По маските ще се познаем

Едва ли някой може да каже, че живее живота си без маски.

Маската е другото ни лице – онова, което надяваме, когато искаме да поукрасим или да скрием това, което сме или не сме. Но, като всяко нещо в живота и маската не е еднозначна. Тя може да е затвор, но може и да е полезна – да ни пази и защитава, но … зависи!

Макар да не е българска, традицията Хелоуин все по-удобно се настанява у нас и е  добър повод  да се запитаме – що за маска съм аз? Че не е случаен този празник и  леко шантавото му празнуване – е ясно. Че има смисъл и има какво да ни даде –  е другото ясно нещо.

А пък той Животът не търпи маски. Рано или късно, насила ги съблича от нас.

А какъв маскарад без маски се получава тогава! …

Просто повод да се опитаме, да се погледнем, вгледаме и огледаме …

Просто лека провокацийка … за добро 🙂

Не е лесно! Знам! Но и друго знам – не е невъзможно, ако се осмилим…

Е, време е за украса, забавление и Хелоуин! 🙂

По маските ще се познаем! 🙂

Есенно време!

Прибрано, сгушено!

По-тихо и безлюдно!

Умърлушено!

Но шарено и щуро!

Тиквено и маскарадно!

Отвън – хлад настава,

а вътре, във душата и

студът на огън става.

Ива,

октомври 2015,

последна редакция – октомври 2017

Реклама

Надигам се!

Надигам се!
От покоя бял и леден!
В-дишвам!
Полъх свеж
и топлина в едно със хлад
усещам!
Надигам се!
Бавно.
Протягам се!
Бавно.
И дишам, и душа.
И бавно, и не толкоз!
Екстаз!…

А беше мраз,
тихо, бяло, прибрано..
Там дълбоко в черупката
свряно.
Да нарежда и извежда
чувства, преживяно, премълчано…
В мъдрина да ги превърне
преди слънцето да зърне.
И да покълне сякаш пак –
отмита,
цветна,
игрива,
закачлива,
обичлива,
пряма,
и безсрамно гола…
Защото душа е!
Жива!
И в Пролет прелива!

Март 2015, Ива

За кого се молиш, знаеш ли?

Кой е твоят Бог?
И за кого се молиш?
Знаеш ли?

Насаме с Него

Какво добро очакваш,
щом добрината само дума е
и показ?
Каква любов дириш,
щом да обичаш
е да притежаваш
и власт да упражняваш?
Що за успех постигаш,
щом важно е
името да славиш?
И на късмет се надяваш,
пък чуждата паница оценяваш.
Какво здраве да те споходи лелееш,
щом мисли за мъст лееш?
Що тез’ деца създаваш,
щом земята отравяш
и на живота им рамка сковаваш?
За коя душа се молиш,
щом сърце си не отвориш?

Кой е твоят Бог?
Знаеш ли?
Храмове скъпи вдигаш.
На икони и попове се кланяш,
пък за човека до теб
слепец оставаш.
Думите празни.
Притежаваш.
Оценяваш.
Мъстиш.
Отравяш.
И затваряш –
пътя си към твоя Бог.
А той – къс е!
На разстояние – едно осъзнаване,
че Той си Ти.
И дава – туй що Ти си дал.

На кого се молиш?
Знаеш ли?
И за кого?

 

Ивалина Ташева,

Юни 2014

В обятията на нощта

Сумракът прелъстява ме
и с нощта любовно заиграваме.
А тя дарба има –
да гали, отпуска и приютява ме.

Непрогледно става.
Тишина настава.
Загръща ме в скута си,
топли ме в уюта си.
Отдавам й се. Обладава ме.

Прониква в мен дълбоко.
От живота откъсва ме,
и в своя пренася ме,
там където „аз“ не съществува,
пък душата тържествува.

Обладана.
Безтегловна. Безпаметна.
Двете сме едно –
в нашето време неотмервано.

Екстаз. Душата стене.
От плътски клещи изпълзяла,
рее се, вилнее – хем дете е, хем зряла.
И сили сбира, че утрото
щом сумрак съзира
отново в тялото ми я прибира.

Пак да се родим зарана
на нощта от мъдрото зачатие,
силна да приема,
на деня дребнавото разпятие…

За да дочакам новия сумрак
и да потъна в ласките му пак.
Безтегловна. Безпаметна.
Обладана. Отдадена.

Но помъдряла – с още нощ една
и пожелана от живота с още ден един.

 

Ивалина Ташева,

Юни 2014

 

….Не, поет не съм!…

Но мислите ми нявга тъй потичат,
че кат’ планински ручей тичат –
та звънкат, бълбучат
и тъничко се сучат…

И.Т.

 

 

Вещици*

                                                                       на Розмари Де Мео
                                                                       и Даниела Иванова – Найберг

Прочетох те, тайнице!

„Нестинарка“ – рисунка на проф. Стефан Лазаров, туш-перо.
Нестинарките следват порива и играят върху Благодатен огън, който не изгаря, но … все пак е огън!

Прочетох те!

На две вдишвания,
само!
Изпълних се цялата
от цялост.
Кожата няма я!
Душата хоро заиграва.
Музиката нейна,
стъпките знайни!
В легендите твои
себе си познала!
И запяла!
Била е! Тогава!
И сега е! И после!…

От скоро познавам те,
но отдавна зная те.
Жено, вещице – веща,
съкровищнице, българска!
Пълни си раклата стара.
Не сменяй я с нова!
Препълвай, изпълвай,
предавай и завещавай!
Наследници има – жадни,
гладни и с очи отворени.
Гледат, за да видят,
наречени да познаят себе си
в твоето хоро мълчано!
Води го, Жено!
Виж, колко прихващат се
към силата на корена ти,
чули гласа на душата си.
Дарувай!
Ратувай!
Вещице, веща, българска Жено!

2012 година ме срещна с тези две българки, почти по едно и също време, но при различни обстоятелства. Разговаряли сме не много, четох ги не малко, гледам ги, слушам ги и виждам нещо близко на мен и общо у тях. Е, изрeкох го вече!

*вещица – веща (знаеща, можеща, даряваща) жена

Глад

„Пътуване към Сатори“, рисунка на проф. Стефан Лазаров, туш-перо

Тялото задръстено е,
от ядене и неядене!
Апетитът към храната – голям,
към живота – изтерзан!
Запушена му е устата.
Да мълчи!
По-лесно дъвче се материалното…
И линее без да е заболяло,
напълняло, без да е яло.

Утро е!
Образът в огледалото плаши…
Копнее, а не смее.
Умее, но не вилнее.
Смее се,
пък в дълбокото плаче…

И все бърка да търси,
разбърква – да намести.
Гладът го побърква,
пък ядене – бол…
Но копнежът с таз храна
се не наяжда!

Врагове ли? Къде ги?
Не виждам други освен мене…

март, 2012

Една тишина разстояние

„Полет“ – картина на проф. Стефан Лазаров, пастел

Тук ли си Любов?
Без образ, но със сърце!
Прелиташ и топиш
небесните разстояния.

Сгушвам се в теб,
щом студ скове ме.
Докосвам те, щом
топлина изпълни ме –
да ти дам от моята.

Чувствам те в сърцето,
виждам те в цветята,
чувам те в тишината,
говоря ти в мълчанието.

В мен си, без да си до мен…
Защото си Любов!
Има те дори и след мен.
Има те, но не те разбират.

Защо те търсят, като си тук?
Само на една тишина разстояние…

февруари, 2012

Бяг и Тишина

Aз – едно пораснало момиче.

„Гея“ – картина на проф.Стефан Лазаров, пастел

Ти – пораснало момче.

Тичахме под слънцето и под луната,
на брега и във гората…
Треперихме от студ,
потихме се от жега.
Заслепяваше ни светлината,
търсихме ръка във тъмнината.

Всеки в своя коловоз,
тегли на времето влака си…
Пресичат се релсите ни,
влизаме си в пътищата…
Отново раздяла задъхана
и пак своите друми следваме.

Така, без да усетим пораснахме.
Но останахме – момче и момиче,
хванали се за ръце, без да се държим.
Бягаме един от друг, а се гоним.
Настигаме се, без да се стигаме.
И пак бягаме, бягаме… но не от друг,
от себе си бягаме.
С бяг, който води към никъде…

Тишина!
Топлина и светлина в огнището…
Две чаши вино…
И две тела на пораснали деца…
настигнали се, без да са се стигали,
с души неразделяни от времето…

януари,2012