Хора

Благодарността и Любовта лекуват

Благодарствен погледРазговор с Мадлен Алгафари за благодарността и какво се случва в тялото и душата, когато благодарим и ни благодарят.

Имаме си ние българите, един лаф на възмущение – „и едно благодаря не каза“, а пък като решат да ни кажат – отговаряме „няма нужда“. Какъв знак е това в народопсихологията ни и още:

Знае ли психоантропологията кога се е появявила благодарността и защо?
В нашите най-древни езически традиции, докато прадедите ни са живели в Тибетските степи, не е имало нито един ритуал за славослов и благодарност на добрите божества, а предимно ритуали за омилостивяване на злите божества. Анималистичният възглед за света е карал хората да приемат за живо всичко в природата – гръмотевиците, дъждът. Климатичните условия, при които са живели, са били доста тежки и затова е логично да преобладават тези ритуали. Затова и предците ни са били скотовъдци, а не земеделци. Вероятно някъде във вените ни е останал този култ към злото. Трябвало е да внимаваме постоянно откъде ще ни сполети.
Благодарността е по-лесна за тези, които има за какво да благодарят.

Какво се случва с нас, когато ни благодарят и когато ние благодарим?
Чувстваме се значими. Това е утвърждаване. Но е трудно за човек, който сам се чувства неутвърден. Не можеш да дадеш нещо, което не си получил. Затова по-благодарен се чувства и го изразява човекът с добра самооценка. А иначе в организма скачат нивата на окситоцин, ендорфините, серотонинът – хормоните на щастието и намалява нивото на стресовите кортизол и адреналин. Подобрява се работата на имунната система. Благодарността, както и любовта лекуват. Не случайно формите на водните кристали, които японският учен Масаро Емото изследва, са най-красиви, когато водата реагира надумите „любов и благодарност“.

Българинът си има лаф „и едно благодаря не каза“. Неизказаната благодарност отваря рана и негативни емоции там, където я очакват – как се лекува това?
С повишаване на самооценката. Ние, например, учим нашите специализанти в института да бъдат благодарни, да го изразяват. По света дори на следващия ден, след като си бил на гости, има обичай да благодариш. Това създава чувство за принадлежност и утвърждаване, и мотивира за развитие към доброто и любовта.

Всичко в живота е неслучайно и има смисъл, дори да е невидим. Какъв е смисълът на куртоазната благодарност, която често дори не забелязваме?
Е, тя е формална. Само формата, без вътрешното съдържание. Благодарността има смисъл, когато е истинсска, от душата и сърцето. Тогава има и горния благотворителен ефект за здравето и щастието ни. Формалното е клише, което е като празна, лъскава опаковка. Тя дори е лицемерна. Но във социоконформните отношения все пак е по-добра от навъсеното излъчване.

Понякога, американците отговарят на благодарността с едно „аха“, което се възприема като „да, има защо“ или „заслужено ми благодариш“ . В нашата култура, това изглежда нескромно. А ние българите, възпитани на скромност, честичко казваме „няма защо“ или „за нищо“. Заучили сме тези отговори както да караме колело, но пък те са израз на нещо, което се случва дълбоко в нас – какво е то?
Пак ще разкажа епизода от приказката за грозното пате. Когато се спасява и успява да избяга от курника, то попада в къщата на една баба. Там едно коте му казва: Леле, колко си красиво! А патето отговаря: Какво искаш от мен? Когато сам се преживяваш като дефектен и вярваш в невярното – че си грозен, тогава ще си мислиш, че те лъжат, когато ти правят комплимент или ти благодарят. Тогава омаловажаваш чутото, тогава се казва „няма защо“. Все едно казваме „аз не струвам и съм никой“. Този, който харесва себе си, не се чувства притиснат от благодарността и комплиментите, защото не си мисли, че няма да може да ги оправдае и с чувство за заслуженост отговаря.
Важно е да ценим това, което другите правят за нас. Важно е да оценим и собствените си действия. Много харесвам шопската приказка: “ Я, па я к’во съм можал!“

Хора

Българинът вече осъзнава какво заслужава и какво не

Лягам и ставам с новините за случващото се в България…
Чак гърлото ме стяга вече… от недоумение, от безпътица…
Говори ми се с някого, който умее да вижда отвъд политическите страсти, където има само хора, човеци…

Мадлен Алгафари! Сетих се, че пише поредната си книга, а тя пък е с работно заглавие „Какво ще кажат хората“…

Мадлен  и нещото, което връща към смисъла...
Мадлен и нещото, което връща към смисъла…

Е, Мадлен какво казват българите сега? На кого го казват? Защо не се чуват едни други?

Чуват се, но никой не мисли за общото, а за индивидуалното.
Но когато в една нация, половината от историята е време на изтрития Аз и се живее от името на Ние, трудно се става индивид. А когато не можеш да станеш индивид, ставаш индивидуалист – като компенсация, гледаш в собствената си паница и светът свършва до там.

Толкова ли е зъл капанът на властта…Как се излиза от него?

Там е работата, че ако един орган или група клетки в тялото се интересуват само от себе си, те вредят на целия организъм и в крайна сметка ще „запротестира“ цялото. Ако се разболее, ще се разболеят и групата егоистични клетки или ако умре, ще умрат и те. Ето това е необходимо да осъзнае властта. Затова намирам, че тези протести са признак за излизането на нацията ни от пубертета, за порастване, отрезвяване, узряване. Това означава, че самооценката на българина расте и той вече осъзнава какво заслужава и какво не. Това е единственият начин да се промени нещо.

Пътят към новата епоха и новото съзнание от тук ли минава за българина, изобщо тръгнал ли е към това?

Да, мисля, че само оттук може да мине пътят към новото съзнание на българина, към промяната на ценностите му и на първо място към промяната на индивидуалното, а оттам и националното самочувствие. Случващото се е признак на това. Оптимистично е. Моята професия ми дава шанс да виждам какво се случва вътре в хората, а преди да се случи нещо отвън, то винаги се случва първо вътре. Вътре духовната интелигентност на българина расте, той вече се пита за смисъла на живота, за едниството на всичко. За децата ни това е нормалното мислене. През последните две години, по силата на един договор, който нашият институт сключи с Министерство на образованието, младежта и науката, обикалях много с колегите ми из цяла България за срещи с учители, родители и деца. От десет години пък обикалям на срещи по читалища и библиотеки с читатели. Това виждам – че осъзнатостта расте.

Какъв е шансът българският политик отново да влезе в човешкия си образ?

За съжаление не може да се промени с вълшебна пръчка и толкова бързо нещо, което векове е формирано по един не най-здрав начин, но има достатъчно признаци за промяната на ценностната система на българина, а това означава, че не може политиците да продължат да управляват по същия начин, защото няма да има кого да управляват – т.е. няма да има пасивно търпящи подигравателно отношение българи.