На глас

Хелоуин, сенките и още нещо…


Халоуин е деня, в който традицията вещае да се преобразуваме на чудовища, а страховитостта и мрачните образи да надничат от всякъде? И въпреки това е празник , защото се забавляваме, както би следвало да преживяваме всеки наш ден.

Страшните образи на Хелоуин имат задача да изплашат тъмните сенки на мъртвите , за да не се вселят в нас. Но! Нетленното няма сянка! Духът извън материята е светъл и чист, защото е освободен от разума, който го засенчва. Той се вселява отново, но само в неопетненото тяло на новородения човек, за да продължи на чисто пътя си към съвършенството.

Всъщност, на Хелоуин ние май плашим и прогонваме собствената си тъмна сянка. A то светла сянка няма! Във физическото измерение сянката има тъмен образ. Тя се ражда от светлина. Светлината проектира телата ни върху земята като лишен от цветност и пъстрота образ. Създава ни сянката, за да ни напомни, че освен това, което виждаме в огледалото имаме и черна страна – безцветна, мрачна и празна…

Опитите ни да прогоним сянката или да я уловим са оказват неуспешни. Тя, сянката е част от нас и ни следва независимо дали я забелязваме или не. Щом сме безсилни да я прогоним е добре да се сприятелим с нея, за да можем да я управляваме. Способни сме да управляваме само онова, което е прието от нас и тогава избираме – дали да му позволим да властва или не. Управляваната сянка е безвредна, безопасна и дори полезна.

Сенчестият ни образ е покрит с мрак. А дали точно под този мрак не крием най-светлата си страна, най-чистата, онази вселила ни тогава, когато все още сме живяли само със сърце, без разум…

Сянката обикновено е по-голяма от нас? Дали, защото и онова, което държим в мрак, не е по-голямо от онова, което излагаме на слънцето?

Сещам се за два израза в нашия език, свързани със сянката. „Бягам (плаша се) от сянката си“ – ясно е, че отразява страховете ни и сремежа да се отскубнем от тъмното в нас. Докато със „засенчвам някого“ си придаваме толкова светъл ореол, че се изживяваме на слънце, което е способно да извади сянката на всеки или да поставя в сянка.

Страховитите образи на Helouin вече не са толкова страшни . Срещаме образи на приказни герои – принцеси, всесилни закрилници, животни, че дори плодове и зеленчуци. С тези превъплъщения едва ли ще прогоним тъмните сенки, но даваме знак, че все по-малко се страхуваме от тях , защото без тях сме нещо незавършено, нещо наполовина.

Затова нека празнуваме, нека се забавляваме, а когато се забавляваме, се сприятеляваме.

Аз, Ива, вече го направих – със сянката си и не само…

На глас

До-Верие

Защо ли ми хрумна да напиша думата така? Така я усетих, разделена, съставена от две части – ДО, което в нашия език бележи някакъв предел и верието (вярата). Какво ли иска да ни подскаже думата? Какво се случва с нас, когато до-стигнем до-вярата? Какво преживяваме, когато решим да дадем до-вярата си някому?

До-веряваме се на морето и се впускаме във водите му, но не го оставяме да разполага с тялото ни, а плуваме и управляваме движенията си. До-веряваме се на гората и се потапяме в зеленината и величието й, но влизаме в нея с компас или следваме маркирани пътеки.

Ако се оставим на морето, то ще ни погълне. Ако влезем сляпо в гората, ще се изгубим. Можем ли да ги виним тогава, че са злоупотребили с доверието ни? Поглъщат ни и се изгубваме тогава, когато изпуснем кормилото на собственото си управление.

Да се до-верим на хора и ситуации означава да сме спокойни с тях и в тях, да сме сигурни за своята цялост и оцеляване. Но нищо и никой не би могъл да се грижи за нас, както самите ние го правим. А ние сме си самогрижовни, когато вярвяме в себе си, тогава сме способни да до-вярваме и другиму.

Не-до-верието пък е болест, която ни изолира от света и хората в него. Обрича ни на самотност, чувстваме се неразбрани и неприети. Заживяваме в хронична липса на вода, в която да се потопим и на природа, от която да сме част…А ние сме! Не-до-верието е отказ от естественото, самотност в многолюдието.

Човек се подчинява, когато се до-верява. До-верието е управление, а управлението е продукт на решения, на нашите решения. Отговорността за тях не може да се носи от друг.

Нека се подчиним на природата си и да й се до-верим!

Аз – Ива се потапям в нея, но не изпускам кормилото, макар понякога и да не го използвам.