Поетично изречено

Сладостно

sladostno textЧесто вдигам глава…
Към небето…
Плъзвам поглед по някой бор висок.
Най-сладостно е –
до върха му чак да стигна!…
И там да остана!
Докоснал небето…
И да потъна!
И да политна без да усетя!
И без да го искам!…
И няма ме,
и тук съм!..
Ееех, колко много го искам…

 

Август 2016

Преживелици

Път през Времето Разделно

Не присъстваш тялом в живота ми вече няколко години и усещах…отдалеченост. Не вярвах, че се случва. Сякаш бавно ставаме си непознати. Дали? Времето не спира и ни развива – мъдреем, силнеем, отстъпваме, атакуваме. Живеем!

Някога знаех какво те радва и какво те натъжава. Сега твоите радости и сълзи идват по-издълбоко и се простират по-нашироко. По кой път вървиш днес, също не знам и не е нужно. Но знам, че е твоят, а изборите ти, надминаха мечтите ми за теб!

И се обичаме, даже някак още по-осъзнали връзката си един с друг. И очи вече имаме да видим местата си в отминалото време. А то единствено за добро било е – за учене, обичане и растеж.

Срещаме се отново и … сякаш го е нямало времето разделно. Познати жестове, речта – пак е твоята, очите все тъй говорещите, сърцето силно любящо, ръцете топло прегръщащи… Ние не сме същите, но връзката по-могъща е –  дава криле и сила за полет – на всеки по пътя му във висините общи. Там, където пак се срещат и разделят тела и души. Живеем!

Ама как да започна – какво да разкажа, за какво да те питам. Искам всичко за теб да знам – какви са грижите ти,  как си падал, колко ти е струвало да се изправиш, лесно ли си политал. Дали все още те вълнува това, което и мен? … Я, по-добре да замълчим. Тишината често  по-плодовита е и лековита…

И, сега разбирам, защо избра по-малкото говорене в туй време разделно. Как ми се искаше да бъбрим често за това-онова. Другите така го правят, защото по-скъпи са един на друг…Дали, с говорене по-близко бих те чувствала?…Сякаш между нас няма океани, делници изпълнени и празници изпразнени… Дали?

Ето колко много изписах, а то е толкоз кратко за казване и просто за  разбиране!

За свързаността на душите няма значение колко са отдалечени телата и колко често бъбрят устата. Другото е важно! В моя случай!…

Поетично изречено

Бяг и Тишина

Aз – едно пораснало момиче.

„Гея“ – картина на проф.Стефан Лазаров, пастел

Ти – пораснало момче.

Тичахме под слънцето и под луната,
на брега и във гората…
Треперихме от студ,
потихме се от жега.
Заслепяваше ни светлината,
търсихме ръка във тъмнината.

Всеки в своя коловоз,
тегли на времето влака си…
Пресичат се релсите ни,
влизаме си в пътищата…
Отново раздяла задъхана
и пак своите друми следваме.

Така, без да усетим пораснахме.
Но останахме – момче и момиче,
хванали се за ръце, без да се държим.
Бягаме един от друг, а се гоним.
Настигаме се, без да се стигаме.
И пак бягаме, бягаме… но не от друг,
от себе си бягаме.
С бяг, който води към никъде…

Тишина!
Топлина и светлина в огнището…
Две чаши вино…
И две тела на пораснали деца…
настигнали се, без да са се стигали,
с души неразделяни от времето…

януари,2012

Преживелици

Рожден Ден – Последният с 4 отпред

Аз не крия годината си на раждане и си имам основание за това – хронологичната възраст за мен е само идентифициращ знак и във всяка цифра, независимо каква е, намирам някакъв особен чар.

Днес е последният ми личен празник с 4-ри отпред и за първи път този ден ме обърна назад. Спомних си какво се случи с мен докато бях в обсега на четворката и се изненадах от споходилото ме богатство на радост и тъга, на болка и открит лек за нея, на промени и застои…

Децата ми се разделиха с ученическата скамейка и преживях всички емоции в „синдрома на празното гнездо“, но душата ми ги пусна да следват своя си живот.

Станах баба и изпитах един особен вид майчинство. Както ми каза моята гинеколожка д-р Радка Дойчинова, която също днес има рожден ден – „бабинството е осъзнато майчинство“.

Намалих теглото си с 40 кг. за 2 години. Изпитах магията на гладолечението и се заех да го изучавам и експериментирам върху себе си. Познах нов за мен тип храни. Вече 8 години свалям и качвам колкото си искам, но подържам амплитуда 5-7 кг. Скоро имах пик от 9 кг. в плюс, но това вече е коригирано. Така открих връзката тяло-душа и свойството на двете да функционират като скачени съдове.

Успях да се погледна отвън и дълбоко отвътре. Откритията, които направих разпалиха у мен страст към изучаване и изследване на човешката душа. Намирам знание отвън, а после го проверявам като влизам в ролята на изследовател и изследвано лице едновременно. Така някак естествено се озовах в университета като специализант по психология. Имах нужда да подредя знанията си. Докоснах се до човека Мадлен Алгафари и си дадох възможност една година да работя върху себе си и да се уча от практиката й – един невероятен житейски университет.

Срещнах много, ама много нови хора и нито един от тях не ми е излишен. Всички те ми дават много ново знание и опит. Преоткрих сърцата и душите на старите приятели и на близките си. Сякаш видях нови хора в лицата им.

Разделих се с бизнес, който заедно със съпруга ми „отглеждахме“ 12 години. Беше дошло време разделно,…а то присъстваше и във всичките тези години.

Загубих баща си…И осъзнах колко още можехме да си дадем един на друг, ако не живеехме „както трябва“, а както чувстваме…

Смених местоживеенето си… Време не само разделно, но и предизвикателно.

Осъзнах, че съм влязла в един много прекрасен период от човешкото развитие. Всъщност прекрасността зависи от нас и аз мисля да я продължа…

Благодаря ви! Благодаря си!

Аз, Ива!

На глас

С глава в стената

Умновато е да си счупиш главата в стена не веднъж и дваж. Глуповато е, когато стената е едната и съща.“ – Аз

 Да приемем правото на стените да съществуват в живота ни е мъдрост, а да спрем да си чупим главите в тях е знак, че сме постигнали смирение. Не казах  примирение,  а смирение. Различни са! Примирението е отказ от действие и няма нищо общо със смирението.

Стените не оказват съпротива, ако ние не се стремим да ги бутаме, нали? Спрем ли да се блъскаме в тях,  ще спрем да усещаме и съпротивата им. Ако разрушаването на стена ни причинява рани една след друга, значи или не сме достатъчно тренирани или нямаме необходимите инструменти за събарянето й. Тогава блъскането на стената е борба не срещу нея, а срещу себе си. Заплаха сме за собственото ни оцеляване.

Нужно е да сме тренирани за съпротивата на стената и да разполагаме с инструменти за отстраняването й (което не винаги е нужно). Знанието ни е оръжието. Тренировката с него създава опит,  усилва умението да си служим с оръжието (знанието). Колкото и добре да сме тренирани, ако нямаме оръжието (знанието), с което да съборим стената тя все ще ни е на пътя. Ако пък имаме оръжието (знанието), но не сме тренирани да си служим с него, също няма да ни свърши работа срещу стената.

По пътя ни през живота има всичко – и стени, и камъни, и трънаци, и хищници. Всичко край нас носи добро, просто защото го има. Ако не приемаме това, често ще сме наранени и ще ни се иска да спрем, защото болката расте, а раните не заздравяват. Спрем ли – примирили сме се! Станали сме жертва на неприемането си, на несмирението си. Не можем да съборим или изместим стената, но можем да променим отношението си към нея, нали? Ако вместо препятствие я приемем като необходимост – значи сме се смирили. Напрежението и тревогата са отстъпили място на спокойния и ведър поглед и вече виждаме стената с други очи. Отключва се творческия ни заряд. Страшната и лоша стена можем  да превърнем в инструмент, който да ни служи, или в красив декор, или да сътворим най-прекрасния път, по който да я заобиколим. Тогава съвсем естествено настъпва онова огромно удовлетворение, наречено свобода – ние сме избрали решението си и ние сме  сторили действието.

Свободата е изборът ни да приемем ограниченията си и да решим как да постъпим с тях. За да постигнем свобода е нужно на пътя ни да застане стена. Както, за да се нахраним е нужно да огладнеем и за да отворим очи е нужно преди това да са били затворени.

А стената?…Тя не е друго освен … отново ние!

Аз, Ива и моите стени

снимка: http://www.phototargets.com

На глас

Болестта ни е Рожба

 Пореден хубав ден, но различен от всички останали. Специален и кошмарен ден, защото ми е „донесъл” ужасяваща диагноза. Защо точно на мен, какво ме разболя, от какво се получи? Все въпроси, за които се сещаме само в състояние на стрес. Въпроси, на които трудно търсим и намираме отговор. Дори и да го намерим, отговорът ще е нагласен така, че да оправдаем себе си – напрежение, ядове в работата или семейството, много грижи и проблеми, лошо хранене…И всички тези отговори са верни, но не съвсем. Всички тези фактори са навън, но преживяни вътре, където е болестта. Ние сме създали средата, в която тя да се роди, ние сме нейния дом, ние я отглеждаме от зародиш до зрялост и когато тя е достатъчно самоуверена изразява своя характер, дава знак, че живее. Тогава като грижовни родители, ние се впускаме да я подчиним на амбициите си за нейното развитие – искаме да я контролираме и елиминираме. Но тя е непокорна и воюва за свободата си. Войната срещу болестите – е война срещу себе си, срещу средата, в която сме ги отгледали и ако тази среда остава неизменна, няма как да излезем победители от битката. Победата е в чистотата на тялото и душата. Чистата душа не е утроба за болести, чистото тяло не е тяхната люлка. Всичко нечисто и неестествено – храна, мисъл и действие, които вливаме в тялото е среда, в която зачеваме болести.

Хапчето е продукт отвън , чужд за тялото. Поемането му е агресия към нас самите и благодат за болестта. Хапчето е в съюз с болестта – храни я и тя се укротява, защото се засища. Ситата болест създава илюзорна представа, че я няма…до следващия й пристъп на глад , до новото подхранващо хапче и така до безкрай.

Сещаш ли се за напълно излекувана болест днес? А хапчета бол…

Но – само един лек …досети ли се?

Аз , Ива го имам и ми служи….

На глас

Пътуване за Никъде

Две успоредни релси… В далечината  се сливат, но само в илюзията на погледа. Иначе винаги са на разстояние – една от друга, във всяка своя точка…

Както в човешките отношения – вътрешният поглед слива пътя ни с този на човека до нас, но всъщност моят път и твоят път никога не се сливат.

Релсите са изковани от як, устойчив метал. Изстиват до болка от зимния студ и се нагорещяват до болка от летния зной. И при студ и при зной все ги боли. Не се докосват през зимата, за да се стоплят… защото са релси. Не се докосват и през лятото, когато са горещи , защото натискът на телата  едно в друго ще ги деформира и повече няма да бъдат релси… А те, дали искат да останат релси, дали искат да са праволинейни или ще рискуват да се деформират, от прегръдка, дори след това да не стават за релси? Тогава – ще ги изхвърлят може би, ще ги претопят, ще ги убият, за да ги превърнат в други…релси. И пак ще бъдат студени, горещи, но релси. Да, но преди да умрат те ще са опитали другостта – да бъдат различни. Докоснали са се, стоплили са се и са изгоряли в желанието си да стигнат една до друга…да намерят път за нЯкъде.

Но релсите са релси – заковани в коловози и  обречени да следват пътя за нИкъде, в който няма да се срещнат и докоснат…

Разбра ли ме?