Забежки, От кухнята на Ива

Как правя моите вкусни козунаци?

Похвалих се с козунаците си във фейсбук, пък те на снимката едни апетитни, че чак и ароматът им се носи. Мои приятелки, ентусиастки като мен пожелаха да им споделя рецептата. Аз нямам голям опит и рецептата, разбира се, не е моя авторска. Намерих я в интернет, харесах я, адаптирах си я и я експериментирах. За втора поредна година  се заемам с това тежко дело. Знаех, че козунакът изисква голям майсторлък и се възхищавах на жените, които го умеят, още повече, че се наемат да го правят, когато пазарът изобилства с толкова видове козунаци и производните им. Тук, където живея сега, козунаците не се вписват във великденската традиция и не се продават във всеки дюкян. Е, какво по-голямо предизвикателство от това, да се захвана и аз. Миналата година ми беше кръщаването в тази дейност и не се изложих.

Така изглеждаха козунаците ми при първия опит.
Така изглеждаха козунаците ми при първия опит.

Тази година се представих още по-добре. Затова имам смелост да споделя вкусотийката:

Видима е разликата, нали ?
Видима е разликата, нали ?

Продукти:

  • суха мая 2 пълни супени лъжици (може да се направи и с прясна мая, но може би кубче и половина – не съм сигурна в това)
  • 7 яйца
  • 400 гр. захар ( аз слагам 36 пълни супени лъжици)
  • 300 мл. прясно мляко
  • 1 лимон – сока и кората (повърхностният слой, настърган на ситно ренде)
  • 2 ванилии, ако е течна – 3 с.л (зависи колко е силна ванилията)
  • 1/4 ч.л. сол
  • мазнина – смес от краве масло около 120 гр. и растителна течна мазнина (олио или лек зехтин) около 230 мл.Размекнатото краве масло (не втечнено) се обърква заедно с другата мазнина до хомогенност с тел или миксер. Това е важна съставка за тази рецепта.

Важно! Всички продукти трябва да са със стайна температура, а брашното да е добре пресято – препоръчва се 2 пъти (аз го пресявам веднъж).

Дозата поема около 1,5 кг брашно.

Етапи на приготвяне:

1. Сухата мая се размесва с 2 супени лъжици захар (те не са включени в онези 36), прибавям топла вода около 1/2 ч.ч и я оставям да втаса – да шупне добре. Добавям брашно, докато се получи по-гъста от боза каша и отново втасва.
2. В отделен съд разбивам яйцата със захарта, добавям млякото, ванилията, сока и кората от лимона.
3. Прибавям към втасалата мая, разбърквам бавно и добре, и започвам омесването. Солта я размесвам с първото количество брашно  и така я внасям в тестото. Омесвам до твърдост, която не лепне по ръцете.
4. Най-цапащия етап – продължавам месенето като внасям на части мазнината, докато тестото я поеме. През този етап брашно не се прибавя, само незначителни количества, ако се наложи да предотвратя залепването по повърхността, на която меся. Тестото става жилаво и шуплесто, но това е нормалния вид.
5. Оставям да втасва до двоен обем. Важно – тестото се влияе от рязко нахлуване на студ в стаята или от въздушни течения. Нуждае се от много топлина, любов и внимание (както всеки човек 🙂 Само така може да ни дари с приятен вкус!
6. Увиване на козунаците – от тази доза правя 2 големи козунака или 4 по-малки. Плитката е от 3 ленти – разточват се, във всяка от тях се слага плънка – стафиди, орехи или други сушени плодове, може да се цвъкне тук-там и гъст конфитюр. Свиват се лентите, сплитат се и се поставят в тава, леко намазана с мазнина. Най-подходящи са тесните и дълбоки тави.
Може да се направи също и козуначно роло – 1 разточена лента, ама по-къса и по-широка, намазвам с мармелад и после навивам.
7. Готовите козунаци отново втасат – пак до двоен обем.
8.Втасалите козунаците намазвам с жълтък, разбит с една супена лъжица топла вода.Украсявам с бадеми и цветна или кристална захар.
9.Печене – на 150 целзиеви градуса, без предварително загряване (включвам фурната няколко минути преди да ги мушна, за да се затопли леко, че да не се стреснат козунаците от студеното и да спаднат). Пекат се около 40 минути (да получат приятна кафява коричка), после се покриват с фолио и се пекат още 20-30 мин.

Цялото действие отнема около 8 часа, заедно с печенето 🙂

Препоръчвам: да се заредиш с желание, търпение и време. И ако не ти е кеф, сиреч не изпитваш удоволствие от това действие – хич и не се захващай 🙂 И докато месиш – изхвърли си проблемите в другата стая, усмихни се на тесто и му се зарадвай като на бебе – с нежност, умиление и доброта!

И една идейка за поднасяне – кръглият козунак поставих в по-голям поднос, в дупката пъхнах цилиндричен свещник за чаени свещи – малко по-висок от козунака, около традиционния сладък хляб (така го обясняваме на американците) наредих боядисани яйца, запалих свещичката и го поднесох на трапезата. Съжалявам, че няма илюстрация, но емоциите и приятните ми гости бяха по-важни от снимките. Знам, обаче кой го снима и като получа снимката ще я добавя, обещавам 😉

Ето го и обещанието :)
Ето го и обещанието 🙂

Е? Добър апетит – от мен, Ива – толкоз!

А, още нещо – ако поискаш да ме зарадваш,  може да ми изпратиш  снимка на твоята „рожба“ или да ми разкажеш каква и как я свърши 😉

Реклама
Преживелици

Какво научих и какво не, през моите 50

Че без модата на рождените чествания, никога не бих избрала числото 50 като мой хронологичен белег!

Вече няма да ми светят 😉

Тогава кое, ли? Ами, аз съм в периода 30- 35. Отдавна влязох в него и още съм там. Докога – не знам? Но, ето какво вече знам:

  • Ние сме пластелинени човечета. Всичко и всеки ни моделира. Най-трайни са формите от най-пластичния ни период. Колкото повече засъхва пластелина, толкова по-трудно се моделира. А как боли, когато се размърдам, за да променя модела… Боли от застиналост! Корекциите са трудни и болезнени, но най-много ми се услаждат формите, които сама си придам.

                                      Защо се страхуваме от болката, когато не води до смърт?

  • Животът е твърде кратък и докато се оглеждам, ослушвам и умувам как да го живея, той изтекъл … през сърцето – там откъдето е дошъл и където е!

                                     Защо живем предимно чрез ума, след като много преди той да започне да ни служи, сме живели доста по-добре и то само чрез сърцето си?

  • Доста години се стремях да разбирам другите и когато започнах да разбирам себе си, разбрах, че нищо не съм разбрала.

                                    Как е възможно да разбереш друг, когато не си разбрал себе си?

  • Дълго живях отвън и когато заживях вътре, самотата ми стана приятел.

                                    Защо бягаме от самотата, като тя е пътят до несамотата?

  • Когато престанах да обичам Его-то си, сетих що е Любов…И започнах да обичам отначало…първо себе си. Давам на себе си от себе си най-доброто, защото  така се уча да давам и на друг. А любовта е даване и получаване със знак за равенство между тях.

                                  Защо се надлъгваме, че всичко хубаво правим заради другите? Защо се срамуваме да получаваме, а прекаляваме с даването?

  • Суетата е цирей, който все някога се пука. Колкото е по-стар, толкова по-гадно мирише след пробива му. Докато не изтече гнойта и не лъсне голотата, не иде свободата.
  • Свободата е усещане за неуязвимост. Докато има от какво да се стряскам и да ме е страх от загуби – все съм в джендема – своя.
  • Стените не се изправят пред мен, за да си троша главата в тях, а за да направят тази глава по-мъдра.
  • Апетитът към храна е знак за гладна душа. Щом огладнее тялото, душата започва да се изпълва, оживява и болестта залинява.

                                Защо всичко чакаме отвън – лечението, щастието, любовта?

  • Явленията в природата и събитията в живота са част от мен и са вътре в мен. Външното има вътрешен аналог. Когато прогледнах в това – видях себе си.

                                Каква e силата, която ни е приспала в будността и защо?

  • Тревогата не решава и не предотвратява. Тя обърква и разболява.

                                 Защо все търсим нещо, за което да се тревожим?

  • Мисълта е сила, чрез която се побеждава, ако се управлява.

                                 Защо не смеем да поемем това управление?

  • Вярата е свобода, религията е рамката, която я затваря. Бог сме ние и ние сме Той. Всяко тяло е негов храм, душата – олтар.

                                 Защо се молим за душите си, щом грешници са умовете ни? Защо вместо да чупим рамката, я правим по-здрава и по красива, че и се радваме на това?

  • Твърде много заучаваме и много малко сътворяваме. Заучаването е папагалско повтаряне на казаното и направено от друг. Сътворяването е моят, твоят глас, личния ни щемпъл, материалът, с който да творят тези, които идват след нас.

                                 Защо не виждаме, не ценим и не разгръщаме твореца във всеки от нас?

  • Хората са гладни за внимание и използват всякакви похвати, за да го получат. Това е хубаво, но понякога тези упражнения са остри подводни камъни. Затова внимавам какво привлича вниманието ми.

                                 Защо не си го казваме простичко „имам нужда от теб“?

  • Доверие не се печели, а се дава. То е способност, която ако не притежаваме, трудно успяваме да придобием. Да очаквам някой да заслужи доверието ми, значи да очаквам животът да ми засвидетелства заслугите си.

                                  Защо не се отдаваме, а се правим на скали, които чакат чудото, за да се размекнат?

  • Лъжата е балон, в който сме се вкарали. Докато го надуваме, се опитваме и други да засмучем вътре. Но като всеки балон, той или се пука с гръм на парчета, или спихва от нажежената среда.

                                 Защо обичаме толкова много надуването и празните пространства, които могат да поемат тази „пара“?

  • Най-силно крещи „разпни го“ онзи, който най-мощно е викал „осанна“. Затова лаврите и кръста са ми еднакво скъпи.

                                  На кого му става по-добре от тези викове?

  • Човек вижда и чува онова, което иска да види и чуе, независимо какво му се показва и казва!

                               Защо толкова време пилеем в казване, пък пестим изразяването?

  • Секс и интелект са несъвместими понятия! Интелектът е за ума, сексът е за тялото. Ако правим секс с ума, значи нищо не правим, но ако влагаме секс в интелекта значи водим успешен живот!

                              Защо не си „признаваме“ сексуалността, като е навсякъде?

Надявам се разбра, че въпросите са онова, което все още не знам, но сякаш и не искам да го научавам.
А това, което прочете съвсем не е всичко, което научих или не през моите 50 ! О-па, 30-35 🙂 Но съдържа почти всичко, което ми е нужно, за да продължа напред и е лек анонс към нов проект.

Поетично изречено

Една тишина разстояние

„Полет“ – картина на проф. Стефан Лазаров, пастел

Тук ли си Любов?
Без образ, но със сърце!
Прелиташ и топиш
небесните разстояния.

Сгушвам се в теб,
щом студ скове ме.
Докосвам те, щом
топлина изпълни ме –
да ти дам от моята.

Чувствам те в сърцето,
виждам те в цветята,
чувам те в тишината,
говоря ти в мълчанието.

В мен си, без да си до мен…
Защото си Любов!
Има те дори и след мен.
Има те, но не те разбират.

Защо те търсят, като си тук?
Само на една тишина разстояние…

февруари, 2012

Поетично изречено

Душа зелена

„Спомени“ – картина на проф. Стефан Лазаров

Косите – сняг е навалял,
челото – есенни бразди,
лицето – от палавост, отъпкана поляна,
очите – лик на душата.

А моите – зелени…

Зеленото – за слънце гладува,
за роса – жадува,
суче от земята
и гледа в небесата.

Топлината храни ми душата,
светлината – пои я,
коренът крепи я,
полетът държи я жива.

В есен не вехне
и в зима не гине!
Душа е! Зелена!
Казват ми очите!

Април 2012

Поетично изречено

Бяг и Тишина

Aз – едно пораснало момиче.

„Гея“ – картина на проф.Стефан Лазаров, пастел

Ти – пораснало момче.

Тичахме под слънцето и под луната,
на брега и във гората…
Треперихме от студ,
потихме се от жега.
Заслепяваше ни светлината,
търсихме ръка във тъмнината.

Всеки в своя коловоз,
тегли на времето влака си…
Пресичат се релсите ни,
влизаме си в пътищата…
Отново раздяла задъхана
и пак своите друми следваме.

Така, без да усетим пораснахме.
Но останахме – момче и момиче,
хванали се за ръце, без да се държим.
Бягаме един от друг, а се гоним.
Настигаме се, без да се стигаме.
И пак бягаме, бягаме… но не от друг,
от себе си бягаме.
С бяг, който води към никъде…

Тишина!
Топлина и светлина в огнището…
Две чаши вино…
И две тела на пораснали деца…
настигнали се, без да са се стигали,
с души неразделяни от времето…

януари,2012

Преживелици

Дъждовна душа

Обичам да вали, да е мрачно и хладно.

Шумът на дъжда ми създава особен уют. Приглушената светлина на дъждовния ден сякаш ме сгушва. Хладното време ме кара да се стопля сама, да се погрижа за себе си.

Никой друг не може да се погрижи за мен по-добре от мен самата.

Във всичко, което обичам, харесвам и върша проектирам себе си, както и всичко ме бележи с отпечатъка си. Нищо, което ми е чуждо и непознато не може да ме докосне, не може да събуди вълнението ми. Да!…

Дали дъждовното време не е аналог на душата ми – склонна да плаче и да се къпе, да търси сълзите, за да ги прегръща, да се топли сама…за по-сигурно?

Обичам да съм навън, когато вали.

Ромоленето ме гали някак особено, а проливният дъжд предизвиква екстаз в душата ми.

И това усещане към дъжда не е от вчера и днес. Помня го от детските си години.

Бях на 14, когато един порой ме разплака неутешимо. Плачех с глас, а ми беше приятно, синхронно, единно… Плувах и летях едновременно! Страхувах се да не влезе някой в стаята. Не бих могла да обясня причината за този плач. А толкова имах нужда от друг, с когото да плачем заедно, без да сме тъжни…

Сега живея на място, където липсата на дъжд е празник. Не е случайно, знам! И в момента, докато пиша над мен вали – някак закрилнически, благодарствено…Усили се и просветна! Какво ли ми казва моя дъжд?…Аха! Прегърна ме и се усмихна! Разбра, че пиша за него, а всъщност пиша за нея – моята душа, която е волна ведно с дъжда.

А толкова обичам Слънцето!

Но само дъждът ме ражда отново…

Мен – Ива
снимка:    http://www.phototargets.com

Поетично изречено

Неуморно Искане

Уморих се от очаквания и изисквания.

Уморих се от изпълнители и публика!

Уморих се от собственост и единственост!

Искам да искат от себе си.

Искам да изпълнявам на себе си.

Искам си собствеността над собственото…

=======

Искам да не съм сама и съм сред вас,

но сред вас искам да съм сама…понякога.

Искам да не съм безплодна и раждам,

но когато раждам недогаждам.

Защо?

Ям от студ и гладувам при жега.

Защо?

Преяждам от топлината

и за още е гладна душата.

Защо?

В студ все не стига храната.

Пълна съм, а гладна е душата.

Защо?

Аз, Ива

Май 2011

Поетично изречено

Сънувана Будност

Kъде си, приятелю? Как си? Ако спиш, аз неканена влизам в съня ти, за да се гушнеш в мен и отпуснеш, така както не смееш в будността. Ако спиш, сънуваш ли? Ако си буден, будуваш ли? Ако си буден, дали си събуден за истински важното в живота? Ако мълчиш, чуваш ли гласа ми? Той е в шума на вълните и в песента на птиците, той те къпе, а после нежно гали душата ти. Ако говориш, изразяваш ли се? Ако мълчиш, чуваш ли се? Ако говориш, аз се вмъквам неканена в думите ти и говоря вместо теб, говоря онова, което сам на себе си не смееш да кажеш. Когато спя – сънувам, че търся топлина, а съм на топло под завивките… Когато съм будна – раздавам топлина, а съм на открито и студено, въпреки че грее слънце… Когато мълча, говоря с теб, а чувам себе си… Когато говоря, очаквам вълните и птиците да пренесат моя глас до теб, за да ме чуеш как сънувам и как будувам, когато ти мълчиш…

Аз, Ива – януари, 2011

Преживелици

Кризата няма да свърши?

Тези дни в един разговор за политика и криворазбрано живеене казах, че отдавна не чета вестици и не слушам новини. Е, изпросих си и въпрос: „Не те ли плаши това безразличие?“…Замълчах със себе си известно време…

Безразличие? Какво е това?

Безучастност, бездействие? Това ли съм Аз?

Не, разбира се! Аз участвам в живота. Изпитвам способностите на тялото, за да ги дам и на теб (скоро ще се случи). Разголвам душа, за да ти я дам – несресана, първична, цяла. Аз действам в живота, а ти не подозираш как потвърждаваш това – разбивам мрачното лице и виждам как проблясва усмивка, отварям заключената ти врата и усещам топлина, копнежи и доброта, хващам отпуснатата ти ръка, а тя потръпва и оживявя от допира…Толкова забравени неща…А прости, като самия Живот!

И докато ти усложняваш Живота с неразбираеми идеали и показни ценности, аз се стремя да си остана просто…човек. Ти си облечен бляскаво, а аз съм гола. На мен все ми е топло, защото в душата си отглеждам слънчев лъч. На теб все ти е студено, защото си фен на новите технологии за изкуствено отопление. Ти си сложен и съвършен, аз съм проста и…гола.

Моето „безразличие“ докосва поне една душа всеки ден и я подхранва. Твоята активност днес смущава десетки сънища нощем.

Не вярвай като ти внушават, вече години на ред, че има икономическа криза. Това е чудовищна манипулация, с която те карат да си траеш и чакаш края, а може би своя край. Хляб и работа има за всеки на тази планета, но достигнахме етап на много тежка човешка криза. Криза на ценности, смисъл и стил на живот. Твърде много се отдалечихме от природата си човешка. Докато не се върнем към същността си, кризата няма да свърши. Няма как душевността да деградира, а животът да прогресира, защото животът, такъв какъвто е, извира от вътре. Векове сме полагали усилия да ставаме по-малко човеци и няма как за няколко години да станем повече.

…Не, не е безразличие, нито бездействие, това е моето действие, такова каквото го мога и чувствам, нали усещаш…

мен, Ива

На глас

Аз, Малкият Човек ти казвам!

Разбира се, ако имаш уши да ме слушаш и душа да ме разбереш!

Ти, пораснал човеко умееш да се радваш на мъниците като мен, но допускаш грешка, че ме подценяваш. Мислиш си, че не разбирам! О, да не грешиш! Аз нямам достатъчно развито мозъче, за да те разбера, нямам и разума, на който ти си роб, но имам живи сетива, а твоите отдавна са убити…затова си забравил какво е да живееш чрез тях. Когато и ти си бил като мен, други пораснали хора са се погрижили да те лишат от сетива, с които да усещаш тях и света…уж за твое добро. По-късно разбираш каква развалина си без тях и ти е много трудно да ги съживиш, но не е невъзможно, повярвай ми! Затова – не ми затривай сетивата, пораснал човеко! Не ме програмирай с правила, остави ме сам да ги науча и избера!

Още докато съм част от тялото на мама, аз знам всичко за света на порасналите. Още преди да съм зърнал слънцето знам какво е топлина и светлина, но там вътре в душата на мама. Още преди да съм се сгушвал в мрака на нощта знам какво е болка, мрак и самота – там в душата на мама. Още преди да съм усетил блаженството на майчината прегръдка знам какво е липса на нежност и грижа…пак от душата на мама. Онова, което мама преживява, аз го научавам и то без разум. Помислил ли си за това, че разумът не учи. Защо иначе, аз ще се сдобивам първо със сърце, а много по-късно с мозъче, което бавно съзрява и разУм-ява? Така е решила нашата мъдра Майка – Природата, която не греши и не предприема случайни дела. Затова – мисли и учи със сърцето си, ако си забравил как се прави – поглеждай често към мен.

Когато ме учиш на правилните неща, не ми ги казвай (не защото не те разбирам), а ми показвай (защото запомням чрез чувствата, а не чрез думите). Аз ще разбера думите ти, но ще запомня със сърцето си. Ако там съм усетил радост ще искам пак да я преживея. Ако съм преживял тревога – ще се страхувам, ще се плаша и ще избягвам твоето правилно нещо. Затова – ако искаш да запомня нещо, направи го радостно за мен!

Ти, пораснал човеко имаш да учиш още много от мен, но…май не искаш. Ти се страхуваш от моята спонтанност и откритост, затова бързаш да ги убиеш с уроците си по срам и приличност. Защо толкова се радваш на моя смях, а ти вече не умееш да се смееш,…а аз искам да се смеем заедно. Защо краката ти омекват, когато те гушна, а ти не смееш да даваш и искаш гушки? Та, нали и твоята мама те е родила такъв като мен.! Къде си се изгубил? Пораснал човеко, кажи ми и аз ли ще стана глух за сърцето си и слуга на разума, и аз ли ще забравя смеха, и аз ли трябва да крия любовта? О, не ! Оставам си тук, непораснал, в света на малките хора – твоите учители-напомнители за това, което си. А ти не ме убивай преди да съм ти показал какъв можеш да бъдеш…ако поискаш!

Аз, Ива поисках и не след дълго учителят-напомнител ми се яви 🙂

Преживелици

Любов по Кучешки

Вълнуваща е историята за появата на Лусина в живота ми (кръстник е синът ми, който тогава беше тинейджър). Изпитвах страх и погнуса от животните и не разбирах как може да се съжителства с куче… Но нищо в живота не е случайно, нали?

През 2004 г. на 15 май оперираха липом на баща ми. Седем дни по-късно получих съобщение, че липомът не е липом, а метастаза на рак в последен стадий. Заредиха се 7 месеца борба с предизвестения победител, но аз не се отказах… На втория месец в „случаен“ разговор ми предлoжиха да си взема новородено дакелче. Не помня дали на живо бях виждала дакел… Вероятно да, но когато нещо не ме интересува е незабележимо за очите. Отговорих,че предложението не е попаднало на точния човек и разговорът приключи. Същата нощ сънувах моята малка бебе-дакелка… Гледа ме с очакващи и пълни с любов очи … още ги виждам и на сън и на яве. Събудих се трепереща от силната емоция, с влажни очи и ускорено сърцебиене…

След две седмици организирах парти за приятели, защото бях станала мама на космато, четирикрако бебе. Оказа, че е родено на…15 май! Луси беше една от последните радости в живота на баща ми, а неговата кончина беше едно от първите страдания в нейния живот.

Вече 13 години Луси е част от живота ни – моя и на съпруга ми! Дори стана имигрант като нас. 🙂 Чудя се как и къде в тази малка главичка и в това още по-малко сърце се събират толкова чувства и такава безусловна любов. Всъщност не знам дали са точно чувства, но след като събуждат такива у мен, значи са! 🙂 Никой не учи кучето да обича, а толкова добре го може.

Луси долавя тъгата ми и се стреми да я отнеме, да я намали. Когато се наложи да не сме заедно за известно време, тя ме очаква, страда мълчаливо. Вие от радост, щом се върна, дарява ме с много ласки, доверчиво се отдава и очаква да получи нежност. Следва ме в студ и жега, в мрак и светлина без да изисква и очаква. Щастлива е, когато сме близо, дори да е гладна или жадна. Говори с очи и разбира без думи, както дори и човек не умее. За разлика от хората, Луси не ни отхвърля, когато днешната й дажба не е повече от вчерашната, когато днес  не сме толкова силни колкото вчера или когато разбере, че ни дели с други. Човешката „обич“ е различна от кучешката и често се отключва само при определени условия – да принадлежиш,  да гърбиш всички и всичко, дори себе си, заради обичащия те! Хората трудно дават без равностойна размяна, а условностите сякаш са правило. Любовта задължава и ако не приемеш задължението, се обричаш на самота. А страхът от самотата е окова, която поражда още по-силно усещане за самотност, но в присъствието хора … Най-тъжната самота!

Да обичаш по кучешки е различно… и лесно!

 

 

На глас

Нова Година Е!

Съзнателно или не, отново сме разкрачили душата си. Стъпваме от двете страни на предела между Старата и Новата. Правим равносметка на миналото, в което не можем да се върнем и не е възможно да променим. Чертаем планове за бъдещето, а то е пълно с неизвестни и непридвидими обстоятелства. Колкото по-голяма е разкрачката ни, толкова по-нестабилна е позата ни в днес, на предела. А ние сме винаги на предела – между две години, между два дни, между два часа, между два мига. Но животът тече в мига – тук и сега, в онзи миг, който свършва в момента, когато започва. От този миг стартира следващият и за да сме уверени в крачката си към него е нужно да сме стъпили устойчиво сега, а не с разкрачена душа.

Как ли са живяли нашите прадеди, когато примитивният живот все още не е познавал летоброенето? Как са живяли без Новите години пълни с надежди, очаквания и благопожелания? Вероятно са се радвали на всеки свой нов ден без да познават разкрачката на душата. Стъпвали са примитивно, но здраво и устойчиво на Земята, защото както тогава, така и днес тя е тази, която храни и подържа Живота. Не са се терзали за вчера, очаквали са смирено утре и са живяли простичко днес…Кой знае, може би животът е такъв, когато не познаваш мисленето преди и отвъд предела, когато не знаеш да кажеш „след Нова година ще“ или „от Нова година започвам“. Това не знаем, но пък можем да проверим какъв е животът на предела, в мига, защото имаме свободата да изберем за какво и как да мислим, а каквото мислим – такова преживяваме.

Искрящи огънчета на свещи греят на предела между Старата и Новата. И този символ не е случаен. Огънят топли и свети. Огънят на предела ни напомня, че щастливото, здраво и успешно живеене се постига със светлина в ума и топлина в душата. А всеки миг е предел и всеки миг се нуждае от пламък.

Човешкият род има потребност от своите общи празници, с които очакваме едно – по-добро, с които си напомняме, че всички сме едно – днес и утре и во веки веков!

Да Бъде Добро! ….Да Бъдем Едно!…Сега!

Весело празнуване на Мига 🙂

от мен, Ива

На глас

Любовта в Душата


Коледа е! Време за Рождество!

Потърси раждащата се в теб Божественост. Затвори очи и мълчи! Чуй се! Бог се ражда, но не някъде там, а в нас! Той е Любов! Той сме Ние и Ние сме Той! Затова Ние сме Любов – онази радваща се и ликуваща, че сме Тук и Сега в света на дишащите и усещащите. Разпали огънчето на любовта в душата си и го поддържай, защото точно топлината и светлината на огъня сътворяват раждането и живота.

При прачовеците жената е разпалвала и поддържала огъня, мъжът е доставял дървата, защото и Той, и Тя са съществували чрез него. Сгрявали са и са озарявали рожбите си с него. Той, огънят е бил връзката на детето с неговите създатели.

Усети ли вече топлината и светлината в душата си? Тяхното име там в невидимото не е огън, а Любов. Любовта е състояние на душата, както движението е състояние на тялото. Без движение тялото атрофира, без любов душата агонизира. Агонията е НЕживот, а съществуване водещо бавно, но сигурно до смърт. Смърт, чрез която душата се освобождава от оковите на студа и мрака, за да се роди отново…свободна.

Коледа е !Време за огън! Огънят е любов, любовта е свобода.

Истинната любов е присъща на свободните духом. Свободният дух не познава притежанието. Да се стремим да притежаваме живота на друг, да търсим доказателства за неговата посветеност само и единствено на нас, да даваме в замяна себе си и да очакваме отплата …Това е власт и НЕлюбов.

Всеки живот принадлежи само на своя носител – клетката или организма, в който процесите се движат, обновяват, пулсират, развиват. Развитието няма ход назад. Няма сила, която да върне отишлото си лято, няма сила, която да върне отминаващия ден…защото след нощта идва Нов ден, след зимата идва Ново лято! Спри! Дишай дълбоко! Разпусни!

Коледа е! Време за Любов!

Обичай без да искаш размяна и ще получиш! Обичай без да очакваш награда и ще получиш! Обичай цветето и ще усетиш аромат! Обичай птичката и ще почувстваш единството! Обичай слънцето и топлината ще те достигне! Обичай нощта и ще забравиш страха! Но първо обичай себе си, защото без тази любов другите са невъзможни. Всъщност няма много любови, има само една и тя е „свобода + светлина + топлина“ и Тя ни дава силата да бъдем въпреки!

Коледа е! Отвори си душата и посрещни чудесата.Ти си Тук и Сега и Бъди!

Коледа е! Време за Любов и Доброта! Имаме цялото време на Зямята.

Коледа е!

Време за Рождество!

Време за Огън!

Да Бъде!

Аз, Ива те прегръщам !

Преживелици

За Паузите …

      Нямаше ме тук дълго, но не съм избягала, не съм забравила, нито съм си отишла. Просто пауза! Паузата е едно от ония житейски действия, при които ни няма някъде, но пък сме другаде. Ние сме там, където имаме да вземем уроци, да изживеем нов опит, да постигнем още мъдрост, за да се върнем по-богати там, където ни е нямало. Паузата не е бездействие, всъщност тя е действие вътре в нас – самозавръщане, ровене вътре, подреждане, обезвреждане.

      В живота, както и в природата, паузи няма. Движението е неспирно. Нищо не спира своя ход, макар и за малко. НЕдвижението съществува само в нашите представи, а те често изкривяват реалността. Паузите в живота са усещане, знак от душата да спрем, да изчезнем, но само от някои аспекти на живота ни. Усетим ли този знак е нужно да му се подчиним. Останем ли там, където душата не иска да бъде, можем да си навлечем неудовлетвореност от нас самите или неудачи. Да се подчиним смирено на душевния порив е постигане на хармония, синхрон със себе си. Така системата душа-действие е в баланс, няма конфликтност вътре и паузата започва да работи…за нас!

      Докато ме нямаше тук изпитвах желание да пиша, в главата ми се изливаше порой от мисли, провокирани от природата, хората и ситуациите край мен, но някой сякаш не ме допускаше до листа, до компютъра…Съпротивлявах се и когато успеех да направя пробив на своебразната обсада, резулатът беше жалък – мисълта секваше. Подчиних се и дочаках! Но вече съм друга, всъщност съм същата, само мъничко по-богата с опит от нови уроци. Завръщам се още по-готова, по-открита и откриваща.

      Паузата не е ваканцията, дадена ни от работодателя. Тя не е нито взиране в тв-екрана, нито излежаване на плажа. Тя не е ленност! Тя е мълчание със себе си, тя е вглеждане в малкото дете, в домашния любимец, в цветето, в гората, в простора. Паузата е изживяване на неизживяния траур, на неизразената агресия, на не показаната любов.

      Понякога може да ни се струва, че сме влезли в прекалено дълга пауза и сякаш няма път, който да ни изведе от нея. Заблуда! Път има! Душата го е начертала, още когато ни е вкарала в паузата, но щом не сме тръгнали по него, значи не сме намерили силата да го извървим. Никой и нищо не ни държи в паузата, освен собствената ни нерешителност или неподготвеност. Щом боли, значи е време … да тръгнем!

      Докато пиша легнала по корем, дакелът ми Луси дойде при мен, бутна ме с муцунка като знак да се обърна настрани и се гушна в мен. Облиза ме няколко пъти, отпусна се и бързо заспа.

      Ти имаш ли нужда да се гмурнеш в нечии обятия, да поискаш топлина, да благодариш с целувка? – Да-а-а!

      Е, време ти е за пауза!

Аз – Ива, направих своята и съм тук, отново!

На глас

Секс със Слънцето (забранено за пуритани)

        

 

 

           Не е перверзия, не! Просто ще сапунисам душата ти, пък после, ако искаш я измий!

 

        

 

     Колко пъти сме вдигали глава към Слънцето и сме го приветствали с разтворени обятия? Колко пъти сме му се отдали безусловно и с Любов? Не е нужно полово съзряване, за да правим любов със Слънцето, няма и пределна възраст за това сношение.

          Всеки ден Слънцето праща енергията си към Земята, някъде там – в цветето, в птичката, в човека, в скалата дори. Земята пък му отдава своята. Тези два титана се прегръщат с любов и без да се срещат дори правят любов. Любовта им ражда Живот. Любовта им храни и отглежда Живота. И този Живот никога не напуска Земята. Той оцелява чрез цветето, птичката, човека. Ние човеците сме обречени да почитаме създателите си – Земя-та и Слънце-то. Земята – да я пазим и обгрижваме, защото тя ни кърми (за това говорим много и нещичко правим). Слънцето – да му се отдаваме, защото то ни чисти и лекува. Да, но ние сме заключили душите си и не му се отдаваме, а проституираме с него твърде професионално. Даваме телата си, а Слънцето ни плаща с тен – модерният загар, с който се надпреварваме кой да е по- и най -квалитетна проститутка.

          Сексът е изключително важен за нас. Сексът, чрез който здравеем, оцеляваме и се продължаваме. Сексът, в който  отдаваме и телата, и душите. Ако душата не участва възпроизвеждаме механично действие, което дрънка, чука…на кухо!

          Слънцето е всеотдаен партньор! Дори скрито от очите, из зад облаците, то ни дарява светлина и топлина, нежно гали телата с лъчите си… и това е неговият израз на Любов. То ни я дава, независимо дали сме лоши или добри, дали го зачитаме или не. О, да! Слънцето може и да е опасно, може и да ни изгори…с Любовта си. Но виновно ли е то, че не умеем да се пазим и обгрижваме, да отстояваме и обичаме себе си, в любовта дори.

          Слънцето дава любовта си безусловно и не очаква друга отплата, освен безусловно да я приемем. Да, но ние не я усещаме , защото сме изгубили сетивата си. Обвили сме ги в дебела броня от съмнение и недоверие, която ни пази от всичко и всички, дори и от сянката ни.

          Слънцето не престава да ни съблазнява и да очаква нашето безусловно отдаване. Усетим ли  жадна душата си – това е неговият зов за любов. Изпиваме голяма доза Желание и смирено полягаме в постелята на Земята. Разголваме тялото, за да освободим сетивата, разтваряме душата, за да усетим свободата, отдаваме мисълта на Слънцето и даваме ваканция на Его-то…

       „Всички болести на ума произтичат от недоимък на светлина.

        Всички болести на сърцето произтичат от недоимък на топлина.

        Всички болести на душата произтичат от недоимък на истина.“

                                                               Петър Дънов

           Слънцето е Истина! Слънцето ни топли и ни дава светлина.  

           Отвори ума си и пусни вътре светлината му да го просветли! Отвори сърцето си и пусни вътре топлината му да го стопли! Отвори душата си за истината, че си тук и заслужаваш! Е, вече и ти прави любов със Слънцето… Как се чувстваш?

Аз Ива се чувствам (вдишвам!) прекрасно !

…ако ти е достатъчен сапуна, може да се измиеш!