На глас, Хора

Писмо до Петя, която не пожела да порастне…

 

Здравей, Петя!

Чух името ти – Петя Дубарова, много време след като ти беше напуснала живота. Тогава, когато ти си водила борба между правилата и очакванията – от една страна и поривът за свободност и изразеност – от друга, аз не знаех, че има и друга страна. Разбрах го едва в зрелостта…Но ти знаеш, Петя – събитията в живота идват във времето си и на мястото си. И в моето време, някак случайно неслучайно ми се яви Ти! Ха! Та ние сме се родили в една година…Но защо си напуснала живота, кога? Едва на 17…Усетих те близо, усетих подобност! И сега в Деня на детето започнах да ти пиша…Знам! И това не е случайно, защото Ти остана завинаги дете, прозряла, че в теб живеят две Пети. Едната иска просто да бъде , другата трябва да изглежда. Ти не можа да приемеш изглеждането и избра бъде-нето в безбъдното.

„Само я погледнете (другата Петя – б.а) и ако ви се усмихне, знайте, че когато се усмихваме си приличаме най-много.“ Много ми се иска, Петя, да крещя след големите намусени деца – „Усмихвайте се, за да съберете двете/двамата у вас“. Не пречете и на децата си да се усмихват! Оставете ги сами да си напишат правилата, сами да проверят света и хората в него.

Знаеш ли, Петя, колко модерно живеем днес? И колкото по-модерни ставаме, толкова сме по-лъжовни. Лъжите на големите са истините на малките. И понеже толкова често се лъжем, вече вярваме в лъжите си, а истините крием – потъпкваме ги и се страхуваме от тях. Стремим се да ги отнемем и от децата си…

Петя, ти не успя да сприятелиш двете Пети в теб…! Детето, което живееше в теб не пожела да приеме лъжовния свят и да порасне изглеждайки…

Гледай ни от Слънцето и ни се смей сега!

Ива

 

Влак

Петя Дубарова

Как искам да съм малък светъл влак,

по-пъстър от крилете на хвърчило.

Да чувствувам във светлия си бяг

че слънце в моя ритъм се е скрило.

Да бъде мойта гара слънчев знак,

от хиляди очи благословена.

Да бягам срещу вятъра, но пак

да върщам там мечтата си зелена.

Как искам да съм малък светъл влак.

Тогава бих посока подарила

на някого. Искри родени в бяг

от релсите. И свойта пъстра сила.

Защо не съм добър среднощен влак?!

Тогава аз на всеки бих раздала

завръщане. Но бих поела пак

по релсите на радостта си бяла.

11.2.1977

Преживелици

За Паузите …

      Нямаше ме тук дълго, но не съм избягала, не съм забравила, нито съм си отишла. Просто пауза! Паузата е едно от ония житейски действия, при които ни няма някъде, но пък сме другаде. Ние сме там, където имаме да вземем уроци, да изживеем нов опит, да постигнем още мъдрост, за да се върнем по-богати там, където ни е нямало. Паузата не е бездействие, всъщност тя е действие вътре в нас – самозавръщане, ровене вътре, подреждане, обезвреждане.

      В живота, както и в природата, паузи няма. Движението е неспирно. Нищо не спира своя ход, макар и за малко. НЕдвижението съществува само в нашите представи, а те често изкривяват реалността. Паузите в живота са усещане, знак от душата да спрем, да изчезнем, но само от някои аспекти на живота ни. Усетим ли този знак е нужно да му се подчиним. Останем ли там, където душата не иска да бъде, можем да си навлечем неудовлетвореност от нас самите или неудачи. Да се подчиним смирено на душевния порив е постигане на хармония, синхрон със себе си. Така системата душа-действие е в баланс, няма конфликтност вътре и паузата започва да работи…за нас!

      Докато ме нямаше тук изпитвах желание да пиша, в главата ми се изливаше порой от мисли, провокирани от природата, хората и ситуациите край мен, но някой сякаш не ме допускаше до листа, до компютъра…Съпротивлявах се и когато успеех да направя пробив на своебразната обсада, резулатът беше жалък – мисълта секваше. Подчиних се и дочаках! Но вече съм друга, всъщност съм същата, само мъничко по-богата с опит от нови уроци. Завръщам се още по-готова, по-открита и откриваща.

      Паузата не е ваканцията, дадена ни от работодателя. Тя не е нито взиране в тв-екрана, нито излежаване на плажа. Тя не е ленност! Тя е мълчание със себе си, тя е вглеждане в малкото дете, в домашния любимец, в цветето, в гората, в простора. Паузата е изживяване на неизживяния траур, на неизразената агресия, на не показаната любов.

      Понякога може да ни се струва, че сме влезли в прекалено дълга пауза и сякаш няма път, който да ни изведе от нея. Заблуда! Път има! Душата го е начертала, още когато ни е вкарала в паузата, но щом не сме тръгнали по него, значи не сме намерили силата да го извървим. Никой и нищо не ни държи в паузата, освен собствената ни нерешителност или неподготвеност. Щом боли, значи е време … да тръгнем!

      Докато пиша легнала по корем, дакелът ми Луси дойде при мен, бутна ме с муцунка като знак да се обърна настрани и се гушна в мен. Облиза ме няколко пъти, отпусна се и бързо заспа.

      Ти имаш ли нужда да се гмурнеш в нечии обятия, да поискаш топлина, да благодариш с целувка? – Да-а-а!

      Е, време ти е за пауза!

Аз – Ива, направих своята и съм тук, отново!