Косите – сняг е навалял,
челото – есенни бразди,
лицето – от палавост, отъпкана поляна,
очите – лик на душата.
А моите – зелени…
Зеленото – за слънце гладува,
за роса – жадува,
суче от земята
и гледа в небесата.
Топлината храни ми душата,
светлината – пои я,
коренът крепи я,
полетът държи я жива.
В есен не вехне
и в зима не гине!
Душа е! Зелена!
Казват ми очите!
Април 2012
