Що пък да ти е живо и здраво името?

Не се сещам за друг месец с толкова много именни дни в него. Дали ще е твърде смело да допусна, че 1/3 от българите празнуваме тогава. И аз съм в това число, нали съм Ивалина на баба си Ивана 🙂 Този интересен феномен „имен ден“ май си го имаме само ние, балканците. Не знам дали други нации или региони си имат подобен обичай, ама аз като разказвам на другоземци за имените дни, нашата традиция им изглежда много забавна. Ей такива едни мисли ме налегнаха покрай тазгодишните януарски именяшки поздрави и писания, че ми се роди идея за нова раздумка с Мадлен Алгафари. Тя пък доразви идеята – „и мама да отговори на въпросите ти за имените дни, нали е етнограф“. Питам – как да я представя – знам, че госпожа Йорданка Манкова има не малко професионални постижения, ама не знаех какви точно. „ Е, има, ама не е толкова важно. Доцент, доктор, автор на няколко книги, но най-вече безпощаден родолюбец е мама!“ – каза Мадлен за нея и свърши моята работа по представянето 🙂
И така, ни тръгна приказката за имената и имените дни.

От ляво на дясно – баба Мария, Йорданка, Мадлен, Александра. Майките стоят отляво на дъщерите. Най-възрастната е житейски психолог, най-младата продължава традицията вече в професията.

Да си призная странно ми се вижда пожеланието „да ти е живо и здраво името“, а пък тъй инерционно го изричаме. Как може името да е живо, еле пък здраво? Че има ли мъртво име или болно? Толкоз ли не можем друго пожелание да съчиним? 🙂
Йорданка Манкова: Името в традиционната култура се е възприемало като еквивалент на човека. И затова пожелания от рода на „Да ти е живо и здраво името!“ са адресирани по-скоро към носителя му.

Ива : Така е, но на мен някак ми се губи човекът в това пожелание:) Ние не си избираме името, но то ни съпътства цял живот. В него родителите ни вплитат семейна и национална традиция. То може да носи техни спомени и сантименти, и всичко това енергийно се предава още на бебето.

Йорданка Манкова: По традициите на патриархалната култура обичайно новороденото, в зависимост от пола си, се именува на бабата или дядото в къщата, или пък на кръстника на семейството. Смята се, че с този уважителен към тях акт, имената им се подновяват, че щом имената им продължават да живеят и след тях, жив ще бъде и споменът за предците. В случаи, когато в семейството се роди дете – „поморче“ (след починало преди него дете), традиционната нормативна система допуска кръщаването на дете с друго име. Предпочитани в такива случаи са имена, които напомнят за твърдост, якост, здраве и сила : Камен/ка, Здравко/Здравка, Петър/Петрана…..Разчита се на символната им натовареност и вярата, че като здравеца и камъка детето ще бъде здраво и силно…

Ива : Някой изговарят името си ясно и отчетливо, други го смрънкват под носа си – имат си различни причини за това, често даже и неосъзнати. Когато бях дете ми беше неловко да изговарям пълното си име – Ивалина. Все трябваше да акцентирам на третата буква и да повтарям, че е А и точно това А смотавах най-много. Имах съученичка – Красимирка, която пък казваше „Красимирка е на село и копае, тук е Красимира“. Така възприемаше името си. Щом тя навърши пълнолетие, по законов ред премахна излишната за нея буква от името си. Каквито и конфликти да има между човека и името, дадено му от родителите,  законът позволява да го променяме, за да си осигурим комфорт, но интересно  как са се справяли предците ни в миналото с нежеланото си име?

Йорданка Манкова : В случаите, когато човек не си харесва името, законът позволява подмяната му с друго, но за това се очаква и одобрението на лицето, чието име е подновил. Особено важно е в такъв случай да се получи съгласие за подмяна на името от кръстника. Ако той откаже да го даде, хората оставяли нещата без промяна, поради страха „да не прекършат хатъра му“ и да предизвикат клетвени думи от него по адрес на лицето, което отказва да носи името му. Разбира се, така е било във времето, когато са вярвали, че „клетва от кум стига“, защото е била твърде силна. В днешни дни традицията да се подновява името на родител (баща или майка) не е толкова жизнена. Някой съвременни родители предпочитат имената на любими литературни герои, фолк певци, политически дейци или други. В тези случаи традицията е силно деформирана, а изборът пада върху имена даже със смешно звучение и децата са наказани цял живот да се срамуват от тях. Именуването с имена като Богиня, Салфетка, Дамаджана, Сталин, Ленин или Еузебио например е твърде задължаващо и предизвикващо смях и подигравки към носителите им, особено когато физическите им качества или интелектуалните им възможности са твърде далеч от тези на лицата, чиито имена носят.

Мадлен: Да, има значение дали си харесваш името. Отразява се на самочувствието. Влияе в детските години, когато средата повече обръща внимание на името и изгражда отношение към човека според това. Децата понякога се подиграват, измислят прякори. Имала съм клиенти, които са искали и са си сменяли името, защото вярват, че им влияе. Звуците са вибрация и наистина се отразяват. Но най-вече е важно в какво вярваш.

Ива : Мадлен, ти си нямаш имен ден, но в семейството ти чествате именици на два големи християнски празника – Йордановден и Никулден. Липсва ли ти такъв личен празник?

Мадлен: Имам си имен ден – 22 юли – Мария-Магдалена. Но преди 1989 година не го празнувах, защото е по католическия календар. Дори не знаех, че имам имен ден. Аз лично си харесвам името. То има особена история. Щяла съм да бъда Мария или Мариана (на баба Мария), но майка ми чела в последния момент някаква книга, чиято героиня се казвала Мадлен и решила да ме кръсти така. По неин спомен тази книга се казва „Вървя с червени карамфили“. Дори ми пази едно преписано листче с цитат от книгата. Но и до днес не съм открила такава книга в никоя библиотека. До края на гимназията всички ми викаха Меди. Аз сама съм се кръстила така като малка. Дори не реагирах на Мадлен. Учителите също ме наричаха Меди. С Мадлен свикнах след като влязох в Университета. Странен е превода на името ми. Алгафари означава опрощаваща, а Мадлен се свързва с грешницата Магдалина. Получава се нещо като опрощаващата грешница. Хем оксиморон, хем не! Бащината ми фамилия пък е Стайкова – тази, която стои, удържа, остава. Мисля, че все си отговарям на името. А пежоративното значение на Мадлен на френски е „ревла“. Идва оттам, че Мария Магдалена измила на Исус краката със сълзи. Когато някой доста плаче, французите казват „голяма Магдалена е“. Аз плача лесно, трогвам се често от реални неща, от филми.

Ива: Днес, освен памет за свети хора, имените дни са повод за тежки и дълги наздравици, гости, купони, подаръци. Какво по-хубаво от това да има поводи за празничност? 🙂

Йорданка Манкова: Българският календарен цикъл е изпълнен с празнични дни, в които празнуват именници. За такъв ден на празнична трапеза не се кани. Всеки, който е добронамерен към именника, идва да го поздрави, да почете името му и със словесен благослов, възприеман в далечното минало като вербална магия, да му пожелае благополучни дни в здраве и човешко добруване.

Да Бъде!

Реклама

Депресията ме застави да избирам

Продължавам разказа си за Весела Огнева, която познавам лично. Тя е почти на 27 години и е болна от множествена склероза. Болестта й отнема голямата мечта да стане ветеринарен лекар и Веси прекратява следването си. Въпреки връхлетялата я депресия и моментите на отчаяние и безполезност, Веси вдига глава и експериментира с алтернативни методи на лечение. Търси се в новата си реалност и открива начин да прави нещо, което й харесва – да бъде полезна и удовлетворена от себе си, да доставя радост и на други. Благодарение на добри хора тя участва  в планински поход, без да може да ходи. С всеотдайността на нейните приятели в момента се провежда кампания по набиране на сумата от 20 000 лв. за лечение на Веси в Индия.

Преди 5 години, Веси участва в уъркшоп, воден от Мадлен Алгафари. В началото, тя се предвижва бавно и трудно, прикрепяна от други, а последната вечер  дори танцува.

Kaк стигна до този уъркшоп, Веси? И какво се случи след него?

Тогава имах съвсем осъзната нужда да се срещна точно с Мадлен. Изпитвах тази нeобходимост от години, още преди да се разболея. Чувствах, че се побърквам и по цели нощи мокрех възглавниците със сълзи. Всичко беше причина и едновременно с това не можех да посоча причина. Бях самотно, комплексирано и свръхамбициозно момиченцe. Все се сравнявах с другите и стигах неизменно до извода, че за да съм щастлива трябва да бъда съвсем различна от това, което съм и да постигам коренно различни резултати от тези, които постигах…и разбира се, трябваше ми гадже 🙂
След втората година в университета ми поставиха диагнозата множествена склероза. Донякъде се радвах, понеже докторите казаха, че по никакъв начин болестта няма да промени начинът ми на живот. Отначало го приемах като някакво фиктивно обвързване, но постепенно разбрах, че не е точно така. Но болестта не се оказа достатъчна, за да престана със свръхамбициозните глупости в главата си. И когато се срещнах с Мадлен, бях все още една свръхамбициозна двойкаджийка с множествена склероза 🙂
Помня първия път, когато Надето (секретарката на Мадлен) ми звънна за среща с нея. Преди минути с мама спорехме – аз луда ли съм и имам ли нужда от психотерапевт. Аз, естествено защитавах своята теза, че имам се нуждая от психологическа помощ. Едно обаче винаги съм си знаела – духът и тялото са неразривно свързани. Исках помощ, за да навляза дълбоко в душата си,  да излекувам  депресията и тялото си. Срещата ми с Мадлен беше една от първите стъпки към това. Сама не можех да се справя в оня лабиринт от мисли и емоции…или просто трябваше да си намеря гадже (майтап бе).
Та може да се каже, че ефектът от уъркшопа продължава и сега и много неща се случват. Бавничко. Много терапии, срещи с хора и други важни неща.

Скоро ще сбъднеш мечтата си да отидеш на лечение в Индия. Какво има там, откъде научи за Индия и докъде ще ти стигнат тези 20 000 лв, които са ти нужни?

Бях чела още преди години статията на Биляна в списание “Ева” за лечението й в Индия. Това лято отидох на семинар с д-р Прашант в София, където говореха за аюрведа и за въпросната МС- “клиника” (клиника е в кавички, тъй като ми звучи твърде медицинско някак си, а аюрведа не е просто медицина, а изцелява тялото и духа заедно). Аз вярвам в резултата от лечението ми там, тъй като то включва всичко,  което съм убедена, че помага. Опитвала съм различни алтернативни терапии и тук, в България. Всеки метод е имал известен резултат, но след време отново се  връща старото ми състояние. Обикновено, докато посещавам специалист се подобрявам, но малко след завръщането в къщи отново дърпам назад по ред причини. В Индия ми предстои продължителна терапия под надзора на дългогодишен специалист, както и лично пространство, в което съзнанието ми може да си почива и да се изчиства от нездравосоловни мисли. С приятелите ми сега провеждаме кампания за набиране на сумата от 20 000 лв., която ще ми осигури  4-месечно лечение. Не може да се каже дали то ще бъде достатъчно. Д-р Прашант и асистентката му считат, че това е минималното  време, необходимо да се постигнем някакъв задоволителен резултат, предвид напредналия стадий на болестта ми.

След дълъг период на празнота, бездействие и търсене на полезното любимо занимание, ти „роди“ „Happy Cotton“. Как го зачена, кои бяха мотивите да се захванеш с рисуването върху изделия от памучни материи?  Кои са основните послания, които отпращаш към хората от твоите рисунки? 

Амии, все пак си мисля, че в основата на всичко хубаво, което ми се е случило напоследък, стои една „здрава“ депресия 🙂 Тя ме застави да избирам между това да я карам по старому – без да ми се живее и това да се “поглезя” – да правя каквото ми е кеф. Тогава зарязах упражнения, диети, дори “добрите обноски”. Първо заминах при моя позната в едно село за около месец. Като се върнах у дома, си купих боички. Отдавна си имах няколко картинки и надписи към тях в главата. Мислех колко хубаво ще стоят на тениски. И така започнах да рисувам, за да правя подаръци на приятели. Ръчно рисуваната тениска ми се стори особено хубав и личен подарък. Моя приятелка ми даде идея да ги продавам и дори ми направи страничка във фейсбук. Тя я кръсти „Happy Cotton“ и така се роди цялото това нещо 🙂 Не държа на послания, но не съм склонна да нарисувам нещо на тема лов или риболов.

В началото на декември тази година в твоя роден град Враца се състоя благотворителна изложба на  рисуваниte от теб памучни изделия. Някой от приятелите ти също се включиха в нея със свои ръчно изработени изделия. Как се роди идеята за това събитие? Кои хора и организации стоят зад реализацията на идеята?
Благотворителната изложба беше организирана със съдействието на Природен Парк „Врачански Балкан“.  А с тях ме свърза едно от момичетата, с които ходя на планина.

Твои приятели те изведоха на инвалидна количка в планината – това прецедент ли е за хора, които не могат да ходят? Знаеш ли и за други като теб, които са били на поход? Кои бяха хората с теб – от снимките виждаме голяма група? Как намерихте или приспособихте тази специална количка? Вероятно не е леко да се тегли и бута, но видимо е, че са го правили с голямо удоволствие за теб. Какво е усещането да имаш такива хора край себе си?

Това с ходенето на планината е най-голямото след-депресивно чудо, което преживях :). А то нямаше да се случи, ако сестра ми не се беше омъжила и на сватбата й не се бях запознала с Руми (Румяна Писанчева). Тя е планинар и с нея решихме да отидем до някое хубаво и лесно достъпно езеро, но нямахме идея как точно ще стане това. Веднъж се наложи тя да ме посрещне на автогарата в София. Руми дойде с неин приятел- Джого ( Георги Николов). Двамата сега са голяма любов, но няма да изпадам в подробности, понеже историята ще стане много заплетена 🙂  Джого ни светна за съществуването на „совалка“ за солидарен туризъм. Така  хората от фондация „Заедно“ наричат специалната количка, която предоставят. В сайта им има и снимки на други хора, които са я използвали. Когато предприехме похода, не познавах никого от групата, освен Руми и Джого, но сега всички те са ми едни от най-най-близките приятели. Мога много да говоря за тях, но всичко ми е толкова навътре в душичката, че не бих могла да го опиша с думи. Как се чувствам с такива хора около себе си, ли? Ами първото, което ми идва да кажа е – трогната до сълзи. Второто е, че се чувствам много обичаща, обичана, вдъхновена и какво ли още не. Когато съм с тях на планина или в София се чувствам на мястото си. Уютно ми е с тях 🙂

Коледа е! Време за подаръци, време за добрини, време за чудеса! А чудесата не се случват сами. Правим си ги пак ние, хората!

Чудото за Веси е да замине на лечение в Индия. За да дариш, не е нужен богат джоб, а богато сърце. Целевата банкова сметка на Веси е:

IBAN: BG15STSA93000010693585  – Банка ДСК
Весела Енчева Огнева

Ето и идея за коледен подарък на твои близки – свържи се с Веси  на телефон 0897651921  и  поръчай ръчно рисувана тениска. Така подаръкът за любимия ти човек ще е с особена стойност неизмерима в пари – уникален, евтин, сътворен от душа и с любов. А на Веси ще подариш шанса да се лекува в Индия.

Веси  ти  БЛАГОДАРИ!

Благодаря и аз, Ива!

Благодарността и Любовта лекуват

Разговор с Мадлен Алгафари за благодарността и какво се случва в тялото и душата, когато благодарим и ни благодарят.

Имаме си ние българите, един лаф на възмущение – „и едно благодаря не каза“, а пък като решат да ни кажат – отговаряме „няма нужда“. Какъв знак е това в народопсихологията ни и още:

Знае ли психоантропологията кога се е появявила благодарността и защо?
В нашите най-древни езически традиции, докато прадедите ни са живели в Тибетските степи, не е имало нито един ритуал за славослов и благодарност на добрите божества, а предимно ритуали за омилостивяване на злите божества. Анималистичният възглед за света е карал хората да приемат за живо всичко в природата – гръмотевиците, дъждът. Климатичните условия, при които са живели, са били доста тежки и затова е логично да преобладават тези ритуали. Затова и предците ни са били скотовъдци, а не земеделци. Вероятно някъде във вените ни е останал този култ към злото. Трябвало е да внимаваме постоянно откъде ще ни сполети.
Благодарността е по-лесна за тези, които има за какво да благодарят.

Какво се случва с нас, когато ни благодарят и когато ние благодарим?
Чувстваме се значими. Това е утвърждаване. Но е трудно за човек, който сам се чувства неутвърден. Не можеш да дадеш нещо, което не си получил. Затова по-благодарен се чувства и го изразява човекът с добра самооценка. А иначе в организма скачат нивата на окситоцин, ендорфините, серотонинът – хормоните на щастието и намалява нивото на стресовите кортизол и адреналин. Подобрява се работата на имунната система. Благодарността, както и любовта лекуват. Не случайно формите на водните кристали, които японският учен Масаро Емото изследва, са най-красиви, когато водата реагира надумите „любов и благодарност“.

Българинът си има лаф „и едно благодаря не каза“. Неизказаната благодарност отваря рана и негативни емоции там, където я очакват – как се лекува това?
С повишаване на самооценката. Ние, например, учим нашите специализанти в института да бъдат благодарни, да го изразяват. По света дори на следващия ден, след като си бил на гости, има обичай да благодариш. Това създава чувство за принадлежност и утвърждаване, и мотивира за развитие към доброто и любовта.

Всичко в живота е неслучайно и има смисъл, дори да е невидим. Какъв е смисълът на куртоазната благодарност, която често дори не забелязваме?
Е, тя е формална. Само формата, без вътрешното съдържание. Благодарността има смисъл, когато е истинсска, от душата и сърцето. Тогава има и горния благотворителен ефект за здравето и щастието ни. Формалното е клише, което е като празна, лъскава опаковка. Тя дори е лицемерна. Но във социоконформните отношения все пак е по-добра от навъсеното излъчване.

Понякога, американците отговарят на благодарността с едно „аха“, което се възприема като „да, има защо“ или „заслужено ми благодариш“ . В нашата култура, това изглежда нескромно. А ние българите, възпитани на скромност, честичко казваме „няма защо“ или „за нищо“. Заучили сме тези отговори както да караме колело, но пък те са израз на нещо, което се случва дълбоко в нас – какво е то?
Пак ще разкажа епизода от приказката за грозното пате. Когато се спасява и успява да избяга от курника, то попада в къщата на една баба. Там едно коте му казва: Леле, колко си красиво! А патето отговаря: Какво искаш от мен? Когато сам се преживяваш като дефектен и вярваш в невярното – че си грозен, тогава ще си мислиш, че те лъжат, когато ти правят комплимент или ти благодарят. Тогава омаловажаваш чутото, тогава се казва „няма защо“. Все едно казваме „аз не струвам и съм никой“. Този, който харесва себе си, не се чувства притиснат от благодарността и комплиментите, защото не си мисли, че няма да може да ги оправдае и с чувство за заслуженост отговаря.
Важно е да ценим това, което другите правят за нас. Важно е да оценим и собствените си действия. Много харесвам шопската приказка: “ Я, па я к’во съм можал!“

Що за птици са летящите хора?

Често Мадлен Алгафари нарича хората, посещавали уъркшопите й – „нашето ято“. Тя е убедена, че „Всички можем да летим“ (заглавие на една от книгите й), стига да вярваме в това. След срещите й с български общности в САЩ се пръкна пък „Българско ято в САЩ„.  Е, след всички тези хвъркати събития около Мадлен, съвсем естествено е да я поразприказвам за ятото и „летящите хора“:

Свободата да живееш в истина

Защо ни е нужно ято, Мадлен?

На всеки човек му е нужно ято. Първата човешка потребност е потребността от принадлежност. Това означава да не се чувстваш аутсайдер, извън борда, самотник, а да усещаш принадлежност към общност, която ти дава сигурност. Обратното на самота и синоним на сигурност е пренадлежността. Затова, когато някой каже, че иска да е независим, все едно казва, че не иска да е човек. Просто сме родени да сме хора, стадни животни сме. Ако бяхме като червея и охлюва, щяхме да сме двуполови и да се самооплождаме даже , но сме хора. Хората се събират в групи от себеподобни и когато това липсва, настъпва депресия, появяват се симптоми. Затова птиците се събират в ята, бозайниците – в стада.

А защо ни е да се събираме точно в българско ято?

Разбира се, че в микросвета, който си изграждаме може да има и други хора, от други нации, но когато общността е от близки, от същата националност, усещането за близост е най-голямо, защото метафората-корени е точно като буквалните корени на едно растение. Общият език и култура дават сигурност и чувство, че си разбран, че разбират думите ти, както и между думите ти. Защото на роден език най-много можем да кажем, родният език и най-много ни казва. Дори между думите можем да четем, защото народопсихологията и манталитета, вярванията и традициите често са между думите. Затова мисля, че българите тук трябва да преодолеят капсулирането и да започнат да се търсят. Капсулата е реакция на националния характер – когато не си станал индивид, тогава като компенсация, ставаш индивидуалист и започва състезаването и съденето. Добрата самооценка е лекарството срещу това. Ако всеки си повярва, ще бъде по-малко враждебен към другите. Човекът с добра самооценка възприема света като добронамерен, а този с ниска – като враждебен. Това е аксиома в психотерапията.

Що за птици са летящите хора?

Мадлен често прегръща простора

Летящите хора! Това е умението да се живее оптимистично и с лекота. Това не означава без проблеми, но летящите хора по друг начин интерпретират проблема – като шанс, като урок. Всички сме като птица – дясното крило е израз на мъжкото начало – символ на умението да правим избори, да проявяваме свободна воля, да имаме контрол над нещата и да усещаме, че владеем живота. Лявото крило – женското начало е символ на смирението, умението да се адаптираме, да пускаме контрола и да се доверяваме на по-голямото от нас, когато не можем да го управляваме. Дясното е нашата воля, лявото е „Да бъде волята Ти!“ – имам предвид волята на живота, съдбата, Бог. Само балансът между двете осигурява здравето и мъдростта. Ако човекът-птица „маха“ само с едното крило, той изобщо няма да може да полети. Ще кръжи по земята в кръг около себе си. Така е и по законите на физиката – когато искаме да се завъртим на ляво във водата, махаме с левия крак и обратното. Следователно, ако човек иска само да контролира, той иска всичко да зависи само от него, тогава животът го поставя в ситуации, които ще го карат да се смирява. Т.е. колкото повече има превес дясното – волята, изборът, толкова повече ще среща ситуации, които го карат да активира лявото – смирението, приемането. И обратното. За да летим, са нужни две балансирани крила, две балансирани начала в живота. Това ни прави мъдри, осъзнати, здрави. Не може да се лети, без да е постигнат този баланс. Следователно тези, които могат да летят, са го постигнали! Това дава чувство за щастие и смисъл, за истина!

Летящите хора – са тези, които харесват и обичат себе си, а тогава естествено могат да харесват и обичат и останалите! На тях им е леко!

На добър полет, българи! – пожела Мадлен в края на разговора

Защо голотата е неуязвимост?

Свободата да живееш в истина

Разговор с Мадлен Алгафари за голото живеене:

Мадлен, ти твърдиш, че голотата ни прави неуязвими, но не голота на тялото без дрехи, разбира се, а онази на оголената душа. Ти обичаш голотата, учиш на голота и живееш голо. Голотата прави живота простичък, спокоен и щастлив и сега  ни предстои да си говорим за твоето голо живеене.

Кога и как се почувства твърде облечена и кой те беше навлякъл?
В най-буквалния смисъл – някога баба ме навличаше. Даже спях в нещо като чувал, за да не се отвивам. Ужас! И досега, даже да е студено, поне единият пръст на стъпалото ми трябва да е отвън!
А понякога ме навличат с дрехи, които не са ми по мярка. Екранът и слуховете създават превратна представа. Дълго имах болезнено чувство за несправедливост, но после си дадох сметка, че няма как да не е така, щом като съм се набутала на хората в очите, избирайки да съм публична личност.

Имаше ли доста “дрехи” за разсъбличане?
Имах задръжки, срамове, несигурности. В ранните си детски години бях доста по-неуверена в себе си, отколкото съм сега. Имах бариери да бъда агресивна, страхувах се от отхвърляне. Не смеех и да съблазнявам, срам ме беше.

Кои “дрехи” свали най-трудно?
Най-трудно свалям пукането ми за другите. Все още ми се случва да се задрасквам, за да угодя на друг. Но доста по-малко в сравнение с преди години.

Кое съблече по-лесно – тялото или душата?
О, аз душата съм си я събличала винаги. Един шамар имам в детството и той е за лъжа. От тогава не мога да лъжа. Точно, когато човек е най-открит, хората често не му вярват, защото сме свикнали да проектираме себе си и очакваме другите да са като нас. Сигурно затова очакват да лъжа. Аз пък поради същата причина съм по-лековерна. Трудно ми хрумва, че другият лъже, след като аз не го правя…
А тялото съблякох по-трудно. Беше ме срам.

Има “дрехи”, които не можем да свалим без помощ. На теб кой ти помогна?
Първият помощник е професорът ми от Швейцария, който беше и мой терапевт. Иначе имам много помощници: класната от гимназията, днес – приятелите, Нидал и децата!

Риск ли беше разсъбличането ти? Какво загуби и какво спечели?
Нищо не съм загубила! Винаги ще има злонамерени хора, но няма по-необоримо от истината и така се чувствам най-силна и спокойна. Печеля доверие! Все пак, голяма част от хората усещат, че съм искрена и спонтанна!

Какво е усещането да си гола?
За страхотна сила, тържество, лекота, превъзходство дори! Някои се страхуват от уязвимостта, но точно тя ни помага да разберем кои са истинските хора до нас в живота.

Сега налага ли ти се да се обличаш и кога?
Когато ходех на родителски срещи! Понякога си траех, защото ако кажех на преподавателите (не на всичките, разбира се!), че ги виждам колко са по-незрели от децата, щях да направя лоша услуга на собствените си деца в училището.

Твоята голота разголва много хора, на които помагаш да заживеят по-добрия си живот. Случва ли ти се да се плашат от голотата ти и за кого е страшна?
Плашат се мъжете, защото си казвам всичко, пък и доста неща виждам, които другите жени не виждат. Подобна откритост предполага откритост и в отстрещната страна, а това ги кара да се чувстват уязвими, неконтролиращи. Но, не важи за всички мъже. Силните не се чувстват така.

Какво още искаш да кажеш за голото живеене, което аз пропуснах да те питам?
Че ми е лесно днес. Така прозрачни са и отношенията с мъжа ми. А това е лепилото за една връзка! Както и това, че човек трябва да избира пред кого да се разкрие до пълна голота. Естествено, не може наляво и надясно, тогава би изглеждал луд!

Ласката е най-бързият антидепресант

С Мадлен Алгафари разговаряме за секса.

Оказа се, че в медиите я питат за какво ли не, но за секс – рядко. Тази тема присъства някак набързо и между другото, а сексуалната неудовлетвореност ( съзнавана и несъзнателна), както и липсата на сексуален живот са в основата на редица болести. Темата е голяма и многоспектърна, и вероятно разговорът ни по нея ще има продължение.

Духовното измерение на висшата интимност – правенето на любов – усещането за пълно сливане и изтриване на егото…

Има ли здраве и щастие без секс?

Има, но не пълно! Може да се живее без секс, но остава цяло едно измерение от живота, което не се познава. А потиснатата сексуална потребност, която е една от петте основни човешки потребности, се проявява чрез симптоми, които могат да бъдат поведенчески или телесни, защото хормоналният баланс в тялото е смутен. А духовното измерение на висшата интимност – правенето на любов – лишава човека от усещането за пълно сливане, изтриване на егото, разтваряне в другия и докосване през тази свята врата на Божествената любов.

Сексът е потребност и преживяване на тялото, а защо от неговата липса страда душата?

Не е само на тялото. И на душата е! Не говоря, разбира се, за правенето на секс като гимнастика, а за правене на любов. Любовта, минаваща през Ерос, не може да бъде заместена само от любовта тип Агапе. Първата е страстната, с голям интензитет, с елемент на неизвестност, силната тръпка, изгарянето, това е влюбването и неустоимото физическо влечение. Втората – Агапе е привличането и близостта на душите, сигурността, доверието, дълбоките корени, а интензитетът може да бъде поддържан, ако са осъзнати партньорите и не забравят нужния елемент на изненада и забавление през годините. Често любовта от типа Ерос преминава към Агапе.

Как душата и тялото се свързват чрез секса?

Те винаги са свързани. Те са свързани и когато с огромно удоволствие ядем пълнените чушки, и когато размахваме юмруци и викаме ядосани, и когато прегръщаме и хвалим. Това, че са свързани, означава, че сме живи. Не са свързани, когато умрем, както и нощем, тъй като сънят е малкият брат на смъртта. Щом сме живи и будни, душата и тялото са винаги свързани. Тялото е вярното й превозно средство. Това, което липсва е съзнанието за тази постоянна свързаност. А сексът е едно от нейните многобройни проявления.

Митовете за секса, които вредят:

Че не е важен! И другата крайност – че всичко се свежда до него!

Може ли тялото да е сексуално удовлетворено, а душата не?

Може, ако човек просто прави гимнастика. Това обаче скоро създава чувство за дълбока тъга и самота. А понякога човек има проблем да отвори сърцето си, тогава също остава само на нивото на механичното и това налага помощ от психотерапевти или сексотерапевти.

Разум и секс – кога си пречат и кога си помагат?

Никога не си пречат! Но ако говорим за оня здрав природен разум, който дълбоко всички носим. Ако говорим за хилядите задръжки, скрупули, предразсъдъци, с които е пълно хилядолетното ни сексофобно възпитание – тогава винаги си пречат! Но сексуалността и агресията (зад които стои един и същи хормон – тестостерона!) са били потиснати в човешката история по различни причини – социални, икономически, политически, идеологически. Защото несвободният човек е по-лесно управлямем.

Морал и секс – съвместими ли са?

Да. Но природният морал и част от човешкият морал. Има крайности, които са не само извън морала, но и отвъд здравето! Порнографията например, нямаше да съществува, ако нямахме изкуствено създадените задръжки от морала, защото когато личният сексуален живот е пълен с бариери, се търси компенсация.

Сексуалната удовлетвореност е:

Много неща. Сексуалната потребност се намира на върха на пирамидата от човешки потребности. Тя е нещо като покривът. Затова, ако се клати основата, ще се клати и покривът. А в основата са: потребността от принадлежност – да не сме самотни, а да чувстваме сигурност и в близост; потребността от утвърждваване – нуждата ни да се чувстваме признати и приети такива, каквито сме; потребността от храна за тялото (буквалната храна, материалните неща) и за душата (знания, информация, любов); сензорната потребност, която се изразява в нуждата на прага на сетивата ни да постъпва приятна информация – красивите гледки за очите, приятните звуци за ушите, вкусовете и ароматите за носа и устата и най-вече ласка, нежност, топло докосване, прегръдка – тъй като най-голямото ни сетиво е кожата! Докосването може да има еротичен контекст, може и да е просто човешко докосване. Но като цяло докосването липсва на днешния обезтелесен човек, а това е причина за огромен брой симптоми, тъй като ласката е най-бързият антидепресант и анксиолитик.

По какво разпознаваш сексуално неудовлетворените хора?

По раздразнителността, недостиг на енергия, чувство за самота, ниска самооценка, понякога парадни демонстративни реакции, блокаж на тазовия мускулен сегмент, нерядко хормонални проблеми, напълняване в областта на ханша и още много други. А понякога в натрапливото говорене за секс. Пуританите, които често говорят критично за секса, намират по този начин единствено достъпната за тях възможност да се докоснат до желаната тема, защото задръжките им пречат да я докоснат през красотата и естествеността.

Сексуалната неудолетвореност обикновено се компенсира с:

С всичко, с което се компенсира някаква неудовлетвореност изобщо – с вещи, шопингмания, храна, алкохол, дрога, хазарт, работохолизъм, вманиачено колекциониране, дипломи, медали, изяви, социална активност, мигрена и доста други телесни симптоми, уви.

Кога човек влиза във възраст, която не се нуждае от секс?

Няма такава! Променят се позите, местата, играчките, но не и нуждата. Ако я няма, това говори за някакъв проблем. Може с хормоналните проблеми да намалее желанието. Може това да има и психологически причини. Но не е естествено да изчезне.

Желанието за кръшкане (смяната на партньора) е каприз, извращение, мода или естествена потребност?

Аз преподавам психоантропология. Според тази наука от 558 вида човешки общности в историята само 24% са моногамни. Оттам идват и големите спорове кое всъщност е естествено за човека. Понякога появата на трети е съживяваща за връзката и се оказва катализатор за любовта на постоянните партньори. Друг път, както често се случва, е повод за разпад на връзката. Съществуват отворени връзки, в които партньорите са честни и открити и споделят помежду си, когато това се случи. Това означава за тях, че няма изневяра, защото не е нарушено доверието. Но последното предполага много зрели партньори. Сред тийнейджърите може и да е мода и любопитство. Истината е, че когато любовта не е свободна, се стопява. Ако личната свобода е потисната, любовта трудно вирее в такава среда. Същевременно всички искаме да се чувстваме единствени и да имаме идеалния партньор. Мисля, че двойките са свободни да избират какъви ще бъдат техния кодекс и правила. Това, което не би било правилно е да изчезне любовта. Има ли я нея, всичко може да се случва в една двойка – хубаво, лошо – и всичко да е повод за израстване и осъзнаване!

Какво стои зад думите: „Нищо в секса не може да ме изненада!“

Много неща могат да стоят – от огромни комплекси, до мания за величие или евтина стратегия за печелене на симпатии от страна на незрели партньори.

Въздържането от секс е въздържане от:

От природата ни. Защо ни е дадено да имаме оргазъм? Само хората имат. Животните – не! Защо жената има клитор? Този орган няма никаква друга функция, освен удоволствието. Това означава, че сексът при човека има много по-висша функция от простото продължаване на вида.

Посочи някой „хватки“ за съживяване на заспала сексуалност.

Например, да се опитате да си представите, че днес за първи път се срещате с партньора си и да го видите с нови очи. Да си смените обичайните роли. Да има елемент на изненада. Да си въведете ден само за доставяне на удоволствие на партньора и ден само за получаване на удоволствие от партньора. Следват индивидуалните вкусове във всяка двойка. Важното е човек да посвещава време и внимание за подобна креативност и да не я подценява.

И Хелоуин не е случаен

Всичко в живота ни идва някъде от дълбините на душата – от там, където не  ни е отредено да достигаме. Но пък на повърхността има достатъчно символи, които не е трудно да видим (стига да поискаме), за да узнаем – от къде идваме, къде сме и накъде бихме желали да поемем.

Около всеки празник се вглеждам в ритуалите, в храната, в поздравите, в другите детайли  и търся образа първоизточник, защото празникът е само образ в огледало, ама маскиран, символизиран (подобно на сънищата). Искам да открия онзи – голия, необлечения образ и него да прочета.

Преди време „видях“ как на Хелоуин не пропъждаме лошите духове, а собствената си сянка  -защо имаме сянка и защо бягаме от нея?

После се вгледах от другата страна на Хелоуин – в символите му – кои са и къде стоят в живота ни.

Сега пък си побъбрих за маските в живота с една жена, която често ни набива в главите да живеем прозрачно и голо. Е, на този Хелоуин можеш да прочетеш и раздумката ми с Мадлен Алгафари.

Празниците не са само това, което виждаме! Гледай, лудей и търси! Любопитните живеят интересно 😉

Весел Хелоуин!

Животът не търпи дълго маски

На връх Хелоуин, питам Мадлен Алгафари за маските в живота и … защо ни е Хелоуин?

Защо маскираме живота си?
– Защото сме хора! Животните не могат да се маскират! Ние сме единствените изкуствени същества, които умеят да се преструват. Човекът днес е забравил каква е разликата между „какво представлявам?“ и „играя представление“. Разбира се, че не важи за всички, когато говорим за съзнателното играене. Но важи за всички, когато говорим за неосъзнатото. Ние се маскираме постоянно – не показваме кога ни боли, кога сме виновни, кога сме уплашени, кога сме засрамени, кога сме гневни, кога сме завиждащи, кога сме влюбени дори… Няма по-енергоемко нещо от това да се преструваме. Но просто вярваме в много неверни неща…

Нужни ли са ни маски?
– Нужни са на протокола, на възпитанието, на дипломацията – всички те са процеси на обезприродяване. Това са изкуствените неверни правила в живота, които нямат нищо общо със здравето и природата. В природното има и естествени маски, но те обслужват само една единствена цел – оцеляването и съблазняването. В човешкия свят обслужват единствено властовата невроза.

Кои маски разболяват най-тежко?
– „Не показвай слабостта си“, „прави се на силен“. „Прави се на жертва“ – с тази най-добре се манипулира.

Трудно ли се свалят маските?
– Трудно, защото съпротивите на егото и на грешните вярвания са големи. Но когато човек е осъзнат, не е невъзможно! И затова няма по-сладко и смислено нещо от това да се живее в прозрачност. Но се иска сила, зрялост и осъзнатост!

Кога маските срастват?
– Когато не си стигнал до умението да се подложиш под съмнение. Когато обслужват интересите на егото, а не на душата. Здравата и мъдра душа не се нуждае от тях.

Защо ни е Хелоуин?
– За да ни подсеща, че сме хомо невротикус нормалис, че се крием зад камуфлажни костюми в живота си, че параванът дава анонимност и освобождава от отговорност и че истинската свобода е да бъдеш без маска. В същото време е една забавна игра! Когато остане в тази рамка е дори вентил, клапан на толкова напрежение в живота ни. Но когато животът ни е постоянно такава игра, е много жалко. А още по-жалкото е, че тези, чийто живот е такъв, обикновено като четат подобни обяснения, мислят, че написаното не се отнася до тях. Защото маската ги скрива не само от света, тя ги скрива и от самите себе си.

Кое е твоето „себе си“, читателю?- пита Мадлен и продължава: Направи си труда да си отговориш! Може да промени доста неща в живота ти този отговор! В посока на здравето и осъзнатостта! Ако не можеш сам – идва ред на психотерапията, която помага да се махнат маските – доброволно и безболезнено. Защото, когато го прави животът, боли! А той не ги търпи дълго. Все някога ни ги съблича насила!

А от мен, Ива – Весел Хелоуин! 🙂

Българинът вече осъзнава какво заслужава и какво не

Лягам и ставам с новините за случващото се в България…
Чак гърлото ме стяга вече… от недоумение, от безпътица…
Говори ми се с някого, който умее да вижда отвъд политическите страсти, където има само хора, човеци…

Мадлен Алгафари! Сетих се, че пише поредната си книга, а тя пък е с работно заглавие „Какво ще кажат хората“…

Мадлен и нещото, което връща към смисъла…

Е, Мадлен какво казват българите сега? На кого го казват? Защо не се чуват едни други?

Чуват се, но никой не мисли за общото, а за индивидуалното.
Но когато в една нация, половината от историята е време на изтрития Аз и се живее от името на Ние, трудно се става индивид. А когато не можеш да станеш индивид, ставаш индивидуалист – като компенсация, гледаш в собствената си паница и светът свършва до там.

Толкова ли е зъл капанът на властта…Как се излиза от него?

Там е работата, че ако един орган или група клетки в тялото се интересуват само от себе си, те вредят на целия организъм и в крайна сметка ще „запротестира“ цялото. Ако се разболее, ще се разболеят и групата егоистични клетки или ако умре, ще умрат и те. Ето това е необходимо да осъзнае властта. Затова намирам, че тези протести са признак за излизането на нацията ни от пубертета, за порастване, отрезвяване, узряване. Това означава, че самооценката на българина расте и той вече осъзнава какво заслужава и какво не. Това е единственият начин да се промени нещо.

Пътят към новата епоха и новото съзнание от тук ли минава за българина, изобщо тръгнал ли е към това?

Да, мисля, че само оттук може да мине пътят към новото съзнание на българина, към промяната на ценностите му и на първо място към промяната на индивидуалното, а оттам и националното самочувствие. Случващото се е признак на това. Оптимистично е. Моята професия ми дава шанс да виждам какво се случва вътре в хората, а преди да се случи нещо отвън, то винаги се случва първо вътре. Вътре духовната интелигентност на българина расте, той вече се пита за смисъла на живота, за едниството на всичко. За децата ни това е нормалното мислене. През последните две години, по силата на един договор, който нашият институт сключи с Министерство на образованието, младежта и науката, обикалях много с колегите ми из цяла България за срещи с учители, родители и деца. От десет години пък обикалям на срещи по читалища и библиотеки с читатели. Това виждам – че осъзнатостта расте.

Какъв е шансът българският политик отново да влезе в човешкия си образ?

За съжаление не може да се промени с вълшебна пръчка и толкова бързо нещо, което векове е формирано по един не най-здрав начин, но има достатъчно признаци за промяната на ценностната система на българина, а това означава, че не може политиците да продължат да управляват по същия начин, защото няма да има кого да управляват – т.е. няма да има пасивно търпящи подигравателно отношение българи.