И тя в своята есен – творческа, динамична, вкусна и споделена без грим и суета.
Често вдигам глава…
Към небето…
Плъзвам поглед по някой бор висок.
Най-сладостно е –
до върха му чак да стигна!…
И там да остана!
Докоснал небето…
И да потъна!
И да политна без да усетя!
И без да го искам!…
И няма ме,
и тук съм!..
Ееех, колко много го искам…
Август 2016
Кой е твоят Бог?
И за кого се молиш?
Знаеш ли?
Какво добро очакваш,
щом добрината само дума е
и показ?
Каква любов дириш,
щом да обичаш
е да притежаваш
и власт да упражняваш?
Що за успех постигаш,
щом важно е
името да славиш?
И на късмет се надяваш,
пък чуждата паница оценяваш.
Какво здраве да те споходи лелееш,
щом мисли за мъст лееш?
Що тез’ деца създаваш,
щом земята отравяш
и на живота им рамка сковаваш?
За коя душа се молиш,
щом сърце си не отвориш?
Кой е твоят Бог?
Знаеш ли?
Храмове скъпи вдигаш.
На икони и попове се кланяш,
пък за човека до теб
слепец оставаш.
Думите празни.
Притежаваш.
Оценяваш.
Мъстиш.
Отравяш.
И затваряш –
пътя си към твоя Бог.
А той – къс е!
На разстояние – едно осъзнаване,
че Той си Ти.
И дава – туй що Ти си дал.
На кого се молиш?
Знаеш ли?
И за кого?
Ивалина Ташева,
Юни 2014
Пъзелът отново е разбъркан. Някой елементи не са на мястото си и дращят погледа. Да, ама вместо наместване – пълно разбъркване. Тъй де – да поразровя и нареденото, да го поизтупам и поразмърдам, а и нещо новичко да вкарам. Да, да голяма работа се отворя. Защо пък не? Не съм готова да потъна в скуката на подредения и вече заучен пъзел, който с лекота се реди отново и отново….. след полъха на някой ветрец или след очистителна буря.
Търся се в пъзелската бъркотия! И се радвам, когато Ти се вмъкваш в нея. Е, не питай какво ми даваш! Щом си влязъл в моя хаос – значи съм ти нужна, важна съм за теб – тук и сега. Приемай ме, но не вкарвай ме в роли. Не бъркай бъркотията с театър. В оставка съм от театъра житейски. Натрупала съм стаж за пенсия в него – от дете играя роли всякакви, а режисьорите – едни строги, като невидими надзиратели-спътници около мене – няма мърдане. И така свиквах с ролите, че чак забравях – Тя не съм Аз.
А сцената е ветровито място – разболява без да боли, а болното – рожба на ролята . От най-дълго играните роли най-трудно се излиза, а извън тях има толкова много неизвестно… Когато ролята падне, кой ще остане при човека? Ще срещне ли нови „Ти“, ще бъдат ли?
И в какво говорене обръщаме простичките човешки неща!…
Ще си призная – и ми е смешно, и сълзи напират !…
Не ми се живее в представление! …
До утре, ама извън спектакъла 🙂
Ти ми писа : Много ми се иска да махна някоя и друга дрешка от навлечената си душа, да я поразсъблека…Ами, ако някой консервативен злоупотреби?
Ива: Ето това съм аз и моята голота си е моя. Тя ме прави различна от теб. Дори грозна и неприятна за теб – това съм аз и не ме е срам, че съм такава. А твоята консервативност си е твоя. Избрал си я, за да живееш с нея – Ти. Защо аз трябва да живея според нея? За да ти се харесам? Добре, но ако спра да се харесвам на себе си? Ако ми стане задушливо, потно, тежко…Ако се изморя да ти се харесвам и започна да се мразя…А когато се намразя спирам да се грижа за себе си. Кой се грижи за нещо, което му е омразно? Тогава за кого от нас има смисъл, че ти се харесвам?
Разкажи и на други, онова което си видял у мен и чул от мен, щом ще ти стане по-добре. Но то не е нищо по-различно от онова, което ти не се осмеляваш да си помислиш и да преживееш. Или пък искаш да ме уязвиш?.. .Всички си имаме своите “мръсни” моменти, както и горди постижения. И аз не се срамувам, че си ги позволявам, защото не искам да съжалявам за пропуснато, когато времето ми свърши.
Ти : Ами, ако консервативните са много? Да речем цяла група! Ами, ако имам нужда от тях за да не съм сам?
Ива: Много сте! Всички сте! Свикнала съм с вас, за да не се чувствам сама. Страх ме е да не ви изгубя, защото си нямам други. Вие сте „моите“! Но скъпи мои, аз съвсем не съм само това, което виждате. Даже бих казала, че не виждате много от мен, защото не искате. Онова, за което сте ослепели са мои чувства и потебности, за които не подозирате. Сигурна съм, че и вие ги имате, че и на вас са ви заседнали като буца в гърлото, но така сте свикнали с нея, че дори не я усещате вече. А моята буца ме задушава и искам да я повърна. Гледката няма да ви хареса и вероятно ще избягате. На мен ще ми стане студено, че ви няма, но пък ще съм си върнала дишането без болка. Аз съм тук, не ви напускам и ако сте готови да видите човека в мен – без грим, върнете се. Ако не, аз тръгвам да търся тези, които не се гнусят от нищо човешко…Вярвам, че ги има! А може би ми е време за нова „група“. Не може да ми се случи нещо ново без да скъсам със старото. Аз не късам с вас, а със старото у мен и съм сигурна, че няма всички да ме загърбите. Тези, които наистина ме обичат ще се зарадват, че си повърнах буцата, че дишам свободно…А може да ви се прииска да опитате и вие.
Често Мадлен Алгафари нарича хората, посещавали уъркшопите й – „нашето ято“. Тя е убедена, че „Всички можем да летим“ (заглавие на една от книгите й), стига да вярваме в това. След срещите й с български общности в САЩ се пръкна пък „Българско ято в САЩ„. Е, след всички тези хвъркати събития около Мадлен, съвсем естествено е да я поразприказвам за ятото и „летящите хора“:
Защо ни е нужно ято, Мадлен?
На всеки човек му е нужно ято. Първата човешка потребност е потребността от принадлежност. Това означава да не се чувстваш аутсайдер, извън борда, самотник, а да усещаш принадлежност към общност, която ти дава сигурност. Обратното на самота и синоним на сигурност е пренадлежността. Затова, когато някой каже, че иска да е независим, все едно казва, че не иска да е човек. Просто сме родени да сме хора, стадни животни сме. Ако бяхме като червея и охлюва, щяхме да сме двуполови и да се самооплождаме даже , но сме хора. Хората се събират в групи от себеподобни и когато това липсва, настъпва депресия, появяват се симптоми. Затова птиците се събират в ята, бозайниците – в стада.
А защо ни е да се събираме точно в българско ято?
Разбира се, че в микросвета, който си изграждаме може да има и други хора, от други нации, но когато общността е от близки, от същата националност, усещането за близост е най-голямо, защото метафората-корени е точно като буквалните корени на едно растение. Общият език и култура дават сигурност и чувство, че си разбран, че разбират думите ти, както и между думите ти. Защото на роден език най-много можем да кажем, родният език и най-много ни казва. Дори между думите можем да четем, защото народопсихологията и манталитета, вярванията и традициите често са между думите. Затова мисля, че българите тук трябва да преодолеят капсулирането и да започнат да се търсят. Капсулата е реакция на националния характер – когато не си станал индивид, тогава като компенсация, ставаш индивидуалист и започва състезаването и съденето. Добрата самооценка е лекарството срещу това. Ако всеки си повярва, ще бъде по-малко враждебен към другите. Човекът с добра самооценка възприема света като добронамерен, а този с ниска – като враждебен. Това е аксиома в психотерапията.
Що за птици са летящите хора?
Летящите хора! Това е умението да се живее оптимистично и с лекота. Това не означава без проблеми, но летящите хора по друг начин интерпретират проблема – като шанс, като урок. Всички сме като птица – дясното крило е израз на мъжкото начало – символ на умението да правим избори, да проявяваме свободна воля, да имаме контрол над нещата и да усещаме, че владеем живота. Лявото крило – женското начало е символ на смирението, умението да се адаптираме, да пускаме контрола и да се доверяваме на по-голямото от нас, когато не можем да го управляваме. Дясното е нашата воля, лявото е „Да бъде волята Ти!“ – имам предвид волята на живота, съдбата, Бог. Само балансът между двете осигурява здравето и мъдростта. Ако човекът-птица „маха“ само с едното крило, той изобщо няма да може да полети. Ще кръжи по земята в кръг около себе си. Така е и по законите на физиката – когато искаме да се завъртим на ляво във водата, махаме с левия крак и обратното. Следователно, ако човек иска само да контролира, той иска всичко да зависи само от него, тогава животът го поставя в ситуации, които ще го карат да се смирява. Т.е. колкото повече има превес дясното – волята, изборът, толкова повече ще среща ситуации, които го карат да активира лявото – смирението, приемането. И обратното. За да летим, са нужни две балансирани крила, две балансирани начала в живота. Това ни прави мъдри, осъзнати, здрави. Не може да се лети, без да е постигнат този баланс. Следователно тези, които могат да летят, са го постигнали! Това дава чувство за щастие и смисъл, за истина!
Летящите хора – са тези, които харесват и обичат себе си, а тогава естествено могат да харесват и обичат и останалите! На тях им е леко!
На добър полет, българи! – пожела Мадлен в края на разговора
Така Весела Огнева беше озаглавила своето есе, което преди време ми изпрати. Мислите й бяха провокирани от текстовете, които пиша за голото живеене. Тогава, както ще прочетеш в него, не беше сигурна дали иска да публикувам името й, но не отказа да поместя нейна уникална снимка. Там лицето й е загатнато, а Веси танцува! Ще кажеш какво му е уникалното на това млада жена да танцува? Да, не е нищо особено, ако жената е здрава, но ако младата жена е диагностицирана с множествена склероза и до преди 5 дни са я прикрепяли, за да измине 100 метра… Кога и какво се случи с Веси тогава, какво е да си турист в количка, за творческите й занимания и за очакваното лечение в Индия, предстои да разкажа в следващи публикации.
Следва „Голата НЕголота“ от Весела Огнева:
„Така реших да се казва есето…Не ми изглежда да е особено голо, но ако си навлечен с 300 пуловера трябва да започнеш отнякъде да сваляш…Аз усещам колко съм навлечена с какво ли не – със срам, с маски и страхове, даже понякога мисля, че съм забравила какво има под тия пуловери и…така да се каже… отдавна не съм бръснала…духовните си косми. Дори не зная дали искам да видя името си в сайта, твърде голо ще е това за мен, но мамка му, искам да видя там, написаното от мен.
Най-трудното е да се срещнеш със себе си. Да имаш мечти и да се наложи да признаеш, че не си готов за тях. Аз имам множествена склероза. Затруднено се движа. Но от това никак не ме е срам…
Абе, забравих какво искам да кажа, освен същността:
Преследваме мечти и цели – кой здраве, кой кариера…”Надминаваме” себе си или поне се опитваме. В името на целите, зубрим по цели нощи, гладуваме, правим упражнения…(често, защото другите така са го постигнали и мислим, че така ще постигнем своите цели и ние). Но всички знаем, че няма еднакви хора. Срещнах такива, които ми казаха да пия лекарства и и други, които ме съветваха в никакъв случай да не пия лекарства. Да ям всичко, да не ям нищо, да се моля, да се боря, да се примирявам…. Все истини, ама чужди. Изискват себе-отрицание, а можеш ли да изцелиш себе си отричайки себе си? Твоят път е неутъпкан път, отъпканите само ги пресичаш.
Нека съм болна, нека съм посредствена, нека не мога да ям 20 дена само краставици. И пак ще кажа, че съм силна и пак ще кажа, че път има – само дето трябва да си го проправя. Спомних си, когато бях малка и ми решеха косата, се питах как намират пътя в нея. После разбрах, че той-пътят се създавал с гребена и то както ти харесва.“
Веси вече върви с открито лице по своя неутъпкан път, но се намира в отсечка, където й е трудно да продължи без моята и твоята подкрепа. Тя е избрала да протегне ръка към нас, сега е наш ред да изберем – дали да я хванем или да потънем в себичното…
Ако си любител на вдъхновяващи, оптимистични и изпълнени с човечност истории – проследи следващите разкази за Веси в „Журналът на Ива“ 🙂 Най-малкото, което можеш да направиш за нея е да споделиш написаното, както и страничката „Помощ за Веси„. Всичко е полезно! Безполезно е само съжалението и безхаберието.
Разговор с Мадлен Алгафари за голото живеене:
Мадлен, ти твърдиш, че голотата ни прави неуязвими, но не голота на тялото без дрехи, разбира се, а онази на оголената душа. Ти обичаш голотата, учиш на голота и живееш голо. Голотата прави живота простичък, спокоен и щастлив и сега ни предстои да си говорим за твоето голо живеене.
Кога и как се почувства твърде облечена и кой те беше навлякъл?
В най-буквалния смисъл – някога баба ме навличаше. Даже спях в нещо като чувал, за да не се отвивам. Ужас! И досега, даже да е студено, поне единият пръст на стъпалото ми трябва да е отвън!
А понякога ме навличат с дрехи, които не са ми по мярка. Екранът и слуховете създават превратна представа. Дълго имах болезнено чувство за несправедливост, но после си дадох сметка, че няма как да не е така, щом като съм се набутала на хората в очите, избирайки да съм публична личност.
Имаше ли доста “дрехи” за разсъбличане?
Имах задръжки, срамове, несигурности. В ранните си детски години бях доста по-неуверена в себе си, отколкото съм сега. Имах бариери да бъда агресивна, страхувах се от отхвърляне. Не смеех и да съблазнявам, срам ме беше.
Кои “дрехи” свали най-трудно?
Най-трудно свалям пукането ми за другите. Все още ми се случва да се задрасквам, за да угодя на друг. Но доста по-малко в сравнение с преди години.
Кое съблече по-лесно – тялото или душата?
О, аз душата съм си я събличала винаги. Един шамар имам в детството и той е за лъжа. От тогава не мога да лъжа. Точно, когато човек е най-открит, хората често не му вярват, защото сме свикнали да проектираме себе си и очакваме другите да са като нас. Сигурно затова очакват да лъжа. Аз пък поради същата причина съм по-лековерна. Трудно ми хрумва, че другият лъже, след като аз не го правя…
А тялото съблякох по-трудно. Беше ме срам.
Има “дрехи”, които не можем да свалим без помощ. На теб кой ти помогна?
Първият помощник е професорът ми от Швейцария, който беше и мой терапевт. Иначе имам много помощници: класната от гимназията, днес – приятелите, Нидал и децата!
Риск ли беше разсъбличането ти? Какво загуби и какво спечели?
Нищо не съм загубила! Винаги ще има злонамерени хора, но няма по-необоримо от истината и така се чувствам най-силна и спокойна. Печеля доверие! Все пак, голяма част от хората усещат, че съм искрена и спонтанна!
Какво е усещането да си гола?
За страхотна сила, тържество, лекота, превъзходство дори! Някои се страхуват от уязвимостта, но точно тя ни помага да разберем кои са истинските хора до нас в живота.
Сега налага ли ти се да се обличаш и кога?
Когато ходех на родителски срещи! Понякога си траех, защото ако кажех на преподавателите (не на всичките, разбира се!), че ги виждам колко са по-незрели от децата, щях да направя лоша услуга на собствените си деца в училището.
Твоята голота разголва много хора, на които помагаш да заживеят по-добрия си живот. Случва ли ти се да се плашат от голотата ти и за кого е страшна?
Плашат се мъжете, защото си казвам всичко, пък и доста неща виждам, които другите жени не виждат. Подобна откритост предполага откритост и в отстрещната страна, а това ги кара да се чувстват уязвими, неконтролиращи. Но, не важи за всички мъже. Силните не се чувстват така.
Какво още искаш да кажеш за голото живеене, което аз пропуснах да те питам?
Че ми е лесно днес. Така прозрачни са и отношенията с мъжа ми. А това е лепилото за една връзка! Както и това, че човек трябва да избира пред кого да се разкрие до пълна голота. Естествено, не може наляво и надясно, тогава би изглеждал луд!
Лягам и ставам с новините за случващото се в България…
Чак гърлото ме стяга вече… от недоумение, от безпътица…
Говори ми се с някого, който умее да вижда отвъд политическите страсти, където има само хора, човеци…
Мадлен Алгафари! Сетих се, че пише поредната си книга, а тя пък е с работно заглавие „Какво ще кажат хората“…
Е, Мадлен какво казват българите сега? На кого го казват? Защо не се чуват едни други?
Чуват се, но никой не мисли за общото, а за индивидуалното.
Но когато в една нация, половината от историята е време на изтрития Аз и се живее от името на Ние, трудно се става индивид. А когато не можеш да станеш индивид, ставаш индивидуалист – като компенсация, гледаш в собствената си паница и светът свършва до там.
Толкова ли е зъл капанът на властта…Как се излиза от него?
Там е работата, че ако един орган или група клетки в тялото се интересуват само от себе си, те вредят на целия организъм и в крайна сметка ще „запротестира“ цялото. Ако се разболее, ще се разболеят и групата егоистични клетки или ако умре, ще умрат и те. Ето това е необходимо да осъзнае властта. Затова намирам, че тези протести са признак за излизането на нацията ни от пубертета, за порастване, отрезвяване, узряване. Това означава, че самооценката на българина расте и той вече осъзнава какво заслужава и какво не. Това е единственият начин да се промени нещо.
Пътят към новата епоха и новото съзнание от тук ли минава за българина, изобщо тръгнал ли е към това?
Да, мисля, че само оттук може да мине пътят към новото съзнание на българина, към промяната на ценностите му и на първо място към промяната на индивидуалното, а оттам и националното самочувствие. Случващото се е признак на това. Оптимистично е. Моята професия ми дава шанс да виждам какво се случва вътре в хората, а преди да се случи нещо отвън, то винаги се случва първо вътре. Вътре духовната интелигентност на българина расте, той вече се пита за смисъла на живота, за едниството на всичко. За децата ни това е нормалното мислене. През последните две години, по силата на един договор, който нашият институт сключи с Министерство на образованието, младежта и науката, обикалях много с колегите ми из цяла България за срещи с учители, родители и деца. От десет години пък обикалям на срещи по читалища и библиотеки с читатели. Това виждам – че осъзнатостта расте.
Какъв е шансът българският политик отново да влезе в човешкия си образ?
За съжаление не може да се промени с вълшебна пръчка и толкова бързо нещо, което векове е формирано по един не най-здрав начин, но има достатъчно признаци за промяната на ценностната система на българина, а това означава, че не може политиците да продължат да управляват по същия начин, защото няма да има кого да управляват – т.е. няма да има пасивно търпящи подигравателно отношение българи.
Диря ли?
Да! Диря – като следа и диря – като търся.
Нека помислим, колко много дири правим и как не ги забелязваме, а е нужно – за да се самооценим и самоуважим, за да осъзнаем, че има смисъл от нас, че не напразно сме тук ден след ден. Когато съзнаваме дирите си, дирим начин следващите да са по-значими и по-трайни, а така неусетно порастваме и помъдряваме.
Всеки ден, дори всеки миг оставяме дири по своя път. Някой по-трайни, други се заличават рано или късно, но пък отварят място за нови дири. Независимо дали са дълготрайни или краткотрайни, дирите имат смисъл и си струват усилията, заради удоволствието да се обърнем и видим, че остава нещо след нас. Не е нужно дирята да има материален образ или стойност, но е важно да идва от нас и да служи на други.
Дирята е „видима“, когато е докоснала душа, дори и само една. Да дирим и да оставяме диря – това е мисията ни човешка. Как, каква и къде – всеки сам избира, що за диря да създаде.
Вече ти разказах как ме съблазни една слива. А ето и какво Msr. Plum ми позволи да науча за нея от този флирт:
Да разбера коя е, от къде е и защо е?
Тези въпроси си задаваме и ние и те ни съпътвстват през целия живот. Дори и да не се питаме съзнателно, ние не спираме да търсим техните отговори макар и несъзнателно. Кой си, откъде си и защо пребиваваш в моя живот питаме и когато имаме нов посетител в него, или когато някой се задържи дълго, или когато искаме някой да остане, или пък…да си тръгне. Отговорите се появяват тогава, когато се свържем със себе си или с другия и когато освен своето имаме и нашето…
Но сега иде реч за сливата, нали?
Тя е вкусен и много полезен плод с тъмно син цвят и елипсовидна форма. Предполага се, че Msr. Plum произхожда от Китай, но родът й е много стар – на повече от 2000 години, та затова и тя няма точни спомени. Дошла е сред нас, за да дарява здраве и сила на телата, радост и мехлем за душата.
И ми се даде – да взема от нея всичко, на което е способна и което аз искам.
С какво може да нахрани тялото ?
Както всеки от нас си има видима и невидима същност, така и Msr. Plum си има своята скрита страна. Нейното невидимо съдържание храни нашата видима същност – тялото. Тя внася в него:
А антиоксидантите само в една слива са толкова, колкото в 100 гр. боровинки. Msr. Plum подпомага възстановяването на тялото след физически и умствени натоварвания. Тя е „съучредител“ и „директор“ на компания с благородна цел, наречена „Сини храни“. Всички „служители на хората“ от тази компания имат охлаждащ ефект и благоприятстват лечението на инфекциозни заболявания с висока температура, подпомагат лечението на авитаминози, анемии и стомашно-чревни нарушения, регулират обмяната на веществата.
Но! Не се нахвърляйте на съблазнителката Msr. Plum като изгладнели вълци, защото тя е и силен диуретик. Консумирайте я в разумни количества. Пет-шест сини дами могат да ни послужат като богата енергийна закуска или междинна храна между обяда и вечерята.
Msr. Plum казва, че улеснява и отстраняването на мазоли, ако сварим в прясно мляко няколко нейни сушени посестрими и после ги наложим върху удебелената кожа. Синята дама е горда, че ни разкрасява, защо отдавна се влага в кремовете и маските за лице.
Как сливата храни душата ни?
Тялото на Msr. Plum – нейната видима и достъпна за сетивата същност, храни нашата невидима страна – душевността. Формата, цветът и аромата на Msr. Plum си кореспондират със скритата ни страна и даже не ни питат дали искаме или не. Ако се вслушаме или вгледаме в тяхното взаимодействие, може и да научим нещо повече за себе си. Ако ли не – да сме!
„Дамата“ е „облечена“ в синьо – цвят, който предизвиква усещания за покой, свобода, простор, размисъл. Той въздейства в дълбочината на душата, оттласква ни от материалното и подтиква към доверие, чистота, спокойствие, удоволствие.
Oвалната форма на Msr. Plum е символ на цялост, завършеност, вечност, хармонизация, обединяване, толерантност.
Хайде сега прочети отново за форма и цвят, и ги обедини в едно – нещата, които носят здраве и усещане за наслада от живота.
Нужно е само да им обърнем повече внимание и да сменим очилата, с които гледаме Msr. Plum. Да видим в нея не само материалното, което храни материята ни, но да отворим и устата на душата. Онази наша същност, която не виждаме и не пипаме, се храни през ръцете и очите и най-пълноценно поглъща, когато остане в тишина.
Ето какво си казахме в тишината с Msr. Plum и душата.
Когато ръцете спряха да създават, дойде ред на очите – да наблюдават сътвореното и да позволят на тялото да усеща.
Разказах ти за сливата, но и всяка друга жива храна като има своето значение за тялото и за душата. Знам! Бързаме в живота за нИкъде и нямаме време нито да видим какво ядем, нито да мислим за храната като стойност за душата!…
Е, всеки има своите избори и си ги обича такива, каквито са!
И аз моите!
Благодаря ти, че отдели време на разказа за Msr. Plum 🙂 Беше удоволствие да го споделя с теб!
Мисли на Розмари Де Мео за ранното вричане в православието и разказа й за българските духовни практики преди появата на светото кръщение.
Розмари Де Мео е Българка с много силен корен, толкова силен, че не й дава мира докато живее в чужбина. И се връща, за да дълбае и търси що за сила има в него и какво е туй що се е заселило в нея.
Розмари е завършила актьорско майсторство в НАТФИЗ, но определя себе си накратко като „член на фондация „Щедро сърце“, тв редактор и сценарист, измисляч, търсач на хора и легенди“. Тя обикаля селата и издирва живата памет за старите духовни практики, вплетени в традициите ни. Жената-търсач преподава българската духовна практика Огнище – тренировка на тялото, духа, волята и Благополучието. В нея се ползва енергията Оренда. „Това е българското име на Божествената сила, извираща от древните ни корени! А Благополучие е всичко, което можете да наречете “благо” и от което имате нужда, за да сбъднете Радостта в живота си: Здраве, Любов, Мъдрост, Уважение, Признание, Споделяне, Нова работа, материални блага, Вярна интуиция, Сила, Самочувствие, Красота, Дом …“ – казва Розмари. Тя изучава и вече практикува старите наричания. Вярва, че „никога не е късно да имаш щастливо детство!“
Розмари често получава покани да стане кръстница на малки дечица, чиито родители са избрали да ги въведат в православната вяра още докато са невръстни…както повелява традицията. Ето какво разказва тя за своите откази:
Отново отказах да бъда кръстница. Детенцето е на годинка, момиченце. Не познавам лично майка му. Обади ми се по телефона с думите: “Госпожо, искам да кръстя дъщеря си, за да порастне добра християнка и българка. Вие сте най-подходящия човек да й станете кръстница.”
Стана ми тъжно. За кой ли път трябваше да обяснявам…
Колко пъти ме е жегвало, когато някой по телевизията каже култовата фраза “според изконните ни християнски корени”…
Искам да споделя няколко мои си размисли по въпроса.
Първо за кръщаването. Днес, деветдесет процента от българите кръщават децата си, защото така е редно – за да са в мир с роднините или просто заради някакъв необясним вътрешен комфорт. Общо взето много малко от тях знаят, че акта на църковното кръщение до голяма степен се гради върху изчистването на душата от първородния грях.
Кой е първородният грях?
Змията се явила на Ева и я провокирала. Тогава Ева откъснала червената ябълка от Дървото и я споделила с Адам. И после…следва историята с голотата, осъзнаването, съвкуплението и…изгонването от Рая. ПЪРВОРОДНИЯТ ГРЯХ!
Как се казвало онова дърво? ДЪРВОТО НА ПОЗНАНИЕТО.
Простичкият извод е, че първородният грях е свързан с познанието, наказанието и в последствие създаването на човешкия род. Днешното християнство твърди, че човешкият род по рождение е грешен. И акта на кръщението изчиства всяка новородена душа от въпросния грях.
Не, няма да правя дълги теологични упражнения, защото категорично вярвам в интелекта на хората, които биха прочели тези редове.
Ще кажа само, че се чувствам до голяма степен християнка. Смея да се нарека такава, защото дългите ми проучвания и търсения са ме убедили , че Исус е бил велик учител и наистина е променил света, проповядвайки любов. Но се убедих и в друго, векове наред църквата се опитва да изопачи великото му учение, поставяйки го на базата на греха и наказанието.
Ритуалите преди да се появи светото кръщение? В старите български практики, много преди християнската църква да се наложи по нашите земи, е съществувало едно тайнство, с името РОЖБЕНО НАРИЧАНЕ. В последствие църквата го замества със светото кръщение.
Когато детенцето навърши 40 дни, са се събирали жените и са правили рожбен кръг. В този кръг са се извършвали няколко обредни действия. Първото е свързано с почитта и приветстването на Душата, която се завръща! Изразява се благодарност към избора на тази душа към тази земя, тези родители и тези роднини за своя бъдещ живот. Целият рожбен кръг поднася почитта си към Избора.
Следващото действие е свързването с корените. Жените поднасят най-големия си дар : “Душата да чуе хорото, което дедите му са играли” . Думите на кръвта , гените, опита и мъдростта.
И третото действие е същинското наричане. Тук, обаче, има едно условие. Жените се обръщат към Свободната воля на новозавърналата се душа и й “предлагат” различни Пътища за радост и щастие. Наричат за обич, здраве, сбъдване, споделяне, добри другари, хубост, добруване, но отчитат Волята на душата. Знаят, че всяка душа има свой Път и само тя може да го избере. Те могат само да посочат някои от вратите и да помогнат да бъдат отворени. НИКОГА не се нарича за Вяра и Религия, които са свещено право на Душата!
Искрено се гордея, че съм част от тези корени, дори докато пиша това!
Колко трябва да е бил мъдър народът ми…
Кръщението днес? Бебето бива въведено в църква, за да бъде пречистено от първородния грях. Замълчавам…
Родителите му са тези, които вместо него решават в коя вяра да го врекат и как да се казва Бога му. Замълчавам…
Кръстницата му, от негово име се отрича от Сатаната. Позволете ми да се усмихна…
Не бих станала ничия кръстница, точно заради това! И не бих нарекла изконните ни практики християнски!
В същия момент обаче, ще ви кажа и друго. Ако наистина с цялата си душа усещате потребност да кръстите себе си или детето си, направете го! Със сигурност душата ви знае най добре!
А аз мога да говоря само от името на моята.
Категорично вярвам, че моята душа е направила своя избор. Научих се да го уважавам! Вярвам, че зачеването ми е плод не на грях, а на огромната обич на родителите ми. И вярвам, че душата ми всеки път идва пречистена, за да учи новите си уроци.
Знаете ли, в старите практики има още едно тайнство. Казва се ЛЯСТОВИЧЕ НАРИЧАНЕ. Тогава детето е поне на седем. Вече е достатъчно голямо , за да има мнение и да взима решения (крилата му са достатъчно заякнали, за да лети само). Прави се лястовичи кръг. И детето се пита какво иска. Жената най-близо до слънцето (баба му) го подготвя три месеца за този обред. По време на тайнството никой няма право да оспорва Волята на “лястовичката”. Жените могат само да помагат и насочват, а Бабата следи за “чистотата” на наричането.
Това е най-красивото Тайнство, до което съм стигнала и което посмявам да водя с цялата си обич и почит! За мен винаги е огромна чест да бъда поканена за НАРЕЧНИЦА!
Благодаря ви, че ми позволихте да споделя това с вас!
Подготви за печат – Ивалина Ташева
Публикувано във в.“Зорница“ – Монреал
По отношение на депресията, май всички сме специалисти (особено жените), защото бързичко поставяме диагнозата на себе си или на друг. Само да усетим, че животът е скъсал връзката си с нас или нещо не тече както е текло и вече сме болни, първо от депресия. Но с нея шега не бива. Депресията е сериозно заболяване и се излиза от него след дълго лечение, в което пациентът играе най-значителна роля. Ако реши да излезе от дупката – участва с най-голям дял на включеност – 70% и повече, останалата част е работа на медикаментите и на психотерапията. Затова внимателно с диагнозата, че е възможно и да си я вменим.
По-често се случва да изпадаме в депресивно състояние, но от него можем сами да излезем с повечко усилия и желание, разбира се. Почувстваме ли дискомфорт, нерешим проблем, нежелание за доста дейности – общуване, работа, секс, развлечения – значи е нужно да се погрижим за себе си и да отскочим. Останем ли дълго в това състояние, има опасност да ни споходи депресия, без да се усетим. Статистиките сочат, че повече жени страдат от депресия. Други изследвания показват, че мъжете са по-податливи на това заболяване, но по-рядко търсят помощ, за да справят. А именно това, че по-рядко търсят помощ в живота си е причина да „прихващат“ депресията. Разковничето е в различния начин, по който е устроен мъжкият и женският мозък и различният начин, по който функционира психиката на двата пола.
Като „илюстрация“ на това, нека видим какво предприемат мъжът и жената, когато нещо в работата не върви или връзката с партньора се руши.
Жената казва „ах, горката аз, как всичко е срещу мен, как не ме разбират и защо ли не ме харесват…“ и влиза в ролята на жертва. Има нужда да се жалва, да сподели. Тя излива проблема си и негативните емоции пред приятелите, колегите, партньора, склонна е да потърси лекар или терапевт. „Натоварва“ тях, но разтоварва себе си. А разтоварването освобождава, извежда страдалеца от страданието. Така си помага сама, помагат й и другите, всеки със своята роля в живота й.
Мъжът има самосъзнание, че е силната половина от човечеството, че с всичко може и е длъжен да се справя сам. Когато се появи ситуация, която не може да реши самостоятелно, той се затваря в себе си. Преживява се като безсилен, неспособен, слаб и защото не е мъжко да показва това, се бетонира още повече в себе си. Така неусетно го спохожда и депресията, но остава в нея, отново сам.
Независимо какъв е биологичният пол, психиката ни е двуполова. Във всеки от нас живее и мъж, и жена. Силата и слабостта са ни еднакво присъщи и имаме потребност да ги проявяваме, защото сме хора. Да си позволиш да бъдеш понякога и слаб – това е поведение, което има особен чар и носи здраве!
Ивалина Ташева
Публикувано във в.“Зорница“-Монреал
Всичко в живота навън има отношение към живота вътре в нас, сиреч към телесното ни и душевно съществуване, даже и една слива.
Слънцето, луната, морето, дърветата, сезоните, тревата, мъглата, дъжда и какво ли още не, са ми „разкривали“ връзката си с мен, с нас. Но най-неочаквано, една слива се оказа поредният провокатор за творчество, питане и търсене на отговори.
В двора на селската ни къща в България имахме 6 сливови дървета. Те щедро ни даряваха с плод и раздавахме това изобилие и на съседите. Превръщахме сливките в ракийка и всякакви сладости. Откакто живея отвъд океана, сливите останаха мил спомен и поредната стока за пазаруване, докато в семейството ни влезе зет, американец със сливово дърво в двора си. Той бащински обгрижва овощката, но богатата реколта няма изяждане, дори и ракуните да помагат. Така се заех със сладката задача да оползотворявам сливките както знам и мога.
И аз, взех, че ги преоткрих! До сега, май не бях се вглеждала така в сливи – свежи, здрави, ароматни с ярка окраска… какво изящество на форма и цвят! Споходиха ме мисли, каквито слива не беше пораждала у мен до сега. „Подсказа“ ми, че и тя има своята мисия в живота ни.
Невидимата страна на сливата (хранителните вещества) хранят моята видима – тялото ми. А пък видимата й страна – цвят, форма и аромат подхранва моята невидима част – душата. Сътворих си няколко арт композиции със сливи и ето ти – разговор със себе си и послание до други.
И това не е всичко. Споходи ме идея и организирах арт парти „Msr.Plum”, защото полезното става още по-полезно, ако е споделено. А онова, на което сливата може да ни научи си струва.
Докато подготвях Арт парти „Mrs.Plum – 2012” се оставих на „вкусната дама“ с цвят на индиго – да ме съблазнява. Флиртувахме си няколко дни и с различни похвати!
А каква я свършихме ние двете със сливата, продължавам да разказвам с думи и картини тук 🙂
Че без модата на рождените чествания, никога не бих избрала числото 50 като мой хронологичен белег!
Тогава кое, ли? Ами, аз съм в периода 30- 35. Отдавна влязох в него и още съм там. Докога – не знам? Но, ето какво вече знам:
Защо се страхуваме от болката, когато не води до смърт?
Защо живем предимно чрез ума, след като много преди той да започне да ни служи, сме живели доста по-добре и то само чрез сърцето си?
Как е възможно да разбереш друг, когато не си разбрал себе си?
Защо бягаме от самотата, като тя е пътят до несамотата?
Защо се надлъгваме, че всичко хубаво правим заради другите? Защо се срамуваме да получаваме, а прекаляваме с даването?
Защо всичко чакаме отвън – лечението, щастието, любовта?
Каква e силата, която ни е приспала в будността и защо?
Защо все търсим нещо, за което да се тревожим?
Защо не смеем да поемем това управление?
Защо се молим за душите си, щом грешници са умовете ни? Защо вместо да чупим рамката, я правим по-здрава и по красива, че и се радваме на това?
Защо не виждаме, не ценим и не разгръщаме твореца във всеки от нас?
Защо не си го казваме простичко „имам нужда от теб“?
Защо не се отдаваме, а се правим на скали, които чакат чудото, за да се размекнат?
Защо обичаме толкова много надуването и празните пространства, които могат да поемат тази „пара“?
На кого му става по-добре от тези викове?
Защо толкова време пилеем в казване, пък пестим изразяването?
Защо не си „признаваме“ сексуалността, като е навсякъде?
Надявам се разбра, че въпросите са онова, което все още не знам, но сякаш и не искам да го научавам.
А това, което прочете съвсем не е всичко, което научих или не през моите 50 ! О-па, 30-35 🙂 Но съдържа почти всичко, което ми е нужно, за да продължа напред и е лек анонс към нов проект.
Тялото задръстено е,
от ядене и неядене!
Апетитът към храната – голям,
към живота – изтерзан!
Запушена му е устата.
Да мълчи!
По-лесно дъвче се материалното…
И линее без да е заболяло,
напълняло, без да е яло.
Утро е!
Образът в огледалото плаши…
Копнее, а не смее.
Умее, но не вилнее.
Смее се,
пък в дълбокото плаче…
И все бърка да търси,
разбърква – да намести.
Гладът го побърква,
пък ядене – бол…
Но копнежът с таз храна
се не наяжда!
Врагове ли? Къде ги?
Не виждам други освен мене…
март, 2012
Животът прост,
изгледът сложен.
Почива умът,
шепти душата,
остават неразбрани й словата.
Крещи мълчанието
и вика на природата голото.
Поднася доверие,
стъпкват му цветята,
постлани пред тях…
Сложното е просто,
простото – сложно,
пълното – празно,
празното – пълно.
Изглеждането важно,
душевното – страшно?
Време на изкуствен интелект,
изкуствени стави,
изкуствени връзки,
изкуствени клапи,
изкуствени устни,
изкуствени очи,
изкуствени гърди…
изкуствена природа,
изкуствена храна…
Къде в това да найда
естествена душа,
тупкат ли нейде
неизкуствени сърца?
Юли, 2012
Провокацията за тази тема: „Това, което изгонва самотата, както светлината мрака, е споделената любов. Дори и на Луната да се намира човек, когато знае, че някъде там е неговата любов, то самота няма и не може да има. Тя дава сила за всичко – за адаптация, за борба, дава сила за онази неизчерпаема воля за победа, която преобразява света.“
Това ми написа скоро един приятел, с който водихме дискусия по темата. И тъй като за доста хора, така наречената „несподелена любов“ е повод за болка и нещастие, реших да му отговоря тук.
Аз обичам морето, слънцето, природата и съм щастлива от това, без любовта ми да е споделена от тях. Удоволствие за мен е да им се наслаждавам, когато и както мога. Достатъчно ми е да знам, че ги има и винаги, когато се срещам с тях съм спокойна, радостна и нямам очаквания за ответност. Любовта е грижа, но Слънцето е титан и не се нуждае от такова отношение. Към природата и морето ( и то е част от нея, но защото много го обичам акцентирам и на него) изпитвам особено уважение и грижата, която им давам е – да ги пазя и ценя. Любовта ми към тях остава непокътната дори когато морето е бурно и недружелюбно, дори когато слънцето остава скрито зад облаците или ме мъчи от жега, дори когато природата е безмълвна или стане повод за човешки трагедии. Аз пак ги обичам, без да имам и най-малък знак от тях за споделеност на моите чуства.
Защо любовта ми към човешките същества трябва да е различна и да съм щастлива само, когато е споделена? Защо да ме боли, когато няма ответност? Любов ли е това или размяна?
Слънцето, морето и природата не принадлежат само на мен. Те си имат своя „живот“, своя простор и идентичност, но въпреки това ги усещам близки. Значими са за много хора, на които също служат, раздават и отдават себе си, но това не поражда у мен ревност, нито усещане за пренебрежение или отхвърленост. Те нямат собственически претенции към мен. Не се нагаждат, за да ги харесам, нито пък аз се глася пред тях.
Защо между нас – човеците да е различно? В нашите представи споделената любов е създадената връзка. Защо, когато свободният избор на другия не съм аз, е нужно да мисля, че не заслужавам обич и да давам воля на болката, стараданието, самотата и озлоблението – усещания, които са плод на мисълта и въображението. Така ни спохожда самосъжалението. Изгубваме се, забравяме кои сме и колко струваме, ако изобщо сме знаели това.
Аз нямам желание да затворя слънцето, морето или природата в буркани и да си ги отнеса в къщи, защото вече няма да бъдат онова, което обичам. Когато се наслаждавам на тяхната свобода, усещам по-силно своята и това вдъхновява живота ми.
Опитай се да обичаш човек така, както обичаш морето. Имай себе си и не искай да имаш другия само за себе си. Позволи му да бъде море, радвай му се и се грижи за него и ще усетиш любовта си като споделена с цялата Вселена.
Аз, Ива ти обещавам това 🙂
„Дори и на Луната да се намира човек, когато знае, че някъде там е неговата любов, то самота няма и не може да има.“
Уточнение: Завърших поста си и се върнах пак към началото. Открих, че авторът на цитата, във второто изречение е изпуснал определението „споделена“ за думата любов. Дали случайно или за граматическа чистота – не знам, но извадено от контекста ми хареса и реших да го напиша за край.
Към илюстрацията: Писах тези редове излегнала се по корем на плажа край едно езеро. Когато привърших, се обърнах по гръб и погледнах нагоре…Снимката в началото на поста е онова, което видях над себе си -моята любов – като една Вселена!
„Умновато е да си счупиш главата в стена не веднъж и дваж. Глуповато е, когато стената е едната и съща.“ – Аз
Да приемем правото на стените да съществуват в живота ни е мъдрост, а да спрем да си чупим главите в тях е знак, че сме постигнали смирение. Не казах примирение, а смирение. Различни са! Примирението е отказ от действие и няма нищо общо със смирението.
Стените не оказват съпротива, ако ние не се стремим да ги бутаме, нали? Спрем ли да се блъскаме в тях, ще спрем да усещаме и съпротивата им. Ако разрушаването на стена ни причинява рани една след друга, значи или не сме достатъчно тренирани или нямаме необходимите инструменти за събарянето й. Тогава блъскането на стената е борба не срещу нея, а срещу себе си. Заплаха сме за собственото ни оцеляване.
Нужно е да сме тренирани за съпротивата на стената и да разполагаме с инструменти за отстраняването й (което не винаги е нужно). Знанието ни е оръжието. Тренировката с него създава опит, усилва умението да си служим с оръжието (знанието). Колкото и добре да сме тренирани, ако нямаме оръжието (знанието), с което да съборим стената тя все ще ни е на пътя. Ако пък имаме оръжието (знанието), но не сме тренирани да си служим с него, също няма да ни свърши работа срещу стената.
По пътя ни през живота има всичко – и стени, и камъни, и трънаци, и хищници. Всичко край нас носи добро, просто защото го има. Ако не приемаме това, често ще сме наранени и ще ни се иска да спрем, защото болката расте, а раните не заздравяват. Спрем ли – примирили сме се! Станали сме жертва на неприемането си, на несмирението си. Не можем да съборим или изместим стената, но можем да променим отношението си към нея, нали? Ако вместо препятствие я приемем като необходимост – значи сме се смирили. Напрежението и тревогата са отстъпили място на спокойния и ведър поглед и вече виждаме стената с други очи. Отключва се творческия ни заряд. Страшната и лоша стена можем да превърнем в инструмент, който да ни служи, или в красив декор, или да сътворим най-прекрасния път, по който да я заобиколим. Тогава съвсем естествено настъпва онова огромно удовлетворение, наречено свобода – ние сме избрали решението си и ние сме сторили действието.
Свободата е изборът ни да приемем ограниченията си и да решим как да постъпим с тях. За да постигнем свобода е нужно на пътя ни да застане стена. Както, за да се нахраним е нужно да огладнеем и за да отворим очи е нужно преди това да са били затворени.
А стената?…Тя не е друго освен … отново ние!
Аз, Ива и моите стени
снимка: http://www.phototargets.com
Здравей, Петя!
Чух името ти – Петя Дубарова, много време след като ти беше напуснала живота. Тогава, когато ти си водила борба между правилата и очакванията – от една страна и поривът за свободност и изразеност – от друга, аз не знаех, че има и друга страна. Разбрах го едва в зрелостта…Но ти знаеш, Петя – събитията в живота идват във времето си и на мястото си. И в моето време, някак случайно неслучайно ми се яви Ти! Ха! Та ние сме се родили в една година…Но защо си напуснала живота, кога? Едва на 17…Усетих те близо, усетих подобност! И сега в Деня на детето започнах да ти пиша…Знам! И това не е случайно, защото Ти остана завинаги дете, прозряла, че в теб живеят две Пети. Едната иска просто да бъде , другата трябва да изглежда. Ти не можа да приемеш изглеждането и избра бъде-нето в безбъдното.
„Само я погледнете (другата Петя – б.а) и ако ви се усмихне, знайте, че когато се усмихваме си приличаме най-много.“ Много ми се иска, Петя, да крещя след големите намусени деца – „Усмихвайте се, за да съберете двете/двамата у вас“. Не пречете и на децата си да се усмихват! Оставете ги сами да си напишат правилата, сами да проверят света и хората в него.
Знаеш ли, Петя, колко модерно живеем днес? И колкото по-модерни ставаме, толкова сме по-лъжовни. Лъжите на големите са истините на малките. И понеже толкова често се лъжем, вече вярваме в лъжите си, а истините крием – потъпкваме ги и се страхуваме от тях. Стремим се да ги отнемем и от децата си…
Петя, ти не успя да сприятелиш двете Пети в теб…! Детето, което живееше в теб не пожела да приеме лъжовния свят и да порасне изглеждайки…
Гледай ни от Слънцето и ни се смей сега!
Ива
Влак
Петя Дубарова
Как искам да съм малък светъл влак,
по-пъстър от крилете на хвърчило.
Да чувствувам във светлия си бяг
че слънце в моя ритъм се е скрило.
Да бъде мойта гара слънчев знак,
от хиляди очи благословена.
Да бягам срещу вятъра, но пак
да върщам там мечтата си зелена.
Как искам да съм малък светъл влак.
Тогава бих посока подарила
на някого. Искри родени в бяг
от релсите. И свойта пъстра сила.
Защо не съм добър среднощен влак?!
Тогава аз на всеки бих раздала
завръщане. Но бих поела пак
по релсите на радостта си бяла.
11.2.1977
Уморих се от очаквания и изисквания.
Уморих се от изпълнители и публика!
Уморих се от собственост и единственост!
Искам да искат от себе си.
Искам да изпълнявам на себе си.
Искам си собствеността над собственото…
=======
Искам да не съм сама и съм сред вас,
но сред вас искам да съм сама…понякога.
Искам да не съм безплодна и раждам,
но когато раждам недогаждам.
Защо?
Ям от студ и гладувам при жега.
Защо?
Преяждам от топлината
и за още е гладна душата.
Защо?
В студ все не стига храната.
Пълна съм, а гладна е душата.
Защо?
Аз, Ива
Май 2011
6-ти май – Ден на храбростта…“и тръгна стадо с агнета дребни, върви и крета от път убито, та сичко младо под нож да легне за свети Гергя – Божи разбойник…“ – казал го е Христо Ботев (виж цялото стихотворение в края).
Дали св.Георги е разбойник, аз не знам, но съм убедена, че дори и за победител не си заслужава да се принася млад живот в жертва (в случая – агнешки)?
Храброст ли е това?
Често асоциираме храбростта с бойно поле. Но какво е бойно поле? За едни то е теренът, на който човек отнема живота на друг човек, за да утвърди каузата на трети, който бленува лаври.
Храброст ли е това?
И лошите се раждат добри!
За други бойното поле е навсякъде, където са. Те нямат враг. Те не убиват, за да утвърдят водача. Те се съединяват с други, за да дадат повече на трети. Тяхното оръжие е любовта, от която няма загинали.
Храброст ли е това?
Добрите остават добри, въпреки лошите!
Коя храброст почитаме на Гергьовден?
Тази, възпятата от Ботев, ли?
ГЕРГЬОВДЕН
Христо Ботев
„Паситесь, добрые народы!
Вас не разбудит чести клыч;
Начто стадам дары свободы?
Их должно резать или стричь. . . „
А.С.Пушкин
Ликуй, народе! Старо и младо
хвалете и днес бога и царят!
Днес е Гергьовден. От овце стадо
тъй блейше вчера подир овчарят,
когато тоз цар, безгрижен, глупав,
както и всички царьове земни,
поведе стадо с кривакът хубав
и с умни псета – министри верни,
без портфейли, но и без заплата,
на кои същ цар и да погледне,
„Блазе й – би казал, – живей овцата
и от народът мой по-честито!“
И тръгна стадо с агнета дребни,
върви и крета от път убито,
та сичко младо под нож да легне
за свети Гергя – божи разбойник…
Бездушен, глуп, изгнил покойник
жертви ли иска? Иска овчарят,
гладното гърло, попът пиени,
както от тебе, народе, царят
иска за свойте гнусни хареми
и за тез, що те мъчат, обират;
а ти им даваш потът, кръвта си
и играйш даже, кога те бият!
На` – днес богати и сиромаси,
пиени там – те песни пеят
и хвалят с попът бога и царят…
Ликуй, народе! Тъй овце блеят
и вървят с псета подир овчарят.
Това се отнася за блога ми! Да, за Журнала на Ива, който четеш и сега! А аз самата съм болна жена. Да, боледувам от до-верие и любов. Болката е особено силна, когато ме смажат хора със слонски нозе, но умея да слушам, когато малкият човек ми говори, дори и без думи. Лекувам се, когато заедно с този малък човек по детски се радваме на удоволствия като Disney on ice!
Моите публикации, към които ти дадох връзка бяха илюстрирани със снимки на този малък и много чист човек, който ми е ценен учител в живота. Дано всички имаме по един такъв във всеки етап от живота си, защото както казва майка Тереза – „Най-добрите учители са децата“. Илюстрациите вече са свалени, защото Журналът на Ива е оценен от пристойни хора, като сайт с непристойно съдържание. Причината – в него има заглавия като „Секс със слънцето“, но аз не съм сигурна, че оценяващият е прочел какво има под заглавието, а то може и да му е полезно…
Всеки има право да оценява според ценностите си. Аз свалих снимките заради своите ценности и защото вярвам, че всичко се лекува с любов , че се разболяваме от липса на любов…първо към себе си!
Правно ни е да живеем и то свободно. Правилно ни е всичко, което прави душата щастлива. Неправилно е само онова, което отнема правното на друг – живот и свобода.
Аз, Ива ти благодаря!…
Ето най-непристойното съдържание, заради което махам илюстрациите с детски снимки от други публикации в журнала ми! И те питам – каква представа получи за почтения – пристоен , достоен човек?
Срещаме човек и пътищата ни се преплитат временно – няма постоянна заедност, не и за телата…Преживяваме много заедно, преодоляваме много заедно, телата са близко, уж заедно, но усещане за близост на душите не се поражда. Няма синхронност на душевността и магичността не се задейства.
Срещаме човек и изведнъж усещаме магията. Сякаш винаги е бил в живота ни, сякаш е много близък, познат, а той не е… Някак мислите се преплитат, думите се допълват, интересите подобни, терзанията същите и в съдбите „случайни“ съвпадения… Стряскат ни знаците за привличане. В тялото – трептене, пърхане някъде там и сякаш се отлепя от земята, сякаш се разтварят крилата. Магията… Дали ще полетим? Само, ако се осмелим…
Един човек идва с магията, друг без нея. И двамата са похлопали на вратата ни, а щом са стигнали до нея – значи идват с мисия за нас. Отваряме и посрещаме гостите си подобаващо – единият – свойски, другият по-сдържано, но и двамата срещаме със сърце. Защото без сърце няма да случим мисиите – нашата за другия и на другите за нас. Кой е другия и защо е – не е от особено значение, по-важно е да се отворим, да допуснем и приемем случващото се, защото нещо от него остава, носи смисъл. Не знаем какво е то и не е нужно да търсим отговор! Дори и без да го видим то ще си свърши работата за нас.
Какво е нужно, за да случваме мисиите и да усетим магиите?
Как ни говори тялото и как да разберем себе си?
Животът се е венчал с любов за нас още от утробата. Ние съществуваме чрез тази любов, обречени сме да се отдаваме на живота и да го приемаме такъв какъвто е. Усещането, че сме изнасилени от партньора ни Живот и неудоволствието от него произлизат от съпротивите ни да му се отдадем, от неслучените мисии, от неизживяните магии…
Христос се роди, за да ни даде Любов.
Живя, за да ни научи на Любов!
Умря, за да разберем какво е НеЛюбов!
Възкръсна, за да ни покаже, че се оцелява и оживява с Любов.
Днес сме разпнати повече от всякога. Разпнати между програмирания ни мозък и ощетената, гладна и отритната душа. Тя умира, щом е вкарана в програми. Душата може да живее само такава каквато е! Ако не й позволим, тя боли и боледува, разболява затвора си – тяло и го срива, за да се измъкне от него.
Тялото линее от пресищане и пълнее от празнота, въпреки охолството.
Търсим Бог в ритуалите и богатите храмове, а Той стои в свитите ни души и се надява да прогледнем, за да го чуем.
Нашата НеЛюбов не му дава мира, но Той не се гневи и не наказва със смърт и стихии. Може ли Любовта да накаже себе си?…
Самонаказваме се! С нашите програми по нашия живот…
Без разпятие няма Възкресение! Толкова дълго висим разпнати на кръста! Нужно ни е да пуснем агонията „о’време“, за да настъпи смъртта… на нагаждането, изглеждането, следването… И тогава да оживеем в любов живеейки, вместо както сега – да живеем от НеЛюбов умирайки …
Великите дни идват не, за да натъпчем телата с храна, а да стъпчем нехраната, която ни трови.
Аз – Ива ти пожелавам да празнуваш не защото има дата в календара, а ако има защо!
Kъде си, приятелю? Как си? Ако спиш, аз неканена влизам в съня ти, за да се гушнеш в мен и отпуснеш, така както не смееш в будността. Ако спиш, сънуваш ли? Ако си буден, будуваш ли? Ако си буден, дали си събуден за истински важното в живота? Ако мълчиш, чуваш ли гласа ми? Той е в шума на вълните и в песента на птиците, той те къпе, а после нежно гали душата ти. Ако говориш, изразяваш ли се? Ако мълчиш, чуваш ли се? Ако говориш, аз се вмъквам неканена в думите ти и говоря вместо теб, говоря онова, което сам на себе си не смееш да кажеш. Когато спя – сънувам, че търся топлина, а съм на топло под завивките… Когато съм будна – раздавам топлина, а съм на открито и студено, въпреки че грее слънце… Когато мълча, говоря с теб, а чувам себе си… Когато говоря, очаквам вълните и птиците да пренесат моя глас до теб, за да ме чуеш как сънувам и как будувам, когато ти мълчиш…
Аз, Ива – януари, 2011
О, да! Страхотно изживяване е! Ама на кого му стиска да си го случи? На децата, разбира се! Виж 3-4 годишните – локвите и калта ги привличат като магнит. Цоп и усмивка до уши! Преживяват кеф от калта по себе си! Дай им боички и гледай без да ги направляваш – първо ще омажат себе си после по листа или дъската. Такива сме били и ние във възрастта на прехода от естествения порив към обществения пробив в зараждащото се съзнание.
Калта не плаши малчугана, защото той познава и водата, другото – срам и неприличие още е далеч от него. Да попаднеш в калта е ужас за порасналите, защото те познават очите на другите, а в тях е нужно да изглеждат чисти. Калта, обаче освен, че омърсява има способността и да калява. Само изкаляния може да цени водата и да се наслаждава на чистотата. Изкаляният е преодолявал не веднъж хлъзгащото измъкване от калта, което пак го връща обратно и събаря долу. Изправя се, измъква се и се калява в битките с калта.
Чистият стъпва внимателно, заобикаля калта, но и без да стъпва в нея често е по-кален от окаляния, но калта му не се вижда, защото той е чистник – преструвач.
Окаляният е свободен да се цапа, показва и мие, като децата.
Чистникът пък е в клетката на мнимата си чистотата.
Аз, Ива не се страхувам да нагазя в калта. Знам, че в близост мога да намеря трева и вода, да се пречистя и каля…за да не ме плаши следващата кал.
Срещнахме се и се взряхме. Видяхме в другия онова, което не сме и поискахме да сме, да си го имаме, да се прибавим и го направихме. Последваха години на щастие. Тайно от нас и в нас, развитието ни, обаче е текло, естествено различно при всеки. После аз видях, че ти не си онова, което искам да е до мен, затърсих и плахо показвах новата в мен. В тази новата ти не позна онази твоята.
Плакахме, страдахме, очуждихме се. Не разбирахме разминаването, не случихме раздялата, заживяхме с агонията. А тя агонията вещае смърт и…ново раждане. Приемахме и не приемахме. Някак особено свикнахме и всеки си каза „майната ти“. А тази майна не беше друго, тя беше другото име на свобода – свобода за себе си и другия. Дали сме я имали и преди? Къде е била? Имали сме я! Но всеки доброволно я беше превърнал в картина, окована в красива рамка и окачена на стената в душата – да я пазим и гледаме. Но тя свободата не е за гледане, а за употреба, както храната – не те засища, ако само я гледаш.
И ние така си гледахме картините от стената и оставахме гладни. Не се осмелявахме да се нахраним, за да не вгорчим залъка на другия , а това си е само предположение – живот във въображението.
Но гладът е най-големия възбудител, а възбудата иска действие, за да се случи насищането и да настъпи отпускането. Лишихме телата от храна и ги променихме. Осмелихме се и се насладихме…после отново дойде апетитът към живота и храната. Очиствахме се с глад до следващия повик на тялото. А в тялото живее и душа, и каквото му се случи на него, преживява го и тя – глад, възбуда, действие, отпускане.
Осмелихме се да си казваме, да си искаме и да си даваме най-хранителната храна – свобода, родена от любовта към себе си и света.
Моята душа ти е чужда, но я приемаш, макар и неспокойно. Твоите ценности са неразбираеми за мен, но са си твои и аз ги приемам.
Ние сме правно обвързани, духовно развързани и това ни прави свързани…
Животът и връзките на хората в него са толкова простички! На кого му е хрумнало така да ги усложни и да ги свърже с болката? Притежанието ли? Та ние се раждаме без притежания и си отиваме от живота без всички притежания, които сме създали в него. Какъв е смисълът тогава да притежаваш? Притежанието храни ли те? О, разбира се, че Да! Притежанието е най-питателната храна за диктатора Разум. Аз обаче не приемам господството му и емигрирах в държавата Любов. Здравей Любов!
Ти, дето ме четеш, не знам какво разбра, но много искам да те науча на това. Много искам!
Аз -Ива
Пролет е! Сезонът на раждането! Изворът на новото ухание и новия живот в природата!
Тялото се ражда веднъж, но душата може да се ражда и възражда неколкократно в живота…защото е душа!
Цялата природа се отразява в душата ни – залези и изгреви, нощ и ден, студ и топлина, бури и покой… Та нали ние живеем чрез нея и в нея. Затова душа и природа танцуват в ритъм! И се бунтуват, когато им пречим и ги объркваме.
Да оставим душата да се възражда през пролетта, да цъфти бурно през лятото, да мъдрее през есента и да се отдаде на покой през зимата е най-добрата грижа, която можем да й дадем.
Пълната душа е като пълната река през пролетта – забързано подхранва по пътя си всичко жадно за живот, отмива замърсеното и загнилото през зимния покой. А след нея – нови раждания, свеж дъх и чистота.
Пролет е! Време да родим душата отново, да напоим и измием мисълта, да посеем новите семена на мъдростта.
Аз, Ива си пожелавам ДА БЪДЕ!
Днес се срещнах много насаме с лицето си и видях в него една непозната за мен жена!?
Взирах се в нея, разглеждах я. В погледа видях общите ни преживявания. В челото прочетох вълненията. В устните и около тях съзрах неизказаното. Но във всяко кътче на това лице имаше отпечатък на годините, които бяха превърнали познатата в непозната познайница.
Забързана, търсеща, изтерзана и замечтана, през последната година бях пропуснала промените, които времето не пропуска.
Нуждая се от малко време, за да свикна и приема образа, но нямам никакво време за отлагане на решенията и начинанията.
Тя новата ще е тук! Не само няма да ме напусне, но вероятно забързано ще ми поднася промяна след промяна. А аз не бива да ги пропускам, както и да забавам приемането им.
Сега е нужно да побързам да кажа каквото искам, да дам каквото имам и да взема каквото ми е потребно!
Аз – Ива ти казвам: Здравей, моя непозната познайнице…и ти Благодаря!
Пореден хубав ден, но различен от всички останали. Специален и кошмарен ден, защото ми е „донесъл” ужасяваща диагноза. Защо точно на мен, какво ме разболя, от какво се получи? Все въпроси, за които се сещаме само в състояние на стрес. Въпроси, на които трудно търсим и намираме отговор. Дори и да го намерим, отговорът ще е нагласен така, че да оправдаем себе си – напрежение, ядове в работата или семейството, много грижи и проблеми, лошо хранене…И всички тези отговори са верни, но не съвсем. Всички тези фактори са навън, но преживяни вътре, където е болестта. Ние сме създали средата, в която тя да се роди, ние сме нейния дом, ние я отглеждаме от зародиш до зрялост и когато тя е достатъчно самоуверена изразява своя характер, дава знак, че живее. Тогава като грижовни родители, ние се впускаме да я подчиним на амбициите си за нейното развитие – искаме да я контролираме и елиминираме. Но тя е непокорна и воюва за свободата си. Войната срещу болестите – е война срещу себе си, срещу средата, в която сме ги отгледали и ако тази среда остава неизменна, няма как да излезем победители от битката. Победата е в чистотата на тялото и душата. Чистата душа не е утроба за болести, чистото тяло не е тяхната люлка. Всичко нечисто и неестествено – храна, мисъл и действие, които вливаме в тялото е среда, в която зачеваме болести.
Хапчето е продукт отвън , чужд за тялото. Поемането му е агресия към нас самите и благодат за болестта. Хапчето е в съюз с болестта – храни я и тя се укротява, защото се засища. Ситата болест създава илюзорна представа, че я няма…до следващия й пристъп на глад , до новото подхранващо хапче и така до безкрай.
Сещаш ли се за напълно излекувана болест днес? А хапчета бол…
Но – само един лек …досети ли се?
Аз , Ива го имам и ми служи….
Тези дни в един разговор за политика и криворазбрано живеене казах, че отдавна не чета вестици и не слушам новини. Е, изпросих си и въпрос: „Не те ли плаши това безразличие?“…Замълчах със себе си известно време…
Безразличие? Какво е това?
Безучастност, бездействие? Това ли съм Аз?
Не, разбира се! Аз участвам в живота. Изпитвам способностите на тялото, за да ги дам и на теб (скоро ще се случи). Разголвам душа, за да ти я дам – несресана, първична, цяла. Аз действам в живота, а ти не подозираш как потвърждаваш това – разбивам мрачното лице и виждам как проблясва усмивка, отварям заключената ти врата и усещам топлина, копнежи и доброта, хващам отпуснатата ти ръка, а тя потръпва и оживявя от допира…Толкова забравени неща…А прости, като самия Живот!
И докато ти усложняваш Живота с неразбираеми идеали и показни ценности, аз се стремя да си остана просто…човек. Ти си облечен бляскаво, а аз съм гола. На мен все ми е топло, защото в душата си отглеждам слънчев лъч. На теб все ти е студено, защото си фен на новите технологии за изкуствено отопление. Ти си сложен и съвършен, аз съм проста и…гола.
Моето „безразличие“ докосва поне една душа всеки ден и я подхранва. Твоята активност днес смущава десетки сънища нощем.
Не вярвай като ти внушават, вече години на ред, че има икономическа криза. Това е чудовищна манипулация, с която те карат да си траеш и чакаш края, а може би своя край. Хляб и работа има за всеки на тази планета, но достигнахме етап на много тежка човешка криза. Криза на ценности, смисъл и стил на живот. Твърде много се отдалечихме от природата си човешка. Докато не се върнем към същността си, кризата няма да свърши. Няма как душевността да деградира, а животът да прогресира, защото животът, такъв какъвто е, извира от вътре. Векове сме полагали усилия да ставаме по-малко човеци и няма как за няколко години да станем повече.
…Не, не е безразличие, нито бездействие, това е моето действие, такова каквото го мога и чувствам, нали усещаш…
мен, Ива
Татко, изминаха вече 12 години откакто замина и не сме се виждали, но всъщност ние не сме се разделяли…Ти остана в мен! В живота стотици пъти се разделяхме и сякаш този опит ни помага сега и на двамата. Макар да не те виждам, аз долавям присъствието ти край мен, където и да съм. Често си говоря с теб и усещам, че ме слушаш, а аз чувам отговорите ти.
Когато замина сякаш изгубих себе си… Всъщност аз се изгубих още щом разбрах, че ще си идеш от живота, но толкова бях потънала в борбата да те задържа по-дълго, че не разбрах. Ти пък не виждаше смисъл в борбата ми, но я приемаше…
Загубата на близък човек е урок за живите, едно от най-тежките ни изпитания. Успеем ли да преминем през него, заживяваме по-истински. В лицето на твоята телесна смърт, моята душа прогледна, осъзнах слепотата си за смисъла. Скоро след раздялата ни, животът ми се оказа вариант на твоя. Борбите ни, стремежите ни, радостите ни, целите ни, дори липсите ни много си приличат. Знам, че си свидетел на всичко, усещам и подкрепата ти, когато се колебая и радостта от постиженията ми. Щом потъна в дребнавости и напразни страхове, знам, че ти си този, който ме връща с ритник в живота и ми напомня, че животът има край, че вече живея в оставащото време – ценност, имаща силата на мощно гориво.
Чувствам те и така ще е докато дишам. Няма как да е друго, защото част от теб живее в мен. Усетихме се близки на раздяла, всъщност ние сме били, но защо ли го таяхме и се правехме на безчувствени…и това е имало смисъл…
Нашата религия си има дни за душата „задушници“, в които почита душите на починалите. Няколко дни в годината за почит към онова парче земя, белязано с твоето или друго име. Земя, в която не е останало нищо ценно от теб. Ценното от теб е в мен, в сърцето ми, а почитта няма определен ден.
Знаеш ли, татко, има един въпрос, който не ми дава мира: Защо почитаме душите на починалите, а не почитаме своите души докато сме живи? Може би е по-лесно да почиташ непонятното отвън, вместо непокорното вътре. Душата живее в телата, за да дава на другите и на земята, за да получава от другите и от земята, но ние й стъпкваме живота и я убиваме приживе. Тя обаче е непримирима и напира да изживее мисията си. Защо няма ден за почит на живите души, ден за възкресяване на живите мъртъвци?
Когато разбра, че краят на земното ти присъствие е видим, ти, татко каза „е, поне взех от живота онова, което исках“… аз бих добавила „и му даде не малко“.
След това писмо продължавам напред така, че да мога да кажа същото, когато му дойде времето…
До утре, татко…в другото измерение!
Аз – Ива
Да, да в заглавието пише общност, но изписах думата така, за да дам повод да се заиграеш с нея и да довършиш…, ама без да се замисляш много.
Моята общност не съм аз, но аз съм част от общност и тя ми е жизнено необходима. Родствената общност е биологично разклонение, а сродната общност е духовно притегляне. Сродната общност идва при нас тогава, когато сме готови да я приемем и е такава каквато я нарисува сърцето ни. Тя има способността да разчита сърца, но няма ключ да ги отваря. Тя влиза само при отворени врати и само в онзи дом, където ще й е уютно. Никой не желае да пребивава в хаос, студ и тъмнина. Ние сме портиери на нашите души, ние държим ключа за тях и само ние можем да ги отворим или заключим за общност. Има и вкаменени врати, които не са били отваряни. През тях не може да проникне и най-благодатната общност…
Нашата общност, кръгът от хора, които обичаме и чувстваме близки, е част от нас тогава, когато ни вдъхновява, когато в нея се чувстваме приети, заради това, което сме, когато се чувстваме обичани, ценени, забелязвани – да забелязват не само грешките и спадовете ни, но и постиженията ни, да се радват на нашите успехи, повече отколкото на своите. Но, дали ние умеем да даваме онова, което желаем да получаваме? Умеем ли да обичаме без да имаме очаквания и без да изискваме? Умеем ли да приемем свободата на другия да бъде онова, което е? Умеем ли да слушаме, вместо да чуваме? Умеем ли да обичаме себе си така, както бихме искали да ни обичат? Искаме от друг, но не искаме от себе си. Даваме на друг, но не даваме на себе си. Докато се движим така само в едната посока не можем да постигнем щастие. Щастието е състояние на духа, то е вътре в нас, в заедност с общността, но и в заедност със себе си.
Ние не избираме родителите си, нито децата си, но избираме партньора, с когото искаме да сме, както и мястото където да сме. Нашите избори не са предопределени от НЕизборите ни. Никой и нищо не ни задържа в зоната на некомфорта, освен страхът от загуба на общност и от неизвестната нова общност, която несъмнено ще привлечем, но само когато случим промяната.
Промяната е онова малко „погребение“, от което се нуждаем, за да се родим отново, за да пуснем новата сила да ни споходи и да ни изведе на онзи път към онази общност, която ни забелязва и вдъхновява. Дай на другия. И да не получиш пак дай, но не пропускай да дадеш и на себе си, защото пропуските към нас ни правят незабележими в общността. Ако нашата общност приема само ръцете, краката и умът, а душата ни остава незабелязана, значи и ние не си я забелязваме.
Сродност има и тя ни намира… ако държим вратата си отключена!
Аз – Ива отдавна изгубих ключа си…
Преди няколко десетилетия един мъж избрал красива, млада и плодородна почва и посадил в нея семенце. Почвата приютила семенцето, топлила го и го хранила докато пробие повърхността й и поеме към слънцето. Докато цветето било младо и крехко, почвата го хранила, а мъжът го поливал и грижливо го пазел от стихии и вредители. Когато цветето станало достатъчно силно и здраво започнало само да се справя с ветровете, със сушите и студовете, с наводненията и ураганите, с плевелите, насекомите и хищниците… Мъжът, който посадил семенцето отдавна е отлетял при слънцето, но продължава да живее в цветето, на което дал живот. Почвата отдавна не е мястото, което храни и топли цветето, но тя все очаква да го зърне и все се надява то да е силно, свежо и красиво…
Това е моята приказка!
На този ден преди 48 години аз отправих взор към слънцето, с болка и много плахо. Раждането на тялото се случва веднъж, но душата, приютила се в него, преживява свои смърти и раждания не веднъж. Боли ни, когато погребваме, но за това, което погребваме агонията е приключила и е настъпило облекчение. Боли ни, когато раждаме новото в нас, но няма нов живот без болка, няма радост без страдание, така както няма ден без нощ. Колко ли още раждания ще стори душата моя! Колко ли пот, сълзи и усмивки ще ми нарисува? Нека Бъде! Така Мъдрее!
Но! Днес е време за празнуване! Днес е време за палуване! Днес е Моята Нова Година! А Утре? Нека бъде като днес! Това е смисълът!
…за мен – Ива
Има човешки пориви, които тлеят като жарава в нас…
Монархът-Разум властва седнал здраво на трона. Той – Негово Величество има богат интелект, знае много за правилното и правното. Въоръжен е и с набор от инструменти за упражняване на своята власт. Според провинението, той ни наказва с чувство за вина, със срам, със страх, дори със себеомраза. Но никое наказание не е в състояние да потуши жаравата, предизвикала провинението. Колкото по-строги са наказанията, толкова повече жаравата ни пари. Тя се нуждае от вуздух, за да се възпламени…
Да, знам! Огънят е опасен, опустошава! Но огън от огъня не се бои! А две жарави дават по-силен пламък, по-светъл и по-топъл. Докато е светло и топло няма пустош. Пусто става, когато огънят изгасне! Щом и ние горим заедно с жаравата, няма как да изгорим!…А на светлина и топлина, и Монархът се подчинява – превръща се в огън, за да оцелее, за да не изгори…Е, вече всичко в нас е едно – Огън!
Поривът да сме диви не е симптом за лудост. Той е необходима лудост като „хапче против рак“. Произлезли сме от дивото. Носим го в нас. То, дивото има нужда да бъде изживяно и преживяно като наслада. Натискът на Монарха върху него скъсява живота. Все се стискаме и се стараем да избегнем наказанията и да сме прилични, а …ставаме безлични. И, пред кого е НЕприлично – пред себеподобния, дето има същите пориви, ама е подложил врат на Монарха си? Заради него ли да се стискаме?
Децата ни карат да се усмихваме и да им се възхищаваме. Те носят тъй нужната ни спонтанност, те са неподправени, а ние сме толкова оправени, че чак изкривени до болест. Детето не знае, а и не може да разбере думата прилично. То изживява онова, което му при-ляга на сърцето и преживява радост от това. Умее и да я изрази! Ние порасналите сме изгубили тези умения, за да сме при-лични.
Приличието е норма изискваща да приличаш на … Дивото е порив, изискващ обич към …себе си. Ако сме много, много прилични забравяме за себе си. Тогава Монархът е силен, пламъкът едва тлее, а навред е пусто, грозно и тъмно, даже хлад навява…Ако сме много, много диви, забравяме, че не сме сами, че се нуждаем и от другите. Пламъкът ни е толкова силен, че топлината му изгаря, светлината му заслепява и край нас не остава никой…
Монархията е институция, изживяла времето си. Тя не управлява, а само представлява. Ти ако искаш й се подчинявай!
Аз Ива, предпочитам да последвам дивото, щом ме призове, вместо „хапче против рак“.
Отваряме очи, гледаме, но не сме прогледнали…Сънено ни е!
Ставаме от постелята и се движим, но не сме се задвижили! Енергията не достига за желаната активност.
Мозъкът е буден и работи, но още не ражда очакваните решения! Мисли, но не измисля.
… Лягаме в удобното си легло и заспиваме, за да дадем време за покой на всички органи и системи в тялото, да се възстановят и отново да ни служат. За какво?
… Спим, но душата остава будна. Изчаква подходящия момент и ни напуска, за да си почине от нас. Излиза на разходка като затворник – да усети, че съществува, да усети, че е Тя, че може да е волна и изразена. Рее се, плува в простора, усмихната, с енергия и заряд…до утрото. Докато се разсънваме като мощен магнит ние я прибираме обратно…в затвора, където мястото не стига да разтвори крилата си, където е тъмно и студено, а устата й е запушена… Протягаме се и се прозяваме, за да я наместим и да се представяме чрез нея. Като какви?
Съмна! Утро е! Кафе! Може би и душ, и вече мислим, че сме будни! Да, само мислим!
НО! Будността е Живот! Животът е енергия!
Кафе или душ? Вариант ДУШ – От топлата постеля излизаме вън под изгряващото слънце ! Бегом! Слънчевата енергия ни атакува да я приемем, движещото се тяло е отворило входовете на резервоарите за енергия и поееема жадно… Дишай! Изпълни всяка клетка…Дишай!
Следва студен душ, може и след топлия – малко неприятно е, но само докато се превърне в навик. Спящото ни кръвообръщение вече е динамично, работливо, стигa до всяка клетка, събужда я, храни я . Всички клетки са изпълнени с кислород, енергия и бодрост. Работят за нас както пчелите в кошера.
Подобно на студения душ за тялото е страданието… за душата – усещането е неприятно, почти непоносимо…отвън, а отвътре – живително, лековито… Любителите на студения душ се пробуждат от страданието, отварят си очите, търсят отговорите и решенията. Страданието е кислород и енергия за душата им. И както зареденото тяло нищо не го спира да генерира живот, така и изстрадалата душа има силен заряд да се прероди в живота – вече по-мъдра и по-зряла.
Вариант КАФЕ: Будилник! …И с полуотворени очи тръгваме към уреда за кафе. Протягане , вестник, телевизор и кафето…Представи си как се поставя инжекция на заспал човек. Мръдва стреснато, разбужда се, за да разбере какво му се случва и не след дълго потъва отново в съня си. Ето така и кафето събужда тялото. С няколко чаши кафе и минаваме през деня си като теглени на буксир.
За любителите на кафето и страданието е кафе. Мръдват, за да разберат на тях ли се случва и минават през живота си като теглени на буксир от няколко чаши кафе … всеки ден…
Разликата между двата варианта е малка! Долови ли я?
Журналът на Ива 