Поетично изречено

Сладостно

sladostno textЧесто вдигам глава…
Към небето…
Плъзвам поглед по някой бор висок.
Най-сладостно е –
до върха му чак да стигна!…
И там да остана!
Докоснал небето…
И да потъна!
И да политна без да усетя!
И без да го искам!…
И няма ме,
и тук съм!..
Ееех, колко много го искам…

 

Август 2016

Хора

Защо голотата е неуязвимост?

Свободата да живееш в истина
Свободата да живееш в истина

Разговор с Мадлен Алгафари за голото живеене:

Мадлен, ти твърдиш, че голотата ни прави неуязвими, но не голота на тялото без дрехи, разбира се, а онази на оголената душа. Ти обичаш голотата, учиш на голота и живееш голо. Голотата прави живота простичък, спокоен и щастлив и сега  ни предстои да си говорим за твоето голо живеене.

Кога и как се почувства твърде облечена и кой те беше навлякъл?
В най-буквалния смисъл – някога баба ме навличаше. Даже спях в нещо като чувал, за да не се отвивам. Ужас! И досега, даже да е студено, поне единият пръст на стъпалото ми трябва да е отвън!
А понякога ме навличат с дрехи, които не са ми по мярка. Екранът и слуховете създават превратна представа. Дълго имах болезнено чувство за несправедливост, но после си дадох сметка, че няма как да не е така, щом като съм се набутала на хората в очите, избирайки да съм публична личност.

Имаше ли доста “дрехи” за разсъбличане?
Имах задръжки, срамове, несигурности. В ранните си детски години бях доста по-неуверена в себе си, отколкото съм сега. Имах бариери да бъда агресивна, страхувах се от отхвърляне. Не смеех и да съблазнявам, срам ме беше.

Кои “дрехи” свали най-трудно?
Най-трудно свалям пукането ми за другите. Все още ми се случва да се задрасквам, за да угодя на друг. Но доста по-малко в сравнение с преди години.

Кое съблече по-лесно – тялото или душата?
О, аз душата съм си я събличала винаги. Един шамар имам в детството и той е за лъжа. От тогава не мога да лъжа. Точно, когато човек е най-открит, хората често не му вярват, защото сме свикнали да проектираме себе си и очакваме другите да са като нас. Сигурно затова очакват да лъжа. Аз пък поради същата причина съм по-лековерна. Трудно ми хрумва, че другият лъже, след като аз не го правя…
А тялото съблякох по-трудно. Беше ме срам.

Има “дрехи”, които не можем да свалим без помощ. На теб кой ти помогна?
Първият помощник е професорът ми от Швейцария, който беше и мой терапевт. Иначе имам много помощници: класната от гимназията, днес – приятелите, Нидал и децата!

Риск ли беше разсъбличането ти? Какво загуби и какво спечели?
Нищо не съм загубила! Винаги ще има злонамерени хора, но няма по-необоримо от истината и така се чувствам най-силна и спокойна. Печеля доверие! Все пак, голяма част от хората усещат, че съм искрена и спонтанна!

Какво е усещането да си гола?
За страхотна сила, тържество, лекота, превъзходство дори! Някои се страхуват от уязвимостта, но точно тя ни помага да разберем кои са истинските хора до нас в живота.

Сега налага ли ти се да се обличаш и кога?
Когато ходех на родителски срещи! Понякога си траех, защото ако кажех на преподавателите (не на всичките, разбира се!), че ги виждам колко са по-незрели от децата, щях да направя лоша услуга на собствените си деца в училището.

Твоята голота разголва много хора, на които помагаш да заживеят по-добрия си живот. Случва ли ти се да се плашат от голотата ти и за кого е страшна?
Плашат се мъжете, защото си казвам всичко, пък и доста неща виждам, които другите жени не виждат. Подобна откритост предполага откритост и в отстрещната страна, а това ги кара да се чувстват уязвими, неконтролиращи. Но, не важи за всички мъже. Силните не се чувстват така.

Какво още искаш да кажеш за голото живеене, което аз пропуснах да те питам?
Че ми е лесно днес. Така прозрачни са и отношенията с мъжа ми. А това е лепилото за една връзка! Както и това, че човек трябва да избира пред кого да се разкрие до пълна голота. Естествено, не може наляво и надясно, тогава би изглеждал луд!

Хора

Защо отказвам да бъда кръстница?

Мисли на Розмари Де Мео за ранното вричане в православието и разказа й за българските духовни практики преди появата на светото кръщение.

Розмари Де Мео е Българка с много силен корен, толкова силен, че не й дава мира докато живее в чужбина. И се връща, за да дълбае и търси що за сила има в него и какво е туй що се е заселило в нея.

Тя търси и предава, за да остава…

Розмари е завършила актьорско майсторство в НАТФИЗ, но определя себе си накратко като „член на фондация „Щедро сърце“, тв редактор и сценарист, измисляч, търсач на хора и легенди“. Тя обикаля селата и издирва живата памет за старите духовни практики, вплетени в традициите ни. Жената-търсач преподава българската духовна практика Огнище – тренировка на тялото, духа, волята и Благополучието. В нея се ползва енергията Оренда. „Това е българското име на Божествената сила, извираща от древните ни корени! А Благополучие е всичко, което можете да наречете “благо” и от което имате нужда, за да сбъднете Радостта в живота си: Здраве, Любов, Мъдрост, Уважение, Признание, Споделяне, Нова работа, материални блага, Вярна интуиция, Сила, Самочувствие, Красота, Дом …“ – казва Розмари. Тя изучава и вече практикува старите наричания. Вярва, че „никога не е късно да имаш щастливо детство!“

Розмари често получава покани да стане кръстница на малки дечица, чиито родители са избрали да ги въведат в православната вяра още докато са невръстни…както повелява традицията. Ето какво разказва тя за своите откази:

Отново отказах да бъда кръстница. Детенцето е на годинка, момиченце. Не познавам лично майка му. Обади ми се по телефона с думите: “Госпожо, искам да кръстя дъщеря си, за да порастне добра християнка и българка. Вие сте най-подходящия човек да й станете кръстница.”
Стана ми тъжно. За кой ли път трябваше да обяснявам…

Колко пъти ме е жегвало, когато някой по телевизията каже култовата фраза “според изконните ни християнски корени”…
Искам да споделя няколко мои си размисли по въпроса.

Първо за кръщаването. Днес, деветдесет процента от българите кръщават децата си, защото така е редно – за да са в мир с роднините или просто заради някакъв необясним вътрешен комфорт. Общо взето много малко от тях знаят, че акта на църковното кръщение до голяма степен се гради върху изчистването на душата от първородния грях.

Кой е първородният грях?
Змията се явила на Ева и я провокирала. Тогава Ева откъснала червената ябълка от Дървото и я споделила с Адам. И после…следва историята с голотата, осъзнаването, съвкуплението и…изгонването от Рая. ПЪРВОРОДНИЯТ ГРЯХ!
Как се казвало онова дърво? ДЪРВОТО НА ПОЗНАНИЕТО.
Простичкият извод е, че първородният грях е свързан с познанието, наказанието и в последствие създаването на човешкия род. Днешното християнство твърди, че човешкият род по рождение е грешен. И акта на кръщението изчиства всяка новородена душа от въпросния грях.

Не, няма да правя дълги теологични упражнения, защото категорично вярвам в интелекта на хората, които биха прочели тези редове.
Ще кажа само, че се чувствам до голяма степен християнка. Смея да се нарека такава, защото дългите ми проучвания и търсения са ме убедили , че Исус е бил велик учител и наистина е променил света, проповядвайки любов. Но се убедих и в друго, векове наред църквата се опитва да изопачи великото му учение, поставяйки го на базата на греха и наказанието.

Ритуалите преди да се появи светото кръщение? В старите български практики, много преди християнската църква да се наложи по нашите земи, е съществувало едно тайнство, с името РОЖБЕНО НАРИЧАНЕ. В последствие църквата го замества със светото кръщение.
Когато детенцето навърши 40 дни, са се събирали жените и са правили рожбен кръг. В този кръг са се извършвали няколко обредни действия. Първото е свързано с почитта и приветстването на Душата, която се завръща! Изразява се благодарност към избора на тази душа към тази земя, тези родители и тези роднини за своя бъдещ живот. Целият рожбен кръг поднася почитта си към Избора.
Следващото действие е свързването с корените. Жените поднасят най-големия си дар : “Душата да чуе хорото, което дедите му са играли” . Думите на кръвта , гените, опита и мъдростта.
И третото действие е същинското наричане. Тук, обаче, има едно условие. Жените се обръщат към Свободната воля на новозавърналата се душа и й “предлагат” различни Пътища за радост и щастие. Наричат за обич, здраве, сбъдване, споделяне, добри другари, хубост, добруване, но отчитат Волята на душата. Знаят, че всяка душа има свой Път и само тя може да го избере. Те могат само да посочат някои от вратите и да помогнат да бъдат отворени. НИКОГА не се нарича за Вяра и Религия, които са свещено право на Душата!

Искрено се гордея, че съм част от тези корени, дори докато пиша това!
Колко трябва да е бил мъдър народът ми…

Кръщението днес? Бебето бива въведено в църква, за да бъде пречистено от първородния грях. Замълчавам…
Родителите му са тези, които вместо него решават в коя вяра да го врекат и как да се казва Бога му. Замълчавам…
Кръстницата му, от негово име се отрича от Сатаната. Позволете ми да се усмихна…
Не бих станала ничия кръстница, точно заради това! И не бих нарекла изконните ни практики християнски!

В същия момент обаче, ще ви кажа и друго. Ако наистина с цялата си душа усещате потребност да кръстите себе си или детето си, направете го! Със сигурност душата ви знае най добре!
А аз мога да говоря само от името на моята.
Категорично вярвам, че моята душа е направила своя избор. Научих се да го уважавам! Вярвам, че зачеването ми е плод не на грях, а на огромната обич на родителите ми. И вярвам, че душата ми всеки път идва пречистена, за да учи новите си уроци.

Знаете ли, в старите практики има още едно тайнство. Казва се ЛЯСТОВИЧЕ НАРИЧАНЕ. Тогава детето е поне на седем. Вече е достатъчно голямо , за да има мнение и да взима решения (крилата му са достатъчно заякнали, за да лети само). Прави се лястовичи кръг. И детето се пита какво иска. Жената най-близо до слънцето (баба му) го подготвя три месеца за този обред. По време на тайнството никой няма право да оспорва Волята на “лястовичката”. Жените могат само да помагат и насочват, а Бабата следи за “чистотата” на наричането.
Това е най-красивото Тайнство, до което съм стигнала и което посмявам да водя с цялата си обич и почит! За мен винаги е огромна чест да бъда поканена за НАРЕЧНИЦА!
Благодаря ви, че ми позволихте да споделя това с вас!

Подготви за печат – Ивалина Ташева

Публикувано във в.“Зорница“ – Монреал

Журналът преди

Как да промениш родителите си?

Четиво за тинейджъри, забранено за големи!

Не ти ли върви с мама и тате? Трудно ли се разбирате? Сякаш не говорите на един език и не живеете на една планета? Хм, но живеете в един дом и все още за много неща зависиш от тях, пък това неразбираемо положение не те прави щастлив, нито тях. Ти можеш да промениш ситуацията, и затова искам да ти разкажа кое е „семенцето на раздора“.

Мама и тате са забравили, че ти стоиш разкрачен между детството и младостта. Сбогуваш се с игрите и се запознаваш със света на големите. А в него има нови и непознати неща, които си длъжен да „вкусиш“, за да започнеш сам да правиш своите избори. Длъжен си опитваш, дори да сгрешиш и да не се плашиш от грешките си, защото без тях няма как да опознаеш живота. Ти съвсем естествено се нуждаеш от по-голяма близост с връстниците си, отколкото с родителите. Мама и тате също са минали през своя тинейджърски бунт, но при други условия, ама са позабравили това, откакто са станали родители. Защото да си родител е грижа и отговорност. Те са ти дали толкова внимание и любов, за да може онова мъничко беззащитно човече, което си бил, да стане днес такъв пракрасен тинейджър. Ти продължаваш да бъдеш много важен за тях, дори да не ти го казват, дори да сте много деца в семейството, дори да работят много и да нямат време за теб…

Но ти не забравяй – каквото и да правят, те искат да ти дадат най-доброто, което могат. Ако ти забраняват нещо, те го правят, за да те предпазят от беди и грешки, но са забравили, колко им е било сладко да опитват своите грешки, а те ги правят и днес, ама понякога не ги виждат, друг път много страдат от тях.

Е, май е време да ти пошушна как да отстраниш подводните камъни, в които са заседнали отношенията ти с тях и да ги направиш онези родители, които искаш да имаш. Действието се нарича любовна манипулация. И още една тайна – с родителите имаш възможност да тренираш това умение и после с успех да го приложиш, когато се влюбиш. Да обичаш означава да поднасяш най-доброто от себе си, да доставяш радост и всички ние правим това в очакване да получим същото. Ето защо е манипулация – най-красивата, която познавам.

Как да я приложиш? С внимание и грижа! Интересувай се как е минал денят на родителите ти, какви са им проблемите, предложи им помощта си или просто ги придружи в разходка, която ще ги разтовари от грижите. Задавай им въпроси – това сближава. Не се страхувай да питаш. Всичко, което сега вълнува теб, някога е вълнувало и тях. Питай ги за неща от сексуалния живот, помоли да ти разкажат за своите първи трепети и преживявания. Може да се почувстват засрамени, дори и да те нагрубят, заради тези въпроси. Но ти запази спокойствие и им кажи, че предпочиташ да разговаряш с тях вместо да се информираш от филми, книги приятели (това не се изключва, разбира се). Така им даваш доверието си и съм сигурна, че ще получиш и тяхното. По няколко пъти в седмицата, отделяй време, за да им покажеш, че искаш да бъдете приятели. След като си пробил стената между вас с „най-страшните“ и „срамни“ въпроси вече е лесно. Не очаквай да се досещат от какво се нуждаеш (разбира се не само вещи), а им го казвай с най-приятелски и мили думи. Никога не ги нападай и обвинявай, а им казвай открито как се чувстваш от техните реакции и поведение.

Всичко казано до тук мога да събера в едно изречение – отнасяй се с тях така, както би желал да се отнасят те с теб.

Ако искаш да получиш по-конкретни идеи как да промениш родителите си, пиши на „Зорница“ ( а може и тук) и ни разкажи твоята ситуация.

Ивалина Ташева

Публикувано във в.“Зорница“-Монреал

Журналът преди

Защо мъжете страдат от депресия повече от жените?

По отношение на депресията, май всички сме специалисти (особено жените), защото бързичко поставяме диагнозата на себе си или на друг. Само да усетим, че животът е скъсал връзката си с нас или нещо не тече както е текло и вече сме болни, първо от депресия. Но с нея шега не бива. Депресията е сериозно заболяване и се излиза от него след дълго лечение, в което пациентът играе най-значителна роля. Ако реши да излезе от дупката – участва с най-голям дял на включеност – 70% и повече, останалата част е работа на медикаментите и на психотерапията. Затова внимателно с диагнозата, че е възможно и да си я вменим.

По-често се случва да изпадаме в депресивно състояние, но от него можем сами да излезем с повечко усилия и желание, разбира се. Почувстваме ли дискомфорт, нерешим проблем, нежелание за доста дейности – общуване, работа, секс, развлечения – значи е нужно да се погрижим за себе си и да отскочим. Останем ли дълго в това състояние, има опасност да ни споходи депресия, без да се усетим. Статистиките сочат, че повече жени страдат от депресия. Други изследвания показват, че мъжете са по-податливи на това заболяване, но по-рядко търсят помощ, за да справят. А именно това, че по-рядко търсят помощ в живота си е причина да „прихващат“ депресията. Разковничето е в различния начин, по който е устроен мъжкият и женският мозък и различният начин, по който функционира психиката на двата пола.

Като „илюстрация“ на това, нека видим какво предприемат мъжът и жената, когато нещо в работата не върви или връзката с партньора се руши.

Жената казва „ах, горката аз, как всичко е срещу мен, как не ме разбират и защо ли не ме харесват…“ и влиза в ролята на жертва. Има нужда да се жалва, да сподели. Тя излива проблема си и негативните емоции пред приятелите, колегите, партньора, склонна е да потърси лекар или терапевт. „Натоварва“ тях, но разтоварва себе си. А разтоварването освобождава, извежда страдалеца от страданието. Така си помага сама, помагат й и другите, всеки със своята роля в живота й.

Мъжът има самосъзнание, че е силната половина от човечеството, че с всичко може и е длъжен да се справя сам. Когато се появи ситуация, която не може да реши самостоятелно, той се затваря в себе си. Преживява се като безсилен, неспособен, слаб и защото не е мъжко да показва това, се бетонира още повече в себе си. Така неусетно го спохожда и депресията, но остава в нея, отново сам.

Независимо какъв е биологичният пол, психиката ни е двуполова. Във всеки от нас живее и мъж, и жена. Силата и слабостта са ни еднакво присъщи и имаме потребност да ги проявяваме, защото сме хора. Да си позволиш да бъдеш понякога и слаб – това е поведение, което има особен чар и носи здраве!

Ивалина Ташева

Публикувано във в.“Зорница“-Монреал

Преживелици

Какво научих и какво не, през моите 50

Че без модата на рождените чествания, никога не бих избрала числото 50 като мой хронологичен белег!

Вече няма да ми светят 😉

Тогава кое, ли? Ами, аз съм в периода 30- 35. Отдавна влязох в него и още съм там. Докога – не знам? Но, ето какво вече знам:

  • Ние сме пластелинени човечета. Всичко и всеки ни моделира. Най-трайни са формите от най-пластичния ни период. Колкото повече засъхва пластелина, толкова по-трудно се моделира. А как боли, когато се размърдам, за да променя модела… Боли от застиналост! Корекциите са трудни и болезнени, но най-много ми се услаждат формите, които сама си придам.

                                      Защо се страхуваме от болката, когато не води до смърт?

  • Животът е твърде кратък и докато се оглеждам, ослушвам и умувам как да го живея, той изтекъл … през сърцето – там откъдето е дошъл и където е!

                                     Защо живем предимно чрез ума, след като много преди той да започне да ни служи, сме живели доста по-добре и то само чрез сърцето си?

  • Доста години се стремях да разбирам другите и когато започнах да разбирам себе си, разбрах, че нищо не съм разбрала.

                                    Как е възможно да разбереш друг, когато не си разбрал себе си?

  • Дълго живях отвън и когато заживях вътре, самотата ми стана приятел.

                                    Защо бягаме от самотата, като тя е пътят до несамотата?

  • Когато престанах да обичам Его-то си, сетих що е Любов…И започнах да обичам отначало…първо себе си. Давам на себе си от себе си най-доброто, защото  така се уча да давам и на друг. А любовта е даване и получаване със знак за равенство между тях.

                                  Защо се надлъгваме, че всичко хубаво правим заради другите? Защо се срамуваме да получаваме, а прекаляваме с даването?

  • Суетата е цирей, който все някога се пука. Колкото е по-стар, толкова по-гадно мирише след пробива му. Докато не изтече гнойта и не лъсне голотата, не иде свободата.
  • Свободата е усещане за неуязвимост. Докато има от какво да се стряскам и да ме е страх от загуби – все съм в джендема – своя.
  • Стените не се изправят пред мен, за да си троша главата в тях, а за да направят тази глава по-мъдра.
  • Апетитът към храна е знак за гладна душа. Щом огладнее тялото, душата започва да се изпълва, оживява и болестта залинява.

                                Защо всичко чакаме отвън – лечението, щастието, любовта?

  • Явленията в природата и събитията в живота са част от мен и са вътре в мен. Външното има вътрешен аналог. Когато прогледнах в това – видях себе си.

                                Каква e силата, която ни е приспала в будността и защо?

  • Тревогата не решава и не предотвратява. Тя обърква и разболява.

                                 Защо все търсим нещо, за което да се тревожим?

  • Мисълта е сила, чрез която се побеждава, ако се управлява.

                                 Защо не смеем да поемем това управление?

  • Вярата е свобода, религията е рамката, която я затваря. Бог сме ние и ние сме Той. Всяко тяло е негов храм, душата – олтар.

                                 Защо се молим за душите си, щом грешници са умовете ни? Защо вместо да чупим рамката, я правим по-здрава и по красива, че и се радваме на това?

  • Твърде много заучаваме и много малко сътворяваме. Заучаването е папагалско повтаряне на казаното и направено от друг. Сътворяването е моят, твоят глас, личния ни щемпъл, материалът, с който да творят тези, които идват след нас.

                                 Защо не виждаме, не ценим и не разгръщаме твореца във всеки от нас?

  • Хората са гладни за внимание и използват всякакви похвати, за да го получат. Това е хубаво, но понякога тези упражнения са остри подводни камъни. Затова внимавам какво привлича вниманието ми.

                                 Защо не си го казваме простичко „имам нужда от теб“?

  • Доверие не се печели, а се дава. То е способност, която ако не притежаваме, трудно успяваме да придобием. Да очаквам някой да заслужи доверието ми, значи да очаквам животът да ми засвидетелства заслугите си.

                                  Защо не се отдаваме, а се правим на скали, които чакат чудото, за да се размекнат?

  • Лъжата е балон, в който сме се вкарали. Докато го надуваме, се опитваме и други да засмучем вътре. Но като всеки балон, той или се пука с гръм на парчета, или спихва от нажежената среда.

                                 Защо обичаме толкова много надуването и празните пространства, които могат да поемат тази „пара“?

  • Най-силно крещи „разпни го“ онзи, който най-мощно е викал „осанна“. Затова лаврите и кръста са ми еднакво скъпи.

                                  На кого му става по-добре от тези викове?

  • Човек вижда и чува онова, което иска да види и чуе, независимо какво му се показва и казва!

                               Защо толкова време пилеем в казване, пък пестим изразяването?

  • Секс и интелект са несъвместими понятия! Интелектът е за ума, сексът е за тялото. Ако правим секс с ума, значи нищо не правим, но ако влагаме секс в интелекта значи водим успешен живот!

                              Защо не си „признаваме“ сексуалността, като е навсякъде?

Надявам се разбра, че въпросите са онова, което все още не знам, но сякаш и не искам да го научавам.
А това, което прочете съвсем не е всичко, което научих или не през моите 50 ! О-па, 30-35 🙂 Но съдържа почти всичко, което ми е нужно, за да продължа напред и е лек анонс към нов проект.

Поетично изречено

Душа зелена

„Спомени“ – картина на проф. Стефан Лазаров

Косите – сняг е навалял,
челото – есенни бразди,
лицето – от палавост, отъпкана поляна,
очите – лик на душата.

А моите – зелени…

Зеленото – за слънце гладува,
за роса – жадува,
суче от земята
и гледа в небесата.

Топлината храни ми душата,
светлината – пои я,
коренът крепи я,
полетът държи я жива.

В есен не вехне
и в зима не гине!
Душа е! Зелена!
Казват ми очите!

Април 2012

Поетично изречено

Изкуствени

„Страдание“ – рисунка на проф.Стефан Лазаров
Естественото – напира, но е „срамно“. Изкуственото е лицеприятно, но задушава…Така страданието ражда се и тялото свива се…

Животът прост,
изгледът сложен.
Почива умът,
шепти душата,
остават неразбрани й словата.

Крещи мълчанието
и вика на природата голото.
Поднася доверие,
стъпкват му цветята,
постлани пред тях…

Сложното е просто,
простото – сложно,
пълното – празно,
празното – пълно.
Изглеждането важно,
душевното – страшно?

Време на изкуствен интелект,
изкуствени стави,
изкуствени връзки,
изкуствени клапи,
изкуствени устни,
изкуствени очи,
изкуствени гърди…
изкуствена природа,
изкуствена храна…

Къде в това да найда
естествена душа,
тупкат ли нейде
неизкуствени сърца?

Юли, 2012

Журналът преди

Обичам Джулай морнинг

Посрещала съм първоюлския изгрев край морето само няколко пъти, но имам усещането, че го правя откакто се помня. Не търся обяснение, защо чувствам тази традиция толкова близка, но се наслаждавам на особеното вълнение, което ме обзема всяка година, часове преди първи юли.

Ето  накратко онова, което знам за Джулай морнинг:

Началото. Джулай морнинг носи името на популярната песен на групата Юрая Хийп и е свързан с хипи движението от 70-те години на миналия век. Твърди се, че няма друга европейска държава, в която Джулай морнинг да се чества толкова възторжено и до днес, както в България. Посрещането на слънчевия изгрев е празнувано  за първи път у нас в средата на 80-те години, когато в нощта на 30 юни срещу 1 юли, на морския бряг във Варна се събират привърженици на идеите на хипи движението в САЩ. Предполага  се, че тогава празникът е бил по-скоро завоалирана протестна проява срещу комунистическия режим, отколкото подкрепа на модното хипи движение. Хората и днес посрещат  Джулай морнинг като прекарват нощта на открито, палят огньове, слушат музика и пеят „патронната“ песен на Юрая Хийп. Символиката на песента и изгрева над морето изразяват надеждите ни към зараждането на новия живот и новото начало. Традицията не е обвързана с религиозни или езически обреди, но носи вярата, че  изгревът ни пречиства и влизаме обновени в новия ден. Джулай морнинг продължава да се чества у нас и след падането на комунистическия режим през 1989 година. Основната идея на хипи движението вече се поизмества и забравя, а надеждите са други.

Хипи движението (от английската дума hippy или hippie – моден, стилен) възниква сред младото поколение на САЩ  през 60-те години на миналия век. Активността му запада десетилетие след това, но и до сега съществуват хипи общности в отделни страни или региони. Доста са противоречиви мненията  за същността и идеите на хипи движението. Определят го  като културно,  политическо, че дори и религиозно по характер. Културно, защото създава  хипи култура –  нови тенденции в модата, музиката, изобразителното изкуство и дори в литературата. Политическо, защото хипитата организират редица протести срещу войната във Виетнам. Влечението на неговите привърженици към източните религии и мистичното  го бележи пък като религиозно.
След САЩ, движението се „настанява“ в Англия, а от там и в Европа. Последователи има и в Япония, Австралия и Нова Зеландия. Mакар и отричани хипитата внасят сравнително нови и непопулярни за времето си идеи като здравословната храна, защитата на природата, сексуална толерантност, свободно изразяване на индивидуалността. Те приемат любовта като основен смисъл на човешкото съществуване. Мотото им е „мир, любов, свобода“. Тяхна емблема са цветята – символ на естественост и красота. Идеите си изразяват чрез музиката.Така и  песента „Джулай морнинг“, създадена по време на „хипи епохата“ вдъхновява  група българи да посрещнат  слънчевия изгрев на 1 юли край брега на Черно море.

Сега. През 2008 година  авторът на песента „Джулай морнинг“ – Кен Хенсли пее своя хит, посрещайки изгрева на 1 юли край с. Камен Бряг. И от тогава, почти всяка година, той посреща този ден на нашето черноморие. През 2011 година българската група „Сънрайз“ и Кен Хенсли  започнаха кампания за обявяване на Първи Юли като официален празник на свободния дух в България. Идеята има и по-смели планове – този ден да стане официален европейски празник.


Опитите да се комерсиализира Джулая и участието в него на хора, които не познават идеята му, принуждават „старите хипари“ алтернативно да честват Джулай ивнинг като се събират на 30 юни в с. Варвара.

Идеята на Джулай морнинг  има своето съвремено послание – освобождаване от ограниченията на цивилизацията, раждане на ново отношение към природата и единение на човешкия род.

Първият юлски изгрев вече не се посреща само край морето. Ентусиасти има край реки и всякакви възвишения. А може да се посрещне и на някой източен прозорец или тераса под звуците на песента „Джулай морнинг“. Уверявам те – насладата от първите слънчеви лъчи, като символ на зараждащия се живот, няма да е по-малка.

Посрещането на Слънцето и на новия ден има силно емоционално въздействие върху мен. Пречистващо е! За душата! Вероятно затова обичам Джулай морнинг!

Пожелавам ти поне един изгрев в годината да е твой!

На глас

Защо ти е споделена Любов ?

    


Провокацията за тази тема: „Това, което изгонва самотата, както светлината мрака, е споделената любов. Дори и на Луната да се намира човек, когато знае, че някъде там е неговата любов, то самота няма и не може да има. Тя дава сила за всичко – за адаптация, за борба, дава сила за онази неизчерпаема воля за победа, която преобразява света.“

Това ми написа скоро един приятел, с който водихме дискусия по темата. И тъй като за доста хора, така наречената „несподелена любов“ е повод за болка и нещастие, реших да му отговоря тук.

Аз обичам морето, слънцето, природата и съм щастлива от това, без любовта ми да е споделена от тях. Удоволствие за мен е да им се наслаждавам, когато и както мога. Достатъчно ми е да знам, че ги има и винаги, когато се срещам с тях съм спокойна, радостна и нямам очаквания за ответност. Любовта е грижа, но Слънцето е титан и не се нуждае от такова отношение. Към природата и морето ( и то е част от нея, но защото много го обичам акцентирам и на него) изпитвам особено уважение и грижата, която им давам е – да ги пазя и ценя. Любовта ми към тях остава непокътната дори когато морето е бурно и недружелюбно, дори когато слънцето остава скрито зад облаците или ме мъчи от жега, дори когато природата е безмълвна или стане повод за човешки трагедии. Аз пак ги обичам, без да имам и най-малък знак от тях за споделеност на моите чуства.

Защо любовта ми към човешките същества трябва да е различна и да съм щастлива само, когато е споделена? Защо да ме боли, когато няма ответност? Любов ли е това или размяна?

Слънцето, морето и природата не принадлежат само на мен. Те си имат своя „живот“, своя простор и идентичност, но въпреки това ги усещам близки. Значими са за много хора, на които също служат, раздават и отдават себе си, но това не поражда у мен ревност, нито усещане за пренебрежение или отхвърленост. Те нямат собственически претенции към мен. Не се нагаждат, за да ги харесам, нито пък аз се глася пред тях.

Защо между нас – човеците да е различно? В нашите представи споделената любов е създадената връзка. Защо, когато свободният избор на другия не съм аз, е нужно да мисля, че не заслужавам обич и да давам воля на болката, стараданието, самотата и озлоблението – усещания, които са плод на  мисълта и въображението. Така ни спохожда самосъжалението. Изгубваме се, забравяме кои сме и колко струваме, ако изобщо сме знаели това.

Аз нямам желание да затворя слънцето, морето или природата в буркани и да си ги отнеса в къщи, защото вече няма да бъдат онова, което обичам. Когато се наслаждавам на тяхната свобода, усещам по-силно своята и това вдъхновява живота ми.

Опитай се да обичаш човек така, както обичаш морето. Имай себе си и не искай да имаш другия само за себе си. Позволи му да бъде море, радвай му се и се грижи за него и ще усетиш любовта си като споделена с цялата Вселена.

Аз, Ива ти обещавам това 🙂

„Дори и на Луната да се намира човек, когато знае, че някъде там е неговата любов, то самота няма и не може да има.“

Уточнение: Завърших поста си и се върнах пак към началото. Открих, че авторът на цитата, във второто изречение е изпуснал определението „споделена“ за думата любов. Дали случайно или за граматическа чистота – не знам, но извадено от контекста ми хареса и реших да го напиша за край.

Към илюстрацията: Писах тези редове излегнала се по корем на плажа край едно езеро. Когато привърших, се обърнах по гръб и погледнах нагоре…Снимката в началото на поста  е онова, което видях над себе си -моята любов – като една Вселена!

На глас

Пред стълбата – искам, ама НЕмога


Преди време започнах да следя  себе си и моите събеседници – кога употребяваме израза „не мога“. В нашия език той означава – неспособност да направя нещо – липса на знания, на умения, на физически възможности. Но това значение отдавна е изместено и „не мога“ често има друг смисъл –  красиво, оправдателно изразяване на „не ми стиска“, „ не искам“, „мързи ме“.

Искаме ли нещо – просто го правим! Не искаме ли – откриваме пречки – някой не го одобрил, нямаме парите, нямаме място, нямаме знание или умение, нямаме условия, обстоятелствата не го позволяват, млади сме или прекалено стари, криви са ни държавата, обществената система, световната криза, съседа, шефа, семейството…Пропуснах ли нещо в списъка? Давай, продължи го!

А аз да попитам – някъде в изреждането долавя ли се желание?…

Добре! Нека си представим, че онова, което искаме, ама не можем, вече е факт – постигнали сме го, ей така, въпреки пречките. Нека го изживеем – по детски, с цялата палитра от емоции, съпровождащи постижението ни…Да затворим очи и да му се отдадем… Забравяме за пречките! Мислим само за желанието – вече реален факт. Влизаме във „филма“ – гледаме всички подробности от него…Главната роля си я играем ние – Ти, Аз, всеки от нас в своя си филм.

Какво чувстваме?

Вариант 1 – Напрегнати сме, притеснени, неспокойни, стягане в гърлото, тежест в раменете – знаци, че искането (желанието ни) няма почва в нас. То е резултат на чужди очаквания и влияния или на нашата криворазбрана амбиция за самодоказване. Тогава е по-добре да го забравим  и да не се терзаем, че имаме пречки. Те са форма на спирачка, когато желанието не е наше. Отхвърлянето му ще ни върне спокойствието. А негодуванието , което изпитваме не е срещу пречките. То е израз на дълбокото ни нежелание да осъществим искането. А речевият израз е „не искам“ –  точно и себеизразено.

Вариант 2 – Усмихваме се, отпускаме се, чувстваме се окрилени, сякаш сме разтворили крила за полет – знаци, че искането си е искане и е наше. Време е да започнем! Ако нямаме знания или умения – ще намерим откъде да ги добием, ако нямаме пари или място – ще ни хрумне как да ги намерим, ако нямаме хората, с които да го осъществим – ще се появят пътищата към тях. Просто започваме да изкачваме стълбата „желание“, която е пред нас, вместо да стоим долу в пречките. Още на първото стъпало сме малко по-високо от пречките, а с всяко следващо те остават все по-назад. Стъпалата се изкачват последователно, защото всяко поредно ни показва как да стъпим на следващото. Понякога може да ни се стори толкова гладко и безоблачно изкачването, че да решим да попрескочим някое стъпалце. Забързаме ли се нараства вероятността да се спънем, че и да паднем, а може и най-долу. Най-славното изкачване е плавното – онова, в което следваме себе си, своите чувства и своето удовлетворение. Съществено важно е, докато изкачваме стълбата да не изпускаме онази емоция, която преживяхме със затворени очи.

Независимо в кой от двата варианта попадаме е нужно да изпитваме удовлетворение, да сме изразили с действие най-точно онова, което чувстваме. Така сме се уважили! Нашето самоуважение извиква уважението на другите към нас – дори на тези, които бяха в пречките.

Искам – немога! Нека започнем проверката сега!

От утре – ще сме преживяли един ден повече в обречена борба срещу себе си, ако искането не идва от сърцето!

От утре – ще имаме един ден по-малко, за да изкачим стълбата.

Аз – Ива те подкрепям

На глас

С глава в стената

Умновато е да си счупиш главата в стена не веднъж и дваж. Глуповато е, когато стената е едната и съща.“ – Аз

 Да приемем правото на стените да съществуват в живота ни е мъдрост, а да спрем да си чупим главите в тях е знак, че сме постигнали смирение. Не казах  примирение,  а смирение. Различни са! Примирението е отказ от действие и няма нищо общо със смирението.

Стените не оказват съпротива, ако ние не се стремим да ги бутаме, нали? Спрем ли да се блъскаме в тях,  ще спрем да усещаме и съпротивата им. Ако разрушаването на стена ни причинява рани една след друга, значи или не сме достатъчно тренирани или нямаме необходимите инструменти за събарянето й. Тогава блъскането на стената е борба не срещу нея, а срещу себе си. Заплаха сме за собственото ни оцеляване.

Нужно е да сме тренирани за съпротивата на стената и да разполагаме с инструменти за отстраняването й (което не винаги е нужно). Знанието ни е оръжието. Тренировката с него създава опит,  усилва умението да си служим с оръжието (знанието). Колкото и добре да сме тренирани, ако нямаме оръжието (знанието), с което да съборим стената тя все ще ни е на пътя. Ако пък имаме оръжието (знанието), но не сме тренирани да си служим с него, също няма да ни свърши работа срещу стената.

По пътя ни през живота има всичко – и стени, и камъни, и трънаци, и хищници. Всичко край нас носи добро, просто защото го има. Ако не приемаме това, често ще сме наранени и ще ни се иска да спрем, защото болката расте, а раните не заздравяват. Спрем ли – примирили сме се! Станали сме жертва на неприемането си, на несмирението си. Не можем да съборим или изместим стената, но можем да променим отношението си към нея, нали? Ако вместо препятствие я приемем като необходимост – значи сме се смирили. Напрежението и тревогата са отстъпили място на спокойния и ведър поглед и вече виждаме стената с други очи. Отключва се творческия ни заряд. Страшната и лоша стена можем  да превърнем в инструмент, който да ни служи, или в красив декор, или да сътворим най-прекрасния път, по който да я заобиколим. Тогава съвсем естествено настъпва онова огромно удовлетворение, наречено свобода – ние сме избрали решението си и ние сме  сторили действието.

Свободата е изборът ни да приемем ограниченията си и да решим как да постъпим с тях. За да постигнем свобода е нужно на пътя ни да застане стена. Както, за да се нахраним е нужно да огладнеем и за да отворим очи е нужно преди това да са били затворени.

А стената?…Тя не е друго освен … отново ние!

Аз, Ива и моите стени

снимка: http://www.phototargets.com

На глас

Храброст извън боя

6-ти май – Ден на храбростта…“и тръгна стадо с агнета дребни, върви и крета от път убито, та сичко младо под нож да легне за свети Гергя – Божи разбойник…“ – казал го е Христо Ботев (виж цялото стихотворение в края).

Дали св.Георги е разбойник, аз не знам, но съм убедена, че дори и за победител не си заслужава да се принася млад живот в жертва (в случая – агнешки)?

Храброст ли е това?

Често асоциираме храбростта с бойно поле. Но какво е бойно поле? За едни то е теренът, на който човек отнема живота на друг човек, за да утвърди каузата на трети, който бленува лаври.

Храброст ли е това?

И лошите се раждат добри!

За други бойното поле е навсякъде, където са. Те нямат враг. Те не убиват, за да утвърдят водача. Те се съединяват с други, за да дадат повече на трети. Тяхното оръжие е любовта, от която няма загинали.

Храброст ли е това?

Добрите остават добри, въпреки лошите!

Коя храброст почитаме на Гергьовден?

Тази, възпятата от Ботев, ли?

 

ГЕРГЬОВДЕН

Христо Ботев

Паситесь, добрые народы!
Вас не разбудит чести клыч;
Начто стадам дары свободы?
Их должно резать или стричь. . . „
А.С.Пушкин

Ликуй, народе! Старо и младо
хвалете и днес бога и царят!
Днес е Гергьовден. От овце стадо
тъй блейше вчера подир овчарят,
когато тоз цар, безгрижен, глупав,
както и всички царьове земни,
поведе стадо с кривакът хубав
и с умни псета – министри верни,
без портфейли, но и без заплата,
на кои същ цар и да погледне,
„Блазе й – би казал, – живей овцата
и от народът мой по-честито!“
И тръгна стадо с агнета дребни,
върви и крета от път убито,
та сичко младо под нож да легне
за свети Гергя – божи разбойник…
Бездушен, глуп, изгнил покойник
жертви ли иска? Иска овчарят,
гладното гърло, попът пиени,
както от тебе, народе, царят
иска за свойте гнусни хареми
и за тез, що те мъчат, обират;
а ти им даваш потът, кръвта си
и играйш даже, кога те бият!
На` – днес богати и сиромаси,
пиени там – те песни пеят
и хвалят с попът бога и царят…
Ликуй, народе! Тъй овце блеят
и вървят с псета подир овчарят.

Преживелици

Сайт с непристойно съдържание?

Това се отнася за блога ми! Да, за Журнала на Ива, който четеш и сега! А аз самата съм болна жена. Да, боледувам от до-верие и любов. Болката е особено силна, когато ме смажат хора със слонски нозе, но умея да слушам, когато малкият човек ми говори, дори и без думи. Лекувам се, когато заедно с този малък човек по детски се радваме на удоволствия като Disney on ice!

Моите публикации, към които ти дадох връзка бяха илюстрирани със снимки на този малък и много чист човек, който ми е ценен учител в живота. Дано всички имаме по един такъв във всеки етап от живота си, защото както казва майка Тереза – „Най-добрите учители са децата“. Илюстрациите вече са свалени, защото Журналът на Ива е оценен от пристойни хора, като сайт с непристойно съдържание. Причината – в него има заглавия като „Секс със слънцето“, но аз не съм сигурна, че оценяващият е прочел какво има под заглавието, а то може и да му е полезно…

Всеки има право да оценява според ценностите си. Аз свалих снимките заради своите ценности и защото вярвам, че всичко се лекува с любов ,  че се разболяваме от липса на любов…първо към себе си!

Правно ни е да живеем и то свободно. Правилно ни е всичко, което прави душата щастлива. Неправилно е само онова, което отнема правното на друг – живот и свобода.

Аз, Ива ти благодаря!…

Ето най-непристойното съдържание, заради което махам  илюстрациите с детски снимки от други публикации в журнала ми! И те питам – каква представа получи за почтения – пристоен , достоен човек?


Секс със слънцето – забранено за пуритани

На глас

Здравей Любов! (странен урок)

Срещнахме се и се взряхме. Видяхме в другия онова, което не сме и поискахме да сме, да си го имаме, да се прибавим и го направихме. Последваха години на щастие. Тайно от нас и в нас, развитието ни, обаче е текло, естествено различно при всеки. После аз видях, че ти не си онова, което искам да е до мен, затърсих и плахо показвах новата в мен. В тази новата ти не позна онази твоята.

Плакахме, страдахме, очуждихме се. Не разбирахме разминаването, не случихме раздялата, заживяхме с агонията. А тя агонията вещае смърт и…ново раждане. Приемахме и не приемахме. Някак особено свикнахме и всеки си каза „майната ти“. А тази майна не беше друго, тя беше другото име на свобода – свобода за себе си и другия. Дали сме я имали и преди? Къде е била? Имали сме я! Но всеки доброволно я беше превърнал в картина, окована в красива рамка и окачена на стената в душата – да я пазим и гледаме. Но тя свободата не е за гледане, а за употреба, както храната – не те засища, ако само я гледаш.

И ние така си гледахме картините от стената и оставахме гладни. Не се осмелявахме да се нахраним, за да не вгорчим залъка на другия , а това си е само предположение – живот във въображението.

Но гладът е най-големия възбудител, а възбудата иска действие, за да се случи насищането и да настъпи отпускането. Лишихме телата от храна и ги променихме. Осмелихме се и се насладихме…после отново дойде апетитът към живота и храната. Очиствахме се с глад до следващия повик на тялото. А в тялото живее и душа, и каквото му се случи на него, преживява го и тя – глад, възбуда, действие, отпускане.

Осмелихме се да си казваме, да си искаме и да си даваме най-хранителната храна – свобода, родена от любовта към себе си и света.

Моята душа ти е чужда, но я приемаш, макар и неспокойно. Твоите ценности са неразбираеми за мен, но са си твои и аз ги приемам.

Ние сме правно обвързани, духовно развързани и това ни прави свързани…

Животът и връзките на хората в него са толкова простички! На кого му е хрумнало така да ги усложни и да ги свърже с болката? Притежанието ли? Та ние се раждаме без притежания и си отиваме от живота без всички притежания, които сме създали в него. Какъв е смисълът тогава да притежаваш? Притежанието храни ли те? О, разбира се, че Да! Притежанието е най-питателната храна за диктатора Разум. Аз обаче не приемам господството му и емигрирах в държавата Любов. Здравей Любов!

Ти, дето ме четеш, не знам какво разбра, но много искам да те науча на това. Много искам!

Аз -Ива

На глас

Магазинът за Любов Фалира


Да, пак за любов! Месецът на св.Валентин е все пак! И нали любовта ни създава и съзидава, та затова й посвещавам повече размисли.Този път за покупката на любов, ама не с пари, а с любов…

Когато купим вещ вече я притежаваме и можем да властваме над нея. Но! Любов не можем да купим, дори с любов. Да, ще кажеш онова дето не се купува с пари, се купува с много пари, но с много пари ще купиш продажната душа, но не и любовта й. Даваме любовта си безвъзмездно, но си запазваме правото на собственост върху нея и я оттегляме бързо, щом усетим, че ни я присвояват. Всъщност любовта остава, оттегля се стремежът ни за заедност, близост и споделеност. Нашата любов е свободна да бъде навсякъде, да бъде за всеки и не се управлява, дори от нас самите. Който дръзне да я обсеби – загубва себе си в себе си и… дадената му любов, защото любовта е свободност. Любовта не търпи власт!

Любовта, която притежава и властва ни поболява, причинява ни болка. Но от любов не боли! Разболяват ни притежанието и властта, когато ни се изплъзват!

Криворазбраната любов – давам, ако ми дадеш или щом ти давам, очаквам и ти да дадеш, причинява нещастие. Жалваме се и саможалим неспособността си да обичаме.

Ние произлизаме от любов, обречени сме да живеем в любов, да търсим любов за себе си и да даваме любов на друго човешко същество. Когато сме обичани, сме стоплени и щастливи. Kогато обичаме, често страдаме от незнанието си да обичаме. Обичаме егоцентрично, обсебващо и по търговски – аз на тебе, ти на мене. Е, каква е цената? Колко струва, това което получаваме? Съизмеримо ли е с платеното? Рано или късно идва момент, в който се оказва, че търговската сделка е била неравностойна, някъде „договорът” се е пропукал. Да, защото обект на размяната е чувство, а чувството не може да е стока.

Чувството любов носи щастие от самото преживяване, а споделеността само усилва усещането. Несподелената любов не може да е повод за нещастие. Да се научим да обичаме заради себе си, без на всяка цена да очакваме същото е мъдрост, път към личностно извисяване, път към здраве. Ние, човеците не сме създадени да обичаме един/една. Колкото повече и различни човешки същества обичаме, толкова по-изпълнени и жизнени се чувстваме. Любовта като очакване за дължимост, е не-любов и не поражда любов. Даването без очакване извиква любовта на другия.

Магазинът за любов фалира и е нужно да инвестираме дълготрайно! Нека си създадем капитал от доброта и всеотдайност, от усмивка и подкрепа, от разбиране и приемане. Нека го инвестираме в свободата и изборите на другия. Така можем да постигнем кариера на мъдри инвеститори, които знаят какво искат и каква цена да платят…

Важно е да знаем какво искаме…за себе си…

Е, аз – Ива, почти знам 😉

На глас

Любов, Мерак и Работа за Влюбени

Нито за миг не съм си помислила, че съвпадането на нашия Трифон Зарезан и католическия Св.Валентин е случайна работа. На Зарезан честваме хората, които с труда си създават виното, защото преди да потече вино, изтича много пот, а за да излееш тази пот е нужно да влееш любов, иначе няма да ти се поти.

Св.Валентин е ден на влюбените, но за да премине влюбването в обичане е нужна много вътрешна работа – да дадеш, да разбереш, да приемеш…И тази работа ще е ялова, ако не е зачената с любов.

Е, какво излиза и виното се ражда с работа и любов, и влюбването става на обич пак с работа и любов.

Още Фройд е казал, че животът е работа и любов. „Че какво друго, освен тези двете?“ – чувам да казваш. А аз ще ти отговоря – не, двете – те са две в едно, двете половини на цялото. Работата без любов не ни изпълва, влачи ни неудовлетворение от нас самите. Любовта, върху която не работим е обсебване, но не и обичане, защото обичането без условия, очаквания и изисквания си е майсторлък. Майсторлъкът пък се постига с…работа. Е?

По време на студентска бригада (справка в историята 😉 ), млад инженер началник-смяна написа на парче от кашон „Меракът движи света“ и го окачи до работното ни място. Ние бяхме група от няколко момичета и приехме лозунга като странен начин да се задява с нас. От тогава ме делят 30 години и още го помня – не случайно. През това време животът ми показа, че нещото захванато без мерак става нищо. Какво е меракък ли – желание, страст! Какво е страстта – любов в действие! Какво е действие – ……

Е, стига Ти! Сега мисли, ако искаш…Аз отивам да пия чаша червено вино за … любовта!

От мен – Ива…. тост за теб и…нея!

На глас

Любовта в Душата


Коледа е! Време за Рождество!

Потърси раждащата се в теб Божественост. Затвори очи и мълчи! Чуй се! Бог се ражда, но не някъде там, а в нас! Той е Любов! Той сме Ние и Ние сме Той! Затова Ние сме Любов – онази радваща се и ликуваща, че сме Тук и Сега в света на дишащите и усещащите. Разпали огънчето на любовта в душата си и го поддържай, защото точно топлината и светлината на огъня сътворяват раждането и живота.

При прачовеците жената е разпалвала и поддържала огъня, мъжът е доставял дървата, защото и Той, и Тя са съществували чрез него. Сгрявали са и са озарявали рожбите си с него. Той, огънят е бил връзката на детето с неговите създатели.

Усети ли вече топлината и светлината в душата си? Тяхното име там в невидимото не е огън, а Любов. Любовта е състояние на душата, както движението е състояние на тялото. Без движение тялото атрофира, без любов душата агонизира. Агонията е НЕживот, а съществуване водещо бавно, но сигурно до смърт. Смърт, чрез която душата се освобождава от оковите на студа и мрака, за да се роди отново…свободна.

Коледа е !Време за огън! Огънят е любов, любовта е свобода.

Истинната любов е присъща на свободните духом. Свободният дух не познава притежанието. Да се стремим да притежаваме живота на друг, да търсим доказателства за неговата посветеност само и единствено на нас, да даваме в замяна себе си и да очакваме отплата …Това е власт и НЕлюбов.

Всеки живот принадлежи само на своя носител – клетката или организма, в който процесите се движат, обновяват, пулсират, развиват. Развитието няма ход назад. Няма сила, която да върне отишлото си лято, няма сила, която да върне отминаващия ден…защото след нощта идва Нов ден, след зимата идва Ново лято! Спри! Дишай дълбоко! Разпусни!

Коледа е! Време за Любов!

Обичай без да искаш размяна и ще получиш! Обичай без да очакваш награда и ще получиш! Обичай цветето и ще усетиш аромат! Обичай птичката и ще почувстваш единството! Обичай слънцето и топлината ще те достигне! Обичай нощта и ще забравиш страха! Но първо обичай себе си, защото без тази любов другите са невъзможни. Всъщност няма много любови, има само една и тя е „свобода + светлина + топлина“ и Тя ни дава силата да бъдем въпреки!

Коледа е! Отвори си душата и посрещни чудесата.Ти си Тук и Сега и Бъди!

Коледа е! Време за Любов и Доброта! Имаме цялото време на Зямята.

Коледа е!

Време за Рождество!

Време за Огън!

Да Бъде!

Аз, Ива те прегръщам !

Журналът преди

Кой съм Аз?

Трудно ли ти е да отговориш на този въпрос? Труден отговор е онзи, който не знаем или не сме потърсили.

Зададох въпроса „кой съм аз“ на личната си страница във Фейсбук и поставих условие – отговорът да съдържа не повече от две думи. Предстои ти да прочетеш  отговорите, които получих (с удебелени букви), а след тях – моята интерпретация-продължение. Не очаквай тя да съвпадне с твоята или със замисъла, който  са вложили отговорилите. Обикновено думите въвеждат в заблуда. Искаме да изразим едно, а събеседниците ни разбират съвсем различно. Ето, защо е от значение не само какво казваме (думите, които избираме), а и как го казваме (начина – мимика, жест, интонация). Казаното до тук е малко отклонение-пояснение. Въпросът е „кой съм Аз“.

Аз съм свободна и добра – и това ми е присъщо, защото съм родена човек. Има периоди от живота, когато с възпитание и учене са се опитвали да окастрят тези вродености, но душата е програмирана да живее в свободност и доброта и се бори за тях, докато е в мен.

Аз съм жена – и това е видно, но биологичният ми пол е моя универсална характеристика, но не и уникална. Аз съм по своему майка, любяща закрилница, пазителка и грижовница, но като много, много други жени.

Аз съм птица, защото пускам душата в полет, когато поискам, но както птицата, така и душата могат да са затворени в клетка за удоволствие и наслада на другите.

Аз съм мечтател и мечтите ми произлизат от реалността, но отиват отвъд нея, така те нямат ограничения и затова са мечти.

Аз съм приятел и съм отдадена на другите, но съм отдадена и на себе си, защото иначе не бих могла да съм пълноценен приятел.

Аз съм цивилизована, защото принадлежа на моята цивилизация, но в душата ми има следи от всички периоди в развитието на цивилизацията.

Аз съм хъш, защото съм напуснала родината си и защото нося революционен заряд към мен самата – обичам да случвам обрати, преломи в живота си, но революционерите действат насилствено, а личните ми революции са мой доброволен акт.

Аз се надявам да преживея разнообразен опит, да сбъдна мечтите си…Знам, че надявам се е в утре, а в утре има несигурност и неизвестност, защото всеки час и ден се променяме както аз, така и обстоятелствата около мен. „Аз се надявам да съм…“ – изразява  несигурност в това и очакване някой отвън да ми каже „кой съм аз“.  Но, аз съм вътре, вън е само моето отражение, което всеки вижда различно.

Аз съм! – и така заявявам категорично, че ме има и присъствам тук и сега.

Да се определим с две думи е малък разказ, но с една е истинско предизвикателство, което отново отправих, но не получих нито един отговор. Ето ти моя:

Аз съм море… Не случайно го обичам от дете, не случайно обичам да оставам насаме с него .

Аз съм море, защото морето е дом на разнообразен живот.

Аз съм море, защото морето отразява топлината и светлината на слънцето, разпръсква ги по земята и храни живота.

Аз съм море – тихо и спокойно, но морето се вълнува и дори се бунтува.

Аз съм море, защото морето е път с много посоки.

Аз съм море, защото мога да се превърна в пара и да полетя към слънцето, после да се върна разпиляна на капчици, за да се събера отново в цялото.

Аз съм море и допускам в себе си всичко и всички – вас и вашите пътища, и вашите терзания, и вашия взор, и вашите мечти, и вашата помия дори. Но!

Аз съм море и имам способността да се самоочиствам, за да продължавам да бъда…море!

Аз – Ива…до края

Кой си ти?

Преживелици

За Паузите …

      Нямаше ме тук дълго, но не съм избягала, не съм забравила, нито съм си отишла. Просто пауза! Паузата е едно от ония житейски действия, при които ни няма някъде, но пък сме другаде. Ние сме там, където имаме да вземем уроци, да изживеем нов опит, да постигнем още мъдрост, за да се върнем по-богати там, където ни е нямало. Паузата не е бездействие, всъщност тя е действие вътре в нас – самозавръщане, ровене вътре, подреждане, обезвреждане.

      В живота, както и в природата, паузи няма. Движението е неспирно. Нищо не спира своя ход, макар и за малко. НЕдвижението съществува само в нашите представи, а те често изкривяват реалността. Паузите в живота са усещане, знак от душата да спрем, да изчезнем, но само от някои аспекти на живота ни. Усетим ли този знак е нужно да му се подчиним. Останем ли там, където душата не иска да бъде, можем да си навлечем неудовлетвореност от нас самите или неудачи. Да се подчиним смирено на душевния порив е постигане на хармония, синхрон със себе си. Така системата душа-действие е в баланс, няма конфликтност вътре и паузата започва да работи…за нас!

      Докато ме нямаше тук изпитвах желание да пиша, в главата ми се изливаше порой от мисли, провокирани от природата, хората и ситуациите край мен, но някой сякаш не ме допускаше до листа, до компютъра…Съпротивлявах се и когато успеех да направя пробив на своебразната обсада, резулатът беше жалък – мисълта секваше. Подчиних се и дочаках! Но вече съм друга, всъщност съм същата, само мъничко по-богата с опит от нови уроци. Завръщам се още по-готова, по-открита и откриваща.

      Паузата не е ваканцията, дадена ни от работодателя. Тя не е нито взиране в тв-екрана, нито излежаване на плажа. Тя не е ленност! Тя е мълчание със себе си, тя е вглеждане в малкото дете, в домашния любимец, в цветето, в гората, в простора. Паузата е изживяване на неизживяния траур, на неизразената агресия, на не показаната любов.

      Понякога може да ни се струва, че сме влезли в прекалено дълга пауза и сякаш няма път, който да ни изведе от нея. Заблуда! Път има! Душата го е начертала, още когато ни е вкарала в паузата, но щом не сме тръгнали по него, значи не сме намерили силата да го извървим. Никой и нищо не ни държи в паузата, освен собствената ни нерешителност или неподготвеност. Щом боли, значи е време … да тръгнем!

      Докато пиша легнала по корем, дакелът ми Луси дойде при мен, бутна ме с муцунка като знак да се обърна настрани и се гушна в мен. Облиза ме няколко пъти, отпусна се и бързо заспа.

      Ти имаш ли нужда да се гмурнеш в нечии обятия, да поискаш топлина, да благодариш с целувка? – Да-а-а!

      Е, време ти е за пауза!

Аз – Ива, направих своята и съм тук, отново!

На глас

Зовът на Дивото

     Има човешки пориви, които тлеят като жарава в нас…

     Монархът-Разум властва седнал здраво на трона. Той – Негово Величество има богат интелект, знае много за правилното и правното. Въоръжен е и с набор от инструменти за упражняване на своята власт. Според провинението, той ни наказва с чувство за вина, със срам, със страх, дори със себеомраза. Но никое наказание не е в състояние да потуши жаравата, предизвикала провинението. Колкото по-строги са наказанията, толкова повече жаравата ни пари. Тя се нуждае от вуздух, за да се възпламени…

     Да, знам! Огънят е опасен, опустошава! Но огън от огъня не се бои! А две жарави дават по-силен пламък, по-светъл и по-топъл. Докато е светло и топло няма пустош. Пусто става, когато огънят изгасне! Щом и ние горим заедно с жаравата, няма как да изгорим!…А на светлина и топлина, и Монархът се подчинява – превръща се в огън, за да оцелее, за да не изгори…Е, вече всичко в нас е едно – Огън!

     Поривът да сме диви не е симптом за лудост. Той е необходима лудост като „хапче против рак“. Произлезли сме от дивото. Носим го в нас. То, дивото има нужда да бъде изживяно и преживяно като наслада. Натискът на Монарха върху него скъсява живота. Все се стискаме и се стараем да избегнем наказанията и да сме прилични, а …ставаме безлични. И, пред кого е НЕприлично – пред себеподобния, дето има същите пориви, ама е подложил врат на Монарха си? Заради него ли да се стискаме?

     Децата ни карат да се усмихваме и да им се възхищаваме. Те носят тъй нужната ни спонтанност, те са неподправени, а ние сме толкова оправени, че чак изкривени до болест. Детето не знае, а и не може да разбере думата прилично. То изживява онова, което му при-ляга на сърцето и преживява радост от това. Умее и да я изрази! Ние порасналите сме изгубили тези умения, за да сме при-лични.

     Приличието е норма изискваща да приличаш на … Дивото е порив, изискващ обич към …себе си. Ако сме много, много прилични забравяме за себе си. Тогава Монархът е силен, пламъкът едва тлее, а навред е пусто, грозно и тъмно, даже хлад навява…Ако сме много, много диви, забравяме, че не сме сами, че се нуждаем и от другите. Пламъкът ни е толкова силен, че топлината му изгаря, светлината му заслепява и край нас не остава никой…

     Монархията е институция, изживяла времето си. Тя не управлява, а само представлява. Ти ако искаш й се подчинявай!

     Аз Ива, предпочитам да последвам дивото, щом ме призове, вместо „хапче против рак“.

На глас

Правното и Правилното за Душата

       Бил ли си в лодка сред морето? Може и на мостик, врязан навътре във водната шир…Затварял ли си очи в мълчание,…ако можеш да мълчиш със себе си? Там, под нас и над нас са двата необятни, бездънни гиганта – морето и небето, които за миг ни вадят от клетката и ни пускат в простора да изразим себе си, да изживеем съкровените пориви на душата, които клетката забранява. Птицата не влиза сама в клетка! Душата сама си я изгражда и поставя катинара, защото клетката е гаранция за обич и одобрение… Обич? О, да ние обичаме птиците в клетка, защото така пеят само за нас и можем да ги чуем по всяко време, но долавяме ли разликата в песните от клетка и песните от простора? Свободната птичка пее волно и можем да я чуем, ако я потърсим…навън. Тя ще кацне кротко на рамото ни, ако ни се довери, ще попее, ако умеем да я слушаме и когато реши ще отлети, защото в небето няма самота, там има други свободно летящи. Другата, с тъжната песен от клетката, има късмета да е нахранена без да полага усилие сама да търси храната си, но дали тя е търсила този късмет? Клетка й отнема простора, крилете атрофират и птичката умира с тъжна песен и сит корем…

       …..Там извън клетката на душата има и други волни души, има и храна, но добита с повече усилие, ама затова пък е по-сладка. Там, обаче не сме защитени от гръмотевици и бури, нито от хищници, но в простора има и укрития…Кой тогава би избрал смъртта в клетка, вместо смърт в простора, така или иначе тя е неизбежна. Е? Ако не е изживяла душата, защо е живяло тялото? Защо живеем, за да храним тленното, а оставяме да живее и умре в глад непреходното?

                                     „Всички хора се раждат свободни и равни по достойнство и права. Те са надарени с разум и съвест и следва да се отнасят  помежду си в дух на братство. “    –  Из „Всеобща декларация за правата на човека“ на ООН

        И още – Човешките права са естествено присъщи на хората, а не дадени от някого. Всички хора притежават човешки права – те са в нас, носим ги и те са тези, които ни карат да сме щастливи! Основните ни права – живот и свобода са витамините и въздуха за душата. Ако линеем и се чувстваме нещастни, значи сме спрели притока си на витамини и кислород. Птичката не избира сама живота в клетка, защото няма разум! Хората „са надарени с разум и съвест“, и точно разумът и съвестта поставят клетките на душата. „И следва да се отнасят помежду си в дух на братство“ – какво ти братство между затворници? Само волните живеят в братство, защото ценят волността – своята и на другите. Волните имат едно единствено право – да бъдат в простора и следват правилата на простора, където място за полет има за всеки. Правилата на простора не коват клетки за крила.

       Между душата в клетка и разума братството е както между птичката в клетка и стопанина й. С каквото и да храним затворника, той все е устремен навън!

        Правно ни е да живеем и то свободно. Правилно ни е всичко, което прави душата щастлива. Неправилно е само онова, което отнема правното на друг – живот и свобода.

                                                                                Аз – Ива