Поетично изречено

Сладостно

sladostno textЧесто вдигам глава…
Към небето…
Плъзвам поглед по някой бор висок.
Най-сладостно е –
до върха му чак да стигна!…
И там да остана!
Докоснал небето…
И да потъна!
И да политна без да усетя!
И без да го искам!…
И няма ме,
и тук съм!..
Ееех, колко много го искам…

 

Август 2016

На глас

Тишина за Двама

Любовната връзка се храни от времето посветено един на друг, от откритите разговори и от мълчанието заедно. Толкова много неща могат да се изкажат, когато двама останат в тишина, когато се отдадат на бездумието и безумието. Да, безумието! Защото умът също мълчи! Говори и действа само сърцето.

Силно е! Свързващо, успокояващо, преосмислящо, опознавателно, романтично…

… Нещо като медитация за двама.

Опитай!

Ето какво може да се случи:

Сядаме един срещу друг – на земята, както ни е удобно. Важно е – да се гледаме в очите, не обезателно през цялото време. Пред нас – по чаша вино. Горят ароматни свещи. Тиха релакситраща музика. Умът е спокоен и не ме залива с думи. Затова пък тишината говори. Тръпка минава като нежна вълна по цялото ми тяло.

Започва нашето време на тишина, заедно !…

Ти мълчиш и гледаш – ту мен, ту встрани. И аз така. Когато очите ти питат, аз ти отговарям с поглед, дискретно и едва доловим спонтанен жест. Докосвам с върха на пръстите си твоята полусвита длан. Тя трепва леко, ратваря се и се изплъзва из под моята…Да хване чашата, да я подържи с две ръце пред устата и да отпие. Бавен знак за наздравица. Последвам те. Не докосваме чашите, няма стъклен звън. Почти не мислим, само усещаме. И двамата задържаме глъдката в уста, сякаш сме се наговорили така да задържим времето. Притваряме очи, отпускаме леко глави назад… едновременно, а нямаме сценарий. Вдишвам  дълбоко и оставам така известно време… със затворени очи. Не знам колко дълго е било, но ги отварям стреснато и погледът ми търси теб. Откривам те, все така срещу мен. Седиш с приведена глава, обгърнал здраво с две ръце чашата, а тя е на земята пред теб и не се нуждае от твоето вкопчване. Повдигаш глава и погледите ни се прегръщат. Краищата на устните ни са повдигнати нагоре, очите – грейнали слънца. Сваляш ръце от чашата и плахо с разтворени длани ги проплъзваш към мен. Подавам ти моите с охота. Толкова дълго съм чакала този момент! И ти ли? Защо не тръгна към мен до сега? Вървял си! Не съм го усетила!.. Бавно отдръпнах сгорещените си длани. Погледът ти е някъде наоколо край мен. Не го търся. Избягах навън при листата на дърветата. Те палуват с вятъра и слънцето. Заиграх се с тях….

Връщам се отново.  Не срещам очите ти. Те пак са се гмурнали в чашата. Търся ги там, чакам ги да изплуват…

И ето ги – уверени, ведри, усмихнати, говорещи – „ЕЛА“. Ръцете им помагат – повдигнати и по-широко отворени очакват… мен. Положих глава в скута ти…Пелена от любов стопли душата ми и разби твърдините в тяло.

Сила и слабост! Прошка и смирение! Благодат и благодарност! В едно!

Толкова малко време, без думи, а толкова много си казахме и дадохме!

****

Разбира се, ако решиш да опиташ „тишина за двама“ с любимия човек,  действията и усещанията ви няма да повторят описаните тук. Преживяването си струва, особено ако връзката е влязла в някаква монотонност или се е превърнала в рутина. „Тишината за двама“ може да събуди тръпката и да помогне да преосмислиш значението на партньора в твоя живот или просто едно романтично преживяване.

Искам да предупредя, че може да се случи ти или другия да не понесете тази ситуация. Някой да се почувства некомфортно,  да не може да погледне другия или да остане по-дълго очи в очи, да не изпита желание за докосване.

Хубаво би било, ако първият разговор след „тишината“ е за това как сте се чувствали, какво сте изпитали, как сте разбрали действията на другия, кои са били най-силните ви моменти и защо. Открито до болка и радост!

Пожелавам ти неповторимо изживяване!

mult-pict_narod_ru24

 

Преживелици

За какво сме гладни?

Дали за хляб или за зрелища?

Въпреки „Кулинарни забежки„, „Журналът на Ива“ няма претенциите да е и кулинарен сайт, но за моя радост и огорчение най-четената публикация всеки ден  през последните няколко месеца е „Как да си опечем питка„. През 2015 година описах тази успешна рецепта, до която стигнах чрез промени и експерименти върху други рецепти. Даже за миг не ми е хрумвало, че питката ще е предпочетена сред толкова душевна храна в журнала 🙂 Не бях изненадана от множеството посетители по Коледа и заговезни, но да продължава питката да води класацията всеки ден през април и май  – това си е вече повод за усмивка и кулинарна гордост 🙂

Какво пък, ако яденето на питка радва червата, то месенето може да храни и радва душата. Сетих се за няколко женски срещи „Хляб и душевност“, в които  чрез хляба срещахме себе си и преоткривахме другите. Сърцето се отвори, заговори…докато не спъпахме на улицата. А там – зрелище – нашето си за пред нас и трябва да сме в час.

bread 2 text

От доста време се опитвам да разгадая тази улична магия, която не допуска да бъдеш отворен…по хастар. Няма такава магия, по скоро има орисия  – да те е страх от улицата, защото тя била място за лустросани, другите ставали за смях. Дали?…

А лустрото се поощрява и го наричат „добро възпитание“. Каква борба за този приз!  А под него – плачещи души!

Да ти е сладък хлябът!

bread 1 text

Снимката е от една женска среща „Хляб и душевност“. С филия черен хляб, поръсена с пипер и олио усетихме отново вкуса на детството си, докато слушахме :

„Детство мое реално и вълшебно,

детство мое така си ми потребно,

пак с пипер да поръся филия

от хлаба чер!“

А най-четенета питка си струва да се опита! 🙂

 

Преживелици

Път през Времето Разделно

Не присъстваш тялом в живота ми вече няколко години и усещах…отдалеченост. Не вярвах, че се случва. Сякаш бавно ставаме си непознати. Дали? Времето не спира и ни развива – мъдреем, силнеем, отстъпваме, атакуваме. Живеем!

Някога знаех какво те радва и какво те натъжава. Сега твоите радости и сълзи идват по-издълбоко и се простират по-нашироко. По кой път вървиш днес, също не знам и не е нужно. Но знам, че е твоят, а изборите ти, надминаха мечтите ми за теб!

И се обичаме, даже някак още по-осъзнали връзката си един с друг. И очи вече имаме да видим местата си в отминалото време. А то единствено за добро било е – за учене, обичане и растеж.

Срещаме се отново и … сякаш го е нямало времето разделно. Познати жестове, речта – пак е твоята, очите все тъй говорещите, сърцето силно любящо, ръцете топло прегръщащи… Ние не сме същите, но връзката по-могъща е –  дава криле и сила за полет – на всеки по пътя му във висините общи. Там, където пак се срещат и разделят тела и души. Живеем!

Ама как да започна – какво да разкажа, за какво да те питам. Искам всичко за теб да знам – какви са грижите ти,  как си падал, колко ти е струвало да се изправиш, лесно ли си политал. Дали все още те вълнува това, което и мен? … Я, по-добре да замълчим. Тишината често  по-плодовита е и лековита…

И, сега разбирам, защо избра по-малкото говорене в туй време разделно. Как ми се искаше да бъбрим често за това-онова. Другите така го правят, защото по-скъпи са един на друг…Дали, с говорене по-близко бих те чувствала?…Сякаш между нас няма океани, делници изпълнени и празници изпразнени… Дали?

Ето колко много изписах, а то е толкоз кратко за казване и просто за  разбиране!

За свързаността на душите няма значение колко са отдалечени телата и колко често бъбрят устата. Другото е важно! В моя случай!…

На глас

По маските ще се познаем

Едва ли някой може да каже, че живее живота си без маски.

Маската е другото ни лице – онова, което надяваме, когато искаме да поукрасим или да скрием това, което сме или не сме. Но, като всяко нещо в живота и маската не е еднозначна. Тя може да е затвор, но може и да е полезна – да ни пази и защитава, но … зависи!

Макар да не е българска, традицията Хелоуин все по-удобно се настанява у нас и е  добър повод  да се запитаме – що за маска съм аз? Че не е случаен този празник и  леко шантавото му празнуване – е ясно. Че има смисъл и има какво да ни даде –  е другото ясно нещо.

А пък той Животът не търпи маски. Рано или късно, насила ги съблича от нас.

А какъв маскарад без маски се получава тогава! …

Просто повод да се опитаме, да се погледнем, вгледаме и огледаме …

Просто лека провокацийка … за добро 🙂

Не е лесно! Знам! Но и друго знам – не е невъзможно, ако се осмилим…

Е, време е за украса, забавление и Хелоуин! 🙂

По маските ще се познаем! 🙂

Семейното духче

Есенно време!

Прибрано, сгушено!

По-тихо и безлюдно!

Умърлушено!

Но шарено и щуро!

Тиквено и маскарадно!

Отвън – хлад настава,

а вътре, във душата и

студът на огън става.

Ива,

октомври 2015,

последна редакция – октомври 2017

Преживелици

Пролетното почистване като медитация

Ама, хич не е смешно. Възможно е! Е, не мисля, че щом при мен се получава ще се случи и на всеки, който опита.

Обичам полъха на пролет. Дава знак за събуждане, за изтупване, за размърдване, за пренареждане – сякаш започвам живота отначало и случвам поредното си раждане в него.

Харесва ми да разхвърлям дома си. Да освободя всеки затулен ъгъл, за да му дам светлина и свежест. Дали има затъмнени ъгълчета в душата ми, които чакат да се сетя за тях?

Да бръкна във всеки шкаф – правя го с някакво особено детско любопитство на откривател. 🙂 И дори на местата, където ежедневно влизам, пак откривам нещичко забравено, че е там, че го има. Уж всеки ден душата и тяло живеят в едно, пък като вляза вътре и току узная, че някое от тях прашасало е от забрава. И съживявам го…

Изтупвам де що скрито има,

срещам го сякаш отново и решавам.

Ненужното – подарявам!

Да служи на друг!

При мен вече било е

и работа повече няма.

Негодното – умряло е то,

погребвам го –  в буклука,

но с благодарност – за вярност и поука.

Това, че за кратко мисълта ми стана напевна, не омаловажава сериозността на пролетното почистване като форма на медитация. 🙂

И така – тя се получава, защото си върша работата сама и в тишина. Не, защото не обичам да споделям разни дейности с други, а защото само аз мога да реша съдбата на моите прибрани и прашни потайности. Както и не дръзвам да почиствам пролетно кътчетата на друг – защото там няма нищо мое; нищо, което да познавам и нищо, с което да разполагам.

Удовлетворение и облекчение! Започваме отново играта живот – освежени, преоткрити, освободени от ненужното, заредени за предстоящото. Ние – душа, тяло и дом!

Пролетното почистване – на пръв поглед рутинно и не особено желано действие, но и чрез него мога да остана насаме със себе си, да вляза в себе си и да посвърша малко „работа“ там!… Ако решиш да опиташ, има две необходими и важни условия – да подходиш с желание и да виждаш аналогиите между вътре и вън.

А цветята – ех, какъв дар от природата! Толкова страдам, когато видя живо цвете, понякога и в красива саксия, оставено до контейнера за боклук – често се случва тук. Иска ми се да приютя всички… Преди няколко дни, късно вечерта, видях подхвърлена на шосето изкоренена, голяма, цъфнала азалия!…

А това е моята азалия – подарена ми за деня на майката преди 4 години. Обикновено започва да цъфти в края на април и около 10 май, когато е празникът, тя е отрупана с най-богат цвят. Тази година зимата беше толкова мека, че цъфтежът й започна в средата на март.

Азалията март 2015Листата на здравеца са все още бебета, но корените му вече са родили цвят. Вероятно за Георгьовден вече ще е прецъфтял. :)))

Здравецът цъфти през март 2015 Когато остана насаме с цветята, всички други мисли се стопяват – остава възторгът, радостта, единството…

Оставам със себе си и влизам в себе си – чрез тях – цветята !…

Поетично изречено

Надигам се!

Надигам се!
От покоя бял и леден!
В-дишвам!
Полъх свеж
и топлина в едно със хлад
усещам!
Надигам се!
Бавно.
Протягам се!
Бавно.
И дишам, и душа.
И бавно, и не толкоз!
Екстаз!…

А беше мраз,
тихо, бяло, прибрано..
Там дълбоко в черупката
свряно.
Да нарежда и извежда
чувства, преживяно, премълчано…
В мъдрина да ги превърне
преди слънцето да зърне.
И да покълне сякаш пак –
отмита,
цветна,
игрива,
закачлива,
обичлива,
пряма,
и безсрамно гола…
Защото душа е!
Жива!
И в Пролет прелива!

Март 2015, Ива

Поетично изречено

За кого се молиш, знаеш ли?

Кой е твоят Бог?
И за кого се молиш?
Знаеш ли?

Насаме с Него
Насаме с Него

Какво добро очакваш,
щом добрината само дума е
и показ?
Каква любов дириш,
щом да обичаш
е да притежаваш
и власт да упражняваш?
Що за успех постигаш,
щом важно е
името да славиш?
И на късмет се надяваш,
пък чуждата паница оценяваш.
Какво здраве да те споходи лелееш,
щом мисли за мъст лееш?
Що тез’ деца създаваш,
щом земята отравяш
и на живота им рамка сковаваш?
За коя душа се молиш,
щом сърце си не отвориш?

Кой е твоят Бог?
Знаеш ли?
Храмове скъпи вдигаш.
На икони и попове се кланяш,
пък за човека до теб
слепец оставаш.
Думите празни.
Притежаваш.
Оценяваш.
Мъстиш.
Отравяш.
И затваряш –
пътя си към твоя Бог.
А той – къс е!
На разстояние – едно осъзнаване,
че Той си Ти.
И дава – туй що Ти си дал.

На кого се молиш?
Знаеш ли?
И за кого?

 

Ивалина Ташева,

Юни 2014

Преживелици

Бъркотия и Спектакъл

Пъзелът отново е разбъркан. Някой елементи не са на мястото си и дращят погледа. Да, ама вместо наместване – пълно разбъркване. Тъй де – да поразровя и нареденото, да го поизтупам и поразмърдам, а и нещо новичко да вкарам. Да, да голяма работа се отворя. Защо пък не? Не съм готова да потъна в скуката на подредения и вече заучен пъзел, който с лекота се реди отново и отново….. след полъха на някой ветрец или след очистителна буря.

Търся се в пъзелската бъркотия! И се радвам, когато Ти се вмъкваш в нея. Е, не питай какво ми даваш! Щом си влязъл в моя хаос – значи съм ти нужна, важна съм за теб – тук и сега. Приемай ме, но не вкарвай ме в роли. Не бъркай бъркотията с театър. В оставка съм от театъра житейски. Натрупала съм стаж за пенсия в него – от дете играя роли всякакви, а режисьорите – едни строги, като невидими надзиратели-спътници около мене – няма мърдане. И така свиквах с ролите, че чак забравях –  Тя не съм Аз.

От сцената...

А сцената е ветровито място – разболява без да боли, а болното – рожба на ролята . От най-дълго играните роли най-трудно се излиза, а извън тях има толкова много неизвестно… Когато ролята падне, кой ще остане при човека?  Ще срещне ли нови „Ти“, ще бъдат ли?

И в какво говорене обръщаме простичките човешки неща!…

Ще си  призная – и ми е смешно, и сълзи напират !…

Не ми се живее в представление! …

До утре, ама извън спектакъла 🙂

На глас

Седемте Тайни на Св.Валентин

Всъщност той, светецът няма нищо, което да крие от нас. Нали затова е светец – да осветява нашия живот чрез своето житие.

Тайните на св.Валентин са всичко онова, което не виждаме и не чуваме. Ослепели сме от блясъка и пъстротата на любовните „подаръчета“ и сладкишчета и оглушали от шума на суетата и конформизма.

Това е всичко, от което се нуждая
Това е всичко, от което се нуждая

Тайна първа: Предполага се, че денят на влюбените – св.Валентин има легендарен произход. Поради тази причина католическата църква го е премахвала от календара си, но по-късно е бил възстановен. Легендите около св.Валентин са свързани с любовните послания.

Тайна втора: Не е случайно, че през вековете е оцелял точно ден, почитащ и възхваляващ любовните послания. Любовта е сърцето на организма „човешки живот“. За да е здраво то и да тупти ритмично, на сърцето му е нужна кръв, съставена от два компонента – слово и действие. Ако един от тях липсва – сърцето бавно спира и любовта умира.

Тайна трета: На хората им е някак по-лесно да показват любовта си (с грижа, внимание, подкрепа, приемане), отколкото да я изказват. Ама само туй не стига. Словото, което иде от сърцето, носи особена енергия и върши чудеса. И това е голямата тайна мисия на св.Валентин – всяка година да ни напомня, че сърцето, има нужда да говори и да му говорят, защото това храни любовта и стопля душата..

Тайна четвърта: Денят на св.Валентин е само един в годината, но любовта живее и преди и след този ден.

Тайна пета: Св.Валентин го има, за да провокира твореца в нас – да чуем сърцето и да поднесем на другия изненадващо и мило неговото слово.

Тайна шеста: Св.Валентин няма нищо общо с целофанените букети, говорещите плюшени мечета и бонбониерите – сърца. В тях има бизнес – сделки и сметки, но не и любовни послания.
Св.Валентин е в „случайно“ изпуснатата в обувката малка смачкана бележка или в мълчаливата прегръдка под пълната луна…

Тайна седма: Св.Валентин не е на 14 февруари. Той е всеки ден, в който посветиш минутка от живота си, за да покажеш любовта си. Това е минутка на уважение и любов към двама – себе си и важния за теб човек.

На глас

Мисля си, че съм тъпа…

Ти ми написа: Понякога, на някаква песен нещо в мен се отваря и спонтанно излиза възглас – душата ми, ах как искам да се отвори. Тъпо ли е? Не знам! Мисля си, че аз съм тъпа. Как тъпча на едно и също място?! А си мислех, че имам някакъв напредък…Опитвам се да се отдам на настоящия момент, когато той е щастлив. А ако е нещастен – да си мисля, че ще отмине, да нямам очаквания и претенции. Понякога успявам, но много често не.
Всъщност, не знам дали тези драсканици имат нещо общо с идеята на „Журнала на Ива“. Просто ми е нужно да споделя с някого, че искам да обичам без да се страхувам (и се сещам за твоето “Защо ти е споделена любов), че имам вътрешния порив да се разтворя в любов, а…” – Ан-Ив

Скъпа Ан-Ив, душата ни по своята същност и роля за нас, е нещо широко отворено, свободно, затова не очаквай тя да се отвори. Обикновено ние я заключваме нейде, а  тя  боледува и чака да отключим вратата. Затворът е противоестествено състояние за душата. Когато ни боли, когато ни се струва, че все „тъпчем на едно място“ означава, че тя напира да излезе на светло, да вдиша и да заживее. Ключът е в нас и е губене на време да го търсим някъде навън.

Аз също търсих ключа си къде ли не…Намерих го в себе си, но изпитах страх да го завъртя и да натисна бравата, защото душата ми щеше да изскочи като дух от бутилка, да гръмне и лумне като шампанско. Осъзнах причината за страха – загубата – на хора, на тогавашния си начин на живот. Опитах се да преживея хипотетично всички загуби, разиграх си въображаемо най-лошите сценарии, но все едно се случват сега – с емоции и чувства. И през цялото време следях реакциите на тялото – дали ще е спокойно или напрегнато. За голямо мое учудване се оказах готова и някак особено облекчена от загубите, които причиняваха страха ми. Разбрах, че е напразен и той се стопи. Тогава смело отключих и широко отворих вратата. Причиних болка на себе си и на други, но пътят към лечението на всички нас минава през болката. Просто няма друг вариант! Болеше…много, но очакваните загуби не се случиха, загубих само своята боязлива и зависима от „всеобщо“ одобрение същност.

Не е тъпота, щом мислиш и правиш стъпки, скъпа Ан-Ив. Тъпотата не забелязва липсите и дискомфорта, тя сраства с тях и ги приема за своя същност, примирява се, което е съвсем различно от смирява се.

А щастието? Ние сме устроени да го търсим и това търсене не ни дава основание да делим живота си на щастливи и нещастни мигове, защото всички те са взаимосвързани и всеки от тях съдържа и всички части на цялото.

А любовта? Тя пък е толкова присъща на душата, както главата за тялото. Да се страхуваш, че обичаш е все едно да се страхуваш, че имаш глава. Та нали главата носи твоя  ум и твоето лице,  и е част от твоята материална уникалност. Така и любовта носи твоята душевна уникалност, чрез начина, по който я изпитваш, показваш и раздаваш. Сърцето не се влияе от пол, възраст, раса и занятие. То просто обича и не допуска власт и въздействие…другото е сделка с дявола.

Хора

Благодарността и Любовта лекуват

Благодарствен погледРазговор с Мадлен Алгафари за благодарността и какво се случва в тялото и душата, когато благодарим и ни благодарят.

Имаме си ние българите, един лаф на възмущение – „и едно благодаря не каза“, а пък като решат да ни кажат – отговаряме „няма нужда“. Какъв знак е това в народопсихологията ни и още:

Знае ли психоантропологията кога се е появявила благодарността и защо?
В нашите най-древни езически традиции, докато прадедите ни са живели в Тибетските степи, не е имало нито един ритуал за славослов и благодарност на добрите божества, а предимно ритуали за омилостивяване на злите божества. Анималистичният възглед за света е карал хората да приемат за живо всичко в природата – гръмотевиците, дъждът. Климатичните условия, при които са живели, са били доста тежки и затова е логично да преобладават тези ритуали. Затова и предците ни са били скотовъдци, а не земеделци. Вероятно някъде във вените ни е останал този култ към злото. Трябвало е да внимаваме постоянно откъде ще ни сполети.
Благодарността е по-лесна за тези, които има за какво да благодарят.

Какво се случва с нас, когато ни благодарят и когато ние благодарим?
Чувстваме се значими. Това е утвърждаване. Но е трудно за човек, който сам се чувства неутвърден. Не можеш да дадеш нещо, което не си получил. Затова по-благодарен се чувства и го изразява човекът с добра самооценка. А иначе в организма скачат нивата на окситоцин, ендорфините, серотонинът – хормоните на щастието и намалява нивото на стресовите кортизол и адреналин. Подобрява се работата на имунната система. Благодарността, както и любовта лекуват. Не случайно формите на водните кристали, които японският учен Масаро Емото изследва, са най-красиви, когато водата реагира надумите „любов и благодарност“.

Българинът си има лаф „и едно благодаря не каза“. Неизказаната благодарност отваря рана и негативни емоции там, където я очакват – как се лекува това?
С повишаване на самооценката. Ние, например, учим нашите специализанти в института да бъдат благодарни, да го изразяват. По света дори на следващия ден, след като си бил на гости, има обичай да благодариш. Това създава чувство за принадлежност и утвърждаване, и мотивира за развитие към доброто и любовта.

Всичко в живота е неслучайно и има смисъл, дори да е невидим. Какъв е смисълът на куртоазната благодарност, която често дори не забелязваме?
Е, тя е формална. Само формата, без вътрешното съдържание. Благодарността има смисъл, когато е истинсска, от душата и сърцето. Тогава има и горния благотворителен ефект за здравето и щастието ни. Формалното е клише, което е като празна, лъскава опаковка. Тя дори е лицемерна. Но във социоконформните отношения все пак е по-добра от навъсеното излъчване.

Понякога, американците отговарят на благодарността с едно „аха“, което се възприема като „да, има защо“ или „заслужено ми благодариш“ . В нашата култура, това изглежда нескромно. А ние българите, възпитани на скромност, честичко казваме „няма защо“ или „за нищо“. Заучили сме тези отговори както да караме колело, но пък те са израз на нещо, което се случва дълбоко в нас – какво е то?
Пак ще разкажа епизода от приказката за грозното пате. Когато се спасява и успява да избяга от курника, то попада в къщата на една баба. Там едно коте му казва: Леле, колко си красиво! А патето отговаря: Какво искаш от мен? Когато сам се преживяваш като дефектен и вярваш в невярното – че си грозен, тогава ще си мислиш, че те лъжат, когато ти правят комплимент или ти благодарят. Тогава омаловажаваш чутото, тогава се казва „няма защо“. Все едно казваме „аз не струвам и съм никой“. Този, който харесва себе си, не се чувства притиснат от благодарността и комплиментите, защото не си мисли, че няма да може да ги оправдае и с чувство за заслуженост отговаря.
Важно е да ценим това, което другите правят за нас. Важно е да оценим и собствените си действия. Много харесвам шопската приказка: “ Я, па я к’во съм можал!“

Хора

Що за птици са летящите хора?

Често Мадлен Алгафари нарича хората, посещавали уъркшопите й – „нашето ято“. Тя е убедена, че „Всички можем да летим“ (заглавие на една от книгите й), стига да вярваме в това. След срещите й с български общности в САЩ се пръкна пък „Българско ято в САЩ„.  Е, след всички тези хвъркати събития около Мадлен, съвсем естествено е да я поразприказвам за ятото и „летящите хора“:

Свободата да живееш в истина
Свободата да живееш в истина

Защо ни е нужно ято, Мадлен?

На всеки човек му е нужно ято. Първата човешка потребност е потребността от принадлежност. Това означава да не се чувстваш аутсайдер, извън борда, самотник, а да усещаш принадлежност към общност, която ти дава сигурност. Обратното на самота и синоним на сигурност е пренадлежността. Затова, когато някой каже, че иска да е независим, все едно казва, че не иска да е човек. Просто сме родени да сме хора, стадни животни сме. Ако бяхме като червея и охлюва, щяхме да сме двуполови и да се самооплождаме даже , но сме хора. Хората се събират в групи от себеподобни и когато това липсва, настъпва депресия, появяват се симптоми. Затова птиците се събират в ята, бозайниците – в стада.

А защо ни е да се събираме точно в българско ято?

Разбира се, че в микросвета, който си изграждаме може да има и други хора, от други нации, но когато общността е от близки, от същата националност, усещането за близост е най-голямо, защото метафората-корени е точно като буквалните корени на едно растение. Общият език и култура дават сигурност и чувство, че си разбран, че разбират думите ти, както и между думите ти. Защото на роден език най-много можем да кажем, родният език и най-много ни казва. Дори между думите можем да четем, защото народопсихологията и манталитета, вярванията и традициите често са между думите. Затова мисля, че българите тук трябва да преодолеят капсулирането и да започнат да се търсят. Капсулата е реакция на националния характер – когато не си станал индивид, тогава като компенсация, ставаш индивидуалист и започва състезаването и съденето. Добрата самооценка е лекарството срещу това. Ако всеки си повярва, ще бъде по-малко враждебен към другите. Човекът с добра самооценка възприема света като добронамерен, а този с ниска – като враждебен. Това е аксиома в психотерапията.

Що за птици са летящите хора?

Мадлен често прегръща простора
Мадлен често прегръща простора

Летящите хора! Това е умението да се живее оптимистично и с лекота. Това не означава без проблеми, но летящите хора по друг начин интерпретират проблема – като шанс, като урок. Всички сме като птица – дясното крило е израз на мъжкото начало – символ на умението да правим избори, да проявяваме свободна воля, да имаме контрол над нещата и да усещаме, че владеем живота. Лявото крило – женското начало е символ на смирението, умението да се адаптираме, да пускаме контрола и да се доверяваме на по-голямото от нас, когато не можем да го управляваме. Дясното е нашата воля, лявото е „Да бъде волята Ти!“ – имам предвид волята на живота, съдбата, Бог. Само балансът между двете осигурява здравето и мъдростта. Ако човекът-птица „маха“ само с едното крило, той изобщо няма да може да полети. Ще кръжи по земята в кръг около себе си. Така е и по законите на физиката – когато искаме да се завъртим на ляво във водата, махаме с левия крак и обратното. Следователно, ако човек иска само да контролира, той иска всичко да зависи само от него, тогава животът го поставя в ситуации, които ще го карат да се смирява. Т.е. колкото повече има превес дясното – волята, изборът, толкова повече ще среща ситуации, които го карат да активира лявото – смирението, приемането. И обратното. За да летим, са нужни две балансирани крила, две балансирани начала в живота. Това ни прави мъдри, осъзнати, здрави. Не може да се лети, без да е постигнат този баланс. Следователно тези, които могат да летят, са го постигнали! Това дава чувство за щастие и смисъл, за истина!

Летящите хора – са тези, които харесват и обичат себе си, а тогава естествено могат да харесват и обичат и останалите! На тях им е леко!

На добър полет, българи! – пожела Мадлен в края на разговора

На глас

Голотата – страшна и красива

Ти ми писа :Изобщо не ме е страх от голотата, разкриването на душата. Знам, че съм красива в мислите си. Ти какво мислиш?

Ето какво:
Страх и голота вървят хванати за ръце и трудно се пускат, но не е невъзможно. Самият факт, че пишем или казваме „не ме е страх“ е знак, че дълбоко в себе си носим страха от разголването. По-скоро сме го подтиснали, но не и прогонили. Лесно можем сами да проверим дали е така. Тестът, който аз правя е да си задам въпроса, така ли бих постъпила (това ли бих казала), ако не ми пукаше какво ще кажат за мен и дали ще ме отхвърлят (двете основни причини, пораждащи страха). Повече отговори ДА, означават по-голяма голота. Отговорите обаче са достоверени, ако преди това сме се саморазголили – честни пред себе си. Не сме ли постигнали това, няма как да покажем голотата си на другите. Просто защото не я познаваме. А когато я познаваме лесно разбираме дали сме наметнали халата. Кръгът се затвори, нали?

С дрехи по тялото се чувстваме защитени от студ и изгаряне. Можем да изберем какво да облечем така, че да прикрием недостатъците на голото тяло, да го направим по-привлекателно за другите. А голо, тялото е такова, каквото е! Всичко е видимо, всичко е на показ и е страх-овито… Защото някой ще ни се присмее, а друг ще ни отхвърли без дори да се опита да разбере какво носи това тяло. А то носи душа,  която очаква да бъде изразена и опозната, но тя се свива от страх да не последва срам и самота, вместо жадуваното, простичко приемане на това, което е. Опитай се да прочетеш този абзац отново, като мислиш за душата, докато четеш за тялото, защото аз така го писах…

Красивите мисли са прекрасно преживяване за този, който ги поражда. Но, ако не получат живот, не ги материализираме такива, каквито са се родили, няма как да се види тяхната красота и те си остават просто мисли. Вярвам в силата на мисълта и в способността й да се материализира в живота . Знам, че всеки от нас е много повече от това, което мисли, че е! Но красотата оживява, когато страхът се стопява. Ти избираш кое да надделява.

А ти как разбираш, че наистина си разголил душата?

Хора

Защо голотата е неуязвимост?

Свободата да живееш в истина
Свободата да живееш в истина

Разговор с Мадлен Алгафари за голото живеене:

Мадлен, ти твърдиш, че голотата ни прави неуязвими, но не голота на тялото без дрехи, разбира се, а онази на оголената душа. Ти обичаш голотата, учиш на голота и живееш голо. Голотата прави живота простичък, спокоен и щастлив и сега  ни предстои да си говорим за твоето голо живеене.

Кога и как се почувства твърде облечена и кой те беше навлякъл?
В най-буквалния смисъл – някога баба ме навличаше. Даже спях в нещо като чувал, за да не се отвивам. Ужас! И досега, даже да е студено, поне единият пръст на стъпалото ми трябва да е отвън!
А понякога ме навличат с дрехи, които не са ми по мярка. Екранът и слуховете създават превратна представа. Дълго имах болезнено чувство за несправедливост, но после си дадох сметка, че няма как да не е така, щом като съм се набутала на хората в очите, избирайки да съм публична личност.

Имаше ли доста “дрехи” за разсъбличане?
Имах задръжки, срамове, несигурности. В ранните си детски години бях доста по-неуверена в себе си, отколкото съм сега. Имах бариери да бъда агресивна, страхувах се от отхвърляне. Не смеех и да съблазнявам, срам ме беше.

Кои “дрехи” свали най-трудно?
Най-трудно свалям пукането ми за другите. Все още ми се случва да се задрасквам, за да угодя на друг. Но доста по-малко в сравнение с преди години.

Кое съблече по-лесно – тялото или душата?
О, аз душата съм си я събличала винаги. Един шамар имам в детството и той е за лъжа. От тогава не мога да лъжа. Точно, когато човек е най-открит, хората често не му вярват, защото сме свикнали да проектираме себе си и очакваме другите да са като нас. Сигурно затова очакват да лъжа. Аз пък поради същата причина съм по-лековерна. Трудно ми хрумва, че другият лъже, след като аз не го правя…
А тялото съблякох по-трудно. Беше ме срам.

Има “дрехи”, които не можем да свалим без помощ. На теб кой ти помогна?
Първият помощник е професорът ми от Швейцария, който беше и мой терапевт. Иначе имам много помощници: класната от гимназията, днес – приятелите, Нидал и децата!

Риск ли беше разсъбличането ти? Какво загуби и какво спечели?
Нищо не съм загубила! Винаги ще има злонамерени хора, но няма по-необоримо от истината и така се чувствам най-силна и спокойна. Печеля доверие! Все пак, голяма част от хората усещат, че съм искрена и спонтанна!

Какво е усещането да си гола?
За страхотна сила, тържество, лекота, превъзходство дори! Някои се страхуват от уязвимостта, но точно тя ни помага да разберем кои са истинските хора до нас в живота.

Сега налага ли ти се да се обличаш и кога?
Когато ходех на родителски срещи! Понякога си траех, защото ако кажех на преподавателите (не на всичките, разбира се!), че ги виждам колко са по-незрели от децата, щях да направя лоша услуга на собствените си деца в училището.

Твоята голота разголва много хора, на които помагаш да заживеят по-добрия си живот. Случва ли ти се да се плашат от голотата ти и за кого е страшна?
Плашат се мъжете, защото си казвам всичко, пък и доста неща виждам, които другите жени не виждат. Подобна откритост предполага откритост и в отстрещната страна, а това ги кара да се чувстват уязвими, неконтролиращи. Но, не важи за всички мъже. Силните не се чувстват така.

Какво още искаш да кажеш за голото живеене, което аз пропуснах да те питам?
Че ми е лесно днес. Така прозрачни са и отношенията с мъжа ми. А това е лепилото за една връзка! Както и това, че човек трябва да избира пред кого да се разкрие до пълна голота. Естествено, не може наляво и надясно, тогава би изглеждал луд!

Хора

Ласката е най-бързият антидепресант

С Мадлен Алгафари разговаряме за секса.

Оказа се, че в медиите я питат за какво ли не, но за секс – рядко. Тази тема присъства някак набързо и между другото, а сексуалната неудовлетвореност ( съзнавана и несъзнателна), както и липсата на сексуален живот са в основата на редица болести. Темата е голяма и многоспектърна, и вероятно разговорът ни по нея ще има продължение.

Духовното измерение на висшата интимност -  правенето на любов –  усещането за пълно сливане и изтриване на егото...
Духовното измерение на висшата интимност – правенето на любов – усещането за пълно сливане и изтриване на егото…

Има ли здраве и щастие без секс?

Има, но не пълно! Може да се живее без секс, но остава цяло едно измерение от живота, което не се познава. А потиснатата сексуална потребност, която е една от петте основни човешки потребности, се проявява чрез симптоми, които могат да бъдат поведенчески или телесни, защото хормоналният баланс в тялото е смутен. А духовното измерение на висшата интимност – правенето на любов – лишава човека от усещането за пълно сливане, изтриване на егото, разтваряне в другия и докосване през тази свята врата на Божествената любов.

Сексът е потребност и преживяване на тялото, а защо от неговата липса страда душата?

Не е само на тялото. И на душата е! Не говоря, разбира се, за правенето на секс като гимнастика, а за правене на любов. Любовта, минаваща през Ерос, не може да бъде заместена само от любовта тип Агапе. Първата е страстната, с голям интензитет, с елемент на неизвестност, силната тръпка, изгарянето, това е влюбването и неустоимото физическо влечение. Втората – Агапе е привличането и близостта на душите, сигурността, доверието, дълбоките корени, а интензитетът може да бъде поддържан, ако са осъзнати партньорите и не забравят нужния елемент на изненада и забавление през годините. Често любовта от типа Ерос преминава към Агапе.

Как душата и тялото се свързват чрез секса?

Те винаги са свързани. Те са свързани и когато с огромно удоволствие ядем пълнените чушки, и когато размахваме юмруци и викаме ядосани, и когато прегръщаме и хвалим. Това, че са свързани, означава, че сме живи. Не са свързани, когато умрем, както и нощем, тъй като сънят е малкият брат на смъртта. Щом сме живи и будни, душата и тялото са винаги свързани. Тялото е вярното й превозно средство. Това, което липсва е съзнанието за тази постоянна свързаност. А сексът е едно от нейните многобройни проявления.

Митовете за секса, които вредят:

Че не е важен! И другата крайност – че всичко се свежда до него!

Може ли тялото да е сексуално удовлетворено, а душата не?

Може, ако човек просто прави гимнастика. Това обаче скоро създава чувство за дълбока тъга и самота. А понякога човек има проблем да отвори сърцето си, тогава също остава само на нивото на механичното и това налага помощ от психотерапевти или сексотерапевти.

Разум и секс – кога си пречат и кога си помагат?

Никога не си пречат! Но ако говорим за оня здрав природен разум, който дълбоко всички носим. Ако говорим за хилядите задръжки, скрупули, предразсъдъци, с които е пълно хилядолетното ни сексофобно възпитание – тогава винаги си пречат! Но сексуалността и агресията (зад които стои един и същи хормон – тестостерона!) са били потиснати в човешката история по различни причини – социални, икономически, политически, идеологически. Защото несвободният човек е по-лесно управлямем.

Морал и секс – съвместими ли са?

Да. Но природният морал и част от човешкият морал. Има крайности, които са не само извън морала, но и отвъд здравето! Порнографията например, нямаше да съществува, ако нямахме изкуствено създадените задръжки от морала, защото когато личният сексуален живот е пълен с бариери, се търси компенсация.

Сексуалната удовлетвореност е:

Много неща. Сексуалната потребност се намира на върха на пирамидата от човешки потребности. Тя е нещо като покривът. Затова, ако се клати основата, ще се клати и покривът. А в основата са: потребността от принадлежност – да не сме самотни, а да чувстваме сигурност и в близост; потребността от утвърждваване – нуждата ни да се чувстваме признати и приети такива, каквито сме; потребността от храна за тялото (буквалната храна, материалните неща) и за душата (знания, информация, любов); сензорната потребност, която се изразява в нуждата на прага на сетивата ни да постъпва приятна информация – красивите гледки за очите, приятните звуци за ушите, вкусовете и ароматите за носа и устата и най-вече ласка, нежност, топло докосване, прегръдка – тъй като най-голямото ни сетиво е кожата! Докосването може да има еротичен контекст, може и да е просто човешко докосване. Но като цяло докосването липсва на днешния обезтелесен човек, а това е причина за огромен брой симптоми, тъй като ласката е най-бързият антидепресант и анксиолитик.

По какво разпознаваш сексуално неудовлетворените хора?

По раздразнителността, недостиг на енергия, чувство за самота, ниска самооценка, понякога парадни демонстративни реакции, блокаж на тазовия мускулен сегмент, нерядко хормонални проблеми, напълняване в областта на ханша и още много други. А понякога в натрапливото говорене за секс. Пуританите, които често говорят критично за секса, намират по този начин единствено достъпната за тях възможност да се докоснат до желаната тема, защото задръжките им пречат да я докоснат през красотата и естествеността.

Сексуалната неудолетвореност обикновено се компенсира с:

С всичко, с което се компенсира някаква неудовлетвореност изобщо – с вещи, шопингмания, храна, алкохол, дрога, хазарт, работохолизъм, вманиачено колекциониране, дипломи, медали, изяви, социална активност, мигрена и доста други телесни симптоми, уви.

Кога човек влиза във възраст, която не се нуждае от секс?

Няма такава! Променят се позите, местата, играчките, но не и нуждата. Ако я няма, това говори за някакъв проблем. Може с хормоналните проблеми да намалее желанието. Може това да има и психологически причини. Но не е естествено да изчезне.

Желанието за кръшкане (смяната на партньора) е каприз, извращение, мода или естествена потребност?

Аз преподавам психоантропология. Според тази наука от 558 вида човешки общности в историята само 24% са моногамни. Оттам идват и големите спорове кое всъщност е естествено за човека. Понякога появата на трети е съживяваща за връзката и се оказва катализатор за любовта на постоянните партньори. Друг път, както често се случва, е повод за разпад на връзката. Съществуват отворени връзки, в които партньорите са честни и открити и споделят помежду си, когато това се случи. Това означава за тях, че няма изневяра, защото не е нарушено доверието. Но последното предполага много зрели партньори. Сред тийнейджърите може и да е мода и любопитство. Истината е, че когато любовта не е свободна, се стопява. Ако личната свобода е потисната, любовта трудно вирее в такава среда. Същевременно всички искаме да се чувстваме единствени и да имаме идеалния партньор. Мисля, че двойките са свободни да избират какъви ще бъдат техния кодекс и правила. Това, което не би било правилно е да изчезне любовта. Има ли я нея, всичко може да се случва в една двойка – хубаво, лошо – и всичко да е повод за израстване и осъзнаване!

Какво стои зад думите: „Нищо в секса не може да ме изненада!“

Много неща могат да стоят – от огромни комплекси, до мания за величие или евтина стратегия за печелене на симпатии от страна на незрели партньори.

Въздържането от секс е въздържане от:

От природата ни. Защо ни е дадено да имаме оргазъм? Само хората имат. Животните – не! Защо жената има клитор? Този орган няма никаква друга функция, освен удоволствието. Това означава, че сексът при човека има много по-висша функция от простото продължаване на вида.

Посочи някой „хватки“ за съживяване на заспала сексуалност.

Например, да се опитате да си представите, че днес за първи път се срещате с партньора си и да го видите с нови очи. Да си смените обичайните роли. Да има елемент на изненада. Да си въведете ден само за доставяне на удоволствие на партньора и ден само за получаване на удоволствие от партньора. Следват индивидуалните вкусове във всяка двойка. Важното е човек да посвещава време и внимание за подобна креативност и да не я подценява.

На глас

Дириш ли диря или оставяш?

Диря ли?
Да! Диря –  като следа и диря – като търся.
Тази „посока“ от блога вече има съдържание, а не съм обяснила какво точно диря? Ето какво!

Тук  разказвам за :

  • дирите, които оставяме – аз, ти и другите
  • ритуали и традиции с диря в живота ми и как променяме  тази диря, като влезем в нея.

Тук диря и твоето съдействие за трайни дири, които само заедно можем да оставим, защото заедно можем повече, нали!

Искам още и да ти „подскажа“ колко много дири правим и как не ги забелязваме, а е нужно – за да се самооценим и самоуважим, за да осъзнаем, че има смисъл от нас, че не напразно сме тук и сега. Когато съзнаваме дирите си, дирим начин следващите да са по-значими и по-трайни, а така растем и мъдреем.

Всеки ден, дори всеки миг оставяме дири по своя път. Някой по-трайни, други се заличават рано или късно, но пък отварят място за нови дири. Независимо дали са дълготрайни или краткотрайни, дирите имат смисъл и си струват усилията, заради удоволствието да се обърнем и видим, че остава нещо след нас. Не е нужно дирята да има материален образ или стойност, но е важно да служи на нас и другите.
Дирята е „видима“, когато е докоснала душа, дори и само една.

Често дирим дирята на друг и се хващаме за нея. Нали за това е диря и нали затуй я е оставил другия – да служи и след него. Когато я гледаме и й се радваме – тя си седи негова диря. Тръгнем ли по стъпките му – тя вече е наша диря. Не можем да стъпим върху стъпката на друг без да оставим нашето ходило, нашия отпечатък върху другата диря.

Да дирим и да оставяме диря – това е мисията човешка. Как, каква и колко – всеки сам избира. Нали?

На глас

Хелоуин от другата страна

Споделени мисли за „невидимата“ символика на празника.

Нашата тиква

Хелоуин е доста необичаен за българската култура празник, но щом е повод за разнообразяване на делника и забавление, го прегръщам с отворени обятия.

Вярвам, че всичко в природата и в живота има отношение към нашата душевност – към непрестанния сблъсък между разума и душата, към търсене на отговорите за смисъла и щастието. Всичко външно се отразява вътре, както и всичко вътрешно се проектира навън в живота ни. Затова нищо в ритуалите и традициите не е случайно. А тях ги има, за да ни свързват и да ни напомнят, че както всеки от нас е уникален, така и всички сме еднакви, защото сме хора.

Откроих няколко символа, за които се опитах да разбера „защо са ни“?

Сенките. Страховитите образи, които си придаваме на Хелоуин трябва да изплашят лошите, тъмните сенки на починалите, които в нощта на 31 октомври слизат на земята, за да търсят тела, в които да се вселят. Това е поверието, но какво е сянката в душевността ни? Тя е нашата тъмна, прикрита и лишена от образ страна. Какво стои в сянка ли? Различно е при всеки от нас и само ние си знаем това. При някой е добротата и ранимостта, при други агресията и злостта, но при всички е онова, което не искаме да покажем, пък то ни следва и „издава“. Понякога сянката е по-голяма от нас, друг път по-малка, понякога ни води, друг път ни следва, но никога не успяваме да се отървем от нея, освен като се скрием…на сянка. Но щом се покажем на слънце, на светло и открито място (там където сме видни и другите имат достъп до нас), сянката се появява отново. Каквото и да правим издаваме онова, което крием, макар и да не забелязваме това. Единственият начин да спрем тази „криеница“, която несъмнено не ни дава покой, е да приемем сянката, защото тя е част от нас. Не е срамно, нито страшно да показваме всичко, което сме, защото всички сме – и добри и лоши, раними и устойчиви, слаби и силни.
Без сянка, ние сме нещо неистинско, незавършено, нещо сякаш наполовина. Спрем ли да бягаме от нея или да я крием, изчезва страхът, че я има. А тя даже е полезна, когато се проявява.

Отвън е мрак, а вътре светло…Страшно, нали?

Страхът. Хелоуин се свързва и със страха от злите сили. Чудовищните образи и символите на смъртта ни следва като празнични декорации почти през целия октомври. И това не е случайно! За да заживеем по-пълноценно, по-дръзко и без отлагане е нужно да помним, че сме смъртни. Само пред лицето на смъртта можем да откроим истински важните неща в живота, само тя ни кара да се освободим от ограниченията на характера, разума и нормите, и да следваме гласа на сърцето си.
Страхът от смъртта и от всичко, което ни плаши пък блокира действията и мисълта ни, има способността да поглъща цялото ни внимание. Подобно на сянката и страховете ни преследват неотлъчно. Колкото повече бягаме от тях, толкова по-плътно ни следват. Избавлението е в прегръдката – често прегърщам мислено страховете си, за да се избавя от тях. Символичната прегръдка със страха ме поставя лице в лице с него, „докосвам“ го, показвам му близост, допускам го в себе си, случвам страшното и така разбирам, че то вече не е страшно.
Надяването на страховитите маски на Хелоуин е постигане на близост със страшното. Близост, която отнема страха и „отваря“ живота.

Цветовете. Постепенно мрачните цветове – черно, сиво и бяло са обогатени с почти цялата цветна гама. Сред тях обаче изпъкват два основни  символа на този ден – оранжево и черно. И това не е случайно!
Оранжевият цвят има отношение към първичните ни инстинкти, интимността и продължаването на рода. Той въздейства върху любовните емоции, общуването, творчеството, създава усещане за хармония.
Черното пък е тъга, скръб, но също тържество и превъзходство, както защита и прикритие. Това е цветът на материалността.
Какво виждам в съвместяването на тези два цвята? Индивидуалността, първичността и хармонията са свързани с тъгата, загубата, мрака и материалността, през които минаваме, за да ги постигнем.

Благодаря, че беше с мен в това страховито и студено време! 🙂

Весел Хелоуин!

Журналът преди

Как сливата храни тяло и душа – Флирт с Msr. Plum

Вече ти разказах как  ме съблазни една слива. А ето и какво Msr. Plum ми позволи да науча за нея от този флирт:

Да разбера коя е, от къде е и защо е?

Тези въпроси си задаваме и ние и те ни съпътвстват през целия живот. Дори и да не се питаме съзнателно, ние не спираме да търсим техните отговори макар и несъзнателно. Кой си, откъде си и защо пребиваваш в моя живот питаме и когато имаме нов посетител в него, или когато някой се задържи дълго, или когато искаме някой да остане, или пък…да си тръгне. Отговорите се появяват тогава, когато се свържем със себе си или с другия и когато освен своето имаме и нашето…

Но сега иде реч за сливата, нали?
Тя е вкусен и много полезен плод с тъмно син цвят и елипсовидна форма. Предполага се, че Msr. Plum произхожда от Китай, но родът й е много стар – на повече от 2000 години, та затова и тя няма точни спомени. Дошла е сред нас, за да дарява здраве и сила на телата, радост и мехлем за душата.
И ми се даде – да взема от нея всичко, на което е способна и което аз искам.

С какво може да нахрани тялото ?

Както всеки от нас си има видима и невидима същност, така и Msr. Plum си има своята скрита страна. Нейното невидимо съдържание храни нашата видима същност – тялото. Тя внася в него:

  • витамини – B1, B2, PP, провитамин А
  • минерали и микроелементи – натрий, калий, магнезий, фосфор, желязо

А антиоксидантите само в една слива са толкова, колкото в 100 гр. боровинки. Msr. Plum подпомага възстановяването на тялото след физически и умствени натоварвания. Тя е „съучредител“ и „директор“ на компания с благородна цел, наречена „Сини храни“. Всички „служители на хората“ от тази компания имат охлаждащ ефект и благоприятстват лечението на инфекциозни заболявания с висока температура, подпомагат лечението на авитаминози, анемии и стомашно-чревни нарушения, регулират обмяната на веществата.

Но! Не се нахвърляйте на съблазнителката Msr. Plum като изгладнели вълци, защото тя е и силен диуретик. Консумирайте я в разумни количества. Пет-шест сини дами могат да ни послужат като богата енергийна закуска или междинна храна между обяда и вечерята.
Msr. Plum казва, че улеснява и отстраняването на мазоли, ако сварим в прясно мляко няколко нейни сушени посестрими и после ги наложим върху удебелената кожа. Синята дама е горда, че ни разкрасява, защо отдавна се влага в кремовете и маските за лице.

Как сливата храни душата ни?

Тялото на Msr. Plum – нейната видима и достъпна за сетивата същност, храни нашата невидима страна – душевността. Формата, цветът и аромата на Msr. Plum си кореспондират със скритата ни страна и даже не ни питат дали искаме или не. Ако се вслушаме или вгледаме в тяхното взаимодействие, може и да научим нещо повече за себе си. Ако ли не – да сме!

„Дамата“ е „облечена“ в синьо – цвят, който предизвиква усещания за покой, свобода, простор, размисъл. Той въздейства в дълбочината на душата, оттласква ни от материалното и подтиква към доверие, чистота, спокойствие, удоволствие.
Oвалната форма на Msr. Plum е символ на цялост, завършеност, вечност, хармонизация, обединяване, толерантност.
Хайде сега прочети отново за форма и цвят, и ги обедини в едно – нещата, които носят здраве и усещане за наслада от живота.
Нужно е само да им обърнем повече внимание и да сменим очилата, с които гледаме Msr. Plum. Да видим в нея не само материалното, което храни материята ни, но да отворим и устата на душата. Онази наша същност, която не виждаме и не пипаме, се храни през ръцете и очите и най-пълноценно поглъща, когато остане в тишина.
Ето какво си казахме в тишината с Msr. Plum и душата.

Нарязани сливи, пергаментова хартия и тишина
Композицията със сливи, в която има и детско творчество
Извън хартията и рамката

Когато ръцете спряха да създават, дойде ред на очите – да наблюдават сътвореното и да позволят на тялото да усеща.

Разказах ти за сливата, но и всяка друга жива храна като има своето значение за тялото и за душата. Знам! Бързаме в живота за нИкъде и нямаме време нито да видим какво ядем, нито да мислим за храната като стойност за душата!…
Е, всеки има своите избори и си ги обича такива, каквито са!
И аз моите!

Благодаря ти, че отдели време на разказа за Msr. Plum 🙂 Беше удоволствие да го споделя с теб!

Хора

МилКа като MИЛи КАамъни

Сътвореното от ръката е гласът на душата. Всеки човек е творец и когато създаваме разговаряме със себе си. Така изпращаме най-точните си послания към другите.
Посланията на Милка Ботушева идват от причудливите форми на естествените камъните, но ръцете й извайват почти всичко, до което се докосне – чаши, купички, гърненца, тикви, портокали, дрехи, рисува дори върху навалял сняг. Усетих тази творческа експлозия като силен взрив пръскащ Любов и Живот и ми се прииска да си поговорим.

Милка, как забеляза, че камъкът не е само студ и твърдина?

Камъкът е точно това – студ и твърдина, но е красив. Аз му давам живот и душа, става топъл и нежен! А той ми помага с причудливите си форми и естествени цветове да го превърна в прекрасен декор и украшение. И най-обикновените камъни могат да дарят хармония и равновесиe.

Как ти хрумна да правиш мозайки от морски камъчета?
Първата ми мозайка беше от начупени фаянсови и теракотени плочки, която успешно осъществих в банята си. След това експериментирах, като смесвах различните материали. Започна да ми харесва все повече и повече. Идеята за мозайка от морски камъчета ми хрумна спонтанно. Докато ги събирах по брега бях пленена от очарованието им, създадено от природата. Моите камъчета са оцветени с боичките на природата и с години са заглаждани от морските вълни. Първо започнах да ги рисувам, впоследствие реших, че може да се получи и красива мозайка – опитах и стана. Първите са сякаш малко по-груби, но всяка следваща ставаше все по-интересна. След това експериментирах с паната и така.

Банята – първата мозайка – от счупени плочки

Каква е професията ти? Ти и рисуваш майсторски. Шлайфала ли си този талант с подходящо образование?
Нямам художествено образование, за което безкрайно съжалявам, но пък съдба – работя като дизайнер в завод за килими. Рисувам килими.

Нужни са ти доста камъни, а твориш на отдалечени от морския бряг места. Разкажи как ги набавяш и пренасяш, къде ги съхраняваш?
Добре, че е съпругът ми! По цели дни ми угажда да събира камъчета с мен край морето, а после се товари с тежките торби. А и разходката по морския бряг е толкова приятна! Фамилно съм свързана с Бургас и морето и ходим там често. Така съчетаваме полезното с приятното. И приятелите също ми помагат – май вече всички ми носят по торбичка камъчета от лятната си ваканция. Съхранявам ги където сваря – по тераси, в мазето, нося ги в къщата на един приятел – там направих и последното си пано.

Милка „яхнала“ с радост поредното си завършено творение в къщата на приятел

Какви послания получаваш от камъните и какви са твоите към хората, които ги гледат и притежават?
На мен камъните и мозайките ми носят удоволствие, радост, душевна наслада. Затова ги изработвам първо заради себе си. Надявам се другите да усетят това настроение, да се усмихват като ги гледат, да им внасят хармония и красота, а чрез тях се постига здраве. И камъкът може да стопли душата.

На какво те научиха морските камъчета?
Може би на търпение, търсене на хармония, съвършенство…

Когато завършиш една композиция или докато я работиш, оставаш ли насаме с нея, чуваш ли я, какво си казвате двете?
Това е най-хубавият момент – да видя сътвореното от мен в завършен вид. Радвам се като малко дете – ако е гърненце, чашка, картина, нося ги от стая в стая и им се радвам, а за монументалните пана – не пропускам всяка възможност да си ги съзерцавам отново.

Какво или кой те вдъхновява?
Вдъхновение – какво значи това, просто ми идва отвътре, искам да го направя и го правя. Обикновено правя мозайки, когато съм сама вкъщи, когато ми е скучно и не ми се занимава с домакинска работа. В повечето случаи камъните ми подсказват как да ги подредя, но понякога си измислям композиция, скицирам я и подреждам върху нея. Спонтанната идея винаги става някак си по-романтична, по-чаровна, по-зареждаща.

Каменните ти мозайки се раждат освен от женско сътворяване (идеята, подреждането) и от мъжко съграждане (мъжките, „твърдите“ дейности). Как се справят нежните женски ръце с мъжката работа по мозайките? Допускаш ли някой да ти помага?
Да, допускам. Етапите на изработване на мозайката са три – първо я редя, съхне, след това запълвам фугите – пак съхне и накрая лакирам – отнема три дена. Съпругът ми се научи да фугира и прави това на по-големите мозайки. Той ми помага, за което съм му много благодарна. Да, цапам си ръцете, наранявам ги, но си струва. Създавам мозайките с огромно желание и изпитвам изключително удоволствие, когато виждам как след всяко залепено камъче се появява форма, композиция, завършена мозайка.

Как реши да украсиш с мозайки месността Карандила в природен парк „Сините камъни“ край Сливен?
Това са стълбичките след лифта, те се рушат и никой не ги поправя, та реших да внеса малко свежест. Съпругът ми работи там и аз ходя с него вечер, когато няма хора да редя мозайки. Той ми подготвя терена – почиства го от лишеи, мъх и прах, за да може да се запази мозайката. Не съм питала никого, но се надявам да не ми се скарат за това. Направих го на добра воля.

Милка реди мозайки в месността Карандила край Сливен

Каква е ролята на любимите ти хора в твоите творби?
Моят съпруг, който е голям естет винаги ме насърчава и подкрепя, защото аз съм неуверена в себе си. Но той е и моят критик, който не ме щади. А синът ми – щом каже „мамо, много е красиво“ – душата ми се пълни!

Къде излагаш творбите, които могат да бъдат пренесени?Продаваш ли тази красота?
Не съм излагала творбите си, освен тези, които направих на Карандила, те са общодостъпни. Да, случвало се е да продам нещичко, но рядко. Нали знаеш как е в България – хората не се хранят с изкуство.

Зимата ти отнема творческия простор. И тогава?
Зимата – малко почивка.Но когато имам творчески порив, намирам къде и как да го реализирам. Разстилам стари вестници на масата в кухнята и започвам да правя някое малко пано или гърненце, каквото имам налично. Не спирам да редя, искам да видя какво ще се получи от следващото…и следващото…

Панички с морски камъчета

Всички мозайки може да разгледате във Facebook на Milka Pebble Mosaics

Гърненце с дух на море

Ако и на теб ти харесват творенията на Милка, разкажи за нея, сподели тази статия. Не задържай насладата само за себе си! Има за всички! 🙂

 

Хора

Защо отказвам да бъда кръстница?

Мисли на Розмари Де Мео за ранното вричане в православието и разказа й за българските духовни практики преди появата на светото кръщение.

Розмари Де Мео е Българка с много силен корен, толкова силен, че не й дава мира докато живее в чужбина. И се връща, за да дълбае и търси що за сила има в него и какво е туй що се е заселило в нея.

Тя търси и предава, за да остава…

Розмари е завършила актьорско майсторство в НАТФИЗ, но определя себе си накратко като „член на фондация „Щедро сърце“, тв редактор и сценарист, измисляч, търсач на хора и легенди“. Тя обикаля селата и издирва живата памет за старите духовни практики, вплетени в традициите ни. Жената-търсач преподава българската духовна практика Огнище – тренировка на тялото, духа, волята и Благополучието. В нея се ползва енергията Оренда. „Това е българското име на Божествената сила, извираща от древните ни корени! А Благополучие е всичко, което можете да наречете “благо” и от което имате нужда, за да сбъднете Радостта в живота си: Здраве, Любов, Мъдрост, Уважение, Признание, Споделяне, Нова работа, материални блага, Вярна интуиция, Сила, Самочувствие, Красота, Дом …“ – казва Розмари. Тя изучава и вече практикува старите наричания. Вярва, че „никога не е късно да имаш щастливо детство!“

Розмари често получава покани да стане кръстница на малки дечица, чиито родители са избрали да ги въведат в православната вяра още докато са невръстни…както повелява традицията. Ето какво разказва тя за своите откази:

Отново отказах да бъда кръстница. Детенцето е на годинка, момиченце. Не познавам лично майка му. Обади ми се по телефона с думите: “Госпожо, искам да кръстя дъщеря си, за да порастне добра християнка и българка. Вие сте най-подходящия човек да й станете кръстница.”
Стана ми тъжно. За кой ли път трябваше да обяснявам…

Колко пъти ме е жегвало, когато някой по телевизията каже култовата фраза “според изконните ни християнски корени”…
Искам да споделя няколко мои си размисли по въпроса.

Първо за кръщаването. Днес, деветдесет процента от българите кръщават децата си, защото така е редно – за да са в мир с роднините или просто заради някакъв необясним вътрешен комфорт. Общо взето много малко от тях знаят, че акта на църковното кръщение до голяма степен се гради върху изчистването на душата от първородния грях.

Кой е първородният грях?
Змията се явила на Ева и я провокирала. Тогава Ева откъснала червената ябълка от Дървото и я споделила с Адам. И после…следва историята с голотата, осъзнаването, съвкуплението и…изгонването от Рая. ПЪРВОРОДНИЯТ ГРЯХ!
Как се казвало онова дърво? ДЪРВОТО НА ПОЗНАНИЕТО.
Простичкият извод е, че първородният грях е свързан с познанието, наказанието и в последствие създаването на човешкия род. Днешното християнство твърди, че човешкият род по рождение е грешен. И акта на кръщението изчиства всяка новородена душа от въпросния грях.

Не, няма да правя дълги теологични упражнения, защото категорично вярвам в интелекта на хората, които биха прочели тези редове.
Ще кажа само, че се чувствам до голяма степен християнка. Смея да се нарека такава, защото дългите ми проучвания и търсения са ме убедили , че Исус е бил велик учител и наистина е променил света, проповядвайки любов. Но се убедих и в друго, векове наред църквата се опитва да изопачи великото му учение, поставяйки го на базата на греха и наказанието.

Ритуалите преди да се появи светото кръщение? В старите български практики, много преди християнската църква да се наложи по нашите земи, е съществувало едно тайнство, с името РОЖБЕНО НАРИЧАНЕ. В последствие църквата го замества със светото кръщение.
Когато детенцето навърши 40 дни, са се събирали жените и са правили рожбен кръг. В този кръг са се извършвали няколко обредни действия. Първото е свързано с почитта и приветстването на Душата, която се завръща! Изразява се благодарност към избора на тази душа към тази земя, тези родители и тези роднини за своя бъдещ живот. Целият рожбен кръг поднася почитта си към Избора.
Следващото действие е свързването с корените. Жените поднасят най-големия си дар : “Душата да чуе хорото, което дедите му са играли” . Думите на кръвта , гените, опита и мъдростта.
И третото действие е същинското наричане. Тук, обаче, има едно условие. Жените се обръщат към Свободната воля на новозавърналата се душа и й “предлагат” различни Пътища за радост и щастие. Наричат за обич, здраве, сбъдване, споделяне, добри другари, хубост, добруване, но отчитат Волята на душата. Знаят, че всяка душа има свой Път и само тя може да го избере. Те могат само да посочат някои от вратите и да помогнат да бъдат отворени. НИКОГА не се нарича за Вяра и Религия, които са свещено право на Душата!

Искрено се гордея, че съм част от тези корени, дори докато пиша това!
Колко трябва да е бил мъдър народът ми…

Кръщението днес? Бебето бива въведено в църква, за да бъде пречистено от първородния грях. Замълчавам…
Родителите му са тези, които вместо него решават в коя вяра да го врекат и как да се казва Бога му. Замълчавам…
Кръстницата му, от негово име се отрича от Сатаната. Позволете ми да се усмихна…
Не бих станала ничия кръстница, точно заради това! И не бих нарекла изконните ни практики християнски!

В същия момент обаче, ще ви кажа и друго. Ако наистина с цялата си душа усещате потребност да кръстите себе си или детето си, направете го! Със сигурност душата ви знае най добре!
А аз мога да говоря само от името на моята.
Категорично вярвам, че моята душа е направила своя избор. Научих се да го уважавам! Вярвам, че зачеването ми е плод не на грях, а на огромната обич на родителите ми. И вярвам, че душата ми всеки път идва пречистена, за да учи новите си уроци.

Знаете ли, в старите практики има още едно тайнство. Казва се ЛЯСТОВИЧЕ НАРИЧАНЕ. Тогава детето е поне на седем. Вече е достатъчно голямо , за да има мнение и да взима решения (крилата му са достатъчно заякнали, за да лети само). Прави се лястовичи кръг. И детето се пита какво иска. Жената най-близо до слънцето (баба му) го подготвя три месеца за този обред. По време на тайнството никой няма право да оспорва Волята на “лястовичката”. Жените могат само да помагат и насочват, а Бабата следи за “чистотата” на наричането.
Това е най-красивото Тайнство, до което съм стигнала и което посмявам да водя с цялата си обич и почит! За мен винаги е огромна чест да бъда поканена за НАРЕЧНИЦА!
Благодаря ви, че ми позволихте да споделя това с вас!

Подготви за печат – Ивалина Ташева

Публикувано във в.“Зорница“ – Монреал

Журналът преди

Защо мъжете страдат от депресия повече от жените?

По отношение на депресията, май всички сме специалисти (особено жените), защото бързичко поставяме диагнозата на себе си или на друг. Само да усетим, че животът е скъсал връзката си с нас или нещо не тече както е текло и вече сме болни, първо от депресия. Но с нея шега не бива. Депресията е сериозно заболяване и се излиза от него след дълго лечение, в което пациентът играе най-значителна роля. Ако реши да излезе от дупката – участва с най-голям дял на включеност – 70% и повече, останалата част е работа на медикаментите и на психотерапията. Затова внимателно с диагнозата, че е възможно и да си я вменим.

По-често се случва да изпадаме в депресивно състояние, но от него можем сами да излезем с повечко усилия и желание, разбира се. Почувстваме ли дискомфорт, нерешим проблем, нежелание за доста дейности – общуване, работа, секс, развлечения – значи е нужно да се погрижим за себе си и да отскочим. Останем ли дълго в това състояние, има опасност да ни споходи депресия, без да се усетим. Статистиките сочат, че повече жени страдат от депресия. Други изследвания показват, че мъжете са по-податливи на това заболяване, но по-рядко търсят помощ, за да справят. А именно това, че по-рядко търсят помощ в живота си е причина да „прихващат“ депресията. Разковничето е в различния начин, по който е устроен мъжкият и женският мозък и различният начин, по който функционира психиката на двата пола.

Като „илюстрация“ на това, нека видим какво предприемат мъжът и жената, когато нещо в работата не върви или връзката с партньора се руши.

Жената казва „ах, горката аз, как всичко е срещу мен, как не ме разбират и защо ли не ме харесват…“ и влиза в ролята на жертва. Има нужда да се жалва, да сподели. Тя излива проблема си и негативните емоции пред приятелите, колегите, партньора, склонна е да потърси лекар или терапевт. „Натоварва“ тях, но разтоварва себе си. А разтоварването освобождава, извежда страдалеца от страданието. Така си помага сама, помагат й и другите, всеки със своята роля в живота й.

Мъжът има самосъзнание, че е силната половина от човечеството, че с всичко може и е длъжен да се справя сам. Когато се появи ситуация, която не може да реши самостоятелно, той се затваря в себе си. Преживява се като безсилен, неспособен, слаб и защото не е мъжко да показва това, се бетонира още повече в себе си. Така неусетно го спохожда и депресията, но остава в нея, отново сам.

Независимо какъв е биологичният пол, психиката ни е двуполова. Във всеки от нас живее и мъж, и жена. Силата и слабостта са ни еднакво присъщи и имаме потребност да ги проявяваме, защото сме хора. Да си позволиш да бъдеш понякога и слаб – това е поведение, което има особен чар и носи здраве!

Ивалина Ташева

Публикувано във в.“Зорница“-Монреал

Преживелици

Как ме съблазни една слива?

Всичко в живота навън има отношение към живота вътре в нас, сиреч към телесното ни и душевно съществуване, даже и една слива.

Съблазнителката

Слънцето, луната, морето, дърветата, сезоните, тревата, мъглата, дъжда и какво ли още не, са ми „разкривали“ връзката си с мен, с нас. Но най-неочаквано, една слива се оказа поредният провокатор за творчество, питане и търсене на отговори.

В двора на селската ни къща в България имахме 6 сливови дървета. Те щедро ни даряваха с плод и раздавахме това изобилие и на съседите. Превръщахме сливките в ракийка и всякакви сладости. Откакто живея отвъд океана, сливите останаха мил спомен и поредната стока за пазаруване, докато в семейството ни влезе зет, американец със сливово дърво в двора си. Той бащински обгрижва овощката, но богатата реколта няма изяждане, дори и ракуните да помагат. Така се заех със сладката задача да оползотворявам сливките както знам и мога.

И аз, взех, че ги преоткрих! До сега, май не бях се вглеждала така в сливи – свежи, здрави, ароматни с ярка окраска… какво изящество на форма и цвят! Споходиха ме мисли, каквито слива не беше пораждала у мен до сега. „Подсказа“ ми, че и тя  има своята мисия в живота ни.

Невидимата страна на сливата (хранителните вещества) хранят моята видима – тялото ми. А пък видимата й страна – цвят, форма и аромат подхранва моята невидима част – душата. Сътворих си няколко арт композиции със сливи и ето ти – разговор със себе си и послание до други.

И това не е всичко. Споходи ме идея и организирах арт парти „Msr.Plum”, защото полезното става още по-полезно, ако е споделено. А онова, на което сливата може да ни научи си струва.

Докато подготвях  Арт парти „Mrs.Plum – 2012” се оставих на „вкусната дама“ с цвят на индиго – да ме съблазнява. Флиртувахме си няколко дни и с различни похвати!

А каква я свършихме ние двете със сливата, продължавам да разказвам с думи и картини тук 🙂

Преживелици

Какво научих и какво не, през моите 50

Че без модата на рождените чествания, никога не бих избрала числото 50 като мой хронологичен белег!

Вече няма да ми светят 😉

Тогава кое, ли? Ами, аз съм в периода 30- 35. Отдавна влязох в него и още съм там. Докога – не знам? Но, ето какво вече знам:

  • Ние сме пластелинени човечета. Всичко и всеки ни моделира. Най-трайни са формите от най-пластичния ни период. Колкото повече засъхва пластелина, толкова по-трудно се моделира. А как боли, когато се размърдам, за да променя модела… Боли от застиналост! Корекциите са трудни и болезнени, но най-много ми се услаждат формите, които сама си придам.

                                      Защо се страхуваме от болката, когато не води до смърт?

  • Животът е твърде кратък и докато се оглеждам, ослушвам и умувам как да го живея, той изтекъл … през сърцето – там откъдето е дошъл и където е!

                                     Защо живем предимно чрез ума, след като много преди той да започне да ни служи, сме живели доста по-добре и то само чрез сърцето си?

  • Доста години се стремях да разбирам другите и когато започнах да разбирам себе си, разбрах, че нищо не съм разбрала.

                                    Как е възможно да разбереш друг, когато не си разбрал себе си?

  • Дълго живях отвън и когато заживях вътре, самотата ми стана приятел.

                                    Защо бягаме от самотата, като тя е пътят до несамотата?

  • Когато престанах да обичам Его-то си, сетих що е Любов…И започнах да обичам отначало…първо себе си. Давам на себе си от себе си най-доброто, защото  така се уча да давам и на друг. А любовта е даване и получаване със знак за равенство между тях.

                                  Защо се надлъгваме, че всичко хубаво правим заради другите? Защо се срамуваме да получаваме, а прекаляваме с даването?

  • Суетата е цирей, който все някога се пука. Колкото е по-стар, толкова по-гадно мирише след пробива му. Докато не изтече гнойта и не лъсне голотата, не иде свободата.
  • Свободата е усещане за неуязвимост. Докато има от какво да се стряскам и да ме е страх от загуби – все съм в джендема – своя.
  • Стените не се изправят пред мен, за да си троша главата в тях, а за да направят тази глава по-мъдра.
  • Апетитът към храна е знак за гладна душа. Щом огладнее тялото, душата започва да се изпълва, оживява и болестта залинява.

                                Защо всичко чакаме отвън – лечението, щастието, любовта?

  • Явленията в природата и събитията в живота са част от мен и са вътре в мен. Външното има вътрешен аналог. Когато прогледнах в това – видях себе си.

                                Каква e силата, която ни е приспала в будността и защо?

  • Тревогата не решава и не предотвратява. Тя обърква и разболява.

                                 Защо все търсим нещо, за което да се тревожим?

  • Мисълта е сила, чрез която се побеждава, ако се управлява.

                                 Защо не смеем да поемем това управление?

  • Вярата е свобода, религията е рамката, която я затваря. Бог сме ние и ние сме Той. Всяко тяло е негов храм, душата – олтар.

                                 Защо се молим за душите си, щом грешници са умовете ни? Защо вместо да чупим рамката, я правим по-здрава и по красива, че и се радваме на това?

  • Твърде много заучаваме и много малко сътворяваме. Заучаването е папагалско повтаряне на казаното и направено от друг. Сътворяването е моят, твоят глас, личния ни щемпъл, материалът, с който да творят тези, които идват след нас.

                                 Защо не виждаме, не ценим и не разгръщаме твореца във всеки от нас?

  • Хората са гладни за внимание и използват всякакви похвати, за да го получат. Това е хубаво, но понякога тези упражнения са остри подводни камъни. Затова внимавам какво привлича вниманието ми.

                                 Защо не си го казваме простичко „имам нужда от теб“?

  • Доверие не се печели, а се дава. То е способност, която ако не притежаваме, трудно успяваме да придобием. Да очаквам някой да заслужи доверието ми, значи да очаквам животът да ми засвидетелства заслугите си.

                                  Защо не се отдаваме, а се правим на скали, които чакат чудото, за да се размекнат?

  • Лъжата е балон, в който сме се вкарали. Докато го надуваме, се опитваме и други да засмучем вътре. Но като всеки балон, той или се пука с гръм на парчета, или спихва от нажежената среда.

                                 Защо обичаме толкова много надуването и празните пространства, които могат да поемат тази „пара“?

  • Най-силно крещи „разпни го“ онзи, който най-мощно е викал „осанна“. Затова лаврите и кръста са ми еднакво скъпи.

                                  На кого му става по-добре от тези викове?

  • Човек вижда и чува онова, което иска да види и чуе, независимо какво му се показва и казва!

                               Защо толкова време пилеем в казване, пък пестим изразяването?

  • Секс и интелект са несъвместими понятия! Интелектът е за ума, сексът е за тялото. Ако правим секс с ума, значи нищо не правим, но ако влагаме секс в интелекта значи водим успешен живот!

                              Защо не си „признаваме“ сексуалността, като е навсякъде?

Надявам се разбра, че въпросите са онова, което все още не знам, но сякаш и не искам да го научавам.
А това, което прочете съвсем не е всичко, което научих или не през моите 50 ! О-па, 30-35 🙂 Но съдържа почти всичко, което ми е нужно, за да продължа напред и е лек анонс към нов проект.

Поетично изречено

Глад

„Пътуване към Сатори“, рисунка на проф. Стефан Лазаров, туш-перо

Тялото задръстено е,
от ядене и неядене!
Апетитът към храната – голям,
към живота – изтерзан!
Запушена му е устата.
Да мълчи!
По-лесно дъвче се материалното…
И линее без да е заболяло,
напълняло, без да е яло.

Утро е!
Образът в огледалото плаши…
Копнее, а не смее.
Умее, но не вилнее.
Смее се,
пък в дълбокото плаче…

И все бърка да търси,
разбърква – да намести.
Гладът го побърква,
пък ядене – бол…
Но копнежът с таз храна
се не наяжда!

Врагове ли? Къде ги?
Не виждам други освен мене…

март, 2012

Поетично изречено

Една тишина разстояние

„Полет“ – картина на проф. Стефан Лазаров, пастел

Тук ли си Любов?
Без образ, но със сърце!
Прелиташ и топиш
небесните разстояния.

Сгушвам се в теб,
щом студ скове ме.
Докосвам те, щом
топлина изпълни ме –
да ти дам от моята.

Чувствам те в сърцето,
виждам те в цветята,
чувам те в тишината,
говоря ти в мълчанието.

В мен си, без да си до мен…
Защото си Любов!
Има те дори и след мен.
Има те, но не те разбират.

Защо те търсят, като си тук?
Само на една тишина разстояние…

февруари, 2012

Поетично изречено

Душа зелена

„Спомени“ – картина на проф. Стефан Лазаров

Косите – сняг е навалял,
челото – есенни бразди,
лицето – от палавост, отъпкана поляна,
очите – лик на душата.

А моите – зелени…

Зеленото – за слънце гладува,
за роса – жадува,
суче от земята
и гледа в небесата.

Топлината храни ми душата,
светлината – пои я,
коренът крепи я,
полетът държи я жива.

В есен не вехне
и в зима не гине!
Душа е! Зелена!
Казват ми очите!

Април 2012

Поетично изречено

Изкуствени

„Страдание“ – рисунка на проф.Стефан Лазаров
Естественото – напира, но е „срамно“. Изкуственото е лицеприятно, но задушава…Така страданието ражда се и тялото свива се…

Животът прост,
изгледът сложен.
Почива умът,
шепти душата,
остават неразбрани й словата.

Крещи мълчанието
и вика на природата голото.
Поднася доверие,
стъпкват му цветята,
постлани пред тях…

Сложното е просто,
простото – сложно,
пълното – празно,
празното – пълно.
Изглеждането важно,
душевното – страшно?

Време на изкуствен интелект,
изкуствени стави,
изкуствени връзки,
изкуствени клапи,
изкуствени устни,
изкуствени очи,
изкуствени гърди…
изкуствена природа,
изкуствена храна…

Къде в това да найда
естествена душа,
тупкат ли нейде
неизкуствени сърца?

Юли, 2012

Поетично изречено

Нима обича се с очи?

Картина на проф.Стефан Лазаров от цикъла „Разтопени форми“ – пастел

Заминах далеч и
умът им, ме изтри.
До вчера бях важна…
Днес – мъртва съм! А ме има!

Казват „далеч от очите –
далеч си от сърцето“
Нима обича се с очи?…

Мисля ги,
прегръщам ги,
говоря им със сълзи и с усмивка…
Не пуска ги сърцето.

Любов било ли е
или нужда?
За мен все едно е!

Мойта любов за ответност се не ражда!
И не живее в отговор…
Нищо, че мене погребват приживе,
затуй, че далеч съм аз от очи!

Май, 2012

Журналът преди

Обичам Джулай морнинг

Посрещала съм първоюлския изгрев край морето само няколко пъти, но имам усещането, че го правя откакто се помня. Не търся обяснение, защо чувствам тази традиция толкова близка, но се наслаждавам на особеното вълнение, което ме обзема всяка година, часове преди първи юли.

Ето  накратко онова, което знам за Джулай морнинг:

Началото. Джулай морнинг носи името на популярната песен на групата Юрая Хийп и е свързан с хипи движението от 70-те години на миналия век. Твърди се, че няма друга европейска държава, в която Джулай морнинг да се чества толкова възторжено и до днес, както в България. Посрещането на слънчевия изгрев е празнувано  за първи път у нас в средата на 80-те години, когато в нощта на 30 юни срещу 1 юли, на морския бряг във Варна се събират привърженици на идеите на хипи движението в САЩ. Предполага  се, че тогава празникът е бил по-скоро завоалирана протестна проява срещу комунистическия режим, отколкото подкрепа на модното хипи движение. Хората и днес посрещат  Джулай морнинг като прекарват нощта на открито, палят огньове, слушат музика и пеят „патронната“ песен на Юрая Хийп. Символиката на песента и изгрева над морето изразяват надеждите ни към зараждането на новия живот и новото начало. Традицията не е обвързана с религиозни или езически обреди, но носи вярата, че  изгревът ни пречиства и влизаме обновени в новия ден. Джулай морнинг продължава да се чества у нас и след падането на комунистическия режим през 1989 година. Основната идея на хипи движението вече се поизмества и забравя, а надеждите са други.

Хипи движението (от английската дума hippy или hippie – моден, стилен) възниква сред младото поколение на САЩ  през 60-те години на миналия век. Активността му запада десетилетие след това, но и до сега съществуват хипи общности в отделни страни или региони. Доста са противоречиви мненията  за същността и идеите на хипи движението. Определят го  като културно,  политическо, че дори и религиозно по характер. Културно, защото създава  хипи култура –  нови тенденции в модата, музиката, изобразителното изкуство и дори в литературата. Политическо, защото хипитата организират редица протести срещу войната във Виетнам. Влечението на неговите привърженици към източните религии и мистичното  го бележи пък като религиозно.
След САЩ, движението се „настанява“ в Англия, а от там и в Европа. Последователи има и в Япония, Австралия и Нова Зеландия. Mакар и отричани хипитата внасят сравнително нови и непопулярни за времето си идеи като здравословната храна, защитата на природата, сексуална толерантност, свободно изразяване на индивидуалността. Те приемат любовта като основен смисъл на човешкото съществуване. Мотото им е „мир, любов, свобода“. Тяхна емблема са цветята – символ на естественост и красота. Идеите си изразяват чрез музиката.Така и  песента „Джулай морнинг“, създадена по време на „хипи епохата“ вдъхновява  група българи да посрещнат  слънчевия изгрев на 1 юли край брега на Черно море.

Сега. През 2008 година  авторът на песента „Джулай морнинг“ – Кен Хенсли пее своя хит, посрещайки изгрева на 1 юли край с. Камен Бряг. И от тогава, почти всяка година, той посреща този ден на нашето черноморие. През 2011 година българската група „Сънрайз“ и Кен Хенсли  започнаха кампания за обявяване на Първи Юли като официален празник на свободния дух в България. Идеята има и по-смели планове – този ден да стане официален европейски празник.


Опитите да се комерсиализира Джулая и участието в него на хора, които не познават идеята му, принуждават „старите хипари“ алтернативно да честват Джулай ивнинг като се събират на 30 юни в с. Варвара.

Идеята на Джулай морнинг  има своето съвремено послание – освобождаване от ограниченията на цивилизацията, раждане на ново отношение към природата и единение на човешкия род.

Първият юлски изгрев вече не се посреща само край морето. Ентусиасти има край реки и всякакви възвишения. А може да се посрещне и на някой източен прозорец или тераса под звуците на песента „Джулай морнинг“. Уверявам те – насладата от първите слънчеви лъчи, като символ на зараждащия се живот, няма да е по-малка.

Посрещането на Слънцето и на новия ден има силно емоционално въздействие върху мен. Пречистващо е! За душата! Вероятно затова обичам Джулай морнинг!

Пожелавам ти поне един изгрев в годината да е твой!

Преживелици

Дъждовна душа

Обичам да вали, да е мрачно и хладно.

Шумът на дъжда ми създава особен уют. Приглушената светлина на дъждовния ден сякаш ме сгушва. Хладното време ме кара да се стопля сама, да се погрижа за себе си.

Никой друг не може да се погрижи за мен по-добре от мен самата.

Във всичко, което обичам, харесвам и върша проектирам себе си, както и всичко ме бележи с отпечатъка си. Нищо, което ми е чуждо и непознато не може да ме докосне, не може да събуди вълнението ми. Да!…

Дали дъждовното време не е аналог на душата ми – склонна да плаче и да се къпе, да търси сълзите, за да ги прегръща, да се топли сама…за по-сигурно?

Обичам да съм навън, когато вали.

Ромоленето ме гали някак особено, а проливният дъжд предизвиква екстаз в душата ми.

И това усещане към дъжда не е от вчера и днес. Помня го от детските си години.

Бях на 14, когато един порой ме разплака неутешимо. Плачех с глас, а ми беше приятно, синхронно, единно… Плувах и летях едновременно! Страхувах се да не влезе някой в стаята. Не бих могла да обясня причината за този плач. А толкова имах нужда от друг, с когото да плачем заедно, без да сме тъжни…

Сега живея на място, където липсата на дъжд е празник. Не е случайно, знам! И в момента, докато пиша над мен вали – някак закрилнически, благодарствено…Усили се и просветна! Какво ли ми казва моя дъжд?…Аха! Прегърна ме и се усмихна! Разбра, че пиша за него, а всъщност пиша за нея – моята душа, която е волна ведно с дъжда.

А толкова обичам Слънцето!

Но само дъждът ме ражда отново…

Мен – Ива
снимка:    http://www.phototargets.com

На глас, Хора

Писмо до Петя, която не пожела да порастне…

 

Здравей, Петя!

Чух името ти – Петя Дубарова, много време след като ти беше напуснала живота. Тогава, когато ти си водила борба между правилата и очакванията – от една страна и поривът за свободност и изразеност – от друга, аз не знаех, че има и друга страна. Разбрах го едва в зрелостта…Но ти знаеш, Петя – събитията в живота идват във времето си и на мястото си. И в моето време, някак случайно неслучайно ми се яви Ти! Ха! Та ние сме се родили в една година…Но защо си напуснала живота, кога? Едва на 17…Усетих те близо, усетих подобност! И сега в Деня на детето започнах да ти пиша…Знам! И това не е случайно, защото Ти остана завинаги дете, прозряла, че в теб живеят две Пети. Едната иска просто да бъде , другата трябва да изглежда. Ти не можа да приемеш изглеждането и избра бъде-нето в безбъдното.

„Само я погледнете (другата Петя – б.а) и ако ви се усмихне, знайте, че когато се усмихваме си приличаме най-много.“ Много ми се иска, Петя, да крещя след големите намусени деца – „Усмихвайте се, за да съберете двете/двамата у вас“. Не пречете и на децата си да се усмихват! Оставете ги сами да си напишат правилата, сами да проверят света и хората в него.

Знаеш ли, Петя, колко модерно живеем днес? И колкото по-модерни ставаме, толкова сме по-лъжовни. Лъжите на големите са истините на малките. И понеже толкова често се лъжем, вече вярваме в лъжите си, а истините крием – потъпкваме ги и се страхуваме от тях. Стремим се да ги отнемем и от децата си…

Петя, ти не успя да сприятелиш двете Пети в теб…! Детето, което живееше в теб не пожела да приеме лъжовния свят и да порасне изглеждайки…

Гледай ни от Слънцето и ни се смей сега!

Ива

 

Влак

Петя Дубарова

Как искам да съм малък светъл влак,

по-пъстър от крилете на хвърчило.

Да чувствувам във светлия си бяг

че слънце в моя ритъм се е скрило.

Да бъде мойта гара слънчев знак,

от хиляди очи благословена.

Да бягам срещу вятъра, но пак

да върщам там мечтата си зелена.

Как искам да съм малък светъл влак.

Тогава бих посока подарила

на някого. Искри родени в бяг

от релсите. И свойта пъстра сила.

Защо не съм добър среднощен влак?!

Тогава аз на всеки бих раздала

завръщане. Но бих поела пак

по релсите на радостта си бяла.

11.2.1977

Преживелици

Самосмазване

Сгазих себе си! Раздадох се цяла! Отдадох обич и грижа, на които съм способна. Мечтаех за топлота без повод – усмивка, нежност, признание, подкрепа, … а те сякаш по-скъпи от злато. За жалост не можем сами да си ги дадем, с изключение на признанието, но пак ни се иска да не е само нашето…

Вярвам, че за да получим е нужно първо да дадем. Някой го наричат закон за вселенския енергиен обмен. Питам се защо тогава получавам противното на даденото от мен – хлад, необич, безразличие. Не, Вселената не греши. Тя ми изпраща нужното – болка, за да си домилея, за да се заобичам и за да се подсетя, че това, което очакваме от другите към нас е нужно първо ние да умеем да си го дадем. Онова, от което лишаваме себе си, не можем да привличем към нас.

Болката е лекарство и ни е нужна като сутрешната роса за тревата. Тя – болката, както и росата – съживява, ободрява и оздравява…душата. Боли ли – не охкай, а учи!

Аз, Ива записах това през юни 2010

Журналът преди

Любовта – полезна и вредна?

Майчината обич е най-желаната обич, от която се нуждаем, независимо от възрастта ни. Тя се поражда с лекота в женската душа. Не е необходимо бебето да я заслужи, то просто се сдобива с нея още в мига на своето раждане, заради това, че го има. Любовта на майката към бебето, по своята същност, е онази безусловна любов, която всички търсим. Очакваме я от родителите си, докато сме деца, от приятелите и партньора си в по-късна възраст. Всъщност няма друга любов освен безусловната, различното от нея е нелюбов – стремеж за притежание и властване над друго човешко същество. Способността да даваме и да получаваме безусловна любов е изкуство, което се научава. Родителите могат да ни предадат това умение, ако го притежават, ако не – можем да се научим и по-късно, но обикновено тогава е болезнено, свързано е със страдание за нас и другите. Овладеем ли го, няма да чувстваме болка от любов в живота си, ще сме по-щастливи и спокойни. Любовта на майката към бебето е даване без очакване на нещо в замяна и най-голямата й награда е усмивката му. Майката е удовлетворена и щастлива само от това, че бебето го има и че с нейните грижи то оцелява и се развива като човек. Не е ли това чувството, от което се нуждаем и като възрастни? Можем ли да обичаме така порасналите си деца, приятелите си, нашите родители, партньорите си, незвисимо дали сме майки или бащи, мъже или жени?

Ние, възрастните имаме естествена потребност да бъдем създатели в живота си, както и да изразяваме превъзходство и сила в най-добрия смисъл. Жената задоволява тези свои потребности чрез отглеждане на бебето – създава, отглежда човек, който е беззащитен. Тя го превъзхожда и притежава силата да го закриля с грижа. Мъжът задоволява същите тези потребности като създава материални блага, като закриля със сила.

Лесно е за майката да се проявява като любяща, докато детето е невръстно и напълно зависимо, но истинската й обич се доказва в отношението й към израстващото дете, когато става все по-трудно да запази безусловният й характер. Тогава е изкушена от чувството, че детето й принадлежи, че е длъжник за раждането и грижите й, че има власт да направлява живота и изборите му. Настъпва периодът, в който любовта й трябва да се заслужи – с послушание, с успехи, с внимание към нея. Така тя предава урока, че любовта е заслуга. Урок, който самите ние сме научили в нашето детство. Стремим се да заслужим обичта с нагаждане, за да се харесаме. Ние също даваме обич на онези, които я заслужат…и те с нагаждане пред нас.

Между еротичната и майчината любов има същностна разлика, за която едва ли се досещаш. При еротичната любов – две същества се сливат в едно, при майчината – две същества, които са били едно се разделят и отдалечават все повече през живота. Сливането при еротичната любов също е следвано от раздяла, породена от личностното ни развитие и динамиката в живота. Болката, неудовлетворението и негативните чувства и при двете раздяли могат да си спестим единствено чрез умението да обичаме безусловно. Физическата раздяла между майката и детето започва от момента на раждането и продължава през израстването му като самостоятелен човек със своите лични избори и интереси. Когато майката дарява любов, дори неговата човешка реализация да не съвпада с нейните представи и желания за него, дори и да не остава все така посветен на нейните нужди и очаквания – тогава любовта й запазва своя безусловен характер, от който се нуждае вече порасналия човек. Най-силният израз на любовта е подкрепата – в грешките, в успехите, в слабостите.

Невръстното дете се нуждае само от мляко, но когато израства то има нужда млякото му да бъде подслаждано с мед. Млякото символно е израз на елементарната грижа – физическото оцеляване и развитие. Медът символизира сладостта на живота – обичта към живота и радостта от това, че живеем. За да може майката да дава мед е нужно да го има – тя самата да е щастлива, да посреща с радост всеки ден от живота си, да обича безусловно първо себе си, защото щастието и любовта са също толкова заразителни, колкото нещастието.

Ние порасналите също сме жадни за мляко с мед , защото дълбоко в нас си оставаме деца (но не си признаваме). Нуждаем се от грижа на щастлив човек до себе си! А когато сме напоени, имаме нужда да поим и други с медено мляко.

Твоята любов към онези, които обичаш прилича ли на майчината към бебето?

Аз, Ива се опитвам … от години. Получава се!

Поетично изречено

Неуморно Искане

Уморих се от очаквания и изисквания.

Уморих се от изпълнители и публика!

Уморих се от собственост и единственост!

Искам да искат от себе си.

Искам да изпълнявам на себе си.

Искам си собствеността над собственото…

=======

Искам да не съм сама и съм сред вас,

но сред вас искам да съм сама…понякога.

Искам да не съм безплодна и раждам,

но когато раждам недогаждам.

Защо?

Ям от студ и гладувам при жега.

Защо?

Преяждам от топлината

и за още е гладна душата.

Защо?

В студ все не стига храната.

Пълна съм, а гладна е душата.

Защо?

Аз, Ива

Май 2011

На глас

Mисии и Магии – за да не те изнасили Живота

Срещаме човек и пътищата ни се преплитат временно – няма постоянна заедност, не и за телата…Преживяваме много заедно, преодоляваме много заедно, телата са близко, уж заедно, но усещане за близост на душите не се поражда. Няма синхронност на душевността и магичността не се задейства.

Отдаване…

Срещаме човек и изведнъж усещаме магията. Сякаш винаги е бил в живота ни, сякаш е много близък, познат, а той не е… Някак мислите се преплитат, думите се допълват, интересите подобни, терзанията същите и в съдбите „случайни“ съвпадения… Стряскат ни знаците за  привличане. В тялото – трептене, пърхане някъде там и сякаш се отлепя от земята, сякаш се разтварят крилата. Магията… Дали ще полетим? Само, ако се осмелим…

Един човек идва с магията, друг без нея.  И двамата са похлопали на вратата ни, а щом са стигнали до нея – значи идват с мисия за нас. Отваряме и посрещаме гостите си подобаващо – единият – свойски, другият по-сдържано, но  и двамата срещаме със сърце. Защото без сърце няма да случим мисиите – нашата за другия и на другите за нас. Кой е другия и защо е – не е от особено значение, по-важно е да се отворим, да допуснем и приемем случващото се, защото нещо от него остава, носи смисъл. Не знаем какво е то и не е нужно да търсим отговор! Дори и без да го видим то ще си свърши работата за нас.

Какво е нужно, за да случваме мисиите и да усетим магиите?

  • отпусни се и наблюдавай себе си и другия – думи, действия, реакции
  • отвори се и приемай посланията на другия, без да оценяавш и анализираш
  • слушай и се опитай да бъдеш в другия
  • изрази се – покажи и кажи всичко, което мислиш и чувстваш
  • усети се – какво, къде и как чувстваш, за да се разбереш

Как ни говори тялото и как да разберем себе си?

  • Когато реагира гръдната област и се променя сърцебиенето или дишането – задействат се чувствата. Разбери ги!
  • Реагира ли коремната област – пърхане или неприятна тежест – задействали са се емоциите. Пусни ги, но не ги изпускай!
  • Реагират ли гениталиите с приятна възбудимост – възбудил ни е не полът на човека (независимо какъв е), а животът. Той ни е съблазнил и ние вече сме в готовност да му се отдадем. Случим ли го – даваме шанс на другия да изпълни мисията си за нас, въздържим ли се, животът пак го случва, но е възможно да се почувстваме като изнасилени.

Животът се е венчал с любов за нас още от утробата. Ние съществуваме чрез тази любов, обречени сме да се отдаваме на живота и да го приемаме такъв какъвто е. Усещането, че сме изнасилени от партньора ни Живот и неудоволствието от него произлизат от съпротивите ни да му се отдадем, от неслучените мисии, от неизживяните магии…

На глас

Разпятие

                                                                                                                                                                                                                                                       

Да излюпим себе си и да се ошарим...Христос се роди, за да ни даде Любов.

Живя, за да ни научи на Любов!

Умря, за да разберем какво е НеЛюбов!

Възкръсна, за да ни покаже, че се оцелява и оживява с Любов.

Днес сме разпнати повече от всякога. Разпнати между програмирания ни мозък и ощетената, гладна и отритната душа. Тя умира, щом е вкарана в програми. Душата може да живее само такава каквато е! Ако не й позволим, тя боли и боледува, разболява затвора си – тяло и го срива, за да се измъкне от него.

Тялото линее от пресищане и пълнее от празнота, въпреки охолството.

Търсим Бог в ритуалите и богатите храмове, а Той стои в свитите ни души и се надява да прогледнем, за да го чуем.

Нашата НеЛюбов не му дава мира, но Той не се гневи и не наказва със смърт и стихии. Може ли Любовта да накаже себе си?…

Самонаказваме се! С нашите програми по нашия  живот…

Без разпятие няма Възкресение! Толкова дълго висим разпнати на кръста! Нужно ни е да пуснем агонията „о’време“, за да настъпи смъртта… на нагаждането, изглеждането, следването… И тогава да оживеем в любов живеейки, вместо както сега – да живеем от НеЛюбов умирайки …

Великите дни идват не, за да натъпчем телата с храна, а да стъпчем нехраната, която ни трови.

Аз – Ива ти пожелавам да празнуваш не защото има дата в календара, а ако има защо!

Поетично изречено

Ако искаш…

Изхвърли ме щом можеш.

Не приемай щом не можеш.

Обичай щом живееш.

Радвай се, ако умееш.

Дивей без да вилнееш.

Мрази и ще пълнееш.

Пълни и ще слабееш.

Гладувай, за да проумееш…

Ако искаш!

Аз – Ива

април,2011

Поетично изречено

Сънувана Будност

Kъде си, приятелю? Как си? Ако спиш, аз неканена влизам в съня ти, за да се гушнеш в мен и отпуснеш, така както не смееш в будността. Ако спиш, сънуваш ли? Ако си буден, будуваш ли? Ако си буден, дали си събуден за истински важното в живота? Ако мълчиш, чуваш ли гласа ми? Той е в шума на вълните и в песента на птиците, той те къпе, а после нежно гали душата ти. Ако говориш, изразяваш ли се? Ако мълчиш, чуваш ли се? Ако говориш, аз се вмъквам неканена в думите ти и говоря вместо теб, говоря онова, което сам на себе си не смееш да кажеш. Когато спя – сънувам, че търся топлина, а съм на топло под завивките… Когато съм будна – раздавам топлина, а съм на открито и студено, въпреки че грее слънце… Когато мълча, говоря с теб, а чувам себе си… Когато говоря, очаквам вълните и птиците да пренесат моя глас до теб, за да ме чуеш как сънувам и как будувам, когато ти мълчиш…

Аз, Ива – януари, 2011

На глас, Преживелици

Сложният човек – компютър или косачка

Сложният човек е труден за разбиране и често се оказва нерешима от другите задача, защото той самият не се разбира – формулировката на задачата е неясна, объркана.

Когато срещнем простия човек – просто формулираната и лесно решима задача, ни се струва толкова невероятна, че не искаме да повярваме. Не вярваме и в мислите си започваме да го конструираме сложно. Във видимата простота търсим сложното, защото ние самите сме се усложнили до неузнаваемост.

Сложният човек е като сложната машина – има просто управление, за да е достъпно масово и без особена квалификация. А вътре е изградена от сложни механизми и връзки, които са толкова взаимозависими, че когато някоя от тях се повреди, машината излиза от строя…както и човека, сложният. Тогава заменяме машината, както и човека, с новото, по-съвършено поколение сложно устройство с още по-опростено управление. Технологичният напредък днес ни го доказва – колкото по-сложно е заданието вътре, толкова по-лесно се управлява отвън, толкова по-бързо се подчинява на командите. Вече не е нужен и пулт за управление – само докосваме чувствителния екран и влизаме там, където искаме.

Простата машинарийка е от друго тесто. Всичко в нея е видимо и ясно. Не се нуждае от управление, сама реагира на средата, задвижват я обстоятелствата. Косачката за трева се задейства под силата на ръцете (обстоятелства) щом усети избуялите стръкове (средата си). Но когато я поставим върху камъни, тя отказва да работи, отказва да се задвижи от обстоятелствата, защото на камъните няма какво да им коси, а нейните усилия биха я убили…

Животът, подчинен на сложните машини е зависим живот, обречен на гибел. Както и обществото изградено от сложни хора с просто управление е мъртво общество.

Представи си една седмица без интернет и компютри…апокалипсис!

Живото живеене се поддържа от простите устройства. И ние сме обречени да се връщаме към тях, да ги търсим и пазим, както себе си…

Аз, Ива в отговор на…сложен човек!


Ако не си разбрал – не отричам сложните машинки, а хората отъждествили се с техния принцип на функциониране!

На глас

Здравей Любов! (странен урок)

Срещнахме се и се взряхме. Видяхме в другия онова, което не сме и поискахме да сме, да си го имаме, да се прибавим и го направихме. Последваха години на щастие. Тайно от нас и в нас, развитието ни, обаче е текло, естествено различно при всеки. После аз видях, че ти не си онова, което искам да е до мен, затърсих и плахо показвах новата в мен. В тази новата ти не позна онази твоята.

Плакахме, страдахме, очуждихме се. Не разбирахме разминаването, не случихме раздялата, заживяхме с агонията. А тя агонията вещае смърт и…ново раждане. Приемахме и не приемахме. Някак особено свикнахме и всеки си каза „майната ти“. А тази майна не беше друго, тя беше другото име на свобода – свобода за себе си и другия. Дали сме я имали и преди? Къде е била? Имали сме я! Но всеки доброволно я беше превърнал в картина, окована в красива рамка и окачена на стената в душата – да я пазим и гледаме. Но тя свободата не е за гледане, а за употреба, както храната – не те засища, ако само я гледаш.

И ние така си гледахме картините от стената и оставахме гладни. Не се осмелявахме да се нахраним, за да не вгорчим залъка на другия , а това си е само предположение – живот във въображението.

Но гладът е най-големия възбудител, а възбудата иска действие, за да се случи насищането и да настъпи отпускането. Лишихме телата от храна и ги променихме. Осмелихме се и се насладихме…после отново дойде апетитът към живота и храната. Очиствахме се с глад до следващия повик на тялото. А в тялото живее и душа, и каквото му се случи на него, преживява го и тя – глад, възбуда, действие, отпускане.

Осмелихме се да си казваме, да си искаме и да си даваме най-хранителната храна – свобода, родена от любовта към себе си и света.

Моята душа ти е чужда, но я приемаш, макар и неспокойно. Твоите ценности са неразбираеми за мен, но са си твои и аз ги приемам.

Ние сме правно обвързани, духовно развързани и това ни прави свързани…

Животът и връзките на хората в него са толкова простички! На кого му е хрумнало така да ги усложни и да ги свърже с болката? Притежанието ли? Та ние се раждаме без притежания и си отиваме от живота без всички притежания, които сме създали в него. Какъв е смисълът тогава да притежаваш? Притежанието храни ли те? О, разбира се, че Да! Притежанието е най-питателната храна за диктатора Разум. Аз обаче не приемам господството му и емигрирах в държавата Любов. Здравей Любов!

Ти, дето ме четеш, не знам какво разбра, но много искам да те науча на това. Много искам!

Аз -Ива

На глас

Роди се на Пролет


Пролет е! Сезонът на раждането! Изворът на новото ухание и новия живот в природата!

Тялото се ражда веднъж, но душата може да се ражда и възражда неколкократно в живота…защото е душа!

Цялата природа се отразява в душата ни – залези и изгреви, нощ и ден, студ и топлина, бури и покой… Та нали ние живеем чрез нея и в нея. Затова душа и природа танцуват в ритъм! И се бунтуват, когато им пречим и ги объркваме.

Да оставим душата да се възражда през пролетта, да цъфти бурно през лятото, да мъдрее през есента и да се отдаде на покой през зимата е най-добрата грижа, която можем да й дадем.

Пълната душа е като пълната река през пролетта – забързано подхранва по пътя си всичко жадно за живот, отмива замърсеното и загнилото през зимния покой. А след нея – нови раждания, свеж дъх и чистота.

Пролет е! Време да родим душата отново, да напоим и измием мисълта, да посеем новите семена на мъдростта.

Аз, Ива си пожелавам ДА БЪДЕ!

На глас

Болестта ни е Рожба

 Пореден хубав ден, но различен от всички останали. Специален и кошмарен ден, защото ми е „донесъл” ужасяваща диагноза. Защо точно на мен, какво ме разболя, от какво се получи? Все въпроси, за които се сещаме само в състояние на стрес. Въпроси, на които трудно търсим и намираме отговор. Дори и да го намерим, отговорът ще е нагласен така, че да оправдаем себе си – напрежение, ядове в работата или семейството, много грижи и проблеми, лошо хранене…И всички тези отговори са верни, но не съвсем. Всички тези фактори са навън, но преживяни вътре, където е болестта. Ние сме създали средата, в която тя да се роди, ние сме нейния дом, ние я отглеждаме от зародиш до зрялост и когато тя е достатъчно самоуверена изразява своя характер, дава знак, че живее. Тогава като грижовни родители, ние се впускаме да я подчиним на амбициите си за нейното развитие – искаме да я контролираме и елиминираме. Но тя е непокорна и воюва за свободата си. Войната срещу болестите – е война срещу себе си, срещу средата, в която сме ги отгледали и ако тази среда остава неизменна, няма как да излезем победители от битката. Победата е в чистотата на тялото и душата. Чистата душа не е утроба за болести, чистото тяло не е тяхната люлка. Всичко нечисто и неестествено – храна, мисъл и действие, които вливаме в тялото е среда, в която зачеваме болести.

Хапчето е продукт отвън , чужд за тялото. Поемането му е агресия към нас самите и благодат за болестта. Хапчето е в съюз с болестта – храни я и тя се укротява, защото се засища. Ситата болест създава илюзорна представа, че я няма…до следващия й пристъп на глад , до новото подхранващо хапче и така до безкрай.

Сещаш ли се за напълно излекувана болест днес? А хапчета бол…

Но – само един лек …досети ли се?

Аз , Ива го имам и ми служи….

Преживелици

Кризата няма да свърши?

Тези дни в един разговор за политика и криворазбрано живеене казах, че отдавна не чета вестици и не слушам новини. Е, изпросих си и въпрос: „Не те ли плаши това безразличие?“…Замълчах със себе си известно време…

Безразличие? Какво е това?

Безучастност, бездействие? Това ли съм Аз?

Не, разбира се! Аз участвам в живота. Изпитвам способностите на тялото, за да ги дам и на теб (скоро ще се случи). Разголвам душа, за да ти я дам – несресана, първична, цяла. Аз действам в живота, а ти не подозираш как потвърждаваш това – разбивам мрачното лице и виждам как проблясва усмивка, отварям заключената ти врата и усещам топлина, копнежи и доброта, хващам отпуснатата ти ръка, а тя потръпва и оживявя от допира…Толкова забравени неща…А прости, като самия Живот!

И докато ти усложняваш Живота с неразбираеми идеали и показни ценности, аз се стремя да си остана просто…човек. Ти си облечен бляскаво, а аз съм гола. На мен все ми е топло, защото в душата си отглеждам слънчев лъч. На теб все ти е студено, защото си фен на новите технологии за изкуствено отопление. Ти си сложен и съвършен, аз съм проста и…гола.

Моето „безразличие“ докосва поне една душа всеки ден и я подхранва. Твоята активност днес смущава десетки сънища нощем.

Не вярвай като ти внушават, вече години на ред, че има икономическа криза. Това е чудовищна манипулация, с която те карат да си траеш и чакаш края, а може би своя край. Хляб и работа има за всеки на тази планета, но достигнахме етап на много тежка човешка криза. Криза на ценности, смисъл и стил на живот. Твърде много се отдалечихме от природата си човешка. Докато не се върнем към същността си, кризата няма да свърши. Няма как душевността да деградира, а животът да прогресира, защото животът, такъв какъвто е, извира от вътре. Векове сме полагали усилия да ставаме по-малко човеци и няма как за няколко години да станем повече.

…Не, не е безразличие, нито бездействие, това е моето действие, такова каквото го мога и чувствам, нали усещаш…

мен, Ива

Преживелици

Писмо до Отвъдното…

Татко, изминаха вече 12 години откакто замина и не сме се виждали, но всъщност ние не сме се разделяли…Ти остана в мен! В живота стотици пъти се разделяхме и сякаш този опит ни помага сега и на двамата. Макар да не те виждам, аз долавям присъствието ти край мен, където и да съм. Често си говоря с теб и усещам, че ме слушаш, а аз чувам отговорите ти.

Когато замина сякаш изгубих себе си… Всъщност аз се изгубих още щом разбрах, че ще си идеш от живота, но толкова бях потънала в борбата да те задържа по-дълго, че не разбрах. Ти пък не виждаше смисъл в борбата ми, но я приемаше…

Загубата на близък човек е урок за живите, едно от най-тежките ни изпитания. Успеем ли да преминем през него, заживяваме по-истински. В лицето на твоята телесна смърт, моята душа прогледна, осъзнах слепотата си за смисъла. Скоро след раздялата ни, животът ми се оказа вариант на твоя. Борбите ни, стремежите ни, радостите ни, целите ни, дори липсите ни много си приличат. Знам, че си свидетел на всичко, усещам и подкрепата ти, когато се колебая и радостта от постиженията ми. Щом потъна в дребнавости и напразни страхове, знам, че ти си този, който ме връща с ритник в живота и ми напомня, че животът има край, че вече живея в оставащото време – ценност, имаща силата на мощно гориво.

Чувствам те и така ще е докато дишам. Няма как да е друго, защото част от теб живее в мен. Усетихме се близки на раздяла, всъщност ние сме били, но защо ли го таяхме и се правехме на безчувствени…и това е имало смисъл…

Нашата религия си има дни за душата „задушници“, в които почита душите на починалите. Няколко дни в годината за почит към онова парче земя, белязано с твоето или друго име. Земя, в която не е останало нищо ценно от теб. Ценното от теб е в мен, в сърцето ми, а почитта няма определен ден.

Знаеш ли, татко, има един въпрос, който не ми дава мира: Защо почитаме душите на починалите, а не почитаме своите души докато сме живи? Може би е по-лесно да почиташ непонятното отвън, вместо непокорното вътре. Душата живее в телата, за да дава на другите и на земята, за да получава от другите и от земята, но ние й стъпкваме живота и я убиваме приживе. Тя обаче е непримирима и напира да изживее мисията си. Защо няма ден за почит на живите души, ден за възкресяване на живите мъртъвци?

Когато разбра, че краят на земното ти присъствие е видим, ти, татко каза „е, поне взех от живота онова, което исках“… аз бих добавила „и му даде не малко“.

След това писмо продължавам напред така, че да мога да кажа същото, когато му дойде времето…

До утре, татко…в другото измерение!

Аз – Ива

Преживелици

Любов по Кучешки

Вълнуваща е историята за появата на Лусина в живота ми (кръстник е синът ми, който тогава беше тинейджър). Изпитвах страх и погнуса от животните и не разбирах как може да се съжителства с куче… Но нищо в живота не е случайно, нали?

През 2004 г. на 15 май оперираха липом на баща ми. Седем дни по-късно получих съобщение, че липомът не е липом, а метастаза на рак в последен стадий. Заредиха се 7 месеца борба с предизвестения победител, но аз не се отказах… На втория месец в „случаен“ разговор ми предлoжиха да си взема новородено дакелче. Не помня дали на живо бях виждала дакел… Вероятно да, но когато нещо не ме интересува е незабележимо за очите. Отговорих,че предложението не е попаднало на точния човек и разговорът приключи. Същата нощ сънувах моята малка бебе-дакелка… Гледа ме с очакващи и пълни с любов очи … още ги виждам и на сън и на яве. Събудих се трепереща от силната емоция, с влажни очи и ускорено сърцебиене…

След две седмици организирах парти за приятели, защото бях станала мама на космато, четирикрако бебе. Оказа, че е родено на…15 май! Луси беше една от последните радости в живота на баща ми, а неговата кончина беше едно от първите страдания в нейния живот.

Вече 13 години Луси е част от живота ни – моя и на съпруга ми! Дори стана имигрант като нас. 🙂 Чудя се как и къде в тази малка главичка и в това още по-малко сърце се събират толкова чувства и такава безусловна любов. Всъщност не знам дали са точно чувства, но след като събуждат такива у мен, значи са! 🙂 Никой не учи кучето да обича, а толкова добре го може.

Луси долавя тъгата ми и се стреми да я отнеме, да я намали. Когато се наложи да не сме заедно за известно време, тя ме очаква, страда мълчаливо. Вие от радост, щом се върна, дарява ме с много ласки, доверчиво се отдава и очаква да получи нежност. Следва ме в студ и жега, в мрак и светлина без да изисква и очаква. Щастлива е, когато сме близо, дори да е гладна или жадна. Говори с очи и разбира без думи, както дори и човек не умее. За разлика от хората, Луси не ни отхвърля, когато днешната й дажба не е повече от вчерашната, когато днес  не сме толкова силни колкото вчера или когато разбере, че ни дели с други. Човешката „обич“ е различна от кучешката и често се отключва само при определени условия – да принадлежиш,  да гърбиш всички и всичко, дори себе си, заради обичащия те! Хората трудно дават без равностойна размяна, а условностите сякаш са правило. Любовта задължава и ако не приемеш задължението, се обричаш на самота. А страхът от самотата е окова, която поражда още по-силно усещане за самотност, но в присъствието хора … Най-тъжната самота!

Да обичаш по кучешки е различно… и лесно!

 

 

Преживелици

Денят на Моето Име


Сутрин е! В страната, където имената имат своите дни за празнуване, моят ден вече изтича, а тук – сега започва. В задни години по това време преживявах незабравими веселби…с вас!

Тук е сутрин! Телефонът ми не звъни от рано както преди…Празникът не е същия, други са и хората…

Знам, че всички вие сте се сетили за мен и сте си спомнили…както преди. Знам, че всичко в живота следва и има своя смисъл – за мен и за вас.

Отдалечеността и раздялата на телата е само в главата. Сърцата, живяли в заедност остават в нея и продължават да преживяват свързаността.

Ние сме там, където искаме и преживяваме онова, което искаме. Дори и да не съзнаваме, всичко в живота е просто избор, наш – мой, твой!… Независимо в каква  ситуация сме, ние можем да й придадем смисъла, който искаме и тя да има за нас значението, от което се нуждаем. И аз така – друга държава, нов вариант на имен ден… 🙂

Мисля за вас, празнувам с вас, говоря с вас…

Честит да е Денят на моето и твое име! Каквото и да е, то е само наш белег и то не сме ние. Ние сме много повече от името и от всичко, което преживяваме. Ние сме Сила и Енергия! И днес си пожелавам – да съзнаем тази сила, да я обикнем и да я устремим към щастието си, към потребностите си човешки…въпреки онова, дето кръжи вън от нас!

Аз, Ива – с обич и щастие, че съм жива и че теб те има 🙂

На глас

Нова Година Е!

Съзнателно или не, отново сме разкрачили душата си. Стъпваме от двете страни на предела между Старата и Новата. Правим равносметка на миналото, в което не можем да се върнем и не е възможно да променим. Чертаем планове за бъдещето, а то е пълно с неизвестни и непридвидими обстоятелства. Колкото по-голяма е разкрачката ни, толкова по-нестабилна е позата ни в днес, на предела. А ние сме винаги на предела – между две години, между два дни, между два часа, между два мига. Но животът тече в мига – тук и сега, в онзи миг, който свършва в момента, когато започва. От този миг стартира следващият и за да сме уверени в крачката си към него е нужно да сме стъпили устойчиво сега, а не с разкрачена душа.

Как ли са живяли нашите прадеди, когато примитивният живот все още не е познавал летоброенето? Как са живяли без Новите години пълни с надежди, очаквания и благопожелания? Вероятно са се радвали на всеки свой нов ден без да познават разкрачката на душата. Стъпвали са примитивно, но здраво и устойчиво на Земята, защото както тогава, така и днес тя е тази, която храни и подържа Живота. Не са се терзали за вчера, очаквали са смирено утре и са живяли простичко днес…Кой знае, може би животът е такъв, когато не познаваш мисленето преди и отвъд предела, когато не знаеш да кажеш „след Нова година ще“ или „от Нова година започвам“. Това не знаем, но пък можем да проверим какъв е животът на предела, в мига, защото имаме свободата да изберем за какво и как да мислим, а каквото мислим – такова преживяваме.

Искрящи огънчета на свещи греят на предела между Старата и Новата. И този символ не е случаен. Огънят топли и свети. Огънят на предела ни напомня, че щастливото, здраво и успешно живеене се постига със светлина в ума и топлина в душата. А всеки миг е предел и всеки миг се нуждае от пламък.

Човешкият род има потребност от своите общи празници, с които очакваме едно – по-добро, с които си напомняме, че всички сме едно – днес и утре и во веки веков!

Да Бъде Добро! ….Да Бъдем Едно!…Сега!

Весело празнуване на Мига 🙂

от мен, Ива

На глас

Любовта в Душата


Коледа е! Време за Рождество!

Потърси раждащата се в теб Божественост. Затвори очи и мълчи! Чуй се! Бог се ражда, но не някъде там, а в нас! Той е Любов! Той сме Ние и Ние сме Той! Затова Ние сме Любов – онази радваща се и ликуваща, че сме Тук и Сега в света на дишащите и усещащите. Разпали огънчето на любовта в душата си и го поддържай, защото точно топлината и светлината на огъня сътворяват раждането и живота.

При прачовеците жената е разпалвала и поддържала огъня, мъжът е доставял дървата, защото и Той, и Тя са съществували чрез него. Сгрявали са и са озарявали рожбите си с него. Той, огънят е бил връзката на детето с неговите създатели.

Усети ли вече топлината и светлината в душата си? Тяхното име там в невидимото не е огън, а Любов. Любовта е състояние на душата, както движението е състояние на тялото. Без движение тялото атрофира, без любов душата агонизира. Агонията е НЕживот, а съществуване водещо бавно, но сигурно до смърт. Смърт, чрез която душата се освобождава от оковите на студа и мрака, за да се роди отново…свободна.

Коледа е !Време за огън! Огънят е любов, любовта е свобода.

Истинната любов е присъща на свободните духом. Свободният дух не познава притежанието. Да се стремим да притежаваме живота на друг, да търсим доказателства за неговата посветеност само и единствено на нас, да даваме в замяна себе си и да очакваме отплата …Това е власт и НЕлюбов.

Всеки живот принадлежи само на своя носител – клетката или организма, в който процесите се движат, обновяват, пулсират, развиват. Развитието няма ход назад. Няма сила, която да върне отишлото си лято, няма сила, която да върне отминаващия ден…защото след нощта идва Нов ден, след зимата идва Ново лято! Спри! Дишай дълбоко! Разпусни!

Коледа е! Време за Любов!

Обичай без да искаш размяна и ще получиш! Обичай без да очакваш награда и ще получиш! Обичай цветето и ще усетиш аромат! Обичай птичката и ще почувстваш единството! Обичай слънцето и топлината ще те достигне! Обичай нощта и ще забравиш страха! Но първо обичай себе си, защото без тази любов другите са невъзможни. Всъщност няма много любови, има само една и тя е „свобода + светлина + топлина“ и Тя ни дава силата да бъдем въпреки!

Коледа е! Отвори си душата и посрещни чудесата.Ти си Тук и Сега и Бъди!

Коледа е! Време за Любов и Доброта! Имаме цялото време на Зямята.

Коледа е!

Време за Рождество!

Време за Огън!

Да Бъде!

Аз, Ива те прегръщам !

Преживелици

Полет

Да се събудиш със съобщение, което иска да ти свие крилата не е най-доброто начало на деня. Миг униние и намирам начин да покажа глава над облаците. А зад тях е скрито слънцето. То ме озарява за поздрав, а аз го прегръщам в отговор.

Знам, имам крила! Те са разтворени, а небето е широко, обгръща цялата земя и аз мога да полетя във всяка посока. Дори и да свия крила, дори и да се приземя, то е временно, защото имам крила. Мога да променя посоката, но няма да допусна да ми отрежат крилата, защото душата е създадена от полет и за полет. Без нейните крила тялото линее и бавно умира …всеки ден.

Аз – Ива съм жива…все още!