Тишина за Двама

Любовната връзка се храни от времето посветено един на друг, от откритите разговори и от мълчанието заедно. Толкова много неща могат да се изкажат, когато двама останат в тишина, когато се отдадат на бездумието и безумието. Да, безумието! Защото умът също мълчи! Говори и действа само сърцето.

Силно е! Свързващо, успокояващо, преосмислящо, опознавателно, романтично…

… Нещо като медитация за двама.

Опитай!

Ето какво може да се случи:

Сядаме един срещу друг – на земята, както ни е удобно. Важно е – да се гледаме в очите, не обезателно през цялото време. Пред нас – по чаша вино. Горят ароматни свещи. Тиха релакситраща музика. Умът е спокоен и не ме залива с думи. Затова пък тишината говори. Тръпка минава като нежна вълна по цялото ми тяло.

Започва нашето време на тишина, заедно !…

Ти мълчиш и гледаш – ту мен, ту встрани. И аз така. Когато очите ти питат, аз ти отговарям с поглед, дискретно и едва доловим спонтанен жест. Докосвам с върха на пръстите си твоята полусвита длан. Тя трепва леко, ратваря се и се изплъзва из под моята…Да хване чашата, да я подържи с две ръце пред устата и да отпие. Бавен знак за наздравица. Последвам те. Не докосваме чашите, няма стъклен звън. Почти не мислим, само усещаме. И двамата задържаме глъдката в уста, сякаш сме се наговорили така да задържим времето. Притваряме очи, отпускаме леко глави назад… едновременно, а нямаме сценарий. Вдишвам  дълбоко и оставам така известно време… със затворени очи. Не знам колко дълго е било, но ги отварям стреснато и погледът ми търси теб. Откривам те, все така срещу мен. Седиш с приведена глава, обгърнал здраво с две ръце чашата, а тя е на земята пред теб и не се нуждае от твоето вкопчване. Повдигаш глава и погледите ни се прегръщат. Краищата на устните ни са повдигнати нагоре, очите – грейнали слънца. Сваляш ръце от чашата и плахо с разтворени длани ги проплъзваш към мен. Подавам ти моите с охота. Толкова дълго съм чакала този момент! И ти ли? Защо не тръгна към мен до сега? Вървял си! Не съм го усетила!.. Бавно отдръпнах сгорещените си длани. Погледът ти е някъде наоколо край мен. Не го търся. Избягах навън при листата на дърветата. Те палуват с вятъра и слънцето. Заиграх се с тях….

Връщам се отново.  Не срещам очите ти. Те пак са се гмурнали в чашата. Търся ги там, чакам ги да изплуват…

И ето ги – уверени, ведри, усмихнати, говорещи – „ЕЛА“. Ръцете им помагат – повдигнати и по-широко отворени очакват… мен. Положих глава в скута ти…Пелена от любов стопли душата ми и разби твърдините в тяло.

Сила и слабост! Прошка и смирение! Благодат и благодарност! В едно!

Толкова малко време, без думи, а толкова много си казахме и дадохме!

****

Разбира се, ако решиш да опиташ „тишина за двама“ с любимия човек,  действията и усещанията ви няма да повторят описаните тук. Преживяването си струва, особено ако връзката е влязла в някаква монотонност или се е превърнала в рутина. „Тишината за двама“ може да събуди тръпката и да помогне да преосмислиш значението на партньора в твоя живот или просто едно романтично преживяване.

Искам да предупредя, че може да се случи ти или другия да не понесете тази ситуация. Някой да се почувства некомфортно,  да не може да погледне другия или да остане по-дълго очи в очи, да не изпита желание за докосване.

Хубаво би било, ако първият разговор след „тишината“ е за това как сте се чувствали, какво сте изпитали, как сте разбрали действията на другия, кои са били най-силните ви моменти и защо. Открито до болка и радост!

Пожелавам ти неповторимо изживяване!

 

Душа зелена

„Спомени“ – картина на проф. Стефан Лазаров

Косите – сняг е навалял,
челото – есенни бразди,
лицето – от палавост, отъпкана поляна,
очите – лик на душата.

А моите – зелени…

Зеленото – за слънце гладува,
за роса – жадува,
суче от земята
и гледа в небесата.

Топлината храни ми душата,
светлината – пои я,
коренът крепи я,
полетът държи я жива.

В есен не вехне
и в зима не гине!
Душа е! Зелена!
Казват ми очите!

Април 2012

Обичам Джулай морнинг

Посрещала съм първоюлския изгрев край морето само няколко пъти, но имам усещането, че го правя откакто се помня. Не търся обяснение, защо чувствам тази традиция толкова близка, но се наслаждавам на особеното вълнение, което ме обзема всяка година, часове преди първи юли.

Ето  накратко онова, което знам за Джулай морнинг:

Началото. Джулай морнинг носи името на популярната песен на групата Юрая Хийп и е свързан с хипи движението от 70-те години на миналия век. Твърди се, че няма друга европейска държава, в която Джулай морнинг да се чества толкова възторжено и до днес, както в България. Посрещането на слънчевия изгрев е празнувано  за първи път у нас в средата на 80-те години, когато в нощта на 30 юни срещу 1 юли, на морския бряг във Варна се събират привърженици на идеите на хипи движението в САЩ. Предполага  се, че тогава празникът е бил по-скоро завоалирана протестна проява срещу комунистическия режим, отколкото подкрепа на модното хипи движение. Хората и днес посрещат  Джулай морнинг като прекарват нощта на открито, палят огньове, слушат музика и пеят „патронната“ песен на Юрая Хийп. Символиката на песента и изгрева над морето изразяват надеждите ни към зараждането на новия живот и новото начало. Традицията не е обвързана с религиозни или езически обреди, но носи вярата, че  изгревът ни пречиства и влизаме обновени в новия ден. Джулай морнинг продължава да се чества у нас и след падането на комунистическия режим през 1989 година. Основната идея на хипи движението вече се поизмества и забравя, а надеждите са други.

Хипи движението (от английската дума hippy или hippie – моден, стилен) възниква сред младото поколение на САЩ  през 60-те години на миналия век. Активността му запада десетилетие след това, но и до сега съществуват хипи общности в отделни страни или региони. Доста са противоречиви мненията  за същността и идеите на хипи движението. Определят го  като културно,  политическо, че дори и религиозно по характер. Културно, защото създава  хипи култура –  нови тенденции в модата, музиката, изобразителното изкуство и дори в литературата. Политическо, защото хипитата организират редица протести срещу войната във Виетнам. Влечението на неговите привърженици към източните религии и мистичното  го бележи пък като религиозно.
След САЩ, движението се „настанява“ в Англия, а от там и в Европа. Последователи има и в Япония, Австралия и Нова Зеландия. Mакар и отричани хипитата внасят сравнително нови и непопулярни за времето си идеи като здравословната храна, защитата на природата, сексуална толерантност, свободно изразяване на индивидуалността. Те приемат любовта като основен смисъл на човешкото съществуване. Мотото им е „мир, любов, свобода“. Тяхна емблема са цветята – символ на естественост и красота. Идеите си изразяват чрез музиката.Така и  песента „Джулай морнинг“, създадена по време на „хипи епохата“ вдъхновява  група българи да посрещнат  слънчевия изгрев на 1 юли край брега на Черно море.

Сега. През 2008 година  авторът на песента „Джулай морнинг“ – Кен Хенсли пее своя хит, посрещайки изгрева на 1 юли край с. Камен Бряг. И от тогава, почти всяка година, той посреща този ден на нашето черноморие. През 2011 година българската група „Сънрайз“ и Кен Хенсли  започнаха кампания за обявяване на Първи Юли като официален празник на свободния дух в България. Идеята има и по-смели планове – този ден да стане официален европейски празник.

Опитите да се комерсиализира Джулая и участието в него на хора, които не познават идеята му, принуждават „старите хипари“ алтернативно да честват Джулай ивнинг като се събират на 30 юни в с. Варвара.

Идеята на Джулай морнинг  има своето съвремено послание – освобождаване от ограниченията на цивилизацията, раждане на ново отношение към природата и единение на човешкия род.

Първият юлски изгрев вече не се посреща само край морето. Ентусиасти има край реки и всякакви възвишения. А може да се посрещне и на някой източен прозорец или тераса под звуците на песента „Джулай морнинг“. Уверявам те – насладата от първите слънчеви лъчи, като символ на зараждащия се живот, няма да е по-малка.

Посрещането на Слънцето и на новия ден има силно емоционално въздействие върху мен. Пречистващо е! За душата! Вероятно затова обичам Джулай морнинг!

Пожелавам ти поне един изгрев в годината да е твой!

Защо ти е споделена Любов ?

    

Провокацията за тази тема: „Това, което изгонва самотата, както светлината мрака, е споделената любов. Дори и на Луната да се намира човек, когато знае, че някъде там е неговата любов, то самота няма и не може да има. Тя дава сила за всичко – за адаптация, за борба, дава сила за онази неизчерпаема воля за победа, която преобразява света.“

Това ми написа скоро един приятел, с който водихме дискусия по темата. И тъй като за доста хора, така наречената „несподелена любов“ е повод за болка и нещастие, реших да му отговоря тук.

Аз обичам морето, слънцето, природата и съм щастлива от това, без любовта ми да е споделена от тях. Удоволствие за мен е да им се наслаждавам, когато и както мога. Достатъчно ми е да знам, че ги има и винаги, когато се срещам с тях съм спокойна, радостна и нямам очаквания за ответност. Любовта е грижа, но Слънцето е титан и не се нуждае от такова отношение. Към природата и морето ( и то е част от нея, но защото много го обичам акцентирам и на него) изпитвам особено уважение и грижата, която им давам е – да ги пазя и ценя. Любовта ми към тях остава непокътната дори когато морето е бурно и недружелюбно, дори когато слънцето остава скрито зад облаците или ме мъчи от жега, дори когато природата е безмълвна или стане повод за човешки трагедии. Аз пак ги обичам, без да имам и най-малък знак от тях за споделеност на моите чуства.

Защо любовта ми към човешките същества трябва да е различна и да съм щастлива само, когато е споделена? Защо да ме боли, когато няма ответност? Любов ли е това или размяна?

Слънцето, морето и природата не принадлежат само на мен. Те си имат своя „живот“, своя простор и идентичност, но въпреки това ги усещам близки. Значими са за много хора, на които също служат, раздават и отдават себе си, но това не поражда у мен ревност, нито усещане за пренебрежение или отхвърленост. Те нямат собственически претенции към мен. Не се нагаждат, за да ги харесам, нито пък аз се глася пред тях.

Защо между нас – човеците да е различно? В нашите представи споделената любов е създадената връзка. Защо, когато свободният избор на другия не съм аз, е нужно да мисля, че не заслужавам обич и да давам воля на болката, стараданието, самотата и озлоблението – усещания, които са плод на  мисълта и въображението. Така ни спохожда самосъжалението. Изгубваме се, забравяме кои сме и колко струваме, ако изобщо сме знаели това.

Аз нямам желание да затворя слънцето, морето или природата в буркани и да си ги отнеса в къщи, защото вече няма да бъдат онова, което обичам. Когато се наслаждавам на тяхната свобода, усещам по-силно своята и това вдъхновява живота ми.

Опитай се да обичаш човек така, както обичаш морето. Имай себе си и не искай да имаш другия само за себе си. Позволи му да бъде море, радвай му се и се грижи за него и ще усетиш любовта си като споделена с цялата Вселена.

Аз, Ива ти обещавам това 🙂

„Дори и на Луната да се намира човек, когато знае, че някъде там е неговата любов, то самота няма и не може да има.“

Уточнение: Завърших поста си и се върнах пак към началото. Открих, че авторът на цитата, във второто изречение е изпуснал определението „споделена“ за думата любов. Дали случайно или за граматическа чистота – не знам, но извадено от контекста ми хареса и реших да го напиша за край.

Към илюстрацията: Писах тези редове излегнала се по корем на плажа край едно езеро. Когато привърших, се обърнах по гръб и погледнах нагоре…Снимката в началото на поста  е онова, което видях над себе си -моята любов – като една Вселена!

Дъждовна душа

Обичам да вали, да е мрачно и хладно.

Шумът на дъжда ми създава особен уют. Приглушената светлина на дъждовния ден сякаш ме сгушва. Хладното време ме кара да се стопля сама, да се погрижа за себе си.

Никой друг не може да се погрижи за мен по-добре от мен самата.

Във всичко, което обичам, харесвам и върша проектирам себе си, както и всичко ме бележи с отпечатъка си. Нищо, което ми е чуждо и непознато не може да ме докосне, не може да събуди вълнението ми. Да!…

Дали дъждовното време не е аналог на душата ми – склонна да плаче и да се къпе, да търси сълзите, за да ги прегръща, да се топли сама…за по-сигурно?

Обичам да съм навън, когато вали.

Ромоленето ме гали някак особено, а проливният дъжд предизвиква екстаз в душата ми.

И това усещане към дъжда не е от вчера и днес. Помня го от детските си години.

Бях на 14, когато един порой ме разплака неутешимо. Плачех с глас, а ми беше приятно, синхронно, единно… Плувах и летях едновременно! Страхувах се да не влезе някой в стаята. Не бих могла да обясня причината за този плач. А толкова имах нужда от друг, с когото да плачем заедно, без да сме тъжни…

Сега живея на място, където липсата на дъжд е празник. Не е случайно, знам! И в момента, докато пиша над мен вали – някак закрилнически, благодарствено…Усили се и просветна! Какво ли ми казва моя дъжд?…Аха! Прегърна ме и се усмихна! Разбра, че пиша за него, а всъщност пиша за нея – моята душа, която е волна ведно с дъжда.

А толкова обичам Слънцето!

Но само дъждът ме ражда отново…

Мен – Ива
снимка:    http://www.phototargets.com

Сайт с непристойно съдържание?

Това се отнася за блога ми! Да, за Журнала на Ива, който четеш и сега! А аз самата съм болна жена. Да, боледувам от до-верие и любов. Болката е особено силна, когато ме смажат хора със слонски нозе, но умея да слушам, когато малкият човек ми говори, дори и без думи. Лекувам се, когато заедно с този малък човек по детски се радваме на удоволствия като Disney on ice!

Моите публикации, към които ти дадох връзка бяха илюстрирани със снимки на този малък и много чист човек, който ми е ценен учител в живота. Дано всички имаме по един такъв във всеки етап от живота си, защото както казва майка Тереза – „Най-добрите учители са децата“. Илюстрациите вече са свалени, защото Журналът на Ива е оценен от пристойни хора, като сайт с непристойно съдържание. Причината – в него има заглавия като „Секс със слънцето“, но аз не съм сигурна, че оценяващият е прочел какво има под заглавието, а то може и да му е полезно…

Всеки има право да оценява според ценностите си. Аз свалих снимките заради своите ценности и защото вярвам, че всичко се лекува с любов ,  че се разболяваме от липса на любов…първо към себе си!

Правно ни е да живеем и то свободно. Правилно ни е всичко, което прави душата щастлива. Неправилно е само онова, което отнема правното на друг – живот и свобода.

Аз, Ива ти благодаря!…

Ето най-непристойното съдържание, заради което махам  илюстрациите с детски снимки от други публикации в журнала ми! И те питам – каква представа получи за почтения – пристоен , достоен човек?

Секс със слънцето – забранено за пуритани

Сънувана Будност

Kъде си, приятелю? Как си? Ако спиш, аз неканена влизам в съня ти, за да се гушнеш в мен и отпуснеш, така както не смееш в будността. Ако спиш, сънуваш ли? Ако си буден, будуваш ли? Ако си буден, дали си събуден за истински важното в живота? Ако мълчиш, чуваш ли гласа ми? Той е в шума на вълните и в песента на птиците, той те къпе, а после нежно гали душата ти. Ако говориш, изразяваш ли се? Ако мълчиш, чуваш ли се? Ако говориш, аз се вмъквам неканена в думите ти и говоря вместо теб, говоря онова, което сам на себе си не смееш да кажеш. Когато спя – сънувам, че търся топлина, а съм на топло под завивките… Когато съм будна – раздавам топлина, а съм на открито и студено, въпреки че грее слънце… Когато мълча, говоря с теб, а чувам себе си… Когато говоря, очаквам вълните и птиците да пренесат моя глас до теб, за да ме чуеш как сънувам и как будувам, когато ти мълчиш…

Аз, Ива – януари, 2011

Кризата няма да свърши?

Тези дни в един разговор за политика и криворазбрано живеене казах, че отдавна не чета вестици и не слушам новини. Е, изпросих си и въпрос: „Не те ли плаши това безразличие?“…Замълчах със себе си известно време…

Безразличие? Какво е това?

Безучастност, бездействие? Това ли съм Аз?

Не, разбира се! Аз участвам в живота. Изпитвам способностите на тялото, за да ги дам и на теб (скоро ще се случи). Разголвам душа, за да ти я дам – несресана, първична, цяла. Аз действам в живота, а ти не подозираш как потвърждаваш това – разбивам мрачното лице и виждам как проблясва усмивка, отварям заключената ти врата и усещам топлина, копнежи и доброта, хващам отпуснатата ти ръка, а тя потръпва и оживявя от допира…Толкова забравени неща…А прости, като самия Живот!

И докато ти усложняваш Живота с неразбираеми идеали и показни ценности, аз се стремя да си остана просто…човек. Ти си облечен бляскаво, а аз съм гола. На мен все ми е топло, защото в душата си отглеждам слънчев лъч. На теб все ти е студено, защото си фен на новите технологии за изкуствено отопление. Ти си сложен и съвършен, аз съм проста и…гола.

Моето „безразличие“ докосва поне една душа всеки ден и я подхранва. Твоята активност днес смущава десетки сънища нощем.

Не вярвай като ти внушават, вече години на ред, че има икономическа криза. Това е чудовищна манипулация, с която те карат да си траеш и чакаш края, а може би своя край. Хляб и работа има за всеки на тази планета, но достигнахме етап на много тежка човешка криза. Криза на ценности, смисъл и стил на живот. Твърде много се отдалечихме от природата си човешка. Докато не се върнем към същността си, кризата няма да свърши. Няма как душевността да деградира, а животът да прогресира, защото животът, такъв какъвто е, извира от вътре. Векове сме полагали усилия да ставаме по-малко човеци и няма как за няколко години да станем повече.

…Не, не е безразличие, нито бездействие, това е моето действие, такова каквото го мога и чувствам, нали усещаш…

мен, Ива

Хелоуин, сенките и още нещо…

Халоуин е деня, в който традицията вещае да се преобразуваме на чудовища, а страховитостта и мрачните образи да надничат от всякъде? И въпреки това е празник , защото се забавляваме, както би следвало да преживяваме всеки наш ден.

Страшните образи на Хелоуин имат задача да изплашат тъмните сенки на мъртвите , за да не се вселят в нас. Но! Нетленното няма сянка! Духът извън материята е светъл и чист, защото е освободен от разума, който го засенчва. Той се вселява отново, но само в неопетненото тяло на новородения човек, за да продължи на чисто пътя си към съвършенството.

Всъщност, на Хелоуин ние май плашим и прогонваме собствената си тъмна сянка. A то светла сянка няма! Във физическото измерение сянката има тъмен образ. Тя се ражда от светлина. Светлината проектира телата ни върху земята като лишен от цветност и пъстрота образ. Създава ни сянката, за да ни напомни, че освен това, което виждаме в огледалото имаме и черна страна – безцветна, мрачна и празна…

Опитите ни да прогоним сянката или да я уловим са оказват неуспешни. Тя, сянката е част от нас и ни следва независимо дали я забелязваме или не. Щом сме безсилни да я прогоним е добре да се сприятелим с нея, за да можем да я управляваме. Способни сме да управляваме само онова, което е прието от нас и тогава избираме – дали да му позволим да властва или не. Управляваната сянка е безвредна, безопасна и дори полезна.

Сенчестият ни образ е покрит с мрак. А дали точно под този мрак не крием най-светлата си страна, най-чистата, онази вселила ни тогава, когато все още сме живяли само със сърце, без разум…

Сянката обикновено е по-голяма от нас? Дали, защото и онова, което държим в мрак, не е по-голямо от онова, което излагаме на слънцето?

Сещам се за два израза в нашия език, свързани със сянката. „Бягам (плаша се) от сянката си“ – ясно е, че отразява страховете ни и сремежа да се отскубнем от тъмното в нас. Докато със „засенчвам някого“ си придаваме толкова светъл ореол, че се изживяваме на слънце, което е способно да извади сянката на всеки или да поставя в сянка.

Страховитите образи на Helouin вече не са толкова страшни . Срещаме образи на приказни герои – принцеси, всесилни закрилници, животни, че дори плодове и зеленчуци. С тези превъплъщения едва ли ще прогоним тъмните сенки, но даваме знак, че все по-малко се страхуваме от тях , защото без тях сме нещо незавършено, нещо наполовина.

Затова нека празнуваме, нека се забавляваме, а когато се забавляваме, се сприятеляваме.

Аз, Ива, вече го направих – със сянката си и не само…

Раждане!

       Преди няколко десетилетия един мъж избрал красива, млада и плодородна почва и посадил в нея семенце. Почвата приютила семенцето, топлила го и го хранила докато пробие повърхността й и поеме към слънцето. Докато цветето било младо и крехко, почвата го хранила, а мъжът го поливал и грижливо го пазел от стихии и вредители. Когато цветето станало достатъчно силно и здраво започнало само да се справя с ветровете, със сушите и студовете, с наводненията и ураганите, с плевелите, насекомите и хищниците… Мъжът, който посадил семенцето отдавна е отлетял при слънцето, но продължава да живее в цветето, на което дал живот. Почвата отдавна не е мястото, което храни и топли цветето, но тя все очаква да го зърне и все се надява то да е силно, свежо и красиво…

       Това е моята приказка!

       На този ден преди 48 години аз отправих взор към слънцето, с болка и много плахо. Раждането на тялото се случва веднъж, но душата, приютила се в него, преживява свои смърти и раждания не веднъж. Боли ни, когато погребваме, но за това, което погребваме агонията е приключила и е настъпило облекчение. Боли ни, когато раждаме новото в нас, но няма нов живот без болка, няма радост без страдание, така както няма ден без нощ. Колко ли още раждания ще стори душата моя! Колко ли пот, сълзи и усмивки ще ми нарисува? Нека Бъде! Така Мъдрее!

       Но! Днес е време за празнуване! Днес е време за палуване! Днес е Моята Нова Година! А Утре? Нека бъде като днес! Това е смисълът!

 …за мен – Ива

Секс със Слънцето (забранено за пуритани)

        

 

 

           Не е перверзия, не! Просто ще сапунисам душата ти, пък после, ако искаш я измий!

 

        

 

     Колко пъти сме вдигали глава към Слънцето и сме го приветствали с разтворени обятия? Колко пъти сме му се отдали безусловно и с Любов? Не е нужно полово съзряване, за да правим любов със Слънцето, няма и пределна възраст за това сношение.

          Всеки ден Слънцето праща енергията си към Земята, някъде там – в цветето, в птичката, в човека, в скалата дори. Земята пък му отдава своята. Тези два титана се прегръщат с любов и без да се срещат дори правят любов. Любовта им ражда Живот. Любовта им храни и отглежда Живота. И този Живот никога не напуска Земята. Той оцелява чрез цветето, птичката, човека. Ние човеците сме обречени да почитаме създателите си – Земя-та и Слънце-то. Земята – да я пазим и обгрижваме, защото тя ни кърми (за това говорим много и нещичко правим). Слънцето – да му се отдаваме, защото то ни чисти и лекува. Да, но ние сме заключили душите си и не му се отдаваме, а проституираме с него твърде професионално. Даваме телата си, а Слънцето ни плаща с тен – модерният загар, с който се надпреварваме кой да е по- и най -квалитетна проститутка.

          Сексът е изключително важен за нас. Сексът, чрез който здравеем, оцеляваме и се продължаваме. Сексът, в който  отдаваме и телата, и душите. Ако душата не участва възпроизвеждаме механично действие, което дрънка, чука…на кухо!

          Слънцето е всеотдаен партньор! Дори скрито от очите, из зад облаците, то ни дарява светлина и топлина, нежно гали телата с лъчите си… и това е неговият израз на Любов. То ни я дава, независимо дали сме лоши или добри, дали го зачитаме или не. О, да! Слънцето може и да е опасно, може и да ни изгори…с Любовта си. Но виновно ли е то, че не умеем да се пазим и обгрижваме, да отстояваме и обичаме себе си, в любовта дори.

          Слънцето дава любовта си безусловно и не очаква друга отплата, освен безусловно да я приемем. Да, но ние не я усещаме , защото сме изгубили сетивата си. Обвили сме ги в дебела броня от съмнение и недоверие, която ни пази от всичко и всички, дори и от сянката ни.

          Слънцето не престава да ни съблазнява и да очаква нашето безусловно отдаване. Усетим ли  жадна душата си – това е неговият зов за любов. Изпиваме голяма доза Желание и смирено полягаме в постелята на Земята. Разголваме тялото, за да освободим сетивата, разтваряме душата, за да усетим свободата, отдаваме мисълта на Слънцето и даваме ваканция на Его-то…

       „Всички болести на ума произтичат от недоимък на светлина.

        Всички болести на сърцето произтичат от недоимък на топлина.

        Всички болести на душата произтичат от недоимък на истина.“

                                                               Петър Дънов

           Слънцето е Истина! Слънцето ни топли и ни дава светлина.  

           Отвори ума си и пусни вътре светлината му да го просветли! Отвори сърцето си и пусни вътре топлината му да го стопли! Отвори душата си за истината, че си тук и заслужаваш! Е, вече и ти прави любов със Слънцето… Как се чувстваш?

Аз Ива се чувствам (вдишвам!) прекрасно !

…ако ти е достатъчен сапуна, може да се измиеш!