Гримираха душата

Лицето на душата виждам.
И без да срещам очите,
погледът долавям.
Плах.
Измъчен.
Но непримирен...
Със суета ликът й гримирали.
Изгубила се душата
под маската на суетата.
Отвън уж хубавеела
отвътре наяве линеела.
Да бъде просто искала.
Да не бъде 
суетата я притискала.
А тя, душата знае коя е
без да се мери,
без надпревари.
Суетата избърса си.
Свободата прегърна си.
И пак лицето на душата виждам.
И пак без да срещам очите, 
погледът долавям.
Топъл.
Любящ.
Творящ.
Смирен!

Срещна ли по пътя суета,
дочувам стоновете
на страдаща душа.


ИваЛина
     март, 2020

Реклама

В обятията на нощта

Сумракът прелъстява ме
и с нощта любовно заиграваме.
А тя дарба има –
да гали, отпуска и приютява ме.

Непрогледно става.
Тишина настава.
Загръща ме в скута си,
топли ме в уюта си.
Отдавам й се. Обладава ме.

Прониква в мен дълбоко.
От живота откъсва ме,
и в своя пренася ме,
там където „аз“ не съществува,
пък душата тържествува.

Обладана.
Безтегловна. Безпаметна.
Двете сме едно –
в нашето време неотмервано.

Екстаз. Душата стене.
От плътски клещи изпълзяла,
рее се, вилнее – хем дете е, хем зряла.
И сили сбира, че утрото
щом сумрак съзира
отново в тялото ми я прибира.

Пак да се родим зарана
на нощта от мъдрото зачатие,
силна да приема,
на деня дребнавото разпятие…

За да дочакам новия сумрак
и да потъна в ласките му пак.
Безтегловна. Безпаметна.
Обладана. Отдадена.

Но помъдряла – с още нощ една
и пожелана от живота с още ден един.

 

Ивалина Ташева,

Юни 2014

 

….Не, поет не съм!…

Но мислите ми нявга тъй потичат,
че кат’ планински ручей тичат –
та звънкат, бълбучат
и тъничко се сучат…

И.Т.