Тя и Мартеничките

Утре, щеше да е пак онзи пъстър, усмихнат и дори малко шантав ден, който в родината й наричат „Баба Марта“…

А днес отново се събудиха спомените и отключиха скътани емоции…

Дъх на пролет, украшения в бяло и червено, усмихнати хора и тръпка на  радост пролазва тялото й отвътре навън. Утре щеше да бъде отново ден, изпълнен повече със спомени, отколкото с нови първомартенски преживявания.

Когато Тя беше дете, още от средата на февруари, започваше да дебне пощальона.  Височка жена със слабо и стройно тяло, което  не се огъваше дори от препълнената, пощальонска чанта. Леля Димитричка не беше възрастна, но лицето й бе прорязано от множество къси и плитки бръчици, които сякаш подчертаваха чара на миловидното й и почти постоянно усмихнато лице. Походката й беше забързана, почти потичваща. Раздавачката почукваше на ниския прозорец с изглед към улицата, подпираше чантата си на перваза и изчакваше стопаните да го отворят, за да им предаде лично дебелите пликове с мартенички, които Тя и сестричката й получаваха от роднини и приятели от цялата страна.

На първи март сутринта Тя ставаше по-рано. Нуждаеше се от допълнително време, защото освен обичайните приготовления, на този ден окачваше върху ученическата си престилка всички мартеници, които беше получила. Когато Тя и съучениците й събличаха своите палта преди първия учебен час, всеки гордо показваше „изложбата“ върху гърдите си. Подаряваха си един на друг мартенички и колекциите им се увеличаваха. Нито Тя, нито някой от приятелите й се сещаха, че мартеничката е просто символ на пролетта и носи надеждата на хората за здраве, дълъг живот и добър късмет. Денят на Баба Марта в нейното детство беше ден на  радост, споделеност, цветност и преди всичко на забавление.

Когато стана ученичка в гимназията, парада с мартеничките беше по-семпъл. Смехотворните значки  от детството с ликове на актьори и анимационни герои с добавка бяло-червени пискюли  бяха отстъпили място на по-стилни и красиво преплетени гривни, герданчета и брошки. Тя и сестра й  вече почти не получаваха писма с мартеници, защото бяха „големи“, но търговските паната с мартеници все още предизвикваха онази толкова сладка, детска тръпка.  Обичаше да ги гледа и дълго избираше мартеници за приятелките си, защото искаше да ги зарадва с най-нежните и най-красиви от тях.

А по онова време пък в гимназията, ако момиче получи матреничка от момче се приема като жест на особено внимание, на ухажване даже. Леля Димитричка отдавна е отлетяла в отвъдното. Събориха и къщата им. От малките улички с неогледни, но уютни домове изникна сив, панелен, жилищен квартал.

И днес Тя  продължава да  обича Баба Марта, дори се омъжи на този ден и така й стана още по-любим.

Утре отново щеше да е първи март. През последните 5 години празникът я сварва на различни места по света, където хората не познават Баба Марта. Работата й е такава – изследва национални култури и често пътува до отдалечени места.  Няма от къде да купува мартенички и се научи  да плете на пръсти бяло-червени гривни. Подарява ги на всички хора, с които я свързва работата й, разказва им за традицията, обяснява символиката. За местните хора е забавно да чуят историята и да се окичат с мартеници.

Тя и себе си закичва, но усещането за празничност не е както у дома й! Тя подарява десетки мартеници, но на нея – никой! Няма и кой да й каже „Честита Баба Марта“. Само някой приятели от родината й изпращат електронна картичка, но… без душа.  Този  жест на модерния и забързан човек по-скоро я натъжава, вместо да я радва.

Утре отново ще е първи март и Тя отново ще притвори очи, за да събуди топлината на нейната Баба Марта.  Душата й я пази и преражда винаги, когато Тя я извика.

SAMSUNG CAMERA PICTURES