Бяг и Тишина

Aз – едно пораснало момиче.

„Гея“ – картина на проф.Стефан Лазаров, пастел

Ти – пораснало момче.

Тичахме под слънцето и под луната,
на брега и във гората…
Треперихме от студ,
потихме се от жега.
Заслепяваше ни светлината,
търсихме ръка във тъмнината.

Всеки в своя коловоз,
тегли на времето влака си…
Пресичат се релсите ни,
влизаме си в пътищата…
Отново раздяла задъхана
и пак своите друми следваме.

Така, без да усетим пораснахме.
Но останахме – момче и момиче,
хванали се за ръце, без да се държим.
Бягаме един от друг, а се гоним.
Настигаме се, без да се стигаме.
И пак бягаме, бягаме… но не от друг,
от себе си бягаме.
С бяг, който води към никъде…

Тишина!
Топлина и светлина в огнището…
Две чаши вино…
И две тела на пораснали деца…
настигнали се, без да са се стигали,
с души неразделяни от времето…

януари,2012

Реклама

Обичам Джулай морнинг

Посрещала съм първоюлския изгрев край морето само няколко пъти, но имам усещането, че го правя откакто се помня. Не търся обяснение, защо чувствам тази традиция толкова близка, но се наслаждавам на особеното вълнение, което ме обзема всяка година, часове преди първи юли.

Ето  накратко онова, което знам за Джулай морнинг:

Началото. Джулай морнинг носи името на популярната песен на групата Юрая Хийп и е свързан с хипи движението от 70-те години на миналия век. Твърди се, че няма друга европейска държава, в която Джулай морнинг да се чества толкова възторжено и до днес, както в България. Посрещането на слънчевия изгрев е празнувано  за първи път у нас в средата на 80-те години, когато в нощта на 30 юни срещу 1 юли, на морския бряг във Варна се събират привърженици на идеите на хипи движението в САЩ. Предполага  се, че тогава празникът е бил по-скоро завоалирана протестна проява срещу комунистическия режим, отколкото подкрепа на модното хипи движение. Хората и днес посрещат  Джулай морнинг като прекарват нощта на открито, палят огньове, слушат музика и пеят „патронната“ песен на Юрая Хийп. Символиката на песента и изгрева над морето изразяват надеждите ни към зараждането на новия живот и новото начало. Традицията не е обвързана с религиозни или езически обреди, но носи вярата, че  изгревът ни пречиства и влизаме обновени в новия ден. Джулай морнинг продължава да се чества у нас и след падането на комунистическия режим през 1989 година. Основната идея на хипи движението вече се поизмества и забравя, а надеждите са други.

Хипи движението (от английската дума hippy или hippie – моден, стилен) възниква сред младото поколение на САЩ  през 60-те години на миналия век. Активността му запада десетилетие след това, но и до сега съществуват хипи общности в отделни страни или региони. Доста са противоречиви мненията  за същността и идеите на хипи движението. Определят го  като културно,  политическо, че дори и религиозно по характер. Културно, защото създава  хипи култура –  нови тенденции в модата, музиката, изобразителното изкуство и дори в литературата. Политическо, защото хипитата организират редица протести срещу войната във Виетнам. Влечението на неговите привърженици към източните религии и мистичното  го бележи пък като религиозно.
След САЩ, движението се „настанява“ в Англия, а от там и в Европа. Последователи има и в Япония, Австралия и Нова Зеландия. Mакар и отричани хипитата внасят сравнително нови и непопулярни за времето си идеи като здравословната храна, защитата на природата, сексуална толерантност, свободно изразяване на индивидуалността. Те приемат любовта като основен смисъл на човешкото съществуване. Мотото им е „мир, любов, свобода“. Тяхна емблема са цветята – символ на естественост и красота. Идеите си изразяват чрез музиката.Така и  песента „Джулай морнинг“, създадена по време на „хипи епохата“ вдъхновява  група българи да посрещнат  слънчевия изгрев на 1 юли край брега на Черно море.

Сега. През 2008 година  авторът на песента „Джулай морнинг“ – Кен Хенсли пее своя хит, посрещайки изгрева на 1 юли край с. Камен Бряг. И от тогава, почти всяка година, той посреща този ден на нашето черноморие. През 2011 година българската група „Сънрайз“ и Кен Хенсли  започнаха кампания за обявяване на Първи Юли като официален празник на свободния дух в България. Идеята има и по-смели планове – този ден да стане официален европейски празник.

Опитите да се комерсиализира Джулая и участието в него на хора, които не познават идеята му, принуждават „старите хипари“ алтернативно да честват Джулай ивнинг като се събират на 30 юни в с. Варвара.

Идеята на Джулай морнинг  има своето съвремено послание – освобождаване от ограниченията на цивилизацията, раждане на ново отношение към природата и единение на човешкия род.

Първият юлски изгрев вече не се посреща само край морето. Ентусиасти има край реки и всякакви възвишения. А може да се посрещне и на някой източен прозорец или тераса под звуците на песента „Джулай морнинг“. Уверявам те – насладата от първите слънчеви лъчи, като символ на зараждащия се живот, няма да е по-малка.

Посрещането на Слънцето и на новия ден има силно емоционално въздействие върху мен. Пречистващо е! За душата! Вероятно затова обичам Джулай морнинг!

Пожелавам ти поне един изгрев в годината да е твой!

Разпятие

                                                                                                                                                                                                                                                       

Христос се роди, за да ни даде Любов.

Живя, за да ни научи на Любов!

Умря, за да разберем какво е НеЛюбов!

Възкръсна, за да ни покаже, че се оцелява и оживява с Любов.

Днес сме разпнати повече от всякога. Разпнати между програмирания ни мозък и ощетената, гладна и отритната душа. Тя умира, щом е вкарана в програми. Душата може да живее само такава каквато е! Ако не й позволим, тя боли и боледува, разболява затвора си – тяло и го срива, за да се измъкне от него.

Тялото линее от пресищане и пълнее от празнота, въпреки охолството.

Търсим Бог в ритуалите и богатите храмове, а Той стои в свитите ни души и се надява да прогледнем, за да го чуем.

Нашата НеЛюбов не му дава мира, но Той не се гневи и не наказва със смърт и стихии. Може ли Любовта да накаже себе си?…

Самонаказваме се! С нашите програми по нашия  живот…

Без разпятие няма Възкресение! Толкова дълго висим разпнати на кръста! Нужно ни е да пуснем агонията „о’време“, за да настъпи смъртта… на нагаждането, изглеждането, следването… И тогава да оживеем в любов живеейки, вместо както сега – да живеем от НеЛюбов умирайки …

Великите дни идват не, за да натъпчем телата с храна, а да стъпчем нехраната, която ни трови.

Аз – Ива ти пожелавам да празнуваш не защото има дата в календара, а ако има защо!

Аз, Малкият Човек ти казвам!

Разбира се, ако имаш уши да ме слушаш и душа да ме разбереш!

Ти, пораснал човеко умееш да се радваш на мъниците като мен, но допускаш грешка, че ме подценяваш. Мислиш си, че не разбирам! О, да не грешиш! Аз нямам достатъчно развито мозъче, за да те разбера, нямам и разума, на който ти си роб, но имам живи сетива, а твоите отдавна са убити…затова си забравил какво е да живееш чрез тях. Когато и ти си бил като мен, други пораснали хора са се погрижили да те лишат от сетива, с които да усещаш тях и света…уж за твое добро. По-късно разбираш каква развалина си без тях и ти е много трудно да ги съживиш, но не е невъзможно, повярвай ми! Затова – не ми затривай сетивата, пораснал човеко! Не ме програмирай с правила, остави ме сам да ги науча и избера!

Още докато съм част от тялото на мама, аз знам всичко за света на порасналите. Още преди да съм зърнал слънцето знам какво е топлина и светлина, но там вътре в душата на мама. Още преди да съм се сгушвал в мрака на нощта знам какво е болка, мрак и самота – там в душата на мама. Още преди да съм усетил блаженството на майчината прегръдка знам какво е липса на нежност и грижа…пак от душата на мама. Онова, което мама преживява, аз го научавам и то без разум. Помислил ли си за това, че разумът не учи. Защо иначе, аз ще се сдобивам първо със сърце, а много по-късно с мозъче, което бавно съзрява и разУм-ява? Така е решила нашата мъдра Майка – Природата, която не греши и не предприема случайни дела. Затова – мисли и учи със сърцето си, ако си забравил как се прави – поглеждай често към мен.

Когато ме учиш на правилните неща, не ми ги казвай (не защото не те разбирам), а ми показвай (защото запомням чрез чувствата, а не чрез думите). Аз ще разбера думите ти, но ще запомня със сърцето си. Ако там съм усетил радост ще искам пак да я преживея. Ако съм преживял тревога – ще се страхувам, ще се плаша и ще избягвам твоето правилно нещо. Затова – ако искаш да запомня нещо, направи го радостно за мен!

Ти, пораснал човеко имаш да учиш още много от мен, но…май не искаш. Ти се страхуваш от моята спонтанност и откритост, затова бързаш да ги убиеш с уроците си по срам и приличност. Защо толкова се радваш на моя смях, а ти вече не умееш да се смееш,…а аз искам да се смеем заедно. Защо краката ти омекват, когато те гушна, а ти не смееш да даваш и искаш гушки? Та, нали и твоята мама те е родила такъв като мен.! Къде си се изгубил? Пораснал човеко, кажи ми и аз ли ще стана глух за сърцето си и слуга на разума, и аз ли ще забравя смеха, и аз ли трябва да крия любовта? О, не ! Оставам си тук, непораснал, в света на малките хора – твоите учители-напомнители за това, което си. А ти не ме убивай преди да съм ти показал какъв можеш да бъдеш…ако поискаш!

Аз, Ива поисках и не след дълго учителят-напомнител ми се яви 🙂

Нова Година Е!

Съзнателно или не, отново сме разкрачили душата си. Стъпваме от двете страни на предела между Старата и Новата. Правим равносметка на миналото, в което не можем да се върнем и не е възможно да променим. Чертаем планове за бъдещето, а то е пълно с неизвестни и непридвидими обстоятелства. Колкото по-голяма е разкрачката ни, толкова по-нестабилна е позата ни в днес, на предела. А ние сме винаги на предела – между две години, между два дни, между два часа, между два мига. Но животът тече в мига – тук и сега, в онзи миг, който свършва в момента, когато започва. От този миг стартира следващият и за да сме уверени в крачката си към него е нужно да сме стъпили устойчиво сега, а не с разкрачена душа.

Как ли са живяли нашите прадеди, когато примитивният живот все още не е познавал летоброенето? Как са живяли без Новите години пълни с надежди, очаквания и благопожелания? Вероятно са се радвали на всеки свой нов ден без да познават разкрачката на душата. Стъпвали са примитивно, но здраво и устойчиво на Земята, защото както тогава, така и днес тя е тази, която храни и подържа Живота. Не са се терзали за вчера, очаквали са смирено утре и са живяли простичко днес…Кой знае, може би животът е такъв, когато не познаваш мисленето преди и отвъд предела, когато не знаеш да кажеш „след Нова година ще“ или „от Нова година започвам“. Това не знаем, но пък можем да проверим какъв е животът на предела, в мига, защото имаме свободата да изберем за какво и как да мислим, а каквото мислим – такова преживяваме.

Искрящи огънчета на свещи греят на предела между Старата и Новата. И този символ не е случаен. Огънят топли и свети. Огънят на предела ни напомня, че щастливото, здраво и успешно живеене се постига със светлина в ума и топлина в душата. А всеки миг е предел и всеки миг се нуждае от пламък.

Човешкият род има потребност от своите общи празници, с които очакваме едно – по-добро, с които си напомняме, че всички сме едно – днес и утре и во веки веков!

Да Бъде Добро! ….Да Бъдем Едно!…Сега!

Весело празнуване на Мига 🙂

от мен, Ива

Любовта в Душата

Коледа е! Време за Рождество!

Потърси раждащата се в теб Божественост. Затвори очи и мълчи! Чуй се! Бог се ражда, но не някъде там, а в нас! Той е Любов! Той сме Ние и Ние сме Той! Затова Ние сме Любов – онази радваща се и ликуваща, че сме Тук и Сега в света на дишащите и усещащите. Разпали огънчето на любовта в душата си и го поддържай, защото точно топлината и светлината на огъня сътворяват раждането и живота.

При прачовеците жената е разпалвала и поддържала огъня, мъжът е доставял дървата, защото и Той, и Тя са съществували чрез него. Сгрявали са и са озарявали рожбите си с него. Той, огънят е бил връзката на детето с неговите създатели.

Усети ли вече топлината и светлината в душата си? Тяхното име там в невидимото не е огън, а Любов. Любовта е състояние на душата, както движението е състояние на тялото. Без движение тялото атрофира, без любов душата агонизира. Агонията е НЕживот, а съществуване водещо бавно, но сигурно до смърт. Смърт, чрез която душата се освобождава от оковите на студа и мрака, за да се роди отново…свободна.

Коледа е !Време за огън! Огънят е любов, любовта е свобода.

Истинната любов е присъща на свободните духом. Свободният дух не познава притежанието. Да се стремим да притежаваме живота на друг, да търсим доказателства за неговата посветеност само и единствено на нас, да даваме в замяна себе си и да очакваме отплата …Това е власт и НЕлюбов.

Всеки живот принадлежи само на своя носител – клетката или организма, в който процесите се движат, обновяват, пулсират, развиват. Развитието няма ход назад. Няма сила, която да върне отишлото си лято, няма сила, която да върне отминаващия ден…защото след нощта идва Нов ден, след зимата идва Ново лято! Спри! Дишай дълбоко! Разпусни!

Коледа е! Време за Любов!

Обичай без да искаш размяна и ще получиш! Обичай без да очакваш награда и ще получиш! Обичай цветето и ще усетиш аромат! Обичай птичката и ще почувстваш единството! Обичай слънцето и топлината ще те достигне! Обичай нощта и ще забравиш страха! Но първо обичай себе си, защото без тази любов другите са невъзможни. Всъщност няма много любови, има само една и тя е „свобода + светлина + топлина“ и Тя ни дава силата да бъдем въпреки!

Коледа е! Отвори си душата и посрещни чудесата.Ти си Тук и Сега и Бъди!

Коледа е! Време за Любов и Доброта! Имаме цялото време на Зямята.

Коледа е!

Време за Рождество!

Време за Огън!

Да Бъде!

Аз, Ива те прегръщам !

Хелоуин, сенките и още нещо…

Халоуин е деня, в който традицията вещае да се преобразуваме на чудовища, а страховитостта и мрачните образи да надничат от всякъде? И въпреки това е празник , защото се забавляваме, както би следвало да преживяваме всеки наш ден.

Страшните образи на Хелоуин имат задача да изплашат тъмните сенки на мъртвите , за да не се вселят в нас. Но! Нетленното няма сянка! Духът извън материята е светъл и чист, защото е освободен от разума, който го засенчва. Той се вселява отново, но само в неопетненото тяло на новородения човек, за да продължи на чисто пътя си към съвършенството.

Всъщност, на Хелоуин ние май плашим и прогонваме собствената си тъмна сянка. A то светла сянка няма! Във физическото измерение сянката има тъмен образ. Тя се ражда от светлина. Светлината проектира телата ни върху земята като лишен от цветност и пъстрота образ. Създава ни сянката, за да ни напомни, че освен това, което виждаме в огледалото имаме и черна страна – безцветна, мрачна и празна…

Опитите ни да прогоним сянката или да я уловим са оказват неуспешни. Тя, сянката е част от нас и ни следва независимо дали я забелязваме или не. Щом сме безсилни да я прогоним е добре да се сприятелим с нея, за да можем да я управляваме. Способни сме да управляваме само онова, което е прието от нас и тогава избираме – дали да му позволим да властва или не. Управляваната сянка е безвредна, безопасна и дори полезна.

Сенчестият ни образ е покрит с мрак. А дали точно под този мрак не крием най-светлата си страна, най-чистата, онази вселила ни тогава, когато все още сме живяли само със сърце, без разум…

Сянката обикновено е по-голяма от нас? Дали, защото и онова, което държим в мрак, не е по-голямо от онова, което излагаме на слънцето?

Сещам се за два израза в нашия език, свързани със сянката. „Бягам (плаша се) от сянката си“ – ясно е, че отразява страховете ни и сремежа да се отскубнем от тъмното в нас. Докато със „засенчвам някого“ си придаваме толкова светъл ореол, че се изживяваме на слънце, което е способно да извади сянката на всеки или да поставя в сянка.

Страховитите образи на Helouin вече не са толкова страшни . Срещаме образи на приказни герои – принцеси, всесилни закрилници, животни, че дори плодове и зеленчуци. С тези превъплъщения едва ли ще прогоним тъмните сенки, но даваме знак, че все по-малко се страхуваме от тях , защото без тях сме нещо незавършено, нещо наполовина.

Затова нека празнуваме, нека се забавляваме, а когато се забавляваме, се сприятеляваме.

Аз, Ива, вече го направих – със сянката си и не само…

Зовът на Дивото

     Има човешки пориви, които тлеят като жарава в нас…

     Монархът-Разум властва седнал здраво на трона. Той – Негово Величество има богат интелект, знае много за правилното и правното. Въоръжен е и с набор от инструменти за упражняване на своята власт. Според провинението, той ни наказва с чувство за вина, със срам, със страх, дори със себеомраза. Но никое наказание не е в състояние да потуши жаравата, предизвикала провинението. Колкото по-строги са наказанията, толкова повече жаравата ни пари. Тя се нуждае от вуздух, за да се възпламени…

     Да, знам! Огънят е опасен, опустошава! Но огън от огъня не се бои! А две жарави дават по-силен пламък, по-светъл и по-топъл. Докато е светло и топло няма пустош. Пусто става, когато огънят изгасне! Щом и ние горим заедно с жаравата, няма как да изгорим!…А на светлина и топлина, и Монархът се подчинява – превръща се в огън, за да оцелее, за да не изгори…Е, вече всичко в нас е едно – Огън!

     Поривът да сме диви не е симптом за лудост. Той е необходима лудост като „хапче против рак“. Произлезли сме от дивото. Носим го в нас. То, дивото има нужда да бъде изживяно и преживяно като наслада. Натискът на Монарха върху него скъсява живота. Все се стискаме и се стараем да избегнем наказанията и да сме прилични, а …ставаме безлични. И, пред кого е НЕприлично – пред себеподобния, дето има същите пориви, ама е подложил врат на Монарха си? Заради него ли да се стискаме?

     Децата ни карат да се усмихваме и да им се възхищаваме. Те носят тъй нужната ни спонтанност, те са неподправени, а ние сме толкова оправени, че чак изкривени до болест. Детето не знае, а и не може да разбере думата прилично. То изживява онова, което му при-ляга на сърцето и преживява радост от това. Умее и да я изрази! Ние порасналите сме изгубили тези умения, за да сме при-лични.

     Приличието е норма изискваща да приличаш на … Дивото е порив, изискващ обич към …себе си. Ако сме много, много прилични забравяме за себе си. Тогава Монархът е силен, пламъкът едва тлее, а навред е пусто, грозно и тъмно, даже хлад навява…Ако сме много, много диви, забравяме, че не сме сами, че се нуждаем и от другите. Пламъкът ни е толкова силен, че топлината му изгаря, светлината му заслепява и край нас не остава никой…

     Монархията е институция, изживяла времето си. Тя не управлява, а само представлява. Ти ако искаш й се подчинявай!

     Аз Ива, предпочитам да последвам дивото, щом ме призове, вместо „хапче против рак“.

Секс със Слънцето (забранено за пуритани)

        

 

 

           Не е перверзия, не! Просто ще сапунисам душата ти, пък после, ако искаш я измий!

 

        

 

     Колко пъти сме вдигали глава към Слънцето и сме го приветствали с разтворени обятия? Колко пъти сме му се отдали безусловно и с Любов? Не е нужно полово съзряване, за да правим любов със Слънцето, няма и пределна възраст за това сношение.

          Всеки ден Слънцето праща енергията си към Земята, някъде там – в цветето, в птичката, в човека, в скалата дори. Земята пък му отдава своята. Тези два титана се прегръщат с любов и без да се срещат дори правят любов. Любовта им ражда Живот. Любовта им храни и отглежда Живота. И този Живот никога не напуска Земята. Той оцелява чрез цветето, птичката, човека. Ние човеците сме обречени да почитаме създателите си – Земя-та и Слънце-то. Земята – да я пазим и обгрижваме, защото тя ни кърми (за това говорим много и нещичко правим). Слънцето – да му се отдаваме, защото то ни чисти и лекува. Да, но ние сме заключили душите си и не му се отдаваме, а проституираме с него твърде професионално. Даваме телата си, а Слънцето ни плаща с тен – модерният загар, с който се надпреварваме кой да е по- и най -квалитетна проститутка.

          Сексът е изключително важен за нас. Сексът, чрез който здравеем, оцеляваме и се продължаваме. Сексът, в който  отдаваме и телата, и душите. Ако душата не участва възпроизвеждаме механично действие, което дрънка, чука…на кухо!

          Слънцето е всеотдаен партньор! Дори скрито от очите, из зад облаците, то ни дарява светлина и топлина, нежно гали телата с лъчите си… и това е неговият израз на Любов. То ни я дава, независимо дали сме лоши или добри, дали го зачитаме или не. О, да! Слънцето може и да е опасно, може и да ни изгори…с Любовта си. Но виновно ли е то, че не умеем да се пазим и обгрижваме, да отстояваме и обичаме себе си, в любовта дори.

          Слънцето дава любовта си безусловно и не очаква друга отплата, освен безусловно да я приемем. Да, но ние не я усещаме , защото сме изгубили сетивата си. Обвили сме ги в дебела броня от съмнение и недоверие, която ни пази от всичко и всички, дори и от сянката ни.

          Слънцето не престава да ни съблазнява и да очаква нашето безусловно отдаване. Усетим ли  жадна душата си – това е неговият зов за любов. Изпиваме голяма доза Желание и смирено полягаме в постелята на Земята. Разголваме тялото, за да освободим сетивата, разтваряме душата, за да усетим свободата, отдаваме мисълта на Слънцето и даваме ваканция на Его-то…

       „Всички болести на ума произтичат от недоимък на светлина.

        Всички болести на сърцето произтичат от недоимък на топлина.

        Всички болести на душата произтичат от недоимък на истина.“

                                                               Петър Дънов

           Слънцето е Истина! Слънцето ни топли и ни дава светлина.  

           Отвори ума си и пусни вътре светлината му да го просветли! Отвори сърцето си и пусни вътре топлината му да го стопли! Отвори душата си за истината, че си тук и заслужаваш! Е, вече и ти прави любов със Слънцето… Как се чувстваш?

Аз Ива се чувствам (вдишвам!) прекрасно !

…ако ти е достатъчен сапуна, може да се измиеш!