Поетично изречено

Сладостно

sladostno textЧесто вдигам глава…
Към небето…
Плъзвам поглед по някой бор висок.
Най-сладостно е –
до върха му чак да стигна!…
И там да остана!
Докоснал небето…
И да потъна!
И да политна без да усетя!
И без да го искам!…
И няма ме,
и тук съм!..
Ееех, колко много го искам…

 

Август 2016

Преживелици

Път през Времето Разделно

Не присъстваш тялом в живота ми вече няколко години и усещах…отдалеченост. Не вярвах, че се случва. Сякаш бавно ставаме си непознати. Дали? Времето не спира и ни развива – мъдреем, силнеем, отстъпваме, атакуваме. Живеем!

Някога знаех какво те радва и какво те натъжава. Сега твоите радости и сълзи идват по-издълбоко и се простират по-нашироко. По кой път вървиш днес, също не знам и не е нужно. Но знам, че е твоят, а изборите ти, надминаха мечтите ми за теб!

И се обичаме, даже някак още по-осъзнали връзката си един с друг. И очи вече имаме да видим местата си в отминалото време. А то единствено за добро било е – за учене, обичане и растеж.

Срещаме се отново и … сякаш го е нямало времето разделно. Познати жестове, речта – пак е твоята, очите все тъй говорещите, сърцето силно любящо, ръцете топло прегръщащи… Ние не сме същите, но връзката по-могъща е –  дава криле и сила за полет – на всеки по пътя му във висините общи. Там, където пак се срещат и разделят тела и души. Живеем!

Ама как да започна – какво да разкажа, за какво да те питам. Искам всичко за теб да знам – какви са грижите ти,  как си падал, колко ти е струвало да се изправиш, лесно ли си политал. Дали все още те вълнува това, което и мен? … Я, по-добре да замълчим. Тишината често  по-плодовита е и лековита…

И, сега разбирам, защо избра по-малкото говорене в туй време разделно. Как ми се искаше да бъбрим често за това-онова. Другите така го правят, защото по-скъпи са един на друг…Дали, с говорене по-близко бих те чувствала?…Сякаш между нас няма океани, делници изпълнени и празници изпразнени… Дали?

Ето колко много изписах, а то е толкоз кратко за казване и просто за  разбиране!

За свързаността на душите няма значение колко са отдалечени телата и колко често бъбрят устата. Другото е важно! В моя случай!…

Хора

Що за птици са летящите хора?

Често Мадлен Алгафари нарича хората, посещавали уъркшопите й – „нашето ято“. Тя е убедена, че „Всички можем да летим“ (заглавие на една от книгите й), стига да вярваме в това. След срещите й с български общности в САЩ се пръкна пък „Българско ято в САЩ„.  Е, след всички тези хвъркати събития около Мадлен, съвсем естествено е да я поразприказвам за ятото и „летящите хора“:

Свободата да живееш в истина
Свободата да живееш в истина

Защо ни е нужно ято, Мадлен?

На всеки човек му е нужно ято. Първата човешка потребност е потребността от принадлежност. Това означава да не се чувстваш аутсайдер, извън борда, самотник, а да усещаш принадлежност към общност, която ти дава сигурност. Обратното на самота и синоним на сигурност е пренадлежността. Затова, когато някой каже, че иска да е независим, все едно казва, че не иска да е човек. Просто сме родени да сме хора, стадни животни сме. Ако бяхме като червея и охлюва, щяхме да сме двуполови и да се самооплождаме даже , но сме хора. Хората се събират в групи от себеподобни и когато това липсва, настъпва депресия, появяват се симптоми. Затова птиците се събират в ята, бозайниците – в стада.

А защо ни е да се събираме точно в българско ято?

Разбира се, че в микросвета, който си изграждаме може да има и други хора, от други нации, но когато общността е от близки, от същата националност, усещането за близост е най-голямо, защото метафората-корени е точно като буквалните корени на едно растение. Общият език и култура дават сигурност и чувство, че си разбран, че разбират думите ти, както и между думите ти. Защото на роден език най-много можем да кажем, родният език и най-много ни казва. Дори между думите можем да четем, защото народопсихологията и манталитета, вярванията и традициите често са между думите. Затова мисля, че българите тук трябва да преодолеят капсулирането и да започнат да се търсят. Капсулата е реакция на националния характер – когато не си станал индивид, тогава като компенсация, ставаш индивидуалист и започва състезаването и съденето. Добрата самооценка е лекарството срещу това. Ако всеки си повярва, ще бъде по-малко враждебен към другите. Човекът с добра самооценка възприема света като добронамерен, а този с ниска – като враждебен. Това е аксиома в психотерапията.

Що за птици са летящите хора?

Мадлен често прегръща простора
Мадлен често прегръща простора

Летящите хора! Това е умението да се живее оптимистично и с лекота. Това не означава без проблеми, но летящите хора по друг начин интерпретират проблема – като шанс, като урок. Всички сме като птица – дясното крило е израз на мъжкото начало – символ на умението да правим избори, да проявяваме свободна воля, да имаме контрол над нещата и да усещаме, че владеем живота. Лявото крило – женското начало е символ на смирението, умението да се адаптираме, да пускаме контрола и да се доверяваме на по-голямото от нас, когато не можем да го управляваме. Дясното е нашата воля, лявото е „Да бъде волята Ти!“ – имам предвид волята на живота, съдбата, Бог. Само балансът между двете осигурява здравето и мъдростта. Ако човекът-птица „маха“ само с едното крило, той изобщо няма да може да полети. Ще кръжи по земята в кръг около себе си. Така е и по законите на физиката – когато искаме да се завъртим на ляво във водата, махаме с левия крак и обратното. Следователно, ако човек иска само да контролира, той иска всичко да зависи само от него, тогава животът го поставя в ситуации, които ще го карат да се смирява. Т.е. колкото повече има превес дясното – волята, изборът, толкова повече ще среща ситуации, които го карат да активира лявото – смирението, приемането. И обратното. За да летим, са нужни две балансирани крила, две балансирани начала в живота. Това ни прави мъдри, осъзнати, здрави. Не може да се лети, без да е постигнат този баланс. Следователно тези, които могат да летят, са го постигнали! Това дава чувство за щастие и смисъл, за истина!

Летящите хора – са тези, които харесват и обичат себе си, а тогава естествено могат да харесват и обичат и останалите! На тях им е леко!

На добър полет, българи! – пожела Мадлен в края на разговора

На глас

Пред стълбата – искам, ама НЕмога


Преди време започнах да следя  себе си и моите събеседници – кога употребяваме израза „не мога“. В нашия език той означава – неспособност да направя нещо – липса на знания, на умения, на физически възможности. Но това значение отдавна е изместено и „не мога“ често има друг смисъл –  красиво, оправдателно изразяване на „не ми стиска“, „ не искам“, „мързи ме“.

Искаме ли нещо – просто го правим! Не искаме ли – откриваме пречки – някой не го одобрил, нямаме парите, нямаме място, нямаме знание или умение, нямаме условия, обстоятелствата не го позволяват, млади сме или прекалено стари, криви са ни държавата, обществената система, световната криза, съседа, шефа, семейството…Пропуснах ли нещо в списъка? Давай, продължи го!

А аз да попитам – някъде в изреждането долавя ли се желание?…

Добре! Нека си представим, че онова, което искаме, ама не можем, вече е факт – постигнали сме го, ей така, въпреки пречките. Нека го изживеем – по детски, с цялата палитра от емоции, съпровождащи постижението ни…Да затворим очи и да му се отдадем… Забравяме за пречките! Мислим само за желанието – вече реален факт. Влизаме във „филма“ – гледаме всички подробности от него…Главната роля си я играем ние – Ти, Аз, всеки от нас в своя си филм.

Какво чувстваме?

Вариант 1 – Напрегнати сме, притеснени, неспокойни, стягане в гърлото, тежест в раменете – знаци, че искането (желанието ни) няма почва в нас. То е резултат на чужди очаквания и влияния или на нашата криворазбрана амбиция за самодоказване. Тогава е по-добре да го забравим  и да не се терзаем, че имаме пречки. Те са форма на спирачка, когато желанието не е наше. Отхвърлянето му ще ни върне спокойствието. А негодуванието , което изпитваме не е срещу пречките. То е израз на дълбокото ни нежелание да осъществим искането. А речевият израз е „не искам“ –  точно и себеизразено.

Вариант 2 – Усмихваме се, отпускаме се, чувстваме се окрилени, сякаш сме разтворили крила за полет – знаци, че искането си е искане и е наше. Време е да започнем! Ако нямаме знания или умения – ще намерим откъде да ги добием, ако нямаме пари или място – ще ни хрумне как да ги намерим, ако нямаме хората, с които да го осъществим – ще се появят пътищата към тях. Просто започваме да изкачваме стълбата „желание“, която е пред нас, вместо да стоим долу в пречките. Още на първото стъпало сме малко по-високо от пречките, а с всяко следващо те остават все по-назад. Стъпалата се изкачват последователно, защото всяко поредно ни показва как да стъпим на следващото. Понякога може да ни се стори толкова гладко и безоблачно изкачването, че да решим да попрескочим някое стъпалце. Забързаме ли се нараства вероятността да се спънем, че и да паднем, а може и най-долу. Най-славното изкачване е плавното – онова, в което следваме себе си, своите чувства и своето удовлетворение. Съществено важно е, докато изкачваме стълбата да не изпускаме онази емоция, която преживяхме със затворени очи.

Независимо в кой от двата варианта попадаме е нужно да изпитваме удовлетворение, да сме изразили с действие най-точно онова, което чувстваме. Така сме се уважили! Нашето самоуважение извиква уважението на другите към нас – дори на тези, които бяха в пречките.

Искам – немога! Нека започнем проверката сега!

От утре – ще сме преживяли един ден повече в обречена борба срещу себе си, ако искането не идва от сърцето!

От утре – ще имаме един ден по-малко, за да изкачим стълбата.

Аз – Ива те подкрепям

Преживелици

Полет

Да се събудиш със съобщение, което иска да ти свие крилата не е най-доброто начало на деня. Миг униние и намирам начин да покажа глава над облаците. А зад тях е скрито слънцето. То ме озарява за поздрав, а аз го прегръщам в отговор.

Знам, имам крила! Те са разтворени, а небето е широко, обгръща цялата земя и аз мога да полетя във всяка посока. Дори и да свия крила, дори и да се приземя, то е временно, защото имам крила. Мога да променя посоката, но няма да допусна да ми отрежат крилата, защото душата е създадена от полет и за полет. Без нейните крила тялото линее и бавно умира …всеки ден.

Аз – Ива съм жива…все още!

На глас

Правното и Правилното за Душата

       Бил ли си в лодка сред морето? Може и на мостик, врязан навътре във водната шир…Затварял ли си очи в мълчание,…ако можеш да мълчиш със себе си? Там, под нас и над нас са двата необятни, бездънни гиганта – морето и небето, които за миг ни вадят от клетката и ни пускат в простора да изразим себе си, да изживеем съкровените пориви на душата, които клетката забранява. Птицата не влиза сама в клетка! Душата сама си я изгражда и поставя катинара, защото клетката е гаранция за обич и одобрение… Обич? О, да ние обичаме птиците в клетка, защото така пеят само за нас и можем да ги чуем по всяко време, но долавяме ли разликата в песните от клетка и песните от простора? Свободната птичка пее волно и можем да я чуем, ако я потърсим…навън. Тя ще кацне кротко на рамото ни, ако ни се довери, ще попее, ако умеем да я слушаме и когато реши ще отлети, защото в небето няма самота, там има други свободно летящи. Другата, с тъжната песен от клетката, има късмета да е нахранена без да полага усилие сама да търси храната си, но дали тя е търсила този късмет? Клетка й отнема простора, крилете атрофират и птичката умира с тъжна песен и сит корем…

       …..Там извън клетката на душата има и други волни души, има и храна, но добита с повече усилие, ама затова пък е по-сладка. Там, обаче не сме защитени от гръмотевици и бури, нито от хищници, но в простора има и укрития…Кой тогава би избрал смъртта в клетка, вместо смърт в простора, така или иначе тя е неизбежна. Е? Ако не е изживяла душата, защо е живяло тялото? Защо живеем, за да храним тленното, а оставяме да живее и умре в глад непреходното?

                                     „Всички хора се раждат свободни и равни по достойнство и права. Те са надарени с разум и съвест и следва да се отнасят  помежду си в дух на братство. “    –  Из „Всеобща декларация за правата на човека“ на ООН

        И още – Човешките права са естествено присъщи на хората, а не дадени от някого. Всички хора притежават човешки права – те са в нас, носим ги и те са тези, които ни карат да сме щастливи! Основните ни права – живот и свобода са витамините и въздуха за душата. Ако линеем и се чувстваме нещастни, значи сме спрели притока си на витамини и кислород. Птичката не избира сама живота в клетка, защото няма разум! Хората „са надарени с разум и съвест“, и точно разумът и съвестта поставят клетките на душата. „И следва да се отнасят помежду си в дух на братство“ – какво ти братство между затворници? Само волните живеят в братство, защото ценят волността – своята и на другите. Волните имат едно единствено право – да бъдат в простора и следват правилата на простора, където място за полет има за всеки. Правилата на простора не коват клетки за крила.

       Между душата в клетка и разума братството е както между птичката в клетка и стопанина й. С каквото и да храним затворника, той все е устремен навън!

        Правно ни е да живеем и то свободно. Правилно ни е всичко, което прави душата щастлива. Неправилно е само онова, което отнема правното на друг – живот и свобода.

                                                                                Аз – Ива

 

Преживелици

Хора със Слонски Нозе?

       Слонът бил символ на сила и мъдрост, неуязвимост и власт. Олицетворявал добродетелността и целомъдрието. Фигурката на слон носела късмет и укрепвала духа. Подсилвала паметта и вярността на близките хора, учела на търпение и състрадание, а ако галим слон по хобота в труден момент , той се отплаща за гальовността, като ни дава най-доброто за нас решение на проблема!

       Не знам кой, кога и как е съчинил този мит, но малките симпатични слонски фигурки са във всеки магазин за подаръци. А, и още – колкото по-голяма колекция от симпатични слончета, толкова повече късмет и щастие вещаят на стопанина си, че и защита от зло му осигуряват.

       Слонът е безобидно, мило животно, а в някой части на света и верен приятел на човека. Но слонът има тежка, много тежка лапа, а пък килограмите му пречат да е прецизен и гальовен, затова по-добре да сме на щрек край милото животно. Сещаш се за сравнението „като слон в стъкларски магазин“.

       Срещал ли си човек със слонски нозе?

Той не забелязва къде стъпва, тежат му килограмите величие и превъзходство. Гази, мачка и чупи, независимо дали си нежна стъкленица или добре вкоренена, свежа и мека трева, устремила се към слънцето, за да дарявя радост и наслада на човеците… Стъпканата трева оцелява, защото земята не спира да я храни, слънцето отново я огрява , а росата я измива, стига слонът да отмести лапата си … към следващата трева. Но, ако си стъкленица, макар и кристално звънтяща, ставаш на сол под лапата слонска… И най-съвършеното лепило не може да сътвори от стъклената сол кристална ваза.

       Срещал ли си човек със слонски нозе?

Те не са рядкост и за да оцелем след срещата е по-добре да сме трева, още по-добре да сме с крила – хем стъпваме сигурно на земята, хем летим, когато пожелаем… Тогава и слонът е приятел! Ако крилата ни са читави не може да ни смаже и даже с гордост ни носи на хобота си!

       …И когато се случи да ни подарят фигурка на слонче, добре е да се вгледаме в нозете на посланика, защото подобни се харесват…