Поетично изречено

За кого се молиш, знаеш ли?

Кой е твоят Бог?
И за кого се молиш?
Знаеш ли?

Насаме с Него
Насаме с Него

Какво добро очакваш,
щом добрината само дума е
и показ?
Каква любов дириш,
щом да обичаш
е да притежаваш
и власт да упражняваш?
Що за успех постигаш,
щом важно е
името да славиш?
И на късмет се надяваш,
пък чуждата паница оценяваш.
Какво здраве да те споходи лелееш,
щом мисли за мъст лееш?
Що тез’ деца създаваш,
щом земята отравяш
и на живота им рамка сковаваш?
За коя душа се молиш,
щом сърце си не отвориш?

Кой е твоят Бог?
Знаеш ли?
Храмове скъпи вдигаш.
На икони и попове се кланяш,
пък за човека до теб
слепец оставаш.
Думите празни.
Притежаваш.
Оценяваш.
Мъстиш.
Отравяш.
И затваряш –
пътя си към твоя Бог.
А той – къс е!
На разстояние – едно осъзнаване,
че Той си Ти.
И дава – туй що Ти си дал.

На кого се молиш?
Знаеш ли?
И за кого?

 

Ивалина Ташева,

Юни 2014

Поетично изречено

В обятията на нощта

Сумракът прелъстява ме
и с нощта любовно заиграваме.
А тя дарба има –
да гали, отпуска и приютява ме.

Непрогледно става.
Тишина настава.
Загръща ме в скута си,
топли ме в уюта си.
Отдавам й се. Обладава ме.

Прониква в мен дълбоко.
От живота откъсва ме,
и в своя пренася ме,
там където „аз“ не съществува,
пък душата тържествува.

Обладана.
Безтегловна. Безпаметна.
Двете сме едно –
в нашето време неотмервано.

Екстаз. Душата стене.
От плътски клещи изпълзяла,
рее се, вилнее – хем дете е, хем зряла.
И сили сбира, че утрото
щом сумрак съзира
отново в тялото ми я прибира.

Пак да се родим зарана
на нощта от мъдрото зачатие,
силна да приема,
на деня дребнавото разпятие…

За да дочакам новия сумрак
и да потъна в ласките му пак.
Безтегловна. Безпаметна.
Обладана. Отдадена.

Но помъдряла – с още нощ една
и пожелана от живота с още ден един.

 

Ивалина Ташева,

Юни 2014

 

….Не, поет не съм!…

Но мислите ми нявга тъй потичат,
че кат’ планински ручей тичат –
та звънкат, бълбучат
и тъничко се сучат…

И.Т.

 

 

Хора

Що за птици са летящите хора?

Често Мадлен Алгафари нарича хората, посещавали уъркшопите й – „нашето ято“. Тя е убедена, че „Всички можем да летим“ (заглавие на една от книгите й), стига да вярваме в това. След срещите й с български общности в САЩ се пръкна пък „Българско ято в САЩ„.  Е, след всички тези хвъркати събития около Мадлен, съвсем естествено е да я поразприказвам за ятото и „летящите хора“:

Свободата да живееш в истина
Свободата да живееш в истина

Защо ни е нужно ято, Мадлен?

На всеки човек му е нужно ято. Първата човешка потребност е потребността от принадлежност. Това означава да не се чувстваш аутсайдер, извън борда, самотник, а да усещаш принадлежност към общност, която ти дава сигурност. Обратното на самота и синоним на сигурност е пренадлежността. Затова, когато някой каже, че иска да е независим, все едно казва, че не иска да е човек. Просто сме родени да сме хора, стадни животни сме. Ако бяхме като червея и охлюва, щяхме да сме двуполови и да се самооплождаме даже , но сме хора. Хората се събират в групи от себеподобни и когато това липсва, настъпва депресия, появяват се симптоми. Затова птиците се събират в ята, бозайниците – в стада.

А защо ни е да се събираме точно в българско ято?

Разбира се, че в микросвета, който си изграждаме може да има и други хора, от други нации, но когато общността е от близки, от същата националност, усещането за близост е най-голямо, защото метафората-корени е точно като буквалните корени на едно растение. Общият език и култура дават сигурност и чувство, че си разбран, че разбират думите ти, както и между думите ти. Защото на роден език най-много можем да кажем, родният език и най-много ни казва. Дори между думите можем да четем, защото народопсихологията и манталитета, вярванията и традициите често са между думите. Затова мисля, че българите тук трябва да преодолеят капсулирането и да започнат да се търсят. Капсулата е реакция на националния характер – когато не си станал индивид, тогава като компенсация, ставаш индивидуалист и започва състезаването и съденето. Добрата самооценка е лекарството срещу това. Ако всеки си повярва, ще бъде по-малко враждебен към другите. Човекът с добра самооценка възприема света като добронамерен, а този с ниска – като враждебен. Това е аксиома в психотерапията.

Що за птици са летящите хора?

Мадлен често прегръща простора
Мадлен често прегръща простора

Летящите хора! Това е умението да се живее оптимистично и с лекота. Това не означава без проблеми, но летящите хора по друг начин интерпретират проблема – като шанс, като урок. Всички сме като птица – дясното крило е израз на мъжкото начало – символ на умението да правим избори, да проявяваме свободна воля, да имаме контрол над нещата и да усещаме, че владеем живота. Лявото крило – женското начало е символ на смирението, умението да се адаптираме, да пускаме контрола и да се доверяваме на по-голямото от нас, когато не можем да го управляваме. Дясното е нашата воля, лявото е „Да бъде волята Ти!“ – имам предвид волята на живота, съдбата, Бог. Само балансът между двете осигурява здравето и мъдростта. Ако човекът-птица „маха“ само с едното крило, той изобщо няма да може да полети. Ще кръжи по земята в кръг около себе си. Така е и по законите на физиката – когато искаме да се завъртим на ляво във водата, махаме с левия крак и обратното. Следователно, ако човек иска само да контролира, той иска всичко да зависи само от него, тогава животът го поставя в ситуации, които ще го карат да се смирява. Т.е. колкото повече има превес дясното – волята, изборът, толкова повече ще среща ситуации, които го карат да активира лявото – смирението, приемането. И обратното. За да летим, са нужни две балансирани крила, две балансирани начала в живота. Това ни прави мъдри, осъзнати, здрави. Не може да се лети, без да е постигнат този баланс. Следователно тези, които могат да летят, са го постигнали! Това дава чувство за щастие и смисъл, за истина!

Летящите хора – са тези, които харесват и обичат себе си, а тогава естествено могат да харесват и обичат и останалите! На тях им е леко!

На добър полет, българи! – пожела Мадлен в края на разговора

Хора

Голата НЕголота

Така Весела Огнева беше озаглавила своето есе, което преди време ми изпрати. Мислите й бяха провокирани от текстовете, които пиша за голото живеене. Тогава, както ще прочетеш в него, не беше сигурна дали иска да публикувам името й, но не отказа да поместя нейна уникална снимка. Там лицето й е загатнато, а Веси танцува! Ще кажеш какво му е уникалното на това млада жена да танцува? Да, не е нищо особено, ако жената е здрава, но ако младата жена е диагностицирана с множествена склероза и до преди 5 дни са я прикрепяли, за да измине 100 метра… Кога и какво се случи с Веси тогава, какво е да си турист в количка, за творческите й занимания и за очакваното лечение в Индия, предстои да разкажа в следващи публикации.

Танцът - тържество!
Танцът – тържество!

Следва „Голата НЕголота“ от Весела Огнева:

„Така реших да се казва есето…Не ми изглежда да е особено голо, но ако си навлечен с 300 пуловера трябва да започнеш отнякъде да сваляш…Аз усещам колко съм навлечена с какво ли не – със срам, с маски и страхове, даже понякога мисля, че съм забравила какво има под тия пуловери и…така да се каже… отдавна не съм бръснала…духовните си косми. Дори не зная дали искам да видя името си в сайта, твърде голо ще е това за мен, но мамка му, искам да видя там, написаното от мен.
Най-трудното е да се срещнеш със себе си. Да имаш мечти и да се наложи да признаеш, че не си готов за тях. Аз имам множествена склероза. Затруднено се движа. Но от това никак не ме е срам…
Абе, забравих какво искам да кажа, освен същността:
Преследваме мечти и цели – кой здраве, кой кариера…”Надминаваме” себе си или поне се опитваме. В името на целите, зубрим по цели нощи, гладуваме, правим упражнения…(често, защото другите така са го постигнали и мислим, че така ще постигнем своите цели и ние). Но всички знаем, че няма еднакви хора. Срещнах такива, които ми казаха да пия лекарства и и други, които ме съветваха в никакъв случай да не пия лекарства. Да ям всичко, да не ям нищо, да се моля, да се боря, да се примирявам…. Все истини, ама чужди. Изискват себе-отрицание, а можеш ли да изцелиш себе си отричайки себе си? Твоят път е неутъпкан път, отъпканите само ги пресичаш.
Нека съм болна, нека съм посредствена, нека не мога да ям 20 дена само краставици. И пак ще кажа, че съм силна и пак ще кажа, че път има – само дето трябва да си го проправя. Спомних си, когато бях малка и ми решеха косата, се питах как намират пътя в нея. После разбрах, че той-пътят се създавал с гребена и то както ти харесва.“

Веси вече върви с открито лице по своя неутъпкан път, но се намира в отсечка, където й е трудно да продължи без моята и твоята подкрепа. Тя е избрала да протегне ръка към нас, сега е наш ред да изберем – дали да я хванем или да потънем в себичното…

Ако си любител на вдъхновяващи, оптимистични и изпълнени с човечност истории – проследи следващите разкази за Веси в „Журналът на Ива“ 🙂 Най-малкото, което можеш да направиш за нея е да споделиш написаното, както и страничката „Помощ за Веси„. Всичко е полезно! Безполезно е само съжалението и безхаберието.

Хора

Защо голотата е неуязвимост?

Свободата да живееш в истина
Свободата да живееш в истина

Разговор с Мадлен Алгафари за голото живеене:

Мадлен, ти твърдиш, че голотата ни прави неуязвими, но не голота на тялото без дрехи, разбира се, а онази на оголената душа. Ти обичаш голотата, учиш на голота и живееш голо. Голотата прави живота простичък, спокоен и щастлив и сега  ни предстои да си говорим за твоето голо живеене.

Кога и как се почувства твърде облечена и кой те беше навлякъл?
В най-буквалния смисъл – някога баба ме навличаше. Даже спях в нещо като чувал, за да не се отвивам. Ужас! И досега, даже да е студено, поне единият пръст на стъпалото ми трябва да е отвън!
А понякога ме навличат с дрехи, които не са ми по мярка. Екранът и слуховете създават превратна представа. Дълго имах болезнено чувство за несправедливост, но после си дадох сметка, че няма как да не е така, щом като съм се набутала на хората в очите, избирайки да съм публична личност.

Имаше ли доста “дрехи” за разсъбличане?
Имах задръжки, срамове, несигурности. В ранните си детски години бях доста по-неуверена в себе си, отколкото съм сега. Имах бариери да бъда агресивна, страхувах се от отхвърляне. Не смеех и да съблазнявам, срам ме беше.

Кои “дрехи” свали най-трудно?
Най-трудно свалям пукането ми за другите. Все още ми се случва да се задрасквам, за да угодя на друг. Но доста по-малко в сравнение с преди години.

Кое съблече по-лесно – тялото или душата?
О, аз душата съм си я събличала винаги. Един шамар имам в детството и той е за лъжа. От тогава не мога да лъжа. Точно, когато човек е най-открит, хората често не му вярват, защото сме свикнали да проектираме себе си и очакваме другите да са като нас. Сигурно затова очакват да лъжа. Аз пък поради същата причина съм по-лековерна. Трудно ми хрумва, че другият лъже, след като аз не го правя…
А тялото съблякох по-трудно. Беше ме срам.

Има “дрехи”, които не можем да свалим без помощ. На теб кой ти помогна?
Първият помощник е професорът ми от Швейцария, който беше и мой терапевт. Иначе имам много помощници: класната от гимназията, днес – приятелите, Нидал и децата!

Риск ли беше разсъбличането ти? Какво загуби и какво спечели?
Нищо не съм загубила! Винаги ще има злонамерени хора, но няма по-необоримо от истината и така се чувствам най-силна и спокойна. Печеля доверие! Все пак, голяма част от хората усещат, че съм искрена и спонтанна!

Какво е усещането да си гола?
За страхотна сила, тържество, лекота, превъзходство дори! Някои се страхуват от уязвимостта, но точно тя ни помага да разберем кои са истинските хора до нас в живота.

Сега налага ли ти се да се обличаш и кога?
Когато ходех на родителски срещи! Понякога си траех, защото ако кажех на преподавателите (не на всичките, разбира се!), че ги виждам колко са по-незрели от децата, щях да направя лоша услуга на собствените си деца в училището.

Твоята голота разголва много хора, на които помагаш да заживеят по-добрия си живот. Случва ли ти се да се плашат от голотата ти и за кого е страшна?
Плашат се мъжете, защото си казвам всичко, пък и доста неща виждам, които другите жени не виждат. Подобна откритост предполага откритост и в отстрещната страна, а това ги кара да се чувстват уязвими, неконтролиращи. Но, не важи за всички мъже. Силните не се чувстват така.

Какво още искаш да кажеш за голото живеене, което аз пропуснах да те питам?
Че ми е лесно днес. Така прозрачни са и отношенията с мъжа ми. А това е лепилото за една връзка! Както и това, че човек трябва да избира пред кого да се разкрие до пълна голота. Естествено, не може наляво и надясно, тогава би изглеждал луд!

На глас

Хелоуин от другата страна

Споделени мисли за „невидимата“ символика на празника.

Нашата тиква

Хелоуин е доста необичаен за българската култура празник, но щом е повод за разнообразяване на делника и забавление, го прегръщам с отворени обятия.

Вярвам, че всичко в природата и в живота има отношение към нашата душевност – към непрестанния сблъсък между разума и душата, към търсене на отговорите за смисъла и щастието. Всичко външно се отразява вътре, както и всичко вътрешно се проектира навън в живота ни. Затова нищо в ритуалите и традициите не е случайно. А тях ги има, за да ни свързват и да ни напомнят, че както всеки от нас е уникален, така и всички сме еднакви, защото сме хора.

Откроих няколко символа, за които се опитах да разбера „защо са ни“?

Сенките. Страховитите образи, които си придаваме на Хелоуин трябва да изплашят лошите, тъмните сенки на починалите, които в нощта на 31 октомври слизат на земята, за да търсят тела, в които да се вселят. Това е поверието, но какво е сянката в душевността ни? Тя е нашата тъмна, прикрита и лишена от образ страна. Какво стои в сянка ли? Различно е при всеки от нас и само ние си знаем това. При някой е добротата и ранимостта, при други агресията и злостта, но при всички е онова, което не искаме да покажем, пък то ни следва и „издава“. Понякога сянката е по-голяма от нас, друг път по-малка, понякога ни води, друг път ни следва, но никога не успяваме да се отървем от нея, освен като се скрием…на сянка. Но щом се покажем на слънце, на светло и открито място (там където сме видни и другите имат достъп до нас), сянката се появява отново. Каквото и да правим издаваме онова, което крием, макар и да не забелязваме това. Единственият начин да спрем тази „криеница“, която несъмнено не ни дава покой, е да приемем сянката, защото тя е част от нас. Не е срамно, нито страшно да показваме всичко, което сме, защото всички сме – и добри и лоши, раними и устойчиви, слаби и силни.
Без сянка, ние сме нещо неистинско, незавършено, нещо сякаш наполовина. Спрем ли да бягаме от нея или да я крием, изчезва страхът, че я има. А тя даже е полезна, когато се проявява.

Отвън е мрак, а вътре светло…Страшно, нали?

Страхът. Хелоуин се свързва и със страха от злите сили. Чудовищните образи и символите на смъртта ни следва като празнични декорации почти през целия октомври. И това не е случайно! За да заживеем по-пълноценно, по-дръзко и без отлагане е нужно да помним, че сме смъртни. Само пред лицето на смъртта можем да откроим истински важните неща в живота, само тя ни кара да се освободим от ограниченията на характера, разума и нормите, и да следваме гласа на сърцето си.
Страхът от смъртта и от всичко, което ни плаши пък блокира действията и мисълта ни, има способността да поглъща цялото ни внимание. Подобно на сянката и страховете ни преследват неотлъчно. Колкото повече бягаме от тях, толкова по-плътно ни следват. Избавлението е в прегръдката – често прегърщам мислено страховете си, за да се избавя от тях. Символичната прегръдка със страха ме поставя лице в лице с него, „докосвам“ го, показвам му близост, допускам го в себе си, случвам страшното и така разбирам, че то вече не е страшно.
Надяването на страховитите маски на Хелоуин е постигане на близост със страшното. Близост, която отнема страха и „отваря“ живота.

Цветовете. Постепенно мрачните цветове – черно, сиво и бяло са обогатени с почти цялата цветна гама. Сред тях обаче изпъкват два основни  символа на този ден – оранжево и черно. И това не е случайно!
Оранжевият цвят има отношение към първичните ни инстинкти, интимността и продължаването на рода. Той въздейства върху любовните емоции, общуването, творчеството, създава усещане за хармония.
Черното пък е тъга, скръб, но също тържество и превъзходство, както защита и прикритие. Това е цветът на материалността.
Какво виждам в съвместяването на тези два цвята? Индивидуалността, първичността и хармонията са свързани с тъгата, загубата, мрака и материалността, през които минаваме, за да ги постигнем.

Благодаря, че беше с мен в това страховито и студено време! 🙂

Весел Хелоуин!

Журналът преди

Как сливата храни тяло и душа – Флирт с Msr. Plum

Вече ти разказах как  ме съблазни една слива. А ето и какво Msr. Plum ми позволи да науча за нея от този флирт:

Да разбера коя е, от къде е и защо е?

Тези въпроси си задаваме и ние и те ни съпътвстват през целия живот. Дори и да не се питаме съзнателно, ние не спираме да търсим техните отговори макар и несъзнателно. Кой си, откъде си и защо пребиваваш в моя живот питаме и когато имаме нов посетител в него, или когато някой се задържи дълго, или когато искаме някой да остане, или пък…да си тръгне. Отговорите се появяват тогава, когато се свържем със себе си или с другия и когато освен своето имаме и нашето…

Но сега иде реч за сливата, нали?
Тя е вкусен и много полезен плод с тъмно син цвят и елипсовидна форма. Предполага се, че Msr. Plum произхожда от Китай, но родът й е много стар – на повече от 2000 години, та затова и тя няма точни спомени. Дошла е сред нас, за да дарява здраве и сила на телата, радост и мехлем за душата.
И ми се даде – да взема от нея всичко, на което е способна и което аз искам.

С какво може да нахрани тялото ?

Както всеки от нас си има видима и невидима същност, така и Msr. Plum си има своята скрита страна. Нейното невидимо съдържание храни нашата видима същност – тялото. Тя внася в него:

  • витамини – B1, B2, PP, провитамин А
  • минерали и микроелементи – натрий, калий, магнезий, фосфор, желязо

А антиоксидантите само в една слива са толкова, колкото в 100 гр. боровинки. Msr. Plum подпомага възстановяването на тялото след физически и умствени натоварвания. Тя е „съучредител“ и „директор“ на компания с благородна цел, наречена „Сини храни“. Всички „служители на хората“ от тази компания имат охлаждащ ефект и благоприятстват лечението на инфекциозни заболявания с висока температура, подпомагат лечението на авитаминози, анемии и стомашно-чревни нарушения, регулират обмяната на веществата.

Но! Не се нахвърляйте на съблазнителката Msr. Plum като изгладнели вълци, защото тя е и силен диуретик. Консумирайте я в разумни количества. Пет-шест сини дами могат да ни послужат като богата енергийна закуска или междинна храна между обяда и вечерята.
Msr. Plum казва, че улеснява и отстраняването на мазоли, ако сварим в прясно мляко няколко нейни сушени посестрими и после ги наложим върху удебелената кожа. Синята дама е горда, че ни разкрасява, защо отдавна се влага в кремовете и маските за лице.

Как сливата храни душата ни?

Тялото на Msr. Plum – нейната видима и достъпна за сетивата същност, храни нашата невидима страна – душевността. Формата, цветът и аромата на Msr. Plum си кореспондират със скритата ни страна и даже не ни питат дали искаме или не. Ако се вслушаме или вгледаме в тяхното взаимодействие, може и да научим нещо повече за себе си. Ако ли не – да сме!

„Дамата“ е „облечена“ в синьо – цвят, който предизвиква усещания за покой, свобода, простор, размисъл. Той въздейства в дълбочината на душата, оттласква ни от материалното и подтиква към доверие, чистота, спокойствие, удоволствие.
Oвалната форма на Msr. Plum е символ на цялост, завършеност, вечност, хармонизация, обединяване, толерантност.
Хайде сега прочети отново за форма и цвят, и ги обедини в едно – нещата, които носят здраве и усещане за наслада от живота.
Нужно е само да им обърнем повече внимание и да сменим очилата, с които гледаме Msr. Plum. Да видим в нея не само материалното, което храни материята ни, но да отворим и устата на душата. Онази наша същност, която не виждаме и не пипаме, се храни през ръцете и очите и най-пълноценно поглъща, когато остане в тишина.
Ето какво си казахме в тишината с Msr. Plum и душата.

Нарязани сливи, пергаментова хартия и тишина
Композицията със сливи, в която има и детско творчество
Извън хартията и рамката

Когато ръцете спряха да създават, дойде ред на очите – да наблюдават сътвореното и да позволят на тялото да усеща.

Разказах ти за сливата, но и всяка друга жива храна като има своето значение за тялото и за душата. Знам! Бързаме в живота за нИкъде и нямаме време нито да видим какво ядем, нито да мислим за храната като стойност за душата!…
Е, всеки има своите избори и си ги обича такива, каквито са!
И аз моите!

Благодаря ти, че отдели време на разказа за Msr. Plum 🙂 Беше удоволствие да го споделя с теб!

Хора

Защо отказвам да бъда кръстница?

Мисли на Розмари Де Мео за ранното вричане в православието и разказа й за българските духовни практики преди появата на светото кръщение.

Розмари Де Мео е Българка с много силен корен, толкова силен, че не й дава мира докато живее в чужбина. И се връща, за да дълбае и търси що за сила има в него и какво е туй що се е заселило в нея.

Тя търси и предава, за да остава…

Розмари е завършила актьорско майсторство в НАТФИЗ, но определя себе си накратко като „член на фондация „Щедро сърце“, тв редактор и сценарист, измисляч, търсач на хора и легенди“. Тя обикаля селата и издирва живата памет за старите духовни практики, вплетени в традициите ни. Жената-търсач преподава българската духовна практика Огнище – тренировка на тялото, духа, волята и Благополучието. В нея се ползва енергията Оренда. „Това е българското име на Божествената сила, извираща от древните ни корени! А Благополучие е всичко, което можете да наречете “благо” и от което имате нужда, за да сбъднете Радостта в живота си: Здраве, Любов, Мъдрост, Уважение, Признание, Споделяне, Нова работа, материални блага, Вярна интуиция, Сила, Самочувствие, Красота, Дом …“ – казва Розмари. Тя изучава и вече практикува старите наричания. Вярва, че „никога не е късно да имаш щастливо детство!“

Розмари често получава покани да стане кръстница на малки дечица, чиито родители са избрали да ги въведат в православната вяра още докато са невръстни…както повелява традицията. Ето какво разказва тя за своите откази:

Отново отказах да бъда кръстница. Детенцето е на годинка, момиченце. Не познавам лично майка му. Обади ми се по телефона с думите: “Госпожо, искам да кръстя дъщеря си, за да порастне добра християнка и българка. Вие сте най-подходящия човек да й станете кръстница.”
Стана ми тъжно. За кой ли път трябваше да обяснявам…

Колко пъти ме е жегвало, когато някой по телевизията каже култовата фраза “според изконните ни християнски корени”…
Искам да споделя няколко мои си размисли по въпроса.

Първо за кръщаването. Днес, деветдесет процента от българите кръщават децата си, защото така е редно – за да са в мир с роднините или просто заради някакъв необясним вътрешен комфорт. Общо взето много малко от тях знаят, че акта на църковното кръщение до голяма степен се гради върху изчистването на душата от първородния грях.

Кой е първородният грях?
Змията се явила на Ева и я провокирала. Тогава Ева откъснала червената ябълка от Дървото и я споделила с Адам. И после…следва историята с голотата, осъзнаването, съвкуплението и…изгонването от Рая. ПЪРВОРОДНИЯТ ГРЯХ!
Как се казвало онова дърво? ДЪРВОТО НА ПОЗНАНИЕТО.
Простичкият извод е, че първородният грях е свързан с познанието, наказанието и в последствие създаването на човешкия род. Днешното християнство твърди, че човешкият род по рождение е грешен. И акта на кръщението изчиства всяка новородена душа от въпросния грях.

Не, няма да правя дълги теологични упражнения, защото категорично вярвам в интелекта на хората, които биха прочели тези редове.
Ще кажа само, че се чувствам до голяма степен християнка. Смея да се нарека такава, защото дългите ми проучвания и търсения са ме убедили , че Исус е бил велик учител и наистина е променил света, проповядвайки любов. Но се убедих и в друго, векове наред църквата се опитва да изопачи великото му учение, поставяйки го на базата на греха и наказанието.

Ритуалите преди да се появи светото кръщение? В старите български практики, много преди християнската църква да се наложи по нашите земи, е съществувало едно тайнство, с името РОЖБЕНО НАРИЧАНЕ. В последствие църквата го замества със светото кръщение.
Когато детенцето навърши 40 дни, са се събирали жените и са правили рожбен кръг. В този кръг са се извършвали няколко обредни действия. Първото е свързано с почитта и приветстването на Душата, която се завръща! Изразява се благодарност към избора на тази душа към тази земя, тези родители и тези роднини за своя бъдещ живот. Целият рожбен кръг поднася почитта си към Избора.
Следващото действие е свързването с корените. Жените поднасят най-големия си дар : “Душата да чуе хорото, което дедите му са играли” . Думите на кръвта , гените, опита и мъдростта.
И третото действие е същинското наричане. Тук, обаче, има едно условие. Жените се обръщат към Свободната воля на новозавърналата се душа и й “предлагат” различни Пътища за радост и щастие. Наричат за обич, здраве, сбъдване, споделяне, добри другари, хубост, добруване, но отчитат Волята на душата. Знаят, че всяка душа има свой Път и само тя може да го избере. Те могат само да посочат някои от вратите и да помогнат да бъдат отворени. НИКОГА не се нарича за Вяра и Религия, които са свещено право на Душата!

Искрено се гордея, че съм част от тези корени, дори докато пиша това!
Колко трябва да е бил мъдър народът ми…

Кръщението днес? Бебето бива въведено в църква, за да бъде пречистено от първородния грях. Замълчавам…
Родителите му са тези, които вместо него решават в коя вяра да го врекат и как да се казва Бога му. Замълчавам…
Кръстницата му, от негово име се отрича от Сатаната. Позволете ми да се усмихна…
Не бих станала ничия кръстница, точно заради това! И не бих нарекла изконните ни практики християнски!

В същия момент обаче, ще ви кажа и друго. Ако наистина с цялата си душа усещате потребност да кръстите себе си или детето си, направете го! Със сигурност душата ви знае най добре!
А аз мога да говоря само от името на моята.
Категорично вярвам, че моята душа е направила своя избор. Научих се да го уважавам! Вярвам, че зачеването ми е плод не на грях, а на огромната обич на родителите ми. И вярвам, че душата ми всеки път идва пречистена, за да учи новите си уроци.

Знаете ли, в старите практики има още едно тайнство. Казва се ЛЯСТОВИЧЕ НАРИЧАНЕ. Тогава детето е поне на седем. Вече е достатъчно голямо , за да има мнение и да взима решения (крилата му са достатъчно заякнали, за да лети само). Прави се лястовичи кръг. И детето се пита какво иска. Жената най-близо до слънцето (баба му) го подготвя три месеца за този обред. По време на тайнството никой няма право да оспорва Волята на “лястовичката”. Жените могат само да помагат и насочват, а Бабата следи за “чистотата” на наричането.
Това е най-красивото Тайнство, до което съм стигнала и което посмявам да водя с цялата си обич и почит! За мен винаги е огромна чест да бъда поканена за НАРЕЧНИЦА!
Благодаря ви, че ми позволихте да споделя това с вас!

Подготви за печат – Ивалина Ташева

Публикувано във в.“Зорница“ – Монреал

Преживелици

Как ме съблазни една слива?

Всичко в живота навън има отношение към живота вътре в нас, сиреч към телесното ни и душевно съществуване, даже и една слива.

Съблазнителката

Слънцето, луната, морето, дърветата, сезоните, тревата, мъглата, дъжда и какво ли още не, са ми „разкривали“ връзката си с мен, с нас. Но най-неочаквано, една слива се оказа поредният провокатор за творчество, питане и търсене на отговори.

В двора на селската ни къща в България имахме 6 сливови дървета. Те щедро ни даряваха с плод и раздавахме това изобилие и на съседите. Превръщахме сливките в ракийка и всякакви сладости. Откакто живея отвъд океана, сливите останаха мил спомен и поредната стока за пазаруване, докато в семейството ни влезе зет, американец със сливово дърво в двора си. Той бащински обгрижва овощката, но богатата реколта няма изяждане, дори и ракуните да помагат. Така се заех със сладката задача да оползотворявам сливките както знам и мога.

И аз, взех, че ги преоткрих! До сега, май не бях се вглеждала така в сливи – свежи, здрави, ароматни с ярка окраска… какво изящество на форма и цвят! Споходиха ме мисли, каквито слива не беше пораждала у мен до сега. „Подсказа“ ми, че и тя  има своята мисия в живота ни.

Невидимата страна на сливата (хранителните вещества) хранят моята видима – тялото ми. А пък видимата й страна – цвят, форма и аромат подхранва моята невидима част – душата. Сътворих си няколко арт композиции със сливи и ето ти – разговор със себе си и послание до други.

И това не е всичко. Споходи ме идея и организирах арт парти „Msr.Plum”, защото полезното става още по-полезно, ако е споделено. А онова, на което сливата може да ни научи си струва.

Докато подготвях  Арт парти „Mrs.Plum – 2012” се оставих на „вкусната дама“ с цвят на индиго – да ме съблазнява. Флиртувахме си няколко дни и с различни похвати!

А каква я свършихме ние двете със сливата, продължавам да разказвам с думи и картини тук 🙂

Преживелици

Какво научих и какво не, през моите 50

Че без модата на рождените чествания, никога не бих избрала числото 50 като мой хронологичен белег!

Вече няма да ми светят 😉

Тогава кое, ли? Ами, аз съм в периода 30- 35. Отдавна влязох в него и още съм там. Докога – не знам? Но, ето какво вече знам:

  • Ние сме пластелинени човечета. Всичко и всеки ни моделира. Най-трайни са формите от най-пластичния ни период. Колкото повече засъхва пластелина, толкова по-трудно се моделира. А как боли, когато се размърдам, за да променя модела… Боли от застиналост! Корекциите са трудни и болезнени, но най-много ми се услаждат формите, които сама си придам.

                                      Защо се страхуваме от болката, когато не води до смърт?

  • Животът е твърде кратък и докато се оглеждам, ослушвам и умувам как да го живея, той изтекъл … през сърцето – там откъдето е дошъл и където е!

                                     Защо живем предимно чрез ума, след като много преди той да започне да ни служи, сме живели доста по-добре и то само чрез сърцето си?

  • Доста години се стремях да разбирам другите и когато започнах да разбирам себе си, разбрах, че нищо не съм разбрала.

                                    Как е възможно да разбереш друг, когато не си разбрал себе си?

  • Дълго живях отвън и когато заживях вътре, самотата ми стана приятел.

                                    Защо бягаме от самотата, като тя е пътят до несамотата?

  • Когато престанах да обичам Его-то си, сетих що е Любов…И започнах да обичам отначало…първо себе си. Давам на себе си от себе си най-доброто, защото  така се уча да давам и на друг. А любовта е даване и получаване със знак за равенство между тях.

                                  Защо се надлъгваме, че всичко хубаво правим заради другите? Защо се срамуваме да получаваме, а прекаляваме с даването?

  • Суетата е цирей, който все някога се пука. Колкото е по-стар, толкова по-гадно мирише след пробива му. Докато не изтече гнойта и не лъсне голотата, не иде свободата.
  • Свободата е усещане за неуязвимост. Докато има от какво да се стряскам и да ме е страх от загуби – все съм в джендема – своя.
  • Стените не се изправят пред мен, за да си троша главата в тях, а за да направят тази глава по-мъдра.
  • Апетитът към храна е знак за гладна душа. Щом огладнее тялото, душата започва да се изпълва, оживява и болестта залинява.

                                Защо всичко чакаме отвън – лечението, щастието, любовта?

  • Явленията в природата и събитията в живота са част от мен и са вътре в мен. Външното има вътрешен аналог. Когато прогледнах в това – видях себе си.

                                Каква e силата, която ни е приспала в будността и защо?

  • Тревогата не решава и не предотвратява. Тя обърква и разболява.

                                 Защо все търсим нещо, за което да се тревожим?

  • Мисълта е сила, чрез която се побеждава, ако се управлява.

                                 Защо не смеем да поемем това управление?

  • Вярата е свобода, религията е рамката, която я затваря. Бог сме ние и ние сме Той. Всяко тяло е негов храм, душата – олтар.

                                 Защо се молим за душите си, щом грешници са умовете ни? Защо вместо да чупим рамката, я правим по-здрава и по красива, че и се радваме на това?

  • Твърде много заучаваме и много малко сътворяваме. Заучаването е папагалско повтаряне на казаното и направено от друг. Сътворяването е моят, твоят глас, личния ни щемпъл, материалът, с който да творят тези, които идват след нас.

                                 Защо не виждаме, не ценим и не разгръщаме твореца във всеки от нас?

  • Хората са гладни за внимание и използват всякакви похвати, за да го получат. Това е хубаво, но понякога тези упражнения са остри подводни камъни. Затова внимавам какво привлича вниманието ми.

                                 Защо не си го казваме простичко „имам нужда от теб“?

  • Доверие не се печели, а се дава. То е способност, която ако не притежаваме, трудно успяваме да придобием. Да очаквам някой да заслужи доверието ми, значи да очаквам животът да ми засвидетелства заслугите си.

                                  Защо не се отдаваме, а се правим на скали, които чакат чудото, за да се размекнат?

  • Лъжата е балон, в който сме се вкарали. Докато го надуваме, се опитваме и други да засмучем вътре. Но като всеки балон, той или се пука с гръм на парчета, или спихва от нажежената среда.

                                 Защо обичаме толкова много надуването и празните пространства, които могат да поемат тази „пара“?

  • Най-силно крещи „разпни го“ онзи, който най-мощно е викал „осанна“. Затова лаврите и кръста са ми еднакво скъпи.

                                  На кого му става по-добре от тези викове?

  • Човек вижда и чува онова, което иска да види и чуе, независимо какво му се показва и казва!

                               Защо толкова време пилеем в казване, пък пестим изразяването?

  • Секс и интелект са несъвместими понятия! Интелектът е за ума, сексът е за тялото. Ако правим секс с ума, значи нищо не правим, но ако влагаме секс в интелекта значи водим успешен живот!

                              Защо не си „признаваме“ сексуалността, като е навсякъде?

Надявам се разбра, че въпросите са онова, което все още не знам, но сякаш и не искам да го научавам.
А това, което прочете съвсем не е всичко, което научих или не през моите 50 ! О-па, 30-35 🙂 Но съдържа почти всичко, което ми е нужно, за да продължа напред и е лек анонс към нов проект.

На глас, Хора

Писмо до Петя, която не пожела да порастне…

 

Здравей, Петя!

Чух името ти – Петя Дубарова, много време след като ти беше напуснала живота. Тогава, когато ти си водила борба между правилата и очакванията – от една страна и поривът за свободност и изразеност – от друга, аз не знаех, че има и друга страна. Разбрах го едва в зрелостта…Но ти знаеш, Петя – събитията в живота идват във времето си и на мястото си. И в моето време, някак случайно неслучайно ми се яви Ти! Ха! Та ние сме се родили в една година…Но защо си напуснала живота, кога? Едва на 17…Усетих те близо, усетих подобност! И сега в Деня на детето започнах да ти пиша…Знам! И това не е случайно, защото Ти остана завинаги дете, прозряла, че в теб живеят две Пети. Едната иска просто да бъде , другата трябва да изглежда. Ти не можа да приемеш изглеждането и избра бъде-нето в безбъдното.

„Само я погледнете (другата Петя – б.а) и ако ви се усмихне, знайте, че когато се усмихваме си приличаме най-много.“ Много ми се иска, Петя, да крещя след големите намусени деца – „Усмихвайте се, за да съберете двете/двамата у вас“. Не пречете и на децата си да се усмихват! Оставете ги сами да си напишат правилата, сами да проверят света и хората в него.

Знаеш ли, Петя, колко модерно живеем днес? И колкото по-модерни ставаме, толкова сме по-лъжовни. Лъжите на големите са истините на малките. И понеже толкова често се лъжем, вече вярваме в лъжите си, а истините крием – потъпкваме ги и се страхуваме от тях. Стремим се да ги отнемем и от децата си…

Петя, ти не успя да сприятелиш двете Пети в теб…! Детето, което живееше в теб не пожела да приеме лъжовния свят и да порасне изглеждайки…

Гледай ни от Слънцето и ни се смей сега!

Ива

 

Влак

Петя Дубарова

Как искам да съм малък светъл влак,

по-пъстър от крилете на хвърчило.

Да чувствувам във светлия си бяг

че слънце в моя ритъм се е скрило.

Да бъде мойта гара слънчев знак,

от хиляди очи благословена.

Да бягам срещу вятъра, но пак

да върщам там мечтата си зелена.

Как искам да съм малък светъл влак.

Тогава бих посока подарила

на някого. Искри родени в бяг

от релсите. И свойта пъстра сила.

Защо не съм добър среднощен влак?!

Тогава аз на всеки бих раздала

завръщане. Но бих поела пак

по релсите на радостта си бяла.

11.2.1977

На глас

Mисии и Магии – за да не те изнасили Живота

Срещаме човек и пътищата ни се преплитат временно – няма постоянна заедност, не и за телата…Преживяваме много заедно, преодоляваме много заедно, телата са близко, уж заедно, но усещане за близост на душите не се поражда. Няма синхронност на душевността и магичността не се задейства.

Отдаване…

Срещаме човек и изведнъж усещаме магията. Сякаш винаги е бил в живота ни, сякаш е много близък, познат, а той не е… Някак мислите се преплитат, думите се допълват, интересите подобни, терзанията същите и в съдбите „случайни“ съвпадения… Стряскат ни знаците за  привличане. В тялото – трептене, пърхане някъде там и сякаш се отлепя от земята, сякаш се разтварят крилата. Магията… Дали ще полетим? Само, ако се осмелим…

Един човек идва с магията, друг без нея.  И двамата са похлопали на вратата ни, а щом са стигнали до нея – значи идват с мисия за нас. Отваряме и посрещаме гостите си подобаващо – единият – свойски, другият по-сдържано, но  и двамата срещаме със сърце. Защото без сърце няма да случим мисиите – нашата за другия и на другите за нас. Кой е другия и защо е – не е от особено значение, по-важно е да се отворим, да допуснем и приемем случващото се, защото нещо от него остава, носи смисъл. Не знаем какво е то и не е нужно да търсим отговор! Дори и без да го видим то ще си свърши работата за нас.

Какво е нужно, за да случваме мисиите и да усетим магиите?

  • отпусни се и наблюдавай себе си и другия – думи, действия, реакции
  • отвори се и приемай посланията на другия, без да оценяавш и анализираш
  • слушай и се опитай да бъдеш в другия
  • изрази се – покажи и кажи всичко, което мислиш и чувстваш
  • усети се – какво, къде и как чувстваш, за да се разбереш

Как ни говори тялото и как да разберем себе си?

  • Когато реагира гръдната област и се променя сърцебиенето или дишането – задействат се чувствата. Разбери ги!
  • Реагира ли коремната област – пърхане или неприятна тежест – задействали са се емоциите. Пусни ги, но не ги изпускай!
  • Реагират ли гениталиите с приятна възбудимост – възбудил ни е не полът на човека (независимо какъв е), а животът. Той ни е съблазнил и ние вече сме в готовност да му се отдадем. Случим ли го – даваме шанс на другия да изпълни мисията си за нас, въздържим ли се, животът пак го случва, но е възможно да се почувстваме като изнасилени.

Животът се е венчал с любов за нас още от утробата. Ние съществуваме чрез тази любов, обречени сме да се отдаваме на живота и да го приемаме такъв какъвто е. Усещането, че сме изнасилени от партньора ни Живот и неудоволствието от него произлизат от съпротивите ни да му се отдадем, от неслучените мисии, от неизживяните магии…

На глас

Разпятие

                                                                                                                                                                                                                                                       

Да излюпим себе си и да се ошарим...Христос се роди, за да ни даде Любов.

Живя, за да ни научи на Любов!

Умря, за да разберем какво е НеЛюбов!

Възкръсна, за да ни покаже, че се оцелява и оживява с Любов.

Днес сме разпнати повече от всякога. Разпнати между програмирания ни мозък и ощетената, гладна и отритната душа. Тя умира, щом е вкарана в програми. Душата може да живее само такава каквато е! Ако не й позволим, тя боли и боледува, разболява затвора си – тяло и го срива, за да се измъкне от него.

Тялото линее от пресищане и пълнее от празнота, въпреки охолството.

Търсим Бог в ритуалите и богатите храмове, а Той стои в свитите ни души и се надява да прогледнем, за да го чуем.

Нашата НеЛюбов не му дава мира, но Той не се гневи и не наказва със смърт и стихии. Може ли Любовта да накаже себе си?…

Самонаказваме се! С нашите програми по нашия  живот…

Без разпятие няма Възкресение! Толкова дълго висим разпнати на кръста! Нужно ни е да пуснем агонията „о’време“, за да настъпи смъртта… на нагаждането, изглеждането, следването… И тогава да оживеем в любов живеейки, вместо както сега – да живеем от НеЛюбов умирайки …

Великите дни идват не, за да натъпчем телата с храна, а да стъпчем нехраната, която ни трови.

Аз – Ива ти пожелавам да празнуваш не защото има дата в календара, а ако има защо!

На глас, Преживелици

Сложният човек – компютър или косачка

Сложният човек е труден за разбиране и често се оказва нерешима от другите задача, защото той самият не се разбира – формулировката на задачата е неясна, объркана.

Когато срещнем простия човек – просто формулираната и лесно решима задача, ни се струва толкова невероятна, че не искаме да повярваме. Не вярваме и в мислите си започваме да го конструираме сложно. Във видимата простота търсим сложното, защото ние самите сме се усложнили до неузнаваемост.

Сложният човек е като сложната машина – има просто управление, за да е достъпно масово и без особена квалификация. А вътре е изградена от сложни механизми и връзки, които са толкова взаимозависими, че когато някоя от тях се повреди, машината излиза от строя…както и човека, сложният. Тогава заменяме машината, както и човека, с новото, по-съвършено поколение сложно устройство с още по-опростено управление. Технологичният напредък днес ни го доказва – колкото по-сложно е заданието вътре, толкова по-лесно се управлява отвън, толкова по-бързо се подчинява на командите. Вече не е нужен и пулт за управление – само докосваме чувствителния екран и влизаме там, където искаме.

Простата машинарийка е от друго тесто. Всичко в нея е видимо и ясно. Не се нуждае от управление, сама реагира на средата, задвижват я обстоятелствата. Косачката за трева се задейства под силата на ръцете (обстоятелства) щом усети избуялите стръкове (средата си). Но когато я поставим върху камъни, тя отказва да работи, отказва да се задвижи от обстоятелствата, защото на камъните няма какво да им коси, а нейните усилия биха я убили…

Животът, подчинен на сложните машини е зависим живот, обречен на гибел. Както и обществото изградено от сложни хора с просто управление е мъртво общество.

Представи си една седмица без интернет и компютри…апокалипсис!

Живото живеене се поддържа от простите устройства. И ние сме обречени да се връщаме към тях, да ги търсим и пазим, както себе си…

Аз, Ива в отговор на…сложен човек!


Ако не си разбрал – не отричам сложните машинки, а хората отъждествили се с техния принцип на функциониране!

На глас

Здравей Любов! (странен урок)

Срещнахме се и се взряхме. Видяхме в другия онова, което не сме и поискахме да сме, да си го имаме, да се прибавим и го направихме. Последваха години на щастие. Тайно от нас и в нас, развитието ни, обаче е текло, естествено различно при всеки. После аз видях, че ти не си онова, което искам да е до мен, затърсих и плахо показвах новата в мен. В тази новата ти не позна онази твоята.

Плакахме, страдахме, очуждихме се. Не разбирахме разминаването, не случихме раздялата, заживяхме с агонията. А тя агонията вещае смърт и…ново раждане. Приемахме и не приемахме. Някак особено свикнахме и всеки си каза „майната ти“. А тази майна не беше друго, тя беше другото име на свобода – свобода за себе си и другия. Дали сме я имали и преди? Къде е била? Имали сме я! Но всеки доброволно я беше превърнал в картина, окована в красива рамка и окачена на стената в душата – да я пазим и гледаме. Но тя свободата не е за гледане, а за употреба, както храната – не те засища, ако само я гледаш.

И ние така си гледахме картините от стената и оставахме гладни. Не се осмелявахме да се нахраним, за да не вгорчим залъка на другия , а това си е само предположение – живот във въображението.

Но гладът е най-големия възбудител, а възбудата иска действие, за да се случи насищането и да настъпи отпускането. Лишихме телата от храна и ги променихме. Осмелихме се и се насладихме…после отново дойде апетитът към живота и храната. Очиствахме се с глад до следващия повик на тялото. А в тялото живее и душа, и каквото му се случи на него, преживява го и тя – глад, възбуда, действие, отпускане.

Осмелихме се да си казваме, да си искаме и да си даваме най-хранителната храна – свобода, родена от любовта към себе си и света.

Моята душа ти е чужда, но я приемаш, макар и неспокойно. Твоите ценности са неразбираеми за мен, но са си твои и аз ги приемам.

Ние сме правно обвързани, духовно развързани и това ни прави свързани…

Животът и връзките на хората в него са толкова простички! На кого му е хрумнало така да ги усложни и да ги свърже с болката? Притежанието ли? Та ние се раждаме без притежания и си отиваме от живота без всички притежания, които сме създали в него. Какъв е смисълът тогава да притежаваш? Притежанието храни ли те? О, разбира се, че Да! Притежанието е най-питателната храна за диктатора Разум. Аз обаче не приемам господството му и емигрирах в държавата Любов. Здравей Любов!

Ти, дето ме четеш, не знам какво разбра, но много искам да те науча на това. Много искам!

Аз -Ива

На глас

Болестта ни е Рожба

 Пореден хубав ден, но различен от всички останали. Специален и кошмарен ден, защото ми е „донесъл” ужасяваща диагноза. Защо точно на мен, какво ме разболя, от какво се получи? Все въпроси, за които се сещаме само в състояние на стрес. Въпроси, на които трудно търсим и намираме отговор. Дори и да го намерим, отговорът ще е нагласен така, че да оправдаем себе си – напрежение, ядове в работата или семейството, много грижи и проблеми, лошо хранене…И всички тези отговори са верни, но не съвсем. Всички тези фактори са навън, но преживяни вътре, където е болестта. Ние сме създали средата, в която тя да се роди, ние сме нейния дом, ние я отглеждаме от зародиш до зрялост и когато тя е достатъчно самоуверена изразява своя характер, дава знак, че живее. Тогава като грижовни родители, ние се впускаме да я подчиним на амбициите си за нейното развитие – искаме да я контролираме и елиминираме. Но тя е непокорна и воюва за свободата си. Войната срещу болестите – е война срещу себе си, срещу средата, в която сме ги отгледали и ако тази среда остава неизменна, няма как да излезем победители от битката. Победата е в чистотата на тялото и душата. Чистата душа не е утроба за болести, чистото тяло не е тяхната люлка. Всичко нечисто и неестествено – храна, мисъл и действие, които вливаме в тялото е среда, в която зачеваме болести.

Хапчето е продукт отвън , чужд за тялото. Поемането му е агресия към нас самите и благодат за болестта. Хапчето е в съюз с болестта – храни я и тя се укротява, защото се засища. Ситата болест създава илюзорна представа, че я няма…до следващия й пристъп на глад , до новото подхранващо хапче и така до безкрай.

Сещаш ли се за напълно излекувана болест днес? А хапчета бол…

Но – само един лек …досети ли се?

Аз , Ива го имам и ми служи….

На глас

Любовта в Душата


Коледа е! Време за Рождество!

Потърси раждащата се в теб Божественост. Затвори очи и мълчи! Чуй се! Бог се ражда, но не някъде там, а в нас! Той е Любов! Той сме Ние и Ние сме Той! Затова Ние сме Любов – онази радваща се и ликуваща, че сме Тук и Сега в света на дишащите и усещащите. Разпали огънчето на любовта в душата си и го поддържай, защото точно топлината и светлината на огъня сътворяват раждането и живота.

При прачовеците жената е разпалвала и поддържала огъня, мъжът е доставял дървата, защото и Той, и Тя са съществували чрез него. Сгрявали са и са озарявали рожбите си с него. Той, огънят е бил връзката на детето с неговите създатели.

Усети ли вече топлината и светлината в душата си? Тяхното име там в невидимото не е огън, а Любов. Любовта е състояние на душата, както движението е състояние на тялото. Без движение тялото атрофира, без любов душата агонизира. Агонията е НЕживот, а съществуване водещо бавно, но сигурно до смърт. Смърт, чрез която душата се освобождава от оковите на студа и мрака, за да се роди отново…свободна.

Коледа е !Време за огън! Огънят е любов, любовта е свобода.

Истинната любов е присъща на свободните духом. Свободният дух не познава притежанието. Да се стремим да притежаваме живота на друг, да търсим доказателства за неговата посветеност само и единствено на нас, да даваме в замяна себе си и да очакваме отплата …Това е власт и НЕлюбов.

Всеки живот принадлежи само на своя носител – клетката или организма, в който процесите се движат, обновяват, пулсират, развиват. Развитието няма ход назад. Няма сила, която да върне отишлото си лято, няма сила, която да върне отминаващия ден…защото след нощта идва Нов ден, след зимата идва Ново лято! Спри! Дишай дълбоко! Разпусни!

Коледа е! Време за Любов!

Обичай без да искаш размяна и ще получиш! Обичай без да очакваш награда и ще получиш! Обичай цветето и ще усетиш аромат! Обичай птичката и ще почувстваш единството! Обичай слънцето и топлината ще те достигне! Обичай нощта и ще забравиш страха! Но първо обичай себе си, защото без тази любов другите са невъзможни. Всъщност няма много любови, има само една и тя е „свобода + светлина + топлина“ и Тя ни дава силата да бъдем въпреки!

Коледа е! Отвори си душата и посрещни чудесата.Ти си Тук и Сега и Бъди!

Коледа е! Време за Любов и Доброта! Имаме цялото време на Зямята.

Коледа е!

Време за Рождество!

Време за Огън!

Да Бъде!

Аз, Ива те прегръщам !

На глас

В чинията пред Теб

Противно на популярното разбиране, че интелигентността е обема от знание, който притежаваме, аз съм привърженик на друго виждане. Интелигентността е целенасочено поведение + способност за адаптиране. И какво по-работещо за човека от това?

Целта е онзи живец, без който жевеенето е живуркане. Когато имаме ясни цели, ние се движим, изграждаме си поведение за тяхното реализиране, а движението е живот. Ако си мислим, че имаме цели, но нищо не ни се случва в посока към осъществяването им, то значи сме объркали понятията. Цел без движение не е цел, а пожелание.

Адаптивността ни пък е онази наша способност, чрез която устояваме на живота и запазваме цялостта си. Цялата личност има всичко в себе си – и болка и радост, и сила и слабост, и можене и неможене, но всичко това отглежда с любов за себе си и света, приема всичко това като свое присъщо, без съпротиви и отричане. Така сме в състояние да нагодим ситуациите към нас или ние да се нагодим към тях.

И щом пиша за цел и адаптивност не мога да отмина знанието и познанието, защото двете неща са различни, но имат взаимовръзка и връзка с всичко останало в живота.  Знанието е онова, което сме научили от многобройните и разнообразни информационни източници. Познанието е знанието, което сме вложили в живота си, което сме обогатили с опита си и вече можем да предадем на друг, както и самите ние да ползваме благата му. Казано образно знанието е храната в чинията пред нас, познанието е сдъвканата и преглътната храна – знаем вкуса й, имаме усещане за консистенцията и сме наясно дали искаме да я хапнем отново, дали е нужно да я доовкусяваме и с какво. Ето я  вече и връзката на познанието с ителигентността. Когато имаме цел, ние знаем какво и колко искаме да ядем и затова опитваме различни храни. Някой от тях оставяме в чиниите, защото видът и ароматът им не ни допадат . Така си оставаме със знанието за тях. Други изяждаме и вземаме решения – как да ги ядем, колко и кога.

Често правя паузи тук в журнала си и може би тогава ти липсвам, но пък не липсвам на себе си. Създадох Журнала на Ива заради себе си и заради теб, но той не ми е самоцел, а част от пътя ми към целите, които също имат направление мен и теб. Затова пиша тук, когато и колкото ми е потребно, както и ти четеш, каквото и колкото ти е нужно.

Имам приятели-читатели и читатели-приятели, които споделят с мен много от терзанията и битките си за щастие и удовлетворение от живота, а аз все още не съм им дала личен отговор. Знам, че отговорът до един ще е полезен и за други, защото ние хората сме различно щастливи, но еднакво нещастни. Всеки от нас е страдал или страда по различни причини, но източникът на страданието е един – търсене на щастие, защото ние човеците сме обречени да сме щастливи.

В журнала предстои да намериш неполучения от мен имейл или непроведения с теб разговор.

И още – до сега изпращах лични съобщения за новите си публикации, за да насоча къде съм, за какво и как пиша. Това спира! Защото както казвам тук в „Здравей“ – храна има навсякъде, но е нужно желание и усилие да достигнем до нея. Поднесеното „на тепсия“ храни мързела ни. Ако искаме да свършим работа за себе си е нужно желание и усилие да си сервираме храната. А аз пък продължавам да я приготвям с надеждата и ти да се запалиш по готвенето и… да похапваш с мен – Ива.

На глас, Преживелици

Благо-Дарни

Природната белота смирява - прибира ни вътре в себе си,  подтиква към благодарност, чистота и светлина.
Природната белота смирява – прибира ни вътре в себе си, подтиква към благодарност, чистота и светлина.

В края на месец ноември , хората, населяващи държавата, която приютява представители на всички нации и култури по света, празнуват Thanksgiving  – денят, в който дават благодарност. За някой отдаването на благодарност е част от националната им култура, за други не, но всички празнуват. В тази част на света различията между хората се приемат като своеобразно богатство и носят принадена стойност в обществените взаимоотношения. Тук всяка култура и всички традиции се удостояват с уважение, липсва стремеж към уеднаквяване, няма етническо, расово или национално напрежение. Е, поне не се усеща! Може би, защото хората си багодарят непрекъснато и за всичко, може би, защото на благодарността е отредено празнуване, не по-малко значимо от Коледа…

Благодарността е личен акт, който  пречиства, смирява и лекува. Мъдри люде ни учат да благодарим всяка сутрин щом отворим очи – за това, че ни предстои да преживеем още един ден. Всеки ден е дар, за който да сме благодарни – за това, че виждаме слънцето, за това, че имаме възможност и днес да извървим част от пътя до мечтите си, за това, че не сме сами на света, за това, че и днес имаме възможност да обичаме. Благодарсвеното начало на деня и то преживяно не само в умовете, но и в сърцата, стопява съпротивите и неудовлетвореностите, вдъхновява делата, припомня ни смисъла и на душата става леко и чисто.

В българската култура имаме ден на прошката. Да дадем или поискаме прошка е личен избор, с който потушаваме пламъците на неспокойната си душа. Но едно е да кажем прости ми/ прощавам ти, а съвсем различно е да благодарим на стореното зло, да благодарим и на себе си за грешките и неудачите. По-лесно е да благодарим за доброто, въпреки че често и това забравяме, отколкото да благодарим за злото, за грешката. А това си е наистина повод за благодарност. Защото доброто е учител, но най-много  помним наученото от грешките. Благодарността е признание за –дареното ни благо-, а благо е всичко преживяно – и добро и зло, защото и двете дават опит и мъдрост. Колко скучен би бил животът  без разнообразен опит и колко гладна и болна би била душата без възможност да мъдрее.

Британците, които  заселили новата земя – Америка, са преживяли много трудности. Голяма част от тях не са оцелели, затова поколенията помнят и предават своята признателност  към Бог и към местното население, което им помогнало да се адаптират и да продължат живота си. Така Thanksgiving  остава жив и днес и ще продължи да живее, защото докато има хора на земята, ще има за какво да благодарят – на Бог, на Другите и на Себе си.

БЛАГОДАРЯ !
от мен, Ива

На глас

Oбщ, но ст…?

       Да, да в заглавието пише  общност, но изписах думата така, за да дам повод да се заиграеш с нея и да довършиш…, ама без да се замисляш много.

      Моята общност не съм аз, но аз съм част от общност и тя ми е жизнено необходима. Родствената общност е биологично разклонение, а сродната общност е духовно притегляне. Сродната общност идва при нас тогава, когато сме готови да я приемем и е такава каквато я нарисува сърцето ни. Тя има способността да разчита сърца, но няма ключ да ги отваря. Тя влиза само при отворени врати и само в онзи дом, където ще й е уютно. Никой не желае да пребивава в хаос, студ и тъмнина. Ние сме портиери на нашите души, ние държим ключа за тях и само ние можем да ги отворим или заключим за общност. Има и вкаменени врати, които не са били отваряни. През тях не може да проникне и най-благодатната общност…

      Нашата общност, кръгът от хора, които обичаме и чувстваме близки, е част от нас тогава, когато ни вдъхновява, когато в нея се чувстваме приети, заради това, което сме, когато се чувстваме обичани, ценени, забелязвани – да забелязват не само грешките и спадовете ни, но и постиженията ни, да се радват на нашите успехи, повече отколкото на своите. Но, дали ние умеем да даваме онова, което желаем да получаваме? Умеем ли да обичаме без да имаме очаквания и без да изискваме? Умеем ли да приемем свободата на другия да бъде онова, което е? Умеем ли да слушаме, вместо да чуваме? Умеем ли да обичаме себе си така, както бихме искали да ни обичат? Искаме от друг, но не искаме от себе си. Даваме на друг, но не даваме на себе си. Докато се движим така само в едната посока не можем да постигнем щастие. Щастието е състояние на духа, то е вътре в нас, в заедност с общността, но и в заедност със себе си.

      Ние не избираме родителите си, нито децата си, но избираме партньора, с когото искаме да сме, както и мястото където да сме. Нашите избори не са предопределени от НЕизборите ни. Никой и нищо не ни задържа в зоната на некомфорта, освен страхът от загуба на общност и от неизвестната нова общност, която несъмнено ще привлечем, но само когато случим промяната.

      Промяната е онова малко „погребение“, от което се нуждаем, за да се родим отново, за да пуснем новата сила да ни споходи и да ни изведе на онзи път към онази общност, която ни забелязва и вдъхновява. Дай на другия. И да не получиш пак дай, но не пропускай да дадеш и на себе си, защото пропуските към нас ни правят незабележими в общността. Ако нашата общност приема само ръцете, краката и умът, а душата ни остава незабелязана, значи и ние не си я забелязваме.

      Сродност има и тя ни намира… ако държим вратата си отключена!

 Аз – Ива отдавна изгубих ключа си…

На глас

Правното и Правилното за Душата

       Бил ли си в лодка сред морето? Може и на мостик, врязан навътре във водната шир…Затварял ли си очи в мълчание,…ако можеш да мълчиш със себе си? Там, под нас и над нас са двата необятни, бездънни гиганта – морето и небето, които за миг ни вадят от клетката и ни пускат в простора да изразим себе си, да изживеем съкровените пориви на душата, които клетката забранява. Птицата не влиза сама в клетка! Душата сама си я изгражда и поставя катинара, защото клетката е гаранция за обич и одобрение… Обич? О, да ние обичаме птиците в клетка, защото така пеят само за нас и можем да ги чуем по всяко време, но долавяме ли разликата в песните от клетка и песните от простора? Свободната птичка пее волно и можем да я чуем, ако я потърсим…навън. Тя ще кацне кротко на рамото ни, ако ни се довери, ще попее, ако умеем да я слушаме и когато реши ще отлети, защото в небето няма самота, там има други свободно летящи. Другата, с тъжната песен от клетката, има късмета да е нахранена без да полага усилие сама да търси храната си, но дали тя е търсила този късмет? Клетка й отнема простора, крилете атрофират и птичката умира с тъжна песен и сит корем…

       …..Там извън клетката на душата има и други волни души, има и храна, но добита с повече усилие, ама затова пък е по-сладка. Там, обаче не сме защитени от гръмотевици и бури, нито от хищници, но в простора има и укрития…Кой тогава би избрал смъртта в клетка, вместо смърт в простора, така или иначе тя е неизбежна. Е? Ако не е изживяла душата, защо е живяло тялото? Защо живеем, за да храним тленното, а оставяме да живее и умре в глад непреходното?

                                     „Всички хора се раждат свободни и равни по достойнство и права. Те са надарени с разум и съвест и следва да се отнасят  помежду си в дух на братство. “    –  Из „Всеобща декларация за правата на човека“ на ООН

        И още – Човешките права са естествено присъщи на хората, а не дадени от някого. Всички хора притежават човешки права – те са в нас, носим ги и те са тези, които ни карат да сме щастливи! Основните ни права – живот и свобода са витамините и въздуха за душата. Ако линеем и се чувстваме нещастни, значи сме спрели притока си на витамини и кислород. Птичката не избира сама живота в клетка, защото няма разум! Хората „са надарени с разум и съвест“, и точно разумът и съвестта поставят клетките на душата. „И следва да се отнасят помежду си в дух на братство“ – какво ти братство между затворници? Само волните живеят в братство, защото ценят волността – своята и на другите. Волните имат едно единствено право – да бъдат в простора и следват правилата на простора, където място за полет има за всеки. Правилата на простора не коват клетки за крила.

       Между душата в клетка и разума братството е както между птичката в клетка и стопанина й. С каквото и да храним затворника, той все е устремен навън!

        Правно ни е да живеем и то свободно. Правилно ни е всичко, което прави душата щастлива. Неправилно е само онова, което отнема правното на друг – живот и свобода.

                                                                                Аз – Ива

 

На глас

Секс със Слънцето (забранено за пуритани)

        

 

 

           Не е перверзия, не! Просто ще сапунисам душата ти, пък после, ако искаш я измий!

 

        

 

     Колко пъти сме вдигали глава към Слънцето и сме го приветствали с разтворени обятия? Колко пъти сме му се отдали безусловно и с Любов? Не е нужно полово съзряване, за да правим любов със Слънцето, няма и пределна възраст за това сношение.

          Всеки ден Слънцето праща енергията си към Земята, някъде там – в цветето, в птичката, в човека, в скалата дори. Земята пък му отдава своята. Тези два титана се прегръщат с любов и без да се срещат дори правят любов. Любовта им ражда Живот. Любовта им храни и отглежда Живота. И този Живот никога не напуска Земята. Той оцелява чрез цветето, птичката, човека. Ние човеците сме обречени да почитаме създателите си – Земя-та и Слънце-то. Земята – да я пазим и обгрижваме, защото тя ни кърми (за това говорим много и нещичко правим). Слънцето – да му се отдаваме, защото то ни чисти и лекува. Да, но ние сме заключили душите си и не му се отдаваме, а проституираме с него твърде професионално. Даваме телата си, а Слънцето ни плаща с тен – модерният загар, с който се надпреварваме кой да е по- и най -квалитетна проститутка.

          Сексът е изключително важен за нас. Сексът, чрез който здравеем, оцеляваме и се продължаваме. Сексът, в който  отдаваме и телата, и душите. Ако душата не участва възпроизвеждаме механично действие, което дрънка, чука…на кухо!

          Слънцето е всеотдаен партньор! Дори скрито от очите, из зад облаците, то ни дарява светлина и топлина, нежно гали телата с лъчите си… и това е неговият израз на Любов. То ни я дава, независимо дали сме лоши или добри, дали го зачитаме или не. О, да! Слънцето може и да е опасно, може и да ни изгори…с Любовта си. Но виновно ли е то, че не умеем да се пазим и обгрижваме, да отстояваме и обичаме себе си, в любовта дори.

          Слънцето дава любовта си безусловно и не очаква друга отплата, освен безусловно да я приемем. Да, но ние не я усещаме , защото сме изгубили сетивата си. Обвили сме ги в дебела броня от съмнение и недоверие, която ни пази от всичко и всички, дори и от сянката ни.

          Слънцето не престава да ни съблазнява и да очаква нашето безусловно отдаване. Усетим ли  жадна душата си – това е неговият зов за любов. Изпиваме голяма доза Желание и смирено полягаме в постелята на Земята. Разголваме тялото, за да освободим сетивата, разтваряме душата, за да усетим свободата, отдаваме мисълта на Слънцето и даваме ваканция на Его-то…

       „Всички болести на ума произтичат от недоимък на светлина.

        Всички болести на сърцето произтичат от недоимък на топлина.

        Всички болести на душата произтичат от недоимък на истина.“

                                                               Петър Дънов

           Слънцето е Истина! Слънцето ни топли и ни дава светлина.  

           Отвори ума си и пусни вътре светлината му да го просветли! Отвори сърцето си и пусни вътре топлината му да го стопли! Отвори душата си за истината, че си тук и заслужаваш! Е, вече и ти прави любов със Слънцето… Как се чувстваш?

Аз Ива се чувствам (вдишвам!) прекрасно !

…ако ти е достатъчен сапуна, може да се измиеш!