Петър Ванев – по-добрата версия на себе си

4240 километра – дължината на Тихоокеанския хребетен път! Пустиня, снежни планини, буйни реки, гъсти гори и един млад българин! Дни наред едно и също – просто върви и преодолява себе си, ден след ден – със силна воля и търпение да достигне целта. Петър Ванев вървя през това не ден или два, не седмица дори… Пет месеца цели!  Спи под открито небе и върви – от зори до здрач. Всеки ден! Природата е негов дом, провокатор, мотиватор и дори закрилник, щом двамата в хармония дишат…

Хайде сега, Приятелю, затвори очи и си представи това, което прочете, но вместо Петър – да си ти… Вървиш – 1, 2, 3… 150 дни. Крачиш по път непознат.  Нарамил си семпличък багаж, но и торба с голяма отговорност – към себе си е тя – да оцелееш, да стигнеш до края, за да проумееш, че това е началото на големия път към теб, самия! Път, който започва щом се осмелиш да напуснеш уюта на суетата…

Да, и аз преживях мислено тази картина. Усетих също предизвикателствата, пред които е изправено физическото тяло. Но  в такава среда се случва и нещо друго – отключва се сякаш  подсъзнанието и на повърхността излиза непознатото, първично и нешлифовано Аз. Свържем ли се с него, значи  поемаме път към мъдростта, към осъзнатост на несъзнаваното. Точно за това ми беше интересно да си поговоря с Петър. И както самият той  ми призна, някой  мои въпроси са извадили на съзнателно ниво несъзнавани от него неща.

За да подготвя този разговор изслушах и прочетох всички интервюта, които е дал нашия пътешественик. Запознах се и с историята на неговата вдъхновителка Черил Стрейд. Повечето от въпросите ми са продиктувани от думи на Петър или Черил, които цитирам или преразказвам.

Разказваш за моменти, в които си се питал какъв е смисълът да продължиш, защо си там и защо си изоставил живота си. Какви бяха отговорите, които си даваше тогава?

Давах си много и то различни отговори, защото ако си повтарях едно и също нещо може би нямаше да имам положителния успех. През повечето моменти си мислех за семейството ми и вярата им в мен, че ще успея да стигна до края. В този ред на мисли идват и хората, които ме следваха във facebook страницата ми. Знаех, че тази мечта е не само моя, но и на всички тези хора. Не исках да ги предам и да проваля една наша обща мечта.

„Няма неуважителна причина да се откажеш“ , според теб. А коя е най-уважителната причина да продължиш?

Когато храната намалява, това може би е най-уважителната причина да продължа напред или още повече, ако водата е на привършване. Това, разбира се, е поглед от материална гледна точка, на психично ниво отговорът е друг. Причината да продължа е чувството за пълноценност, когато достигна края. Желанието да продължа ме изгаря, за да изпитам момента на удовлетворение от себе си и постигнатото.

„Има момент, в който изминаваш всички тези километри всеки ден и удоволствието ти започва да се губи, защото гледаш пътеката и мислиш само за това колко мили остават.“ От какво се поражда удоволствието по време на пътя и от какво се губи това усещане?

Удоволствие е да се събудя и да имам желание да вървя, за да изследвам неизвестното, непознатото напред по прехода. А се губи, когато  приключението се превърне в „death march“.

„Най-хубавото за мен беше, че срещнах хора, за които съм бил вдъхновение и сами са поискали да преминат собствените си ограничения – независимо дали с ходене, или по някакъв друг начин.“ Кои твои ограничения успя да превъзмогнеш, изминавайки този дълъг път ?

Живеем във време, когато често ни се казва да бъдем силни, да не плачем и да не позволяваме на други да видят емоциите ни. Всъщност, да изразиш емоция е знак на много повече сила и характер, вместо да се скриеш зад някаква маска. Научих се да допускам своите емоции да излизат и да ги споделям с други около мен, без значение дали имам нужда от помощ или някой ще почерпи нещо от тях.

„Животът по време на път е едно от най-простите неща.“ Опрости ли се животът ти след това пътешествие?

Определено! Когато приключих прехода осъзнах, че имам  много материални неща, без които мога да живея. Вече не си задавам въпроса „искам ли това или имам нужда от него“, а се питам „мога ли да живея и без това“. Лесно е просто да изхвърля тези неща, но се замислям дали някой има нужда от тях.

Когато човек остане дълго време сам, без близки хора, без информация и контакт със суетата на деня започва да рови из собствените си дълбини. Случи ли се това и с теб? До каква дълбочина в себе си достигна и какво откри там?

Когато остана сам определено имам мнооого време за размисъл върху себе си и живота ми. Аз съм благодарен за всичко, което ми се е случило и е довело до обстоятелставата, в които се намирам. Спомнях си събитията от живота ми, които потенциално са ме довели точно до този момент, в който съм сега, как съм афектирал хората около мен, за да се стекат обстоятелствата в този ред и дали съм ги лишил от нещо, за да продължа живота си в тази насока.

Черил Стрейд, твоята вдъхновителка, предприема това пътуване, за да се върне към себе си, след като е достигнала дъното в живота си. Теб, къде те върна или отпрати този път?

Моята история определено не е толкова драматична като тази на Черил, но всеки поема по този път със своя личен мотив. Аз не тръгнах с цел да намеря себе си или пътя да ме върне към мен. Вярвам в себе си и исках да докажа, че мога повече. Винаги можем да бъдем едно по-добро копие на старото си аз. Пътят ме отпрати напред към по-добрата версия на самия мен.

Стрейд казва, че е имала нужда да извърви пътя на мъката си. Кой свой вътрешен път извървя ти? Може да не си го съзнавал в началото, но по време на физическото пътешествие да си открил, че и душата ти изминава свой път, различен от този пред теб.

Бих свързал този въпрос с пътя към силата да споделяме емоциите си. Да им позволим да се срещнат с нас самите. Имаше моменти, в които нещо сякаш напираше вътре в мен. Нямах представа какво е, от къде е дошло и сякаш се страхувах да го пусна навън. Да намерия силата и да освободия тези емоции, е пътят който аз извървях.

Черил споделя, че пътят сякаш й е дал сили да продължи живота си, извел я на „място“, от което е могла да го направи. Къде, Тихоокеанският хребетен път изведе теб и за какво ти даде сили?

Определено ме изведе в посоката, в която се надявам да намеря заниманието на живота си. Това, което да правя с любов и да изпълва живота ми в личен и професионален план. Също така ми даде увереността в себе си, за да не се страхувам от стереотипите на света, в който живеем.

Черил Стрейд казва, че излиза променена от това „пътуване към себе си“ и започва да приема живота си. „Не по онзи възвишен начин, на който се надяваме или търсим, щом тръгнем на толкова дълъг път като моя, но знаех, че съм се измъкнала от пропастта и няма да се върна назад.“ Има ли нещо (мисли, действия, взаимоотношения, убеждения или друго), към което ти няма да се върнеш, защото пътят те измъкна от там?

Няма да се върна към стереотипите на живот и мненията на обществото за това „какво е правилно да се направи“. Ние сме индивиди, уникални сами по себе, които трудно намират смисъла на живота си и през повечето време следват чужди идеали и вярвания. Аз определено няма да се върна към този начин на живот.

Опитай да опишеш себе се с едно изречение сега и как би се описал преди да изминеш Тихоокеанския хребетен път.

Преди: Стереотип за живот.
Сега: Пример за подръжание.

Открих информация, че днес Черил Стрейд живее в малкото градче Каскейд Локс, на границата между щатите Вашингтон и Орегон. Там, при Моста на Боговете тя е завършила своето пътешествие. Ти си минал покрай градчето. Ако тази информация е актуална и ти е била известна, защо не се опита да се срещнеш с Черил ?

Аз имах информация, че тя живее в Портланд, Орегон. Това е на около час път от Каскейд Локс, а и в онзи момент мислите ми бяха фокусирани върху друга жена в живота ми.  Силно вярвам, че един ден ще имам възможност да се срещна с нея.

Днес  Черил Стрейд е щастлива и успешна жена и казва, че всичко дължи на наученото по време на пътя. Пожелавам ти и в твоя живот да се родят много красиви неща, плод на пътешествието по хребета на планините.

Що пък да ти е живо и здраво името?

Не се сещам за друг месец с толкова много именни дни в него. Дали ще е твърде смело да допусна, че 1/3 от българите празнуваме тогава. И аз съм в това число, нали съм Ивалина на баба си Ивана 🙂 Този интересен феномен „имен ден“ май си го имаме само ние, балканците. Не знам дали други нации или региони си имат подобен обичай, ама аз като разказвам на другоземци за имените дни, нашата традиция им изглежда много забавна. Ей такива едни мисли ме налегнаха покрай тазгодишните януарски именяшки поздрави и писания, че ми се роди идея за нова раздумка с Мадлен Алгафари. Тя пък доразви идеята – „и мама да отговори на въпросите ти за имените дни, нали е етнограф“. Питам – как да я представя – знам, че госпожа Йорданка Манкова има не малко професионални постижения, ама не знаех какви точно. „ Е, има, ама не е толкова важно. Доцент, доктор, автор на няколко книги, но най-вече безпощаден родолюбец е мама!“ – каза Мадлен за нея и свърши моята работа по представянето 🙂
И така, ни тръгна приказката за имената и имените дни.

От ляво на дясно – баба Мария, Йорданка, Мадлен, Александра. Майките стоят отляво на дъщерите. Най-възрастната е житейски психолог, най-младата продължава традицията вече в професията.

Да си призная странно ми се вижда пожеланието „да ти е живо и здраво името“, а пък тъй инерционно го изричаме. Как може името да е живо, еле пък здраво? Че има ли мъртво име или болно? Толкоз ли не можем друго пожелание да съчиним? 🙂
Йорданка Манкова: Името в традиционната култура се е възприемало като еквивалент на човека. И затова пожелания от рода на „Да ти е живо и здраво името!“ са адресирани по-скоро към носителя му.

Ива : Така е, но на мен някак ми се губи човекът в това пожелание:) Ние не си избираме името, но то ни съпътства цял живот. В него родителите ни вплитат семейна и национална традиция. То може да носи техни спомени и сантименти, и всичко това енергийно се предава още на бебето.

Йорданка Манкова: По традициите на патриархалната култура обичайно новороденото, в зависимост от пола си, се именува на бабата или дядото в къщата, или пък на кръстника на семейството. Смята се, че с този уважителен към тях акт, имената им се подновяват, че щом имената им продължават да живеят и след тях, жив ще бъде и споменът за предците. В случаи, когато в семейството се роди дете – „поморче“ (след починало преди него дете), традиционната нормативна система допуска кръщаването на дете с друго име. Предпочитани в такива случаи са имена, които напомнят за твърдост, якост, здраве и сила : Камен/ка, Здравко/Здравка, Петър/Петрана…..Разчита се на символната им натовареност и вярата, че като здравеца и камъка детето ще бъде здраво и силно…

Ива : Някой изговарят името си ясно и отчетливо, други го смрънкват под носа си – имат си различни причини за това, често даже и неосъзнати. Когато бях дете ми беше неловко да изговарям пълното си име – Ивалина. Все трябваше да акцентирам на третата буква и да повтарям, че е А и точно това А смотавах най-много. Имах съученичка – Красимирка, която пък казваше „Красимирка е на село и копае, тук е Красимира“. Така възприемаше името си. Щом тя навърши пълнолетие, по законов ред премахна излишната за нея буква от името си. Каквито и конфликти да има между човека и името, дадено му от родителите,  законът позволява да го променяме, за да си осигурим комфорт, но интересно  как са се справяли предците ни в миналото с нежеланото си име?

Йорданка Манкова : В случаите, когато човек не си харесва името, законът позволява подмяната му с друго, но за това се очаква и одобрението на лицето, чието име е подновил. Особено важно е в такъв случай да се получи съгласие за подмяна на името от кръстника. Ако той откаже да го даде, хората оставяли нещата без промяна, поради страха „да не прекършат хатъра му“ и да предизвикат клетвени думи от него по адрес на лицето, което отказва да носи името му. Разбира се, така е било във времето, когато са вярвали, че „клетва от кум стига“, защото е била твърде силна. В днешни дни традицията да се подновява името на родител (баща или майка) не е толкова жизнена. Някой съвременни родители предпочитат имената на любими литературни герои, фолк певци, политически дейци или други. В тези случаи традицията е силно деформирана, а изборът пада върху имена даже със смешно звучение и децата са наказани цял живот да се срамуват от тях. Именуването с имена като Богиня, Салфетка, Дамаджана, Сталин, Ленин или Еузебио например е твърде задължаващо и предизвикващо смях и подигравки към носителите им, особено когато физическите им качества или интелектуалните им възможности са твърде далеч от тези на лицата, чиито имена носят.

Мадлен: Да, има значение дали си харесваш името. Отразява се на самочувствието. Влияе в детските години, когато средата повече обръща внимание на името и изгражда отношение към човека според това. Децата понякога се подиграват, измислят прякори. Имала съм клиенти, които са искали и са си сменяли името, защото вярват, че им влияе. Звуците са вибрация и наистина се отразяват. Но най-вече е важно в какво вярваш.

Ива : Мадлен, ти си нямаш имен ден, но в семейството ти чествате именици на два големи християнски празника – Йордановден и Никулден. Липсва ли ти такъв личен празник?

Мадлен: Имам си имен ден – 22 юли – Мария-Магдалена. Но преди 1989 година не го празнувах, защото е по католическия календар. Дори не знаех, че имам имен ден. Аз лично си харесвам името. То има особена история. Щяла съм да бъда Мария или Мариана (на баба Мария), но майка ми чела в последния момент някаква книга, чиято героиня се казвала Мадлен и решила да ме кръсти така. По неин спомен тази книга се казва „Вървя с червени карамфили“. Дори ми пази едно преписано листче с цитат от книгата. Но и до днес не съм открила такава книга в никоя библиотека. До края на гимназията всички ми викаха Меди. Аз сама съм се кръстила така като малка. Дори не реагирах на Мадлен. Учителите също ме наричаха Меди. С Мадлен свикнах след като влязох в Университета. Странен е превода на името ми. Алгафари означава опрощаваща, а Мадлен се свързва с грешницата Магдалина. Получава се нещо като опрощаващата грешница. Хем оксиморон, хем не! Бащината ми фамилия пък е Стайкова – тази, която стои, удържа, остава. Мисля, че все си отговарям на името. А пежоративното значение на Мадлен на френски е „ревла“. Идва оттам, че Мария Магдалена измила на Исус краката със сълзи. Когато някой доста плаче, французите казват „голяма Магдалена е“. Аз плача лесно, трогвам се често от реални неща, от филми.

Ива: Днес, освен памет за свети хора, имените дни са повод за тежки и дълги наздравици, гости, купони, подаръци. Какво по-хубаво от това да има поводи за празничност? 🙂

Йорданка Манкова: Българският календарен цикъл е изпълнен с празнични дни, в които празнуват именници. За такъв ден на празнична трапеза не се кани. Всеки, който е добронамерен към именника, идва да го поздрави, да почете името му и със словесен благослов, възприеман в далечното минало като вербална магия, да му пожелае благополучни дни в здраве и човешко добруване.

Да Бъде!

Депресията ме застави да избирам

Продължавам разказа си за Весела Огнева, която познавам лично. Тя е почти на 27 години и е болна от множествена склероза. Болестта й отнема голямата мечта да стане ветеринарен лекар и Веси прекратява следването си. Въпреки връхлетялата я депресия и моментите на отчаяние и безполезност, Веси вдига глава и експериментира с алтернативни методи на лечение. Търси се в новата си реалност и открива начин да прави нещо, което й харесва – да бъде полезна и удовлетворена от себе си, да доставя радост и на други. Благодарение на добри хора тя участва  в планински поход, без да може да ходи. С всеотдайността на нейните приятели в момента се провежда кампания по набиране на сумата от 20 000 лв. за лечение на Веси в Индия.

Преди 5 години, Веси участва в уъркшоп, воден от Мадлен Алгафари. В началото, тя се предвижва бавно и трудно, прикрепяна от други, а последната вечер  дори танцува.

Kaк стигна до този уъркшоп, Веси? И какво се случи след него?

Тогава имах съвсем осъзната нужда да се срещна точно с Мадлен. Изпитвах тази нeобходимост от години, още преди да се разболея. Чувствах, че се побърквам и по цели нощи мокрех възглавниците със сълзи. Всичко беше причина и едновременно с това не можех да посоча причина. Бях самотно, комплексирано и свръхамбициозно момиченцe. Все се сравнявах с другите и стигах неизменно до извода, че за да съм щастлива трябва да бъда съвсем различна от това, което съм и да постигам коренно различни резултати от тези, които постигах…и разбира се, трябваше ми гадже 🙂
След втората година в университета ми поставиха диагнозата множествена склероза. Донякъде се радвах, понеже докторите казаха, че по никакъв начин болестта няма да промени начинът ми на живот. Отначало го приемах като някакво фиктивно обвързване, но постепенно разбрах, че не е точно така. Но болестта не се оказа достатъчна, за да престана със свръхамбициозните глупости в главата си. И когато се срещнах с Мадлен, бях все още една свръхамбициозна двойкаджийка с множествена склероза 🙂
Помня първия път, когато Надето (секретарката на Мадлен) ми звънна за среща с нея. Преди минути с мама спорехме – аз луда ли съм и имам ли нужда от психотерапевт. Аз, естествено защитавах своята теза, че имам се нуждая от психологическа помощ. Едно обаче винаги съм си знаела – духът и тялото са неразривно свързани. Исках помощ, за да навляза дълбоко в душата си,  да излекувам  депресията и тялото си. Срещата ми с Мадлен беше една от първите стъпки към това. Сама не можех да се справя в оня лабиринт от мисли и емоции…или просто трябваше да си намеря гадже (майтап бе).
Та може да се каже, че ефектът от уъркшопа продължава и сега и много неща се случват. Бавничко. Много терапии, срещи с хора и други важни неща.

Скоро ще сбъднеш мечтата си да отидеш на лечение в Индия. Какво има там, откъде научи за Индия и докъде ще ти стигнат тези 20 000 лв, които са ти нужни?

Бях чела още преди години статията на Биляна в списание “Ева” за лечението й в Индия. Това лято отидох на семинар с д-р Прашант в София, където говореха за аюрведа и за въпросната МС- “клиника” (клиника е в кавички, тъй като ми звучи твърде медицинско някак си, а аюрведа не е просто медицина, а изцелява тялото и духа заедно). Аз вярвам в резултата от лечението ми там, тъй като то включва всичко,  което съм убедена, че помага. Опитвала съм различни алтернативни терапии и тук, в България. Всеки метод е имал известен резултат, но след време отново се  връща старото ми състояние. Обикновено, докато посещавам специалист се подобрявам, но малко след завръщането в къщи отново дърпам назад по ред причини. В Индия ми предстои продължителна терапия под надзора на дългогодишен специалист, както и лично пространство, в което съзнанието ми може да си почива и да се изчиства от нездравосоловни мисли. С приятелите ми сега провеждаме кампания за набиране на сумата от 20 000 лв., която ще ми осигури  4-месечно лечение. Не може да се каже дали то ще бъде достатъчно. Д-р Прашант и асистентката му считат, че това е минималното  време, необходимо да се постигнем някакъв задоволителен резултат, предвид напредналия стадий на болестта ми.

След дълъг период на празнота, бездействие и търсене на полезното любимо занимание, ти „роди“ „Happy Cotton“. Как го зачена, кои бяха мотивите да се захванеш с рисуването върху изделия от памучни материи?  Кои са основните послания, които отпращаш към хората от твоите рисунки? 

Амии, все пак си мисля, че в основата на всичко хубаво, което ми се е случило напоследък, стои една „здрава“ депресия 🙂 Тя ме застави да избирам между това да я карам по старому – без да ми се живее и това да се “поглезя” – да правя каквото ми е кеф. Тогава зарязах упражнения, диети, дори “добрите обноски”. Първо заминах при моя позната в едно село за около месец. Като се върнах у дома, си купих боички. Отдавна си имах няколко картинки и надписи към тях в главата. Мислех колко хубаво ще стоят на тениски. И така започнах да рисувам, за да правя подаръци на приятели. Ръчно рисуваната тениска ми се стори особено хубав и личен подарък. Моя приятелка ми даде идея да ги продавам и дори ми направи страничка във фейсбук. Тя я кръсти „Happy Cotton“ и така се роди цялото това нещо 🙂 Не държа на послания, но не съм склонна да нарисувам нещо на тема лов или риболов.

В началото на декември тази година в твоя роден град Враца се състоя благотворителна изложба на  рисуваниte от теб памучни изделия. Някой от приятелите ти също се включиха в нея със свои ръчно изработени изделия. Как се роди идеята за това събитие? Кои хора и организации стоят зад реализацията на идеята?
Благотворителната изложба беше организирана със съдействието на Природен Парк „Врачански Балкан“.  А с тях ме свърза едно от момичетата, с които ходя на планина.

Твои приятели те изведоха на инвалидна количка в планината – това прецедент ли е за хора, които не могат да ходят? Знаеш ли и за други като теб, които са били на поход? Кои бяха хората с теб – от снимките виждаме голяма група? Как намерихте или приспособихте тази специална количка? Вероятно не е леко да се тегли и бута, но видимо е, че са го правили с голямо удоволствие за теб. Какво е усещането да имаш такива хора край себе си?

Това с ходенето на планината е най-голямото след-депресивно чудо, което преживях :). А то нямаше да се случи, ако сестра ми не се беше омъжила и на сватбата й не се бях запознала с Руми (Румяна Писанчева). Тя е планинар и с нея решихме да отидем до някое хубаво и лесно достъпно езеро, но нямахме идея как точно ще стане това. Веднъж се наложи тя да ме посрещне на автогарата в София. Руми дойде с неин приятел- Джого ( Георги Николов). Двамата сега са голяма любов, но няма да изпадам в подробности, понеже историята ще стане много заплетена 🙂  Джого ни светна за съществуването на „совалка“ за солидарен туризъм. Така  хората от фондация „Заедно“ наричат специалната количка, която предоставят. В сайта им има и снимки на други хора, които са я използвали. Когато предприехме похода, не познавах никого от групата, освен Руми и Джого, но сега всички те са ми едни от най-най-близките приятели. Мога много да говоря за тях, но всичко ми е толкова навътре в душичката, че не бих могла да го опиша с думи. Как се чувствам с такива хора около себе си, ли? Ами първото, което ми идва да кажа е – трогната до сълзи. Второто е, че се чувствам много обичаща, обичана, вдъхновена и какво ли още не. Когато съм с тях на планина или в София се чувствам на мястото си. Уютно ми е с тях 🙂

Коледа е! Време за подаръци, време за добрини, време за чудеса! А чудесата не се случват сами. Правим си ги пак ние, хората!

Чудото за Веси е да замине на лечение в Индия. За да дариш, не е нужен богат джоб, а богато сърце. Целевата банкова сметка на Веси е:

IBAN: BG15STSA93000010693585  – Банка ДСК
Весела Енчева Огнева

Ето и идея за коледен подарък на твои близки – свържи се с Веси  на телефон 0897651921  и  поръчай ръчно рисувана тениска. Така подаръкът за любимия ти човек ще е с особена стойност неизмерима в пари – уникален, евтин, сътворен от душа и с любов. А на Веси ще подариш шанса да се лекува в Индия.

Веси  ти  БЛАГОДАРИ!

Благодаря и аз, Ива!

Благодарността и Любовта лекуват

Разговор с Мадлен Алгафари за благодарността и какво се случва в тялото и душата, когато благодарим и ни благодарят.

Имаме си ние българите, един лаф на възмущение – „и едно благодаря не каза“, а пък като решат да ни кажат – отговаряме „няма нужда“. Какъв знак е това в народопсихологията ни и още:

Знае ли психоантропологията кога се е появявила благодарността и защо?
В нашите най-древни езически традиции, докато прадедите ни са живели в Тибетските степи, не е имало нито един ритуал за славослов и благодарност на добрите божества, а предимно ритуали за омилостивяване на злите божества. Анималистичният възглед за света е карал хората да приемат за живо всичко в природата – гръмотевиците, дъждът. Климатичните условия, при които са живели, са били доста тежки и затова е логично да преобладават тези ритуали. Затова и предците ни са били скотовъдци, а не земеделци. Вероятно някъде във вените ни е останал този култ към злото. Трябвало е да внимаваме постоянно откъде ще ни сполети.
Благодарността е по-лесна за тези, които има за какво да благодарят.

Какво се случва с нас, когато ни благодарят и когато ние благодарим?
Чувстваме се значими. Това е утвърждаване. Но е трудно за човек, който сам се чувства неутвърден. Не можеш да дадеш нещо, което не си получил. Затова по-благодарен се чувства и го изразява човекът с добра самооценка. А иначе в организма скачат нивата на окситоцин, ендорфините, серотонинът – хормоните на щастието и намалява нивото на стресовите кортизол и адреналин. Подобрява се работата на имунната система. Благодарността, както и любовта лекуват. Не случайно формите на водните кристали, които японският учен Масаро Емото изследва, са най-красиви, когато водата реагира надумите „любов и благодарност“.

Българинът си има лаф „и едно благодаря не каза“. Неизказаната благодарност отваря рана и негативни емоции там, където я очакват – как се лекува това?
С повишаване на самооценката. Ние, например, учим нашите специализанти в института да бъдат благодарни, да го изразяват. По света дори на следващия ден, след като си бил на гости, има обичай да благодариш. Това създава чувство за принадлежност и утвърждаване, и мотивира за развитие към доброто и любовта.

Всичко в живота е неслучайно и има смисъл, дори да е невидим. Какъв е смисълът на куртоазната благодарност, която често дори не забелязваме?
Е, тя е формална. Само формата, без вътрешното съдържание. Благодарността има смисъл, когато е истинсска, от душата и сърцето. Тогава има и горния благотворителен ефект за здравето и щастието ни. Формалното е клише, което е като празна, лъскава опаковка. Тя дори е лицемерна. Но във социоконформните отношения все пак е по-добра от навъсеното излъчване.

Понякога, американците отговарят на благодарността с едно „аха“, което се възприема като „да, има защо“ или „заслужено ми благодариш“ . В нашата култура, това изглежда нескромно. А ние българите, възпитани на скромност, честичко казваме „няма защо“ или „за нищо“. Заучили сме тези отговори както да караме колело, но пък те са израз на нещо, което се случва дълбоко в нас – какво е то?
Пак ще разкажа епизода от приказката за грозното пате. Когато се спасява и успява да избяга от курника, то попада в къщата на една баба. Там едно коте му казва: Леле, колко си красиво! А патето отговаря: Какво искаш от мен? Когато сам се преживяваш като дефектен и вярваш в невярното – че си грозен, тогава ще си мислиш, че те лъжат, когато ти правят комплимент или ти благодарят. Тогава омаловажаваш чутото, тогава се казва „няма защо“. Все едно казваме „аз не струвам и съм никой“. Този, който харесва себе си, не се чувства притиснат от благодарността и комплиментите, защото не си мисли, че няма да може да ги оправдае и с чувство за заслуженост отговаря.
Важно е да ценим това, което другите правят за нас. Важно е да оценим и собствените си действия. Много харесвам шопската приказка: “ Я, па я к’во съм можал!“

Що за птици са летящите хора?

Често Мадлен Алгафари нарича хората, посещавали уъркшопите й – „нашето ято“. Тя е убедена, че „Всички можем да летим“ (заглавие на една от книгите й), стига да вярваме в това. След срещите й с български общности в САЩ се пръкна пък „Българско ято в САЩ„.  Е, след всички тези хвъркати събития около Мадлен, съвсем естествено е да я поразприказвам за ятото и „летящите хора“:

Свободата да живееш в истина

Защо ни е нужно ято, Мадлен?

На всеки човек му е нужно ято. Първата човешка потребност е потребността от принадлежност. Това означава да не се чувстваш аутсайдер, извън борда, самотник, а да усещаш принадлежност към общност, която ти дава сигурност. Обратното на самота и синоним на сигурност е пренадлежността. Затова, когато някой каже, че иска да е независим, все едно казва, че не иска да е човек. Просто сме родени да сме хора, стадни животни сме. Ако бяхме като червея и охлюва, щяхме да сме двуполови и да се самооплождаме даже , но сме хора. Хората се събират в групи от себеподобни и когато това липсва, настъпва депресия, появяват се симптоми. Затова птиците се събират в ята, бозайниците – в стада.

А защо ни е да се събираме точно в българско ято?

Разбира се, че в микросвета, който си изграждаме може да има и други хора, от други нации, но когато общността е от близки, от същата националност, усещането за близост е най-голямо, защото метафората-корени е точно като буквалните корени на едно растение. Общият език и култура дават сигурност и чувство, че си разбран, че разбират думите ти, както и между думите ти. Защото на роден език най-много можем да кажем, родният език и най-много ни казва. Дори между думите можем да четем, защото народопсихологията и манталитета, вярванията и традициите често са между думите. Затова мисля, че българите тук трябва да преодолеят капсулирането и да започнат да се търсят. Капсулата е реакция на националния характер – когато не си станал индивид, тогава като компенсация, ставаш индивидуалист и започва състезаването и съденето. Добрата самооценка е лекарството срещу това. Ако всеки си повярва, ще бъде по-малко враждебен към другите. Човекът с добра самооценка възприема света като добронамерен, а този с ниска – като враждебен. Това е аксиома в психотерапията.

Що за птици са летящите хора?

Мадлен често прегръща простора

Летящите хора! Това е умението да се живее оптимистично и с лекота. Това не означава без проблеми, но летящите хора по друг начин интерпретират проблема – като шанс, като урок. Всички сме като птица – дясното крило е израз на мъжкото начало – символ на умението да правим избори, да проявяваме свободна воля, да имаме контрол над нещата и да усещаме, че владеем живота. Лявото крило – женското начало е символ на смирението, умението да се адаптираме, да пускаме контрола и да се доверяваме на по-голямото от нас, когато не можем да го управляваме. Дясното е нашата воля, лявото е „Да бъде волята Ти!“ – имам предвид волята на живота, съдбата, Бог. Само балансът между двете осигурява здравето и мъдростта. Ако човекът-птица „маха“ само с едното крило, той изобщо няма да може да полети. Ще кръжи по земята в кръг около себе си. Така е и по законите на физиката – когато искаме да се завъртим на ляво във водата, махаме с левия крак и обратното. Следователно, ако човек иска само да контролира, той иска всичко да зависи само от него, тогава животът го поставя в ситуации, които ще го карат да се смирява. Т.е. колкото повече има превес дясното – волята, изборът, толкова повече ще среща ситуации, които го карат да активира лявото – смирението, приемането. И обратното. За да летим, са нужни две балансирани крила, две балансирани начала в живота. Това ни прави мъдри, осъзнати, здрави. Не може да се лети, без да е постигнат този баланс. Следователно тези, които могат да летят, са го постигнали! Това дава чувство за щастие и смисъл, за истина!

Летящите хора – са тези, които харесват и обичат себе си, а тогава естествено могат да харесват и обичат и останалите! На тях им е леко!

На добър полет, българи! – пожела Мадлен в края на разговора

Голата НЕголота

Така Весела Огнева беше озаглавила своето есе, което преди време ми изпрати. Мислите й бяха провокирани от текстовете, които пиша за голото живеене. Тогава, както ще прочетеш в него, не беше сигурна дали иска да публикувам името й, но не отказа да поместя нейна уникална снимка. Там лицето й е загатнато, а Веси танцува! Ще кажеш какво му е уникалното на това млада жена да танцува? Да, не е нищо особено, ако жената е здрава, но ако младата жена е диагностицирана с множествена склероза и до преди 5 дни са я прикрепяли, за да измине 100 метра… Кога и какво се случи с Веси тогава, какво е да си турист в количка, за творческите й занимания и за очакваното лечение в Индия, предстои да разкажа в следващи публикации.

Танцът – тържество!

Следва „Голата НЕголота“ от Весела Огнева:

„Така реших да се казва есето…Не ми изглежда да е особено голо, но ако си навлечен с 300 пуловера трябва да започнеш отнякъде да сваляш…Аз усещам колко съм навлечена с какво ли не – със срам, с маски и страхове, даже понякога мисля, че съм забравила какво има под тия пуловери и…така да се каже… отдавна не съм бръснала…духовните си косми. Дори не зная дали искам да видя името си в сайта, твърде голо ще е това за мен, но мамка му, искам да видя там, написаното от мен.
Най-трудното е да се срещнеш със себе си. Да имаш мечти и да се наложи да признаеш, че не си готов за тях. Аз имам множествена склероза. Затруднено се движа. Но от това никак не ме е срам…
Абе, забравих какво искам да кажа, освен същността:
Преследваме мечти и цели – кой здраве, кой кариера…”Надминаваме” себе си или поне се опитваме. В името на целите, зубрим по цели нощи, гладуваме, правим упражнения…(често, защото другите така са го постигнали и мислим, че така ще постигнем своите цели и ние). Но всички знаем, че няма еднакви хора. Срещнах такива, които ми казаха да пия лекарства и и други, които ме съветваха в никакъв случай да не пия лекарства. Да ям всичко, да не ям нищо, да се моля, да се боря, да се примирявам…. Все истини, ама чужди. Изискват себе-отрицание, а можеш ли да изцелиш себе си отричайки себе си? Твоят път е неутъпкан път, отъпканите само ги пресичаш.
Нека съм болна, нека съм посредствена, нека не мога да ям 20 дена само краставици. И пак ще кажа, че съм силна и пак ще кажа, че път има – само дето трябва да си го проправя. Спомних си, когато бях малка и ми решеха косата, се питах как намират пътя в нея. После разбрах, че той-пътят се създавал с гребена и то както ти харесва.“

Веси вече върви с открито лице по своя неутъпкан път, но се намира в отсечка, където й е трудно да продължи без моята и твоята подкрепа. Тя е избрала да протегне ръка към нас, сега е наш ред да изберем – дали да я хванем или да потънем в себичното…

Ако си любител на вдъхновяващи, оптимистични и изпълнени с човечност истории – проследи следващите разкази за Веси в „Журналът на Ива“ 🙂 Най-малкото, което можеш да направиш за нея е да споделиш написаното, както и страничката „Помощ за Веси„. Всичко е полезно! Безполезно е само съжалението и безхаберието.

Защо голотата е неуязвимост?

Свободата да живееш в истина

Разговор с Мадлен Алгафари за голото живеене:

Мадлен, ти твърдиш, че голотата ни прави неуязвими, но не голота на тялото без дрехи, разбира се, а онази на оголената душа. Ти обичаш голотата, учиш на голота и живееш голо. Голотата прави живота простичък, спокоен и щастлив и сега  ни предстои да си говорим за твоето голо живеене.

Кога и как се почувства твърде облечена и кой те беше навлякъл?
В най-буквалния смисъл – някога баба ме навличаше. Даже спях в нещо като чувал, за да не се отвивам. Ужас! И досега, даже да е студено, поне единият пръст на стъпалото ми трябва да е отвън!
А понякога ме навличат с дрехи, които не са ми по мярка. Екранът и слуховете създават превратна представа. Дълго имах болезнено чувство за несправедливост, но после си дадох сметка, че няма как да не е така, щом като съм се набутала на хората в очите, избирайки да съм публична личност.

Имаше ли доста “дрехи” за разсъбличане?
Имах задръжки, срамове, несигурности. В ранните си детски години бях доста по-неуверена в себе си, отколкото съм сега. Имах бариери да бъда агресивна, страхувах се от отхвърляне. Не смеех и да съблазнявам, срам ме беше.

Кои “дрехи” свали най-трудно?
Най-трудно свалям пукането ми за другите. Все още ми се случва да се задрасквам, за да угодя на друг. Но доста по-малко в сравнение с преди години.

Кое съблече по-лесно – тялото или душата?
О, аз душата съм си я събличала винаги. Един шамар имам в детството и той е за лъжа. От тогава не мога да лъжа. Точно, когато човек е най-открит, хората често не му вярват, защото сме свикнали да проектираме себе си и очакваме другите да са като нас. Сигурно затова очакват да лъжа. Аз пък поради същата причина съм по-лековерна. Трудно ми хрумва, че другият лъже, след като аз не го правя…
А тялото съблякох по-трудно. Беше ме срам.

Има “дрехи”, които не можем да свалим без помощ. На теб кой ти помогна?
Първият помощник е професорът ми от Швейцария, който беше и мой терапевт. Иначе имам много помощници: класната от гимназията, днес – приятелите, Нидал и децата!

Риск ли беше разсъбличането ти? Какво загуби и какво спечели?
Нищо не съм загубила! Винаги ще има злонамерени хора, но няма по-необоримо от истината и така се чувствам най-силна и спокойна. Печеля доверие! Все пак, голяма част от хората усещат, че съм искрена и спонтанна!

Какво е усещането да си гола?
За страхотна сила, тържество, лекота, превъзходство дори! Някои се страхуват от уязвимостта, но точно тя ни помага да разберем кои са истинските хора до нас в живота.

Сега налага ли ти се да се обличаш и кога?
Когато ходех на родителски срещи! Понякога си траех, защото ако кажех на преподавателите (не на всичките, разбира се!), че ги виждам колко са по-незрели от децата, щях да направя лоша услуга на собствените си деца в училището.

Твоята голота разголва много хора, на които помагаш да заживеят по-добрия си живот. Случва ли ти се да се плашат от голотата ти и за кого е страшна?
Плашат се мъжете, защото си казвам всичко, пък и доста неща виждам, които другите жени не виждат. Подобна откритост предполага откритост и в отстрещната страна, а това ги кара да се чувстват уязвими, неконтролиращи. Но, не важи за всички мъже. Силните не се чувстват така.

Какво още искаш да кажеш за голото живеене, което аз пропуснах да те питам?
Че ми е лесно днес. Така прозрачни са и отношенията с мъжа ми. А това е лепилото за една връзка! Както и това, че човек трябва да избира пред кого да се разкрие до пълна голота. Естествено, не може наляво и надясно, тогава би изглеждал луд!

Ласката е най-бързият антидепресант

С Мадлен Алгафари разговаряме за секса.

Оказа се, че в медиите я питат за какво ли не, но за секс – рядко. Тази тема присъства някак набързо и между другото, а сексуалната неудовлетвореност ( съзнавана и несъзнателна), както и липсата на сексуален живот са в основата на редица болести. Темата е голяма и многоспектърна, и вероятно разговорът ни по нея ще има продължение.

Духовното измерение на висшата интимност – правенето на любов – усещането за пълно сливане и изтриване на егото…

Има ли здраве и щастие без секс?

Има, но не пълно! Може да се живее без секс, но остава цяло едно измерение от живота, което не се познава. А потиснатата сексуална потребност, която е една от петте основни човешки потребности, се проявява чрез симптоми, които могат да бъдат поведенчески или телесни, защото хормоналният баланс в тялото е смутен. А духовното измерение на висшата интимност – правенето на любов – лишава човека от усещането за пълно сливане, изтриване на егото, разтваряне в другия и докосване през тази свята врата на Божествената любов.

Сексът е потребност и преживяване на тялото, а защо от неговата липса страда душата?

Не е само на тялото. И на душата е! Не говоря, разбира се, за правенето на секс като гимнастика, а за правене на любов. Любовта, минаваща през Ерос, не може да бъде заместена само от любовта тип Агапе. Първата е страстната, с голям интензитет, с елемент на неизвестност, силната тръпка, изгарянето, това е влюбването и неустоимото физическо влечение. Втората – Агапе е привличането и близостта на душите, сигурността, доверието, дълбоките корени, а интензитетът може да бъде поддържан, ако са осъзнати партньорите и не забравят нужния елемент на изненада и забавление през годините. Често любовта от типа Ерос преминава към Агапе.

Как душата и тялото се свързват чрез секса?

Те винаги са свързани. Те са свързани и когато с огромно удоволствие ядем пълнените чушки, и когато размахваме юмруци и викаме ядосани, и когато прегръщаме и хвалим. Това, че са свързани, означава, че сме живи. Не са свързани, когато умрем, както и нощем, тъй като сънят е малкият брат на смъртта. Щом сме живи и будни, душата и тялото са винаги свързани. Тялото е вярното й превозно средство. Това, което липсва е съзнанието за тази постоянна свързаност. А сексът е едно от нейните многобройни проявления.

Митовете за секса, които вредят:

Че не е важен! И другата крайност – че всичко се свежда до него!

Може ли тялото да е сексуално удовлетворено, а душата не?

Може, ако човек просто прави гимнастика. Това обаче скоро създава чувство за дълбока тъга и самота. А понякога човек има проблем да отвори сърцето си, тогава също остава само на нивото на механичното и това налага помощ от психотерапевти или сексотерапевти.

Разум и секс – кога си пречат и кога си помагат?

Никога не си пречат! Но ако говорим за оня здрав природен разум, който дълбоко всички носим. Ако говорим за хилядите задръжки, скрупули, предразсъдъци, с които е пълно хилядолетното ни сексофобно възпитание – тогава винаги си пречат! Но сексуалността и агресията (зад които стои един и същи хормон – тестостерона!) са били потиснати в човешката история по различни причини – социални, икономически, политически, идеологически. Защото несвободният човек е по-лесно управлямем.

Морал и секс – съвместими ли са?

Да. Но природният морал и част от човешкият морал. Има крайности, които са не само извън морала, но и отвъд здравето! Порнографията например, нямаше да съществува, ако нямахме изкуствено създадените задръжки от морала, защото когато личният сексуален живот е пълен с бариери, се търси компенсация.

Сексуалната удовлетвореност е:

Много неща. Сексуалната потребност се намира на върха на пирамидата от човешки потребности. Тя е нещо като покривът. Затова, ако се клати основата, ще се клати и покривът. А в основата са: потребността от принадлежност – да не сме самотни, а да чувстваме сигурност и в близост; потребността от утвърждваване – нуждата ни да се чувстваме признати и приети такива, каквито сме; потребността от храна за тялото (буквалната храна, материалните неща) и за душата (знания, информация, любов); сензорната потребност, която се изразява в нуждата на прага на сетивата ни да постъпва приятна информация – красивите гледки за очите, приятните звуци за ушите, вкусовете и ароматите за носа и устата и най-вече ласка, нежност, топло докосване, прегръдка – тъй като най-голямото ни сетиво е кожата! Докосването може да има еротичен контекст, може и да е просто човешко докосване. Но като цяло докосването липсва на днешния обезтелесен човек, а това е причина за огромен брой симптоми, тъй като ласката е най-бързият антидепресант и анксиолитик.

По какво разпознаваш сексуално неудовлетворените хора?

По раздразнителността, недостиг на енергия, чувство за самота, ниска самооценка, понякога парадни демонстративни реакции, блокаж на тазовия мускулен сегмент, нерядко хормонални проблеми, напълняване в областта на ханша и още много други. А понякога в натрапливото говорене за секс. Пуританите, които често говорят критично за секса, намират по този начин единствено достъпната за тях възможност да се докоснат до желаната тема, защото задръжките им пречат да я докоснат през красотата и естествеността.

Сексуалната неудолетвореност обикновено се компенсира с:

С всичко, с което се компенсира някаква неудовлетвореност изобщо – с вещи, шопингмания, храна, алкохол, дрога, хазарт, работохолизъм, вманиачено колекциониране, дипломи, медали, изяви, социална активност, мигрена и доста други телесни симптоми, уви.

Кога човек влиза във възраст, която не се нуждае от секс?

Няма такава! Променят се позите, местата, играчките, но не и нуждата. Ако я няма, това говори за някакъв проблем. Може с хормоналните проблеми да намалее желанието. Може това да има и психологически причини. Но не е естествено да изчезне.

Желанието за кръшкане (смяната на партньора) е каприз, извращение, мода или естествена потребност?

Аз преподавам психоантропология. Според тази наука от 558 вида човешки общности в историята само 24% са моногамни. Оттам идват и големите спорове кое всъщност е естествено за човека. Понякога появата на трети е съживяваща за връзката и се оказва катализатор за любовта на постоянните партньори. Друг път, както често се случва, е повод за разпад на връзката. Съществуват отворени връзки, в които партньорите са честни и открити и споделят помежду си, когато това се случи. Това означава за тях, че няма изневяра, защото не е нарушено доверието. Но последното предполага много зрели партньори. Сред тийнейджърите може и да е мода и любопитство. Истината е, че когато любовта не е свободна, се стопява. Ако личната свобода е потисната, любовта трудно вирее в такава среда. Същевременно всички искаме да се чувстваме единствени и да имаме идеалния партньор. Мисля, че двойките са свободни да избират какъви ще бъдат техния кодекс и правила. Това, което не би било правилно е да изчезне любовта. Има ли я нея, всичко може да се случва в една двойка – хубаво, лошо – и всичко да е повод за израстване и осъзнаване!

Какво стои зад думите: „Нищо в секса не може да ме изненада!“

Много неща могат да стоят – от огромни комплекси, до мания за величие или евтина стратегия за печелене на симпатии от страна на незрели партньори.

Въздържането от секс е въздържане от:

От природата ни. Защо ни е дадено да имаме оргазъм? Само хората имат. Животните – не! Защо жената има клитор? Този орган няма никаква друга функция, освен удоволствието. Това означава, че сексът при човека има много по-висша функция от простото продължаване на вида.

Посочи някой „хватки“ за съживяване на заспала сексуалност.

Например, да се опитате да си представите, че днес за първи път се срещате с партньора си и да го видите с нови очи. Да си смените обичайните роли. Да има елемент на изненада. Да си въведете ден само за доставяне на удоволствие на партньора и ден само за получаване на удоволствие от партньора. Следват индивидуалните вкусове във всяка двойка. Важното е човек да посвещава време и внимание за подобна креативност и да не я подценява.

Животът не търпи дълго маски

На връх Хелоуин, питам Мадлен Алгафари за маските в живота и … защо ни е Хелоуин?

Защо маскираме живота си?
– Защото сме хора! Животните не могат да се маскират! Ние сме единствените изкуствени същества, които умеят да се преструват. Човекът днес е забравил каква е разликата между „какво представлявам?“ и „играя представление“. Разбира се, че не важи за всички, когато говорим за съзнателното играене. Но важи за всички, когато говорим за неосъзнатото. Ние се маскираме постоянно – не показваме кога ни боли, кога сме виновни, кога сме уплашени, кога сме засрамени, кога сме гневни, кога сме завиждащи, кога сме влюбени дори… Няма по-енергоемко нещо от това да се преструваме. Но просто вярваме в много неверни неща…

Нужни ли са ни маски?
– Нужни са на протокола, на възпитанието, на дипломацията – всички те са процеси на обезприродяване. Това са изкуствените неверни правила в живота, които нямат нищо общо със здравето и природата. В природното има и естествени маски, но те обслужват само една единствена цел – оцеляването и съблазняването. В човешкия свят обслужват единствено властовата невроза.

Кои маски разболяват най-тежко?
– „Не показвай слабостта си“, „прави се на силен“. „Прави се на жертва“ – с тази най-добре се манипулира.

Трудно ли се свалят маските?
– Трудно, защото съпротивите на егото и на грешните вярвания са големи. Но когато човек е осъзнат, не е невъзможно! И затова няма по-сладко и смислено нещо от това да се живее в прозрачност. Но се иска сила, зрялост и осъзнатост!

Кога маските срастват?
– Когато не си стигнал до умението да се подложиш под съмнение. Когато обслужват интересите на егото, а не на душата. Здравата и мъдра душа не се нуждае от тях.

Защо ни е Хелоуин?
– За да ни подсеща, че сме хомо невротикус нормалис, че се крием зад камуфлажни костюми в живота си, че параванът дава анонимност и освобождава от отговорност и че истинската свобода е да бъдеш без маска. В същото време е една забавна игра! Когато остане в тази рамка е дори вентил, клапан на толкова напрежение в живота ни. Но когато животът ни е постоянно такава игра, е много жалко. А още по-жалкото е, че тези, чийто живот е такъв, обикновено като четат подобни обяснения, мислят, че написаното не се отнася до тях. Защото маската ги скрива не само от света, тя ги скрива и от самите себе си.

Кое е твоето „себе си“, читателю?- пита Мадлен и продължава: Направи си труда да си отговориш! Може да промени доста неща в живота ти този отговор! В посока на здравето и осъзнатостта! Ако не можеш сам – идва ред на психотерапията, която помага да се махнат маските – доброволно и безболезнено. Защото, когато го прави животът, боли! А той не ги търпи дълго. Все някога ни ги съблича насила!

А от мен, Ива – Весел Хелоуин! 🙂

Българинът вече осъзнава какво заслужава и какво не

Лягам и ставам с новините за случващото се в България…
Чак гърлото ме стяга вече… от недоумение, от безпътица…
Говори ми се с някого, който умее да вижда отвъд политическите страсти, където има само хора, човеци…

Мадлен Алгафари! Сетих се, че пише поредната си книга, а тя пък е с работно заглавие „Какво ще кажат хората“…

Мадлен и нещото, което връща към смисъла…

Е, Мадлен какво казват българите сега? На кого го казват? Защо не се чуват едни други?

Чуват се, но никой не мисли за общото, а за индивидуалното.
Но когато в една нация, половината от историята е време на изтрития Аз и се живее от името на Ние, трудно се става индивид. А когато не можеш да станеш индивид, ставаш индивидуалист – като компенсация, гледаш в собствената си паница и светът свършва до там.

Толкова ли е зъл капанът на властта…Как се излиза от него?

Там е работата, че ако един орган или група клетки в тялото се интересуват само от себе си, те вредят на целия организъм и в крайна сметка ще „запротестира“ цялото. Ако се разболее, ще се разболеят и групата егоистични клетки или ако умре, ще умрат и те. Ето това е необходимо да осъзнае властта. Затова намирам, че тези протести са признак за излизането на нацията ни от пубертета, за порастване, отрезвяване, узряване. Това означава, че самооценката на българина расте и той вече осъзнава какво заслужава и какво не. Това е единственият начин да се промени нещо.

Пътят към новата епоха и новото съзнание от тук ли минава за българина, изобщо тръгнал ли е към това?

Да, мисля, че само оттук може да мине пътят към новото съзнание на българина, към промяната на ценностите му и на първо място към промяната на индивидуалното, а оттам и националното самочувствие. Случващото се е признак на това. Оптимистично е. Моята професия ми дава шанс да виждам какво се случва вътре в хората, а преди да се случи нещо отвън, то винаги се случва първо вътре. Вътре духовната интелигентност на българина расте, той вече се пита за смисъла на живота, за едниството на всичко. За децата ни това е нормалното мислене. През последните две години, по силата на един договор, който нашият институт сключи с Министерство на образованието, младежта и науката, обикалях много с колегите ми из цяла България за срещи с учители, родители и деца. От десет години пък обикалям на срещи по читалища и библиотеки с читатели. Това виждам – че осъзнатостта расте.

Какъв е шансът българският политик отново да влезе в човешкия си образ?

За съжаление не може да се промени с вълшебна пръчка и толкова бързо нещо, което векове е формирано по един не най-здрав начин, но има достатъчно признаци за промяната на ценностната система на българина, а това означава, че не може политиците да продължат да управляват по същия начин, защото няма да има кого да управляват – т.е. няма да има пасивно търпящи подигравателно отношение българи.

МилКа като MИЛи КАамъни

Сътвореното от ръката е гласът на душата. Всеки човек е творец и когато създаваме разговаряме със себе си. Така изпращаме най-точните си послания към другите.
Посланията на Милка Ботушева идват от причудливите форми на естествените камъните, но ръцете й извайват почти всичко, до което се докосне – чаши, купички, гърненца, тикви, портокали, дрехи, рисува дори върху навалял сняг. Усетих тази творческа експлозия като силен взрив пръскащ Любов и Живот и ми се прииска да си поговорим.

Милка, как забеляза, че камъкът не е само студ и твърдина?

Камъкът е точно това – студ и твърдина, но е красив. Аз му давам живот и душа, става топъл и нежен! А той ми помага с причудливите си форми и естествени цветове да го превърна в прекрасен декор и украшение. И най-обикновените камъни могат да дарят хармония и равновесиe.

Как ти хрумна да правиш мозайки от морски камъчета?
Първата ми мозайка беше от начупени фаянсови и теракотени плочки, която успешно осъществих в банята си. След това експериментирах, като смесвах различните материали. Започна да ми харесва все повече и повече. Идеята за мозайка от морски камъчета ми хрумна спонтанно. Докато ги събирах по брега бях пленена от очарованието им, създадено от природата. Моите камъчета са оцветени с боичките на природата и с години са заглаждани от морските вълни. Първо започнах да ги рисувам, впоследствие реших, че може да се получи и красива мозайка – опитах и стана. Първите са сякаш малко по-груби, но всяка следваща ставаше все по-интересна. След това експериментирах с паната и така.

Банята – първата мозайка – от счупени плочки

Каква е професията ти? Ти и рисуваш майсторски. Шлайфала ли си този талант с подходящо образование?
Нямам художествено образование, за което безкрайно съжалявам, но пък съдба – работя като дизайнер в завод за килими. Рисувам килими.

Нужни са ти доста камъни, а твориш на отдалечени от морския бряг места. Разкажи как ги набавяш и пренасяш, къде ги съхраняваш?
Добре, че е съпругът ми! По цели дни ми угажда да събира камъчета с мен край морето, а после се товари с тежките торби. А и разходката по морския бряг е толкова приятна! Фамилно съм свързана с Бургас и морето и ходим там често. Така съчетаваме полезното с приятното. И приятелите също ми помагат – май вече всички ми носят по торбичка камъчета от лятната си ваканция. Съхранявам ги където сваря – по тераси, в мазето, нося ги в къщата на един приятел – там направих и последното си пано.

Милка „яхнала“ с радост поредното си завършено творение в къщата на приятел

Какви послания получаваш от камъните и какви са твоите към хората, които ги гледат и притежават?
На мен камъните и мозайките ми носят удоволствие, радост, душевна наслада. Затова ги изработвам първо заради себе си. Надявам се другите да усетят това настроение, да се усмихват като ги гледат, да им внасят хармония и красота, а чрез тях се постига здраве. И камъкът може да стопли душата.

На какво те научиха морските камъчета?
Може би на търпение, търсене на хармония, съвършенство…

Когато завършиш една композиция или докато я работиш, оставаш ли насаме с нея, чуваш ли я, какво си казвате двете?
Това е най-хубавият момент – да видя сътвореното от мен в завършен вид. Радвам се като малко дете – ако е гърненце, чашка, картина, нося ги от стая в стая и им се радвам, а за монументалните пана – не пропускам всяка възможност да си ги съзерцавам отново.

Какво или кой те вдъхновява?
Вдъхновение – какво значи това, просто ми идва отвътре, искам да го направя и го правя. Обикновено правя мозайки, когато съм сама вкъщи, когато ми е скучно и не ми се занимава с домакинска работа. В повечето случаи камъните ми подсказват как да ги подредя, но понякога си измислям композиция, скицирам я и подреждам върху нея. Спонтанната идея винаги става някак си по-романтична, по-чаровна, по-зареждаща.

Каменните ти мозайки се раждат освен от женско сътворяване (идеята, подреждането) и от мъжко съграждане (мъжките, „твърдите“ дейности). Как се справят нежните женски ръце с мъжката работа по мозайките? Допускаш ли някой да ти помага?
Да, допускам. Етапите на изработване на мозайката са три – първо я редя, съхне, след това запълвам фугите – пак съхне и накрая лакирам – отнема три дена. Съпругът ми се научи да фугира и прави това на по-големите мозайки. Той ми помага, за което съм му много благодарна. Да, цапам си ръцете, наранявам ги, но си струва. Създавам мозайките с огромно желание и изпитвам изключително удоволствие, когато виждам как след всяко залепено камъче се появява форма, композиция, завършена мозайка.

Как реши да украсиш с мозайки месността Карандила в природен парк „Сините камъни“ край Сливен?
Това са стълбичките след лифта, те се рушат и никой не ги поправя, та реших да внеса малко свежест. Съпругът ми работи там и аз ходя с него вечер, когато няма хора да редя мозайки. Той ми подготвя терена – почиства го от лишеи, мъх и прах, за да може да се запази мозайката. Не съм питала никого, но се надявам да не ми се скарат за това. Направих го на добра воля.

Милка реди мозайки в месността Карандила край Сливен

Каква е ролята на любимите ти хора в твоите творби?
Моят съпруг, който е голям естет винаги ме насърчава и подкрепя, защото аз съм неуверена в себе си. Но той е и моят критик, който не ме щади. А синът ми – щом каже „мамо, много е красиво“ – душата ми се пълни!

Къде излагаш творбите, които могат да бъдат пренесени?Продаваш ли тази красота?
Не съм излагала творбите си, освен тези, които направих на Карандила, те са общодостъпни. Да, случвало се е да продам нещичко, но рядко. Нали знаеш как е в България – хората не се хранят с изкуство.

Зимата ти отнема творческия простор. И тогава?
Зимата – малко почивка.Но когато имам творчески порив, намирам къде и как да го реализирам. Разстилам стари вестници на масата в кухнята и започвам да правя някое малко пано или гърненце, каквото имам налично. Не спирам да редя, искам да видя какво ще се получи от следващото…и следващото…

Панички с морски камъчета

Всички мозайки може да разгледате във Facebook на Milka Pebble Mosaics

Гърненце с дух на море

Ако и на теб ти харесват творенията на Милка, разкажи за нея, сподели тази статия. Не задържай насладата само за себе си! Има за всички! 🙂

 

Защо отказвам да бъда кръстница?

Мисли на Розмари Де Мео за ранното вричане в православието и разказа й за българските духовни практики преди появата на светото кръщение.

Розмари Де Мео е Българка с много силен корен, толкова силен, че не й дава мира докато живее в чужбина. И се връща, за да дълбае и търси що за сила има в него и какво е туй що се е заселило в нея.

Тя търси и предава, за да остава…

Розмари е завършила актьорско майсторство в НАТФИЗ, но определя себе си накратко като „член на фондация „Щедро сърце“, тв редактор и сценарист, измисляч, търсач на хора и легенди“. Тя обикаля селата и издирва живата памет за старите духовни практики, вплетени в традициите ни. Жената-търсач преподава българската духовна практика Огнище – тренировка на тялото, духа, волята и Благополучието. В нея се ползва енергията Оренда. „Това е българското име на Божествената сила, извираща от древните ни корени! А Благополучие е всичко, което можете да наречете “благо” и от което имате нужда, за да сбъднете Радостта в живота си: Здраве, Любов, Мъдрост, Уважение, Признание, Споделяне, Нова работа, материални блага, Вярна интуиция, Сила, Самочувствие, Красота, Дом …“ – казва Розмари. Тя изучава и вече практикува старите наричания. Вярва, че „никога не е късно да имаш щастливо детство!“

Розмари често получава покани да стане кръстница на малки дечица, чиито родители са избрали да ги въведат в православната вяра още докато са невръстни…както повелява традицията. Ето какво разказва тя за своите откази:

Отново отказах да бъда кръстница. Детенцето е на годинка, момиченце. Не познавам лично майка му. Обади ми се по телефона с думите: “Госпожо, искам да кръстя дъщеря си, за да порастне добра християнка и българка. Вие сте най-подходящия човек да й станете кръстница.”
Стана ми тъжно. За кой ли път трябваше да обяснявам…

Колко пъти ме е жегвало, когато някой по телевизията каже култовата фраза “според изконните ни християнски корени”…
Искам да споделя няколко мои си размисли по въпроса.

Първо за кръщаването. Днес, деветдесет процента от българите кръщават децата си, защото така е редно – за да са в мир с роднините или просто заради някакъв необясним вътрешен комфорт. Общо взето много малко от тях знаят, че акта на църковното кръщение до голяма степен се гради върху изчистването на душата от първородния грях.

Кой е първородният грях?
Змията се явила на Ева и я провокирала. Тогава Ева откъснала червената ябълка от Дървото и я споделила с Адам. И после…следва историята с голотата, осъзнаването, съвкуплението и…изгонването от Рая. ПЪРВОРОДНИЯТ ГРЯХ!
Как се казвало онова дърво? ДЪРВОТО НА ПОЗНАНИЕТО.
Простичкият извод е, че първородният грях е свързан с познанието, наказанието и в последствие създаването на човешкия род. Днешното християнство твърди, че човешкият род по рождение е грешен. И акта на кръщението изчиства всяка новородена душа от въпросния грях.

Не, няма да правя дълги теологични упражнения, защото категорично вярвам в интелекта на хората, които биха прочели тези редове.
Ще кажа само, че се чувствам до голяма степен християнка. Смея да се нарека такава, защото дългите ми проучвания и търсения са ме убедили , че Исус е бил велик учител и наистина е променил света, проповядвайки любов. Но се убедих и в друго, векове наред църквата се опитва да изопачи великото му учение, поставяйки го на базата на греха и наказанието.

Ритуалите преди да се появи светото кръщение? В старите български практики, много преди християнската църква да се наложи по нашите земи, е съществувало едно тайнство, с името РОЖБЕНО НАРИЧАНЕ. В последствие църквата го замества със светото кръщение.
Когато детенцето навърши 40 дни, са се събирали жените и са правили рожбен кръг. В този кръг са се извършвали няколко обредни действия. Първото е свързано с почитта и приветстването на Душата, която се завръща! Изразява се благодарност към избора на тази душа към тази земя, тези родители и тези роднини за своя бъдещ живот. Целият рожбен кръг поднася почитта си към Избора.
Следващото действие е свързването с корените. Жените поднасят най-големия си дар : “Душата да чуе хорото, което дедите му са играли” . Думите на кръвта , гените, опита и мъдростта.
И третото действие е същинското наричане. Тук, обаче, има едно условие. Жените се обръщат към Свободната воля на новозавърналата се душа и й “предлагат” различни Пътища за радост и щастие. Наричат за обич, здраве, сбъдване, споделяне, добри другари, хубост, добруване, но отчитат Волята на душата. Знаят, че всяка душа има свой Път и само тя може да го избере. Те могат само да посочат някои от вратите и да помогнат да бъдат отворени. НИКОГА не се нарича за Вяра и Религия, които са свещено право на Душата!

Искрено се гордея, че съм част от тези корени, дори докато пиша това!
Колко трябва да е бил мъдър народът ми…

Кръщението днес? Бебето бива въведено в църква, за да бъде пречистено от първородния грях. Замълчавам…
Родителите му са тези, които вместо него решават в коя вяра да го врекат и как да се казва Бога му. Замълчавам…
Кръстницата му, от негово име се отрича от Сатаната. Позволете ми да се усмихна…
Не бих станала ничия кръстница, точно заради това! И не бих нарекла изконните ни практики християнски!

В същия момент обаче, ще ви кажа и друго. Ако наистина с цялата си душа усещате потребност да кръстите себе си или детето си, направете го! Със сигурност душата ви знае най добре!
А аз мога да говоря само от името на моята.
Категорично вярвам, че моята душа е направила своя избор. Научих се да го уважавам! Вярвам, че зачеването ми е плод не на грях, а на огромната обич на родителите ми. И вярвам, че душата ми всеки път идва пречистена, за да учи новите си уроци.

Знаете ли, в старите практики има още едно тайнство. Казва се ЛЯСТОВИЧЕ НАРИЧАНЕ. Тогава детето е поне на седем. Вече е достатъчно голямо , за да има мнение и да взима решения (крилата му са достатъчно заякнали, за да лети само). Прави се лястовичи кръг. И детето се пита какво иска. Жената най-близо до слънцето (баба му) го подготвя три месеца за този обред. По време на тайнството никой няма право да оспорва Волята на “лястовичката”. Жените могат само да помагат и насочват, а Бабата следи за “чистотата” на наричането.
Това е най-красивото Тайнство, до което съм стигнала и което посмявам да водя с цялата си обич и почит! За мен винаги е огромна чест да бъда поканена за НАРЕЧНИЦА!
Благодаря ви, че ми позволихте да споделя това с вас!

Подготви за печат – Ивалина Ташева

Публикувано във в.“Зорница“ – Монреал

Писмо до Петя, която не пожела да порастне…

 

Здравей, Петя!

Чух името ти – Петя Дубарова, много време след като ти беше напуснала живота. Тогава, когато ти си водила борба между правилата и очакванията – от една страна и поривът за свободност и изразеност – от друга, аз не знаех, че има и друга страна. Разбрах го едва в зрелостта…Но ти знаеш, Петя – събитията в живота идват във времето си и на мястото си. И в моето време, някак случайно неслучайно ми се яви Ти! Ха! Та ние сме се родили в една година…Но защо си напуснала живота, кога? Едва на 17…Усетих те близо, усетих подобност! И сега в Деня на детето започнах да ти пиша…Знам! И това не е случайно, защото Ти остана завинаги дете, прозряла, че в теб живеят две Пети. Едната иска просто да бъде , другата трябва да изглежда. Ти не можа да приемеш изглеждането и избра бъде-нето в безбъдното.

„Само я погледнете (другата Петя – б.а) и ако ви се усмихне, знайте, че когато се усмихваме си приличаме най-много.“ Много ми се иска, Петя, да крещя след големите намусени деца – „Усмихвайте се, за да съберете двете/двамата у вас“. Не пречете и на децата си да се усмихват! Оставете ги сами да си напишат правилата, сами да проверят света и хората в него.

Знаеш ли, Петя, колко модерно живеем днес? И колкото по-модерни ставаме, толкова сме по-лъжовни. Лъжите на големите са истините на малките. И понеже толкова често се лъжем, вече вярваме в лъжите си, а истините крием – потъпкваме ги и се страхуваме от тях. Стремим се да ги отнемем и от децата си…

Петя, ти не успя да сприятелиш двете Пети в теб…! Детето, което живееше в теб не пожела да приеме лъжовния свят и да порасне изглеждайки…

Гледай ни от Слънцето и ни се смей сега!

Ива

 

Влак

Петя Дубарова

Как искам да съм малък светъл влак,

по-пъстър от крилете на хвърчило.

Да чувствувам във светлия си бяг

че слънце в моя ритъм се е скрило.

Да бъде мойта гара слънчев знак,

от хиляди очи благословена.

Да бягам срещу вятъра, но пак

да върщам там мечтата си зелена.

Как искам да съм малък светъл влак.

Тогава бих посока подарила

на някого. Искри родени в бяг

от релсите. И свойта пъстра сила.

Защо не съм добър среднощен влак?!

Тогава аз на всеки бих раздала

завръщане. Но бих поела пак

по релсите на радостта си бяла.

11.2.1977