Когато всеки ден е Св.Валентин и така цели 50 години

Тази история започва и свършва в един от най-малките австрийски градове Бишофсхофен. Нейните герои Юта и Райнер Бандау  я създават с любовта си в продължение на 50 години, когато смъртта на Юта я прекъсва. От тогава до края на живота си през 2004 година, Райнер не се разделя с едно малко дървено сандъче с метален обков. То е най-ценната му вещ, но никой не знае какво има в него. Дори, когато той пътува, сандъчето е част от багажа му.

Трите дъщери на Юта и Райнер виждат за първи път това сандъче, прегърнато от баща им, по време на прощалната церемония с тяхната майка. Преди тялото й да бъде отнесено за кремация,  Райнер се приближава с усмивка до Юта и със закачлив поглед на влюбен младеж пъха малка бележка в джобчето на бялата й блуза. И до днес само той знае текста на последното му любовно послание. 

Юта и Райнер се срещат през лятото на 1947 година в Залцбург. Тогава и двамата са на 21 години. Любовта един към друг пламва мигновенно и изгарящо, както в приказките.  В късната есен на същата година се венчаят в Залцбург, но те вече са избрали своя дом в планинското градче Бишофсхофен. Планирали са и собствен семеен бизнес, който се оказва мечта и на двамата още преди да се срещнат. И друго мило съвпадение има в техните лични истории – те не само са родени в една и съща година, но и в един месец – март, та дори и в последователни дни – 14 и 15.

С много старание и любов Юта и Райнер превръщат семейната къща в малък уютен хотел, където гостите са гости на семейството, а не на хотела. Всеки, който веднъж е отсядал при тях се връща отново и отново, а усещането да са гости на семейство Бандау,  хората често определят като „чувствам се обичан“.

„Тук, сякаш дишам любов. Въздухът е изпълнен с добрина.“

„Отношението на съпрузите един към друг е заразително и аз преосмислих  моето поведението към любимите ми хора. Промениха ме. Научих се да показвам любовта си и да бъда признателен.“

„Те са урок по любов без да го преподават. Всяка година вземаме поне по два урока тук. Изградихме и ние щастливо семейство“

Така някой от гостите на Юта и Райнер описват причините, поради които се връщат отново при тях. А стопаните на хотела  просто умеят да обичат. Отнасят се с грижа и внимание не само един към друг, но и към другите хора в живота им – гости, партньори, съседи, приятели и съграждани.

Никой не  подозира  каква е тайната, която държи жива цели 50 години любовната искра между съпрузите Бандау. 

Още в първите дни от семейния им живот, наричани и сега, и тогава медени, Райнер измислил закачлив начин да ухажва и задява съпругата си. Той пишел на малки листчета кратки любовни признания, дори и желания за интимност. Сгъвал ги няколко пъти, за да станат още по-мънички и ги пъхал  на различни места, където изненадващо да ги открие Юта. Това били джобчета на нейни дрехи, обувки, шапки, кутии за бонбони, макарони, захар, чекмеджета за бельо, под завивки, под възглавници и всякакви подобни „тайници“. Поласкана, Юта решила да пише свои отговори и да ги „изпраща“ по същия начин – в тайници, където само той да ги открие.

И така цели 50 години, до 1997-ма, когато внезапно Юта умира, а тялото й е изпепелено заедно с последното любовно обяснение на обичания мъж.

В следващите 7 години дъщерите на семейство Бандау често виждат баща си с тайнственото сандъче в скута му.  Когато през 2004 година, Райнер, също така внезапно като Юта, умира в съня си, под леглото му е открито сандъчето и още няколко куфара в стила на 50те години от миналия век . Те се оказват пълни със старателно съхранени и подредени по години малки бележчици. До смъртта си Райнер пазел непокътнати голяма част от личните кътчета на Юта в дома им и продължил да оставя в тях любовните си писъмца до нея.

През 2017 година, когато се навършили 70 години от първата среща и сватбата на Юта и Райнер, дъщерите им разкрили текстовете на някой бележчици.

„Вчера, докато беше на фризьор и обядвах без теб, стомахът ми не приемаше храната. А тя даже и не беше вкусна. Липсваше ми най-прекрасната подправка – Ти, любимо момиче!“

„Благодаря ти, че подкрепи и доразви идеята ми за преустройство на всекидневната. Нямам търпение да започнем да правим и това! Толкова обичам всичко, което създаваме заедно!“

„Вчера те видях край цветните лехи в двора и открих какъв особен чар имат цветята, когато Ти, любима си сред тях.“

„Докато карахме колелата си към нашето мястото за пикник бях радостно дете, поело към поредната лудория с най-близката си приятелка.  По-късно бях влюбена девойка и лежах в тревата с моето момче. Ти ми държеше ръката, докато гледахме облаците и съчинявахме приказки за тях, а тялото ми се изпълваше от сладка тръпка на вълнение.  Само с теб мога да преживея толкова различни и прекрасни мигове  в един ден!“

„Благодаря ти, че ми прости и тази мъжка небрежност.“ …

 

 

 

 

 

 

 

Тя и Мартеничките

Утре, щеше да е пак онзи пъстър, усмихнат и дори малко шантав ден, който в родината й го наричат „Баба Марта“…

А днес отново се събудиха спомените и отключиха скътани емоции…

Дъх на пролет, украшения в бяло и червено, усмихнати хора и тръпка на  радост пролазва тялото й отвътре навън. Утре щеше да бъде отново ден, изпълнен повече със спомени, отколкото с нови първомартенски преживявания.

Когато  беше дете, още от средата на февруари, започваше да дебне пощальона.  Височка жена със слабо и стройно тяло, което  не се огъваше дори от препълнената, пощальонска чанта. Леля Димитричка не беше възрастна, но лицето й бе прорязано от множество къси и плитки бръчици, които сякаш подчертаваха чара на миловидното й и почти постоянно усмихнато лице. Походката й беше забързана, почти потичваща. Раздавачката почукваше на ниския прозорец с изглед към улицата, подпираше чантата си на перваза и изчакваше стопаните да го отворят, за да им предаде лично дебелите пликове с мартенички, които Тя и сестричката й получаваха от роднини и приятели от цялата страна.

На първи март сутринта Тя ставаше по-рано. Нуждаеше се от допълнително време, защото освен обичайните приготовления, на този ден окачваше върху ученическата си престилка всички мартеници, които беше получила. Когато Тя и съучениците й събличаха своите палта преди първия учебен час, всеки гордо показваше „изложбата“ върху гърдите си. Подаряваха си един на друг мартенички и колекциите им се увеличаваха. Нито Тя, нито някой от приятелите й се сещаха, че мартеничката е просто символ на пролетта и носи надеждата на хората за здраве, дълъг живот и добър късмет. Денят на Баба Марта в нейното детство беше ден на  радост, споделеност, цветност и преди всичко на забавление.

Когато стана ученичка в гимназията, парадът с мартеничките беше по-семпъл. Смехотворните значки  от детството с ликове на актьори и анимационни герои с добавка бяло-червени пискюли , бяха отстъпили място на по-стилни и красиво преплетени гривни, герданчета и брошки. Тя и сестра й  получаваха все по-малко писма с мартеници, защото бяха вече „големи“. Търговските паната с мартеници по улиците и в магазините все още предизвикваха  онази детска тръпка и усещане за радост.  Обичаше да ги гледа и дълго избираше мартеници за приятелките си. Искаше да ги зарадва с най-нежните и най-красивите от тях. По онова време в гимназията, ако момиче получи матреничка от момче се приемаше като жест на особено внимание, на ухажване даже.

Леля Димитричка отдавна е отлетяла в отвъдното. Събориха и къщата им. От малките улички с неогледни, но уютни домове изникна сив, панелен, жилищен квартал.

И днес Тя  продължава да обича Баба Марта, дори се омъжи на този ден и така й стана още по-любима.

Утре отново щеше да е първи март. През последните 5 години празникът я сварва на различни места по света, където хората не познават Баба Марта. Работата й е такава – изследва национални култури и често пътува до отдалечени места.  Няма от къде да купува мартенички и се научи  да плете на пръсти бяло-червени гривни. Подарява ги на всички хора, с които работи. Разказва им за традицията, обяснява символиката. За местните хора е забавно да чуят историята и да се окичат с мартеници.

Тя и себе си закичва, но усещането за празничност не е както у дома! Подарява десетки мартеници, но на нея няма кой да подари! Няма и кой да я поздрави с „Честита Баба Марта“. Само неколцина приятели от родината й изпращат електронна картичка.  Този  жест на модерния и забързан човек по-скоро я натъжава, вместо да я радва.

Утре отново ще е първи март и Тя отново ще притвори очи, за да събуди топлината на нейната Баба Марта.  Душата й я пази и преражда винаги, когато я извика.