Зелен боб с кашу

Някой биха го нарекли салата, но аз го определям като пълноценно ястие. Може да е основно блюдо, което не само засища за дълго, но и зарежда тялото с полезни съставки. Като здравословна храна, приготвена с минимална термична обработка, зеленият боб с кашу има и още един актив, който търсим във всяко ястие – да е вкусно, за да нахрани и сетивата ни.

Обичам зелен боб и в търсенето на нови начини за приготвянето му, след няколко експеримента, сътворих варианта, който описвам тук. Не го наричам рецепта, защото количеството на съставките е свободно и според предпочитанията на хората, които ще го хапват. Придържала съм се към личното си правило да се стремя да не готвя продукти, които могат да се консумират сурови и в това ястие само зеленият боб е претърпял лека термична обработка. И така:

Продукти:

• зелен боб – пресен или замразен
• сурово кашу
• копър – пресен или сух
• конопено семе (белено)
• чесън – зелен, нарязан на ситно или скилидки – счукани
• пресен корен джинджифил – настърган на ситно ренде
• пресен корен куркума – настърган на ситно ренде
• лимонов сок – домашно изцеден от реален плод
• сол
• зехтин или сусамово олио

Приготвяне:

Няма много за обяснение, но все пак да отбележа някой детайли, които смятам, че правят ястието по-добро. Зеленият боб, сварен на пара или директно във вода, е добре да бъде леко твърдичък. Кашуто измивам с течаща студена вода и то леко омеква. Размесвам овкусяващите съставки, после добавам кашуто и разбърквам добре. Накрая прибавям топлия зелен боб. Обърквам добре и оставям да се охлади напълно. Добре е да престои няколко часа преди сервиране. Ястието е също така вкусно и свежо дори и ако се съхрани в хладилник за един или два дни.

Нека апетитът за живот бъде по-силен от апетитът за храна! Експериментирай и бъди добър към себе си! 🙂

Буквите и войната им за нас

„Прозрението ти е ново начало, всичко друго е въпрос на дела.“ – цитат от „Войната на буквите“, автор Людмила Филипова.

„Никой народ не е поробен, докато сам той не го приеме.“

„Войната на буквите“ е книга – учебник по любов – към рода, към земята, към човека, към знанието, учебник за постигане на личната мисия. Може дори да даде смисъл на търсещия го! Толкова живо и картинно е написана, че докато я четох имах усещането, че гледам филм. А сега и филмът, създаден по книгата е факт.

Вярвам, че всяко четиво намира своите читатели, когато те са готови да го разберат, да го осмислят с ум и душа, пък тогава да си послужат него. За какво друго са книгите, ако не да ни служат, за да съумеем да направим живота си по-красив, по-приятен за живеене и изпълнен с повече любов. Ако ти знаеш друга служба на четмото, тук е мястото да ми го споделиш. 🙂

Завърших четенето на книгата през лятото на 2022 година и когато затворих последната страница вече бях решила да споделя някои текстове, защото историята, разказана в нея дава сила да минеш отвъд собствените си прегради.

Романът стана повод да си пропомня една лична история и започвам с нея. Преди около 10-тина години моя проятелка ми сподели, че й се родил внук и му дали името Баян. Тогава и двете не бяхме чували това име или бяхме го забравили, ако сме го изучавали в училище. Тя имаше много приятно чувство за хумор и се шегуваше, измислейки варианти за „галено“ име. (Да, ние българите си имаме един такъв въпрос „как те наричат галено“ т.е какъв е съкратеният вариант на името, което носиш. Уточнявам това, защото вероятно поколенията след моето не познават израза „галено име“.) Родителите на внучето й попаднали на историята за българския княз Баян и така си харесали името. „Войната на буквите“ е написана две години по-късно и главен герой е същият този княз Баян.

От книгата научих и нова българска дума, която прибавих към съкровищничето си от красиви родни думи. Това е глаголът словя/словят, чието значение е – изричам слова. (Не го намерих в гугъл и мисля, че това е за добро. 😉 ) Българските войници преди бой словят заедно смисъла на всяка буква (азбучната молитва) и това ги вдъхновява, изпълват себе си и въздуха наоколо със силни вибрации, които им вливат мощ. Мощ даряват и словата в книгата. Слова за любов, омраза, вярност, предателство, просвещение, праведност, дълг, вяра, смисъл да бъдеш и да оставиш следа.

Ето какво подбрах:

„Не съм убеден, че там има някой (поглежда нагоре), че на този проклет свят има друго освен собствения ни живот и делата ни.“ – Баян

„Хората ги наричаха Богу мили, защото виждаха всеотдайните им усилия да пазят народността, да бранят правото на всеки да води праведен живот и да изповядва вярата си, без да робува на църквата и короната.“

„Колкото повече се стараех да се харесвам заради вида си ( недъгав), толкова по-невидим ставах. Колкото по-независим бе Баян от хорското одобрение, толкова повече порастваше в очите им.“

„Докато най-сетне отровата на гнева, обидата и ревността не започна да пълзи по вените му. Онази отрова, която задушава сърцата, замъглява разума, всяко светло чувство и го маскира с болка, гняв, усещане за предателство. … Очите му се изпразниха от живот, но тялото му сякаш напук на всичко ставаше яко. Като че мощният заряд на любовта сменяше мястото си с мощната отрова на гнева.“

„Утрешните хора ще открият нас и делата ни по буквите, а ние творим бъдещето им като пишем. … Баян да записва всичко, което правехме, за да бъде открито и помнено един ден. Когато се забрави!“

„Да, може всички тук да загинем. Всеки ще загине някога! Но не всеки ще има час, в който да се врече на свободата, на правото на народа си да пребъде.“

„Днес аз вярвам в Господ. Но не онзи, за когото се колят варвари и християни, а в едногова, който отключва човешките сърца. В онзи, който ни окриля за велики дела, който ни прави от джуджета гиганти, който пази народите, който пише историите, който твори чудесата, който живее в словата, който може да се скрие дори в една буква. В една руна. Вярвам в Бог, защото видях как отрежда съдбите. Защото само Той може да хвърли дете в ада, за да съхрани в сърцето му чудо за възраждането на цял народ. На десетки народи. А после да му даде очи и от чудовище да го превърне в човек.“

Въздигни се в ума и сърцето си. Само ти си господар на това! – пожелание от мен, Ива.

Коледа без подаръци

Предстои да прочетеш необичайния текст на коледните картички, които изпратих тази година и какво ме провокира да напиша точно това.

Всяка следваща година, коледният бизнес ни съблазнява да си правим все по-пищни празници, с все по-шарени, евтини, лъскави и дори забавни дранкулки. Маркетингът пренаписва традициите, внася нови елементи и ако те са в ретро стил, препращат към спомени от отминало време, детство или пък дори сцени от филми, потребителят захапва въдицата и бързо развързва кесията. Още в първите дни след Коледа се озоваваме с купища ненужни вещи. Предстоят решения какво да правим с получените подаръци, които няма да използваме и къде да приберем увеличеното количество декорации. Някои може би ще могат да се върнат в магазина. Други – от уважение към човека, който ги е подарил, ще трябва да приберем някъде. Има и подаръци, които ще преподарим или просто ше изхвърлим. И всички тези варианти имат една единствена фукция – умножават боклука на планетата, независимо кога ще се озоват там. Да, един ден просто си представих купищата непотребности и то само от празнуването на Коледа. Каква щета са те за планетата, която ни е създала, приютила и храни. И какво излиза – сътворили сме си празник възхваляващ уж доброто, любовта и живота, а всъщност от суета и алчност причиняваме зло на себе си и земята си. Заместваме любовта и тишината в коледната нощ с обилно ядене и много шум. Почитаме не светлината на душевността, а тъмнината на материалността. Не творим живот, рушим го!

Обичам традицията с коледните картички, но и те вече не са това, което бяха. Отнехме им душата. Пожеланията са толкова клиширани, че никого не впечатляват. А дигиталната епоха създаде модата и на картичките без пожелания. Изпращаш коледно аранжирана семейна снимка да напомниш за себе си и номерът е отбит. А бизнесът си е постигнал целта – спечелил е от поредния бездушен маркетингов продукт, който ни е продал.

Ето такива разни мисли ме доведоха до решението да изпратя до хората, които обичайно правят подаръци за Коледа на мен и съпруга ми, картички със следния текст:

Поздравяваме ви с празничния зимен сезон на 2022 година. Пожелаваме ви много мигове изпълнени с любов и топлина. В годините назад сме имали много поводи и възможности да изразим добрите си чувства, внимание и грижа едни към други и вярваме, че не е нужно да си правим коледни подаръци като жест за това отношение. Вие, както и ние си имаме всичко необходимо за нормален и щастлив живот. Затова бихме желали – през този сезон, а и в следващите, да не ни правите подаръци. Вложете предвидените пари, за да подобрите здравето си или ги дарете на нуждаещи се от помощ хора. Ние ще направим същото. Ако много искате да ни направите коледен жест, ето една идея, която би ни зарадвала – напишете ни писмо и ни разкажете нещо, което много ви радва или тревожи. Бъдете здрави и добри, избирайте радостта и създавайте красота!

Ръчно направени коледни орнаменти от канелени пръчки

Вероятно, Читателю, си задаваш въпроса за децата, за техните очаквания, за радостта им . . . Бих допълнила още към твоите въпроси – мислим ли за отговорността на какво ги учим с коледната шумотевица, какви хора създаваме и оставяме след себе си, дали ще живеят шастливо с това, на което сме ги научили.

Темата е дълга и тъжна за мен. Ще пиша отново и отново за това.

Малкият Принц ме провокира

      "Рисувай!
       Своята планета!
       Колко е голяма?
       Колко е цветна?
       Кой си?
       Къде си на нея ти?" - пита той

Ами да, нека рисуваме! Без да се ограничаваме от собствената си преценката дали умеем или не! Просто да рисуваме! Своята планета! Защото всеки от нас е планета – своя си планета, различна от тази на другия, колкото и близък да ни е той! Различно голяма е, различно цветна е! Ралични неща има на нея и всеки от нас си има своето място на своята планета, има си и своето значение в нея и за нея.

Питам се дали и ти, когато четеш „Малкият принц“ или друга книга, виждаш като мен в историята себе си и целия наш свят. Дали търсиш смисъла и пътя да направиш по-добър себе си и този наш свят.

Малкият принц казва:

„Когато сутрин се погрижиш за себе си, трябва старателно да се погрижиш и за планетата.“

Мисля си за това, какво мога да направя? Аз! Мога да я пазя чиста. И ако някой я изцапа – да почистя! Мога да се погрижа за тревите, за цветята, за дърветата, ако някой ги унищожи да засадя други! Мога да се погрижа за птиците да не спират полета си, да не секва песента им. Мога да пазя водите чисти! Дали моите мънички усилия могат да променят нещо! Могат! Ако всеки в своя свят и всеки ден посвети малко труд, за да създаде и опази красотата, храната, въздуха и живота на планетата ще произведем голям ефект в полза на всички нас и общия ни дом – земята. Каквото и да правя се старая да не вредя, да не унищожавам, да давам най-доброто от себе си.

В този момент си представих начина на живот и ценностите на различни типове хора, които познавам добре. Мога убедено да кажа, че са способни да се погрижат за общата ни планетата тези, които имат отношение както към своята планета, така и към целия заобикалящ ни свят. Те забелязват и красотата, и разрухата.

„Когато вървиш право пред себе си, не можеш да отидеш твърде далеко…“ – твърди Малкият принц

Да, вероятно е много самотно занимание да се взираш в собствения си път, без да поглеждаш встрани, без да сътрудничиш или ти да потърсиш сътрудничество. И не само самотно, но и ограничено като ползи и резултати. Когато направя бърз преглед назад в личния си път, виждам, че моите постижения не са само мои. Много други хора са взели участие в тях със своя принос. Моите резултати, не са само мои. Те са имали смисъл и за други хора, изиграли са роля и в други животи. Същото е било и с неудачите ми. Почти винаги те са били плод не само на мои действия и са разтърсили не само моя живот. Но и те са били полезни за всички, макар и не толкова ясно видимо в онзи момент. Ние, хората сме създадени да бъдем взаимно зависими и аз мисля, че това е колкото красива, толкова и отговорна даденост. Затова е нужно да се грижим един за друг и за планетата си, да си посвещаваме най-доброто, което можем да даваме и да не отлагаме за после. Защото сме създадени да живеем в отрязък от време, което никой не знае, кога ще свърши.

„Отлагането на една работа за по-късно може да няма лоши последствия, но когато една планета се обитава от мързеливци, това може да е катастрофално. Чувството за неотложност подтиква към грандиозни неща – рисунки, дейности.“ – размишлява Малкият принц

Днес, не само мързелът е катастрофален. Мисля, че ние хората, като най-висш животински вид, отдавна катастрофирахме. Самоунищожихме се от надпревара, алчност и амбиции. Живототворящата любов е „изчезващ вид“ и няма закон, който да я опазва и защитава. Топлите отношения между човеците, вниманието и грижата към другия са празнични атрибути, ритуали, показвани и спазвани в определени измислени дни за отбелязване на уважение и любов. Но, когато краят е видим – ставаме други, способни сме да направим грандиозни неща. Дейности някакви! И рисунки!

Хайде, нарисувай своята планета! Сега!

            "Колко е голяма?              
             Колко е цветна?              
             Кой си?              
             Къде си на нея ти?" 

Ето, аз нарисувах моята. Голяма е толкова, колкото може да побере сърцето ми. Цветна е много! Има всички цветове на дъгата и техните производни – толкова много и толкова красиви, че никога не съм могла да кажа кой е любимият ми сред тях. А аз съм едно мъничко момиченце – малко несигурно, малко уплашено, но вярва, че хората са добри, че показват и казват каквото мислят и чувстват. Момиченце, което обича да майстори разни неща, да подарява, да прегръща със сърцето си и да знае, че то за някого е важно. И съм навсякъде из моята планета. Тичам сред цветята, лежа гола на тревата, плискам се в реката, катеря планината, гоня се с птиците, къпя се в любовта на слънцето. Обичам и да приемам гости на моята планета, да лудуваме и да се любуваме заедно, да правим грандиозни неща, защото чувството за неотложност вече ни споходи! Време е за рисунки и за дейности!

Ако и на теб ти е дошло времето за рисунки – рисувай! Нарисувай своята планета! А аз ще те чакам на моята – да ми я покажеш и да разкажеш.

Пояснение: Честото повторение на думи или изрази в текста не е случайно!

Тайник за дребни вещи

или – полезна вещ от непотребни дънки

Излезлите от употреба дънки са вдъхновяващ материал за творчество. Провокираха въображението ми още от времето, когато се продаваха само в кореком. Но тогава, да накълцаш дънки беше немислимо. Поради дефицитността си, те се препродаваха и подаряваха, докато съвсем не се износят. Може би естествено изпокъсаните дънки са прародителите на днешните модерни, фабрично изпокъсани дънки. Колко ли биха се изумявали нашите баби и дядовци на сегашната ни лудост – да дадем един кош пари за съдран панталон. И то колкото по-съдран, толкова по-скъп!

Днес, текстилната индустрия се оказва един от най-големите замърсители на планетата с естеството на производството си и с количеството облекла, които всекидневно излива на пазара. А разглезеният консуматор ежедневно се освобождава от доста ненужни му облекла и аксесоари. Този проблем истински ме вълнува и по различни поводи ще пиша отново за него, а сега спирам до тук.

Дънките се изработват от специален памучен плат, който е здрав, топъл, мек и благоприятен за претворяването му в нови текстилни изделия. Има артисти, които създават истински високо стойностни творби от ненужните дънки. Лесно могат да се открият и видят в глобалната информационна мрежа. На пръв поглед е трудно да се повярва, че единственият материал, който е използван са ненужни дънки.

И да се върна на поредната практична вещ, която сътворих от стари дънки. Хрумна ми да изработя стенно пано-организатор за дребни вещи с форма на сърце и с по-закачлив момичешки вид. Джобчетата са малки, но не са малко на брой и побират всякакви дреболийки или бижута. Но вместо само да разказвам, по-добре е и да показвам.

На тази снимка сърцето е закичено (натоварено) с малко количество бижута за онагледяване на предназначението.

Ще повярваш ли, че сърцето има цели 17 джоба и още разни коланчета за окачване на „съкровища“.

Така изглежда празното сърце. Както е видно от снимката, използвала съм техниката сандвич (куилт). Какво представлява тя? Това е текстилна техника, която събира в едно лицев плат (може да е и пачуърк, апликация), вата и гръб. С фигурално прошиване трите части на сандвича се прикрепят заедно. Преди повече от 30 години се срещнах за първи път с пачуърка като техника и бях запленена, но едва през 2013 започнах да я изучавам, а и да експериментирам с куилт. След няколко опитни изделия, вече имам и не малко сериозни творби.

Но сега сме на тема „от нищо – нещо“ или как от стари дънки могат да се направят полезни и красиви вещи. Ето още няколко детайла от паното-организатор за дребни вещи.

Това не е първото ми заиграване с непотребните дънки. В паното-сърце съм използвала елементи от няколко различни модела. Имам доста разнородни и интересни творби от годините назад и планирам да ги събера и покажа в друга статия.

Благодаря, че беше тук. Наред с разказа за паното вмъкнах и спомени, и любопитни знания. Надявам се да ти е било интересно и полезно. 🙂

Гримираха душата

Лицето на душата виждам.
И без да срещам очите,
погледът долавям.
Плах.
Измъчен.
Но непримирен...
Със суета ликът й гримирали.
Изгубила се душата
под маската на суетата.
Отвън уж хубавеела
отвътре наяве линеела.
Да бъде просто искала.
Да не бъде 
суетата я притискала.
А тя, душата знае коя е
без да се мери,
без надпревари.
Суетата избърса си.
Свободата прегърна си.
И пак лицето на душата виждам.
И пак без да срещам очите, 
погледът долавям.
Топъл.
Любящ.
Творящ.
Смирен!

Срещна ли по пътя суета,
дочувам стоновете
на страдаща душа.


ИваЛина
     март, 2020

Тиква на пара – простичка и вкусна

Простичка е рецептата, но не и тиквата. Ние често използваме сравнението „прост като тиква“, но тиквата има вековна история и принос за подържане на човешкото тяло силно и здраво. Затова предпочитам да не обиждам тиквите. 🙂

През есента и зимата най-често приготвям тиквена супа или десерт – тиква на пара. От дете обичам да си хапвам сладичкото, но в последните месеци силно съм ограничила консумацията на всякакви фабрично произведени изкушения и домашни глезотийки.

Този тиквен десерт приготвям отдавна, но през настоящия сезон заместих меда с кленов сироп и така стана още по-добър за мен, защото временно престанах да използвам мед в храненето си. От тук става ясно, че като подсладител могат да се използват различни варианти, според спецификите на храненето, но не бих препоръчала бялата захар.

И така – продукти:

• тиква
• орехи
• стафиди
• канела
• кленов сироп

Начин на приготвяне:

• Нарязвам почистената от семенната част тиква на по-големи парчета с кората
• Подреждам ги в съд за варене на пара, захлюпени с кората нагоре
• Варят се до готовност на тиквата за консумация (проверявам като притискам или надупчвам леко с вилица)
• Подреждам парчетата в тавичка с кората надолу
• Леко с нож правя прорези, а после поливам всяко парче с тънка струя кленов сироп до постигане на желания вкус
• Орехите, нарязани на ситно в механична резачка, обърквам с кленов сироп до кашеста консистенция
• Добавям канелата (на вкус) и стафидите
• Намазвам парчетата с по-дебеличък слой от тази „глазура“

Тук е мястото да ти пожелая повече смелост в експериментирането с непознати рецепти. Разгърни твореца в себе си (всеки е) – промени, добави и ако се получи вкусно и полезно – сподели!

Благодаря, че посети журнала! Аз истински ценя времето, което му отдели! Благодаря, отново!

До нови срещи!

Ива

Бабините теменужки

или как историите се повтарят – в друго време, с други герои и на други места, но пресътворени от същата любов

Една малка саксия с полумъртва теменужка ме върна около 50 години назад във времето. Това е носталгична и сантиментална история с мирис на любов, грижа и красота.

Баба ми отглеждаше много и различни по цвят стайни теменужки. Целият перваз на големия прозорец в дневната й стая беше отрупан със саксийки – обикновени керамични, небоядисани, негланцирани. В горещите летни месеци от ранен следобед до залез, прозорецът бе обилно огрян от слънцето. Тогава тя слагаше вестник пред саксиите, за да пази теменужките от изгаряне. Прозорецът „гледаше“ към улицата и всеки минувач можеше да види или пожълтелите, поизгорели от слънцето вестници или красивата редица от разноцветни и богато отрупани с цвят теменужки. Съседките, приятелки на баба, все се възхищаваха и искаха да им „отчесне“ листенце, че и те да си „завъдят“ тази красота. Но никоя не можеше да отгледа като нейните, колкото и щедро баба да им раздаваше листенца. В онези години на детски лудории, теменужките не ме впечатляваха. Приемах ги като част от дома ни, като нещо, което сякаш знам от рождението си. Ами да – не помня бабиния прозорец без теменужки. И това бяха единствените стайни цветя, които тя отглеждаше.

Купих моята красавица преди 5 години. Видях я преоценена и полумъртва в един магазин. Реших, че аз може да съм нейния шанса за живот. Не бях отглеждала теменужки до тогава, нито знаех какви грижи са подходящи за тях. Но от опит съм уверена, че имам добро усещане за цветята. Някак надушвам най-подходящото за всеки вид и те оживяват и ми даряват радост.

Беше късна пролет. Пресадих повяхналата теменужка и започнах нежно да я поливам. Живее на източен прозорец. Не спира да цъфти целогодишно. Прави си паузи от 2-3 седмици между цъфтежите, а те пък продължават повече от един месец. Поливам я 2-3 пъти в седмицата, но много оскъдно. Отстранявам пожълтяващите листа, обикновено от най-външната част. Прецъфтелите цветчета внимателно изрязвам, за да не загниват и да не пречат на другите. И най-голямата ми изненада – на изкуствено осветление (лампа, вечер) има жълто седефен блясък. Миналата година моята теменужка стана майка. 🙂 Внимателно отделих бебето. Пресадих и двете теменужки, а младата рожба подарих на приятелка на дъщеря ми. Тя призна, че няма много опит в цветарството и се страхува да не я изгуби. Окуражих я, дадох й инструкции и скоро ми се похвали, че бебето цъфтяло като майка си.

Баба наричаше този вид теменужки „кичести“. Въпреки, че бяха рядкост по онова време, тя имаше и от тях, но само едноцветни. Сега, аз съм късметлийка да отглеждам тази шаренка двуцветна принцеса.

И да си призная не обичам да купувам „отгледани“ цветя – разцъфнали и в своята зрялост. Моите близки хора често ми подаряват такива саксии. Тъжното е, че цветята загиват бързо, колкото и да ги обгрижвам внимателно. Допускам, че достигат това развитие по неестествен начин. Може би са стимулирани с препарати, за да се случи това по-бързо от нормалното. И тук ще споделя опит, който може да се окаже полезен за теб, читателю или за твой приятел. Когато усетя, че цветето загива, поемам риска да го пресадя в нова чиста саксия и с нова почва. Обикновено купувам органичен тор, подходящ за саксии. В повечето случай този метод дава добри резултати.

Предпочитам бебета или отписани от живота цветя. Изпитвам удоволствие, когато ги връщам към живота и достигат зрялост и цъфтеж под моите грижи.

Благодаря ти, че прочете тази моя лична история. Надявам се да ти е била интересна или пък полезна и да съм внесла още малко красота и доброта в живота ти. Да, цветята имат способността да ни правят по-добри!

Благодаря ти!

Как променям дневната всеки месец?

Новият февруарски облик.

От няколко години съм се захванала да обновявам дневната у дома според сезона или характерен празник. Това е начин да внеса разнообразие и да зарадвам очите и душата си. Правя го, като изработвам интериорни комплекти – калъфки за възглавниците на дивана и тишлайфер за масата. Творбите са породени от отношението ми към този период и са съшити с моите усещания, емоции, спомени. Идеята ми беше да създам 3-4 комплекта, но с всеки завършен проект вдъхновението ми расте, както и вероятността всеки месец дневната ни да е с нова премяна.

Тук представям току що завършения февруарски облик. Предполага се, че идейно този комплект ще е обладан от сърцето, символа на св. Валентин, но не е. Някой ден може и да създам такъв, но в него задължително ще присъства и св.Трифон, който красиво и дълбоко е белязал живота ми.

В този комплект вложих идеята за натуралност, близост до земята, до природните форми, до красотата, бликаща без човешка намеса, до простотата и пъстротата, до фолклора. Тук е мястото да вмъкна, че силно ме развълнува една съществена прилика, която се открива във фолклора на различните нации – всички използват много цветове и цветя.

Творбата, която представям сега е изработена с пачуърк и куилт техники. И тъй като често ме питат какво е куилт ще се отклоня, за да обясня. Другото му име е сандвич техника. Куилта съдържа 3 пласта – лице, под него вата и най-отдолу гръб. Лицето, както и гърбът могат да бъдат от един плат, а могат да бъдат и пачуърк творби. Трите пласта заедно се съединяват с декоративно или прикрепващо прошиване, което може да се изпълнява ръчно или машинно. Така се получава куилт. С куилт техниката могат да се изработват много разнообразни неща, приложими в живота ни – от съвсем малки подложки за чаши, през чанти, покривки за маси, завивки, дори и дрехи, както и декоративни пана с голяма художествена стойност.

Е, май дойде време да покажа и моята най-млада рожба:

От бурканче – коледна ваза

Колкото повече пазарът ни примамва с все по-причудливи коледни украшения, толкова по-малко желание имам да ги купувам. А и нещо повече – дори не привличат вниманието ми. Обратно на това, се засили интересът ми към декорация, която сама мога да направя. Обърнах се назад в годините и забелязах, че може би от 2013-14 година насам, през празничния сезон изработвам някакви коледни орнаменти и ги подарявам. Всяка година те са различни от предходните. И това съм правила и продължавам да правя без да го планирам или съзнателно да съм го изграждала като лична традиция. Но ето, че тази моя дейност вече е традиция и продължавам да я развивам и следвам. За историята й в годините ще разкажа отделно с илюстрации. Сега, обаче съм се захванала да пиша за бурканената коледна вазичка.

Основният елемент на този проект е разбира се, бурканът – добре измит и добре почистен от етикета. Неговата формата и големината могат да бъдат всякакви, според идеята и предпочитанията на творящия, но е добре да има широко „гърло“. Следващатата снимка показва материалите, които използвах и основния инструмент – пистолет за горещо залепване посредством силиконова пръчка.

Материали и инструмент за коледната ваза

Когато материалите са подредени пред очите ми, идва ред на въображението да свърши работата си. После на ход са ръцете – оразмеряват, режат, лепят и … Имаме резултат!

Готовата бурканена коледна ваза

Поставих във вазичиката изкуствен коледен букет, купуен преди няколко години за друга идея, чието реализиране отпадна. И така, работната ми маса се сдоби с коледна украса.

Времето за създаване е време за успокояване на хаоса в мислите и за очистване от дребните кахъри. Обичам тези моменти! Време за наслада! Да бъде! 🙂

Поздравително творчество

Преди време излях тъгата си по изчезналите картички с душа . От тогава, даже и преди това, започнах опитите си да разчупвам овехтелите пожелания, почти загубили стойност и чуваемост. И така поставих началото на моето поздравително творчество. Достатъчно време преди празника, не само по Коледа, провокирам мислите си с характерни (или не чак толкова) думички и изрази. Понякога се получават стихчета, друг път интересни послания. Сремя се да бъдат персонализирани, насочени към съответния човек, но може и да е нещо, което вълнува всички мои близки или общ копнеж, преживяване. Няма да крия, че не е лесно, но съм убедена и че не е нужен някакъв особен талант. Просто имай търпение, отдаденост, любов и мисъл за човека към когото се обръщаш по повод този празник. Писала съм и кратки писъмца, в които споделях какво е значението на този човек в живота ми, как се чувствам, когато е до мен, когато общуваме. За да се получи добре и да съм сигурна, че няма да драскам и късам картички, създавам празничното послание първо в тетрадка, правя си чернова и когато съм напълно удовлетворена от сътвореното, го преписвам на картичката. Най-добре е да е саморъчно написано, но признавам, че понякога предпочитам да го набера и разпечатам. Изрязвам листчето и го заляпям в картичката, но въпреки това задължително изписвам на ръка името си, датата, изпращам прегръдки, припомням любовта си … 🙂

Как реагират близките ми, когато получат това, ли? Дааа, някой от тях ми споделят, че съм ги развълнувала, че е най-милата или смислена картичка, която са получавали. Други просто благодарят за картичката, начин да съобщят, че са я получили, което е важно за мен, а от трети не получавам никаква обратна връзка. Мисля, че не е задължително да се реагира по някакъв начин и аз нямам очаквания към никого. Това е изключително личен избор. За мен е особено важен, полезен и някак лековит процеса на писането. Когато в мислите ми, човекът застане пред мен и видя голямата картина на неговото присъствие в живота ми, изричам думи, които на живо не биха ми хрумнали и едва ли бих имала повод да ги кажа.

Знам, че си мислиш колко много време отнема това поздравително творчество, пък как имаме купища неща за вършене, особено по празниците. Но имаме и десетки празни дейности, които бихме могли да заменим с тази и то заради себе си. Да, защото докато пиша на другия и мисля за него, разбирам нови неща за себе си, преосмислям аспекти от живота си. Ако медитацията ти е труднопостижима, ето това е нейна форма, в която изключваш ума си от хаотичните мисли и ги насочваш в една красива, спокойна и позитивна посока.

И сега ще разкажа как тази година се самороди моето коледно послание. През ноември си вършех рутинни неща вкъщи и мислех, че отново е време за поздравително творчество. Мисълта ми се понесе към Коледа – ден като всеки ден, но не съвсем … и после беше нужно само да оставя всичко започнато и да записвам. От опит знам, че изпуснатите мисли никога не могат да потекат два пъти по един и същи начин. „Коледа е“ вече пътува към близки и приятели. Публикувах го и тук, защото е подходящо за всички. Много се надявам хората, които ще го прочетат да вникнат по-дълбоко в него, и то да им помогне да бъдат по-добри към себе си, за да ни има в живота и живот след нас да има!

Наслаждавай се на предпразничните дни, защото те са повече от празничните!

Фурми с козе сирене

През 2020 година, около месец преди Коледа, попаднах на тази рецепта, която събуди любопитството ми. Имах продуктите и запретнах ръкави почти веднага. Получи се добре още от първия опит. „Мезенцето“ стана любимо не само на мен и го приготвих още няколко пъти около празниците.

Отново се задава зимният празничен сезон и разбира се, вече правих пълнените фурми. Това ме подсети да споделя рецептата, че и ти, ако се престрашиш, да зарадваш твоето семейство и себе си с тази неочаквано вкусна комбинация.

Продукти:

• натурални фурми – без костилки, разрязани на две по дължината им
• козе сирене – меко, кремообразно
• орех пекан
• мащерка

Приготвяне:

Лодчиците от фурми се пълнят с козе сирене, като леко го притискам. Подреждам ги в тавичка върху хартия за печене, поръсвам със сушена мащерка и пак с леко притискане поставям парченце пекан.

Тази вкусотийка се пече във фурна, предварително загрята до градуси 400F ( 200C ). Продължителността на печенето е 8-10 мин.

Вкусни празници! Подари си удоволствия и на душата!

Лавандулови ангелчета

Преди няколко години посетихме лавандулов фестивал и в една от фермите си набрах китка от ароматното растение. Изсуших го, събрах семената и вече имах идея в какво да ги вложа – коледни лавандулови ангелчета. Докато идеята отлежаваше в мислите ми и си чакаше времето за реализиране, успях да намеря малки дървени лъжички за главите и да купя органза за рокличките. Но време не успявах да отделя. Така пропуснах няколко празника. Но по-добре късно, отколкото никога, нали? Отлагането понякога може да е за добро.

Преди седмица извадих всички материали и пособия, и ангелчетата започнаха да оживяват. Вълнуващо е!

В процес на работа

Вярвам, че точно тази Коледа, моите лавандулови ангелчета отиват в най-подходящите си домове. Надявам се да са добри посланици и да предадат на своите притежатели хармонията, смирението и любовта, които вложих в тях, докато ги изработвах.

Коледно лавандулово ангелче

Гръбчето на ангелчето, където се виждат лавандуловите семена

За моя голяма радост, успях да комплектовам цели 10 ангелчета. Четири от тях вече са подарени, скоро и тези шест ще бъдат в новите си домове.

Вълнувам се много! Правила съм и други орнаменти за празника – коледни сърца, декорирани канелени пръчки, коледни чорапчета, елхички. И в тях съм влагала свои послания и чувства, но неочаквано за мен, чувствам ангелчетата някак особено. Умиление, усмивка и спокойствие. Така мога да опиша усещането. Приятно е!

Бъдете вдъхновени и с много любов заредени!

Надявам се посланията на лавандуловите ангелчета да достигнат и до теб, макар и от снимки.

До после!

Коледа е…

Ден като всеки ден,
но Бога от плът 
в него е роден.
Да даде сила на слабия,
вяра на невярващия,
надежда на отчаяния,
смирение на заблудения
и любов на всеки.
Че без очи да видим,
без ум да узнаем,
и със сърце да усетим,
че Той сме Ние.
Той съм Аз,
Той си Ти.
За да ни има в живота
и след нас живот да има.

Ива, ноември 2021

Коледната звезда, която отглеждам вече 8 години

Вторият живот на старата покривка

През 2012 година се влюбих в пачуърка. Познавах това изкуство отдавна, но само му се наслаждавах. Когато се преместих да живея в САЩ, случайно чрез фейсбук, попаднах на американската куилт асоциация, от там – на куилт музея и за мен пътечката към това вълшебство вече беше проправена. Тук е мястото да отговоря на въпроса, който често ми се задава – какво е куилт. Това са изделия, които съдържат 3 пласта (лице, често пачуърк, вата и гръб), свързани в едно чрез ръчно или машинно прошиване. За тези, които не ме познават ще кажа, че интересът ми към шиенето се прояви още в детството, а през 1983 година съзнателно насочих усилията си към овладяване на това умение, въпреки че бях избрала друга професия. Интересна история, която ще разказвам отделно.

В това, което споделям сега, освен пачуърк и куилт има и рециклиран материал, в случая плат. Този модерен термин се наложи за излезли от употреба вещи, които се влагат частично или изцяло в направата на други предмети. За комплекта, който виждате на снимките, съм използвала памучна коледна покривка за маса и тъмно сини, по-плътни памучни пердета. Покривката поостаря, частично поизбледняха цветовете, но мотивът с камбанките толкова много ми харесваше, че ме вдъхнови да му измисля приложение в нещо ново. Успях да съхраня 4 цели мотива със запазени цветове и два не напълно цели.

Четирите камбанки се превърнаха във възглавници. Лицевата част е куилтван пачуърк, а гърбът им е обикновено изпълнение, изработен от плътните тъмно сини пердета. Две от възглавниците са част от коледната украса пред входната врата на къщатата на дъщеря ми, а другите две намериха мястото си върху дивана в нашата дневна стая.

След дълго умуване, събиране на останалите от възглавниците парченца плат и заиграване с тях, успях да изработя тишлайфер за масата в същата стая.

Този комплект грейна в дневната като истинско слънце насред зима.

Коледното вдъхновение нежно и сигурно ме е сграбчило и не ме изпуска. Ще продължа и да споделям. Обикновено отлагам писането за после и по-късно, и често се случва празникът да отмине без да съм написала и ред тук. А обичам да го правя, не по-малко отколкото да създавам с ръцете.

Приказни предпразнични дни!

Вечеря с брюкселско зеле и сладък картоф

Споделям днешната вечеря, защото заложих (не за сефте) на моментното ми хрумване и на наличните продукти, а и се получи вкусно. „Вкусно“-то се обуславя от личните предпочитание, в случая моите, затова внасям уточнение. Това предложение би се харесало на тези, които обичат да експериментират в храненето, да опитват нови храни и рецепти или на хора, които се хранят основно или само с растителни продукти. И така:

Салатка с брюкселско зеле и маслини

Брюкселско зеле с маслини

Продукти:

брюкселско зеле

маслини (аз използвам зелени стерилизирани само с вода и морска сол)

авокадо

конопено семе

чесън, сол, лимонов сок (пресен), сусамено олио (или зехтин),

Брюкселското зеле почиствам от външните листа и чуканчетата. Сварявам го на пара като следя да остане леко хрупкаво. Поставям го в салатена купа и го обърквам със счукан чесън и сол. Добавям нарязано на парченца авокадо, маслини, прясно изцеден лимонов сок, сусамено олио.

Печени сладки картофи

Продукти:

сладки картофи – в случая жълт и оранжев

кокосово масло

сол, черен пипер смлян

Обелените картофи, нарязани на парченца овалвам със сол, кокосово масло и черен пипер. Разстилам ги върху тавичка, постлана с пергаментова хартия. Пекат се на градуси 180 C/ 375 F около 40 мин. или докато могат леко да се прободат с вилица.

Изпечените картофи, гарнирам със салатката от брюкселско зеле и маслини и … колко е вкусен животът!

Храната е по-вкусна, когато е споделена

Тихото и бавното

Тихото поражда смисленост,

бавното – оглежда, подрежда, балансира.

Тихото и бавното в едно

са достатъчното,

за да се погледнем,

прегърнем,

създадем

и съзрем защо сме,

кои сме.

Тихо! Бавно!

И с обич!

Октомври, 2021

Тиквени крутони и салата с тях

Освен всички солености и сладости с любимата ми тиква, миналата есен открих и вкуса на тиквените крутони. Адаптирах рецептата според моите правила в кухнята и вече уверено мога да я споделя и препоръчам.

Използвам мускатна тиква, популярна още като цигулка ( butternut squash). По-голямата част използвам за супа, която скоро ще споделя. Останалата тиква, почистена от кората и семенната част нарязвам на малки парченца, по-големи от хлебните крутони, защото тиквените се смаляват от печенето.

Поставям парченцата върху голяма тавичка, постлана с пергаментова хартия за печене. Добавям кокосово масло, сол, черен пипер и розмарин. С ръце обърквам всичко добре, така че върху всяко парченце да попадне масло, сол и подправки. Печенето е във фурна, предварително загрята до 200 градуса C (400F) с продължителност 30 мин.

Готовите, изпечени крутони

Крутоните от тиква са подходящи и за хапване в този вид. Могат да послужат като гарнитура на основно ястие, като междинно хранене или като храна за работа или за училище.

Изключително подходящи са за зелена салата. На снимката съм показала семпла рецепта, в която освен зелената салата (може да бъде от всякакъв вид) съм нарязала репички, краставица и зелен лук. Овкусена е с прясно изцеден лимонов сок, зехтин (сусамово олио) и хималайска сол (или каквато и да е друга). Тази салатка толкова добре засища, че би могла да бъде достатъчна като вечеря.

Зелена салата с крутони от тиква

Пожелавам ти вкусен, топъл и забавен тиквен сезон! 🙂

Хората на 21 век

Оглупяха!

Огрубяха!

Много!

Оядоха се!

Не наядоха се!

Не напазаруваха се!

Не надлъгаха се!

Не надприказваха се!

Не насъстезаваха се!

Не навоюваха се!

Не настроиха се!

Не напътуваха се!

Не нагиздиха се!

Не наглезиха се!

Не нахраниха гладните!

Не напоиха жадните!

Не стоплиха самотните!

Не облякоха голите!…

Хората на 21 век!

Дали наследниците им ще знаят

как да се обичат,

как род и земя да обгрижват…

Искам ли да видя това!?

Време нечовешко!

15, октомври 2021

Есенни майсторлъци

Есента е сезон, който ме прибира, не само за повече часове от деня в къщи, но и по-навътре в себе за време от няколко месеца. Усещам настъпването на този период още около средата на септември, когато прибера цветята да преживят зимата под покрив, заедно с мен. Тогава приключвам с почистването на зеленчуковите лехи и подготовката им за студените дни. Пренареждам и цветната градина.

Това е времето, когато отварям и моята есенна работилница. Измъквам от кутиите платовете в есенни багри и тематични щампи, манисти, дантелки, картинки, конци, орнаменти, листи и моливи. И колкото по-мрачно, мокро и хладно е времето отвън, толкова по-уютно се чувствам сред всички тези джунджурийки. Рисувам, оцветявам, идейките прелитат през мисълта ми, както есенните листа пред прозореца. Някой от тях грабвам, други пропускам, трети ми убягват, но след 2-3 дни планът вече е върху листа хартия, а аз потъвам в безвремието. Където и да съм, каквото и да правя, въображението ми доизмайсторява идеите, а когато дойде ред и ръцете да заработят, целият свят се променя. Лошото се е превърнало в доброта, красотата е изместила грозното, любовта е победила омразата и завистта, надпреварата се е стопила и вместо нея една гиганска топла прегръдка е събрала хората. Какво означава това ли? Че спирам да забелязвам всичко, което ме натъжава. Остава само радостта и удоволствието, че създавам нещо, сякаш раждам отново. Някой ще нарекат това терапия, други творчески процес, а за мен е измъкване от рутината, удовлетворение и много, много радост.

А! Пропуснах да напиша, че плановете ми обикновено имат две части – „да направя“ (съдържа идеите в описание – какво и как) и „да подаря“ (на кого и какво)

И ето майсторлъците ми от есен 2021, голяма част от тях вече подарени. 🙂

Брошки „Happy Halloween“

Гривни „Happy Halloween“

Подложки за чаши, бутилки, малки купи или друго

Капитонирано панерче за цветя, бутилка, лакомства или друго

Подложки за хранене „Есен“

Материалите за есенно творчество вече лежат по кутиите, за да изчакат следващия сезон. Тяхното място заеха коледните платове и орнаменти. И преди да покажа сътвореното, ето още малко есенни майсторлъци, но от 2020 година, които не съм показвала тук.

Плашилко – декорация за дома

Меки тиквички – декорация за дома

Декоративни възглавници за дивана у дома

Комплект капитониран тишлайфет и подложки за чаши

Завръщане с краставица

Цяла година не съм писала нищо тук. А обичам това място, наслаждавам се на процеса, нуждая се да споделя, да разкажа. И все се спирам! Оправдавам се пред себе си с липса на вдъхновение. Отлагам, защото може би онова, което искам да кажа не е толкова важно за теб. Започвам, спирам, записвам чернова и после месеци не стъпвам тук отново.

И сега се устремих. Да се върна почти насила към журнала, който обичам, в мястото, където се чувствам прекрасно. Мога да се напъна и да пресъздам усещането с думи, но ако имаш подобно местенце ще ме разбереш и без тях, ако ли нямаш, колкото и прекрасно да го обясня пак ще ти е чуждо и странно. Но пък ти си тук, за да узнаеш нещо от мен – какво ме вълнува сега, какво съм сътворила или сготвила, какво съм преживяла или каква въздишка в стих съм изляла.

И ето завръщам се с краставица. Исках да е с боб, но се оказа, че неволно съм изтрила снимките. Правя такива неща понякога! 🙂 Избрах да се завърна със салата, за да е по-лежерно, по-лесно за скок обратно след дългото отсъствие.

Вече 11 ден се храня само с плодове. Правя си такива пречистващи периоди вече 18 години, разказвала съм за това. Е, тази краставична салата правих за съпруга ми, докато аз си гризках череши. Точно такава не бях правила преди, но той каза, че се е получила мнооого добре! И след тази оценка, спокойно мога да я споделя.

Както знаеш, няма да посоча количество на съставките, защото използвам мерките „на око“ и „на вкус“ – и всеки, според своите.

Продуктите: краставица, репички, сурова червена чушка, зелен чесън, конопено семе, сурово кашу, хималайска сол, сусамово олио или зехтин, прясно изцеден лимонов сок.

Ами това е! Завърнах се вкусно! Добър апетит и до скоро!

Да родиш Бързина

Дадоха й друго име,
а тя със свойто си дошла.
И забърза се животът
да отгледа нея.
В недоимък и имане,
в грижа и безгрижие,
в смях и сълзи,
в срещи и раздели,
във възходи и провали,
в шум и тишина,
за да я бъде нея – Бързина.
И заживя тя в бързане,
бързане и пак бързане.
До задъхване, до изнемога...
Но такъв и е нрава!
Тя такава се обича
и онзи що в нейния ритъм не тича,
Бързината не разбира
и да е като нея претендира.
А жената,
в есента на кръговрата,
износила, родила и 
кърмила Бързината, чака.
И ще чака до края на времето си.
Бързината да поспре за миг,
да усети кръговрата
и да роди Топлината.

юни, 2020

Когато всеки ден е Св.Валентин и така цели 50 години

Тази история започва и свършва в един от най-малките австрийски градове Бишофсхофен. Нейните герои Юта и Райнер Бандау  я създават с любовта си в продължение на 50 години, когато смъртта на Юта я прекъсва. От тогава до края на живота си през 2004 година, Райнер не се разделя с едно малко дървено сандъче с метален обков. То е най-ценната му вещ, но никой не знае какво има в него. Дори, когато той пътува, сандъчето е част от багажа му.

Трите дъщери на Юта и Райнер виждат за първи път това сандъче, прегърнато от баща им, по време на прощалната церемония с тяхната майка. Преди тялото й да бъде отнесено за кремация,  Райнер се приближава с усмивка до Юта и със закачлив поглед на влюбен младеж пъха малка бележка в джобчето на бялата й блуза. И до днес само той знае текста на последното му любовно послание. 

Юта и Райнер се срещат през лятото на 1947 година в Залцбург. Тогава и двамата са на 21 години. Любовта един към друг пламва мигновенно и изгарящо, както в приказките.  В късната есен на същата година се венчаят в Залцбург, но те вече са избрали своя дом в планинското градче Бишофсхофен. Планирали са и собствен семеен бизнес, който се оказва мечта и на двамата още преди да се срещнат. И друго мило съвпадение има в техните лични истории – те не само са родени в една и съща година, но и в един месец – март, та дори и в последователни дни – 14 и 15.

С много старание и любов Юта и Райнер превръщат семейната къща в малък уютен хотел, където гостите са гости на семейството, а не на хотела. Всеки, който веднъж е отсядал при тях се връща отново и отново, а усещането да са гости на семейство Бандау,  хората често определят като „чувствам се обичан“.

„Тук, сякаш дишам любов. Въздухът е изпълнен с добрина.“

„Отношението на съпрузите един към друг е заразително и аз преосмислих  моето поведението към любимите ми хора. Промениха ме. Научих се да показвам любовта си и да бъда признателен.“

„Те са урок по любов без да го преподават. Всяка година вземаме поне по два урока тук. Изградихме и ние щастливо семейство“

Така някой от гостите на Юта и Райнер описват причините, поради които се връщат отново при тях. А стопаните на хотела  просто умеят да обичат. Отнасят се с грижа и внимание не само един към друг, но и към другите хора в живота им – гости, партньори, съседи, приятели и съграждани.

Никой не  подозира  каква е тайната, която държи жива цели 50 години любовната искра между съпрузите Бандау. 

Още в първите дни от семейния им живот, наричани и сега, и тогава медени, Райнер измислил закачлив начин да ухажва и задява съпругата си. Той пишел на малки листчета кратки любовни признания, дори и желания за интимност. Сгъвал ги няколко пъти, за да станат още по-мънички и ги пъхал  на различни места, където изненадващо да ги открие Юта. Това били джобчета на нейни дрехи, обувки, шапки, кутии за бонбони, макарони, захар, чекмеджета за бельо, под завивки, под възглавници и всякакви подобни „тайници“. Поласкана, Юта решила да пише свои отговори и да ги „изпраща“ по същия начин – в тайници, където само той да ги открие.

И така цели 50 години, до 1997-ма, когато внезапно Юта умира, а тялото й е изпепелено заедно с последното любовно обяснение на обичания мъж.

В следващите 7 години дъщерите на семейство Бандау често виждат баща си с тайнственото сандъче в скута му.  Когато през 2004 година, Райнер, също така внезапно като Юта, умира в съня си, под леглото му е открито сандъчето и още няколко куфара в стила на 50те години от миналия век . Те се оказват пълни със старателно съхранени и подредени по години малки бележчици. До смъртта си Райнер пазел непокътнати голяма част от личните кътчета на Юта в дома им и продължил да оставя в тях любовните си писъмца до нея.

През 2017 година, когато се навършили 70 години от първата среща и сватбата на Юта и Райнер, дъщерите им разкрили текстовете на някой бележчици.

„Вчера, докато беше на фризьор и обядвах без теб, стомахът ми не приемаше храната. А тя даже и не беше вкусна. Липсваше ми най-прекрасната подправка – Ти, любимо момиче!“

„Благодаря ти, че подкрепи и доразви идеята ми за преустройство на всекидневната. Нямам търпение да започнем да правим и това! Толкова обичам всичко, което създаваме заедно!“

„Вчера те видях край цветните лехи в двора и открих какъв особен чар имат цветята, когато Ти, любима си сред тях.“

„Докато карахме колелата си към нашето мястото за пикник бях радостно дете, поело към поредната лудория с най-близката си приятелка.  По-късно бях влюбена девойка и лежах в тревата с моето момче. Ти ми държеше ръката, докато гледахме облаците и съчинявахме приказки за тях, а тялото ми се изпълваше от сладка тръпка на вълнение.  Само с теб мога да преживея толкова различни и прекрасни мигове  в един ден!“

„Благодаря ти, че ми прости и тази мъжка небрежност.“ …

 

 

 

 

 

 

 

Посочи ми столетник, който яде здравословно!

Преди време в една дискусия около гладолечението и природосъобразния начин на живот, бях провокирана да посоча столетник, който се храни здравословно.

Аз не познавам дълголетници, а тези които медиите представят  живеят обикновено в полуобезлюдени села в контакт с природата и водят примитивен начин на живот от преди 70-80 години. Често на въпроса за тяхното хранене чуваме, че то съвсем не е здравословно, според днешните норми. Те съобщават, че хапват и мазничко, пийват дори често винце, ракийка и нокой не е целял да доживее столетие. 🙂

Повече от всякога храната ни днес е продукт на модерната индустрия и е изгубила естествената си способност да храни живота в тялото, а засища само сетивата ни.  Прочистването и лечението на тялото със семпло хранене, съдържащо плодове, малко зеленчуци и сурови ядки цели да подържаме активна и работоспособна форма, да избегнем преждевременното стареене, безпричинната умора, унинието, апатията, дискомфорта и болките. В такова състояние не можем да изпитаме радостите и удоволствията от живота. Дълголетието днес не бива да е самоцел, то е следствие на разумен начин на живот, но и твърде комплексно понятие.

Идеята на прочистващите практики чрез плодово-зеленчуково хранене не е да надживеем орлите, а колкото и години да са ни отредени да останем пълноценни за себе си с добра активност и запазен ум. И още нещо много важно, което вече и личният ми опит доказа – и най-прекрасният режим на хранене няма да оздрави и очисти никого, ако мислите останат „отровни“, а душата неспокойна и затворена в клетка. Душевната хармония, мирът вътре в нас са много важни. Има хора, които се хранят с какво ли не и са по-здрави от други, които следят всяка хапка и това е факт.

Днес методът на Лидия Ковачева за лечение с оскъдна консумация на плодове е доразвит  в по-лесно поносими форми със същия ефект. Има лекари, които работят с храната като лечебно средство и постигат  добри резултати в лечението на свои пациенти.

Хора, които са редуцирали теглото  и подобрили здравето си чрез този метод на хранене, изтъкват като недостатък йо-йо ефекта. Аз не познавам метод за отслабване, при който да не настъпва този ефект, когато хората се върнат към старите си хранителни навици. Посочете ми, моля, ако ви е известен такъв.

Отново искам да отбележа, че основен фактор е личната отговорност и ангажираност към себе си. Защото, както съм писала вече, отслабването и лечението чрез храната не е еднократен акт. Трайният оздравителен ефект е възможен само при радикална промяна на личността – начин на мислене и  начин на живот ( работа, взаимоотношения, хранене, почивка, двигателна актовност).

Ние живеем в нашето си високотехнолигично време  и социална среда. Заобиколени сме от всички „изкушения“ и често ни е много трудно да устоим на вкусен сладолед, хрупкав чипс или сочен сандвич. Ако сме изградили непоколебима мотивация и убеждение към природосъобразното хранене и го следваме с лекота, не е проблем да прегрешим инцидентно с необичайна за нас храна. Прекомерната самозабрана и лишение, може да бъде по-лошо за емоционалния ни комфорт, отколкото да си го позволим.

Тялото е по-умно от нас и е за наше добро да го слушаме.

Нека не мислим за стоте, а за комфорта на тялото и душата днес!

Обичай живота и той ще ти отвърне с любов!

Ива

 

Различни вкусове домашен хляб от спелта

Как да постигнем разнообразни вкусове с една и съща рецепта за домашен хляб в машина?

Вече описах моята най-сполучлива и семпла рецепта за домашен хляб с пълнозърнесто брашно от спелта без мазнина, яйца и мляко.

Приготвям го всяка седмица. Докато е топъл, обичам да хапна филийка, намазана  с кокосово масло, поръсена леко с хималайска сол и гарнирана с доматче. Вкусен начин да приема полезната кокосова мазнина. Този аромат ме препраща с лека носталгия към детството и бабините препечените филийки със свинска мас. 🙂

Добре изстиналия хляб съхранявам във фризер, нарязан на филийки за по-лесна употреба.

Реших отново да се върна към този хляб, за да споделя идеи за разнообразяване на вкуса, които съм изпробвала и смело препоръчвам.

• Добавят се 2-3 супени лъжици смес от сушени зеленчуци. Желателно е да се използват такива, които не съдържат  сол, консерванти и оцветители.
• Или същото количество италианска подправка. Това е микс от сухи подправки – майорана, мащерка, розмарин, чубрица, градински чай, риган и босилек. Тук я намирам в натурален вид без сол и консерванти, но ако трябва да я приготвя, рецептата е – равни количества от всяка съставка и хубаво миксиране ( бих изплзвала за целта буркан).
• Независимо дали хлябът е със сушени зеленчуци, италианска подправка или съвсем натурален, могат да се добавят сурови слънчогледови семки – около една препълнена шепа.

От снимката се вижда и следващото ми намерение за овкусяване на хляба от спелта – ще добавя пресен розмарин. Разбира се, че ще споделя резултата, както и добрите постижения с други вкусови добавки . 🙂

Аз ти пожелавам ароматен живот и вдъхновение в кухнята! 🙂

Ива

 

Тя и Мартеничките

Утре, щеше да е пак онзи пъстър, усмихнат и дори малко шантав ден, който в родината й го наричат „Баба Марта“…

А днес отново се събудиха спомените и отключиха скътани емоции…

Дъх на пролет, украшения в бяло и червено, усмихнати хора и тръпка на  радост пролазва тялото й отвътре навън. Утре щеше да бъде отново ден, изпълнен повече със спомени, отколкото с нови първомартенски преживявания.

Когато  беше дете, още от средата на февруари, започваше да дебне пощальона.  Височка жена със слабо и стройно тяло, което  не се огъваше дори от препълнената, пощальонска чанта. Леля Димитричка не беше възрастна, но лицето й бе прорязано от множество къси и плитки бръчици, които сякаш подчертаваха чара на миловидното й и почти постоянно усмихнато лице. Походката й беше забързана, почти потичваща. Раздавачката почукваше на ниския прозорец с изглед към улицата, подпираше чантата си на перваза и изчакваше стопаните да го отворят, за да им предаде лично дебелите пликове с мартенички, които Тя и сестричката й получаваха от роднини и приятели от цялата страна.

На първи март сутринта Тя ставаше по-рано. Нуждаеше се от допълнително време, защото освен обичайните приготовления, на този ден окачваше върху ученическата си престилка всички мартеници, които беше получила. Когато Тя и съучениците й събличаха своите палта преди първия учебен час, всеки гордо показваше „изложбата“ върху гърдите си. Подаряваха си един на друг мартенички и колекциите им се увеличаваха. Нито Тя, нито някой от приятелите й се сещаха, че мартеничката е просто символ на пролетта и носи надеждата на хората за здраве, дълъг живот и добър късмет. Денят на Баба Марта в нейното детство беше ден на  радост, споделеност, цветност и преди всичко на забавление.

Когато стана ученичка в гимназията, парадът с мартеничките беше по-семпъл. Смехотворните значки  от детството с ликове на актьори и анимационни герои с добавка бяло-червени пискюли , бяха отстъпили място на по-стилни и красиво преплетени гривни, герданчета и брошки. Тя и сестра й  получаваха все по-малко писма с мартеници, защото бяха вече „големи“. Търговските паната с мартеници по улиците и в магазините все още предизвикваха  онази детска тръпка и усещане за радост.  Обичаше да ги гледа и дълго избираше мартеници за приятелките си. Искаше да ги зарадва с най-нежните и най-красивите от тях. По онова време в гимназията, ако момиче получи матреничка от момче се приемаше като жест на особено внимание, на ухажване даже.

Леля Димитричка отдавна е отлетяла в отвъдното. Събориха и къщата им. От малките улички с неогледни, но уютни домове изникна сив, панелен, жилищен квартал.

И днес Тя  продължава да обича Баба Марта, дори се омъжи на този ден и така й стана още по-любима.

Утре отново щеше да е първи март. През последните 5 години празникът я сварва на различни места по света, където хората не познават Баба Марта. Работата й е такава – изследва национални култури и често пътува до отдалечени места.  Няма от къде да купува мартенички и се научи  да плете на пръсти бяло-червени гривни. Подарява ги на всички хора, с които работи. Разказва им за традицията, обяснява символиката. За местните хора е забавно да чуят историята и да се окичат с мартеници.

Тя и себе си закичва, но усещането за празничност не е както у дома! Подарява десетки мартеници, но на нея няма кой да подари! Няма и кой да я поздрави с „Честита Баба Марта“. Само неколцина приятели от родината й изпращат електронна картичка.  Този  жест на модерния и забързан човек по-скоро я натъжава, вместо да я радва.

Утре отново ще е първи март и Тя отново ще притвори очи, за да събуди топлината на нейната Баба Марта.  Душата й я пази и преражда винаги, когато я извика.

Немски тиквен сладкиш

Да, ама не съм сигурна, че родината на това сладкишче е Германия. Истината е, че съвсем случайно (дали?) открих рецептата в немскоезичен сайт. Привлече ме заради нетипичните за нашата кухня сладкарски подправки. Усетих дъх на Коледа, на зима и уют, и се захванах да я изпробвам и адаптирам към моите кулинарни правила – без бяла захар и бяло брашно. Получи се изискан вкус и тази зима традиционният тиквеник у дома отстъпи място на новия сладкиш. Подходящ е като празничен и ежедневен десерт, може да се хапва с кафенце или чай, както и да бъде подарък за любим човек.

Продукти:

сухи                                                                               течни

1 1/2 cup – брашно спелта                              1 cup тиквено пюре

1 cup захар демерара                                      2 бр.  яйца – големи

1/2 ч.л. сол – хималайска                               1/2  cup зехтин

1/2 cup нарязани орехи                                  1/4 cup  вода

1/2 ч.л. смляно индийско орехче                 1 с.л. кисело мляко

1 ч.л. сода бикарбонат

1/2 ч.л. канела

3-4 зрънца карамфил – счукани

Вместо мярката cup, може да се използва чаена чаша в вместимост около 240-250 милилитра.

Тиквеното пюре е сварена на пара тиква, която се пасира добре.

Орехите режа по-ситно в механична резачка (чопър).

В киселото мляко се разтваря содата, непосредствено преди прибавяне към сместа.

Приготвяне:

Смесват се отделно сухите и течните съставки без содата и киселото мляко. Сухите се объркват добре, течните се размесват до хомогенност с телена бъркалка.

Прибавят се течните към сухите, объркват се добре и накрая се прибавя содата, разтворена в киселото мляко.

Отново сместа се обърква добре.

Изсипвам по равно количество в две малки кексови форми с омаслени стени. Декорирам с накиснати във вода, обелени, нарязани бадеми и стафиди.

Пече се в предварително загрята до 375 градуса F или 180 C в продължение на 30-35 мин. Препоръчвам, преди да се прекрати печенето, да се направи тест с тънка клечка.

Най-вкусна е споделената храна!

Да ти е сладко, обичащо и уютно с хората, които са около теб и разбира се, с  този нежен, тиквен сладкиш.

Не пропускай да споделиш тук впечатления,  когато го опиташ. Със сигурност ще са полезни на други и на мен!

Благодаря!

 

 

Петър Ванев – по-добрата версия на себе си

4240 километра – дължината на Тихоокеанския хребетен път! Пустиня, снежни планини, буйни реки, гъсти гори и един млад българин! Дни наред едно и също – просто върви и преодолява себе си, ден след ден – със силна воля и търпение да достигне целта. Петър Ванев вървя през това не ден или два, не седмица дори… Пет месеца цели!  Спи под открито небе и върви – от зори до здрач. Всеки ден! Природата е негов дом, провокатор, мотиватор и дори закрилник, щом двамата в хармония дишат…

Хайде сега, Приятелю, затвори очи и си представи това, което прочете, но вместо Петър – да си ти… Вървиш – 1, 2, 3… 150 дни. Крачиш по път непознат.  Нарамил си семпличък багаж, но и торба с голяма отговорност – към себе си е тя – да оцелееш, да стигнеш до края, за да проумееш, че това е началото на големия път към теб, самия! Път, който започва щом се осмелиш да напуснеш уюта на суетата…

Да, и аз преживях мислено тази картина. Усетих също предизвикателствата, пред които е изправено физическото тяло. Но  в такава среда се случва и нещо друго – отключва се сякаш  подсъзнанието и на повърхността излиза непознатото, първично и нешлифовано Аз. Свържем ли се с него, значи  поемаме път към мъдростта, към осъзнатост на несъзнаваното. Точно за това ми беше интересно да си поговоря с Петър. И както самият той  ми призна, някой  мои въпроси са извадили на съзнателно ниво несъзнавани от него неща.

За да подготвя този разговор изслушах и прочетох всички интервюта, които е дал нашия пътешественик. Запознах се и с историята на неговата вдъхновителка Черил Стрейд. Повечето от въпросите ми са продиктувани от думи на Петър или Черил, които цитирам или преразказвам.

Разказваш за моменти, в които си се питал какъв е смисълът да продължиш, защо си там и защо си изоставил живота си. Какви бяха отговорите, които си даваше тогава?

Давах си много и то различни отговори, защото ако си повтарях едно и също нещо може би нямаше да имам положителния успех. През повечето моменти си мислех за семейството ми и вярата им в мен, че ще успея да стигна до края. В този ред на мисли идват и хората, които ме следваха във facebook страницата ми. Знаех, че тази мечта е не само моя, но и на всички тези хора. Не исках да ги предам и да проваля една наша обща мечта.

„Няма неуважителна причина да се откажеш“ , според теб. А коя е най-уважителната причина да продължиш?

Когато храната намалява, това може би е най-уважителната причина да продължа напред или още повече, ако водата е на привършване. Това, разбира се, е поглед от материална гледна точка, на психично ниво отговорът е друг. Причината да продължа е чувството за пълноценност, когато достигна края. Желанието да продължа ме изгаря, за да изпитам момента на удовлетворение от себе си и постигнатото.

„Има момент, в който изминаваш всички тези километри всеки ден и удоволствието ти започва да се губи, защото гледаш пътеката и мислиш само за това колко мили остават.“ От какво се поражда удоволствието по време на пътя и от какво се губи това усещане?

Удоволствие е да се събудя и да имам желание да вървя, за да изследвам неизвестното, непознатото напред по прехода. А се губи, когато  приключението се превърне в „death march“.

„Най-хубавото за мен беше, че срещнах хора, за които съм бил вдъхновение и сами са поискали да преминат собствените си ограничения – независимо дали с ходене, или по някакъв друг начин.“ Кои твои ограничения успя да превъзмогнеш, изминавайки този дълъг път ?

Живеем във време, когато често ни се казва да бъдем силни, да не плачем и да не позволяваме на други да видят емоциите ни. Всъщност, да изразиш емоция е знак на много повече сила и характер, вместо да се скриеш зад някаква маска. Научих се да допускам своите емоции да излизат и да ги споделям с други около мен, без значение дали имам нужда от помощ или някой ще почерпи нещо от тях.

„Животът по време на път е едно от най-простите неща.“ Опрости ли се животът ти след това пътешествие?

Определено! Когато приключих прехода осъзнах, че имам  много материални неща, без които мога да живея. Вече не си задавам въпроса „искам ли това или имам нужда от него“, а се питам „мога ли да живея и без това“. Лесно е просто да изхвърля тези неща, но се замислям дали някой има нужда от тях.

Когато човек остане дълго време сам, без близки хора, без информация и контакт със суетата на деня започва да рови из собствените си дълбини. Случи ли се това и с теб? До каква дълбочина в себе си достигна и какво откри там?

Когато остана сам определено имам мнооого време за размисъл върху себе си и живота ми. Аз съм благодарен за всичко, което ми се е случило и е довело до обстоятелставата, в които се намирам. Спомнях си събитията от живота ми, които потенциално са ме довели точно до този момент, в който съм сега, как съм афектирал хората около мен, за да се стекат обстоятелствата в този ред и дали съм ги лишил от нещо, за да продължа живота си в тази насока.

Черил Стрейд, твоята вдъхновителка, предприема това пътуване, за да се върне към себе си, след като е достигнала дъното в живота си. Теб, къде те върна или отпрати този път?

Моята история определено не е толкова драматична като тази на Черил, но всеки поема по този път със своя личен мотив. Аз не тръгнах с цел да намеря себе си или пътя да ме върне към мен. Вярвам в себе си и исках да докажа, че мога повече. Винаги можем да бъдем едно по-добро копие на старото си аз. Пътят ме отпрати напред към по-добрата версия на самия мен.

Стрейд казва, че е имала нужда да извърви пътя на мъката си. Кой свой вътрешен път извървя ти? Може да не си го съзнавал в началото, но по време на физическото пътешествие да си открил, че и душата ти изминава свой път, различен от този пред теб.

Бих свързал този въпрос с пътя към силата да споделяме емоциите си. Да им позволим да се срещнат с нас самите. Имаше моменти, в които нещо сякаш напираше вътре в мен. Нямах представа какво е, от къде е дошло и сякаш се страхувах да го пусна навън. Да намерия силата и да освободия тези емоции, е пътят който аз извървях.

Черил споделя, че пътят сякаш й е дал сили да продължи живота си, извел я на „място“, от което е могла да го направи. Къде, Тихоокеанският хребетен път изведе теб и за какво ти даде сили?

Определено ме изведе в посоката, в която се надявам да намеря заниманието на живота си. Това, което да правя с любов и да изпълва живота ми в личен и професионален план. Също така ми даде увереността в себе си, за да не се страхувам от стереотипите на света, в който живеем.

Черил Стрейд казва, че излиза променена от това „пътуване към себе си“ и започва да приема живота си. „Не по онзи възвишен начин, на който се надяваме или търсим, щом тръгнем на толкова дълъг път като моя, но знаех, че съм се измъкнала от пропастта и няма да се върна назад.“ Има ли нещо (мисли, действия, взаимоотношения, убеждения или друго), към което ти няма да се върнеш, защото пътят те измъкна от там?

Няма да се върна към стереотипите на живот и мненията на обществото за това „какво е правилно да се направи“. Ние сме индивиди, уникални сами по себе, които трудно намират смисъла на живота си и през повечето време следват чужди идеали и вярвания. Аз определено няма да се върна към този начин на живот.

Опитай да опишеш себе се с едно изречение сега и как би се описал преди да изминеш Тихоокеанския хребетен път.

Преди: Стереотип за живот.
Сега: Пример за подръжание.

Открих информация, че днес Черил Стрейд живее в малкото градче Каскейд Локс, на границата между щатите Вашингтон и Орегон. Там, при Моста на Боговете тя е завършила своето пътешествие. Ти си минал покрай градчето. Ако тази информация е актуална и ти е била известна, защо не се опита да се срещнеш с Черил ?

Аз имах информация, че тя живее в Портланд, Орегон. Това е на около час път от Каскейд Локс, а и в онзи момент мислите ми бяха фокусирани върху друга жена в живота ми.  Силно вярвам, че един ден ще имам възможност да се срещна с нея.

Днес  Черил Стрейд е щастлива и успешна жена и казва, че всичко дължи на наученото по време на пътя. Пожелавам ти и в твоя живот да се родят много красиви неща, плод на пътешествието по хребета на планините.

Как искам да спася Коледа !

От маскарада на парите и суетата, искам да я спася. От пошлостта на модата да я измъкна. Да си я запазя смирена, тиха, любяща и творяща.

Обичам Коледа заради:

• Семейността
• Уюта на сезона
• Светлините, елхите, играчките
• Творческото подстрекателство

Но и не обичам коледната :

• комерсиалност
• суета
• конформизъм
• религиозност

Коледа е, а на мен отново ми е тъжно да видя как празникът е деградирал до днешния си безумен вариант. Колкото повече имаме, толкова по-малко радост изпитваме. Завладя ни потреблението, забравихме създаването и обездушихме Коледа. Днес  имаме много повече, отколкото ни е нужно и подаръците са „практични“- гифт карти или пари. Възхищение буди стойността, а не съдържанието. Децата разкъсват луксозните опаковки ( в това е най-голямото им забавление) поглеждат, подхвърлят настрани и посягат към следващия лъскав, бездушен пакет…

Купуваме какво ли не! Защото всички го правят… Размяната на подаръци по схемата – аз на теб, ти на мен, всъщност е – аз на себе си. Защото и други така правят! А пропускаме най-жадувания подарък – мъничко време и внимание към другия – да дадем и да получим. Но с гифт карти любов не се купува…

Казват, че Бог всъщност е любов и  неговото раждане празнуваме на Коледа, сиреч нейното – на Любовта…  А как само го празнуваме – с трескаво пазаруване!

Объркано ми е! И радостно, и Коледно, но и плачливо.

А толкова много искам да си откупя Коледа! … И дори плащам за това – със самота, а пък не съм сама…

Ех, Коледо! А, ако те нямаше? Чуй ме – има смисъл да те има – дори и тази смешната и обезобразената, защото ни сбираш и спираш, макар и за малко!

 

 

Как да се отдадеш на себе си?

Отдаването на себе си е изживяване, което носи удоволствие. Има различни начини да постигнеш това. А защо да го правиш ли? Ами, защото себеотдаването ни вади от центрофугата на ежедневието, откъсва ни от магнетизма на материалността, пречиства тялото и ума, вдъхновява и събужда творческата ни същност. Точно така полезно въздейства на мен и затова го споделям и с теб. Вярвам, че добрият опит ни се дава, за да го предаваме и да достигне до други хора, които да го повторят, проверят, обогатят и отново да го споделят.

Предстои дa ти опиша експериментите ми в себеотдаването, които вече съм превърнала в практика, защото ми носят мигове на удоволствие и пълно отпускане. Не е нужна специална подготовка, място, обстановка, музика, ритуали, мантри… Много от ежедневните дейности могат да бъдат „мястото“, където да се отдадем на себе си.

Но, внимание! Тази „среща“ може да роди сълзи! Сладки! Очистителни! Без причина! … Но, не ги спотайвай! Остави ги да те измият!…

И така:

Какво е да се отдадеш на себе си?

Това е способността да се пренесеш въображаемо „в себе си“ и да усещаш единствено връзка с теб самия. Няма го времето, пространството,  другите. Няма ги целите, плановете, амбициите, суетата. Само ти … със себе си! В пълно отдаване!

Как и къде ?

В постелята! Лежа в очакване да ме погълне сънят – моята малка сладка смърт, когато тялото е живо, а умът не е в контакт с живота!…  Денят ми вече е минало! Донесъл ми е най-полезното за мен. Аз пък – най-доброто от мен съм му дала!… Затварям очи! Оставям душата да излети. Като ангел е – с образ на усмихнатата две годишна Ива… (имам една такава снимка, която съм запечатала в съзнанието си). Полита душата ми над мен, а аз – излегната върху полянка с мека, зелена трева, щедро огряна от слънцето. Отпуснала съм се доверчиво на земята,  приветствам с поглед небето и записвам птичите песни в сърцето… Душата кръжи над мен и ми се радва. Махам й! Ставам и се затичвам! Гоним се двете! Смеем се много! Прегръщаме се! Топло е! Вълна на силна радост!… Играем! Още! И още!… Заспивам неусетно в играта!… Влизам чиста и спокойна в моя сън! Чудесна нощ! Вълшебно утро!… Благодат и благодарност!…

В банята! Тук сме само аз и моето тяло! Не бързам за никъде! Топла струя вода се стича по мен и ме гали с неподражаема нежност, каквато само тя умее. Мислите ми следват единствено струята вода и усещането от нея! Нищо друго! Притварям очи! Топлината продължава да ме облива. Изпращам обич към всяка част от моето тяло – от върха на главата до ходилата. Обхождам го цялото – отвътре и отвън. Галя го с върха на пръстите си. Навсякъде! Не пропускам нито частица от него! Няма такава, която да е по-маловажна от друга или пък някоя да заслужава по-голяма част от моето внимания! Няма! Изпъвам ръце високо нагоре под струята течаща топлина! …Обтривам бавно тялото с мека памучна кърпа и виждам как кръвта в мен оживява като поточе през пролетта, как всички мои органи се освежават и събуждат за новия ден – здрави, жизнени и пълни с енергия. Готови са да ми се отдадат! Започваме заедно поредния прекрасен ден от живота… Студен душ! Възторг! Свежест! Благост и радост! Тялото е също толкова отпуснато и спокойно, колкото и под топлата струя! (това се постига с редовно практикуване) Студената вода – жадувания от тялото екстаз! Как да не му го дам! Та нали То съм Аз! И нали само То знае какво е най-добро за мен! …

А ти – опитай! Спомни си! Осмели се и после разкажи! 🙂

 

Има и други начини за себеотдаване. Как  се постига това по време на хранене предстои да разкажа в отделна статия за другия ми блог!

Благодаря, че остана с мен! 🙂

Картофи с тиквички

Любима храна 🙂 Как да не я споделя!? 🙂 Рецептата е вегетарианска, но лесно може да стане веган, ако замениш кравето масло със зехтин.

Отслабвам с Ива

Лека, лесна и вкусна храна за обяд или вечеря. Тази, салата за едни, манджичка за мен е доста популярна, но аз съм  прибавила още някой лековити и здравословни благинки, затова я споделям. Надявам се да ти бъде полезен жокер за нови идеи в твоето хранене. 🙂

Ето и продуктите:

Сварени картофи (препоръчвам на пара)

Сварена тиквичка (на пара)

Зелен лук

Лимонов сок – прясно изцеден

Копър (сух или пресен)

Куркума

Смлени изсушени семки от папая

Краве масло (нека да е малко, а може и без него)

Хималайска сол

Пресовам с вилица топлите картофи и тиквичката заедно с кравето масло. Добавям ситно нарязаните зелен лук и копър, заедно с останалите подправки. Количествата са според личния ти вкус. Обърквам добре всичко. Оставям да престои около 30 мин. и сервирам с домашно отгледани доматки в градината на дъщеря ми. 🙂

Вкусно да ти е и в устата, и в душата! 🙂

За теб…

View original post 3 more words

Търся си приятел в мълчанието

Някой!…
Който да ме слуша, когато мълча.
Да ми говори с очи,
без да се взира в мен.
Да смири страховете ми.
Да пие от сълзите на душата ми.
Да съблече суетата ми,
да приеме без свян голотата ми,
да държи за ръка мълчанието ми
и да приседне кротко до моето безсрамие!…
Човешко!…
Някой?
Който да ми каже най-нежните думи без думи…
Къде си, Някой?
Мълчанието ми те вика…
Ела… Ела… Ела…

Ивалина Ташева

юли, 2017

Безценна закуска за над 50

Веган рецепта!

Отслабвам с Ива

Всъщност тази закуска е безценна за всяка възраст, но за мъже и жени над 50-те е истинско съкровище.

Зарекла съм се, тук да не преписвам от други източници коя храна какво внася в тялото и какво подобрява. Причините са две – първо – аз не съм изследвала какво съдържат храните, а само използвам това знание; второ – информационната мрежа разполага с пре-богато съдържание по въпроса и то е лесно и бързо достъпно.

И така, връщам се към скъпоценната закуска.

Тя е вскусен, сладък мус (сурово кремче) приготвено само за няколко минути от следните продукти:

• смляно сурово сусамено семе
• смляно сурово ленено семе
• стафиди и/или фурми (натурални или сушени, но без захар) – количеството е според желаната сладост
• канела
• кокосови стърготини
• парче пресен корен джинджифил
• няколко орехови ядки
• кълнове
• месест плод по избор и според сезона  – банан, манго, райска ябълка, кайсии, праскови, пъпеш, може и ананас (препоръчително е да…

View original post 301 more words

Пухкав хляб от спелта в машина

Ако предпочиташ семпличък домашен хляб без бяло брашно и масло, може да опиташ тази изпитана от мен рецепта.

Отслабвам с Ива

През 2012 започнах да си приготвям „черен“ хляб в домашна машина. Приятели с опит в тази дейност ми казваха, че ако половината от брашното не е бяло, няма шанс да се получи хубав хляб. И аз започнах да експериментирам – с видовете и пропорции брашно, с количеството мая и  допълнителните съставки. Целта ми беше хлябът да не е „сплескан“, да съдържа малко мая, да е от 100% брашно спелта, без масло или мляко, т.е да бъде семпъл откъм продукти и с пухкавичък вид.

При всички експерименти използвах програмата за пълнозърнест хляб, която е с продължителност 3 часа и 40 мин. До края на процесите месене и втасване тестото ставаше пухкаво и почти удвояваше обема си. Когато започне печенето „калпачето“ на тесто започва да хлътва откъм средата и до края на програмата кратерчето е значително, а готовия хляб леко лепнещ.

Предстои да опиша подробно най-сполучливия вариант, който постигам при всяко негово…

View original post 282 more words

Истории за възглавнички със снимки и любов

През 2013 година се вдъхнових от идеята да правя калъфки за възглавнички с лични снимки. Набавих си необходимите материали, направих пробите и естествено изработих първите възглавнички за семейството си.

Това е подарък на дъщеря ми и нейния съпруг за св.Валентин, а снимката е от последните дни преди раждането на втората ми внучка 🙂

После изработих няколко възглавнички за коледен подарък на роднини, а на снимката вече беше и новият член на семейството – 7 месечната Зоуи.

Последва подарък за прабаба :

И идеята вече беше в онлайн магазинчето на Iva’s Art House. Така както мартеничките ме направиха съпричастна на много лични истории, възглавничките станаха повод да се докосна до още мили човешки преживявания.

„Това е любимата снимка на мама с нейната майка. Баба почина скоро и аз искам сега, за деня на майката, да подаря такава възглавничка на мама.“

„Моята сестра има рожден ден и бих искала да й подаря възглавничка със снимката на любимия й актьор.“

„Почина кученцето на сестра ми. Тя тъгува много и аз се надявам да я усмихна като й подаря възглавничка с негова снимка и в нейните любими хипи цветове.“

Ето, още няколко истории, но без илюстрации.

Децата растат и напускат дома, а за майките остават…снимките. Поръчаната възглавничка беше коледен подарък от мама за нейната дъщеря, чиито дечица скоро са поели по своя път, но далеч от дома. На снимката е дъщеря й с децата си от времето на тяхното детството.

Телевизионен журналист изненада съпругата си с такъв подарък по повод първата годишнина от сватбата им. Той беше избрал най-артистичната и любима на двамата снимка от този ден.

Снаха поръча възглавничка за подарък на свекърва си за деня на майката, а снимката е – младата двойка по време на танц.

А това е подарък за моя приятелка, която живее далеч от малките си внучета.

Драго ми е като си помисля колко усмивки, мили изненади и сладки сълзи са донесли моите възглавнички със снимки… А когато ги изработвам пипам внимателно, защото всяка една е история за Любов!

Животът тече!  Наслаждавай му се!

Благодаря ти, че се отби тук!

Ива

 

Бананов сладкиш

---

Това е най-семплата рецепта на популярния в САЩ Banana bread. Неин вариант има описан дори върху пакетите на някой марки бяло брашно. В кулинарните сайтове могат да се намерят разновидности на „банановия хляб“ с добавка на ядки, сметана, шоколадов чипс.

Описаната тук рецепта може да се използва за десерт в делник и празник. Подходяща е и за похапване по време на пътуване и разходки. Банановият сладкиш не може да бъде прибавен към „храни за здраве“ и не бих препоръчала да се хапва често. Приготвяла съм го десетина пъти и затова го представям тук с добавка на чаена къжичка „Ива опит“ 🙂 И така:

Продукти:   (мярката 1 cup = 1 ч.ч с вместимост  230-250 мл.)

1/2 cup  размекнато краве масло

1 cup  захар (рецептите са с бяла рафинирана захар, но аз използвам демерара и също се получава чудесен сладкиш)

2 cup брашно – бяло (планирам  да го заменя със спелта и ще допълня тук резултата от този експеримент)

1 ч.л. сода бикарбонат

1 с.л. кисело мляко

1 щипка сол (може и хималайска)

2 големи яйца (размер L)

2-3  банана (според големината) смачкани на кашичка

Приготвяне:  стъпка по стъпка

1.Захарта и кравето масло се разбиват с миксер до пухкавост.

2.Добавя се брашното и пак се разбива на бавна скорост до хомогенност

3.Следва да се добави содата, като преди това бъде разтворена (шупната ) в киселото мляко

4. Ред е на солта, яйцата и банановата кашичка. която изглежда така:

А ето я добавена:

След хубаво размесване на всички продукти, консистенцията, която е готова за печене изглежда така:

5. За печенето използвам кръгла тава с диаметър 25 см. (10 инча). За улеснение я постилам с пергаментова хартия, но това не е наложително. Ако няма хартия, тавичката се намазва леко с олио или зехтин. Изсипвам сместа като я разстилам развномерно с гърба на лъжица.

6. Не се загрява фурната предварително. Банановият сладкиш се пече 30-35 мин. на 190 градуса по Целзий ( 375 F ). Препоръчвам да се направи теста с клечицата преди да се извади.

И ето разултата:

Добър апетит!

Вкусът на сладкишчето ще ти се стори още по-нежен, ако споделиш с любим човек момента на  похапването 🙂

Аз, Ива ти пожелавам :

Наслаждавай се – и в кухнята, и на масата 🙂

 

Кой да води хорото

Предизборни мисли в стих

 

И настана време разделно!

Състезателно време!…

Хороводците – знайни!

Уж лични !

Пък свирепи и потайни..

Нахъсани !

Играчите – от придърпване изпокъсани.

Едни са те за всичките хора.

Гледат  и се маят

кой водач да улавят.

Един вее байрака,

друг накривил калпака.

Свойте си не дават,

с друг се не залавят,

стъпките преплитат

и посоките – оплитат…

Играчите път един дирят  –

ясен и безопасен.

Посоката – Любов да е!

Че тогава, важното не е,

хороводец кой ще да е!

 

Ивалина Ташева ,  Март 2017

 

Празнични делници

Добра среща и в 2017-та!

Наближава средата на януари. Празниците скоро отминаха, а сякаш бяха толкова отдавна. Животът влезе в коловоз – без елхи, без шейни и елени, без приказни лампички…

Лесно е да отпразнуваме празник, по-трудно е да превърнем делника в празник.

А толкова малко е нужно! Три минути в тишина! Насаме със себе си! И аз в голямата картина на неповторимото днес и шанса този миг и този ден да са мои! И да попитам себе си:

Онова,  което вчера разбуди гнева ми, дали би имало смисъл, ако утре животът свърши?

Ако днес отложа за утре да кажа, да направя, да науча, да прегърна, да се радвам, да обичам, а утре не настъпи…

Защо да са сиви мислите, когато наоколо е толкова цветно?…

Ако не ти дам, полезното, което знам…защо съм бил?

….И празничния делник започва!

С усмивка, радост и дързост да прегърна всеки миг от лудостта наречена Живот!

Къде сте картички с душа…

Докато има на кого да изпращаме…

Моят весел снежко може да се превърне и в картичка 🙂

Някога картичката е възприемана като подарък. Днес, тя е индустриален продукт, който радва окото и ограбва душата. Хубаво е, че е улеснена и тази човешка дейност, но на мен ми е тъжно, защото иззема още една възможност за творчество, за проява на душевност, за искреност… Търсим по-лесното и не забелязваме, как улесненията ни обезличават.

Мога да си купя картичка не само за Коледа, Нова година, Рожден ден, но и за всякакви годишнини и събития, фабрично адресирани до всякакъв вид роднини и приятели, за национални празници, Хелоуин и погребения дори. И даже текст имат вътре… за по-лесно, пак! Има „сериозни“ картички  с дълбоки послания, има и смешни с шеговити пожелания. Изборът е толкова голям, че когато искам да купя, ми отнема много време да избера. Прехвърлям почти всичко за моя повод – оглеждам, чета, мисля. Да не съм пропуснала най-доброто за моя човек… Колкото по-голямо предлагане, толкова по-бавен и труден избор. Вече имам няколко фаворита, но продължавам да се ровя. Търпението ми се изчерпва! Стига! Ето това ще е!…

Някога, картичките са били изписвани като писма. Отваряш душата си, разказваш, пожелаваш, благославяш. Днес, ако производителят не е написал твоето послание, в интернет могат да се открият всякакви прочувствени, даже римувани такива. На някой това му е била работата – да ги съчини, вместо мен и теб. За електронните картички, поздравленията с групови имейли или поздравителните статуси в социалните мрежи – не иде реч сега. Те са от друго тесто замесени и хляб от него не става.

Най-модното сега са клишираните картички със семейни снимки… Забавно е, пести много време на изпращача, но е дейност на конвейер. Какво всъщност се изпраща, а?

Е, скъпи приятели и роднини, не мислете, че не се радвам на всичко, което получавам от вас. Просто не искам да се примиря с роботизирането ни. Тъгувам за изгубването на малките дейности, пълни с топлинка и човечност!

Преди време попаднах на един форум, в който българи, живеещи в чужбина споделяха опита си около изпращането и получаването на коледни картички. Ето какво прочетох:

„Аз изпращам всяка година, но вече почти не получавам от България. В първите години, когато напуснах страната получавах, но с всяка следваща ставаха все по-малко. Аз, обаче продължавам да изпращам.“

„От моите роднини и приятели много малко има в България. Пръснахме се! И аз изпращам и получавам всяка година, но до и от различни краища на света.“

„Изпращам много и получавам много, но тук (САЩ). До България вече не изпращам. Отдавна и не получавам.“

„Аз вече няма на кого да изпращам в България!…“

Е, аз имам ! …

 

 

Как се научих да благодаря на себе си

Благодаря си и за тази отгледана красота 🙂

Случи се във времето, когато компютрите още не бяха улеснили толкова живота и срещите ни един с друг. Фейсбук не беше роден, а вероятно току що е бил заченат . Тогава, мечтаех за среща с една личност, популярна в България – автор на едни от най-четените български книги тогава. Доста трудна задача, но не и невъзможна – казах си аз.

По телефона ми отговориха, че най-рано след 6 месеца мога да се видя с нея. Намерих пощенски адрес и написах писмо. В продължение на една седмица писмото отлежаваше върху работната ми маса, а аз размишлявах – коя съм аз, да искам това;  как ще приеме историята и молбата ми, ако изобщо лично прочете писмото ми;  дали няма да дам повод за насмешки… Ами, ако се лъжа?… Докато една сутрин се събудих с мисълта, че няма откъде да знам какво ще се случи, без да съм изпратила писмото.
Денят на изпращане беше понеделник. В сряда ми позвъня непознат номер. Отговорих и чух: „Здравей Иве. Аз съм …. …. ( Беше тя и ми говореше като дългогодишна моя приятелка)….. Можеш ли да дойдеш утре?…“
Срещнахме се след една седмица. Благодарих й, а тя : „Защо на мен, на себе си благодари. Аз не съм направила друго, освен да прочета писмото ти. На ден получавам повече от 50 писма, на някой отговарям, на други – не, трети давам на секретарката си за отговор, но да се обадя по телефона, веднага след края на писмото, не ми се случва често. Заслугата е твоя. На себе си благодари!“

Тутманикът на двете засукани баби

или
Как тутманикът на Роси стана тутманик на Боби?

Героините в този разказ са баби на своите внуци, но не и баби на възраст.

Засукани сме, защото сме млади с души засмяни и внуци сладурани.:)

И така – имам си дружка, дето се знаем с нея от време накогашно. Сега и двете сме по чужбина, и двете си имаме пълни къщи с детски глъч и лудории. И озовали се отвъд океана, (макар и пак да не сме близо) хортуваме си дистанционно и опит обменяме – за мъниците внуци, за порасналите ни деца, за родината далечна и за разни други неща 🙂

*****

– И като каже зет ми „мама, има мекици?“ – аз се захващам да правя мекици, като каже „мама, има баница?“ – подхващам баницата. Удоволствие ми е, Иве. Нека усетят, че баба е дошла. За закуска обичат тутманик да им правя.

– Какъв тутманик за закуска, Боби. Та той си иска време – месене, втасване, разточване. Кога сварваш, не спиш ли?

*****

Боби си падала по бързите рецепти. Лесно се правел този тутманик и свършвал още топъл, разказва ми тя.

Вече рядко се впускам в приключението да готвя с бяло брашно, яйца и повечко масло, но пък затова връщането към храната от моето детство и от детството на децата ми, има особено мил носталгичен вкус, който няма да зачеркна окончателно. Тук е мястото за едно отклонение – най-лесно се отказва нещо, когато се зарека, че не го отказвам завинаги. Но повече за това ще разкажа в отделна публикация. Сега отивам пак при двете баби и тутманика.

Разбира се, Боби се отзова веднага на молбата ми да сподели рецептата и аз се развихрих в кухнята без да подозирам, че скоро няма да изляза от там. И то не защото тутманикът изисква много време, а защото се наложи да правя два.

Рецептата беше съвсем в нашенски стил – чаени чаши за мярка, ако яйцата са по-големки  брашното трябва да е повечко от 2 чаши, че да докараме тестото по-гъсто от кексовото… Едва ли има българката от моето поколение и преди нас, която не би се справила блестящо с такава рецепта. Но дъщеря ми пита „каква е тази гъстота, колко време се пече, абе как до розово, колко розово?“ :))

Та, затова извадих набора от универсални кухненски мерки и – мерих, бърках, записвах, снимах. После дойде ред на внуците да дегустират. Мария, Зоуи и малкия Алекс лапаха по детски лакомо сакаш някой ще изяде тутманика всеки момент. Ние с мама Деси не гледахме отстрани, разбира се, и скоро в тавата се мяркаше около 1/3 от вкусотията. Отнесоха си го в къщи, че и тати Скот  да опита. Така, експериментът ми не свари да изстине и понеже за дядо Пламен остана само миризмата, аз отново размятах мерки и купи.

Реших да опиша това лесно и бързо кулинарно изкушение под заглавието „Тутманикът на Боби“. Някога всяка приятелка и роднина имаше по един тефтер с рецепти. Моят беше с начална страница като книга и заглавие „Добър апетит“. Рецептите носеха името на жената, от която съм ги взела – „Пита Леля“, „Туршия леля Виолетка“, „Медена торта Мими“, „Сладки с нишесте Валя“  и затова някак естествено дойде и името на тутманика. Тези женски имена са част от моя живот. Отдавна кулинарната  ръкописна книга не ми служи, но всяка рецепта остана като една малка история от моята голяма лична история.

*****

-Ха-ха, вярно е Иве. В моята тетрадка съм записала „Бърз тутманик от Росито“.

*****

Е, време е да разкажа и самата рецепта за тутманика, който се роди за публикуване от вкусната раздумка между две засукани и скопосани млади баби или както аз искам да си го помня „Тутманикът на Боби“. Историята му вече е разказана 🙂

Продуктите:

4  яйца размер L

1 cup   кисело млако

2 cups   бяло брашно (може и спелта)

1 1/2 cups   натрошено сирене

1/2 cup   зехтин

1 tsp  сода бикарбонат

Приготвянето стъпка по стъпка:

1. Разбивам яйцата до хомогенност и  прибавям киселото мляко с разтворената в него сода.
2. Добавям сиренето и разбърквам добре
3. Следват зехтина и брашното и пак размесвам до хомогенност с телената бъркалка
4. Добре обърканото тесто разстилам върху омаслена хартия за печене в тавичка с размери 13 х 9 инча или 33 х 23 см. Тутманикът се пече в предварително загрята  до фурна до 375 градуса по Фаренхайт / 190 градуса по Целзий. Времето за печене е 35 минути.
5.  Намазвам изпеченият тутманик с парченце краве масло. Предупреждение!  Нарежи го и му дай поне 5 минути време да поизстине, че на горещо няма да усетиш  нежния вкус и пухкавостта на тутманика от Боби 🙂                        

Актуализация в резултат на експеримент с рецептата: Бялото брашно замених със спелта в същото количество. Получи се много добър вкус с по-пухкав и бухнал вид . Според мен, със спелта тутманикът е по-вкусен.

Ние, Ива и Боби (Бонка Гагашева) ти пожелаваме :

Добър Апетит ! И да ти е вкусно в Живота!

Кафе на джезве

Просто записани мисли…

 

Мрачна октомврийска утрин… Обичам я!…

Дъжд!…Обичам го!…

Дакелът ми Луси – не!

Бърза да се върне в къщи след кратка сутрешна разходка.

Кафе на джезве!…

Мирис на онова време,

когато домашни кафе машини нямаше!

Уютно време! Човешко и … любовно!

Дъжд и … кафе на джезве!

Вкус на онова време!…

Посядам със себе си!…

Горещо е!

Кафето … на джезве!

 

Ива,  13.октомври.2016

 

Сладкиш с пресни сини сливи

Следва рецепта, която приготвям вече 4-ти сливов сезон. Споделям я, защото е вкусна и не изисква специални кулинарни умения. Селекцията е от интернет, но рецептата от там ми послужи като база за експерименти. Заменила съм основните съставки – бяла захар и пшенично брашно с по-щядящите здравето – трастикова захар демерара и брашно спелта. Въпреки това не препоръчвам този сладкиш на хора, които провеждат лечебно хранене, защото съдържа яйца, мляко и масло. Спелта и демерара не са критерий за здравословност на десерта.

След като съм изпитала ползите от гладолечението и простата храна защо приготвям и дори споделям с теб такива рецепти? Отговорът е кратък – не съм почитател на крайностите дори когато касаят здравето. Защото всяка крайност е не-здраве! За крайностите – в друга статия ще си поговорим.

И така, два-три сливови десерта на сезон едва ли ще причинят фатална болест, но ако хапваме подобни сладости всеки ден – веротността е голяма.

И така :

Продукти:

3/4 cup  (чаена чаша) сурова трастикова захар демерара

1 cup (чаена чаша) брашно спелта

1/3 cup (чаена чаша) прясно мляко

2  големи (large) яйца

7 супени лъжици меко краве масло

1/2 чаена лъжица бакпулвер

ванилия

12-13 пресни сини сливи

за карамела – 4 – 5 супени лъжици захар демерара;  1 чаена лъжица вода

Приготвяне:

1. В неголяма тава (кръгла или правоъгълна) се разстила захарта за карамелизиране и се поръсва с водата. Поставя се във фурната на 180 градуса C  (350 F )и се запича до леко разтапяне и потъмняване. Карамелизирането на демерара няма поведението на кристалната бяла захар. Не се превръща е течна маса.
2. Захарта и яйцата се разбиват с миксер до кремообразен пухкав вид.
3. Добавя се маслото и отново се разбива до гладка хомогенност

4. Брашното се обърква с бакпулвера и като се редуват с млякото се добавят на порцийки  към маслената смес. Бъркането не спира. Прибавя  се и ванилията.

5. Сливите се нарязват на половинки и се подреждат захлупени към карамелизираната захар на дъното на тавата. Върху тях се разстила тестото и се поставя в студена фурна. Пече се около 35 минути на 190 градуса C ( 375 F ). За готовност се тества с клечка за зъби – пробожда се сладкишът  докато клечката достигне тавата и се изважда – сухата клечка означава, че десертът е опечен.

6. Изпеченият сладкиш се отлепя с нож от стените на тавата, обръща се върху голяма тортена чиния или кутия и… тук се казва

Добър Апетит

или

Да ти е сладко!

.

Сладостно

Често вдигам глава…
Към небето…
Плъзвам поглед по някой бор висок.
Най-сладостно е –
до върха му чак да стигна!…
И там да остана!
Докоснал небето…
И да потъна!
И да политна без да усетя!
И без да го искам!…
И няма ме,
и тук съм!..
Ееех, колко много го искам…

 

Август 2016

Тишина за Двама

Любовната връзка се храни от времето посветено един на друг, от откритите разговори и от мълчанието заедно. Толкова много неща могат да се изкажат, когато двама останат в тишина, когато се отдадат на бездумието и безумието. Да, безумието! Защото умът също мълчи! Говори и действа само сърцето.

Силно е! Свързващо, успокояващо, преосмислящо, опознавателно, романтично…

… Нещо като медитация за двама.

Опитай!

Ето какво може да се случи:

Сядаме един срещу друг – на земята, както ни е удобно. Важно е – да се гледаме в очите, не обезателно през цялото време. Пред нас – по чаша вино. Горят ароматни свещи. Тиха релакситраща музика. Умът е спокоен и не ме залива с думи. Затова пък тишината говори. Тръпка минава като нежна вълна по цялото ми тяло.

Започва нашето време на тишина, заедно !…

Ти мълчиш и гледаш – ту мен, ту встрани. И аз така. Когато очите ти питат, аз ти отговарям с поглед, дискретно и едва доловим спонтанен жест. Докосвам с върха на пръстите си твоята полусвита длан. Тя трепва леко, ратваря се и се изплъзва из под моята…Да хване чашата, да я подържи с две ръце пред устата и да отпие. Бавен знак за наздравица. Последвам те. Не докосваме чашите, няма стъклен звън. Почти не мислим, само усещаме. И двамата задържаме глъдката в уста, сякаш сме се наговорили така да задържим времето. Притваряме очи, отпускаме леко глави назад… едновременно, а нямаме сценарий. Вдишвам  дълбоко и оставам така известно време… със затворени очи. Не знам колко дълго е било, но ги отварям стреснато и погледът ми търси теб. Откривам те, все така срещу мен. Седиш с приведена глава, обгърнал здраво с две ръце чашата, а тя е на земята пред теб и не се нуждае от твоето вкопчване. Повдигаш глава и погледите ни се прегръщат. Краищата на устните ни са повдигнати нагоре, очите – грейнали слънца. Сваляш ръце от чашата и плахо с разтворени длани ги проплъзваш към мен. Подавам ти моите с охота. Толкова дълго съм чакала този момент! И ти ли? Защо не тръгна към мен до сега? Вървял си! Не съм го усетила!.. Бавно отдръпнах сгорещените си длани. Погледът ти е някъде наоколо край мен. Не го търся. Избягах навън при листата на дърветата. Те палуват с вятъра и слънцето. Заиграх се с тях….

Връщам се отново.  Не срещам очите ти. Те пак са се гмурнали в чашата. Търся ги там, чакам ги да изплуват…

И ето ги – уверени, ведри, усмихнати, говорещи – „ЕЛА“. Ръцете им помагат – повдигнати и по-широко отворени очакват… мен. Положих глава в скута ти…Пелена от любов стопли душата ми и разби твърдините в тяло.

Сила и слабост! Прошка и смирение! Благодат и благодарност! В едно!

Толкова малко време, без думи, а толкова много си казахме и дадохме!

****

Разбира се, ако решиш да опиташ „тишина за двама“ с любимия човек,  действията и усещанията ви няма да повторят описаните тук. Преживяването си струва, особено ако връзката е влязла в някаква монотонност или се е превърнала в рутина. „Тишината за двама“ може да събуди тръпката и да помогне да преосмислиш значението на партньора в твоя живот или просто едно романтично преживяване.

Искам да предупредя, че може да се случи ти или другия да не понесете тази ситуация. Някой да се почувства некомфортно,  да не може да погледне другия или да остане по-дълго очи в очи, да не изпита желание за докосване.

Хубаво би било, ако първият разговор след „тишината“ е за това как сте се чувствали, какво сте изпитали, как сте разбрали действията на другия, кои са били най-силните ви моменти и защо. Открито до болка и радост!

Пожелавам ти неповторимо изживяване!

 

Катастрофа с непочтеността

О, колко ще се радвам да ми кажеш, че не знаеш какво е това непочтеност?

За жалост тя често нахлува в пътищата ни. Човешко е да се сблъскаме, но е много вредно да катастрофираме с нея и да се превърнем в жертви 🙂  Поизтупай се и продължавай!

Но, не! Обикновено, непочтеността към нас преживяваме като обида, незачитане, непризнание, обвинение. Да? Заблуда е, че е нормално тя да е причина за страдание.

Непочтеността не може да ни отнеме нищо – опит, знания, умения, енергия, талант. Никой не може да ни причини каквото и да било, ако не допуснем това в мислите си. Те са на входа на нашите преживявания и те ги създават или не.

Добродетелният няма енергия да твори непочтеност 🙂

Непочтеността се ражда от негативни мисли и егоцентрични амбиции, и трови онзи, който я сътворява. Най-доброто, което можем да направим за него (и за себе си) е да му помогнем,  да се отърве от страстта си към непочтеност. Често това е доста трудно, но не е причина да не опитаме – нежно и с любов! Да, с любов, въпреки! Защото авторът на непочтеност има силна нужда точно от това – много, много любов!

 

 

Киноа с цвекло и други разни

Я виж ти, какво полезно нещо, че и вкусно даже! 🙂

Отслабвам с Ива

Това е идея за много полезна вкусотийка. Може да се хапва на вечеря или обяд, истинска храна, която чисти тялото и внася сила и живот. Казвам идея, а не рецепта, защото няма точни количества на съставките, а продуктите могат да се заменят според предпочитанията и наличностите в кухнята ти 🙂 Ти си творец на своята рецепта!

Ето как  направих тази вкусотийка:

1. Пасирах едно авокадо, добавих прясно изцеден лимонов сок, хималайска сол, смлени семки от папая, куркума.
2. В блендера нарязах едно малко цвекло, 3 пръчки селари, 1 морков, няколко скилидки чесън и много силантро, защото го обожавам 🙂
3. Сместа от блендера добавих към пасираното овкусено авокадо. Разбърках до хомогенност.
4. Добавих още – сурови тиквени семки и чия. Обърках отново и…

Вече е в чинийката с добавка на домати за украса и разядка 🙂 Някой ще я нарекат салат, но тази семпла вкусотойка е основно блюдо и глези тялото ни с куп…

View original post 31 more words

За какво сме гладни?

Дали за хляб или за зрелища?

Въпреки „Кулинарни забежки„, „Журналът на Ива“ няма претенциите да е и кулинарен сайт, но за моя радост и огорчение най-четената публикация всеки ден  през последните няколко месеца е „Как да си опечем питка„. През 2015 година описах тази успешна рецепта, до която стигнах чрез промени и експерименти върху други рецепти. Даже за миг не ми е хрумвало, че питката ще е предпочетена сред толкова душевна храна в журнала 🙂 Не бях изненадана от множеството посетители по Коледа и заговезни, но да продължава питката да води класацията всеки ден през април и май  – това си е вече повод за усмивка и кулинарна гордост 🙂

Какво пък, ако яденето на питка радва червата, то месенето може да храни и радва душата. Сетих се за няколко женски срещи „Хляб и душевност“, в които  чрез хляба срещахме себе си и преоткривахме другите. Сърцето се отвори, заговори…докато не спъпахме на улицата. А там – зрелище – нашето си за пред нас и трябва да сме в час.

От доста време се опитвам да разгадая тази улична магия, която не допуска да бъдеш отворен…по хастар. Няма такава магия, по скоро има орисия  – да те е страх от улицата, защото тя била място за лустросани, другите ставали за смях. Дали?…

А лустрото се поощрява и го наричат „добро възпитание“. Каква борба за този приз!  А под него – плачещи души!

Да ти е сладък хлябът!

Снимката е от една женска среща „Хляб и душевност“. С филия черен хляб, поръсена с пипер и олио усетихме отново вкуса на детството си, докато слушахме :

„Детство мое реално и вълшебно,

детство мое така си ми потребно,

пак с пипер да поръся филия

от хлаба чер!“

А най-четенета питка си струва да се опита! 🙂

 

Път през Времето Разделно

Не присъстваш тялом в живота ми вече няколко години и усещах…отдалеченост. Не вярвах, че се случва. Сякаш бавно ставаме си непознати. Дали? Времето не спира и ни развива – мъдреем, силнеем, отстъпваме, атакуваме. Живеем!

Някога знаех какво те радва и какво те натъжава. Сега твоите радости и сълзи идват по-издълбоко и се простират по-нашироко. По кой път вървиш днес, също не знам и не е нужно. Но знам, че е твоят, а изборите ти, надминаха мечтите ми за теб!

И се обичаме, даже някак още по-осъзнали връзката си един с друг. И очи вече имаме да видим местата си в отминалото време. А то единствено за добро било е – за учене, обичане и растеж.

Срещаме се отново и … сякаш го е нямало времето разделно. Познати жестове, речта – пак е твоята, очите все тъй говорещите, сърцето силно любящо, ръцете топло прегръщащи… Ние не сме същите, но връзката по-могъща е –  дава криле и сила за полет – на всеки по пътя му във висините общи. Там, където пак се срещат и разделят тела и души. Живеем!

Ама как да започна – какво да разкажа, за какво да те питам. Искам всичко за теб да знам – какви са грижите ти,  как си падал, колко ти е струвало да се изправиш, лесно ли си политал. Дали все още те вълнува това, което и мен? … Я, по-добре да замълчим. Тишината често  по-плодовита е и лековита…

И, сега разбирам, защо избра по-малкото говорене в туй време разделно. Как ми се искаше да бъбрим често за това-онова. Другите така го правят, защото по-скъпи са един на друг…Дали, с говорене по-близко бих те чувствала?…Сякаш между нас няма океани, делници изпълнени и празници изпразнени… Дали?

Ето колко много изписах, а то е толкоз кратко за казване и просто за  разбиране!

За свързаността на душите няма значение колко са отдалечени телата и колко често бъбрят устата. Другото е важно! В моя случай!…

По-лесна рецепта за козунак

Няколко поредни години правих козунаци по класическа рецепта – цял ден стаята се отоплява (дори и да е топло навън), аз омазана в тесто и мазнина, но заредена с мерак, любов и трепет да зърна крайния резултат. Да, но разнообразието държи живи любовта и мерака. И ето – дойде времето за нещо ново, за експеримент – козунаци в машина за хляб. Естествено, „стъпих“ на чуждия опит – Таня. Тя живее  край Сиатъл, но не я познавам лично. Моя приятелка ми похвали нейните „Рецепти прелитащи през океана“ така „няма нещо, което да съм готвила от там и да не ми стане“ :))

Е, и на мен така – козунакът в машина ми стана от първия път (Великден, 2015). Ама аз съм чешит и не повтарям чуждия опит 1:1. Все си добавям по няколко щипки „експеримент“ и няколко лъжици „Ива опит“ – на риск 🙂

И така – ето я стъпка по стъпка по-лесната и сигурна рецепта за козунак:

Продуктите:

2 яйца + 1 белтък (жълтъкът остава за намазване преди печене)
около 1 cup прясно мляко
¼ cup  разтопено масло
1 cup захар демерера – (това е захарта, която аз използвам в кухнята си, но може и с бяла захар)
1/2 ч.л. сол
4 1/2 cup пресято бяло брашно
1 с.л. суха мая
настъргана кора от един лимон, ванилия

за плънката : орехи, конфитюр, стафиди, сушени смокини.

Важно е да се спазват мерките и да се използват мерителни прибори – cup, teaspoon, Tablespoon и техните производни. Това се налага, поради използването на машина в процеса на месене и втасване.

Приготвяне:

Предварителна подготовка на продуктите:

Необходимо е всички продукти да са с еднаква, стайна температура. Как затоплям продуктите, които се съхраняват в хладилник? Яйцата оставям да престоят около 30 мин в съд с гореща, но не вряла вода (температурата да е поносима за потопяне на пръст от ръката). Млякото затоплям на водна баня. По същия начин разтопявам маслото, като внимавам за температурата им.

Не съм почитател на микровълновата фурна и затова не прибягвам до това „удобство“.

Стъпките в картинки и текст:

1. В мерителен съд поставям яйцата и захарта и разбърквам с миксер докато се разтвори захарта. 

2. Добавям маслото и разбърквам до хомогенност. 3. Доливам млякото – до 2 1/2 cups обем на всички продукти. 4. Прибавам настърганата лимонова кора и ванилията. 5. Докато пресявам брашното оставям течната смест в купа с топла вода и разбъркавам периодично. Така я запазвам топла и хомогенна. Важно е да се знае, че захар демерера е по-трудно разтворима. Въпреки честото разбъркване, на дъното на съда остава неразтворена част, дори към момента на изливане в машината. Това не променя вкуса и вида на козунаците.

6. Непосредствено преди поставяне в машината отново разбърквам сместта. Маслото се отделя на повърхността като гъста пяна , но и това не е проблем 🙂 Нужно е сместта да се обере хубаво от мерителната купа и да се изсипе всичко в машината.7. Важно за прибавянето на солта – тъй като директният й контакт с маята влияе неблагоприятно на процеса втасване, тя се размесва с част от брашното. В нашия случай – прибавям солта към първия cup брашно, който добавям в машината върху течната смес. 8. Брашното се изсипва разпръснато по цялата течна повърхност, без да се разбърква и без да се скупчва в средата или в краищата. Върху първия cup брашно (осоленото) изсипвам по същия начин следващите 3 1/2 cups. Внимателно в средата правя недълбоко „кладенче“, в което изсипвам маята.

9. Сега е ред и на машината за хляб да си свърши работата 🙂 Програмата е тесто (dough), времетраенето 1 час и 30 мин.10. Когато машинката приключи зададената й работа,  оставям тестото в нея около 30 мин., без да отварям капака.11. Поставям тестото върху намаслена повърхност, поръсвам го леко с пресято брашно и премесвам кратко време. 12. Връщам го в съда и оставям на топло място в стаята за довтасване в продължение на 30-40 мин. 

13.Творческият момент – оформям козунаците (обикновено от тази доза излизат 2 неголеми козунака). Рзделям тестото, разточвам, поставям плънка, сплитам.

14. И пропуснах да снимам как е нагизден козунакът точно преди печенето – намазан с жълтък, поръсен със захар демерера и разкрасен с белени разполовени бадеми, престояли 2 дни в хладилник, накиснати в вода (за по-лесно белене).

15. Отново втасване на козунаците до удвояване на обема им.

16. И дойде ред за печене – козунаците се пекат на 180 целзиеви градуса (350 F) без предварително загряване на фурната в продължение на 30-40 мин. После …. не сварих да ги снимам цели 🙂

Вкусен козунак се прави с мерак, търпение, любов и чисти мисли. 

Козунакът изваян от ръка – носи душа. Магичен е!

Добър Апетит!