Докато има на кого да изпращаме…
Някога картичката е възприемана като подарък. Днес, тя е индустриален продукт, който радва окото и ограбва душата. Хубаво е, че е улеснена и тази човешка дейност, но на мен ми е тъжно, защото иззема още една възможност за творчество, за проява на душевност, за искреност… Търсим по-лесното и не забелязваме, как улесненията ни обезличават.
Мога да си купя картичка не само за Коледа, Нова година, Рожден ден, но и за всякакви годишнини и събития, фабрично адресирани до всякакъв вид роднини и приятели, за национални празници, Хелоуин и погребения дори. И даже текст имат вътре… за по-лесно, пак! Има „сериозни“ картички с дълбоки послания, има и смешни с шеговити пожелания. Изборът е толкова голям, че когато искам да купя, ми отнема много време да избера. Прехвърлям почти всичко за моя повод – оглеждам, чета, мисля. Да не съм пропуснала най-доброто за моя човек… Колкото по-голямо предлагане, толкова по-бавен и труден избор. Вече имам няколко фаворита, но продължавам да се ровя. Търпението ми се изчерпва! Стига! Ето това ще е!…
Някога, картичките са били изписвани като писма. Отваряш душата си, разказваш, пожелаваш, благославяш. Днес, ако производителят не е написал твоето послание, в интернет могат да се открият всякакви прочувствени, даже римувани такива. На някой това му е била работата – да ги съчини, вместо мен и теб. За електронните картички, поздравленията с групови имейли или поздравителните статуси в социалните мрежи – не иде реч сега. Те са от друго тесто замесени и хляб от него не става.
Най-модното сега са клишираните картички със семейни снимки… Забавно е, пести много време на изпращача, но е дейност на конвейер. Какво всъщност се изпраща, а?
Е, скъпи приятели и роднини, не мислете, че не се радвам на всичко, което получавам от вас. Просто не искам да се примиря с роботизирането ни. Тъгувам за изгубването на малките дейности, пълни с топлинка и човечност!
Преди време попаднах на един форум, в който българи, живеещи в чужбина споделяха опита си около изпращането и получаването на коледни картички. Ето какво прочетох:
„Аз изпращам всяка година, но вече почти не получавам от България. В първите години, когато напуснах страната получавах, но с всяка следваща ставаха все по-малко. Аз, обаче продължавам да изпращам.“
„От моите роднини и приятели много малко има в България. Пръснахме се! И аз изпращам и получавам всяка година, но до и от различни краища на света.“
„Изпращам много и получавам много, но тук (САЩ). До България вече не изпращам. Отдавна и не получавам.“
„Аз вече няма на кого да изпращам в България!…“
Е, аз имам ! …
Журналът на Ива 