Път през Времето Разделно

Не присъстваш тялом в живота ми вече няколко години и усещах…отдалеченост. Не вярвах, че се случва. Сякаш бавно ставаме си непознати. Дали? Времето не спира и ни развива – мъдреем, силнеем, отстъпваме, атакуваме. Живеем!

Някога знаех какво те радва и какво те натъжава. Сега твоите радости и сълзи идват по-издълбоко и се простират по-нашироко. По кой път вървиш днес, също не знам и не е нужно. Но знам, че е твоят, а изборите ти, надминаха мечтите ми за теб!

И се обичаме, даже някак още по-осъзнали връзката си един с друг. И очи вече имаме да видим местата си в отминалото време. А то единствено за добро било е – за учене, обичане и растеж.

Срещаме се отново и … сякаш го е нямало времето разделно. Познати жестове, речта – пак е твоята, очите все тъй говорещите, сърцето силно любящо, ръцете топло прегръщащи… Ние не сме същите, но връзката по-могъща е –  дава криле и сила за полет – на всеки по пътя му във висините общи. Там, където пак се срещат и разделят тела и души. Живеем!

Ама как да започна – какво да разкажа, за какво да те питам. Искам всичко за теб да знам – какви са грижите ти,  как си падал, колко ти е струвало да се изправиш, лесно ли си политал. Дали все още те вълнува това, което и мен? … Я, по-добре да замълчим. Тишината често  по-плодовита е и лековита…

И, сега разбирам, защо избра по-малкото говорене в туй време разделно. Как ми се искаше да бъбрим често за това-онова. Другите така го правят, защото по-скъпи са един на друг…Дали, с говорене по-близко бих те чувствала?…Сякаш между нас няма океани, делници изпълнени и празници изпразнени… Дали?

Ето колко много изписах, а то е толкоз кратко за казване и просто за  разбиране!

За свързаността на душите няма значение колко са отдалечени телата и колко често бъбрят устата. Другото е важно! В моя случай!…

Реклама

Надигам се!

Надигам се!
От покоя бял и леден!
В-дишвам!
Полъх свеж
и топлина в едно със хлад
усещам!
Надигам се!
Бавно.
Протягам се!
Бавно.
И дишам, и душа.
И бавно, и не толкоз!
Екстаз!…

А беше мраз,
тихо, бяло, прибрано..
Там дълбоко в черупката
свряно.
Да нарежда и извежда
чувства, преживяно, премълчано…
В мъдрина да ги превърне
преди слънцето да зърне.
И да покълне сякаш пак –
отмита,
цветна,
игрива,
закачлива,
обичлива,
пряма,
и безсрамно гола…
Защото душа е!
Жива!
И в Пролет прелива!

Март 2015, Ива

За кого се молиш, знаеш ли?

Кой е твоят Бог?
И за кого се молиш?
Знаеш ли?

Насаме с Него

Какво добро очакваш,
щом добрината само дума е
и показ?
Каква любов дириш,
щом да обичаш
е да притежаваш
и власт да упражняваш?
Що за успех постигаш,
щом важно е
името да славиш?
И на късмет се надяваш,
пък чуждата паница оценяваш.
Какво здраве да те споходи лелееш,
щом мисли за мъст лееш?
Що тез’ деца създаваш,
щом земята отравяш
и на живота им рамка сковаваш?
За коя душа се молиш,
щом сърце си не отвориш?

Кой е твоят Бог?
Знаеш ли?
Храмове скъпи вдигаш.
На икони и попове се кланяш,
пък за човека до теб
слепец оставаш.
Думите празни.
Притежаваш.
Оценяваш.
Мъстиш.
Отравяш.
И затваряш –
пътя си към твоя Бог.
А той – къс е!
На разстояние – едно осъзнаване,
че Той си Ти.
И дава – туй що Ти си дал.

На кого се молиш?
Знаеш ли?
И за кого?

 

Ивалина Ташева,

Юни 2014

В обятията на нощта

Сумракът прелъстява ме
и с нощта любовно заиграваме.
А тя дарба има –
да гали, отпуска и приютява ме.

Непрогледно става.
Тишина настава.
Загръща ме в скута си,
топли ме в уюта си.
Отдавам й се. Обладава ме.

Прониква в мен дълбоко.
От живота откъсва ме,
и в своя пренася ме,
там където „аз“ не съществува,
пък душата тържествува.

Обладана.
Безтегловна. Безпаметна.
Двете сме едно –
в нашето време неотмервано.

Екстаз. Душата стене.
От плътски клещи изпълзяла,
рее се, вилнее – хем дете е, хем зряла.
И сили сбира, че утрото
щом сумрак съзира
отново в тялото ми я прибира.

Пак да се родим зарана
на нощта от мъдрото зачатие,
силна да приема,
на деня дребнавото разпятие…

За да дочакам новия сумрак
и да потъна в ласките му пак.
Безтегловна. Безпаметна.
Обладана. Отдадена.

Но помъдряла – с още нощ една
и пожелана от живота с още ден един.

 

Ивалина Ташева,

Юни 2014

 

….Не, поет не съм!…

Но мислите ми нявга тъй потичат,
че кат’ планински ручей тичат –
та звънкат, бълбучат
и тъничко се сучат…

И.Т.

 

 

Животът не търпи дълго маски

На връх Хелоуин, питам Мадлен Алгафари за маските в живота и … защо ни е Хелоуин?

Защо маскираме живота си?
– Защото сме хора! Животните не могат да се маскират! Ние сме единствените изкуствени същества, които умеят да се преструват. Човекът днес е забравил каква е разликата между „какво представлявам?“ и „играя представление“. Разбира се, че не важи за всички, когато говорим за съзнателното играене. Но важи за всички, когато говорим за неосъзнатото. Ние се маскираме постоянно – не показваме кога ни боли, кога сме виновни, кога сме уплашени, кога сме засрамени, кога сме гневни, кога сме завиждащи, кога сме влюбени дори… Няма по-енергоемко нещо от това да се преструваме. Но просто вярваме в много неверни неща…

Нужни ли са ни маски?
– Нужни са на протокола, на възпитанието, на дипломацията – всички те са процеси на обезприродяване. Това са изкуствените неверни правила в живота, които нямат нищо общо със здравето и природата. В природното има и естествени маски, но те обслужват само една единствена цел – оцеляването и съблазняването. В човешкия свят обслужват единствено властовата невроза.

Кои маски разболяват най-тежко?
– „Не показвай слабостта си“, „прави се на силен“. „Прави се на жертва“ – с тази най-добре се манипулира.

Трудно ли се свалят маските?
– Трудно, защото съпротивите на егото и на грешните вярвания са големи. Но когато човек е осъзнат, не е невъзможно! И затова няма по-сладко и смислено нещо от това да се живее в прозрачност. Но се иска сила, зрялост и осъзнатост!

Кога маските срастват?
– Когато не си стигнал до умението да се подложиш под съмнение. Когато обслужват интересите на егото, а не на душата. Здравата и мъдра душа не се нуждае от тях.

Защо ни е Хелоуин?
– За да ни подсеща, че сме хомо невротикус нормалис, че се крием зад камуфлажни костюми в живота си, че параванът дава анонимност и освобождава от отговорност и че истинската свобода е да бъдеш без маска. В същото време е една забавна игра! Когато остане в тази рамка е дори вентил, клапан на толкова напрежение в живота ни. Но когато животът ни е постоянно такава игра, е много жалко. А още по-жалкото е, че тези, чийто живот е такъв, обикновено като четат подобни обяснения, мислят, че написаното не се отнася до тях. Защото маската ги скрива не само от света, тя ги скрива и от самите себе си.

Кое е твоето „себе си“, читателю?- пита Мадлен и продължава: Направи си труда да си отговориш! Може да промени доста неща в живота ти този отговор! В посока на здравето и осъзнатостта! Ако не можеш сам – идва ред на психотерапията, която помага да се махнат маските – доброволно и безболезнено. Защото, когато го прави животът, боли! А той не ги търпи дълго. Все някога ни ги съблича насила!

А от мен, Ива – Весел Хелоуин! 🙂

Цитат-елство

Така именувах модното занимание да търсим, копираме и лепим по стени, хладилници и социални мрежи, мисли на велики хора, някога живяли. Небивало състезание се разиграва! И какво от това кой е по- и кой е най- като все сме си ние? Преписваме и ръкопляскаме и пак сме ние, веднъж в ролята на цитат-ели, друг път на читатели-харесватели! Сега и аз ще вляза в ролята на цитат-ел, за да ти подхвърля малко поводи за раз-мисъл (раз-мърдване на мисъл-та )

Скоро Пламен Петров (blogatstvo.com) ми написа: (Надявам се, Плам да не ми се сърдиш, че те цитирам без съгласието ти)

„Понякога си мисля, че всичките мъдрости и ефектни лафове са като препарирани животни или хербаризирани растения. Извън контекста на този, който ги е изрекъл за сефте…В смисъл, че всеки от нас трябва да преоткрие живота сам. И чуждият опит не само не помага – а и вреди. Съдба… “

Да, който обаче иска – той преоткрива! С чужд опит или без него, той,  преоткривателят достига до своите прозрения, чрез своята си съдба и своите си решения.

А ето какво пише и М.Норбеков в „Опитът на един глупак…“: „Моят наставник често ми повтаряше:“Не ме закърмяй с отрова, не ми повтаряй чужди мисли“. Докато в Европа е прието да се изказваш иззад раменете на великите мъдреци, т.е да ги цитираш, в Изтока това се смята за глупашки навик, защото цитатът, минал през съзнанието на оратора, е информация втора употреба.“ В този смисъл интернет  отдавна е безплатен магазин за n-та ръка мъдрости , в които всеки е продавач и купувач, а стоката не знае броя на ръцете и умовете през които е минала. Да, да ще кажете нали за това е мъдрост – да ни учи, нали затова е оцеляла през вековете.

Оцеляла е, ама как? – В една и съща дума всеки от нас влага и своя си смисъл, затова разбираме каквото си искаме и препредаваме както си искаме (всеки е творец и копнее за изява), особено, ако позабравим как точно сме го прочели или чули…

Учи ни, ама как? – Когато често  четеш мъдрости, не започват ли да ти изглеждат подобни, не се ли чувстваш като преял – не ти се поглежда и най-вкусната храна , а ах-кането отстъпва място на пух-кането? Я да опитаме да преживем един ден без цитат-елство и читателство, а после още един…да поогладнеем и сами да тръгнем да търсим каквото ни се яде, пък и да го сготвим както ни се ще.

„Книгите са само част от живота, но не целия. Те са нужни само, за да се научим да мислим“ – казваше мой преподавател. Пак съм   цитат-ел, но не само , защото добавям – чуждият опит, чуждите прозрения не са и най-малка част от нашия живот, защото са чужди. Нас ни очаква нашият вълнуващ опит и нашите велики прозрения, но само, ако си позволим да ги преживеем. Мъдростта е преживяване на чувството и мисълта.

А мисленето се тренира с мислене и живеене, не с цитиране.

Аз Ива съм до тук ! Отстъпвам място за треноровка на твоите мисли.