Преживелици

Сайт с непристойно съдържание?

Това се отнася за блога ми! Да, за Журнала на Ива, който четеш и сега! А аз самата съм болна жена. Да, боледувам от до-верие и любов. Болката е особено силна, когато ме смажат хора със слонски нозе, но умея да слушам, когато малкият човек ми говори, дори и без думи. Лекувам се, когато заедно с този малък човек по детски се радваме на удоволствия като Disney on ice!

Моите публикации, към които ти дадох връзка бяха илюстрирани със снимки на този малък и много чист човек, който ми е ценен учител в живота. Дано всички имаме по един такъв във всеки етап от живота си, защото както казва майка Тереза – „Най-добрите учители са децата“. Илюстрациите вече са свалени, защото Журналът на Ива е оценен от пристойни хора, като сайт с непристойно съдържание. Причината – в него има заглавия като „Секс със слънцето“, но аз не съм сигурна, че оценяващият е прочел какво има под заглавието, а то може и да му е полезно…

Всеки има право да оценява според ценностите си. Аз свалих снимките заради своите ценности и защото вярвам, че всичко се лекува с любов ,  че се разболяваме от липса на любов…първо към себе си!

Правно ни е да живеем и то свободно. Правилно ни е всичко, което прави душата щастлива. Неправилно е само онова, което отнема правното на друг – живот и свобода.

Аз, Ива ти благодаря!…

Ето най-непристойното съдържание, заради което махам  илюстрациите с детски снимки от други публикации в журнала ми! И те питам – каква представа получи за почтения – пристоен , достоен човек?


Секс със слънцето – забранено за пуритани

На глас

Не давам прошка и не искам…

Има ли на кого да прощавам и какво? Защо е нужен ден-празник за всеобщо опрощение? Години наред съм спазвала чинно тази традиция и все с усещането за нещо неистинско, нещо наложено…

Прошката е потребност – нужна ми е, за да съхраня хармонията в себе си и душата си спокойна. Прошката е неизменно свързана с приемането. А умея ли да приема себе си,  другите хора и света край мен такива, каквито са – без да се съпротивлявам, че нещо не е както ми се иска, да ги разбирам с толерантност и благодарност?

Всеки от нас, във всеки момент прави свой избор и постъпва така, както му диктуват характерът, възпитанието, чувствата, убежденията, ценностите. Това, че друг се чувства неудовлетворен,  ощетен или обиден е проблем на другия. Да простим на себе си – е начин да изчистим чувството на вина, което често сами си насаждаме или други ни вменяват. Да си простим, значи да прегърнем грешките си, вместо да се страхуваме и срамуваме от тях.

Да простим поведението на другия – означава да го приемем и разберем. Чувстваш ли се обиден,  наранен или озлобен срещу злосторника – това е знак, че не си простил и тровиш душа и тяло.

Прошката не е дума, нито жест. Изказана, тя не означава нищо и не променя нищо. Прошката е действие в душата, активна вътрешна работа. Тя е умение, което може да бъде научено и мъдрост, която не се постига с броя на изживяните години, а с качеството на живеене.

Когато дойде денят за прошка и не се сещаш от кого да я поискаш и на кого да я дадеш, значи я умееш.

Прегръщам света с благодарност и сълза на радост, че го имам!

Щастлива съм от всичко, което съм преживяла, което имам и нямам!

Аз-Ива

На глас

Аз, Малкият Човек ти казвам!

Разбира се, ако имаш уши да ме слушаш и душа да ме разбереш!

Ти, пораснал човеко умееш да се радваш на мъниците като мен, но допускаш грешка, че ме подценяваш. Мислиш си, че не разбирам! О, да не грешиш! Аз нямам достатъчно развито мозъче, за да те разбера, нямам и разума, на който ти си роб, но имам живи сетива, а твоите отдавна са убити…затова си забравил какво е да живееш чрез тях. Когато и ти си бил като мен, други пораснали хора са се погрижили да те лишат от сетива, с които да усещаш тях и света…уж за твое добро. По-късно разбираш каква развалина си без тях и ти е много трудно да ги съживиш, но не е невъзможно, повярвай ми! Затова – не ми затривай сетивата, пораснал човеко! Не ме програмирай с правила, остави ме сам да ги науча и избера!

Още докато съм част от тялото на мама, аз знам всичко за света на порасналите. Още преди да съм зърнал слънцето знам какво е топлина и светлина, но там вътре в душата на мама. Още преди да съм се сгушвал в мрака на нощта знам какво е болка, мрак и самота – там в душата на мама. Още преди да съм усетил блаженството на майчината прегръдка знам какво е липса на нежност и грижа…пак от душата на мама. Онова, което мама преживява, аз го научавам и то без разум. Помислил ли си за това, че разумът не учи. Защо иначе, аз ще се сдобивам първо със сърце, а много по-късно с мозъче, което бавно съзрява и разУм-ява? Така е решила нашата мъдра Майка – Природата, която не греши и не предприема случайни дела. Затова – мисли и учи със сърцето си, ако си забравил как се прави – поглеждай често към мен.

Когато ме учиш на правилните неща, не ми ги казвай (не защото не те разбирам), а ми показвай (защото запомням чрез чувствата, а не чрез думите). Аз ще разбера думите ти, но ще запомня със сърцето си. Ако там съм усетил радост ще искам пак да я преживея. Ако съм преживял тревога – ще се страхувам, ще се плаша и ще избягвам твоето правилно нещо. Затова – ако искаш да запомня нещо, направи го радостно за мен!

Ти, пораснал човеко имаш да учиш още много от мен, но…май не искаш. Ти се страхуваш от моята спонтанност и откритост, затова бързаш да ги убиеш с уроците си по срам и приличност. Защо толкова се радваш на моя смях, а ти вече не умееш да се смееш,…а аз искам да се смеем заедно. Защо краката ти омекват, когато те гушна, а ти не смееш да даваш и искаш гушки? Та, нали и твоята мама те е родила такъв като мен.! Къде си се изгубил? Пораснал човеко, кажи ми и аз ли ще стана глух за сърцето си и слуга на разума, и аз ли ще забравя смеха, и аз ли трябва да крия любовта? О, не ! Оставам си тук, непораснал, в света на малките хора – твоите учители-напомнители за това, което си. А ти не ме убивай преди да съм ти показал какъв можеш да бъдеш…ако поискаш!

Аз, Ива поисках и не след дълго учителят-напомнител ми се яви 🙂

На глас

Ученици до Края

 

     Всеки човек, влязъл в живота ни е учител, всичко преживяно е урок.

    Нашият житейски път пресича пътищата на много хора и всички те различни. Нашите вървежи се кръстосват или сливат, после отново се разделят. Понякога достигаме приветливи булеварди – широки, чисти, добронамерени. Друг път се налага да пресичаме тесни, каменисти и невзрачни улички, но няма друм без изход. Озовем ли се на кръстовище сме изправени пред избор на една от няколко посоки. Не е възможно да тръгнем по две едновременно. Всички чужди пътища оставят отпечатък върху нашия, но не всички събуждат боеца в нас. Този, който ни разтърси и подсети, че е време за ремонт е Учителят. В ролята на  ученици ние сътворяваме и изживяваме нов опит, а често без да подозираме се оказва, че сме скочили и в ролята на учители.

     Учителят не е източникът на знание, а този, който ни кара да се замислим, да преосмислим, да направим опита част от нас и да го вложим напред в живота си. Урокът не е прочетената книга, а ситуациите, преживяни от нас. Знанието само по себе си е безплодно, ако не го е погълнала душата ни, ако не го е приело сърцето ни, ако липсва в следите и уханието ни.

     Моите уроци са много, учителите ми също, но те едва ли подозират значимостта си за мен. Благодарна съм на всеки, до когото съм се докоснала и на всичко, което съм преживяла, защото точно тези учители и тези уроци са ме направили тази, която съм днес. Утре ще съм друга, защото вървежът продължава. Има още много друми за пресичане и още много за преживяване, но каквото и да е то знам, че аз съм архитекта и строителя на моя път, че от мен зависи колко удобен ще е за вървеж или пресичане…за мен и другите.

     Ако още не сме успели да видим учителите си и да научим уроците си, значи още не сме готови за тях. Рано или късно всеки получава своя будител, който стряска съня му и го провокира да реконструира пътя си житейски.

     Преди години, потно и тежко пъплех по своя път, тогава стръмен, каменист и необгрижван, сякаш чаках друг да поеме отговорност за него, а моето внимание беше насочено навън…Тогава на пръсти в моя път се промъкна Тя – смирена и лъчезарна. За първи път срещах човек, който излъчва любов към някого без дори да го познава. По-късно разбрах,че това е Тя – моя будител и не напразно носи името Велика. Посланията на Велика не са в думите й, а в живота й. Кратко повървяхме и всяка влезе в посоката си, но след нея аз бях различна. От нея се научих да не обръщам гръб на никого, да давам най-доброто от себе си на всекиго, защото утре пак може да се застигнем и ще са ни нужни очи да се погледнем и сърце, за да тръгнем един към друг. От нея научих, че семейството е място за подкрепа и любов, които се дават заради теб самия, а не са награда за заслуги и изпълнени очаквания.

… Продължавам да уча и всеки ден да очаквам учителите си и то не само добронамерените и успешните. Знам, че ако бягам от часовете на лошите, много уроци ще останат само прочетени, но не и изучени…

„…всички проблеми, които изникват в живота са продукти на досегашния ни учебен план. Ако се провалим при решаването на конкретен проблем или ако не можем да разберем неговия смисъл, то съзнателното наблюдение на целия житейски път, довел ни до тази точка, ще даде необходимото разбиране, за да решим проблема.“(Торвалд Детлефсен „Съдбата като шанс“)

     Ако съм те подсетила за твоя будител или някой от учителите ти, обади му се, поговорете, а защо не и да му благодариш…просто така…