Татко, изминаха вече 12 години откакто замина и не сме се виждали, но всъщност ние не сме се разделяли…Ти остана в мен! В живота стотици пъти се разделяхме и сякаш този опит ни помага сега и на двамата. Макар да не те виждам, аз долавям присъствието ти край мен, където и да съм. Често си говоря с теб и усещам, че ме слушаш, а аз чувам отговорите ти.
Когато замина сякаш изгубих себе си… Всъщност аз се изгубих още щом разбрах, че ще си идеш от живота, но толкова бях потънала в борбата да те задържа по-дълго, че не разбрах. Ти пък не виждаше смисъл в борбата ми, но я приемаше…
Загубата на близък човек е урок за живите, едно от най-тежките ни изпитания. Успеем ли да преминем през него, заживяваме по-истински. В лицето на твоята телесна смърт, моята душа прогледна, осъзнах слепотата си за смисъла. Скоро след раздялата ни, животът ми се оказа вариант на твоя. Борбите ни, стремежите ни, радостите ни, целите ни, дори липсите ни много си приличат. Знам, че си свидетел на всичко, усещам и подкрепата ти, когато се колебая и радостта от постиженията ми. Щом потъна в дребнавости и напразни страхове, знам, че ти си този, който ме връща с ритник в живота и ми напомня, че животът има край, че вече живея в оставащото време – ценност, имаща силата на мощно гориво.
Чувствам те и така ще е докато дишам. Няма как да е друго, защото част от теб живее в мен. Усетихме се близки на раздяла, всъщност ние сме били, но защо ли го таяхме и се правехме на безчувствени…и това е имало смисъл…
Нашата религия си има дни за душата „задушници“, в които почита душите на починалите. Няколко дни в годината за почит към онова парче земя, белязано с твоето или друго име. Земя, в която не е останало нищо ценно от теб. Ценното от теб е в мен, в сърцето ми, а почитта няма определен ден.
Знаеш ли, татко, има един въпрос, който не ми дава мира: Защо почитаме душите на починалите, а не почитаме своите души докато сме живи? Може би е по-лесно да почиташ непонятното отвън, вместо непокорното вътре. Душата живее в телата, за да дава на другите и на земята, за да получава от другите и от земята, но ние й стъпкваме живота и я убиваме приживе. Тя обаче е непримирима и напира да изживее мисията си. Защо няма ден за почит на живите души, ден за възкресяване на живите мъртъвци?
Когато разбра, че краят на земното ти присъствие е видим, ти, татко каза „е, поне взех от живота онова, което исках“… аз бих добавила „и му даде не малко“.
След това писмо продължавам напред така, че да мога да кажа същото, когато му дойде времето…
До утре, татко…в другото измерение!
Аз – Ива
Журналът на Ива 