Преживелици

За какво сме гладни?

Дали за хляб или за зрелища?

Въпреки „Кулинарни забежки„, „Журналът на Ива“ няма претенциите да е и кулинарен сайт, но за моя радост и огорчение най-четената публикация всеки ден  през последните няколко месеца е „Как да си опечем питка„. През 2015 година описах тази успешна рецепта, до която стигнах чрез промени и експерименти върху други рецепти. Даже за миг не ми е хрумвало, че питката ще е предпочетена сред толкова душевна храна в журнала 🙂 Не бях изненадана от множеството посетители по Коледа и заговезни, но да продължава питката да води класацията всеки ден през април и май  – това си е вече повод за усмивка и кулинарна гордост 🙂

Какво пък, ако яденето на питка радва червата, то месенето може да храни и радва душата. Сетих се за няколко женски срещи „Хляб и душевност“, в които  чрез хляба срещахме себе си и преоткривахме другите. Сърцето се отвори, заговори…докато не спъпахме на улицата. А там – зрелище – нашето си за пред нас и трябва да сме в час.

bread 2 text

От доста време се опитвам да разгадая тази улична магия, която не допуска да бъдеш отворен…по хастар. Няма такава магия, по скоро има орисия  – да те е страх от улицата, защото тя била място за лустросани, другите ставали за смях. Дали?…

А лустрото се поощрява и го наричат „добро възпитание“. Каква борба за този приз!  А под него – плачещи души!

Да ти е сладък хлябът!

bread 1 text

Снимката е от една женска среща „Хляб и душевност“. С филия черен хляб, поръсена с пипер и олио усетихме отново вкуса на детството си, докато слушахме :

„Детство мое реално и вълшебно,

детство мое така си ми потребно,

пак с пипер да поръся филия

от хлаба чер!“

А най-четенета питка си струва да се опита! 🙂

 

Преживелици

Път през Времето Разделно

Не присъстваш тялом в живота ми вече няколко години и усещах…отдалеченост. Не вярвах, че се случва. Сякаш бавно ставаме си непознати. Дали? Времето не спира и ни развива – мъдреем, силнеем, отстъпваме, атакуваме. Живеем!

Някога знаех какво те радва и какво те натъжава. Сега твоите радости и сълзи идват по-издълбоко и се простират по-нашироко. По кой път вървиш днес, също не знам и не е нужно. Но знам, че е твоят, а изборите ти, надминаха мечтите ми за теб!

И се обичаме, даже някак още по-осъзнали връзката си един с друг. И очи вече имаме да видим местата си в отминалото време. А то единствено за добро било е – за учене, обичане и растеж.

Срещаме се отново и … сякаш го е нямало времето разделно. Познати жестове, речта – пак е твоята, очите все тъй говорещите, сърцето силно любящо, ръцете топло прегръщащи… Ние не сме същите, но връзката по-могъща е –  дава криле и сила за полет – на всеки по пътя му във висините общи. Там, където пак се срещат и разделят тела и души. Живеем!

Ама как да започна – какво да разкажа, за какво да те питам. Искам всичко за теб да знам – какви са грижите ти,  как си падал, колко ти е струвало да се изправиш, лесно ли си политал. Дали все още те вълнува това, което и мен? … Я, по-добре да замълчим. Тишината често  по-плодовита е и лековита…

И, сега разбирам, защо избра по-малкото говорене в туй време разделно. Как ми се искаше да бъбрим често за това-онова. Другите така го правят, защото по-скъпи са един на друг…Дали, с говорене по-близко бих те чувствала?…Сякаш между нас няма океани, делници изпълнени и празници изпразнени… Дали?

Ето колко много изписах, а то е толкоз кратко за казване и просто за  разбиране!

За свързаността на душите няма значение колко са отдалечени телата и колко често бъбрят устата. Другото е важно! В моя случай!…

Поетично изречено

За кого се молиш, знаеш ли?

Кой е твоят Бог?
И за кого се молиш?
Знаеш ли?

Насаме с Него
Насаме с Него

Какво добро очакваш,
щом добрината само дума е
и показ?
Каква любов дириш,
щом да обичаш
е да притежаваш
и власт да упражняваш?
Що за успех постигаш,
щом важно е
името да славиш?
И на късмет се надяваш,
пък чуждата паница оценяваш.
Какво здраве да те споходи лелееш,
щом мисли за мъст лееш?
Що тез’ деца създаваш,
щом земята отравяш
и на живота им рамка сковаваш?
За коя душа се молиш,
щом сърце си не отвориш?

Кой е твоят Бог?
Знаеш ли?
Храмове скъпи вдигаш.
На икони и попове се кланяш,
пък за човека до теб
слепец оставаш.
Думите празни.
Притежаваш.
Оценяваш.
Мъстиш.
Отравяш.
И затваряш –
пътя си към твоя Бог.
А той – къс е!
На разстояние – едно осъзнаване,
че Той си Ти.
И дава – туй що Ти си дал.

На кого се молиш?
Знаеш ли?
И за кого?

 

Ивалина Ташева,

Юни 2014

На глас

Седемте Тайни на Св.Валентин

Всъщност той, светецът няма нищо, което да крие от нас. Нали затова е светец – да осветява нашия живот чрез своето житие.

Тайните на св.Валентин са всичко онова, което не виждаме и не чуваме. Ослепели сме от блясъка и пъстротата на любовните „подаръчета“ и сладкишчета и оглушали от шума на суетата и конформизма.

Това е всичко, от което се нуждая
Това е всичко, от което се нуждая

Тайна първа: Предполага се, че денят на влюбените – св.Валентин има легендарен произход. Поради тази причина католическата църква го е премахвала от календара си, но по-късно е бил възстановен. Легендите около св.Валентин са свързани с любовните послания.

Тайна втора: Не е случайно, че през вековете е оцелял точно ден, почитащ и възхваляващ любовните послания. Любовта е сърцето на организма „човешки живот“. За да е здраво то и да тупти ритмично, на сърцето му е нужна кръв, съставена от два компонента – слово и действие. Ако един от тях липсва – сърцето бавно спира и любовта умира.

Тайна трета: На хората им е някак по-лесно да показват любовта си (с грижа, внимание, подкрепа, приемане), отколкото да я изказват. Ама само туй не стига. Словото, което иде от сърцето, носи особена енергия и върши чудеса. И това е голямата тайна мисия на св.Валентин – всяка година да ни напомня, че сърцето, има нужда да говори и да му говорят, защото това храни любовта и стопля душата..

Тайна четвърта: Денят на св.Валентин е само един в годината, но любовта живее и преди и след този ден.

Тайна пета: Св.Валентин го има, за да провокира твореца в нас – да чуем сърцето и да поднесем на другия изненадващо и мило неговото слово.

Тайна шеста: Св.Валентин няма нищо общо с целофанените букети, говорещите плюшени мечета и бонбониерите – сърца. В тях има бизнес – сделки и сметки, но не и любовни послания.
Св.Валентин е в „случайно“ изпуснатата в обувката малка смачкана бележка или в мълчаливата прегръдка под пълната луна…

Тайна седма: Св.Валентин не е на 14 февруари. Той е всеки ден, в който посветиш минутка от живота си, за да покажеш любовта си. Това е минутка на уважение и любов към двама – себе си и важния за теб човек.

На глас

Мисля си, че съм тъпа…

Ти ми написа: Понякога, на някаква песен нещо в мен се отваря и спонтанно излиза възглас – душата ми, ах как искам да се отвори. Тъпо ли е? Не знам! Мисля си, че аз съм тъпа. Как тъпча на едно и също място?! А си мислех, че имам някакъв напредък…Опитвам се да се отдам на настоящия момент, когато той е щастлив. А ако е нещастен – да си мисля, че ще отмине, да нямам очаквания и претенции. Понякога успявам, но много често не.
Всъщност, не знам дали тези драсканици имат нещо общо с идеята на „Журнала на Ива“. Просто ми е нужно да споделя с някого, че искам да обичам без да се страхувам (и се сещам за твоето “Защо ти е споделена любов), че имам вътрешния порив да се разтворя в любов, а…” – Ан-Ив

Скъпа Ан-Ив, душата ни по своята същност и роля за нас, е нещо широко отворено, свободно, затова не очаквай тя да се отвори. Обикновено ние я заключваме нейде, а  тя  боледува и чака да отключим вратата. Затворът е противоестествено състояние за душата. Когато ни боли, когато ни се струва, че все „тъпчем на едно място“ означава, че тя напира да излезе на светло, да вдиша и да заживее. Ключът е в нас и е губене на време да го търсим някъде навън.

Аз също търсих ключа си къде ли не…Намерих го в себе си, но изпитах страх да го завъртя и да натисна бравата, защото душата ми щеше да изскочи като дух от бутилка, да гръмне и лумне като шампанско. Осъзнах причината за страха – загубата – на хора, на тогавашния си начин на живот. Опитах се да преживея хипотетично всички загуби, разиграх си въображаемо най-лошите сценарии, но все едно се случват сега – с емоции и чувства. И през цялото време следях реакциите на тялото – дали ще е спокойно или напрегнато. За голямо мое учудване се оказах готова и някак особено облекчена от загубите, които причиняваха страха ми. Разбрах, че е напразен и той се стопи. Тогава смело отключих и широко отворих вратата. Причиних болка на себе си и на други, но пътят към лечението на всички нас минава през болката. Просто няма друг вариант! Болеше…много, но очакваните загуби не се случиха, загубих само своята боязлива и зависима от „всеобщо“ одобрение същност.

Не е тъпота, щом мислиш и правиш стъпки, скъпа Ан-Ив. Тъпотата не забелязва липсите и дискомфорта, тя сраства с тях и ги приема за своя същност, примирява се, което е съвсем различно от смирява се.

А щастието? Ние сме устроени да го търсим и това търсене не ни дава основание да делим живота си на щастливи и нещастни мигове, защото всички те са взаимосвързани и всеки от тях съдържа и всички части на цялото.

А любовта? Тя пък е толкова присъща на душата, както главата за тялото. Да се страхуваш, че обичаш е все едно да се страхуваш, че имаш глава. Та нали главата носи твоя  ум и твоето лице,  и е част от твоята материална уникалност. Така и любовта носи твоята душевна уникалност, чрез начина, по който я изпитваш, показваш и раздаваш. Сърцето не се влияе от пол, възраст, раса и занятие. То просто обича и не допуска власт и въздействие…другото е сделка с дявола.

Забежки, От кухнята на Ива

Как правя моите вкусни козунаци?

Похвалих се с козунаците си във фейсбук, пък те на снимката едни апетитни, че чак и ароматът им се носи. Мои приятелки, ентусиастки като мен пожелаха да им споделя рецептата. Аз нямам голям опит и рецептата, разбира се, не е моя авторска. Намерих я в интернет, харесах я, адаптирах си я и я експериментирах. За втора поредна година  се заемам с това тежко дело. Знаех, че козунакът изисква голям майсторлък и се възхищавах на жените, които го умеят, още повече, че се наемат да го правят, когато пазарът изобилства с толкова видове козунаци и производните им. Тук, където живея сега, козунаците не се вписват във великденската традиция и не се продават във всеки дюкян. Е, какво по-голямо предизвикателство от това, да се захвана и аз. Миналата година ми беше кръщаването в тази дейност и не се изложих.

Така изглеждаха козунаците ми при първия опит.
Така изглеждаха козунаците ми при първия опит.

Тази година се представих още по-добре. Затова имам смелост да споделя вкусотийката:

Видима е разликата, нали ?
Видима е разликата, нали ?

Продукти:

  • суха мая 2 пълни супени лъжици (може да се направи и с прясна мая, но може би кубче и половина – не съм сигурна в това)
  • 7 яйца
  • 400 гр. захар ( аз слагам 36 пълни супени лъжици)
  • 300 мл. прясно мляко
  • 1 лимон – сока и кората (повърхностният слой, настърган на ситно ренде)
  • 2 ванилии, ако е течна – 3 с.л (зависи колко е силна ванилията)
  • 1/4 ч.л. сол
  • мазнина – смес от краве масло около 120 гр. и растителна течна мазнина (олио или лек зехтин) около 230 мл.Размекнатото краве масло (не втечнено) се обърква заедно с другата мазнина до хомогенност с тел или миксер. Това е важна съставка за тази рецепта.

Важно! Всички продукти трябва да са със стайна температура, а брашното да е добре пресято – препоръчва се 2 пъти (аз го пресявам веднъж).

Дозата поема около 1,5 кг брашно.

Етапи на приготвяне:

1. Сухата мая се размесва с 2 супени лъжици захар (те не са включени в онези 36), прибавям топла вода около 1/2 ч.ч и я оставям да втаса – да шупне добре. Добавям брашно, докато се получи по-гъста от боза каша и отново втасва.
2. В отделен съд разбивам яйцата със захарта, добавям млякото, ванилията, сока и кората от лимона.
3. Прибавям към втасалата мая, разбърквам бавно и добре, и започвам омесването. Солта я размесвам с първото количество брашно  и така я внасям в тестото. Омесвам до твърдост, която не лепне по ръцете.
4. Най-цапащия етап – продължавам месенето като внасям на части мазнината, докато тестото я поеме. През този етап брашно не се прибавя, само незначителни количества, ако се наложи да предотвратя залепването по повърхността, на която меся. Тестото става жилаво и шуплесто, но това е нормалния вид.
5. Оставям да втасва до двоен обем. Важно – тестото се влияе от рязко нахлуване на студ в стаята или от въздушни течения. Нуждае се от много топлина, любов и внимание (както всеки човек 🙂 Само така може да ни дари с приятен вкус!
6. Увиване на козунаците – от тази доза правя 2 големи козунака или 4 по-малки. Плитката е от 3 ленти – разточват се, във всяка от тях се слага плънка – стафиди, орехи или други сушени плодове, може да се цвъкне тук-там и гъст конфитюр. Свиват се лентите, сплитат се и се поставят в тава, леко намазана с мазнина. Най-подходящи са тесните и дълбоки тави.
Може да се направи също и козуначно роло – 1 разточена лента, ама по-къса и по-широка, намазвам с мармелад и после навивам.
7. Готовите козунаци отново втасат – пак до двоен обем.
8.Втасалите козунаците намазвам с жълтък, разбит с една супена лъжица топла вода.Украсявам с бадеми и цветна или кристална захар.
9.Печене – на 150 целзиеви градуса, без предварително загряване (включвам фурната няколко минути преди да ги мушна, за да се затопли леко, че да не се стреснат козунаците от студеното и да спаднат). Пекат се около 40 минути (да получат приятна кафява коричка), после се покриват с фолио и се пекат още 20-30 мин.

Цялото действие отнема около 8 часа, заедно с печенето 🙂

Препоръчвам: да се заредиш с желание, търпение и време. И ако не ти е кеф, сиреч не изпитваш удоволствие от това действие – хич и не се захващай 🙂 И докато месиш – изхвърли си проблемите в другата стая, усмихни се на тесто и му се зарадвай като на бебе – с нежност, умиление и доброта!

И една идейка за поднасяне – кръглият козунак поставих в по-голям поднос, в дупката пъхнах цилиндричен свещник за чаени свещи – малко по-висок от козунака, около традиционния сладък хляб (така го обясняваме на американците) наредих боядисани яйца, запалих свещичката и го поднесох на трапезата. Съжалявам, че няма илюстрация, но емоциите и приятните ми гости бяха по-важни от снимките. Знам, обаче кой го снима и като получа снимката ще я добавя, обещавам 😉

Ето го и обещанието :)
Ето го и обещанието 🙂

Е? Добър апетит – от мен, Ива – толкоз!

А, още нещо – ако поискаш да ме зарадваш,  може да ми изпратиш  снимка на твоята „рожба“ или да ми разкажеш каква и как я свърши 😉

Преживелици

Как ме трогнаха турските имигранти?

Днес гледах едночасов концерт на Анадолска Турска Фолклорна Танцова Група в рамките на тридневен фестивал в един мол. Турските имигранти-самодейци от района на Сиатъл ми „подсказаха“, че не с американците, ами и с тях – комшиите не можем да се мерим по човешка толерантност (знам, че няма животинска).
Защо ли?
Анадолските емигранти изиграха два азърбайджански танца, защото в тяхната област имало много селища, където живеят хора от тази националност.

После водещата на програмата обяви цигански танц в чест и на този етнос, с който съжителстват (познато, нали?). Снимката е толкова недостатъчна, за да предаде чувството и емоцията, която танцьорката „пръсна“ към публиката. Просълзих се от удоволствие, докато я гледах.

„Следва един нетипичен за Анадола танц, който се играе в България, но и в някой наши селища“ – обявиха от сцената. Изгледах особен вариант на право хоро под звуците на българска народна песен. Изпълниха го 5 млади рускини, облечени в турски национални костюми.

Мизиката и тексата на песента – български. Танцът – вариант на право хоро, изпълнителките – рускини, костюмите – турски!

Кога ще постигнем това, скъпи сънародници?
Да се изправим под чуждо небе, на чужда сцена и да кажем – ние сме българи, но у дома живеем заедно с цигани, арменци и турци. Ще играем и техни танци…
Много ли се размечтах?

Внучката ми има късмета да расте сред деца и възрастни от всякакви раси и религии. Тя не се впечатлява от различията в кожата, лицето, косата, облеклото, обичаите, езика. Мария скоро ще навърши 5 години и никой не я е учил да бъде толерантна към тези, които не приличат на нея.

Така научих, че толерантността е присъща за човека. Тя не се възпитава, но лесно се изкоренява! После пък са нужни десетилетия, за да се възстановява…

Журналът преди

Защо мъжете страдат от депресия повече от жените?

По отношение на депресията, май всички сме специалисти (особено жените), защото бързичко поставяме диагнозата на себе си или на друг. Само да усетим, че животът е скъсал връзката си с нас или нещо не тече както е текло и вече сме болни, първо от депресия. Но с нея шега не бива. Депресията е сериозно заболяване и се излиза от него след дълго лечение, в което пациентът играе най-значителна роля. Ако реши да излезе от дупката – участва с най-голям дял на включеност – 70% и повече, останалата част е работа на медикаментите и на психотерапията. Затова внимателно с диагнозата, че е възможно и да си я вменим.

По-често се случва да изпадаме в депресивно състояние, но от него можем сами да излезем с повечко усилия и желание, разбира се. Почувстваме ли дискомфорт, нерешим проблем, нежелание за доста дейности – общуване, работа, секс, развлечения – значи е нужно да се погрижим за себе си и да отскочим. Останем ли дълго в това състояние, има опасност да ни споходи депресия, без да се усетим. Статистиките сочат, че повече жени страдат от депресия. Други изследвания показват, че мъжете са по-податливи на това заболяване, но по-рядко търсят помощ, за да справят. А именно това, че по-рядко търсят помощ в живота си е причина да „прихващат“ депресията. Разковничето е в различния начин, по който е устроен мъжкият и женският мозък и различният начин, по който функционира психиката на двата пола.

Като „илюстрация“ на това, нека видим какво предприемат мъжът и жената, когато нещо в работата не върви или връзката с партньора се руши.

Жената казва „ах, горката аз, как всичко е срещу мен, как не ме разбират и защо ли не ме харесват…“ и влиза в ролята на жертва. Има нужда да се жалва, да сподели. Тя излива проблема си и негативните емоции пред приятелите, колегите, партньора, склонна е да потърси лекар или терапевт. „Натоварва“ тях, но разтоварва себе си. А разтоварването освобождава, извежда страдалеца от страданието. Така си помага сама, помагат й и другите, всеки със своята роля в живота й.

Мъжът има самосъзнание, че е силната половина от човечеството, че с всичко може и е длъжен да се справя сам. Когато се появи ситуация, която не може да реши самостоятелно, той се затваря в себе си. Преживява се като безсилен, неспособен, слаб и защото не е мъжко да показва това, се бетонира още повече в себе си. Така неусетно го спохожда и депресията, но остава в нея, отново сам.

Независимо какъв е биологичният пол, психиката ни е двуполова. Във всеки от нас живее и мъж, и жена. Силата и слабостта са ни еднакво присъщи и имаме потребност да ги проявяваме, защото сме хора. Да си позволиш да бъдеш понякога и слаб – това е поведение, което има особен чар и носи здраве!

Ивалина Ташева

Публикувано във в.“Зорница“-Монреал

Преживелици

Какво научих и какво не, през моите 50

Че без модата на рождените чествания, никога не бих избрала числото 50 като мой хронологичен белег!

Вече няма да ми светят 😉

Тогава кое, ли? Ами, аз съм в периода 30- 35. Отдавна влязох в него и още съм там. Докога – не знам? Но, ето какво вече знам:

  • Ние сме пластелинени човечета. Всичко и всеки ни моделира. Най-трайни са формите от най-пластичния ни период. Колкото повече засъхва пластелина, толкова по-трудно се моделира. А как боли, когато се размърдам, за да променя модела… Боли от застиналост! Корекциите са трудни и болезнени, но най-много ми се услаждат формите, които сама си придам.

                                      Защо се страхуваме от болката, когато не води до смърт?

  • Животът е твърде кратък и докато се оглеждам, ослушвам и умувам как да го живея, той изтекъл … през сърцето – там откъдето е дошъл и където е!

                                     Защо живем предимно чрез ума, след като много преди той да започне да ни служи, сме живели доста по-добре и то само чрез сърцето си?

  • Доста години се стремях да разбирам другите и когато започнах да разбирам себе си, разбрах, че нищо не съм разбрала.

                                    Как е възможно да разбереш друг, когато не си разбрал себе си?

  • Дълго живях отвън и когато заживях вътре, самотата ми стана приятел.

                                    Защо бягаме от самотата, като тя е пътят до несамотата?

  • Когато престанах да обичам Его-то си, сетих що е Любов…И започнах да обичам отначало…първо себе си. Давам на себе си от себе си най-доброто, защото  така се уча да давам и на друг. А любовта е даване и получаване със знак за равенство между тях.

                                  Защо се надлъгваме, че всичко хубаво правим заради другите? Защо се срамуваме да получаваме, а прекаляваме с даването?

  • Суетата е цирей, който все някога се пука. Колкото е по-стар, толкова по-гадно мирише след пробива му. Докато не изтече гнойта и не лъсне голотата, не иде свободата.
  • Свободата е усещане за неуязвимост. Докато има от какво да се стряскам и да ме е страх от загуби – все съм в джендема – своя.
  • Стените не се изправят пред мен, за да си троша главата в тях, а за да направят тази глава по-мъдра.
  • Апетитът към храна е знак за гладна душа. Щом огладнее тялото, душата започва да се изпълва, оживява и болестта залинява.

                                Защо всичко чакаме отвън – лечението, щастието, любовта?

  • Явленията в природата и събитията в живота са част от мен и са вътре в мен. Външното има вътрешен аналог. Когато прогледнах в това – видях себе си.

                                Каква e силата, която ни е приспала в будността и защо?

  • Тревогата не решава и не предотвратява. Тя обърква и разболява.

                                 Защо все търсим нещо, за което да се тревожим?

  • Мисълта е сила, чрез която се побеждава, ако се управлява.

                                 Защо не смеем да поемем това управление?

  • Вярата е свобода, религията е рамката, която я затваря. Бог сме ние и ние сме Той. Всяко тяло е негов храм, душата – олтар.

                                 Защо се молим за душите си, щом грешници са умовете ни? Защо вместо да чупим рамката, я правим по-здрава и по красива, че и се радваме на това?

  • Твърде много заучаваме и много малко сътворяваме. Заучаването е папагалско повтаряне на казаното и направено от друг. Сътворяването е моят, твоят глас, личния ни щемпъл, материалът, с който да творят тези, които идват след нас.

                                 Защо не виждаме, не ценим и не разгръщаме твореца във всеки от нас?

  • Хората са гладни за внимание и използват всякакви похвати, за да го получат. Това е хубаво, но понякога тези упражнения са остри подводни камъни. Затова внимавам какво привлича вниманието ми.

                                 Защо не си го казваме простичко „имам нужда от теб“?

  • Доверие не се печели, а се дава. То е способност, която ако не притежаваме, трудно успяваме да придобием. Да очаквам някой да заслужи доверието ми, значи да очаквам животът да ми засвидетелства заслугите си.

                                  Защо не се отдаваме, а се правим на скали, които чакат чудото, за да се размекнат?

  • Лъжата е балон, в който сме се вкарали. Докато го надуваме, се опитваме и други да засмучем вътре. Но като всеки балон, той или се пука с гръм на парчета, или спихва от нажежената среда.

                                 Защо обичаме толкова много надуването и празните пространства, които могат да поемат тази „пара“?

  • Най-силно крещи „разпни го“ онзи, който най-мощно е викал „осанна“. Затова лаврите и кръста са ми еднакво скъпи.

                                  На кого му става по-добре от тези викове?

  • Човек вижда и чува онова, което иска да види и чуе, независимо какво му се показва и казва!

                               Защо толкова време пилеем в казване, пък пестим изразяването?

  • Секс и интелект са несъвместими понятия! Интелектът е за ума, сексът е за тялото. Ако правим секс с ума, значи нищо не правим, но ако влагаме секс в интелекта значи водим успешен живот!

                              Защо не си „признаваме“ сексуалността, като е навсякъде?

Надявам се разбра, че въпросите са онова, което все още не знам, но сякаш и не искам да го научавам.
А това, което прочете съвсем не е всичко, което научих или не през моите 50 ! О-па, 30-35 🙂 Но съдържа почти всичко, което ми е нужно, за да продължа напред и е лек анонс към нов проект.

Поетично изречено

Една тишина разстояние

„Полет“ – картина на проф. Стефан Лазаров, пастел

Тук ли си Любов?
Без образ, но със сърце!
Прелиташ и топиш
небесните разстояния.

Сгушвам се в теб,
щом студ скове ме.
Докосвам те, щом
топлина изпълни ме –
да ти дам от моята.

Чувствам те в сърцето,
виждам те в цветята,
чувам те в тишината,
говоря ти в мълчанието.

В мен си, без да си до мен…
Защото си Любов!
Има те дори и след мен.
Има те, но не те разбират.

Защо те търсят, като си тук?
Само на една тишина разстояние…

февруари, 2012

Поетично изречено

Бяг и Тишина

Aз – едно пораснало момиче.

„Гея“ – картина на проф.Стефан Лазаров, пастел

Ти – пораснало момче.

Тичахме под слънцето и под луната,
на брега и във гората…
Треперихме от студ,
потихме се от жега.
Заслепяваше ни светлината,
търсихме ръка във тъмнината.

Всеки в своя коловоз,
тегли на времето влака си…
Пресичат се релсите ни,
влизаме си в пътищата…
Отново раздяла задъхана
и пак своите друми следваме.

Така, без да усетим пораснахме.
Но останахме – момче и момиче,
хванали се за ръце, без да се държим.
Бягаме един от друг, а се гоним.
Настигаме се, без да се стигаме.
И пак бягаме, бягаме… но не от друг,
от себе си бягаме.
С бяг, който води към никъде…

Тишина!
Топлина и светлина в огнището…
Две чаши вино…
И две тела на пораснали деца…
настигнали се, без да са се стигали,
с души неразделяни от времето…

януари,2012

Поетично изречено

Нима обича се с очи?

Картина на проф.Стефан Лазаров от цикъла „Разтопени форми“ – пастел

Заминах далеч и
умът им, ме изтри.
До вчера бях важна…
Днес – мъртва съм! А ме има!

Казват „далеч от очите –
далеч си от сърцето“
Нима обича се с очи?…

Мисля ги,
прегръщам ги,
говоря им със сълзи и с усмивка…
Не пуска ги сърцето.

Любов било ли е
или нужда?
За мен все едно е!

Мойта любов за ответност се не ражда!
И не живее в отговор…
Нищо, че мене погребват приживе,
затуй, че далеч съм аз от очи!

Май, 2012

На глас

Защо ти е споделена Любов ?

    


Провокацията за тази тема: „Това, което изгонва самотата, както светлината мрака, е споделената любов. Дори и на Луната да се намира човек, когато знае, че някъде там е неговата любов, то самота няма и не може да има. Тя дава сила за всичко – за адаптация, за борба, дава сила за онази неизчерпаема воля за победа, която преобразява света.“

Това ми написа скоро един приятел, с който водихме дискусия по темата. И тъй като за доста хора, така наречената „несподелена любов“ е повод за болка и нещастие, реших да му отговоря тук.

Аз обичам морето, слънцето, природата и съм щастлива от това, без любовта ми да е споделена от тях. Удоволствие за мен е да им се наслаждавам, когато и както мога. Достатъчно ми е да знам, че ги има и винаги, когато се срещам с тях съм спокойна, радостна и нямам очаквания за ответност. Любовта е грижа, но Слънцето е титан и не се нуждае от такова отношение. Към природата и морето ( и то е част от нея, но защото много го обичам акцентирам и на него) изпитвам особено уважение и грижата, която им давам е – да ги пазя и ценя. Любовта ми към тях остава непокътната дори когато морето е бурно и недружелюбно, дори когато слънцето остава скрито зад облаците или ме мъчи от жега, дори когато природата е безмълвна или стане повод за човешки трагедии. Аз пак ги обичам, без да имам и най-малък знак от тях за споделеност на моите чуства.

Защо любовта ми към човешките същества трябва да е различна и да съм щастлива само, когато е споделена? Защо да ме боли, когато няма ответност? Любов ли е това или размяна?

Слънцето, морето и природата не принадлежат само на мен. Те си имат своя „живот“, своя простор и идентичност, но въпреки това ги усещам близки. Значими са за много хора, на които също служат, раздават и отдават себе си, но това не поражда у мен ревност, нито усещане за пренебрежение или отхвърленост. Те нямат собственически претенции към мен. Не се нагаждат, за да ги харесам, нито пък аз се глася пред тях.

Защо между нас – човеците да е различно? В нашите представи споделената любов е създадената връзка. Защо, когато свободният избор на другия не съм аз, е нужно да мисля, че не заслужавам обич и да давам воля на болката, стараданието, самотата и озлоблението – усещания, които са плод на  мисълта и въображението. Така ни спохожда самосъжалението. Изгубваме се, забравяме кои сме и колко струваме, ако изобщо сме знаели това.

Аз нямам желание да затворя слънцето, морето или природата в буркани и да си ги отнеса в къщи, защото вече няма да бъдат онова, което обичам. Когато се наслаждавам на тяхната свобода, усещам по-силно своята и това вдъхновява живота ми.

Опитай се да обичаш човек така, както обичаш морето. Имай себе си и не искай да имаш другия само за себе си. Позволи му да бъде море, радвай му се и се грижи за него и ще усетиш любовта си като споделена с цялата Вселена.

Аз, Ива ти обещавам това 🙂

„Дори и на Луната да се намира човек, когато знае, че някъде там е неговата любов, то самота няма и не може да има.“

Уточнение: Завърших поста си и се върнах пак към началото. Открих, че авторът на цитата, във второто изречение е изпуснал определението „споделена“ за думата любов. Дали случайно или за граматическа чистота – не знам, но извадено от контекста ми хареса и реших да го напиша за край.

Към илюстрацията: Писах тези редове излегнала се по корем на плажа край едно езеро. Когато привърших, се обърнах по гръб и погледнах нагоре…Снимката в началото на поста  е онова, което видях над себе си -моята любов – като една Вселена!

Преживелици

Рожден Ден – Последният с 4 отпред

Аз не крия годината си на раждане и си имам основание за това – хронологичната възраст за мен е само идентифициращ знак и във всяка цифра, независимо каква е, намирам някакъв особен чар.

Днес е последният ми личен празник с 4-ри отпред и за първи път този ден ме обърна назад. Спомних си какво се случи с мен докато бях в обсега на четворката и се изненадах от споходилото ме богатство на радост и тъга, на болка и открит лек за нея, на промени и застои…

Децата ми се разделиха с ученическата скамейка и преживях всички емоции в „синдрома на празното гнездо“, но душата ми ги пусна да следват своя си живот.

Станах баба и изпитах един особен вид майчинство. Както ми каза моята гинеколожка д-р Радка Дойчинова, която също днес има рожден ден – „бабинството е осъзнато майчинство“.

Намалих теглото си с 40 кг. за 2 години. Изпитах магията на гладолечението и се заех да го изучавам и експериментирам върху себе си. Познах нов за мен тип храни. Вече 8 години свалям и качвам колкото си искам, но подържам амплитуда 5-7 кг. Скоро имах пик от 9 кг. в плюс, но това вече е коригирано. Така открих връзката тяло-душа и свойството на двете да функционират като скачени съдове.

Успях да се погледна отвън и дълбоко отвътре. Откритията, които направих разпалиха у мен страст към изучаване и изследване на човешката душа. Намирам знание отвън, а после го проверявам като влизам в ролята на изследовател и изследвано лице едновременно. Така някак естествено се озовах в университета като специализант по психология. Имах нужда да подредя знанията си. Докоснах се до човека Мадлен Алгафари и си дадох възможност една година да работя върху себе си и да се уча от практиката й – един невероятен житейски университет.

Срещнах много, ама много нови хора и нито един от тях не ми е излишен. Всички те ми дават много ново знание и опит. Преоткрих сърцата и душите на старите приятели и на близките си. Сякаш видях нови хора в лицата им.

Разделих се с бизнес, който заедно със съпруга ми „отглеждахме“ 12 години. Беше дошло време разделно,…а то присъстваше и във всичките тези години.

Загубих баща си…И осъзнах колко още можехме да си дадем един на друг, ако не живеехме „както трябва“, а както чувстваме…

Смених местоживеенето си… Време не само разделно, но и предизвикателно.

Осъзнах, че съм влязла в един много прекрасен период от човешкото развитие. Всъщност прекрасността зависи от нас и аз мисля да я продължа…

Благодаря ви! Благодаря си!

Аз, Ива!

Преживелици

Самосмазване

Сгазих себе си! Раздадох се цяла! Отдадох обич и грижа, на които съм способна. Мечтаех за топлота без повод – усмивка, нежност, признание, подкрепа, … а те сякаш по-скъпи от злато. За жалост не можем сами да си ги дадем, с изключение на признанието, но пак ни се иска да не е само нашето…

Вярвам, че за да получим е нужно първо да дадем. Някой го наричат закон за вселенския енергиен обмен. Питам се защо тогава получавам противното на даденото от мен – хлад, необич, безразличие. Не, Вселената не греши. Тя ми изпраща нужното – болка, за да си домилея, за да се заобичам и за да се подсетя, че това, което очакваме от другите към нас е нужно първо ние да умеем да си го дадем. Онова, от което лишаваме себе си, не можем да привличем към нас.

Болката е лекарство и ни е нужна като сутрешната роса за тревата. Тя – болката, както и росата – съживява, ободрява и оздравява…душата. Боли ли – не охкай, а учи!

Аз, Ива записах това през юни 2010

Журналът преди

Любовта – полезна и вредна?

Майчината обич е най-желаната обич, от която се нуждаем, независимо от възрастта ни. Тя се поражда с лекота в женската душа. Не е необходимо бебето да я заслужи, то просто се сдобива с нея още в мига на своето раждане, заради това, че го има. Любовта на майката към бебето, по своята същност, е онази безусловна любов, която всички търсим. Очакваме я от родителите си, докато сме деца, от приятелите и партньора си в по-късна възраст. Всъщност няма друга любов освен безусловната, различното от нея е нелюбов – стремеж за притежание и властване над друго човешко същество. Способността да даваме и да получаваме безусловна любов е изкуство, което се научава. Родителите могат да ни предадат това умение, ако го притежават, ако не – можем да се научим и по-късно, но обикновено тогава е болезнено, свързано е със страдание за нас и другите. Овладеем ли го, няма да чувстваме болка от любов в живота си, ще сме по-щастливи и спокойни. Любовта на майката към бебето е даване без очакване на нещо в замяна и най-голямата й награда е усмивката му. Майката е удовлетворена и щастлива само от това, че бебето го има и че с нейните грижи то оцелява и се развива като човек. Не е ли това чувството, от което се нуждаем и като възрастни? Можем ли да обичаме така порасналите си деца, приятелите си, нашите родители, партньорите си, незвисимо дали сме майки или бащи, мъже или жени?

Ние, възрастните имаме естествена потребност да бъдем създатели в живота си, както и да изразяваме превъзходство и сила в най-добрия смисъл. Жената задоволява тези свои потребности чрез отглеждане на бебето – създава, отглежда човек, който е беззащитен. Тя го превъзхожда и притежава силата да го закриля с грижа. Мъжът задоволява същите тези потребности като създава материални блага, като закриля със сила.

Лесно е за майката да се проявява като любяща, докато детето е невръстно и напълно зависимо, но истинската й обич се доказва в отношението й към израстващото дете, когато става все по-трудно да запази безусловният й характер. Тогава е изкушена от чувството, че детето й принадлежи, че е длъжник за раждането и грижите й, че има власт да направлява живота и изборите му. Настъпва периодът, в който любовта й трябва да се заслужи – с послушание, с успехи, с внимание към нея. Така тя предава урока, че любовта е заслуга. Урок, който самите ние сме научили в нашето детство. Стремим се да заслужим обичта с нагаждане, за да се харесаме. Ние също даваме обич на онези, които я заслужат…и те с нагаждане пред нас.

Между еротичната и майчината любов има същностна разлика, за която едва ли се досещаш. При еротичната любов – две същества се сливат в едно, при майчината – две същества, които са били едно се разделят и отдалечават все повече през живота. Сливането при еротичната любов също е следвано от раздяла, породена от личностното ни развитие и динамиката в живота. Болката, неудовлетворението и негативните чувства и при двете раздяли могат да си спестим единствено чрез умението да обичаме безусловно. Физическата раздяла между майката и детето започва от момента на раждането и продължава през израстването му като самостоятелен човек със своите лични избори и интереси. Когато майката дарява любов, дори неговата човешка реализация да не съвпада с нейните представи и желания за него, дори и да не остава все така посветен на нейните нужди и очаквания – тогава любовта й запазва своя безусловен характер, от който се нуждае вече порасналия човек. Най-силният израз на любовта е подкрепата – в грешките, в успехите, в слабостите.

Невръстното дете се нуждае само от мляко, но когато израства то има нужда млякото му да бъде подслаждано с мед. Млякото символно е израз на елементарната грижа – физическото оцеляване и развитие. Медът символизира сладостта на живота – обичта към живота и радостта от това, че живеем. За да може майката да дава мед е нужно да го има – тя самата да е щастлива, да посреща с радост всеки ден от живота си, да обича безусловно първо себе си, защото щастието и любовта са също толкова заразителни, колкото нещастието.

Ние порасналите също сме жадни за мляко с мед , защото дълбоко в нас си оставаме деца (но не си признаваме). Нуждаем се от грижа на щастлив човек до себе си! А когато сме напоени, имаме нужда да поим и други с медено мляко.

Твоята любов към онези, които обичаш прилича ли на майчината към бебето?

Аз, Ива се опитвам … от години. Получава се!

Поетично изречено

Неуморно Искане

Уморих се от очаквания и изисквания.

Уморих се от изпълнители и публика!

Уморих се от собственост и единственост!

Искам да искат от себе си.

Искам да изпълнявам на себе си.

Искам си собствеността над собственото…

=======

Искам да не съм сама и съм сред вас,

но сред вас искам да съм сама…понякога.

Искам да не съм безплодна и раждам,

но когато раждам недогаждам.

Защо?

Ям от студ и гладувам при жега.

Защо?

Преяждам от топлината

и за още е гладна душата.

Защо?

В студ все не стига храната.

Пълна съм, а гладна е душата.

Защо?

Аз, Ива

Май 2011

Преживелици

Сайт с непристойно съдържание?

Това се отнася за блога ми! Да, за Журнала на Ива, който четеш и сега! А аз самата съм болна жена. Да, боледувам от до-верие и любов. Болката е особено силна, когато ме смажат хора със слонски нозе, но умея да слушам, когато малкият човек ми говори, дори и без думи. Лекувам се, когато заедно с този малък човек по детски се радваме на удоволствия като Disney on ice!

Моите публикации, към които ти дадох връзка бяха илюстрирани със снимки на този малък и много чист човек, който ми е ценен учител в живота. Дано всички имаме по един такъв във всеки етап от живота си, защото както казва майка Тереза – „Най-добрите учители са децата“. Илюстрациите вече са свалени, защото Журналът на Ива е оценен от пристойни хора, като сайт с непристойно съдържание. Причината – в него има заглавия като „Секс със слънцето“, но аз не съм сигурна, че оценяващият е прочел какво има под заглавието, а то може и да му е полезно…

Всеки има право да оценява според ценностите си. Аз свалих снимките заради своите ценности и защото вярвам, че всичко се лекува с любов ,  че се разболяваме от липса на любов…първо към себе си!

Правно ни е да живеем и то свободно. Правилно ни е всичко, което прави душата щастлива. Неправилно е само онова, което отнема правното на друг – живот и свобода.

Аз, Ива ти благодаря!…

Ето най-непристойното съдържание, заради което махам  илюстрациите с детски снимки от други публикации в журнала ми! И те питам – каква представа получи за почтения – пристоен , достоен човек?


Секс със слънцето – забранено за пуритани

На глас

Mисии и Магии – за да не те изнасили Живота

Срещаме човек и пътищата ни се преплитат временно – няма постоянна заедност, не и за телата…Преживяваме много заедно, преодоляваме много заедно, телата са близко, уж заедно, но усещане за близост на душите не се поражда. Няма синхронност на душевността и магичността не се задейства.

Отдаване…

Срещаме човек и изведнъж усещаме магията. Сякаш винаги е бил в живота ни, сякаш е много близък, познат, а той не е… Някак мислите се преплитат, думите се допълват, интересите подобни, терзанията същите и в съдбите „случайни“ съвпадения… Стряскат ни знаците за  привличане. В тялото – трептене, пърхане някъде там и сякаш се отлепя от земята, сякаш се разтварят крилата. Магията… Дали ще полетим? Само, ако се осмелим…

Един човек идва с магията, друг без нея.  И двамата са похлопали на вратата ни, а щом са стигнали до нея – значи идват с мисия за нас. Отваряме и посрещаме гостите си подобаващо – единият – свойски, другият по-сдържано, но  и двамата срещаме със сърце. Защото без сърце няма да случим мисиите – нашата за другия и на другите за нас. Кой е другия и защо е – не е от особено значение, по-важно е да се отворим, да допуснем и приемем случващото се, защото нещо от него остава, носи смисъл. Не знаем какво е то и не е нужно да търсим отговор! Дори и без да го видим то ще си свърши работата за нас.

Какво е нужно, за да случваме мисиите и да усетим магиите?

  • отпусни се и наблюдавай себе си и другия – думи, действия, реакции
  • отвори се и приемай посланията на другия, без да оценяавш и анализираш
  • слушай и се опитай да бъдеш в другия
  • изрази се – покажи и кажи всичко, което мислиш и чувстваш
  • усети се – какво, къде и как чувстваш, за да се разбереш

Как ни говори тялото и как да разберем себе си?

  • Когато реагира гръдната област и се променя сърцебиенето или дишането – задействат се чувствата. Разбери ги!
  • Реагира ли коремната област – пърхане или неприятна тежест – задействали са се емоциите. Пусни ги, но не ги изпускай!
  • Реагират ли гениталиите с приятна възбудимост – възбудил ни е не полът на човека (независимо какъв е), а животът. Той ни е съблазнил и ние вече сме в готовност да му се отдадем. Случим ли го – даваме шанс на другия да изпълни мисията си за нас, въздържим ли се, животът пак го случва, но е възможно да се почувстваме като изнасилени.

Животът се е венчал с любов за нас още от утробата. Ние съществуваме чрез тази любов, обречени сме да се отдаваме на живота и да го приемаме такъв какъвто е. Усещането, че сме изнасилени от партньора ни Живот и неудоволствието от него произлизат от съпротивите ни да му се отдадем, от неслучените мисии, от неизживяните магии…

На глас

Роди се на Пролет


Пролет е! Сезонът на раждането! Изворът на новото ухание и новия живот в природата!

Тялото се ражда веднъж, но душата може да се ражда и възражда неколкократно в живота…защото е душа!

Цялата природа се отразява в душата ни – залези и изгреви, нощ и ден, студ и топлина, бури и покой… Та нали ние живеем чрез нея и в нея. Затова душа и природа танцуват в ритъм! И се бунтуват, когато им пречим и ги объркваме.

Да оставим душата да се възражда през пролетта, да цъфти бурно през лятото, да мъдрее през есента и да се отдаде на покой през зимата е най-добрата грижа, която можем да й дадем.

Пълната душа е като пълната река през пролетта – забързано подхранва по пътя си всичко жадно за живот, отмива замърсеното и загнилото през зимния покой. А след нея – нови раждания, свеж дъх и чистота.

Пролет е! Време да родим душата отново, да напоим и измием мисълта, да посеем новите семена на мъдростта.

Аз, Ива си пожелавам ДА БЪДЕ!

На глас

Аз, Малкият Човек ти казвам!

Разбира се, ако имаш уши да ме слушаш и душа да ме разбереш!

Ти, пораснал човеко умееш да се радваш на мъниците като мен, но допускаш грешка, че ме подценяваш. Мислиш си, че не разбирам! О, да не грешиш! Аз нямам достатъчно развито мозъче, за да те разбера, нямам и разума, на който ти си роб, но имам живи сетива, а твоите отдавна са убити…затова си забравил какво е да живееш чрез тях. Когато и ти си бил като мен, други пораснали хора са се погрижили да те лишат от сетива, с които да усещаш тях и света…уж за твое добро. По-късно разбираш каква развалина си без тях и ти е много трудно да ги съживиш, но не е невъзможно, повярвай ми! Затова – не ми затривай сетивата, пораснал човеко! Не ме програмирай с правила, остави ме сам да ги науча и избера!

Още докато съм част от тялото на мама, аз знам всичко за света на порасналите. Още преди да съм зърнал слънцето знам какво е топлина и светлина, но там вътре в душата на мама. Още преди да съм се сгушвал в мрака на нощта знам какво е болка, мрак и самота – там в душата на мама. Още преди да съм усетил блаженството на майчината прегръдка знам какво е липса на нежност и грижа…пак от душата на мама. Онова, което мама преживява, аз го научавам и то без разум. Помислил ли си за това, че разумът не учи. Защо иначе, аз ще се сдобивам първо със сърце, а много по-късно с мозъче, което бавно съзрява и разУм-ява? Така е решила нашата мъдра Майка – Природата, която не греши и не предприема случайни дела. Затова – мисли и учи със сърцето си, ако си забравил как се прави – поглеждай често към мен.

Когато ме учиш на правилните неща, не ми ги казвай (не защото не те разбирам), а ми показвай (защото запомням чрез чувствата, а не чрез думите). Аз ще разбера думите ти, но ще запомня със сърцето си. Ако там съм усетил радост ще искам пак да я преживея. Ако съм преживял тревога – ще се страхувам, ще се плаша и ще избягвам твоето правилно нещо. Затова – ако искаш да запомня нещо, направи го радостно за мен!

Ти, пораснал човеко имаш да учиш още много от мен, но…май не искаш. Ти се страхуваш от моята спонтанност и откритост, затова бързаш да ги убиеш с уроците си по срам и приличност. Защо толкова се радваш на моя смях, а ти вече не умееш да се смееш,…а аз искам да се смеем заедно. Защо краката ти омекват, когато те гушна, а ти не смееш да даваш и искаш гушки? Та, нали и твоята мама те е родила такъв като мен.! Къде си се изгубил? Пораснал човеко, кажи ми и аз ли ще стана глух за сърцето си и слуга на разума, и аз ли ще забравя смеха, и аз ли трябва да крия любовта? О, не ! Оставам си тук, непораснал, в света на малките хора – твоите учители-напомнители за това, което си. А ти не ме убивай преди да съм ти показал какъв можеш да бъдеш…ако поискаш!

Аз, Ива поисках и не след дълго учителят-напомнител ми се яви 🙂

Преживелици

Раздяла с абв-поща и още нещо….за Сърцето

След 7 години, в които с доверие ползвах услугите на АБВ поща, внезапно загубих достъп до нея. Поведох кореспонденция с администраторите като се надявах  да ми помогнат, но получавах само напътствия, които могат да се намерят навсякъде в gbg.bg. Регистрирах и нова парола, но и тя не проработи. Препоръчаха ми да си регистрирам нова поща!? Вие ще го направите ли? Вероятно ДА, ама НЕ в АБВ! Загубих важна информация и кореспонденции…А вероятно е било нужно да скъсам нишките към миналото, защото всичко старо, колкото и да е ценно е само минало. В този ред на мисли, може би е нужно да благодаря на АБВ поща, както на всичко, което някога си отива от нас. Благодаря ти АБВ, ти беше първата ми електронна поща, учих се от теб, радвах ти се, беше ново и вълнуващо преживяване за мен. Ти, АБВ, ми откри нов начин за „среща“ с хората, вършеше ми добра работа, беше ми вярна и аз на теб. Дълго време не ти изневерих, но рутината убива и преди година-две се отдадох и на друг пощальон, скоро и на още един, но най-често и най-всеотдайно бях с теб. Егоцентричността ти, обаче надделя и ти реши да ме зарежеш по най-непочтен начин. Е, добре! Пожелавам ти щастие и успех! Оставам с благодарност и добри чувства към нашата 7 годишна връзка, благодаря ти дори за гадното зарязване. Много ми взе, но и много ми даде, така че няма да потънеш в забрава. Което е трябвало си е отишло и няма да го търся, което ми е нужно е останало и то е такова, че никой не може да ми го вземе!

Започнах да пиша леко гневна и тревожна, а сега ми е толкова пърхащо и забавно…Може би защото е Св.Валентин…Ха ,и това не  е случайно – раздялата ми с АБВ се случва  навръх деня на влюбените!

Да загърбим  егоцентризма си, да се отдадем на влюбеността в Живота и да помним, че сърцата ни имат неограничен капацитет за обичане. Хубаво е да обичаме повече хора, плашещо е да обичаме Един или Една!

С-Богом и Здрав-Ей  🙂

От мен – Ива

На глас

Любов, Мерак и Работа за Влюбени

Нито за миг не съм си помислила, че съвпадането на нашия Трифон Зарезан и католическия Св.Валентин е случайна работа. На Зарезан честваме хората, които с труда си създават виното, защото преди да потече вино, изтича много пот, а за да излееш тази пот е нужно да влееш любов, иначе няма да ти се поти.

Св.Валентин е ден на влюбените, но за да премине влюбването в обичане е нужна много вътрешна работа – да дадеш, да разбереш, да приемеш…И тази работа ще е ялова, ако не е зачената с любов.

Е, какво излиза и виното се ражда с работа и любов, и влюбването става на обич пак с работа и любов.

Още Фройд е казал, че животът е работа и любов. „Че какво друго, освен тези двете?“ – чувам да казваш. А аз ще ти отговоря – не, двете – те са две в едно, двете половини на цялото. Работата без любов не ни изпълва, влачи ни неудовлетворение от нас самите. Любовта, върху която не работим е обсебване, но не и обичане, защото обичането без условия, очаквания и изисквания си е майсторлък. Майсторлъкът пък се постига с…работа. Е?

По време на студентска бригада (справка в историята 😉 ), млад инженер началник-смяна написа на парче от кашон „Меракът движи света“ и го окачи до работното ни място. Ние бяхме група от няколко момичета и приехме лозунга като странен начин да се задява с нас. От тогава ме делят 30 години и още го помня – не случайно. През това време животът ми показа, че нещото захванато без мерак става нищо. Какво е меракък ли – желание, страст! Какво е страстта – любов в действие! Какво е действие – ……

Е, стига Ти! Сега мисли, ако искаш…Аз отивам да пия чаша червено вино за … любовта!

От мен – Ива…. тост за теб и…нея!

Преживелици

Любов по Кучешки

Вълнуваща е историята за появата на Лусина в живота ми (кръстник е синът ми, който тогава беше тинейджър). Изпитвах страх и погнуса от животните и не разбирах как може да се съжителства с куче… Но нищо в живота не е случайно, нали?

През 2004 г. на 15 май оперираха липом на баща ми. Седем дни по-късно получих съобщение, че липомът не е липом, а метастаза на рак в последен стадий. Заредиха се 7 месеца борба с предизвестения победител, но аз не се отказах… На втория месец в „случаен“ разговор ми предлoжиха да си взема новородено дакелче. Не помня дали на живо бях виждала дакел… Вероятно да, но когато нещо не ме интересува е незабележимо за очите. Отговорих,че предложението не е попаднало на точния човек и разговорът приключи. Същата нощ сънувах моята малка бебе-дакелка… Гледа ме с очакващи и пълни с любов очи … още ги виждам и на сън и на яве. Събудих се трепереща от силната емоция, с влажни очи и ускорено сърцебиене…

След две седмици организирах парти за приятели, защото бях станала мама на космато, четирикрако бебе. Оказа, че е родено на…15 май! Луси беше една от последните радости в живота на баща ми, а неговата кончина беше едно от първите страдания в нейния живот.

Вече 13 години Луси е част от живота ни – моя и на съпруга ми! Дори стана имигрант като нас. 🙂 Чудя се как и къде в тази малка главичка и в това още по-малко сърце се събират толкова чувства и такава безусловна любов. Всъщност не знам дали са точно чувства, но след като събуждат такива у мен, значи са! 🙂 Никой не учи кучето да обича, а толкова добре го може.

Луси долавя тъгата ми и се стреми да я отнеме, да я намали. Когато се наложи да не сме заедно за известно време, тя ме очаква, страда мълчаливо. Вие от радост, щом се върна, дарява ме с много ласки, доверчиво се отдава и очаква да получи нежност. Следва ме в студ и жега, в мрак и светлина без да изисква и очаква. Щастлива е, когато сме близо, дори да е гладна или жадна. Говори с очи и разбира без думи, както дори и човек не умее. За разлика от хората, Луси не ни отхвърля, когато днешната й дажба не е повече от вчерашната, когато днес  не сме толкова силни колкото вчера или когато разбере, че ни дели с други. Човешката „обич“ е различна от кучешката и често се отключва само при определени условия – да принадлежиш,  да гърбиш всички и всичко, дори себе си, заради обичащия те! Хората трудно дават без равностойна размяна, а условностите сякаш са правило. Любовта задължава и ако не приемеш задължението, се обричаш на самота. А страхът от самотата е окова, която поражда още по-силно усещане за самотност, но в присъствието хора … Най-тъжната самота!

Да обичаш по кучешки е различно… и лесно!

 

 

Преживелици

Денят на Моето Име


Сутрин е! В страната, където имената имат своите дни за празнуване, моят ден вече изтича, а тук – сега започва. В задни години по това време преживявах незабравими веселби…с вас!

Тук е сутрин! Телефонът ми не звъни от рано както преди…Празникът не е същия, други са и хората…

Знам, че всички вие сте се сетили за мен и сте си спомнили…както преди. Знам, че всичко в живота следва и има своя смисъл – за мен и за вас.

Отдалечеността и раздялата на телата е само в главата. Сърцата, живяли в заедност остават в нея и продължават да преживяват свързаността.

Ние сме там, където искаме и преживяваме онова, което искаме. Дори и да не съзнаваме, всичко в живота е просто избор, наш – мой, твой!… Независимо в каква  ситуация сме, ние можем да й придадем смисъла, който искаме и тя да има за нас значението, от което се нуждаем. И аз така – друга държава, нов вариант на имен ден… 🙂

Мисля за вас, празнувам с вас, говоря с вас…

Честит да е Денят на моето и твое име! Каквото и да е, то е само наш белег и то не сме ние. Ние сме много повече от името и от всичко, което преживяваме. Ние сме Сила и Енергия! И днес си пожелавам – да съзнаем тази сила, да я обикнем и да я устремим към щастието си, към потребностите си човешки…въпреки онова, дето кръжи вън от нас!

Аз, Ива – с обич и щастие, че съм жива и че теб те има 🙂

На глас, Преживелици

Благо-Дарни

Природната белота смирява - прибира ни вътре в себе си,  подтиква към благодарност, чистота и светлина.
Природната белота смирява – прибира ни вътре в себе си, подтиква към благодарност, чистота и светлина.

В края на месец ноември , хората, населяващи държавата, която приютява представители на всички нации и култури по света, празнуват Thanksgiving  – денят, в който дават благодарност. За някой отдаването на благодарност е част от националната им култура, за други не, но всички празнуват. В тази част на света различията между хората се приемат като своеобразно богатство и носят принадена стойност в обществените взаимоотношения. Тук всяка култура и всички традиции се удостояват с уважение, липсва стремеж към уеднаквяване, няма етническо, расово или национално напрежение. Е, поне не се усеща! Може би, защото хората си багодарят непрекъснато и за всичко, може би, защото на благодарността е отредено празнуване, не по-малко значимо от Коледа…

Благодарността е личен акт, който  пречиства, смирява и лекува. Мъдри люде ни учат да благодарим всяка сутрин щом отворим очи – за това, че ни предстои да преживеем още един ден. Всеки ден е дар, за който да сме благодарни – за това, че виждаме слънцето, за това, че имаме възможност и днес да извървим част от пътя до мечтите си, за това, че не сме сами на света, за това, че и днес имаме възможност да обичаме. Благодарсвеното начало на деня и то преживяно не само в умовете, но и в сърцата, стопява съпротивите и неудовлетвореностите, вдъхновява делата, припомня ни смисъла и на душата става леко и чисто.

В българската култура имаме ден на прошката. Да дадем или поискаме прошка е личен избор, с който потушаваме пламъците на неспокойната си душа. Но едно е да кажем прости ми/ прощавам ти, а съвсем различно е да благодарим на стореното зло, да благодарим и на себе си за грешките и неудачите. По-лесно е да благодарим за доброто, въпреки че често и това забравяме, отколкото да благодарим за злото, за грешката. А това си е наистина повод за благодарност. Защото доброто е учител, но най-много  помним наученото от грешките. Благодарността е признание за –дареното ни благо-, а благо е всичко преживяно – и добро и зло, защото и двете дават опит и мъдрост. Колко скучен би бил животът  без разнообразен опит и колко гладна и болна би била душата без възможност да мъдрее.

Британците, които  заселили новата земя – Америка, са преживяли много трудности. Голяма част от тях не са оцелели, затова поколенията помнят и предават своята признателност  към Бог и към местното население, което им помогнало да се адаптират и да продължат живота си. Така Thanksgiving  остава жив и днес и ще продължи да живее, защото докато има хора на земята, ще има за какво да благодарят – на Бог, на Другите и на Себе си.

БЛАГОДАРЯ !
от мен, Ива

Преживелици

Раждане!

       Преди няколко десетилетия един мъж избрал красива, млада и плодородна почва и посадил в нея семенце. Почвата приютила семенцето, топлила го и го хранила докато пробие повърхността й и поеме към слънцето. Докато цветето било младо и крехко, почвата го хранила, а мъжът го поливал и грижливо го пазел от стихии и вредители. Когато цветето станало достатъчно силно и здраво започнало само да се справя с ветровете, със сушите и студовете, с наводненията и ураганите, с плевелите, насекомите и хищниците… Мъжът, който посадил семенцето отдавна е отлетял при слънцето, но продължава да живее в цветето, на което дал живот. Почвата отдавна не е мястото, което храни и топли цветето, но тя все очаква да го зърне и все се надява то да е силно, свежо и красиво…

       Това е моята приказка!

       На този ден преди 48 години аз отправих взор към слънцето, с болка и много плахо. Раждането на тялото се случва веднъж, но душата, приютила се в него, преживява свои смърти и раждания не веднъж. Боли ни, когато погребваме, но за това, което погребваме агонията е приключила и е настъпило облекчение. Боли ни, когато раждаме новото в нас, но няма нов живот без болка, няма радост без страдание, така както няма ден без нощ. Колко ли още раждания ще стори душата моя! Колко ли пот, сълзи и усмивки ще ми нарисува? Нека Бъде! Така Мъдрее!

       Но! Днес е време за празнуване! Днес е време за палуване! Днес е Моята Нова Година! А Утре? Нека бъде като днес! Това е смисълът!

 …за мен – Ива

На глас

Секс със Слънцето (забранено за пуритани)

        

 

 

           Не е перверзия, не! Просто ще сапунисам душата ти, пък после, ако искаш я измий!

 

        

 

     Колко пъти сме вдигали глава към Слънцето и сме го приветствали с разтворени обятия? Колко пъти сме му се отдали безусловно и с Любов? Не е нужно полово съзряване, за да правим любов със Слънцето, няма и пределна възраст за това сношение.

          Всеки ден Слънцето праща енергията си към Земята, някъде там – в цветето, в птичката, в човека, в скалата дори. Земята пък му отдава своята. Тези два титана се прегръщат с любов и без да се срещат дори правят любов. Любовта им ражда Живот. Любовта им храни и отглежда Живота. И този Живот никога не напуска Земята. Той оцелява чрез цветето, птичката, човека. Ние човеците сме обречени да почитаме създателите си – Земя-та и Слънце-то. Земята – да я пазим и обгрижваме, защото тя ни кърми (за това говорим много и нещичко правим). Слънцето – да му се отдаваме, защото то ни чисти и лекува. Да, но ние сме заключили душите си и не му се отдаваме, а проституираме с него твърде професионално. Даваме телата си, а Слънцето ни плаща с тен – модерният загар, с който се надпреварваме кой да е по- и най -квалитетна проститутка.

          Сексът е изключително важен за нас. Сексът, чрез който здравеем, оцеляваме и се продължаваме. Сексът, в който  отдаваме и телата, и душите. Ако душата не участва възпроизвеждаме механично действие, което дрънка, чука…на кухо!

          Слънцето е всеотдаен партньор! Дори скрито от очите, из зад облаците, то ни дарява светлина и топлина, нежно гали телата с лъчите си… и това е неговият израз на Любов. То ни я дава, независимо дали сме лоши или добри, дали го зачитаме или не. О, да! Слънцето може и да е опасно, може и да ни изгори…с Любовта си. Но виновно ли е то, че не умеем да се пазим и обгрижваме, да отстояваме и обичаме себе си, в любовта дори.

          Слънцето дава любовта си безусловно и не очаква друга отплата, освен безусловно да я приемем. Да, но ние не я усещаме , защото сме изгубили сетивата си. Обвили сме ги в дебела броня от съмнение и недоверие, която ни пази от всичко и всички, дори и от сянката ни.

          Слънцето не престава да ни съблазнява и да очаква нашето безусловно отдаване. Усетим ли  жадна душата си – това е неговият зов за любов. Изпиваме голяма доза Желание и смирено полягаме в постелята на Земята. Разголваме тялото, за да освободим сетивата, разтваряме душата, за да усетим свободата, отдаваме мисълта на Слънцето и даваме ваканция на Его-то…

       „Всички болести на ума произтичат от недоимък на светлина.

        Всички болести на сърцето произтичат от недоимък на топлина.

        Всички болести на душата произтичат от недоимък на истина.“

                                                               Петър Дънов

           Слънцето е Истина! Слънцето ни топли и ни дава светлина.  

           Отвори ума си и пусни вътре светлината му да го просветли! Отвори сърцето си и пусни вътре топлината му да го стопли! Отвори душата си за истината, че си тук и заслужаваш! Е, вече и ти прави любов със Слънцето… Как се чувстваш?

Аз Ива се чувствам (вдишвам!) прекрасно !

…ако ти е достатъчен сапуна, може да се измиеш!