. Тези ценности са им присъщи по природа, враждата и надмощието не се пораждат у тях, ако не ги изкопират от възрастните. На 1 юни с разнообразни дейности в различни страни по света се напомнят идеите на Хартата за правата на децата. Независимо от цвета на кожата, националната принадлежност, имущественото състояние, физическото и психическо развитие, децата еднакво се нуждаят от добро възпитание, образование, социална защита и здравна грижа.
Като всички подобни дни, 1 юни има за цел да напомни на нас възрастните основната ни мисия – да опазим децата – продължителите на живота и човешкия род. Да оставим след нас истински добродетелни човеци, способни да си взаимодействат, да съхранят Земята, да изправят грешките ни и да живеят по-добре и по-щастливо от нас.

От кого и от какво да защитаваме децата си?
От себе си, разбира се, от собствените ни ограничения, от безхаберието ни, от изкривените ни амбиции и стремежи, от криворазбраната ни любов.
Чудовищно е, че в този така модерен и цивилизован свят, децата продължават да са обект на физическо, емоционално и сексуално насилие. Голям брой деца не получават и основни грижи за развитието и оцеляването си. И ако всичко това не е пред очите ни – значи не съществува. Затова го има 1 юни – за да погледнем децата в очите, за да погледнем и отвъд собствения си поглед.

Добре си ни дошъл 1 юни!…

Журналът преди

Как да промениш родителите си?

Четиво за тинейджъри, забранено за големи!

Не ти ли върви с мама и тате? Трудно ли се разбирате? Сякаш не говорите на един език и не живеете на една планета? Хм, но живеете в един дом и все още за много неща зависиш от тях, пък това неразбираемо положение не те прави щастлив, нито тях. Ти можеш да промениш ситуацията, и затова искам да ти разкажа кое е „семенцето на раздора“.

Мама и тате са забравили, че ти стоиш разкрачен между детството и младостта. Сбогуваш се с игрите и се запознаваш със света на големите. А в него има нови и непознати неща, които си длъжен да „вкусиш“, за да започнеш сам да правиш своите избори. Длъжен си опитваш, дори да сгрешиш и да не се плашиш от грешките си, защото без тях няма как да опознаеш живота. Ти съвсем естествено се нуждаеш от по-голяма близост с връстниците си, отколкото с родителите. Мама и тате също са минали през своя тинейджърски бунт, но при други условия, ама са позабравили това, откакто са станали родители. Защото да си родител е грижа и отговорност. Те са ти дали толкова внимание и любов, за да може онова мъничко беззащитно човече, което си бил, да стане днес такъв пракрасен тинейджър. Ти продължаваш да бъдеш много важен за тях, дори да не ти го казват, дори да сте много деца в семейството, дори да работят много и да нямат време за теб…

Но ти не забравяй – каквото и да правят, те искат да ти дадат най-доброто, което могат. Ако ти забраняват нещо, те го правят, за да те предпазят от беди и грешки, но са забравили, колко им е било сладко да опитват своите грешки, а те ги правят и днес, ама понякога не ги виждат, друг път много страдат от тях.

Е, май е време да ти пошушна как да отстраниш подводните камъни, в които са заседнали отношенията ти с тях и да ги направиш онези родители, които искаш да имаш. Действието се нарича любовна манипулация. И още една тайна – с родителите имаш възможност да тренираш това умение и после с успех да го приложиш, когато се влюбиш. Да обичаш означава да поднасяш най-доброто от себе си, да доставяш радост и всички ние правим това в очакване да получим същото. Ето защо е манипулация – най-красивата, която познавам.

Как да я приложиш? С внимание и грижа! Интересувай се как е минал денят на родителите ти, какви са им проблемите, предложи им помощта си или просто ги придружи в разходка, която ще ги разтовари от грижите. Задавай им въпроси – това сближава. Не се страхувай да питаш. Всичко, което сега вълнува теб, някога е вълнувало и тях. Питай ги за неща от сексуалния живот, помоли да ти разкажат за своите първи трепети и преживявания. Може да се почувстват засрамени, дори и да те нагрубят, заради тези въпроси. Но ти запази спокойствие и им кажи, че предпочиташ да разговаряш с тях вместо да се информираш от филми, книги приятели (това не се изключва, разбира се). Така им даваш доверието си и съм сигурна, че ще получиш и тяхното. По няколко пъти в седмицата, отделяй време, за да им покажеш, че искаш да бъдете приятели. След като си пробил стената между вас с „най-страшните“ и „срамни“ въпроси вече е лесно. Не очаквай да се досещат от какво се нуждаеш (разбира се не само вещи), а им го казвай с най-приятелски и мили думи. Никога не ги нападай и обвинявай, а им казвай открито как се чувстваш от техните реакции и поведение.

Всичко казано до тук мога да събера в едно изречение – отнасяй се с тях така, както би желал да се отнасят те с теб.

Ако искаш да получиш по-конкретни идеи как да промениш родителите си, пиши на „Зорница“ ( а може и тук) и ни разкажи твоята ситуация.

Ивалина Ташева

Публикувано във в.“Зорница“-Монреал

На глас, Хора

Писмо до Петя, която не пожела да порастне…

 

Здравей, Петя!

Чух името ти – Петя Дубарова, много време след като ти беше напуснала живота. Тогава, когато ти си водила борба между правилата и очакванията – от една страна и поривът за свободност и изразеност – от друга, аз не знаех, че има и друга страна. Разбрах го едва в зрелостта…Но ти знаеш, Петя – събитията в живота идват във времето си и на мястото си. И в моето време, някак случайно неслучайно ми се яви Ти! Ха! Та ние сме се родили в една година…Но защо си напуснала живота, кога? Едва на 17…Усетих те близо, усетих подобност! И сега в Деня на детето започнах да ти пиша…Знам! И това не е случайно, защото Ти остана завинаги дете, прозряла, че в теб живеят две Пети. Едната иска просто да бъде , другата трябва да изглежда. Ти не можа да приемеш изглеждането и избра бъде-нето в безбъдното.

„Само я погледнете (другата Петя – б.а) и ако ви се усмихне, знайте, че когато се усмихваме си приличаме най-много.“ Много ми се иска, Петя, да крещя след големите намусени деца – „Усмихвайте се, за да съберете двете/двамата у вас“. Не пречете и на децата си да се усмихват! Оставете ги сами да си напишат правилата, сами да проверят света и хората в него.

Знаеш ли, Петя, колко модерно живеем днес? И колкото по-модерни ставаме, толкова сме по-лъжовни. Лъжите на големите са истините на малките. И понеже толкова често се лъжем, вече вярваме в лъжите си, а истините крием – потъпкваме ги и се страхуваме от тях. Стремим се да ги отнемем и от децата си…

Петя, ти не успя да сприятелиш двете Пети в теб…! Детето, което живееше в теб не пожела да приеме лъжовния свят и да порасне изглеждайки…

Гледай ни от Слънцето и ни се смей сега!

Ива

 

Влак

Петя Дубарова

Как искам да съм малък светъл влак,

по-пъстър от крилете на хвърчило.

Да чувствувам във светлия си бяг

че слънце в моя ритъм се е скрило.

Да бъде мойта гара слънчев знак,

от хиляди очи благословена.

Да бягам срещу вятъра, но пак

да върщам там мечтата си зелена.

Как искам да съм малък светъл влак.

Тогава бих посока подарила

на някого. Искри родени в бяг

от релсите. И свойта пъстра сила.

Защо не съм добър среднощен влак?!

Тогава аз на всеки бих раздала

завръщане. Но бих поела пак

по релсите на радостта си бяла.

11.2.1977

Журналът преди

Любовта – полезна и вредна?

Майчината обич е най-желаната обич, от която се нуждаем, независимо от възрастта ни. Тя се поражда с лекота в женската душа. Не е необходимо бебето да я заслужи, то просто се сдобива с нея още в мига на своето раждане, заради това, че го има. Любовта на майката към бебето, по своята същност, е онази безусловна любов, която всички търсим. Очакваме я от родителите си, докато сме деца, от приятелите и партньора си в по-късна възраст. Всъщност няма друга любов освен безусловната, различното от нея е нелюбов – стремеж за притежание и властване над друго човешко същество. Способността да даваме и да получаваме безусловна любов е изкуство, което се научава. Родителите могат да ни предадат това умение, ако го притежават, ако не – можем да се научим и по-късно, но обикновено тогава е болезнено, свързано е със страдание за нас и другите. Овладеем ли го, няма да чувстваме болка от любов в живота си, ще сме по-щастливи и спокойни. Любовта на майката към бебето е даване без очакване на нещо в замяна и най-голямата й награда е усмивката му. Майката е удовлетворена и щастлива само от това, че бебето го има и че с нейните грижи то оцелява и се развива като човек. Не е ли това чувството, от което се нуждаем и като възрастни? Можем ли да обичаме така порасналите си деца, приятелите си, нашите родители, партньорите си, незвисимо дали сме майки или бащи, мъже или жени?

Ние, възрастните имаме естествена потребност да бъдем създатели в живота си, както и да изразяваме превъзходство и сила в най-добрия смисъл. Жената задоволява тези свои потребности чрез отглеждане на бебето – създава, отглежда човек, който е беззащитен. Тя го превъзхожда и притежава силата да го закриля с грижа. Мъжът задоволява същите тези потребности като създава материални блага, като закриля със сила.

Лесно е за майката да се проявява като любяща, докато детето е невръстно и напълно зависимо, но истинската й обич се доказва в отношението й към израстващото дете, когато става все по-трудно да запази безусловният й характер. Тогава е изкушена от чувството, че детето й принадлежи, че е длъжник за раждането и грижите й, че има власт да направлява живота и изборите му. Настъпва периодът, в който любовта й трябва да се заслужи – с послушание, с успехи, с внимание към нея. Така тя предава урока, че любовта е заслуга. Урок, който самите ние сме научили в нашето детство. Стремим се да заслужим обичта с нагаждане, за да се харесаме. Ние също даваме обич на онези, които я заслужат…и те с нагаждане пред нас.

Между еротичната и майчината любов има същностна разлика, за която едва ли се досещаш. При еротичната любов – две същества се сливат в едно, при майчината – две същества, които са били едно се разделят и отдалечават все повече през живота. Сливането при еротичната любов също е следвано от раздяла, породена от личностното ни развитие и динамиката в живота. Болката, неудовлетворението и негативните чувства и при двете раздяли могат да си спестим единствено чрез умението да обичаме безусловно. Физическата раздяла между майката и детето започва от момента на раждането и продължава през израстването му като самостоятелен човек със своите лични избори и интереси. Когато майката дарява любов, дори неговата човешка реализация да не съвпада с нейните представи и желания за него, дори и да не остава все така посветен на нейните нужди и очаквания – тогава любовта й запазва своя безусловен характер, от който се нуждае вече порасналия човек. Най-силният израз на любовта е подкрепата – в грешките, в успехите, в слабостите.

Невръстното дете се нуждае само от мляко, но когато израства то има нужда млякото му да бъде подслаждано с мед. Млякото символно е израз на елементарната грижа – физическото оцеляване и развитие. Медът символизира сладостта на живота – обичта към живота и радостта от това, че живеем. За да може майката да дава мед е нужно да го има – тя самата да е щастлива, да посреща с радост всеки ден от живота си, да обича безусловно първо себе си, защото щастието и любовта са също толкова заразителни, колкото нещастието.

Ние порасналите също сме жадни за мляко с мед , защото дълбоко в нас си оставаме деца (но не си признаваме). Нуждаем се от грижа на щастлив човек до себе си! А когато сме напоени, имаме нужда да поим и други с медено мляко.

Твоята любов към онези, които обичаш прилича ли на майчината към бебето?

Аз, Ива се опитвам … от години. Получава се!

На глас

Стиска ли ти да си в калта

О, да! Страхотно изживяване е! Ама на кого му стиска да си го случи? На децата, разбира се! Виж 3-4 годишните – локвите и калта ги привличат като магнит. Цоп и усмивка до уши! Преживяват кеф от калта по себе си! Дай им боички и гледай без да ги направляваш – първо ще омажат себе си после по листа или дъската. Такива сме били и ние във възрастта на прехода от естествения порив към обществения пробив в зараждащото се съзнание.

Калта не плаши малчугана, защото той познава и водата, другото – срам и неприличие още е далеч от него. Да попаднеш в калта е ужас за порасналите, защото те познават очите на другите, а в тях е нужно да изглеждат чисти. Калта, обаче освен, че омърсява има способността и да калява. Само изкаляния може да цени водата и да се наслаждава на чистотата. Изкаляният е преодолявал не веднъж хлъзгащото измъкване от калта, което пак го връща обратно и събаря долу. Изправя се, измъква се и се калява в битките с калта.

Чистият стъпва внимателно, заобикаля калта, но и без да стъпва в нея често е по-кален от окаляния, но калта му не се вижда, защото той е чистник – преструвач.

Окаляният е свободен да се цапа, показва и мие, като децата.

Чистникът пък е в клетката на мнимата си чистотата.

Аз, Ива не се страхувам да нагазя в калта. Знам, че в близост мога да намеря трева и вода, да се пречистя и каля…за да не ме плаши следващата кал.

На глас

Аз, Малкият Човек ти казвам!

Разбира се, ако имаш уши да ме слушаш и душа да ме разбереш!

Ти, пораснал човеко умееш да се радваш на мъниците като мен, но допускаш грешка, че ме подценяваш. Мислиш си, че не разбирам! О, да не грешиш! Аз нямам достатъчно развито мозъче, за да те разбера, нямам и разума, на който ти си роб, но имам живи сетива, а твоите отдавна са убити…затова си забравил какво е да живееш чрез тях. Когато и ти си бил като мен, други пораснали хора са се погрижили да те лишат от сетива, с които да усещаш тях и света…уж за твое добро. По-късно разбираш каква развалина си без тях и ти е много трудно да ги съживиш, но не е невъзможно, повярвай ми! Затова – не ми затривай сетивата, пораснал човеко! Не ме програмирай с правила, остави ме сам да ги науча и избера!

Още докато съм част от тялото на мама, аз знам всичко за света на порасналите. Още преди да съм зърнал слънцето знам какво е топлина и светлина, но там вътре в душата на мама. Още преди да съм се сгушвал в мрака на нощта знам какво е болка, мрак и самота – там в душата на мама. Още преди да съм усетил блаженството на майчината прегръдка знам какво е липса на нежност и грижа…пак от душата на мама. Онова, което мама преживява, аз го научавам и то без разум. Помислил ли си за това, че разумът не учи. Защо иначе, аз ще се сдобивам първо със сърце, а много по-късно с мозъче, което бавно съзрява и разУм-ява? Така е решила нашата мъдра Майка – Природата, която не греши и не предприема случайни дела. Затова – мисли и учи със сърцето си, ако си забравил как се прави – поглеждай често към мен.

Когато ме учиш на правилните неща, не ми ги казвай (не защото не те разбирам), а ми показвай (защото запомням чрез чувствата, а не чрез думите). Аз ще разбера думите ти, но ще запомня със сърцето си. Ако там съм усетил радост ще искам пак да я преживея. Ако съм преживял тревога – ще се страхувам, ще се плаша и ще избягвам твоето правилно нещо. Затова – ако искаш да запомня нещо, направи го радостно за мен!

Ти, пораснал човеко имаш да учиш още много от мен, но…май не искаш. Ти се страхуваш от моята спонтанност и откритост, затова бързаш да ги убиеш с уроците си по срам и приличност. Защо толкова се радваш на моя смях, а ти вече не умееш да се смееш,…а аз искам да се смеем заедно. Защо краката ти омекват, когато те гушна, а ти не смееш да даваш и искаш гушки? Та, нали и твоята мама те е родила такъв като мен.! Къде си се изгубил? Пораснал човеко, кажи ми и аз ли ще стана глух за сърцето си и слуга на разума, и аз ли ще забравя смеха, и аз ли трябва да крия любовта? О, не ! Оставам си тук, непораснал, в света на малките хора – твоите учители-напомнители за това, което си. А ти не ме убивай преди да съм ти показал какъв можеш да бъдеш…ако поискаш!

Аз, Ива поисках и не след дълго учителят-напомнител ми се яви 🙂

Преживелици

То в Мен

        Когато видим портрет, рисуван или фотографиран си изграждаме представа за човека от него без нито да сме го виждали на яве, нито да сме разговаряли с него. Може да съставим малък разказ за лика и до голяма степен казаното ще съвпада с реалните характеристики на човека. Днес нарисувах себе си, като се опитах да забравя, че някога съм се виждала в огледало. Рисувах по представа за Мен и вижте резултата.

        Главата ми е слънце, което огрява и топли широко пространство около Мен. Очите ми са приютили частица от синьо-зелената, кристално чиста морска вода, през която можеш да надникнеш в тайствените дълбини на душата-море. Усмивката ми подарява цвете на всеки, който ме погледне. Тялото ми е едно голямо сърце – любящо, доверяващо се, копнеещо и искащо. Краката ми са топлата земя, обрасла с мека трева, по която съм обречена да крача. Ръцете…ах, ръцете ми са крила, които с възторг разтварям, щом душата пожелае да лети…Аз ли съм това или е То? Как бих искала да съм Аз!

       То е в Мен! Живо е! Благодаря Ти Боже!

       Добре, че те имам То! Добре, че не спираш да ми задаваш въпроси! Често ти се ядосвам „спри да ми досаждаш“, но какво бих правила без твоите въпроси, как бих живяла без да търся отговорите, които очакваш. А когато намеря правилния, заедно с теб ликуваме по детски спонтанно.

       То е моята Вяра, То е будилникът, който не ми дава мира. То се сгушва в Мен, когато усети светът отвън студен и неуютен, но после отново се изправя и пак по детски  прегръща света, защото той е мой-наш!

      То в Мен още очаква да разбере защо го обичат само за заслуги, защо изразените чувства са белег на слабост, защо го отхвърлят, когато отстоява себе си, защо доверието е лошо нещо…десетки трудни защо и всяко едно е важна частица от красивата картина-пъзел наречена от нас „ЛЮБОВ“. Струва си да я сглобим! Елате ни вижте тогава 🙂

       И тук  Аз и То продължаваме да редим пазела. То пита и чака, защото е още чисто, а Аз го пазя такова, защото имам нужда от неговата чистота, за да остана цяла и добра!