За кого се молиш, знаеш ли?

Кой е твоят Бог?
И за кого се молиш?
Знаеш ли?

Насаме с Него

Какво добро очакваш,
щом добрината само дума е
и показ?
Каква любов дириш,
щом да обичаш
е да притежаваш
и власт да упражняваш?
Що за успех постигаш,
щом важно е
името да славиш?
И на късмет се надяваш,
пък чуждата паница оценяваш.
Какво здраве да те споходи лелееш,
щом мисли за мъст лееш?
Що тез’ деца създаваш,
щом земята отравяш
и на живота им рамка сковаваш?
За коя душа се молиш,
щом сърце си не отвориш?

Кой е твоят Бог?
Знаеш ли?
Храмове скъпи вдигаш.
На икони и попове се кланяш,
пък за човека до теб
слепец оставаш.
Думите празни.
Притежаваш.
Оценяваш.
Мъстиш.
Отравяш.
И затваряш –
пътя си към твоя Бог.
А той – къс е!
На разстояние – едно осъзнаване,
че Той си Ти.
И дава – туй що Ти си дал.

На кого се молиш?
Знаеш ли?
И за кого?

 

Ивалина Ташева,

Юни 2014

Реклама

Да повърнеш буцата в гърлото

Ти ми писа : Много ми се иска да махна някоя и друга дрешка от навлечената си душа, да я поразсъблека…Ами, ако някой консервативен злоупотреби?

Ива: Ето това съм аз и моята голота си е моя. Тя ме прави различна от теб. Дори грозна и неприятна за теб – това съм аз и не ме е срам, че съм такава. А твоята консервативност си е твоя. Избрал си я, за да живееш с нея – Ти. Защо аз трябва да живея според нея? За да ти се харесам? Добре, но ако спра да се харесвам на себе си? Ако ми стане задушливо, потно, тежко…Ако се изморя да ти се харесвам и започна да се мразя…А когато се намразя спирам да се грижа за себе си. Кой се грижи за нещо, което му е омразно? Тогава за кого от нас има смисъл, че ти се харесвам?
Разкажи и на други, онова което си видял у мен и чул от мен, щом ще ти стане по-добре. Но то не е нищо по-различно от онова, което ти не се осмеляваш да си помислиш и да преживееш. Или пък искаш да ме уязвиш?.. .Всички си имаме своите “мръсни” моменти, както и горди постижения. И аз не се срамувам, че си ги позволявам, защото не искам да съжалявам за пропуснато, когато времето ми свърши.

Ти : Ами, ако консервативните са много? Да речем цяла група! Ами, ако имам нужда от тях за да не съм сам?

Ива: Много сте! Всички сте! Свикнала съм с вас, за да не се чувствам сама. Страх ме е да не ви изгубя, защото си нямам други. Вие сте „моите“! Но скъпи мои, аз съвсем не съм само това, което виждате. Даже бих казала, че не виждате много от мен, защото не искате. Онова, за което сте ослепели са мои чувства и потебности, за които не подозирате. Сигурна съм, че и вие ги имате, че и на вас са ви заседнали като буца в гърлото, но така сте свикнали с нея, че дори не я усещате вече. А моята буца ме задушава и искам да я повърна. Гледката няма да ви хареса и вероятно ще избягате. На мен ще ми стане студено, че ви няма, но пък ще съм си върнала дишането без болка. Аз съм тук, не ви напускам и ако сте готови да видите човека в мен – без грим, върнете се. Ако не, аз тръгвам да търся тези, които не се гнусят от нищо човешко…Вярвам, че ги има! А  може би ми е време за нова „група“. Не може да ми се случи нещо ново без да скъсам със старото. Аз не късам с вас, а със старото у мен и  съм сигурна, че няма всички да ме загърбите. Тези, които наистина ме обичат ще  се зарадват, че си повърнах буцата, че дишам свободно…А може да ви се прииска да опитате и вие.

Голотата – страшна и красива

Ти ми писа : „ Изобщо не ме е страх от голотата, разкриването на душата. Знам, че съм красива в мислите си. Ти какво мислиш? „

Ето какво:
Страх и голота вървят хванати за ръце и трудно се пускат, но не е невъзможно. Самият факт, че пишем или казваме „не ме е страх“ е знак, че дълбоко в себе си носим страха от разголването. По-скоро сме го подтиснали, но не и прогонили. Лесно можем сами да проверим дали е така. Тестът, който аз правя е да си задам въпроса, така ли бих постъпила (това ли бих казала), ако не ми пукаше какво ще кажат за мен и дали ще ме отхвърлят (двете основни причини, пораждащи страха). Повече отговори ДА, означават по-голяма голота. Отговорите обаче са достоверени, ако преди това сме се саморазголили – честни пред себе си. Не сме ли постигнали това, няма как да покажем голотата си на другите. Просто защото не я познаваме. А когато я познаваме лесно разбираме дали сме наметнали халата. Кръгът се затвори, нали?

С дрехи по тялото се чувстваме защитени от студ и изгаряне. Можем да изберем какво да облечем така, че да прикрием недостатъците на голото тяло, да го направим по-привлекателно за другите. А голо, тялото е такова, каквото е! Всичко е видимо, всичко е на показ и е страх-овито… Защото някой ще ни се присмее, а друг ще ни отхвърли без дори да се опита да разбере какво носи това тяло. А то носи душа,  която очаква да бъде изразена и опозната, но тя се свива от страх да не последва срам и самота, вместо жадуваното, простичко приемане на това, което е. Опитай се да прочетеш този абзац отново, като мислиш за душата, докато четеш за тялото, защото аз така го писах…

Красивите мисли са прекрасно преживяване за този, който ги поражда. Но, ако не получат живот, не ги материализираме такива, каквито са се родили, няма как да се види тяхната красота и те си остават просто мисли. Вярвам в силата на мисълта и в способността й да се материализира в живота . Знам, че всеки от нас е много повече от това, което мисли, че е! Но красотата оживява, когато страхът се стопява. Ти избираш кое да надделява.

А ти как разбираш, че наистина си разголил душата?

Голата НЕголота

Така Весела Огнева беше озаглавила своето есе, което преди време ми изпрати. Мислите й бяха провокирани от текстовете, които пиша за голото живеене. Тогава, както ще прочетеш в него, не беше сигурна дали иска да публикувам името й, но не отказа да поместя нейна уникална снимка. Там лицето й е загатнато, а Веси танцува! Ще кажеш какво му е уникалното на това млада жена да танцува? Да, не е нищо особено, ако жената е здрава, но ако младата жена е диагностицирана с множествена склероза и до преди 5 дни са я прикрепяли, за да измине 100 метра… Кога и какво се случи с Веси тогава, какво е да си турист в количка, за творческите й занимания и за очакваното лечение в Индия, предстои да разкажа в следващи публикации.

Танцът – тържество!

Следва „Голата НЕголота“ от Весела Огнева:

„Така реших да се казва есето…Не ми изглежда да е особено голо, но ако си навлечен с 300 пуловера трябва да започнеш отнякъде да сваляш…Аз усещам колко съм навлечена с какво ли не – със срам, с маски и страхове, даже понякога мисля, че съм забравила какво има под тия пуловери и…така да се каже… отдавна не съм бръснала…духовните си косми. Дори не зная дали искам да видя името си в сайта, твърде голо ще е това за мен, но мамка му, искам да видя там, написаното от мен.
Най-трудното е да се срещнеш със себе си. Да имаш мечти и да се наложи да признаеш, че не си готов за тях. Аз имам множествена склероза. Затруднено се движа. Но от това никак не ме е срам…
Абе, забравих какво искам да кажа, освен същността:
Преследваме мечти и цели – кой здраве, кой кариера…”Надминаваме” себе си или поне се опитваме. В името на целите, зубрим по цели нощи, гладуваме, правим упражнения…(често, защото другите така са го постигнали и мислим, че така ще постигнем своите цели и ние). Но всички знаем, че няма еднакви хора. Срещнах такива, които ми казаха да пия лекарства и и други, които ме съветваха в никакъв случай да не пия лекарства. Да ям всичко, да не ям нищо, да се моля, да се боря, да се примирявам…. Все истини, ама чужди. Изискват себе-отрицание, а можеш ли да изцелиш себе си отричайки себе си? Твоят път е неутъпкан път, отъпканите само ги пресичаш.
Нека съм болна, нека съм посредствена, нека не мога да ям 20 дена само краставици. И пак ще кажа, че съм силна и пак ще кажа, че път има – само дето трябва да си го проправя. Спомних си, когато бях малка и ми решеха косата, се питах как намират пътя в нея. После разбрах, че той-пътят се създавал с гребена и то както ти харесва.“

Веси вече върви с открито лице по своя неутъпкан път, но се намира в отсечка, където й е трудно да продължи без моята и твоята подкрепа. Тя е избрала да протегне ръка към нас, сега е наш ред да изберем – дали да я хванем или да потънем в себичното…

Ако си любител на вдъхновяващи, оптимистични и изпълнени с човечност истории – проследи следващите разкази за Веси в „Журналът на Ива“ 🙂 Най-малкото, което можеш да направиш за нея е да споделиш написаното, както и страничката „Помощ за Веси„. Всичко е полезно! Безполезно е само съжалението и безхаберието.

Питал ли си Гугъл – какво е човешка нежност?

Ти, може би не, ама друг, който не е намерил отговора в живота си, се е обърнал към всезнайкото, а той пък го е пратил в  „Журналът на Ива“. Не разбрах към кой пост го е насочил умникът, но съм сигурна, че не е намерил каквото е търсил .

Дни наред „дефиниция за човешка нежност“(точно това беше зададено на търсачката) ме преследваше и пораждаше множество въпроси…

Нежност…човешка

Думата дефиниция (от латински: definitio — предел, граница) означава строго фиксирано, логическо определение за същността на езиков термин. Аз не бих се осмелила да поставя „граница“ на нежността. Нежност може да е езиков термин, но той изразява съкровено човешко отдаване – на себе си и на другия. Може ли на това преживяване да се даде „строго фиксирано, логическо определение за същността“?

Дали този, който търси дефиницията е изпитвал някога магията на човешката нежност върху себе си? Или може би иска да дари някого с нежност, но не знае какво изразява и как се дава? Дали пък не търси знание, за да разпознае нежността? Каквато и да е причината, ясно е едно – търсим информация тогава, когато  не знаем  (не познаваме) нещо.

Днес си имаме  богата материална и интелектуална храна, но сетивата ни са умиращо гладни. Причината за хронифициралия сензорен глад е стремежът ни да изглеждаме модерно силни, а това е несъвместимо с нежността. И митове сме създали за свое оправдание : „големите не са бебета, че да се галят“, „нежността е глезотия“, „нежният мъж е слаб и женствен“, „нуждаещият се от нежност е беззащитен“…

Доказано е, че липсата на нежност разболява, а приемането и отдаването на достатъчни „дози“ нежност може да е лек и за нелечимото.
През 1987 година, по време на бременост, по тялото ми се появиха странни петна, които лекарите обосноваха с временното ми състояние. След раждането, ми поставиха диагноза псориазис. Бях чувала за болестта. Знаех, че не се лекува, че си я носиш като доживотна присъда и толкова. Тогава мечтите и стремежите ми бяха свързани основно с децата и семейството, и това ми беше достатъчно да се чувствам щастлива жена. Използвах всякакви модерни лекарства, но никое нямаше траен ефект. Години по-късно започнах да изучавам и прилагам лечебното гладуване и храненето, съобразено с човешката природа. Промени се усещането ми за себе си, за смисъла, за другите. Преосмислих и разширих уменията си да давам и да получавам…

Днес върху кожата ми има само един малък участък – следа от болестта, който като камбанка на будилник ми напомня за нея. Наблюдавам го и забелязвам, че когато изпадна в състояние на нерешителност и колебание, когато се затварям и влизам в плен на страховете и догмите – то се обостря и уголемява. Ако съм спокойна и себеотстояваща  – моята „камбанка“ спира да бие – утихва и се прибира.

Псориазисът е болест–броня между болния и светът навън (както и всяка друга болест). Без да съзнавам, аз не съм допускала в себе си доста неща отвън, други пък ненужно съм задържала вътре.

Е, дойде ред да разкажа за връзката болест-нежност. Съществува психотерапевтичен център, в който използват човешката нежност, за да лекуват  псориазис и то в доста тежки форми (моят, си е направо „бял кахър“ пред тях). Там всеки болен влиза в ролята и на лечител, и на лекуван. Пациентът допуска голото му тяло да бъде галено от няколко чифта ръце, които не пренебрегват нито една частичка от плътта…

Чудиш се дали е възможно този метод да лекува нелечимата болест? И аз дълго мислих върху това, но обяснението е просто. Лекуваният е напълно отпуснат, доверчиво отдаден и концентриран с цялата си сетивност върху усешането на тялото. Не се вълнува нито как изглежда, нито какво мислят другите за него. Само чувства – като бебе. А лечителите мислят за него като за един от тях, който се нуждае от помощта им. Те му отдават с любов и загриженост цялото си внимание, старание и нежност. Отдават онова, което самите те очакват да получат. Мисълта на всички е насочена върху общото изцеление, върху удоволствието от днес, което носи по-доброто утре.
Е, ако и това не ти стига като дефиниция за човешка нежност, търси я другаде…

Аз, Ива бих желала да съм „лекувана“ с нежност и без да ми се налага, а ти?

Защо мъжете страдат от депресия повече от жените?

По отношение на депресията, май всички сме специалисти (особено жените), защото бързичко поставяме диагнозата на себе си или на друг. Само да усетим, че животът е скъсал връзката си с нас или нещо не тече както е текло и вече сме болни, първо от депресия. Но с нея шега не бива. Депресията е сериозно заболяване и се излиза от него след дълго лечение, в което пациентът играе най-значителна роля. Ако реши да излезе от дупката – участва с най-голям дял на включеност – 70% и повече, останалата част е работа на медикаментите и на психотерапията. Затова внимателно с диагнозата, че е възможно и да си я вменим.

По-често се случва да изпадаме в депресивно състояние, но от него можем сами да излезем с повечко усилия и желание, разбира се. Почувстваме ли дискомфорт, нерешим проблем, нежелание за доста дейности – общуване, работа, секс, развлечения – значи е нужно да се погрижим за себе си и да отскочим. Останем ли дълго в това състояние, има опасност да ни споходи депресия, без да се усетим. Статистиките сочат, че повече жени страдат от депресия. Други изследвания показват, че мъжете са по-податливи на това заболяване, но по-рядко търсят помощ, за да справят. А именно това, че по-рядко търсят помощ в живота си е причина да „прихващат“ депресията. Разковничето е в различния начин, по който е устроен мъжкият и женският мозък и различният начин, по който функционира психиката на двата пола.

Като „илюстрация“ на това, нека видим какво предприемат мъжът и жената, когато нещо в работата не върви или връзката с партньора се руши.

Жената казва „ах, горката аз, как всичко е срещу мен, как не ме разбират и защо ли не ме харесват…“ и влиза в ролята на жертва. Има нужда да се жалва, да сподели. Тя излива проблема си и негативните емоции пред приятелите, колегите, партньора, склонна е да потърси лекар или терапевт. „Натоварва“ тях, но разтоварва себе си. А разтоварването освобождава, извежда страдалеца от страданието. Така си помага сама, помагат й и другите, всеки със своята роля в живота й.

Мъжът има самосъзнание, че е силната половина от човечеството, че с всичко може и е длъжен да се справя сам. Когато се появи ситуация, която не може да реши самостоятелно, той се затваря в себе си. Преживява се като безсилен, неспособен, слаб и защото не е мъжко да показва това, се бетонира още повече в себе си. Така неусетно го спохожда и депресията, но остава в нея, отново сам.

Независимо какъв е биологичният пол, психиката ни е двуполова. Във всеки от нас живее и мъж, и жена. Силата и слабостта са ни еднакво присъщи и имаме потребност да ги проявяваме, защото сме хора. Да си позволиш да бъдеш понякога и слаб – това е поведение, което има особен чар и носи здраве!

Ивалина Ташева

Публикувано във в.“Зорница“-Монреал

Какво научих и какво не, през моите 50

Че без модата на рождените чествания, никога не бих избрала числото 50 като мой хронологичен белег!

Вече няма да ми светят 😉

Тогава кое, ли? Ами, аз съм в периода 30- 35. Отдавна влязох в него и още съм там. Докога – не знам? Но, ето какво вече знам:

• Ние сме пластелинени човечета. Всичко и всеки ни моделира. Най-трайни са формите от най-пластичния ни период. Колкото повече засъхва пластелина, толкова по-трудно се моделира. А как боли, когато се размърдам, за да променя модела… Боли от застиналост! Корекциите са трудни и болезнени, но най-много ми се услаждат формите, които сама си придам.

                                      Защо се страхуваме от болката, когато не води до смърт?

• Животът е твърде кратък и докато се оглеждам, ослушвам и умувам как да го живея, той изтекъл … през сърцето – там откъдето е дошъл и където е!

                                     Защо живем предимно чрез ума, след като много преди той да започне да ни служи, сме живели доста по-добре и то само чрез сърцето си?

• Доста години се стремях да разбирам другите и когато започнах да разбирам себе си, разбрах, че нищо не съм разбрала.

                                    Как е възможно да разбереш друг, когато не си разбрал себе си?

• Дълго живях отвън и когато заживях вътре, самотата ми стана приятел.

                                    Защо бягаме от самотата, като тя е пътят до несамотата?

• Когато престанах да обичам Его-то си, сетих що е Любов…И започнах да обичам отначало…първо себе си. Давам на себе си от себе си най-доброто, защото  така се уча да давам и на друг. А любовта е даване и получаване със знак за равенство между тях.

                                  Защо се надлъгваме, че всичко хубаво правим заради другите? Защо се срамуваме да получаваме, а прекаляваме с даването?

• Суетата е цирей, който все някога се пука. Колкото е по-стар, толкова по-гадно мирише след пробива му. Докато не изтече гнойта и не лъсне голотата, не иде свободата.

• Свободата е усещане за неуязвимост. Докато има от какво да се стряскам и да ме е страх от загуби – все съм в джендема – своя.

• Стените не се изправят пред мен, за да си троша главата в тях, а за да направят тази глава по-мъдра.

• Апетитът към храна е знак за гладна душа. Щом огладнее тялото, душата започва да се изпълва, оживява и болестта залинява.

                                Защо всичко чакаме отвън – лечението, щастието, любовта?

• Явленията в природата и събитията в живота са част от мен и са вътре в мен. Външното има вътрешен аналог. Когато прогледнах в това – видях себе си.

                                Каква e силата, която ни е приспала в будността и защо?

• Тревогата не решава и не предотвратява. Тя обърква и разболява.

                                 Защо все търсим нещо, за което да се тревожим?

• Мисълта е сила, чрез която се побеждава, ако се управлява.

                                 Защо не смеем да поемем това управление?

• Вярата е свобода, религията е рамката, която я затваря. Бог сме ние и ние сме Той. Всяко тяло е негов храм, душата – олтар.

                                 Защо се молим за душите си, щом грешници са умовете ни? Защо вместо да чупим рамката, я правим по-здрава и по красива, че и се радваме на това?

• Твърде много заучаваме и много малко сътворяваме. Заучаването е папагалско повтаряне на казаното и направено от друг. Сътворяването е моят, твоят глас, личния ни щемпъл, материалът, с който да творят тези, които идват след нас.

                                 Защо не виждаме, не ценим и не разгръщаме твореца във всеки от нас?

• Хората са гладни за внимание и използват всякакви похвати, за да го получат. Това е хубаво, но понякога тези упражнения са остри подводни камъни. Затова внимавам какво привлича вниманието ми.

                                 Защо не си го казваме простичко „имам нужда от теб“?

• Доверие не се печели, а се дава. То е способност, която ако не притежаваме, трудно успяваме да придобием. Да очаквам някой да заслужи доверието ми, значи да очаквам животът да ми засвидетелства заслугите си.

                                  Защо не се отдаваме, а се правим на скали, които чакат чудото, за да се размекнат?

• Лъжата е балон, в който сме се вкарали. Докато го надуваме, се опитваме и други да засмучем вътре. Но като всеки балон, той или се пука с гръм на парчета, или спихва от нажежената среда.

                                 Защо обичаме толкова много надуването и празните пространства, които могат да поемат тази „пара“?

• Най-силно крещи „разпни го“ онзи, който най-мощно е викал „осанна“. Затова лаврите и кръста са ми еднакво скъпи.

                                  На кого му става по-добре от тези викове?

• Човек вижда и чува онова, което иска да види и чуе, независимо какво му се показва и казва!

                               Защо толкова време пилеем в казване, пък пестим изразяването?

• Секс и интелект са несъвместими понятия! Интелектът е за ума, сексът е за тялото. Ако правим секс с ума, значи нищо не правим, но ако влагаме секс в интелекта значи водим успешен живот!

                              Защо не си „признаваме“ сексуалността, като е навсякъде?

Надявам се разбра, че въпросите са онова, което все още не знам, но сякаш и не искам да го научавам.
А това, което прочете съвсем не е всичко, което научих или не през моите 50 ! О-па, 30-35 🙂 Но съдържа почти всичко, което ми е нужно, за да продължа напред и е лек анонс към нов проект.

Пред стълбата – искам, ама НЕмога

Преди време започнах да следя  себе си и моите събеседници – кога употребяваме израза „не мога“. В нашия език той означава – неспособност да направя нещо – липса на знания, на умения, на физически възможности. Но това значение отдавна е изместено и „не мога“ често има друг смисъл –  красиво, оправдателно изразяване на „не ми стиска“, „ не искам“, „мързи ме“.

Искаме ли нещо – просто го правим! Не искаме ли – откриваме пречки – някой не го одобрил, нямаме парите, нямаме място, нямаме знание или умение, нямаме условия, обстоятелствата не го позволяват, млади сме или прекалено стари, криви са ни държавата, обществената система, световната криза, съседа, шефа, семейството…Пропуснах ли нещо в списъка? Давай, продължи го!

А аз да попитам – някъде в изреждането долавя ли се желание?…

Добре! Нека си представим, че онова, което искаме, ама не можем, вече е факт – постигнали сме го, ей така, въпреки пречките. Нека го изживеем – по детски, с цялата палитра от емоции, съпровождащи постижението ни…Да затворим очи и да му се отдадем… Забравяме за пречките! Мислим само за желанието – вече реален факт. Влизаме във „филма“ – гледаме всички подробности от него…Главната роля си я играем ние – Ти, Аз, всеки от нас в своя си филм.

Какво чувстваме?

Вариант 1 – Напрегнати сме, притеснени, неспокойни, стягане в гърлото, тежест в раменете – знаци, че искането (желанието ни) няма почва в нас. То е резултат на чужди очаквания и влияния или на нашата криворазбрана амбиция за самодоказване. Тогава е по-добре да го забравим  и да не се терзаем, че имаме пречки. Те са форма на спирачка, когато желанието не е наше. Отхвърлянето му ще ни върне спокойствието. А негодуванието , което изпитваме не е срещу пречките. То е израз на дълбокото ни нежелание да осъществим искането. А речевият израз е „не искам“ –  точно и себеизразено.

Вариант 2 – Усмихваме се, отпускаме се, чувстваме се окрилени, сякаш сме разтворили крила за полет – знаци, че искането си е искане и е наше. Време е да започнем! Ако нямаме знания или умения – ще намерим откъде да ги добием, ако нямаме пари или място – ще ни хрумне как да ги намерим, ако нямаме хората, с които да го осъществим – ще се появят пътищата към тях. Просто започваме да изкачваме стълбата „желание“, която е пред нас, вместо да стоим долу в пречките. Още на първото стъпало сме малко по-високо от пречките, а с всяко следващо те остават все по-назад. Стъпалата се изкачват последователно, защото всяко поредно ни показва как да стъпим на следващото. Понякога може да ни се стори толкова гладко и безоблачно изкачването, че да решим да попрескочим някое стъпалце. Забързаме ли се нараства вероятността да се спънем, че и да паднем, а може и най-долу. Най-славното изкачване е плавното – онова, в което следваме себе си, своите чувства и своето удовлетворение. Съществено важно е, докато изкачваме стълбата да не изпускаме онази емоция, която преживяхме със затворени очи.

Независимо в кой от двата варианта попадаме е нужно да изпитваме удовлетворение, да сме изразили с действие най-точно онова, което чувстваме. Така сме се уважили! Нашето самоуважение извиква уважението на другите към нас – дори на тези, които бяха в пречките.

Искам – немога! Нека започнем проверката сега!

От утре – ще сме преживяли един ден повече в обречена борба срещу себе си, ако искането не идва от сърцето!

От утре – ще имаме един ден по-малко, за да изкачим стълбата.

Аз – Ива те подкрепям

С глава в стената

„Умновато е да си счупиш главата в стена не веднъж и дваж. Глуповато е, когато стената е едната и съща.“ – Аз

 Да приемем правото на стените да съществуват в живота ни е мъдрост, а да спрем да си чупим главите в тях е знак, че сме постигнали смирение. Не казах  примирение,  а смирение. Различни са! Примирението е отказ от действие и няма нищо общо със смирението.

Стените не оказват съпротива, ако ние не се стремим да ги бутаме, нали? Спрем ли да се блъскаме в тях,  ще спрем да усещаме и съпротивата им. Ако разрушаването на стена ни причинява рани една след друга, значи или не сме достатъчно тренирани или нямаме необходимите инструменти за събарянето й. Тогава блъскането на стената е борба не срещу нея, а срещу себе си. Заплаха сме за собственото ни оцеляване.

Нужно е да сме тренирани за съпротивата на стената и да разполагаме с инструменти за отстраняването й (което не винаги е нужно). Знанието ни е оръжието. Тренировката с него създава опит,  усилва умението да си служим с оръжието (знанието). Колкото и добре да сме тренирани, ако нямаме оръжието (знанието), с което да съборим стената тя все ще ни е на пътя. Ако пък имаме оръжието (знанието), но не сме тренирани да си служим с него, също няма да ни свърши работа срещу стената.

По пътя ни през живота има всичко – и стени, и камъни, и трънаци, и хищници. Всичко край нас носи добро, просто защото го има. Ако не приемаме това, често ще сме наранени и ще ни се иска да спрем, защото болката расте, а раните не заздравяват. Спрем ли – примирили сме се! Станали сме жертва на неприемането си, на несмирението си. Не можем да съборим или изместим стената, но можем да променим отношението си към нея, нали? Ако вместо препятствие я приемем като необходимост – значи сме се смирили. Напрежението и тревогата са отстъпили място на спокойния и ведър поглед и вече виждаме стената с други очи. Отключва се творческия ни заряд. Страшната и лоша стена можем  да превърнем в инструмент, който да ни служи, или в красив декор, или да сътворим най-прекрасния път, по който да я заобиколим. Тогава съвсем естествено настъпва онова огромно удовлетворение, наречено свобода – ние сме избрали решението си и ние сме  сторили действието.

Свободата е изборът ни да приемем ограниченията си и да решим как да постъпим с тях. За да постигнем свобода е нужно на пътя ни да застане стена. Както, за да се нахраним е нужно да огладнеем и за да отворим очи е нужно преди това да са били затворени.

А стената?…Тя не е друго освен … отново ние!

Аз, Ива и моите стени

снимка: http://www.phototargets.com

Писмо до Петя, която не пожела да порастне…

 

Здравей, Петя!

Чух името ти – Петя Дубарова, много време след като ти беше напуснала живота. Тогава, когато ти си водила борба между правилата и очакванията – от една страна и поривът за свободност и изразеност – от друга, аз не знаех, че има и друга страна. Разбрах го едва в зрелостта…Но ти знаеш, Петя – събитията в живота идват във времето си и на мястото си. И в моето време, някак случайно неслучайно ми се яви Ти! Ха! Та ние сме се родили в една година…Но защо си напуснала живота, кога? Едва на 17…Усетих те близо, усетих подобност! И сега в Деня на детето започнах да ти пиша…Знам! И това не е случайно, защото Ти остана завинаги дете, прозряла, че в теб живеят две Пети. Едната иска просто да бъде , другата трябва да изглежда. Ти не можа да приемеш изглеждането и избра бъде-нето в безбъдното.

„Само я погледнете (другата Петя – б.а) и ако ви се усмихне, знайте, че когато се усмихваме си приличаме най-много.“ Много ми се иска, Петя, да крещя след големите намусени деца – „Усмихвайте се, за да съберете двете/двамата у вас“. Не пречете и на децата си да се усмихват! Оставете ги сами да си напишат правилата, сами да проверят света и хората в него.

Знаеш ли, Петя, колко модерно живеем днес? И колкото по-модерни ставаме, толкова сме по-лъжовни. Лъжите на големите са истините на малките. И понеже толкова често се лъжем, вече вярваме в лъжите си, а истините крием – потъпкваме ги и се страхуваме от тях. Стремим се да ги отнемем и от децата си…

Петя, ти не успя да сприятелиш двете Пети в теб…! Детето, което живееше в теб не пожела да приеме лъжовния свят и да порасне изглеждайки…

Гледай ни от Слънцето и ни се смей сега!

Ива

 

Влак

Петя Дубарова

Как искам да съм малък светъл влак,

по-пъстър от крилете на хвърчило.

Да чувствувам във светлия си бяг

че слънце в моя ритъм се е скрило.

Да бъде мойта гара слънчев знак,

от хиляди очи благословена.

Да бягам срещу вятъра, но пак

да върщам там мечтата си зелена.

Как искам да съм малък светъл влак.

Тогава бих посока подарила

на някого. Искри родени в бяг

от релсите. И свойта пъстра сила.

Защо не съм добър среднощен влак?!

Тогава аз на всеки бих раздала

завръщане. Но бих поела пак

по релсите на радостта си бяла.

11.2.1977

Любовта – полезна и вредна?

Майчината обич е най-желаната обич, от която се нуждаем, независимо от възрастта ни. Тя се поражда с лекота в женската душа. Не е необходимо бебето да я заслужи, то просто се сдобива с нея още в мига на своето раждане, заради това, че го има. Любовта на майката към бебето, по своята същност, е онази безусловна любов, която всички търсим. Очакваме я от родителите си, докато сме деца, от приятелите и партньора си в по-късна възраст. Всъщност няма друга любов освен безусловната, различното от нея е нелюбов – стремеж за притежание и властване над друго човешко същество. Способността да даваме и да получаваме безусловна любов е изкуство, което се научава. Родителите могат да ни предадат това умение, ако го притежават, ако не – можем да се научим и по-късно, но обикновено тогава е болезнено, свързано е със страдание за нас и другите. Овладеем ли го, няма да чувстваме болка от любов в живота си, ще сме по-щастливи и спокойни. Любовта на майката към бебето е даване без очакване на нещо в замяна и най-голямата й награда е усмивката му. Майката е удовлетворена и щастлива само от това, че бебето го има и че с нейните грижи то оцелява и се развива като човек. Не е ли това чувството, от което се нуждаем и като възрастни? Можем ли да обичаме така порасналите си деца, приятелите си, нашите родители, партньорите си, незвисимо дали сме майки или бащи, мъже или жени?

Ние, възрастните имаме естествена потребност да бъдем създатели в живота си, както и да изразяваме превъзходство и сила в най-добрия смисъл. Жената задоволява тези свои потребности чрез отглеждане на бебето – създава, отглежда човек, който е беззащитен. Тя го превъзхожда и притежава силата да го закриля с грижа. Мъжът задоволява същите тези потребности като създава материални блага, като закриля със сила.

Лесно е за майката да се проявява като любяща, докато детето е невръстно и напълно зависимо, но истинската й обич се доказва в отношението й към израстващото дете, когато става все по-трудно да запази безусловният й характер. Тогава е изкушена от чувството, че детето й принадлежи, че е длъжник за раждането и грижите й, че има власт да направлява живота и изборите му. Настъпва периодът, в който любовта й трябва да се заслужи – с послушание, с успехи, с внимание към нея. Така тя предава урока, че любовта е заслуга. Урок, който самите ние сме научили в нашето детство. Стремим се да заслужим обичта с нагаждане, за да се харесаме. Ние също даваме обич на онези, които я заслужат…и те с нагаждане пред нас.

Между еротичната и майчината любов има същностна разлика, за която едва ли се досещаш. При еротичната любов – две същества се сливат в едно, при майчината – две същества, които са били едно се разделят и отдалечават все повече през живота. Сливането при еротичната любов също е следвано от раздяла, породена от личностното ни развитие и динамиката в живота. Болката, неудовлетворението и негативните чувства и при двете раздяли могат да си спестим единствено чрез умението да обичаме безусловно. Физическата раздяла между майката и детето започва от момента на раждането и продължава през израстването му като самостоятелен човек със своите лични избори и интереси. Когато майката дарява любов, дори неговата човешка реализация да не съвпада с нейните представи и желания за него, дори и да не остава все така посветен на нейните нужди и очаквания – тогава любовта й запазва своя безусловен характер, от който се нуждае вече порасналия човек. Най-силният израз на любовта е подкрепата – в грешките, в успехите, в слабостите.

Невръстното дете се нуждае само от мляко, но когато израства то има нужда млякото му да бъде подслаждано с мед. Млякото символно е израз на елементарната грижа – физическото оцеляване и развитие. Медът символизира сладостта на живота – обичта към живота и радостта от това, че живеем. За да може майката да дава мед е нужно да го има – тя самата да е щастлива, да посреща с радост всеки ден от живота си, да обича безусловно първо себе си, защото щастието и любовта са също толкова заразителни, колкото нещастието.

Ние порасналите също сме жадни за мляко с мед , защото дълбоко в нас си оставаме деца (но не си признаваме). Нуждаем се от грижа на щастлив човек до себе си! А когато сме напоени, имаме нужда да поим и други с медено мляко.

Твоята любов към онези, които обичаш прилича ли на майчината към бебето?

Аз, Ива се опитвам … от години. Получава се!

Разпятие

                                                                                                                                                                                                                                                       

Христос се роди, за да ни даде Любов.

Живя, за да ни научи на Любов!

Умря, за да разберем какво е НеЛюбов!

Възкръсна, за да ни покаже, че се оцелява и оживява с Любов.

Днес сме разпнати повече от всякога. Разпнати между програмирания ни мозък и ощетената, гладна и отритната душа. Тя умира, щом е вкарана в програми. Душата може да живее само такава каквато е! Ако не й позволим, тя боли и боледува, разболява затвора си – тяло и го срива, за да се измъкне от него.

Тялото линее от пресищане и пълнее от празнота, въпреки охолството.

Търсим Бог в ритуалите и богатите храмове, а Той стои в свитите ни души и се надява да прогледнем, за да го чуем.

Нашата НеЛюбов не му дава мира, но Той не се гневи и не наказва със смърт и стихии. Може ли Любовта да накаже себе си?…

Самонаказваме се! С нашите програми по нашия  живот…

Без разпятие няма Възкресение! Толкова дълго висим разпнати на кръста! Нужно ни е да пуснем агонията „о’време“, за да настъпи смъртта… на нагаждането, изглеждането, следването… И тогава да оживеем в любов живеейки, вместо както сега – да живеем от НеЛюбов умирайки …

Великите дни идват не, за да натъпчем телата с храна, а да стъпчем нехраната, която ни трови.

Аз – Ива ти пожелавам да празнуваш не защото има дата в календара, а ако има защо!

Стиска ли ти да си в калта

О, да! Страхотно изживяване е! Ама на кого му стиска да си го случи? На децата, разбира се! Виж 3-4 годишните – локвите и калта ги привличат като магнит. Цоп и усмивка до уши! Преживяват кеф от калта по себе си! Дай им боички и гледай без да ги направляваш – първо ще омажат себе си после по листа или дъската. Такива сме били и ние във възрастта на прехода от естествения порив към обществения пробив в зараждащото се съзнание.

Калта не плаши малчугана, защото той познава и водата, другото – срам и неприличие още е далеч от него. Да попаднеш в калта е ужас за порасналите, защото те познават очите на другите, а в тях е нужно да изглеждат чисти. Калта, обаче освен, че омърсява има способността и да калява. Само изкаляния може да цени водата и да се наслаждава на чистотата. Изкаляният е преодолявал не веднъж хлъзгащото измъкване от калта, което пак го връща обратно и събаря долу. Изправя се, измъква се и се калява в битките с калта.

Чистият стъпва внимателно, заобикаля калта, но и без да стъпва в нея често е по-кален от окаляния, но калта му не се вижда, защото той е чистник – преструвач.

Окаляният е свободен да се цапа, показва и мие, като децата.

Чистникът пък е в клетката на мнимата си чистотата.

Аз, Ива не се страхувам да нагазя в калта. Знам, че в близост мога да намеря трева и вода, да се пречистя и каля…за да не ме плаши следващата кал.

Здравей Любов! (странен урок)

Срещнахме се и се взряхме. Видяхме в другия онова, което не сме и поискахме да сме, да си го имаме, да се прибавим и го направихме. Последваха години на щастие. Тайно от нас и в нас, развитието ни, обаче е текло, естествено различно при всеки. После аз видях, че ти не си онова, което искам да е до мен, затърсих и плахо показвах новата в мен. В тази новата ти не позна онази твоята.

Плакахме, страдахме, очуждихме се. Не разбирахме разминаването, не случихме раздялата, заживяхме с агонията. А тя агонията вещае смърт и…ново раждане. Приемахме и не приемахме. Някак особено свикнахме и всеки си каза „майната ти“. А тази майна не беше друго, тя беше другото име на свобода – свобода за себе си и другия. Дали сме я имали и преди? Къде е била? Имали сме я! Но всеки доброволно я беше превърнал в картина, окована в красива рамка и окачена на стената в душата – да я пазим и гледаме. Но тя свободата не е за гледане, а за употреба, както храната – не те засища, ако само я гледаш.

И ние така си гледахме картините от стената и оставахме гладни. Не се осмелявахме да се нахраним, за да не вгорчим залъка на другия , а това си е само предположение – живот във въображението.

Но гладът е най-големия възбудител, а възбудата иска действие, за да се случи насищането и да настъпи отпускането. Лишихме телата от храна и ги променихме. Осмелихме се и се насладихме…после отново дойде апетитът към живота и храната. Очиствахме се с глад до следващия повик на тялото. А в тялото живее и душа, и каквото му се случи на него, преживява го и тя – глад, възбуда, действие, отпускане.

Осмелихме се да си казваме, да си искаме и да си даваме най-хранителната храна – свобода, родена от любовта към себе си и света.

Моята душа ти е чужда, но я приемаш, макар и неспокойно. Твоите ценности са неразбираеми за мен, но са си твои и аз ги приемам.

Ние сме правно обвързани, духовно развързани и това ни прави свързани…

Животът и връзките на хората в него са толкова простички! На кого му е хрумнало така да ги усложни и да ги свърже с болката? Притежанието ли? Та ние се раждаме без притежания и си отиваме от живота без всички притежания, които сме създали в него. Какъв е смисълът тогава да притежаваш? Притежанието храни ли те? О, разбира се, че Да! Притежанието е най-питателната храна за диктатора Разум. Аз обаче не приемам господството му и емигрирах в държавата Любов. Здравей Любов!

Ти, дето ме четеш, не знам какво разбра, но много искам да те науча на това. Много искам!

Аз -Ива

Болестта ни е Рожба

 Пореден хубав ден, но различен от всички останали. Специален и кошмарен ден, защото ми е „донесъл” ужасяваща диагноза. Защо точно на мен, какво ме разболя, от какво се получи? Все въпроси, за които се сещаме само в състояние на стрес. Въпроси, на които трудно търсим и намираме отговор. Дори и да го намерим, отговорът ще е нагласен така, че да оправдаем себе си – напрежение, ядове в работата или семейството, много грижи и проблеми, лошо хранене…И всички тези отговори са верни, но не съвсем. Всички тези фактори са навън, но преживяни вътре, където е болестта. Ние сме създали средата, в която тя да се роди, ние сме нейния дом, ние я отглеждаме от зародиш до зрялост и когато тя е достатъчно самоуверена изразява своя характер, дава знак, че живее. Тогава като грижовни родители, ние се впускаме да я подчиним на амбициите си за нейното развитие – искаме да я контролираме и елиминираме. Но тя е непокорна и воюва за свободата си. Войната срещу болестите – е война срещу себе си, срещу средата, в която сме ги отгледали и ако тази среда остава неизменна, няма как да излезем победители от битката. Победата е в чистотата на тялото и душата. Чистата душа не е утроба за болести, чистото тяло не е тяхната люлка. Всичко нечисто и неестествено – храна, мисъл и действие, които вливаме в тялото е среда, в която зачеваме болести.

Хапчето е продукт отвън , чужд за тялото. Поемането му е агресия към нас самите и благодат за болестта. Хапчето е в съюз с болестта – храни я и тя се укротява, защото се засища. Ситата болест създава илюзорна представа, че я няма…до следващия й пристъп на глад , до новото подхранващо хапче и така до безкрай.

Сещаш ли се за напълно излекувана болест днес? А хапчета бол…

Но – само един лек …досети ли се?

Аз , Ива го имам и ми служи….

Кризата няма да свърши?

Тези дни в един разговор за политика и криворазбрано живеене казах, че отдавна не чета вестици и не слушам новини. Е, изпросих си и въпрос: „Не те ли плаши това безразличие?“…Замълчах със себе си известно време…

Безразличие? Какво е това?

Безучастност, бездействие? Това ли съм Аз?

Не, разбира се! Аз участвам в живота. Изпитвам способностите на тялото, за да ги дам и на теб (скоро ще се случи). Разголвам душа, за да ти я дам – несресана, първична, цяла. Аз действам в живота, а ти не подозираш как потвърждаваш това – разбивам мрачното лице и виждам как проблясва усмивка, отварям заключената ти врата и усещам топлина, копнежи и доброта, хващам отпуснатата ти ръка, а тя потръпва и оживявя от допира…Толкова забравени неща…А прости, като самия Живот!

И докато ти усложняваш Живота с неразбираеми идеали и показни ценности, аз се стремя да си остана просто…човек. Ти си облечен бляскаво, а аз съм гола. На мен все ми е топло, защото в душата си отглеждам слънчев лъч. На теб все ти е студено, защото си фен на новите технологии за изкуствено отопление. Ти си сложен и съвършен, аз съм проста и…гола.

Моето „безразличие“ докосва поне една душа всеки ден и я подхранва. Твоята активност днес смущава десетки сънища нощем.

Не вярвай като ти внушават, вече години на ред, че има икономическа криза. Това е чудовищна манипулация, с която те карат да си траеш и чакаш края, а може би своя край. Хляб и работа има за всеки на тази планета, но достигнахме етап на много тежка човешка криза. Криза на ценности, смисъл и стил на живот. Твърде много се отдалечихме от природата си човешка. Докато не се върнем към същността си, кризата няма да свърши. Няма как душевността да деградира, а животът да прогресира, защото животът, такъв какъвто е, извира от вътре. Векове сме полагали усилия да ставаме по-малко човеци и няма как за няколко години да станем повече.

…Не, не е безразличие, нито бездействие, това е моето действие, такова каквото го мога и чувствам, нали усещаш…

мен, Ива

В чинията пред Теб

Противно на популярното разбиране, че интелигентността е обема от знание, който притежаваме, аз съм привърженик на друго виждане. Интелигентността е целенасочено поведение + способност за адаптиране. И какво по-работещо за човека от това?

Целта е онзи живец, без който жевеенето е живуркане. Когато имаме ясни цели, ние се движим, изграждаме си поведение за тяхното реализиране, а движението е живот. Ако си мислим, че имаме цели, но нищо не ни се случва в посока към осъществяването им, то значи сме объркали понятията. Цел без движение не е цел, а пожелание.

Адаптивността ни пък е онази наша способност, чрез която устояваме на живота и запазваме цялостта си. Цялата личност има всичко в себе си – и болка и радост, и сила и слабост, и можене и неможене, но всичко това отглежда с любов за себе си и света, приема всичко това като свое присъщо, без съпротиви и отричане. Така сме в състояние да нагодим ситуациите към нас или ние да се нагодим към тях.

И щом пиша за цел и адаптивност не мога да отмина знанието и познанието, защото двете неща са различни, но имат взаимовръзка и връзка с всичко останало в живота.  Знанието е онова, което сме научили от многобройните и разнообразни информационни източници. Познанието е знанието, което сме вложили в живота си, което сме обогатили с опита си и вече можем да предадем на друг, както и самите ние да ползваме благата му. Казано образно знанието е храната в чинията пред нас, познанието е сдъвканата и преглътната храна – знаем вкуса й, имаме усещане за консистенцията и сме наясно дали искаме да я хапнем отново, дали е нужно да я доовкусяваме и с какво. Ето я  вече и връзката на познанието с ителигентността. Когато имаме цел, ние знаем какво и колко искаме да ядем и затова опитваме различни храни. Някой от тях оставяме в чиниите, защото видът и ароматът им не ни допадат . Така си оставаме със знанието за тях. Други изяждаме и вземаме решения – как да ги ядем, колко и кога.

Често правя паузи тук в журнала си и може би тогава ти липсвам, но пък не липсвам на себе си. Създадох Журнала на Ива заради себе си и заради теб, но той не ми е самоцел, а част от пътя ми към целите, които също имат направление мен и теб. Затова пиша тук, когато и колкото ми е потребно, както и ти четеш, каквото и колкото ти е нужно.

Имам приятели-читатели и читатели-приятели, които споделят с мен много от терзанията и битките си за щастие и удовлетворение от живота, а аз все още не съм им дала личен отговор. Знам, че отговорът до един ще е полезен и за други, защото ние хората сме различно щастливи, но еднакво нещастни. Всеки от нас е страдал или страда по различни причини, но източникът на страданието е един – търсене на щастие, защото ние човеците сме обречени да сме щастливи.

В журнала предстои да намериш неполучения от мен имейл или непроведения с теб разговор.

И още – до сега изпращах лични съобщения за новите си публикации, за да насоча къде съм, за какво и как пиша. Това спира! Защото както казвам тук в „Здравей“ – храна има навсякъде, но е нужно желание и усилие да достигнем до нея. Поднесеното „на тепсия“ храни мързела ни. Ако искаме да свършим работа за себе си е нужно желание и усилие да си сервираме храната. А аз пък продължавам да я приготвям с надеждата и ти да се запалиш по готвенето и… да похапваш с мен – Ива.

Благо-Дарни

Природната белота смирява – прибира ни вътре в себе си, подтиква към благодарност, чистота и светлина.

В края на месец ноември , хората, населяващи държавата, която приютява представители на всички нации и култури по света, празнуват Thanksgiving  – денят, в който дават благодарност. За някой отдаването на благодарност е част от националната им култура, за други не, но всички празнуват. В тази част на света различията между хората се приемат като своеобразно богатство и носят принадена стойност в обществените взаимоотношения. Тук всяка култура и всички традиции се удостояват с уважение, липсва стремеж към уеднаквяване, няма етническо, расово или национално напрежение. Е, поне не се усеща! Може би, защото хората си багодарят непрекъснато и за всичко, може би, защото на благодарността е отредено празнуване, не по-малко значимо от Коледа…

Благодарността е личен акт, който  пречиства, смирява и лекува. Мъдри люде ни учат да благодарим всяка сутрин щом отворим очи – за това, че ни предстои да преживеем още един ден. Всеки ден е дар, за който да сме благодарни – за това, че виждаме слънцето, за това, че имаме възможност и днес да извървим част от пътя до мечтите си, за това, че не сме сами на света, за това, че и днес имаме възможност да обичаме. Благодарсвеното начало на деня и то преживяно не само в умовете, но и в сърцата, стопява съпротивите и неудовлетвореностите, вдъхновява делата, припомня ни смисъла и на душата става леко и чисто.

В българската култура имаме ден на прошката. Да дадем или поискаме прошка е личен избор, с който потушаваме пламъците на неспокойната си душа. Но едно е да кажем прости ми/ прощавам ти, а съвсем различно е да благодарим на стореното зло, да благодарим и на себе си за грешките и неудачите. По-лесно е да благодарим за доброто, въпреки че често и това забравяме, отколкото да благодарим за злото, за грешката. А това си е наистина повод за благодарност. Защото доброто е учител, но най-много  помним наученото от грешките. Благодарността е признание за –дареното ни благо-, а благо е всичко преживяно – и добро и зло, защото и двете дават опит и мъдрост. Колко скучен би бил животът  без разнообразен опит и колко гладна и болна би била душата без възможност да мъдрее.

Британците, които  заселили новата земя – Америка, са преживяли много трудности. Голяма част от тях не са оцелели, затова поколенията помнят и предават своята признателност  към Бог и към местното население, което им помогнало да се адаптират и да продължат живота си. Така Thanksgiving  остава жив и днес и ще продължи да живее, защото докато има хора на земята, ще има за какво да благодарят – на Бог, на Другите и на Себе си.

БЛАГОДАРЯ !
от мен, Ива

До-Верие

Защо ли ми хрумна да напиша думата така? Така я усетих, разделена, съставена от две части – ДО, което в нашия език бележи някакъв предел и верието (вярата). Какво ли иска да ни подскаже думата? Какво се случва с нас, когато до-стигнем до-вярата? Какво преживяваме, когато решим да дадем до-вярата си някому?

До-веряваме се на морето и се впускаме във водите му, но не го оставяме да разполага с тялото ни, а плуваме и управляваме движенията си. До-веряваме се на гората и се потапяме в зеленината и величието й, но влизаме в нея с компас или следваме маркирани пътеки.

Ако се оставим на морето, то ще ни погълне. Ако влезем сляпо в гората, ще се изгубим. Можем ли да ги виним тогава, че са злоупотребили с доверието ни? Поглъщат ни и се изгубваме тогава, когато изпуснем кормилото на собственото си управление.

Да се до-верим на хора и ситуации означава да сме спокойни с тях и в тях, да сме сигурни за своята цялост и оцеляване. Но нищо и никой не би могъл да се грижи за нас, както самите ние го правим. А ние сме си самогрижовни, когато вярвяме в себе си, тогава сме способни да до-вярваме и другиму.

Не-до-верието пък е болест, която ни изолира от света и хората в него. Обрича ни на самотност, чувстваме се неразбрани и неприети. Заживяваме в хронична липса на вода, в която да се потопим и на природа, от която да сме част…А ние сме! Не-до-верието е отказ от естественото, самотност в многолюдието.

Човек се подчинява, когато се до-верява. До-верието е управление, а управлението е продукт на решения, на нашите решения. Отговорността за тях не може да се носи от друг.

Нека се подчиним на природата си и да й се до-верим!

Аз – Ива се потапям в нея, но не изпускам кормилото, макар понякога и да не го използвам.

Зовът на Дивото

     Има човешки пориви, които тлеят като жарава в нас…

     Монархът-Разум властва седнал здраво на трона. Той – Негово Величество има богат интелект, знае много за правилното и правното. Въоръжен е и с набор от инструменти за упражняване на своята власт. Според провинението, той ни наказва с чувство за вина, със срам, със страх, дори със себеомраза. Но никое наказание не е в състояние да потуши жаравата, предизвикала провинението. Колкото по-строги са наказанията, толкова повече жаравата ни пари. Тя се нуждае от вуздух, за да се възпламени…

     Да, знам! Огънят е опасен, опустошава! Но огън от огъня не се бои! А две жарави дават по-силен пламък, по-светъл и по-топъл. Докато е светло и топло няма пустош. Пусто става, когато огънят изгасне! Щом и ние горим заедно с жаравата, няма как да изгорим!…А на светлина и топлина, и Монархът се подчинява – превръща се в огън, за да оцелее, за да не изгори…Е, вече всичко в нас е едно – Огън!

     Поривът да сме диви не е симптом за лудост. Той е необходима лудост като „хапче против рак“. Произлезли сме от дивото. Носим го в нас. То, дивото има нужда да бъде изживяно и преживяно като наслада. Натискът на Монарха върху него скъсява живота. Все се стискаме и се стараем да избегнем наказанията и да сме прилични, а …ставаме безлични. И, пред кого е НЕприлично – пред себеподобния, дето има същите пориви, ама е подложил врат на Монарха си? Заради него ли да се стискаме?

     Децата ни карат да се усмихваме и да им се възхищаваме. Те носят тъй нужната ни спонтанност, те са неподправени, а ние сме толкова оправени, че чак изкривени до болест. Детето не знае, а и не може да разбере думата прилично. То изживява онова, което му при-ляга на сърцето и преживява радост от това. Умее и да я изрази! Ние порасналите сме изгубили тези умения, за да сме при-лични.

     Приличието е норма изискваща да приличаш на … Дивото е порив, изискващ обич към …себе си. Ако сме много, много прилични забравяме за себе си. Тогава Монархът е силен, пламъкът едва тлее, а навред е пусто, грозно и тъмно, даже хлад навява…Ако сме много, много диви, забравяме, че не сме сами, че се нуждаем и от другите. Пламъкът ни е толкова силен, че топлината му изгаря, светлината му заслепява и край нас не остава никой…

     Монархията е институция, изживяла времето си. Тя не управлява, а само представлява. Ти ако искаш й се подчинявай!

     Аз Ива, предпочитам да последвам дивото, щом ме призове, вместо „хапче против рак“.

Хора със Слонски Нозе?

       Слонът бил символ на сила и мъдрост, неуязвимост и власт. Олицетворявал добродетелността и целомъдрието. Фигурката на слон носела късмет и укрепвала духа. Подсилвала паметта и вярността на близките хора, учела на търпение и състрадание, а ако галим слон по хобота в труден момент , той се отплаща за гальовността, като ни дава най-доброто за нас решение на проблема!

       Не знам кой, кога и как е съчинил този мит, но малките симпатични слонски фигурки са във всеки магазин за подаръци. А, и още – колкото по-голяма колекция от симпатични слончета, толкова повече късмет и щастие вещаят на стопанина си, че и защита от зло му осигуряват.

       Слонът е безобидно, мило животно, а в някой части на света и верен приятел на човека. Но слонът има тежка, много тежка лапа, а пък килограмите му пречат да е прецизен и гальовен, затова по-добре да сме на щрек край милото животно. Сещаш се за сравнението „като слон в стъкларски магазин“.

       Срещал ли си човек със слонски нозе?

Той не забелязва къде стъпва, тежат му килограмите величие и превъзходство. Гази, мачка и чупи, независимо дали си нежна стъкленица или добре вкоренена, свежа и мека трева, устремила се към слънцето, за да дарявя радост и наслада на човеците… Стъпканата трева оцелява, защото земята не спира да я храни, слънцето отново я огрява , а росата я измива, стига слонът да отмести лапата си … към следващата трева. Но, ако си стъкленица, макар и кристално звънтяща, ставаш на сол под лапата слонска… И най-съвършеното лепило не може да сътвори от стъклената сол кристална ваза.

       Срещал ли си човек със слонски нозе?

Те не са рядкост и за да оцелем след срещата е по-добре да сме трева, още по-добре да сме с крила – хем стъпваме сигурно на земята, хем летим, когато пожелаем… Тогава и слонът е приятел! Ако крилата ни са читави не може да ни смаже и даже с гордост ни носи на хобота си!

       …И когато се случи да ни подарят фигурка на слонче, добре е да се вгледаме в нозете на посланика, защото подобни се харесват…