На глас

И Хелоуин не е случаен

Всичко в живота ни идва някъде от дълбините на душата – от там, където не  ни е отредено да достигаме. Но пък на повърхността има достатъчно символи, които не е трудно да видим (стига да поискаме), за да узнаем – от къде идваме, къде сме и накъде бихме желали да поемем.

Около всеки празник се вглеждам в ритуалите, в храната, в поздравите, в другите детайли  и търся образа първоизточник, защото празникът е само образ в огледало, ама маскиран, символизиран (подобно на сънищата). Искам да открия онзи – голия, необлечения образ и него да прочета.

Преди време „видях“ как на Хелоуин не пропъждаме лошите духове, а собствената си сянка  -защо имаме сянка и защо бягаме от нея?

После се вгледах от другата страна на Хелоуин – в символите му – кои са и къде стоят в живота ни.

Сега пък си побъбрих за маските в живота с една жена, която често ни набива в главите да живеем прозрачно и голо. Е, на този Хелоуин можеш да прочетеш и раздумката ми с Мадлен Алгафари.

Празниците не са само това, което виждаме! Гледай, лудей и търси! Любопитните живеят интересно 😉

Весел Хелоуин!

На глас

Хелоуин от другата страна

Споделени мисли за „невидимата“ символика на празника.

Нашата тиква

Хелоуин е доста необичаен за българската култура празник, но щом е повод за разнообразяване на делника и забавление, го прегръщам с отворени обятия.

Вярвам, че всичко в природата и в живота има отношение към нашата душевност – към непрестанния сблъсък между разума и душата, към търсене на отговорите за смисъла и щастието. Всичко външно се отразява вътре, както и всичко вътрешно се проектира навън в живота ни. Затова нищо в ритуалите и традициите не е случайно. А тях ги има, за да ни свързват и да ни напомнят, че както всеки от нас е уникален, така и всички сме еднакви, защото сме хора.

Откроих няколко символа, за които се опитах да разбера „защо са ни“?

Сенките. Страховитите образи, които си придаваме на Хелоуин трябва да изплашят лошите, тъмните сенки на починалите, които в нощта на 31 октомври слизат на земята, за да търсят тела, в които да се вселят. Това е поверието, но какво е сянката в душевността ни? Тя е нашата тъмна, прикрита и лишена от образ страна. Какво стои в сянка ли? Различно е при всеки от нас и само ние си знаем това. При някой е добротата и ранимостта, при други агресията и злостта, но при всички е онова, което не искаме да покажем, пък то ни следва и „издава“. Понякога сянката е по-голяма от нас, друг път по-малка, понякога ни води, друг път ни следва, но никога не успяваме да се отървем от нея, освен като се скрием…на сянка. Но щом се покажем на слънце, на светло и открито място (там където сме видни и другите имат достъп до нас), сянката се появява отново. Каквото и да правим издаваме онова, което крием, макар и да не забелязваме това. Единственият начин да спрем тази „криеница“, която несъмнено не ни дава покой, е да приемем сянката, защото тя е част от нас. Не е срамно, нито страшно да показваме всичко, което сме, защото всички сме – и добри и лоши, раними и устойчиви, слаби и силни.
Без сянка, ние сме нещо неистинско, незавършено, нещо сякаш наполовина. Спрем ли да бягаме от нея или да я крием, изчезва страхът, че я има. А тя даже е полезна, когато се проявява.

Отвън е мрак, а вътре светло…Страшно, нали?

Страхът. Хелоуин се свързва и със страха от злите сили. Чудовищните образи и символите на смъртта ни следва като празнични декорации почти през целия октомври. И това не е случайно! За да заживеем по-пълноценно, по-дръзко и без отлагане е нужно да помним, че сме смъртни. Само пред лицето на смъртта можем да откроим истински важните неща в живота, само тя ни кара да се освободим от ограниченията на характера, разума и нормите, и да следваме гласа на сърцето си.
Страхът от смъртта и от всичко, което ни плаши пък блокира действията и мисълта ни, има способността да поглъща цялото ни внимание. Подобно на сянката и страховете ни преследват неотлъчно. Колкото повече бягаме от тях, толкова по-плътно ни следват. Избавлението е в прегръдката – често прегърщам мислено страховете си, за да се избавя от тях. Символичната прегръдка със страха ме поставя лице в лице с него, „докосвам“ го, показвам му близост, допускам го в себе си, случвам страшното и така разбирам, че то вече не е страшно.
Надяването на страховитите маски на Хелоуин е постигане на близост със страшното. Близост, която отнема страха и „отваря“ живота.

Цветовете. Постепенно мрачните цветове – черно, сиво и бяло са обогатени с почти цялата цветна гама. Сред тях обаче изпъкват два основни  символа на този ден – оранжево и черно. И това не е случайно!
Оранжевият цвят има отношение към първичните ни инстинкти, интимността и продължаването на рода. Той въздейства върху любовните емоции, общуването, творчеството, създава усещане за хармония.
Черното пък е тъга, скръб, но също тържество и превъзходство, както защита и прикритие. Това е цветът на материалността.
Какво виждам в съвместяването на тези два цвята? Индивидуалността, първичността и хармонията са свързани с тъгата, загубата, мрака и материалността, през които минаваме, за да ги постигнем.

Благодаря, че беше с мен в това страховито и студено време! 🙂

Весел Хелоуин!

На глас

Хелоуин, сенките и още нещо…


Халоуин е деня, в който традицията вещае да се преобразуваме на чудовища, а страховитостта и мрачните образи да надничат от всякъде? И въпреки това е празник , защото се забавляваме, както би следвало да преживяваме всеки наш ден.

Страшните образи на Хелоуин имат задача да изплашат тъмните сенки на мъртвите , за да не се вселят в нас. Но! Нетленното няма сянка! Духът извън материята е светъл и чист, защото е освободен от разума, който го засенчва. Той се вселява отново, но само в неопетненото тяло на новородения човек, за да продължи на чисто пътя си към съвършенството.

Всъщност, на Хелоуин ние май плашим и прогонваме собствената си тъмна сянка. A то светла сянка няма! Във физическото измерение сянката има тъмен образ. Тя се ражда от светлина. Светлината проектира телата ни върху земята като лишен от цветност и пъстрота образ. Създава ни сянката, за да ни напомни, че освен това, което виждаме в огледалото имаме и черна страна – безцветна, мрачна и празна…

Опитите ни да прогоним сянката или да я уловим са оказват неуспешни. Тя, сянката е част от нас и ни следва независимо дали я забелязваме или не. Щом сме безсилни да я прогоним е добре да се сприятелим с нея, за да можем да я управляваме. Способни сме да управляваме само онова, което е прието от нас и тогава избираме – дали да му позволим да властва или не. Управляваната сянка е безвредна, безопасна и дори полезна.

Сенчестият ни образ е покрит с мрак. А дали точно под този мрак не крием най-светлата си страна, най-чистата, онази вселила ни тогава, когато все още сме живяли само със сърце, без разум…

Сянката обикновено е по-голяма от нас? Дали, защото и онова, което държим в мрак, не е по-голямо от онова, което излагаме на слънцето?

Сещам се за два израза в нашия език, свързани със сянката. „Бягам (плаша се) от сянката си“ – ясно е, че отразява страховете ни и сремежа да се отскубнем от тъмното в нас. Докато със „засенчвам някого“ си придаваме толкова светъл ореол, че се изживяваме на слънце, което е способно да извади сянката на всеки или да поставя в сянка.

Страховитите образи на Helouin вече не са толкова страшни . Срещаме образи на приказни герои – принцеси, всесилни закрилници, животни, че дори плодове и зеленчуци. С тези превъплъщения едва ли ще прогоним тъмните сенки, но даваме знак, че все по-малко се страхуваме от тях , защото без тях сме нещо незавършено, нещо наполовина.

Затова нека празнуваме, нека се забавляваме, а когато се забавляваме, се сприятеляваме.

Аз, Ива, вече го направих – със сянката си и не само…