На глас

Мисля си, че съм тъпа…

Ти ми написа: Понякога, на някаква песен нещо в мен се отваря и спонтанно излиза възглас – душата ми, ах как искам да се отвори. Тъпо ли е? Не знам! Мисля си, че аз съм тъпа. Как тъпча на едно и също място?! А си мислех, че имам някакъв напредък…Опитвам се да се отдам на настоящия момент, когато той е щастлив. А ако е нещастен – да си мисля, че ще отмине, да нямам очаквания и претенции. Понякога успявам, но много често не.
Всъщност, не знам дали тези драсканици имат нещо общо с идеята на „Журнала на Ива“. Просто ми е нужно да споделя с някого, че искам да обичам без да се страхувам (и се сещам за твоето “Защо ти е споделена любов), че имам вътрешния порив да се разтворя в любов, а…” – Ан-Ив

Скъпа Ан-Ив, душата ни по своята същност и роля за нас, е нещо широко отворено, свободно, затова не очаквай тя да се отвори. Обикновено ние я заключваме нейде, а  тя  боледува и чака да отключим вратата. Затворът е противоестествено състояние за душата. Когато ни боли, когато ни се струва, че все „тъпчем на едно място“ означава, че тя напира да излезе на светло, да вдиша и да заживее. Ключът е в нас и е губене на време да го търсим някъде навън.

Аз също търсих ключа си къде ли не…Намерих го в себе си, но изпитах страх да го завъртя и да натисна бравата, защото душата ми щеше да изскочи като дух от бутилка, да гръмне и лумне като шампанско. Осъзнах причината за страха – загубата – на хора, на тогавашния си начин на живот. Опитах се да преживея хипотетично всички загуби, разиграх си въображаемо най-лошите сценарии, но все едно се случват сега – с емоции и чувства. И през цялото време следях реакциите на тялото – дали ще е спокойно или напрегнато. За голямо мое учудване се оказах готова и някак особено облекчена от загубите, които причиняваха страха ми. Разбрах, че е напразен и той се стопи. Тогава смело отключих и широко отворих вратата. Причиних болка на себе си и на други, но пътят към лечението на всички нас минава през болката. Просто няма друг вариант! Болеше…много, но очакваните загуби не се случиха, загубих само своята боязлива и зависима от „всеобщо“ одобрение същност.

Не е тъпота, щом мислиш и правиш стъпки, скъпа Ан-Ив. Тъпотата не забелязва липсите и дискомфорта, тя сраства с тях и ги приема за своя същност, примирява се, което е съвсем различно от смирява се.

А щастието? Ние сме устроени да го търсим и това търсене не ни дава основание да делим живота си на щастливи и нещастни мигове, защото всички те са взаимосвързани и всеки от тях съдържа и всички части на цялото.

А любовта? Тя пък е толкова присъща на душата, както главата за тялото. Да се страхуваш, че обичаш е все едно да се страхуваш, че имаш глава. Та нали главата носи твоя  ум и твоето лице,  и е част от твоята материална уникалност. Така и любовта носи твоята душевна уникалност, чрез начина, по който я изпитваш, показваш и раздаваш. Сърцето не се влияе от пол, възраст, раса и занятие. То просто обича и не допуска власт и въздействие…другото е сделка с дявола.

На глас

Пред стълбата – искам, ама НЕмога


Преди време започнах да следя  себе си и моите събеседници – кога употребяваме израза „не мога“. В нашия език той означава – неспособност да направя нещо – липса на знания, на умения, на физически възможности. Но това значение отдавна е изместено и „не мога“ често има друг смисъл –  красиво, оправдателно изразяване на „не ми стиска“, „ не искам“, „мързи ме“.

Искаме ли нещо – просто го правим! Не искаме ли – откриваме пречки – някой не го одобрил, нямаме парите, нямаме място, нямаме знание или умение, нямаме условия, обстоятелствата не го позволяват, млади сме или прекалено стари, криви са ни държавата, обществената система, световната криза, съседа, шефа, семейството…Пропуснах ли нещо в списъка? Давай, продължи го!

А аз да попитам – някъде в изреждането долавя ли се желание?…

Добре! Нека си представим, че онова, което искаме, ама не можем, вече е факт – постигнали сме го, ей така, въпреки пречките. Нека го изживеем – по детски, с цялата палитра от емоции, съпровождащи постижението ни…Да затворим очи и да му се отдадем… Забравяме за пречките! Мислим само за желанието – вече реален факт. Влизаме във „филма“ – гледаме всички подробности от него…Главната роля си я играем ние – Ти, Аз, всеки от нас в своя си филм.

Какво чувстваме?

Вариант 1 – Напрегнати сме, притеснени, неспокойни, стягане в гърлото, тежест в раменете – знаци, че искането (желанието ни) няма почва в нас. То е резултат на чужди очаквания и влияния или на нашата криворазбрана амбиция за самодоказване. Тогава е по-добре да го забравим  и да не се терзаем, че имаме пречки. Те са форма на спирачка, когато желанието не е наше. Отхвърлянето му ще ни върне спокойствието. А негодуванието , което изпитваме не е срещу пречките. То е израз на дълбокото ни нежелание да осъществим искането. А речевият израз е „не искам“ –  точно и себеизразено.

Вариант 2 – Усмихваме се, отпускаме се, чувстваме се окрилени, сякаш сме разтворили крила за полет – знаци, че искането си е искане и е наше. Време е да започнем! Ако нямаме знания или умения – ще намерим откъде да ги добием, ако нямаме пари или място – ще ни хрумне как да ги намерим, ако нямаме хората, с които да го осъществим – ще се появят пътищата към тях. Просто започваме да изкачваме стълбата „желание“, която е пред нас, вместо да стоим долу в пречките. Още на първото стъпало сме малко по-високо от пречките, а с всяко следващо те остават все по-назад. Стъпалата се изкачват последователно, защото всяко поредно ни показва как да стъпим на следващото. Понякога може да ни се стори толкова гладко и безоблачно изкачването, че да решим да попрескочим някое стъпалце. Забързаме ли се нараства вероятността да се спънем, че и да паднем, а може и най-долу. Най-славното изкачване е плавното – онова, в което следваме себе си, своите чувства и своето удовлетворение. Съществено важно е, докато изкачваме стълбата да не изпускаме онази емоция, която преживяхме със затворени очи.

Независимо в кой от двата варианта попадаме е нужно да изпитваме удовлетворение, да сме изразили с действие най-точно онова, което чувстваме. Така сме се уважили! Нашето самоуважение извиква уважението на другите към нас – дори на тези, които бяха в пречките.

Искам – немога! Нека започнем проверката сега!

От утре – ще сме преживяли един ден повече в обречена борба срещу себе си, ако искането не идва от сърцето!

От утре – ще имаме един ден по-малко, за да изкачим стълбата.

Аз – Ива те подкрепям

Поетично изречено

Неуморно Искане

Уморих се от очаквания и изисквания.

Уморих се от изпълнители и публика!

Уморих се от собственост и единственост!

Искам да искат от себе си.

Искам да изпълнявам на себе си.

Искам си собствеността над собственото…

=======

Искам да не съм сама и съм сред вас,

но сред вас искам да съм сама…понякога.

Искам да не съм безплодна и раждам,

но когато раждам недогаждам.

Защо?

Ям от студ и гладувам при жега.

Защо?

Преяждам от топлината

и за още е гладна душата.

Защо?

В студ все не стига храната.

Пълна съм, а гладна е душата.

Защо?

Аз, Ива

Май 2011

Поетично изречено

Ако искаш…

Изхвърли ме щом можеш.

Не приемай щом не можеш.

Обичай щом живееш.

Радвай се, ако умееш.

Дивей без да вилнееш.

Мрази и ще пълнееш.

Пълни и ще слабееш.

Гладувай, за да проумееш…

Ако искаш!

Аз – Ива

април,2011