Лицето на душата виждам.
И без да срещам очите,
погледът долавям.
Плах.
Измъчен.
Но непримирен...
Със суета ликът й гримирали.
Изгубила се душата
под маската на суетата.
Отвън уж хубавеела
отвътре наяве линеела.
Да бъде просто искала.
Да не бъде
суетата я притискала.
А тя, душата знае коя е
без да се мери,
без надпревари.
Суетата избърса си.
Свободата прегърна си.
И пак лицето на душата виждам.
И пак без да срещам очите,
погледът долавям.
Топъл.
Любящ.
Творящ.
Смирен!
Срещна ли по пътя суета,
дочувам стоновете
на страдаща душа.
ИваЛина
март, 2020
Оценяване:
Share this: Ако този текст те е усмихнал, усмихни и приятелите си:
Ден като всеки ден,
но Бога от плът
в него е роден.
Да даде сила на слабия,
вяра на невярващия,
надежда на отчаяния,
смирение на заблудения
и любов на всеки.
Че без очи да видим,
без ум да узнаем,
и със сърце да усетим,
че Той сме Ние.
Той съм Аз,
Той си Ти.
За да ни има в живота
и след нас живот да има.
Ива, ноември 2021
Коледната звезда, която отглеждам вече 8 години
Оценяване:
Share this: Ако този текст те е усмихнал, усмихни и приятелите си:
Дадоха й друго име, а тя със свойто си дошла. И забърза се животът да отгледа нея. В недоимък и имане, в грижа и безгрижие, в смях и сълзи, в срещи и раздели, във възходи и провали, в шум и тишина, за да я бъде нея – Бързина. И заживя тя в бързане, бързане и пак бързане. До задъхване, до изнемога... Но такъв и е нрава! Тя такава се обича и онзи що в нейния ритъм не тича, Бързината не разбира и да е като нея претендира. А жената, в есента на кръговрата, износила, родила и кърмила Бързината, чака. И ще чака до края на времето си. Бързината да поспре за миг, да усети кръговрата и да роди Топлината.
юни, 2020
Оценяване:
Share this: Ако този текст те е усмихнал, усмихни и приятелите си:
Някой!…
Който да ме слуша, когато мълча.
Да ми говори с очи,
без да се взира в мен.
Да смири страховете ми.
Да пие от сълзите на душата ми.
Да съблече суетата ми,
да приеме без свян голотата ми,
да държи за ръка мълчанието ми
и да приседне кротко до моето безсрамие!…
Човешко!…
Някой?
Който да ми каже най-нежните думи без думи…
Къде си, Някой?
Мълчанието ми те вика…
Ела… Ела… Ела…
Ивалина Ташева
юли, 2017
Оценяване:
Share this: Ако този текст те е усмихнал, усмихни и приятелите си:
Често вдигам глава…
Към небето…
Плъзвам поглед по някой бор висок.
Най-сладостно е –
до върха му чак да стигна!…
И там да остана!
Докоснал небето…
И да потъна!
И да политна без да усетя!
И без да го искам!…
И няма ме,
и тук съм!..
Ееех, колко много го искам…
Август 2016
Оценяване:
Share this: Ако този текст те е усмихнал, усмихни и приятелите си:
Надигам се!
От покоя бял и леден!
В-дишвам!
Полъх свеж
и топлина в едно със хлад
усещам!
Надигам се!
Бавно.
Протягам се!
Бавно.
И дишам, и душа.
И бавно, и не толкоз!
Екстаз!…
А беше мраз,
тихо, бяло, прибрано..
Там дълбоко в черупката
свряно.
Да нарежда и извежда
чувства, преживяно, премълчано…
В мъдрина да ги превърне
преди слънцето да зърне.
И да покълне сякаш пак –
отмита,
цветна,
игрива,
закачлива,
обичлива,
пряма,
и безсрамно гола…
Защото душа е!
Жива!
И в Пролет прелива!
Март 2015, Ива
Оценяване:
Share this: Ако този текст те е усмихнал, усмихни и приятелите си:
Какво добро очакваш,
щом добрината само дума е
и показ?
Каква любов дириш,
щом да обичаш
е да притежаваш
и власт да упражняваш?
Що за успех постигаш,
щом важно е
името да славиш?
И на късмет се надяваш,
пък чуждата паница оценяваш.
Какво здраве да те споходи лелееш,
щом мисли за мъст лееш?
Що тез’ деца създаваш,
щом земята отравяш
и на живота им рамка сковаваш?
За коя душа се молиш,
щом сърце си не отвориш?
Кой е твоят Бог?
Знаеш ли?
Храмове скъпи вдигаш.
На икони и попове се кланяш,
пък за човека до теб
слепец оставаш.
Думите празни.
Притежаваш.
Оценяваш.
Мъстиш.
Отравяш.
И затваряш –
пътя си към твоя Бог.
А той – къс е!
На разстояние – едно осъзнаване,
че Той си Ти.
И дава – туй що Ти си дал.
На кого се молиш?
Знаеш ли?
И за кого?
Ивалина Ташева,
Юни 2014
Оценяване:
Share this: Ако този текст те е усмихнал, усмихни и приятелите си:
Сумракът прелъстява ме
и с нощта любовно заиграваме.
А тя дарба има –
да гали, отпуска и приютява ме.
Непрогледно става.
Тишина настава.
Загръща ме в скута си,
топли ме в уюта си.
Отдавам й се. Обладава ме.
Прониква в мен дълбоко.
От живота откъсва ме,
и в своя пренася ме,
там където „аз“ не съществува,
пък душата тържествува.
Обладана.
Безтегловна. Безпаметна.
Двете сме едно –
в нашето време неотмервано.
Екстаз. Душата стене.
От плътски клещи изпълзяла,
рее се, вилнее – хем дете е, хем зряла.
И сили сбира, че утрото
щом сумрак съзира
отново в тялото ми я прибира.
Пак да се родим зарана
на нощта от мъдрото зачатие,
силна да приема,
на деня дребнавото разпятие…
За да дочакам новия сумрак
и да потъна в ласките му пак.
Безтегловна. Безпаметна.
Обладана. Отдадена.
Но помъдряла – с още нощ една
и пожелана от живота с още ден един.
Ивалина Ташева,
Юни 2014
….Не, поет не съм!…
Но мислите ми нявга тъй потичат, че кат’ планински ручей тичат – та звънкат, бълбучат и тъничко се сучат…
И.Т.
Оценяване:
Share this: Ако този текст те е усмихнал, усмихни и приятелите си:
„Нестинарка“ – рисунка на проф. Стефан Лазаров, туш-перо. Нестинарките следват порива и играят върху Благодатен огън, който не изгаря, но … все пак е огън!
Прочетох те!
На две вдишвания,
само!
Изпълних се цялата
от цялост.
Кожата няма я!
Душата хоро заиграва.
Музиката нейна,
стъпките знайни!
В легендите твои
себе си познала!
И запяла!
Била е! Тогава!
И сега е! И после!…
От скоро познавам те,
но отдавна зная те.
Жено, вещице – веща,
съкровищнице, българска!
Пълни си раклата стара.
Не сменяй я с нова!
Препълвай, изпълвай,
предавай и завещавай!
Наследници има – жадни,
гладни и с очи отворени.
Гледат, за да видят,
наречени да познаят себе си
в твоето хоро мълчано!
Води го, Жено!
Виж, колко прихващат се
към силата на корена ти,
чули гласа на душата си.
Дарувай!
Ратувай!
Вещице, веща, българска Жено!
2012 година ме срещна с тези две българки, почти по едно и също време, но при различни обстоятелства. Разговаряли сме не много, четох ги не малко, гледам ги, слушам ги и виждам нещо близко на мен и общо у тях. Е, изрeкох го вече!
*вещица – веща (знаеща, можеща, даряваща) жена
Оценяване:
Share this: Ако този текст те е усмихнал, усмихни и приятелите си:
„Пътуване към Сатори“, рисунка на проф. Стефан Лазаров, туш-перо
Тялото задръстено е,
от ядене и неядене!
Апетитът към храната – голям,
към живота – изтерзан!
Запушена му е устата.
Да мълчи!
По-лесно дъвче се материалното…
И линее без да е заболяло,
напълняло, без да е яло.
Утро е!
Образът в огледалото плаши…
Копнее, а не смее.
Умее, но не вилнее.
Смее се,
пък в дълбокото плаче…
И все бърка да търси,
разбърква – да намести.
Гладът го побърква,
пък ядене – бол…
Но копнежът с таз храна
се не наяжда!
Врагове ли? Къде ги?
Не виждам други освен мене…
март, 2012
Оценяване:
Share this: Ако този текст те е усмихнал, усмихни и приятелите си:
„Страдание“ – рисунка на проф.Стефан Лазаров Естественото – напира, но е „срамно“. Изкуственото е лицеприятно, но задушава…Така страданието ражда се и тялото свива се…
Животът прост,
изгледът сложен.
Почива умът,
шепти душата,
остават неразбрани й словата.
Крещи мълчанието
и вика на природата голото.
Поднася доверие,
стъпкват му цветята,
постлани пред тях…
Тичахме под слънцето и под луната,
на брега и във гората…
Треперихме от студ,
потихме се от жега.
Заслепяваше ни светлината,
търсихме ръка във тъмнината.
Всеки в своя коловоз,
тегли на времето влака си…
Пресичат се релсите ни,
влизаме си в пътищата…
Отново раздяла задъхана
и пак своите друми следваме.
Така, без да усетим пораснахме.
Но останахме – момче и момиче,
хванали се за ръце, без да се държим.
Бягаме един от друг, а се гоним.
Настигаме се, без да се стигаме.
И пак бягаме, бягаме… но не от друг,
от себе си бягаме.
С бяг, който води към никъде…
Тишина!
Топлина и светлина в огнището…
Две чаши вино…
И две тела на пораснали деца…
настигнали се, без да са се стигали,
с души неразделяни от времето…
януари,2012
Оценяване:
Share this: Ако този текст те е усмихнал, усмихни и приятелите си:
Нямаме време за обичане
и времето ни бичува.
Нямаме време за даване
и времето ни предава.
Нямаме време да получим
и нищо няма да изучим.
Имаме време за тичане,
но не можем да се надбягаме.
Имаме време да градим кули,
но не умеем да налеем основи.
Имаме време да живеем,
но животът изтекъл…
Аз, Ива
юни 2011
Оценяване:
Share this: Ако този текст те е усмихнал, усмихни и приятелите си:
Kъде си, приятелю? Как си?Ако спиш, аз неканена влизам в съня ти, за да се гушнеш в мен и отпуснеш, така както не смееш в будността.Ако спиш, сънуваш ли?Ако си буден, будуваш ли?Ако си буден, дали си събуден за истински важното в живота?Ако мълчиш, чуваш ли гласа ми? Той е в шума на вълните и в песента на птиците, той те къпе, а после нежно гали душата ти.Ако говориш, изразяваш ли се?Ако мълчиш, чуваш ли се?Ако говориш, аз се вмъквам неканена в думите ти и говоря вместо теб,говоря онова, което сам на себе си не смееш да кажеш.Когато спя – сънувам, че търся топлина, а съм на топло под завивките…Когато съм будна – раздавам топлина, а съм на открито и студено, въпреки че грее слънце…Когато мълча, говоря с теб, а чувам себе си…Когато говоря, очаквам вълните и птиците да пренесат моя глас до теб, за да ме чуеш как сънувам и как будувам, когато ти мълчиш…
Аз, Ива – януари, 2011
Оценяване:
Share this: Ако този текст те е усмихнал, усмихни и приятелите си:
Често вдигам глава…
Журналът на Ива 