Бабините теменужки

или как историите се повтарят – в друго време, с други герои и на други места, но пресътворени от същата любов

Една малка саксия с полумъртва теменужка ме върна около 50 години назад във времето. Това е носталгична и сантиментална история с мирис на любов, грижа и красота.

Баба ми отглеждаше много и различни по цвят стайни теменужки. Целият перваз на големия прозорец в дневната й стая беше отрупан със саксийки – обикновени керамични, небоядисани, негланцирани. В горещите летни месеци от ранен следобед до залез, прозорецът бе обилно огрян от слънцето. Тогава тя слагаше вестник пред саксиите, за да пази теменужките от изгаряне. Прозорецът „гледаше“ към улицата и всеки минувач можеше да види или пожълтелите, поизгорели от слънцето вестници или красивата редица от разноцветни и богато отрупани с цвят теменужки. Съседките, приятелки на баба, все се възхищаваха и искаха да им „отчесне“ листенце, че и те да си „завъдят“ тази красота. Но никоя не можеше да отгледа като нейните, колкото и щедро баба да им раздаваше листенца. В онези години на детски лудории, теменужките не ме впечатляваха. Приемах ги като част от дома ни, като нещо, което сякаш знам от рождението си. Ами да – не помня бабиния прозорец без теменужки. И това бяха единствените стайни цветя, които тя отглеждаше.

Купих моята красавица преди 5 години. Видях я преоценена и полумъртва в един магазин. Реших, че аз може да съм нейния шанса за живот. Не бях отглеждала теменужки до тогава, нито знаех какви грижи са подходящи за тях. Но от опит съм уверена, че имам добро усещане за цветята. Някак надушвам най-подходящото за всеки вид и те оживяват и ми даряват радост.

Беше късна пролет. Пресадих повяхналата теменужка и започнах нежно да я поливам. Живее на източен прозорец. Не спира да цъфти целогодишно. Прави си паузи от 2-3 седмици между цъфтежите, а те пък продължават повече от един месец. Поливам я 2-3 пъти в седмицата, но много оскъдно. Отстранявам пожълтяващите листа, обикновено от най-външната част. Прецъфтелите цветчета внимателно изрязвам, за да не загниват и да не пречат на другите. И най-голямата ми изненада – на изкуствено осветление (лампа, вечер) има жълто седефен блясък. Миналата година моята теменужка стана майка. 🙂 Внимателно отделих бебето. Пресадих и двете теменужки, а младата рожба подарих на приятелка на дъщеря ми. Тя призна, че няма много опит в цветарството и се страхува да не я изгуби. Окуражих я, дадох й инструкции и скоро ми се похвали, че бебето цъфтяло като майка си.

Баба наричаше този вид теменужки „кичести“. Въпреки, че бяха рядкост по онова време, тя имаше и от тях, но само едноцветни. Сега, аз съм късметлийка да отглеждам тази шаренка двуцветна принцеса.

И да си призная не обичам да купувам „отгледани“ цветя – разцъфнали и в своята зрялост. Моите близки хора често ми подаряват такива саксии. Тъжното е, че цветята загиват бързо, колкото и да ги обгрижвам внимателно. Допускам, че достигат това развитие по неестествен начин. Може би са стимулирани с препарати, за да се случи това по-бързо от нормалното. И тук ще споделя опит, който може да се окаже полезен за теб, читателю или за твой приятел. Когато усетя, че цветето загива, поемам риска да го пресадя в нова чиста саксия и с нова почва. Обикновено купувам органичен тор, подходящ за саксии. В повечето случай този метод дава добри резултати.

Предпочитам бебета или отписани от живота цветя. Изпитвам удоволствие, когато ги връщам към живота и достигат зрялост и цъфтеж под моите грижи.

Благодаря ти, че прочете тази моя лична история. Надявам се да ти е била интересна или пък полезна и да съм внесла още малко красота и доброта в живота ти. Да, цветята имат способността да ни правят по-добри!

Благодаря ти!

Реклама

Тя и Мартеничките

Утре, щеше да е пак онзи пъстър, усмихнат и дори малко шантав ден, който в родината й наричат „Баба Марта“…

А днес отново се събудиха спомените и отключиха скътани емоции…

Дъх на пролет, украшения в бяло и червено, усмихнати хора и тръпка на  радост пролазва тялото й отвътре навън. Утре щеше да бъде отново ден, изпълнен повече със спомени, отколкото с нови първомартенски преживявания.

Когато Тя беше дете, още от средата на февруари, започваше да дебне пощальона.  Височка жена със слабо и стройно тяло, което  не се огъваше дори от препълнената, пощальонска чанта. Леля Димитричка не беше възрастна, но лицето й бе прорязано от множество къси и плитки бръчици, които сякаш подчертаваха чара на миловидното й и почти постоянно усмихнато лице. Походката й беше забързана, почти потичваща. Раздавачката почукваше на ниския прозорец с изглед към улицата, подпираше чантата си на перваза и изчакваше стопаните да го отворят, за да им предаде лично дебелите пликове с мартенички, които Тя и сестричката й получаваха от роднини и приятели от цялата страна.

На първи март сутринта Тя ставаше по-рано. Нуждаеше се от допълнително време, защото освен обичайните приготовления, на този ден окачваше върху ученическата си престилка всички мартеници, които беше получила. Когато Тя и съучениците й събличаха своите палта преди първия учебен час, всеки гордо показваше „изложбата“ върху гърдите си. Подаряваха си един на друг мартенички и колекциите им се увеличаваха. Нито Тя, нито някой от приятелите й се сещаха, че мартеничката е просто символ на пролетта и носи надеждата на хората за здраве, дълъг живот и добър късмет. Денят на Баба Марта в нейното детство беше ден на  радост, споделеност, цветност и преди всичко на забавление.

Когато стана ученичка в гимназията, парада с мартеничките беше по-семпъл. Смехотворните значки  от детството с ликове на актьори и анимационни герои с добавка бяло-червени пискюли  бяха отстъпили място на по-стилни и красиво преплетени гривни, герданчета и брошки. Тя и сестра й  вече почти не получаваха писма с мартеници, защото бяха „големи“, но търговските паната с мартеници все още предизвикваха онази толкова сладка, детска тръпка.  Обичаше да ги гледа и дълго избираше мартеници за приятелките си, защото искаше да ги зарадва с най-нежните и най-красиви от тях.

А по онова време пък в гимназията, ако момиче получи матреничка от момче се приема като жест на особено внимание, на ухажване даже. Леля Димитричка отдавна е отлетяла в отвъдното. Събориха и къщата им. От малките улички с неогледни, но уютни домове изникна сив, панелен, жилищен квартал.

И днес Тя  продължава да  обича Баба Марта, дори се омъжи на този ден и така й стана още по-любим.

Утре отново щеше да е първи март. През последните 5 години празникът я сварва на различни места по света, където хората не познават Баба Марта. Работата й е такава – изследва национални култури и често пътува до отдалечени места.  Няма от къде да купува мартенички и се научи  да плете на пръсти бяло-червени гривни. Подарява ги на всички хора, с които я свързва работата й, разказва им за традицията, обяснява символиката. За местните хора е забавно да чуят историята и да се окичат с мартеници.

Тя и себе си закичва, но усещането за празничност не е както у дома й! Тя подарява десетки мартеници, но на нея – никой! Няма и кой да й каже „Честита Баба Марта“. Само някой приятели от родината й изпращат електронна картичка, но… без душа.  Този  жест на модерния и забързан човек по-скоро я натъжава, вместо да я радва.

Утре отново ще е първи март и Тя отново ще притвори очи, за да събуди топлината на нейната Баба Марта.  Душата й я пази и преражда винаги, когато Тя я извика.